Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (20)

20.

Едва изчака да свърши и последния час и хукна към спирката на метрото. Слезе при мраморната арка и тръгна бавно, за да се успокои и нормализира дишането си. Вече си представяше как, преди да удари върху бронзовия лъв, Артър е отворил широко вратата и тя се озовава в прегръдката му.

Вратата на замъка!

Пое си дълбоко дъх и вдигна ръка, но все още изчакваше той да се появи, преди да е почукала върху лъва.

Нищо.

Сигурно пише, помисли си тя и удари клепалото. Веднъж, два пъти.

Отново нищо. Вратата си оставаше затворена.

Сигурно така се е увлякъл в писането, че не чува.

Удари силно. Веднъж, два пъти, три пъти. И отново зачака, притаила дъх, но в нея плъзна тревога. Случило ли се беше нещо? Да не би да е заспал толкова дълбоко след… снощи? Погледна часовника си. Минаваше два. Бе невъзможно да спи. Навярно е излязъл, възможно бе да е отишъл до издателя си, не очаквайки от нея да се появи толкова скоро. Каквото и да беше, паниката успя да я превземе. Седна на стъпалото и се загледа към дъното на улицата. Откъде можеше да се появи, не знаеше. Погледна към дъното и на другата улица. Непознати мъже и жени бързаха за някъде. С чанти, без чанти, млади красиви мулатки на високи токове я поглеждаха заинтригувано. Повечето хора дори не я забелязваха. Това беше свободата на града, и гола да бе седнала на стълбите, никой нямаше да й обърне внимание. Както и тя самата не би обърнала, срещала по пътя си какви ли не откачалки.

Чакаше вече повече от час. Сърцето й щеше да се пръсне, заседнало в гърлото й. Задушаваше се от него като непреглътнат залък.

Артър все още не се появяваше.

Изправи се, схванала се от студ и тревога. Не се решаваше да се прибере, искаше да го дочака. Започна да се движи напред и назад, а времето се точеше неумолимо бавно. Нещо не беше наред. Идваше й да плаче, да крещи, да удря върху лъва, докато разбуди и животните, но колкото и силно да удряше, замъкът оставаше безмълвен.

Четири часа.

Отмаляла затътри крака към дома си. По най-обиколните пътища. За да премисли. За да остане още малко сама.

— Къде беше досега? — изскочи насреща й Ева с удължено от притеснение лице. — Какво, искаш да полудеем ли с баща ти?

— Шлях се — опита се да я заобиколи, но не успя.

— Шляла се! И нищо не си хапнала, нали? Какво става с тебе, госпожице?

А ти си мислиш, че ще ти кажа. Не и преди да навърша осемнайсет, защото всичко ще изпееш на баща ми.

— Търсих те и при Артър, но и там не отваря никой! Не можа ли поне да си вдигнеш мобилния? След вчера…

Вчера тя се люби с Артър, но Ева не знаеше.

Вчера? Вчера бяха погребани съучениците й. И Джудит.

Неочаквано се разтрепери. И заплака. Ева я прегърна.

— Зная, че си в шок и още дълго ще бъдеш, затова не настоях да дойдеш, макар че… другите бяха. Разбери ме, и ние с баща ти сме в шок. Както и повечето родители. Не само на мъртвите, но и на живите деца. Страхът се е загнездил в нас. И затова те моля, поне се обаждай! Всяко твое закъснение…

— Ще се обаждам — обеща през сълзи.

— Ела сега да хапнеш. Замръзнала си цялата.

— Искам да остана в градината.

— Стопли се поне и после… — загрижено я погледна Ева, но не настоя, остави я да се върне назад, а тя влезе в кухнята да притопли яденето й.

Останала най-сетне сама тя приближи към зида. Очакваше лъвът, усетил я наблизо да се обади, но навярно увлечен в новото си бащинство, не й обръщаше никакво внимание. Опряла на стената голите си без ръкавици ръце Ан отново заплака. Защо Артър не я чакаше с нейното нетърпение. Защо дори лъвът не й обръщаше вече внимание.

Не беше нормално.

Нещо се беше случило, залепи и лице до стената, шепнейки:

— Артър, обади се!

— Ела да хапнеш — извика я от прозореца Ева, — и после ще отидем да видим лъвчетата. Толкова са сладки и безобидни, докато са малки. Същински котета.

Ан като че ли точно това чакаше и се отправи към сервираната маса в кухнята. Приборите бяха за двама. Ева също седна.

— Не можех да сложа и залък в устата си, докато не те видях…

И тя не можеше да сложи и залък в устата си, докато не видеше Артър. Само ровеше с вилицата в чинията.

— Трябва и да се храниш — погледна я още по-загрижено Ева. — Няма как да върнем случилото се, но сме взели мерки да не се повтори.

Ан не запита нищо, просто се насили да преглътне първата хапка.