Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (8)

8.

Пиха чая горе в голямото мраморно фоайе, поднесен им от жена с бяло боне, която не бяха видели нито преди, нито сега, че е в замъка. Ева го пиеше бавно не откъсвайки очи от Робърт. Ан още не бе го докоснала, а Артър я изпиваше с очи вместо чая си, който стискаше в ръце. Робърт гледаше Ева, забравил да следи дъщеря си. Ева му се усмихваше. Бе ахнала при появата на Артър, но бе преценила трезво, че ако трябва да избира ще предпочете Робърт. Той беше нейният тип. Приземен и верен до гроб. Тя се бе наситила на младежи, които обещаваха всичко и при първата трудност изчезваха яко дим.

— Тревожи ме лъвицата — каза тя. — Лъвът е обсебен от Ан, а това също е тревожно. Според мен не бива да идва тук.

Артър настръхна.

— Взел съм всички мерки да не се случи нищо лошо на никого. Тия животни съм ги отгледал от късчета месо…

— И децата си отглеждаме от късчета месо, но те непрекъснато ни изненадват.

— Вие имате ли деца? — попита Артър.

— Две — отвърна Ева, — момче и момиче. И двамата ме изненадват непрекъснато.

Той замълча за дълго. И Робърт мълчеше. И Ева. Ан не издържа:

— Значи… вие не познавате децата си. Не знаете те какво искат. И какво очакват от вас — бе обърната изцяло към Ева.

— А ти знаеш ли какво искаш от баща си? — запита я тя, а Ан отвърна дръзко:

— Повече доверие, повече свобода! — и се обърна вече към баща си: — Наистина искам повече доверие и повече свобода. Вярвай ми, ще ги оправдая.

— Какво означава това? — запита я той с пресъхнало гърло.

Тя не се поколеба да му отвърне:

— Да не трябва да отговарям за всяка секунда от времето си. Да мога да отивам, където поискам. Достатъчно голяма съм. И достатъчно отговорна.

— И как мога да бъда сигурен в това? — запита я баща й. — Ти не знаеш колко клопки има по пътя на всяко младо момиче. Прекалено си неопитна.

— Прав си — съгласи се тя. — Не знам. Но как бих могла да се науча да не греша, ако не се опаря?

— Понякога това се заплаща прекалено скъпо…

— Така е — съгласи се отново тя. — Но човек се учи единствено от собствения си опит. Не от чуждия.

Ева вече се бе изправила.

— Робърт — обърна се към баща й, — не злоупотребихме ли с гостоприемството на сър Ленард? И не се ли увлякохме прекалено в дискусии?

— За мен беше изключително интересно…

— Надявам се — каза Ева и погледна към Ан, която неохотно се изправи, готова да се подчини. — Тръгваме, нали?

Ан само кимна.