Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (5)

5.

Но всъщност трябваше да се пази тя. Баща й я чакаше, лицето му не предвещаваше нищо добре. Бе ли звъннал на Джудит? И какво ли му бе казала тя? Нямаше как да провери.

— Не си била при Джудит — започна пръв баща й.

— Не — призна тя.

— Джудит позвъни, чакали са те. А ти, къде беше ти?

Тя не се поколеба да му каже истината.

— При Артър.

— Заради лъвовете?

— Заради книгите му.

Той изпъшка.

— Господи!

А тя извика:

— Още не съм ги чела! Още не са ми размътили главата. А и той едва ли би ми ги дал, защото не се гордее с тях. По-скоро би ми дал ръкописите. Неиздадените. Отхвърлените. Навярно точно те са ценните за него.

— Не искам да ходиш там — приседна съсипан баща й. — Обещай ми, че няма да ходиш там.

— Не мога — каза тя.

— Забранявам ти! — изкрещя неочаквано към нея и тя подскочи. — Ти си малолетна и си длъжна да ми се подчиниш. А ако не го направиш, ще отговаря той. Пред съда и обществото. Може да влезе и в затвора.

— Няма да го допусна. Ще се подчиня.

Тези нейни думи го довършиха, а би трябвало да е доволен. Неочаквано и за самия себе си каза: „Благодаря ти!“ и я целуна по челото. „Зная, че си разумно момиче и не приличаш по нищо на майка си.“ „Приличам — помисли си тя. — Приличам и искам и да я намеря, макар и да не зная как.“