Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (15)

15.

И на нея й напомни…

Някакъв смахнат бе застрелял десетина от съучениците й и после се бе самоубил. В двора на гимназията. И тя би могла да бъде една от тях, ако бе излязла навън, но тя си остана в класната стая, за да чете и изстрелите така я шокираха, че не разбра нищо от суматохата, но видя падащите едно след друго тела, разбягалите се встрани, изскочилата ужасена Ева и другите им преподаватели да попречат на стрелбата, която изведнъж затихна, виковете за помощ, пристигащите линейки, като че ли пред очите й се бе разиграл някакъв екшън.

И тя трябваше да помогне.

Изтича навън, приближи до Ева, приведена над някакво тяло, което се опитваше да обърне. И успя.

— Джудит! — изкрещя Ан, надникнала в ужасените широко отворени мъртви очи на момичето.

Ева я прегърна.

— Господи! Така се боях да не си една от тях.

Ан не можеше да откъсне поглед от ужаса в мъртвите очи на Джудит. Тя неудържимо се тресеше в прегръдката на Ева, която се опитваше да я изтръгне от мястото й и да се отдалечат заедно вътре в сградата. Освен линейките пристигаха и полицейски коли. Полицаите помолиха всички да се приберат и да не си тръгнат, докато не бъдат разпитани. В класните стаи преподаватели и ученици все още не идваха на себе си. Повечето плачеха, чуваха се хлипания и възклицания. По-спокойните прилепиха лица към стъклата, а зад оградата на училището се трупаха разтревожени родители, чули по телевизията за разигралата се трагедия. Още не се знаеха имената на мъртвите. Бяха простреляни пет момичета и четири момчета, само едно от момичетата даваше признаци на живот и бе откарано първо към някоя болница.

След половин час в двора на училището останаха само полицаите и следователите.

Разпитът започна от преподавателите в стаята на директора. Върху огромното му бюро бяха подредени снимките на пострадалите. Още не знаеха точно кои са те, учениците се оглеждаха и констатираха кои от класа им ги няма, но не можеха да коментират, някои бяха успели да избягат, други да се скрият по мазета и зали. В учебната зала на Ан, освен Ева имаше дванайсет ученика от общо двайсет. Ева отбеляза отсъстващите, освен за Джудит, която бе видяла мъртва, за другите не знаеше нищо. Чакаше да бъде повикана, все още притиснала хлипащата Ан към себе си. Тя продължаваше да се тресе неудържимо. В стаята влезе млада лекарка и раздаде на всички успокоителни, които изпиха в нейно присъствие, а тя продължи към другите шокирани по другите стаи.

Ан започна леко да се отпуска. Първо спря треперенето. Сълзите й продължаваха да текат, но хлипанията престанаха. Ева не я пусна, докато не я повикаха и нея горе. Замести я другата преподавателка и тя в шок, без да може да произнесе и дума.

Ан зачака завръщането на Ева с вперени във вратата очи. Когато след половин час се появи, момичето изтича към нея. Ева отново я прегърна и вдигна поглед към другите.

— От вашия клас е пострадала само Джудит.

— Мъртва ли е? — осмели се да запита тихо една от приятелките й.

Ева мълчаливо кимна и се разнесоха писъците на повечето. Само Ан не пищеше, но все още пред нея бяха ужасените широко отворени мъртви очи на Джудит. Бе сигурна, че никога няма да ги забрави, че ще я преследват през целия й живот. Стисна зъби, за да не завие от болка, Ева започна да гали косите й.

Пред оградата продължаваха да чакат разтреперани от ужас родители.

— Надявам се Робърт да не е между тях!

— Може да е чул, нищо че не гледа телевизия. Радиото в колата му винаги е пуснато. Така че…

Ан се измъкна от прегръдката на Ева и се залепи за прозореца. Зад оградата се бяха струпали мъже и жени, които молеха патрулиращия полицай да им даде информация за децата им. Той само повдигаше рамене и навярно мърмореше, аз не знам, ще изчакате директора.

— Всеки момент директорът ще излезе и ще даде изявление. Всички са идентифицирани — приближи до прозореца и Ева, а след нея се струпаха и другите и зачакаха.

Директорът излезе блед като смъртник. Приближи бавно към оградата. Не поглеждаше към никого и сякаш носеше тежка раница на гърба си. Спря до полицая, взе от ръцете му високоговорителя. От вратата на училището изскочи и младата лекарка, а всички прозорци изведнъж зейнаха отворени и учениците замахаха с ръце от тях към скупчилата се притихнала тълпа.

— Вие знаете какво се случи, а аз зная какво очаквате от мен, но не трябваше да допуснем грешка — извади от джоба си сгънат на четири лист и започна бавно и ясно да чете имената. Осем майки се свлякоха на тротоара, а лекарката тичаше към тях. Една от жените крещеше:

— В коя болница е детето ми? В коя?

— В свети Лазар… Там са и… другите — директорът не успя да каже мъртвите.

Жената разцепи тълпата и хукна към една от колите. След нея с мъка я догонваше един мъж, бащата на момичето. Колата изфорсира между паркиралите други коли, без да ги докосне и изчезна зад завоя.

Всички изведнъж се разбързаха и хукнаха кой към трамвайната спирка, кой към колата си. Само един от мъжете запита:

— А оня изверг… и той ли е там? Бих го нарязал на парчета.

— Това няма да върне децата ни — каза някой през рамо.