Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (36)

36.

Баща й бе поискал да присъства на церемонията и в кметството, и в църквата. Ан се притесни. Щеше да пристигне в неделя рано сутринта, не знаеше за състоянието й и въпреки широката рокля, с която щеше да се омъжи, определено личеше, че е в края на бременността. Ева не го бе подготвила, всичко се развиваше прекалено бързо.

Докато течеше ритуала на гражданския брак, него го нямаше. Бяха само Макс и деканът като свидетели. В църквата на улица „Свети Винсент“ бяха поканени всички — преподаватели, колеги, студенти, приятели. И Джули дойде не само заради церемонията, а с надежда да види и майка си. Успя да скрие разочарованието си от отсъствието й. И за нея, както за Ан, свещеният брак пред Бога бе повече от гражданския. За Ан той означаваше всичко, клетвата, обещанието, че в зло и добро ще бъдат заедно, че ще се обичат, докато смъртта ги раздели. Толкова много се нуждаеше от това обещание! Макс вървеше след нея, усещаше гърба си защитен.

Бяха вече пред църквата с Артър, когато баща й се появи. Посегна да прегърне Ан, но изумен се спря. Лицето му потъмня от гняв, а лицето на Ан пламна в огнено червено.

— Обичам го, татко — успя да каже само тя, а той успя да се овладее и да не каже нищо.

Поведе я тържествено към олтара все едно отвеждаше към него Дева Мария. Не се препъна, държеше и Ан здраво, защото усещаше, че е разлюляна и несигурна. Размениха венците и пръстените, свещеникът нареди да изрекат клетвите си. Беше като на филм, когато Ан усети, че водите й изтичат и болката започва, жестока, смазваща я, разсичаща я на две. Тя стисна пръстите на Артър, той я погледна.

— Какво има, Ан? — най-сетне проговори и баща й.

— Свърши ли се? — запита тя с изпръхнали устни. — Не искам църквата да се превърне в родилен дом.

— Потърпи още малко — успя да каже Артър, докато свещеникът съобщаваше:

— А сега младоженецът може да целуне булката.

Артър я целуна преди Ан да изкрещи от болка. Успя да заглуши вика й с целувката си. После я взе на ръце и побърза да я изнесе от църквата. Положи я много внимателно в колата на Макс и се запита: „А сега накъде? Трябва да има болница, но къде е тя?“ Макс бе дотичал веднага след Артър до колата си и се вмъкна в нея, но отзад. Бе разбрал, че Артър няма да отстъпи мястото зад волана, а трябваше да отведат колкото може по-бързо Ан в болницата.

Някъде до изхода на църквата забравиха баща й, опитал се да ги догони, но колата форсира пред очите му и той успя само да извика:

— Кураж, детето ми! — но никой не го чу и Робърт разтреперан седна на едно от стъпалата, припомняйки си как бе седял по същия начин на стъпало пред болницата, докато Ан се роди. Беше толкова щастлив тогава? А сега? Шокът, когато разбра, церемонията, всичко се бе развило с главоломна бързина, не бе успял нито да й се скара, нито да я прегърне, вцепенил се в мълчанието си. И заплака, нямаше за какво да се срамува от сълзите си. И от кого. Но до него кротко седна Джули.

— Ако не бяхте се разплакали, нямаше да ви се обадя — сложи тя ласкаво ръка на рамото му. — Мама е случила с вас. Не й вярвах. Казваше ми колко добре се разбирате, че никога не се карате, а аз твърдях, че е така при хората, които не се обичат. Не се тревожете за Ан. И тя ще бъде щастлива.

— С Артър? Не съм убеден — не каза нищо повече и най-сетне погледна момичето до себе си, толкова различно от Ева, а по същия начин ласкаво и мъдро. Сълзите му пресъхнаха и той й се усмихна. — Ти си Джули, нали? И ще ми обещаеш, че ще дойдеш за Коледа в дома ни. Това е и твой дом!

— Обещавам — усмихна му се и тя.

— Карай направо. Сега вляво. После вдясно. Направо. Пак вляво…

Артър изпълняваше точно, изглеждаше уплашен, а още по-уплашена изглеждаше Ан.

— Не бой се — каза й Макс, — няма по-голямо тайнство от раждането. В болницата ще ти сложат инжекции, няма да боли, само ще изпълняваш нарежданията на доктора.

— Ти… да не си раждал? — изкрещя от болка тя. — За вас мъжете да създавате деца е само удоволствие.

— А за вас жените е направо мисия! Вие създавате живота. А вече можете и без нас да го създавате.

Тя успя само да се усмихне, но болката я връхлетя.

— Не без любов — почти изкрещя Ан.

— И аз бих казал — не без любов! — съгласи се с нея Артър.

Макс искаше да каже същото, но премълча.