Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (14)

14.

Нямаше как да й мине.

Живееше прекалено изолирано, от къщи в училището, от училището вкъщи. Не се сближаваше с момичетата, които вече бяха пробвали всичко — и секса, и наркотиците и какво ли още не. Не се сближаваше и с момчетата, струваха й се недорасли, все още глупави и не знаещи какво искат. Понякога се прибираше с Ева, понякога сама и тогава винаги минаваше покрай замъка с тайната надежда да срещне Артър.

Не го срещаше, защото и той живееше твърде изолирано. И също като нея или тя като него не търсеше нови познанства, не поддържаше приятелства, насищаше самотата си с идеи за любов, изневяра и предателства, които запечатваше в страниците на романите си. Още не бе чела нито един от тях, усетила нежеланието му да го прави. Баща й се тревожеше напразно, че ще посегне към тях, Ева й се караше не заради тях, а заради усамотяването й.

— Да не си решила да ставаш монахиня? Има и свестни момичета в класа ти. Елза, Джули, Рони. Да изброявам ли още?

Ан се засмиваше.

— Ти си ми достатъчна.

— Аз съм на четирийсет и три, нужна ти е приятелка на твоите години.

— Твоето приятелство ми стига. Ти за мен си и по голяма сестра, съветница, нещо като майка и преподавателка, с теб споделям всичко.

— На твоите години вече на няколко пъти се бях влюбвала.

— На мен ми стига веднъж.

— Та той почти ми е връстник. Направо старец. Може да ти е баща.

Ан не отвръщаше нищо. Заговаряше за уроците или времето, бягаше съвсем встрани от думите й, връщаше я към любимата й тема — екологията или какво ново е научила от интернет.

— Ти прекалено рядко влизаш в него.

— Защото няколко пъти се натъкнах на неточности, а и ми се струва, че познанията ми от там са твърде повърхностни. Не отричам ползата от него, но не може да не признаеш, че и вредата не е малка.

— Какво имаш предвид?

— Ами тия порно сайтове? Ами това, че можеш да научиш много неща за всекиго? Къде отива тайнствеността на един живот, който можеш да си измислиш, вместо да четеш за него?

Ева се разсмиваше.

— Пак опряхме до Артър. Него и жълтата преса го дебне и тъй като не го е уличила в нищо, си измисля какво ли не. В днешно време не се живее така и затова той се превръща в прицел.

— Човекът си гледа дивите животни и си пише книгите. Защо не го оставят на мира.

— Защото още не са надушили псевдонима, под който ги пише. Но ти навярно го знаеш?

— Не — отсече рязко тя. — И не искам да го знам.

— Виж ти! — учуди се Ева. Но в дома им побърза да се преоблече, да сложи ръкавиците и да потъне в градината.

Приведена вече до баща й, навярно му казваше:

— Тази твоя дъщеря ме тревожи…

— Защо? — навярно се изненадваше той. — Момичето е прибрано, вярно, саможива е, но е расла без майка, затова. Това, че ти си тук й се отразява добре. А на мен още по-добре. Не зная какво бихме правили без теб.

— Оживели сте и без мен цели петнайсет години!

— Не беше живот — навярно й отвръщаше и се усмихваше, — а оцеляване.

Оцеляване? Това ли беше оцеляването? Да се затвориш в черупката си? В дома си като в крепост? Да срещаш само хората, които няма как да не срещнеш? Да игнорираш света, докато някое бедствие не ти напомни, че и ти си част от него?