Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Fall In Love With Ann, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ан Тейлър

Заглавие: Да се влюбиш в Ан

Преводач: Ангел Иванов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Весела Люцканова

ISBN: 978-954-311-092-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1800

История

  1. — Добавяне

16.

Ева и Ан се прибраха смазани. Робърт веднага усети, че нещо ужасно се е случило и веднага влезе след тях в къщата, свали ръкавиците си и седна на най-близкия стол.

— А сега разкажи!

Ан заплака и покри лицето си с ръце. Ева не знаеше как да започне.

— Явно не си слушал радио, иначе щеше да знаеш.

— Какво щях да знам?

И тя му разказа за престрелката, а той започна да се надига бавно и ожесточено от стола си.

— И къде е сега този изверг? — стисна ръцете си в юмруци.

— Самоуби се.

— След като е убил девет деца?

— Едното момиче може би ще го спасят.

— И всичко това пред очите на другите? Ан, ти…

— Не я питай! Изтича да ми помогне. Тъкмо обръщах мъртвата Джудит…

Ан скочи и изтича на улицата. Единственото място, където искаше да бъде сега, бе при Артър. И нея можеше да я няма. Също като Джудит. Утре някой друг идиот можеше да й види сметката. По същия нелеп начин. Джудит поне бе познала любовта. Бе толкова щастлива с нейния Марк. Смяташе като завърши да се омъжи за него и да имат куп деца. А тя самата какво бе изпитала? И защо? Само мъка по майката, която не познаваше. Само опеката на баща си. Сълзите се стичаха по лицето й. Не можеше да чака повече. Не искаше да чака повече! Тя с мъка улови клепалото и започна трескаво да чука по бронзовия лъв. Животът беше толкова кратък! И така непредсказуем! Защо се бе случило всичко това? Защо? Защо? Защо? Отвори ми, Артър!

Може би го нямаше? Може би бе зает? Може би бе потънал в писането на любовните си романи? Пише ги, вместо да ги изживява! Тя искаше да усети любовта, своята любов към него. А и неговата! Присви се до вратата на каменното стъпало и покри лицето си, а сълзите се стичаха между пръстите й. Виждаше отново широко отворените ужасени очи на Джудит!

— Артър, обичам те! — на глас ли го каза и кога той най-сетне се бе появил до нея и й помагаше да се изправи. После я прегърна, разтри раменете й, избърса с длан сълзите й, повдигна брадичката й нагоре и й се усмихна:

— Какво се е случило, дете?

— Не съм дете! Не виждаш ли? Почти на осемнайсет! А утре може и да ме няма.

Той огледа внимателно улицата, преди да каже:

— По-добре е да влезем вътре и да ми разкажеш.

— Ти не слушаш ли радио? Не гледаш ли телевизия? Не си ли от този свят? Не мога да разказвам за това? Къде ти е телевизорът?

Въведе я в дневната. Включи някаква програма за новини. Съобщаваха за обир на банка, после за някаква тежка катастрофа с четирима загинали и най-сетне заговориха за училището й, показаха убитите й съученици, прострелялият се убиец, дадоха интервюта на родители. Между снимките тя видя и снимката на Джудит. Една от интервюираните беше майка й, лицето й бе неузнаваемо, на снимката Джудит се смееше до Марк, а майка й разказваше как се притеснявала, че има приятел, че закъснява с него, дори се скарахме сутринта с нея заради него, а за последен път съм я видяла жива. По-добре е било наистина да отсъства от училище и да бъде сега жива на екскурзията с него, а аз насила я принудих да отива в клас, без да зная, че я пращам към смъртта. Мислех, че училището е най-сигурното място за едно осемнайсетгодишно момиче, а какво се оказва? Че децата ни не са защитени! Не мога да си простя. На екрана се появи един от бащите и обяви властите в безхаберие. Тоя би трябвало да е в лудница, а не на свобода, къде е охраната на училищата, как ще ги пускаме да се учат от тук нататък, всеки път ли ще треперим за живота им? Събитието се превръщаше в политика, Ан вече не гледаше и не слушаше, приседнал до нея Артър бе притиснал ръката й между своите. Внезапно екранът потъмня, бе го изключил.

— Достатъчно! — и въздъхна. — Искаш ли да видиш лъвовете? Те знаят, че си тук. Усетили са те. Усетили са и тревогата ти.

Тя се поколеба.

— Искам да бъда само с теб! Искам да ме целунеш — и вдигна към него мокрото си от сълзи лице.

Той се приведе към него. Докосна с устни очите й, после мокрите й страни, изхапаните й мокри от сълзи устни.

— Добре овкусени — засмя се той.

Тя повтори:

— Искам да ме целунеш, както се целува жена, а не разплакано дете.

— Баща ти знае ли къде си?

— Не знае и не ме е грижа.

— Може би се тревожи за теб?

— Може би…

— Ан…

— Да, Артър?

— Случилото се днес е ужасно, но ще позвъня на баща ти, че си тук.

— Моля те, недей! Искам да бъда с теб! Както една жена с един мъж!

— Още не си пълнолетна.

— А когато стана, може да не съм жива. Джудит също не беше пълнолетна, но се любеше с Марк. Няма да си отида от тоя свят, без да съм познала любовта.

— Няма да си отидеш от света…

— И Джудит е смятала, че няма да си отиде, но я уби един луд. Може утре да ме срещне мен.

— Той е мъртъв…

— Но не е единственият, нали?

Артър замълча, бе се уморил да спори. Извади джиесема си и набра номера на баща й.

— Моля те, недей! — приплака Ан.

Той само я погледна, без да каже нищо.

— Робърт, Ан е тук. Не се безпокой, правя всичко възможно да я успокоя.

— Господи! Добре, че се обади, къде ли не я търсихме! Полудях след днешния стрес, а и Ева…

— Ан все още е в шок. Бъдете внимателни с нея!

— Ти ли ще я доведеш или ние да дойдем?

— Аз — каза Артър, — и не веднага.

— Добре — съгласи се Робърт. — Имам ти доверие. А и Ева също.

Ан бе слушала внимателно разговора им. В тишината се бе откроил ясно и гласа на баща й. Имал му доверие? Откога? Припомняше си всичките обиди, които бе чула по негов адрес. Тя неочаквано се засмя и Артър се сепна.

— Ан?

— Имал ти доверие?

— Нима съм злоупотребил с него? Някога?

— Никога с мен. Но може би с…

— Майка ти? — и млъкна изведнъж.

— Злоупотребил ли си? — застана тя пред него, вперила очи в очите му.

Той издържа погледа й и отрече.

— Тя наистина харесваше любовните ми романи и си падаше по мен, но аз я убеждавах, че са пълни глупости и ги правя само за пари. Че си има щампа, която следвам. Че не е истинско изкуство, а тя не ми вярваше. Че истинските ми романи са все още неиздадени и лежат в чекмеджетата. Не пожела да ги види, нарече ме лъжец, а аз бях просто създател на илюзии. Но все още не знаех, че носят вреда на такива като нея, отегчени домакини, лишени от романтика, а и нямаше как да не ги пиша, заради лапането на ония красавци, които добре познаваш.

— Артър, а ако престанеш да ги пишеш?

— Не мога? Правя ги с удоволствие. Андерсен цял живот е писал исторически романи, които ние не познаваме, а е писал несериозно, но с удоволствие приказките си, познати на целия свят. И омагьосващи деца и възрастни. Времето единствено отсява зърното от плявата.

— Мога ли да ги прочета и аз? Майка ми навярно не е била глупачка.

— А може би е била. Да напусне дете като…

А тя добави в мислите си „и мъж като Робърт“. Толкова скучен, толкова предсказуем. Но Ан го обичаше такъв, какъвто е. И Ева го обичаше. Такъв, какъвто е.