Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (30)

30.

Точно затова не искаше да пише на Ева, за да бъде решението й единствено нейно. Само нейно, без съветите й, които можеха и да са правилни, и най-добри в състоянието й, но да не отговарят на нейните желания, а тя да им се поддаде като мъдри. Все още вярваше, че Артър ще се върне и като научи, ще я намери и отведе от тук или ще остане с нея тук. Стига да не се е прибрал с някакви лъвове, тигри или орангутани, които не може да остави сами в своя парк. Или преди да научи да прибере лъвицата, Рекс и малките.

Господи! Колко много го обичаше!

Обичаше и детето му, неизвестно момче или момиче е, за нея единствено важно бе да е здраво и да се роди нормално. Вече не й пукаше дали се забелязва, че е бременна, дали ще я сочат с пръст и ще я наричат както им се иска. Защото й завиждаха заради хубостта й, заради ума й, заради умението й да се държи на дистанция и да не се сближава с никого. А колегите й я бяха харесали и си бяха пожелали да бъдат с нея. Момчетата, разбира се. Имаше и няколко изключения от момичетата.

Но най-упорит бе преподавателят й по озеленяване.

След всеки час при него той я настигаше по пътеката към общежитието и й напомняше за себе си и за своето предложение.

Тя винаги му отвръщаше, че не е готова за отговор. Че обича бащата на детето си и очаква, че той ще се завърне при нея.

— А ако не се завърне?

— Все още разполагам с време… — отвръщаше Ан.

Виждаха ги често заедно, но Ан не се притесняваше от това. Дори смяташе, че е добре. Ако приемеше предложението на Макс и се омъжеше за него, всички щяха да приемат без обяснение, че детето е негово. Ан чакаше новините от Ева. Макс чакаше Ан да приеме.

Навярно и Макс мислеше като нея, че като ги виждат непрекъснато заедно, оженят ли се, ще приемат, че детето е негово. И затова предлагаше на Ан да й показва града. Бе я водил да види кулата до реката Клайд. Бяха пили чай и в двете чайни на Бюканан стрийт, бяха избирали книги в двете най-големи книжарници на същата улица, а в търговския център „Принцес Скуеър“ бяха пазарували, докато във футуристичната сфера от стъкло „Сайънс център“ се чувстваха като деца, попаднали в рая, както и в парковете Келвин гроув и Полок. Искаше да опознае града му и да се влюби в него. „Ти не подозираш, Ан, колко те обичам!“

Понякога валеше дъжд, понякога грееше слънце. Но Глазгоу бе прекрасен и в слънце, и в дъжд. Зеленината му можеше да я погълне. Хълмовете, по които се бе разраснал града, също. Харесваше всичко в него, както харесваше и Макс за гид. Но не за друго.

Бе й добре с него, той я разсмиваше, забавляваше, обучаваше, но само толкова.

Обичаше Артър. Чакаше Артър.

Чакаше Артър.

И щеше да го чака, докато…

А Ева пишеше:

„Все още няма новини. Но ние се безпокоим за теб. Особено аз…“

Особено тя, усмихваше се Ан, защото знаеше истинското й положение. По-добре от Джули, тя просто знаеше, че е бременна от някого. И толкова.

„Добре съм, добре съм, добре съм“ искаше да й напише, но все отлагаше, очаквайки, че Артър се е върнал.

Артър все още не се завръщаше.

И Джули бе упорита като майка си. Макар и да не знаеше нищо за историята на Ан, тя виждаше колко е влюбен в нея Макс и как това би я спасило. Не го отхвърляй, й казваше всеки път, а веднъж не издържа, направо се ядоса и й каза:

— Не те разбирам какво искаш! Скоро ще родиш, не искаш да е копеле, Макс е хлътнал до уши в теб, може и да пострада заради теб, а ти нехаеш. Както за детето си, така и за Макс… Знаеш ли какво искаш изобщо?

— Зная — отвърна й хладно Ан. — Артър да се върне.

— Артър е бащата? — запита Джули.

Ан само кимна.

— И защо не се връща тогава?

— Дълга история — махна с ръка Ан и замълча. Мълчеше и Джули. Явно Ан не й се доверяваше както на майка й. Не биваше да я насилва. Животът си бе неин, грешките си бяха нейни, решенията също. Изправи се, готова да се раздели с нея.

— Джули — спря я Ан, — ти обичала ли си някога, някой?

— Баща си — отвърна й, без да се замисли Джули. — И едва ли ще се влюбя в някого, ако не прилича на него.

— Разбирам — тихо й отвърна Ан, макар че бе обикнала мъж, който по нищо не приличаше на баща й. И не само не приличаше, а бе пълната му противоположност. Нормално ли бе това?

Времето минаваше, бе навлязла в седмия месец, би могла да роди всеки момент. Макс неотлъчно бе край нея, напомняше й, настояваше… Не, все още, отвръщаше Ан. И един ден, когато зверски й прилоша и тя реши, че макар и преждевременно ще роди, му каза „Да! Ще се омъжа за теб, ще ти бъда вярна, ще бъдеш баща на детето ми.“