Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (3)

3.

Замъкът бе огромен гледан отблизо и Ан ахна, отворила уста. Такъв замък почти в центъра на Лондон! Баща й обаче, свикнал още от дете и с това, че е почти в центъра на Лондон, и с външния му помпозен вид, и с различните му помещения, запита трезво:

— А лъвовете къде са?

Сър Ленард се разсмя.

— Затворени са, разбира се. В онези помещения в подземията, в които моите прадядовци са затваряли непокорните, крадците и мошениците.

— И как ще ги видя тогава? — разтревожи се Ан.

— Преустроил съм ги — каза Артър. — Към градината съм направил решетки, така че… ти ги гледаш отвън, а те не могат да ти причинят нищо. Теб ще те харесат, Ан.

— Защо? — недоумя тя.

— С тая златна и буйна като грива коса…

— Не се увличайте, сър Ленард. И сам казахте, че сте стар.

— До това дете наистина се чувствам на хиляда години.

Ан го погледна и се разсмя.

— А приличате на момче, което всеки момент може да извърши някоя лудория.

— Ние възрастните сме доста измамни, баща ти го знае, но ти не можеш да го знаеш, много зелена си още — засмя се Артър и дълго се смя, а Ан отново се нацупи. Непрекъснато й се подиграваше. Докога?

— Няма ли най-сетне да ни заведете при лъвовете?

— Та ние сме на крачка от тях.

Наистина бяха на крачка от тях. Изглеждаха заспали, но също беше измамно. И те ли бяха възрастни? Очите и на лъва, и на лъвицата не ги изпускаха нито за миг. Лъвът прикова очи в Ан. Артър се засмя.

— Казах ти, че ще те хареса! Но виж лъвицата, ревнува. Изправя се, подготвя се да скочи, ала няма как. Решетките са достатъчно дебели и от най-високо качествена стомана.

Кожата на Ан настръхна. Не му ли повярва? Тя потрепери и се сви в прегръдките на баща си.

— Не се тревожи, сега ще я успокоя. Ще вляза при тях.

— Не! — изкрещя Ан и се откъсна от баща си, за да спре Артър. — Не! Нали каза, че е възрастна, а възрастните са измамни?

— Не се тревожи, дете, отгледал съм я, откакто се помни. За нея аз съм и майка и баща, така се случва, дори да се грижиш за чудовище. А тя не е. И не е гладна. Сам й нося храната, сам чистя помещението. Няма от какво да се боиш! Но трябва да я успокоя. Лъвиците са дяволски ревниви, а лъвовете се влюбват страшно.

И Артър ги остави сами пред решетките, за да се вмъкне в помещението, да погали лъвицата и да се опита да обърне главата на лъва към нея, но той изръмжа зверски, дори му се озъби и продължи да гледа единствено и само в Ан. Лъвицата отново се наежи и пристъпи заплашително към лъва, Артър се опита да застане между двамата, но лъвицата го перна с лапа предупредително, без да пуска ноктите си. Ан изкрещя и лъвицата се озъби насреща й. Тръгна към решетката като че ли можеше да я изтръгне.

— Господи! — се кръстеше баща й. — В центъра на Лондон, в началото на 21-я век! Видя лъвовете. Да си тръгваме.

— Но не и без да кажем довиждане на Артър — противопостави се тя. — Но не и преди той да излезе от там!

— На чичо Артър — противопостави се баща й. — Запомни! Чичо Артър.

Този ден остана завинаги в нея. Същата нощ не можа да заспи. Стряскаше се от най-малкия шум, не бе загасила лампата, ала прозорецът срещу Ан тъмнееше безмълвен. Очакваше нещо да се случи, но освен тихо гальовно ръмжене не долови нищо. На път за училището мина покрай замъка, който откъм улицата скриваше тайните си. Беше разсеяна през първия час, преподавателката на няколко пъти я погледна строго. Ан търсеше погледа на Джудит, която седеше през една редица от нея. Едва дочака междучасието.

— Донесе ли ги? — бяха първите й думи към нея.

— Боже мой — хвана се театрално за челото тя, — съвсем забравих.

Ан й разказа набързо за невероятните си преживявания през вчерашния ден, Джудит я гледаше невярващо.

— Лъв и лъвица? В центъра на Лондон? Ако ги има, този твоя Артър не ще да е с всичкия си.

— Той е най-красивия и мил мъж, който съм виждала…

— Какво ли разбираш ти от мъже? Още дори не си се влюбвала, ама май сега си лапнала по… — млъкна, загледана в нея. — Загазила си го, Ан, здравата си го загазила. Хем луд, хем стар. На колко е тоя твой Артър?

— Каза, че се чувства на хиляда години.

Джудит вече се разтревожи не на шега, но трябваше да влязат във втория час и тя само успя да й прошушне:

— Довечера ела на нашето парти.

— Баща ми няма да ме пусне — също шепнешком и отвърна:

— Измъкни му се! — и притича към чина си секунда преди да влезе преподавателят им по литература.