Барбара Делински
Сълзите на гранита (13) (Страстите на Челси Кейн)

Глава дванадесета

Челси не беше единствената, която размишляваше тази сутрин.

След два часа, малко след седем, Джъд седеше пред чаша силно черно кафе в любимото си сепаре при Крокър. Кръчмата миришеше на пържен бекон и сладки рула и беше претъпкана с каменари. Чуваха се неясни разговори, почуквания на вилици и ножове. Познатата картина го успокояваше след нощта, която беше прекарал.

Мрежестата врата се отвори широко, после шумно се хлопна. По пътеката мина Хънтър, влезе при Джъд и седна срещу него. Облегна се на стената, свали слънчевите си очила и ги пусна на масата. После огледа насядалите мъже, взе си кафето от Деби Пепър, зае се с него, докато тя му донесе и бърканите яйца, и чак когато ги преполови. Каза тихо, така че да чуе само Джъд.

— Моите поздравления. Голям бързак си.

Джъд бе усетил, че Хънтър има нещо наум, но не очакваше да е това. И все пак можеше да греши. Така че попита:

— Какво имаш предвид?

Хънтър набоде още една хапка, преглътна я, после каза:

— Че спа с Челси Кейн.

Джъд отпи от кафето. Не беше готов да обсъжда нощта дори със самия себе си, камо ли с някой друг.

— Кой ти каза?

— Никой. Видях.

— Видя?

— Бях на хълма отсреща.

Какво ли беше видял? На прозорците на Челси нямаше завеси, през по-голямата част от нощта лампата светеше, а това означаваше, че са се виждали като златни рибки в аквариум. Усети как в него се надига гняв, дори ярост, но се овладя и каза тихо:

— Значи така се забавляваш? Дебнеш под хорските прозорци?

— Не видях нищо. Само светлината в спалнята и блейзъра, който стоя отвън цяла нощ — бодна си още яйце. — Добра ли беше?

— Не е твоя работа! — изръмжа Джъд и стисна чашата си. Дали беше добра? Беше невероятно добра и това го ядоса почти толкова, колкото и любопитството на Хънтър.

— Обикновено не оставаш цяла нощ — каза Хънтър.

— За Бога, какво значи това?

Хънтър сви рамене.

— Следил си ме и преди?

— Този път не те следих. Просто отидох там и видях блейзъра.

— И остана да гледаш.

Хънтър отново сви рамене.

— Беше хубава нощ. Нямах друга работа — той местеше яйцето из чинията. — Не мислех, че е толкова лесна.

„Лесна“ въобще не беше думата и Джъд го знаеше. Всичко беше станало някак си подсъзнателно. Това, което се случи, беше неизбежно. Може би, ако не беше танцувал с нея, ако не я беше държал толкова плътно, ако не беше докосвал кожата й и усетил аромата на косата й — може би щеше да издържи още малко. Но магията си каза думата. Беше само въпрос на време.

— Какво иска тя? — попита Хънтър. Вече изглеждаше по-сериозен.

— Откъде мога да знам, по дяволите? — изръмжа Джъд и се втренчи в кафето си.

Беше си мислил, че познава Челси, беше си мислил, че тя е типична градска жена, беше си мислил, че тя е точно като Джанийн. Но в обятията му тя изобщо не приличаше на Джанийн. Беше честна, открита и зажадняла. Джанийн щеше да стане на секундата, след като бяха свършили, да запали цигара, след това да се измъкне от леглото, за да се обади по телефона, да напише някаква кратка бележка или да си измие косата. Но не и Челси. Челси се беше сгушила в него така, като че ли тази близост беше единственото нещо на света, което имаше някакъв смисъл.

Не беше очаквал такова нещо. Но какво знаеше той? Челси беше загадка. Знаеше твърде малко за нея — освен че тя беше последната жена, с която би желал да има връзка.

— Не може да не иска нещо — каза Хънтър и се намръщи.

Джъд беше готов да приеме всякакви предположения.

— Какво например?

— Не знам. Но иска нещо. Защо иначе ще е тук? Може да върши същата работа и от Балтимор.

Когато Джъд й беше задал този въпрос, тя му отговори, че е загубила трима души. Единият беше майка й. Кои ли бяха другите двама?

— Колко дълго ще стои тук? — попита Хънтър.

— Откъде да знам аз?

— Нали я чукаш.

Думата прониза Джъд, прозвуча грубо, мръсно и евтино. На пръв поглед между него и Челси нямаше нищо друго освен физическо привличане. И все пак тази дума не беше вярната. Челси Кейн беше истинска дама. Не беше груба, мръсна или евтина. Тя прави любов с него като нежна, топла жена, която може да даде много — или беше така, или беше страхотна актриса. Кое ли от двете беше вярно?

Раздвоен, ядосан — и възбуден от представата за Челси под себе си — Джъд свирепо изгледа Хънтър. Ръцете му стискаха чашата. Гласът му се сниши до дрезгав шепот.

— Ще ти кажа нещо, приятелче, и искам добре да ме чуеш. Сто пъти съм се влачил по корем заради теб, и то не защото някой ме е насилвал. Ако бях слушал стареца, още щеше да си на мотокара. Но си помислих, че заслужаваш нещо по-добро. Оправях ти идиотщините години наред, та старецът да не ги подуши. Е, не искам старецът или който и да било друг да подуши какво си видял нощес от хълма. Не е тяхна работа. Това, което върша в личния си живот, си е мой проблем. Какво тя върши в нейния си живот, си е нейна работа — все още здраво стиснал чашата, той вдигна заплашително пръст. — Ако си отвориш устата — край. Няма ме. Ти и старецът оставате без буфер. Ясно ли е?

Хънтър навъсено се облегна назад.

— Разбра ме, нали? — каза Джъд.

И изпи последната глътка от кафето си.

— Ще продължиш ли да спиш с нея?

Джъд хлопна чашата на масата. Не знаеше. Дощя му се да изкрещи.

— Какво ти влиза в работата?

Хънтър пак сви рамене.

— Добре де, какво искаш? И ти ли да спиш с нея?

Беше готов да се бие, ако Хънтър каже „да“. Нали беше пръв! Освен това не можеше да си представи същата магия между Челси и Хънтър. Но нещо имаше. Спомни си как изглеждаха двамата, когато се носеха с рев на мотоциклета — изглеждаха щастливи, като две волни птички. Но пък нямаше нищо сексуално.

— Не точно — Хънтър май беше искрен.

— Ами какво?

Хънтър изгледа с празен поглед мъжете на бара и Би Джей, барманката зад него. После се загледа в Деби, която вървеше покрай масите и разнасяше кафе. И колкото по-празен ставаше погледът му, толкова повече Джъд искаше да разбере какво мисли.

— Какво? — повтори той.

— Не мога да разбера — каза Хънтър.

Джъд ядосано изпсува.

— Добре де, какво искаш да ти кажа? — попита Хънтър раздразнен. — Има нещо в нея. Не знам какво е, но има нещо. Искаше ми се да е някоя мръсница, но тя не е. Тя е добра… — той спря и думата увисна във въздуха като нещо зло.

Джъд пък си помисли за сирената, която подмамва мъжете към гибелта им. Джанийн почти го беше унищожила. Той нямаше да позволи това да се случи отново. Очевидното решение беше да изхвърли Челси Кейн от Ноч колкото се може по-скоро.

С тази мисъл наум той попита:

— Колко време ти трябва да й довършиш къщата?

— Четири, може би пет седмици.

— Дотогава навесът, където ще режем камъка, ще е готов. Вече наех трима души, но ще имаме нужда от още шестима. Мислех си да сложим на трионите Богз и Дийгън. Те имат опит, майстори са, пък им трябват и пари.

И Богз, и Дийгън имаха големи семейства и когато станеше въпрос за работа, можеше да се разчита на тях. За тях рязането на камъка щеше да е повишение и Джъд беше доволен.

— Имам набелязани още десет души. Повечето са вършили други операции, вече преустановени. Неколцина са каменоделци — знаят какво се иска, но са пипкави. Искам да си поговориш с тях тази седмица. Знаеш какви хора търся.

— Зает съм в Боулдърбрук.

— Все ще намериш време.

— Опитваш се да ме отдалечиш от нея ли? — попита Хънтър.

— Не — каза Джъд бавно и отчетливо. — Опитвам се да наема подходящи хора за нашата работа, така че да спечелим облога и да я накараме да изчезне от Норич Ноч. Можеш да ми спестиш време, като ми помогнеш с мострите. Навиваш ли се?

 

 

Всъщност Челси се притесняваше най-много от Карл — не че той можеше да открие, че е била с Джъд или че е носела неговото дете, докато е била с Джъд, а заради това, че Карл олицетворяваше начина, по който се предполагаше, че трябва да се прави секс. Една жена трябваше първо да опознае мъжа и след това, ако беше чак толкова склонна, да спи с него.

Така беше станало с няколкото други мъже, с които беше имала връзка, така беше и в случая с Карл.

Никога не беше лягала с мъж, когото едва познаваше. Дори през най-буйните периоди от живота си. Докато не се появи Джъд. А беше хубаво. Толкова хубаво.

А сега накъде? Този въпрос я преследваше от сутринта, откакто бе дошла в таванското ателие, въпреки че имаше страшно много неща, които да отклонят мислите й. Беше получила дребни предложения от много архитекти, с които се беше свързала, но нито един от тях не беше излязъл с голям проект, на каквито тя разчиташе. Челси знаеше, че е още много рано. Не можеше да разчита на големи продажби, докато нямаше готов продукт, който да покаже, а това не можеше да стане преди навесът за рязане на камъни да заработи. Тя искаше хората да горят от желание да видят изделията й. Искаше на чертожната й дъска да има голям проект с много гранит. Така че се обади на още няколко места. Без ефект, защото изглежда всички бяха решили да си поудължат празника. След като се увери в това, тя написа няколко писма и довърши проекта за голямата лятна къща на един клиент в Нантъкет.

Би трябвало да е изцяло потопена в работата си и въпреки това всеки път, когато чуеше стъпки по витото стълбище, затаяваше дъх. Същото беше и когато носеше писмата на Фърн, и когато мина по улицата, за да отиде да поприказва с Дона в магазина, и когато се отби за пресен кроасан в хлебарницата. Не губеше надеждата, че ще зърне Джъд. Продължаваше да си мисли, че той ще дойде. Но той не се мяркаше никакъв.

Затова пък дойде Хънтър. Отби се следобед, повъртя се из стаята, изучавайки копията на проектите й по стените, после поставените в рамки дипломи и награди, накрая седна на ръба на масата с компютъра й и хвърли вял критичен поглед.

Тя знаеше за какво си мисли. И зададе въпроса направо.

— Ще бъдеш ли така любезен да ме осведомиш защо ме наблюдаваше от хълма нощес?

Дори да беше изненадан, че тя знае, Хънтър не се издаде, а небрежно сви рамене.

— Разхождах се с мотора и спрях при теб. Доста се изненадах да видя блейзъра в два през нощта.

Тя не обърна внимание на въпроса в думите му и пак попита:

— Защо се разхождаш по това време?

— Не спя добре. Разходката с мотора ме отпуска.

— И на всички им харесва да ги будиш, нали?

— Аха — усмихна се накриво той.

— Чудя се, че си дошъл при мен. Не те ли беше страх? Нощ. Призраци…

Усмивката му посърна.

— Ти си сама в къщата. Просто се качих на хълмчето.

— И какво си помисли, когато видя блейзъра на Джъд?

— Че си далеч от града твърде дълго и че ти трябва едно бързо оправяне. Само че не беше бързо, нали?

Тя си помисли колко пъти се бяха любили с Джъд и усети как се изчервява.

— Доста е невъзпитано от твоя страна, Хънтър.

Той сви рамене и отклони поглед.

— Ти го поиска.

Май беше прав. Тя беше предизвикала коментара — може би, защото искаше да знае какво ще си помисли останалата част от града, ако разбере какво се е случило.

— И все пак грешиш. Нямам нужда да ме оправят по този начин. Каквото станало — станало. Нямам навика да се забавлявам с мъже, които едва познавам.

Не знаеше защо се оправдава пред Хънтър, но това я караше да се чувства по-добре. И по същата причина каза:

— Между нас има силно привличане — и продължи: — Случвало ли ти се е някога?

— Аз съм мъж — каза той подчертано.

— Най-допотопното възможно обяснение — нахока го Челси. — Физическото привличане може да бъде еднакво силно и внезапно както у жената, така и у мъжа.

— Но мъжът е удовлетворен просто като свърши. Жената има нужда от повече.

— Понякога — каза Челси, замисли се за малко, после призна. — Обикновено. Но не винаги.

Той я погледна втренчено, погледът му се опитваше да проникне в нея, а не само да се плъзне по повърхността.

— Какво мислиш за Джъд?

— Не го познавам достатъчно добре, за да мога да кажа.

— Аз го познавам. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Тя потърси в лицето му подигравка или самодоволство, дори измама, но не видя нищо такова. Изглеждаше искрен. Нещо повече — изглеждаше така, като че ли наистина иска да й каже. Сети се какъв беше вчера следобед, как й казваше неща, които едва ли бе споделял с мнозина. Помисли си, че наистина е искрен.

Това я ободри. Тя го погледна право в очите и попита:

— Искам да знам какво прави през свободното си време, с кого се среща и защо не е женен.

— Беше женен.

Стомахът й се обърна.

— Кога?

— Когато беше в Питсбърг. Ходеха още в колежа и се ожениха след дипломирането. Той я избута да завърши юридическия факултет. Тя го набута в ада.

Челси се сети за Хейли, също адвокатка. Тя май правеше Карл съвсем щастлив.

— Как?

— Използваше го. Впиваше се в него като пиявица, когато имаше нужда от придружител, за да ходи някъде, или извинение да не ходи на друго място. Идваше, когато й скимне, и, по дяволите, много по-рядко, отколкото разправя той. Отначало се преструваше, че иска семейство, после се забърка в политиката. А когато Лео се разболя и Джъд се върна тук, се разкара.

— Какъв Лео?

— Стрийтър. Бащата на Джъд.

— Джъд ли се е грижил за него?

— Още се грижи.

Челси се намръщи.

— Значи е жив?

— Физически. Болен е от болестта на Алцхаймер^[1].

Тя се задъха. Не беше предполагала, че Джъд има баща, още по-малко безнадеждно болен.

— Затова Джъд се върна. Според мен щом Лео умре, той ще се махне оттук. Има твърде големи заложби, за да прекара останалата част от живота си в град като Норич Ноч.

Но Челси не беше готова да мине на тази тема.

— Болест на Алцхаймер! Това е ужасно!

Не можеше да си представи каква мъка е това за околните. Положението на Аби беше различно. Челси не беше сигурна кое е по-лошо — дали да виждаш, че тялото на някой угасва, докато умът му остава буден, или обратното.

— Той вкъщи ли е?

Хънтър кимна.

— Джъд наема хора да го наблюдават. Баща му скита.

— Скита?

— Обикаля по всяко време на деня и нощта. Просто излиза. Не знае къде отива, не знае, че въобще отива някъде и никога не отива кой знае колко далече, преди да го открият, но Джъд си изкарва акъла. Много е привързан към стареца.

Челси си спомни въпросите, които й беше задал Джъд, когато му разказа за Аби. Трябваше да се досети, че зад тях се крие нещо повече от празно любопитство. Тя стана и отиде до прозореца. Следобедът беше мрачен, гледката — неясна и сива, а не кристалночиста. Тя се чувстваше по същия начин. Очевидно си беше създавала представи, без да е наясно със същността.

— Мислех, че и майка му е починала. Така ли е?

— Да. Но той почти не я познава. Отишла си е, когато е бил на четири години.

Челси се обърна сепната.

— Просто… си е отишла?

— Не е могла да се приспособи към града. Била е от семейство, което е идвало тук само през лятото. Да живееш тук през лятото е доста по-различно, отколкото цяла година. Влюбила се в Лео, оженили се, родила му дете, после съвсем откачила.

— Но как е могла да остави детето си?

Челси не можеше да го възприеме. Едно беше да се откажеш от детето си при раждане, както беше направила майка й, но да си отидеш от рожбата си, която е навършила четири години, има си име, вече се определя като личност, привързала си се към нея — това беше съвсем друго.

Хънтър не отговори. Забоде очи в пода, свъси вежди и мушна ръце под мишниците си.

Челси се сети какво й беше казала Маргарет за майката на Хънтър и се зачуди за какво ли си мисли той. Насмалко да го попита, но той се върна оттам, където се беше зареял, и грубо каза:

— Какво друго?

Тя тръгна към него, искаше да се подпре на ръба на масата, но си спомни, че Хънтър не допускаше близост и спря.

— Има ли братя или сестри?

Хънтър поклати глава.

— Какво стана с жена му?

— Заведе дело срещу него за изоставяне и се разведе.

— Още ли я обича?

— Не. Джанийн беше грешка от негова страна. Няма да допусне същата грешка втори път.

Нещо в начина, по който я гледаше, й навя странни мисли.

— Това предупреждение ли е?

Той сви рамене.

— Една нощ не е достатъчна да ми правиш такива предупреждения, Хънтър.

— Нали питаш. Значи имаш нещо наум.

— Нищо сериозно — увери го тя. — Наистина нищо сериозно.

Щеше да има достатъчно грижи през следващите месеци. Не й трябваше сериозна връзка.

— Хайде на бас, че искаш да знаеш и с кои други ходи.

Разбира се, че искаше, но за нищо на света нямаше да позволи на Хънтър да го разбере.

— Всъщност — каза тя и се осмели да седне до него, — искам да знам с кого се срещаш ти. Защо не си женен? Защо нямаш деца?

— Аз?

— Да, ти. Не си малък. Всички на твоята възраст имат и жени, и деца. Ти защо нямаш?

— Не знам да се оправям с деца — каза той и стана от бюрото.

— Ще се научиш.

Той тръгна към стълбата.

— Не ща да се уча.

— По дяволите, защо си отиваш?

— Защото няма какво друго да си кажем.

Тя прекоси стаята след него.

— Но на мен ми харесва да си говорим! — беше й омръзнало, ужасно й беше омръзнало да е сама.

— Ами говори — каза той и заслиза по стълбите.

— С кого? — извика тя след него. — В тоя град никой не говори! Целият град е пълен с темерути!

— Тогава върви си в Балтимор — каза той и изчезна преди тя да успее да се хване за парапета и да погледне надолу.

Нещо в нея се прекърши. След седмиците, през които я зяпаха, одумваха и се правеха, че я няма, изоставянето от Хънтър й дойде твърде много.

Челси се обърна и разстроено огледа стаята.

— Голяма грешка — измърмори тя и тръгна към чертожната маса. — Въобще не трябваше да идвам тук — запали лампите с едно перване на пръста и продължи: — Аз съм народен човек. Имам нужда от контакт с хората. Имам нужда от общуване и топлина. Имам нужда да разговарям.

Грабна куфарчето си и заслиза по стълбите.

— Излизам — подметна тя на Фърн, без да я е грижа, че е по-рязка от обикновено. Всички в този град бяха резки. И тя можеше да бъде.

Джипът й беше паркиран на алеята до Гилдията на производителите на кувертюри. Тя тръшна куфарчето на седалката и потегли с рязък завой. Не отлепи крак от педала за газта чак докато спря пред къщата си. Вътре имаше неколцина работници — прокарваха електрически кабели през кухнята, набиваха розови дюбели за ламперията във всекидневната. Тя ги подмина, без да каже нито дума и отиде направо в спалнята. Захвърли дрехите си, облече фланелка, шорти и гуменки, после хукна обратно по стълбите покрай работниците и излезе.

Въздухът беше влажен и тежък. Тя затича, набра темпо, усили го. Подейства й просто целебно! След десет минути вече се потеше обилно и се чувстваше толкова добре, че не забеляза далечния тътен на гръмотевица и продължи напред. Излезе на главния път извън града, после видя позната отбивка. Оттук бяха минали с Хънтър. Тя пое по нея, после, когато краката й не издържаха на напрежението, мина на друг път, който слизаше към главния. Когато стигна до него, се беше отдалечила от града повече, отколкото очакваше.

Вече уморена, тя тръгна да се връща. Небето ставаше все по-тъмно под скупчващите се дъждовни облаци. Челси спря да си почине за малко, седна на един камък край пътя и подпря челото си с ръце. Покрай нея минаваха коли и пикапи, някои забавяха ход. Тя не вдигна поглед, докато не стана и не затича отново. Но вече стъпваше тежко. Чувстваше се обезкуражена, смазана от подсъзнателни мисли за това какво прави в Норич Ноч. И много от тези мисли бяха свързани с Джъд Стрийтър.

Дъждът започна на големи капки, мокри и студени, но гърмът остана все така далечен. Фарове я настигаха, осветяваха я и после отминаваха. Тя почти беше стигнала до завоя за Боулдърбрук, когато една кола забави ход и не отмина. Челси й махна да продължи, но колата продължи да я следва и тя хвърли поглед назад, беше колата на Джъд.

Тя му махна да мине още по-решително. Щом не бе събрал кураж да я погледне в очите в офиса, не искаше да го вижда сега.

Той я изпревари и спря, отвори прозореца и извика:

— Скачай вътре!

Въпреки че дъждът ставаше все по-силен, тя не му обърна внимание. Направи се, че не го чува и когато той наду клаксона. На пътя за Боулдърбрук се отби, после, когато той я последва, затича по-бързо. Къщата беше на седем-осемстотин метра. Челси помисли, че ще трябва да си даде доста зор, за да стигне дотам за четири минути, като се имаше предвид колко беше уморена. Всичко, което искаше, беше топла вана, чаша вино и добре да се наплаче.

Джъд обаче имаше други планове. Изпревари я пак, отби встрани, скочи на пътя и тръгна към нея под дъжда. Тя се опита да се изплъзне, но той я улови за ръката, обърна я към себе си и извика:

— Какво правиш, по дяволите?

Тя се опита да се освободи.

— Пусни ме.

— Вали като из ведро.

Тя продължи да се дърпа, хлъзгайки се върху мокрите листа.

— Винаги тичам под дъжда.

— Гърми.

— Пусни ме, Джъд.

Хватката му стана по-стегната.

— Какво ти става?

— Не искам да те гледам! — извика тя. — Искам да се прибера.

Опита се да се извърти и да се освободи, но без успех. Коленете й бяха като гумени и това нямаше нищо общо с бягането, а само с Джъд. Дори сега, докато той я държеше пряко волята й, а дъждът обливаше и двамата, тя се размекваше и затопляше отвътре.

Той я поведе към блейзъра, но тя се дръпна.

— По дяволите, Джъд, пусни ме!

Той я стисна по-силно и почти я вдигна, но тя се изви и се измъкна. Джъд я хвана на секундата.

— Не ми говореше така нощеска — обвини я той и обви ръце около кръста й.

Тя го заблъска по гърдите.

— Нощеска ти не ме насилваше.

— Не те насилвам и сега — изрече през зъби той, без да я пуска. — Просто се мъча да те измъкна от тази проклета буря.

— Загрижен? — извика тя. Внезапно натрупаните от месеци емоции я завладяха. Имаше нужда от отдушник. — Дали долавям загриженост? Не може да бъде! Трябва да бъркам. Никой в това забравено от Бога място не изпитва загриженост. Никой не говори, никой не мисли, никой не чувства. Не знам защо въобще си помислих, че ще бъде малко по-различно. Баща ми беше прав. Не биваше да идвам тук. Никой не ме е искал! Никой не ме иска и сега.

Джъд я беше избутал до едно дърво.

— За какво говориш?

— Не биваше да идвам.

— Дяволски вярно. Но си дошла.

В следващия миг устата му се впи в нейната. Тя се опита да извърне глава, но той не й позволи. Челси стисна устни, но Джъд започна да ги хапе и това прекърши ината й. Тя изохка и се предаде.

Това, което се случи после, беше като светкавицата, която би трябвало да дойде с бурята. Тя усети див шемет, страхотно желание, после горещина обля тялото й. Преди да разбере какво става, Джъд свали шортите й и разкопча джинсите си, вдигна я на ръце и проникна в нея.

Тя изкрещя името му. Чувстваше се на седмото небе. Не разбираше как може да го желае по този начин, но желанието изпълваше цялото й същество.

Гласът му беше насечен.

— Сложи си краката около кръста ми, скъпа… така… готово.

Беше я подпрял на дървото и отново и отново влизаше в нея, докато с висок, страстен вик тя свърши. Секунди след това той силно пулсираше в нея и дълго след като пулсирането спря, тялото му продължи да трепери.

— Господи! — въздъхна Джъд, после повтори с разтреперан глас: — Господи!

Тя увисна на врата му, решена да остане така завинаги. Съществуванието й беше пълно; изпитваше огромно удовлетворение и отпуснатост. Дъждът валеше, но не можеше да удави засищащата горещина, която я изпълваше.

— Челси?

Беше притиснала лице до шията му.

— Ммм?

— Не използвах нищо. Да няма проблеми?

Измина минута, преди Челси да разбере какво има предвид.

— Не, няма — прошепна тя кротко.

След още няколко минути той й помогна да си обуе шортите, закопча джинсите си и я поведе към блейзъра. Тя вече не се противеше. Чувстваше се опиянена и уморена. Сгуши се до него по време на краткия път до къщата и намери подслон под ръката му, докато влязоха вътре. Джъд я поведе по стълбите към банята, съблече я, съблече се и той. Влязоха под душа и той я натърка със сапун, обърна я да я изплакне, изми косата й. Накрая я избърса с хавлия.

Челси беше изтощена. Нямаше още шест следобед, но когато той я сложи в леглото, веднага заспа.

 

 

Джъд не спа. Наблюдаваше я. Вълнуваха го съвсем дребни неща — почти прозрачните й клепачи, леката извивка на отпуснатата й уста, руменината на бузите й. Докосна косата й и тя се зави около пръста му като жива. Плъзна ръка по рамото й и тя протегна ръка и го прегърна през гърдите, сякаш за да го задържи.

Би трябвало нуждата й от близост да го притеснява — беше сигурен, че с времето ще стане така, но засега нямаше нищо против. Беше му хубаво. Никога не се беше задържал така при жена, обикновено се измъкваше от кревата в момента, в който сексът приключваше. Нямаше търпение да стане и да си тръгне, да се върне при Лео и да отпрати гледачката.

Сега не бързаше. Беше му хубаво с Челси. Тялото й беше топло и меко, силно като на спортист, но женствено. Може би го привличаха гърдите й. Бяха по-големи, отколкото бе очаквал, но не и огромни — просто имаше предостатъчно за галене.

Харесваше и леглото й. И стаята й. Смешно, но би я оприличил на „бяла дама“ — бяло легло, чаршафи, стени — след като видя какво беше направила с таванската стая в града. Чувството, което обземаше човек там, беше на широта. Тук, в ръждивия полумрак, нещата бяха съвсем различни. Не, стените не потискаха, всичко бе меко и уютно. Джъд се зачуди дали го е направила нарочно, дали намира сигурност в това, дали някаква част от нея, която никой не вижда, не се нуждае от близост.

Челси се размърда, притисна се до него, намести бузата си на гърдите му и разтърка очи с кокалчетата на ръката си. Съвсем като дете. После отвори очи, но докато осъзнае къде се намира, остана неподвижна. Джъд се наведе над нея.

— Колко е часът? — прошепна тя.

— Към осем.

— Не исках да заспивам.

— Беше капнала.

И все още изглеждаше изморена. Без грим под очите й имаше леки сенки. Джъд се зачуди дали Челси работи много или просто е по-уязвима, отколкото се показваше.

Тя пое дълбоко дъх и все още полузаспала, се отпусна, загледана в гърдите му.

— Прощавай. Просто изключих. Не ми се случва често.

Така си мислеше и той.

— А защо?

Отначало тя не отговори. Джъд видя как над гладката права линия на носа й се събра мъничка гънка.

— Не знам — тя помисли още малко, след това каза: — Хънтър дойде и си говорихме, наскърбих го и той си тръгна, поразих се, че хората тук непрекъснато се заяждат, и се ядосах.

Джъд харесваше гласа й. В него имаше ритъм, мелодия. Смешно беше Челси да твърди, че нямала слух.

— Обичам около мен да има хора — каза тя сякаш на себе си. — Винаги съм обичала да има хора. Бях единствено дете, така че може би в това — да имам приятели — съм намирала някаква сигурност. Не че бях нещастна или самотна вкъщи — искам да кажа, че никога не съм била наистина сама вкъщи, винаги имаше иконом или бавачка, или друг човек, но винаги ми харесваше около мен да има повече приятели.

Джъд също беше единствено дете, само че не беше бил толкова щастлив. Като малък след училище той беше сам вкъщи, наистина сам вкъщи, докато баща му не се върнеше от работа. Баскетболът му беше осигурил място, където да ходи. Беше му дал чувство за принадлежност. Така че разбираше какво иска да каже Челси.

— Аз обичам да говоря — каза тя замислено, след това прошепна със смях, който изправи космите по гърдите му: — То си личи. Майка ми беше същата. Баща ми не чак толкова. Той беше зает в болницата и всички се надприказвахме, когато се върнеше вкъщи. Той винаги стоеше вкъщи заради майка ми, но всъщност най-вече, за да я слуша — тя прошепна през смях, този път умислена: — Горкият човек. Не успяваше да си отвори устата, когато мама и аз започнехме.

— Жив ли е?

— Аха.

— В Балтимор?

— Вече рядко. Все по-рядко. Наскоро се пенсионира. Пътува много.

Джъд почувства, че я обзема почти неуловимо напрежение. Тя отново се размърда, като че ли да прогони някаква досадна болка, и каза:

— Липсва ми.

И така, баща й беше вторият от тримата, които беше споменала.

— Той ли ти каза да не идваш тук?

Беше запомнил думите й под дъжда.

— Според него трябваше да остана в Балтимор.

— А кой не те иска тук?

Беше казала и това.

— Всички. Никой. Не знам.

Тя утихна. Джъд я чакаше да продължи, но мълчанието й изглежда означаваше край. След това тя като че ли премисли.

— Има много неща, които не зная. Не знам какво означава това… това, което става между теб и мен.

Той също не знаеше, така че бяха квит.

— Не върша неща като снощи или тази нощ често — прошепна тя пак през смях, този път по-сух, и веднага се поправи. — Никога. Не го очаквах. Не съм дошла за това.

Имаше известна утеха във факта, че тя е безпомощна — но и раздвоена — срещу взаимното им привличане. Също като него.

— Много се ядосах, че не дойде днес в офиса — бързо продължи Челси. — Мислех си, че ще искаш да кажеш нещо или да се убедиш, че съм добре, или да поговорим дали това означава нещо, или дали ще се случи пак. Бях страшно объркана. И сигурно затова доста докачлива. Хънтър ме ядоса, така че излязох бясна от офиса, после отидох да тичам, и почти се изгубих, и после се появи ти… — за миг сякаш дъхът й свърши, но само за миг. — Не искам да се чувствам по този начин. Не искам никой да ме привлича по този начин, наистина не го искам. Достатъчно други грижи си имам.

— Нали каза, че ти харесва да имаш приятели.

— Да, но ние не сме приятели. Ние сме…

— Любовници.

— Любовници. Но аз искам приятели. Искам хора, с които да говоря, с които да спортувам и с които да вечерям. Мислех си, че като дойда тук, ще срещна хора и наистина срещнах, но всички други, с изключение на Дона, се опитват да ме държат настрана. Какво имат против мен, освен че съм от големия град, че имам пари и че купих част от компанията?

Той почти се засмя. Челси бе казала почти всичко.

— Освен това си красива. Това ги ядосва.

Тя отметна глава и възрази:

— Не съм красива, поне не в истинския смисъл на думата. Просто използвам по най-добрия начин каквото ми е дадено.

— То е едно и също.

— И защо ще се ядосват?

— Защото това, което ти имаш, е повече от това, което имат те. Мъжете не могат да изкарат достатъчно пари да осигурят на жените си необходимите средства, а даже да го направят, жените няма да знаят как да ги използват. Безнадеждно положение. Затова те държат настрани.

Тя изправи глава. Гласът й беше отново тих и уязвим.

— Винаги ли ще е така?

Джъд нямаше отговор. Ноч винаги си е бил затворена общност, поне доколкото той можеше да си спомни. Челси беше уникална, защото покупката й бе дала власт. Било за добро, било за зло.

— Толкова много ли значи това за теб? — попита той.

— Ще умра, ако ми се наложи да прекарам следващата година от живота си в самота.

Искаше му се да й напомни, че няма нужда да стои тук, че по всяко време може да се върне в Балтимор. Но не го направи. Защото не беше сигурен, че иска тя да си отиде толкова бързо. Защото му харесваше да е тук. Засега.

— Не ти се налага да прекараш годината в самота — каза той.

— Но никой не иска да говори с мен.

— Аз ще говоря с теб.

Тя вдигна поглед.

— Ще го направиш ли?

Изглеждаше толкова сладка, че за втори път през тези няколко минути той почти се засмя. Но вместо това каза:

— В границите на разумното. Три изречения наведнъж са границата ми.

— Ааа — тя отново отпусна глава и попита още по-тихо: — Какво ще кажеш за другото?

— Какво друго?

— Сексът.

Сега вече той се засмя. Звукът го изненада — не беше се смял толкова отдавна. Смехът просто се изплъзна от устата му.

— Какво ти е толкова смешно?

— Как го каза. Като че ли ти е нещо чуждо.

— Чуждо ми е. Цялото положение ми е чуждо. Казах ти, Джъд. Никога преди не съм правила нищо подобно.

— Не си спала с нает от теб служител?

— Не съм спала с човек, когото не познавам — тя се притисна към гърдите му. — Не сме разменили и две думи до днес.

— Разменихме.

— Но не и за нещо значимо.

— Работата не е ли нещо значимо?

— Не говоря за работа. Говоря за лични неща. Като баща ти.

Смехът му заглъхна.

— Няма защо да говорим за това. Той е болен. Това е всичко.

— Кой е сега с него?

— Мили Малоун.

— Остава ли с него през нощта?

— Понякога.

— Той харесва ли я?

— Какво значение има това?

— Не искам да те отнемам от него, ако това ще го направи нещастен.

Джъд пое дълбоко въздух. Затвори очи и се върна назад в годините, когато се чудеше какво разбира, чувства и мисли Лео.

— Той не е нещастен — каза той накрая и знаеше, че казва истината.

Лео отдавна беше отминал етапа, когато разбираше кой го храни, кой го мие или кой го слага в кревата. Всъщност Джъд беше нещастният.

Той отметна чаршафа и седна на ръба на кревата.

— Може би в края на краищата ще е по-добре да не говорим. Понякога разговорите са твърде болезнени.

— Болката няма да отмине, ако се правиш, че не я забелязваш.

— За известно време отминава — той погледна през рамо и я видя седнала, гола от бедрата нагоре, косата й се спускаше на вълни. — Искаш да знаеш какво… — тъмните му очи се плъзнаха по кревата, — какво означава това за мен? Означава няколко часа далеч от страданието. Ако можеш да се примириш с това, добре. Ако не можеш, кажи ми и ще сложим точка.

Видя я как преглъща — грациозна извивка на шията. Наблюдаваше движението на очите й, които се преместиха от гърлото към раменете му. Видя пулсирането на мъничка вена над гръдта й. В същия миг тя навлажни устните си, вдигна очи и прошепна:

— Мога да живея с това.

Той потри зърното на гръдта й с опакото на дланта си и тя почти извика. Очите й се затвориха, дъхът й се учести. Джъд дръпна ръката си и изчака, докато Челси се съвземе. След минута тя отвори очи. Без лукавство се надигна на колене и се приближи към него. Докосна гърдите му, загали ги в големи изучаващи кръгове, които постепенно се свиваха. Ръката й се плъзна по корема му, все още изучаваща, и се спря.

Той я хвана, и я придвижи по-надолу.

— Много съм стар, за да играя игрички. Или може би твърде честен — той сви пръстите й около члена си и доразпали огъня, който го изгаряше отвътре. — Мога да ти дам това. Мога да те удовлетворя така. Ако искаш друго, просто не знам.

И преди тя да успее да каже нещо, той я целуна грубо, разтваряйки устата й с език. Обичаше да целува така. Ако тя имаше нещо против, по-добре беше да го знае отсега.

Тя отговори на целувката му. По същия начин. След това го възседна и пое всеки милиметър от най-голямата възбуда, която някога беше имал, и доведе и двамата до върха за минути. Което показваше, че хвалбите му от типа „мога да ти дам това“ бяха доста пресилени. И което го накара да си мисли и за други неща освен за Лео по време на дългото пътуване в дъжда към къщи.