Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

9.

Това не беше първата му среща с бегачи. В Шарлотсвил бегачите идваха и си отиваха необезпокоявани от никого. Навсякъде, където се намираха бегачи, преобладаваше някакво самоподразбиращо се спокойствие, породено от присъщата за самите тях благост.

Добронамерените дребни личица надничаха към Тибор. Тези създания бяха не по-високи от четири стъпки. Дебелички и закръглени, с плътна кожа… очички като мъниста, потрепващи нослета… и огромни крака като на кенгуру.

Изумителното беше, че тези светкавични еволюционни ентелехии произхождаха от абсолютни отрови. Толкова многобройни и с такава скорост. Толкова много директни видове. Природата се напрягаше да превъзмогне мръсотията на войната: токсините.

— Бистротата да е с теб — казаха почти едновременно бегачите, помръдвайки мустаци. — Как така нямаш нито ръце, нито крака? Много странен си като форма на живот.

— Войната — отвърна неопределено Тибор, възмутен от безцеремонността на бегачите.

— Знаеше ли, че каручката ти е повредена? — попитаха бегачите.

— Не — възкликна изненадан той. — Не се ли движи? Докара ме толкова далеч. Имам предвид…

Обзе го паника.

— Наблизо има един авторем, който все още работи по малко — рече най-едрият бегач. — Не може да направи кой знае какво — не както в предишните времена. Но може би ще успее да смени изсъхналите сачмени лагери на колелата. А и цената не е твърде висока.

— О, да — каза Тибор. — Сачмените лагери на колелата. Вероятно са изсъхнали.

Той повдигна едното колело от земята и го завъртя със скрибуцане.

— Имате право — съгласи се той. — Къде е авторемът?

— На няколко мили на север от тук — отвърна най-дребният от бегачите. — Последвай ме. — Останалите бегачи се струпаха на куп, отдалечавайки се. — Или по-скоро — поправи се бегачът, — последвай ни. Хей, приятелчета, идвате ли и вие?

— Естествено — отвърна компанията бегачи, помръдвайки мустаци.

Очевидно не искаха да пропуснат нито една подробност от предстоящото събитие.

Тибор се обърна към Потър и Джексън:

— Мога ли да им се доверя?

Усети да го обзема смътен страх: ами ако бегачите го отведат в някаква изоставена местност и го убият, за да му откраднат каручката? В такива времена всичко беше възможно.

— Можеш да им се довериш — успокои го Потър. — Те са безобидни. Което не би могло да се каже за проклетите бръмбари.

Той замахна към скупчилите се бръмбари и те се дръпнаха назад, за да избегнат люспестия му крак.

— Авторем, авторем — запяха доволно препускащите все по-надалеч бегачи. Тибор ги последва предпазливо. — Отиваме към авторема да уредим евтин ремонт на хромия човек с гаранция за хиляда години или за един милион мили, което и да е отпред.

Хилейки се един на друг, бегачите изчезнаха за момент и отново се появиха, махайки добродушно към Тибор да ги последва.

— Ще се срещнем, като се връщаш — извика Джексън след Тибор. — Не забравяй да вземеш писмена гаранция за по-сигурно.

— Искаш да кажеш — викна към него Тибор, — че мога да очаквам един авторем да ме измами?

Сигурно е руски, помисли си той. Непредсказуемият интелект на руските автореми бе по-скоро византийски. Но все пак в по-голямата си част те бяха отлично изградени. Ако този все още изобщо работеше, със сигурност би могъл да поправи сачмените лагери на колелата му.

Запита се колко ли ще му струва.

 

 

Стигнаха до авторема на зазоряване. Великолепно оцветени облаци, сякаш цапаници от бебешки пръстчета, покриваха небето. В избуялите навсякъде буренаци чуруликаха птички или квазиптички.

— Някъде наоколо е — съобщи водачът на бегачите Ърл, след като спря да препуска. Името му, избродирано с червен конец върху нагръдника на работния му комбинезон, се наби в очите на Тибор. — Чакай, нека да помисля.

Той потъна в размисъл.

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита един от бегачите.

— Можем да вземем нещо от авторема — отвърна Ърл, поклащайки мъдро рунтавата си глава. — Хайде, непълноценни.

Той махна рязко с ръка към Тибор. През нощта скърцането на изсъхналите сачмени лагери на колелото беше станало заплашително пронизително.

— Тук ще завием надясно — добави той, щом доближиха един гъсталак от бял равнец, — а след това рязко наляво.

Виждаше се само опашката му, докато се мъчеше да си проправи път през непроходимите шубраци.

— Ето го входът! — викна той и махна на Тибор да го последва.

— Много ли ще е скъпо? — попита загрижено хромият.

— Нищо няма да струва — отвърна Ърл, промъквайки се през храсталака на няколко крачки пред Тибор. — Вече никой не се отбива насам. Той загива. Ще се зарадва, като ни види. Тези неща също имат чувства. В известен смисъл.

Пред едва провиращата се каручка изникна полянка. Без нито един бурен, сякаш тревата беше окосена. В центъра на откритото пространство Тибор забеляза огромен плосък диск, явно метален. Завъртя се в беззвучен поздрав, изправен насреща му с многозначителното си присъствие. Да, помисли си Тибор, това е руски авторем, приземил се тук под формата на семе, посипано от орбитален сателит. Вероятно през последните дни на войната, когато врагът опитваше всичко възможно.

— Здрасти — поздрави авторема той.

Бегачите потръпнаха.

— Не му говори така — обади се притеснен Ърл. — Покажи малко уважение. Това нещо може да ни убие.

— Поздрави — поправи се Тибор.

— Ако се държиш надуто или грубиянски — прошепна Ърл, — ще ни убие.

Говореше с търпелив тон. Сякаш разговаря с дете, помисли си Тибор. Вероятно съм точно това, изправен срещу непознатото устройство: бебе, което не знае нищо. Това нещо, в края на краищата, не е някакъв естествен мутант. Било е произведено.

— Приятелю — обърна се към авторема Тибор. — Можеш ли да ми помогнеш?

Ърл измърмори нещо.

— Тогава ти говори с него — отсече ядосан Тибор.

Колко словесни ритуали бяха необходими, за да призоват интелигентността на това военновременно човешко творение? Вероятно немалко.

— Виж какво — обърна се той едновременно към Ърл и към авторема, — имам нужда от помощта му, но нямам намерение да падна и да пълзя раболепно, и да се моля да постави нови сачмени лагери на колелото на каручката ми. Не си заслужава.

Да върви по дяволите, помисли си той. Точно такива съсипаха расата ни. Те ни унищожиха.

— Всемогъщи авторем — извиси глас Ърл. — Ние те умоляваме за твоята благосклонна помощ. Този окаян безрък и безног човек не може да довърши пътуването си без твоята благодетелна помощ. Би ли отделил малко време, за да провериш превозното му средство? Сачмените лагери на дясното предно колело го изоставиха в този труден за него момент.

Той млъкна, заслушан напрегнато, вирнал глава като куче.

— Ето го — промълви най-дребният от бегачите с преливащ от възхищение и страхопочитание глас.

Капакът на авторема се плъзна и отново се разтвори. От процепа се издигна дълъг метален прът с биволски рог на върха. Рогът се завъртя около оста си и накрая се насочи точно срещу Тибор.

— Бременен си, нали? — изрева рогът. — Мога да ти предложа древни лекове: арсеник, желязна ръжда, вода, в която са потапяни мъртъвци, бъбреци на муле, пяна от камилска уста. Кое предпочиташ?

— Не — отвърна Ърл. — Той не е бременен. Сачмените лагери на колелото му са сухи. Опитайте се да се съсредоточите, сър.

— Не позволявам да ми се говори така — отсече авторемът.

Щръкна втора пръчка. Тя като че ли беше с газов мундщук на нивото на земята.

— Трябва да умрете — обяви авторемът и изпусна няколко жалки струйки сив пушек. Бегачите отстъпиха назад. — Настоявам за огромни количества фрекзибли…

Изведнъж категоричните заповедни звуци на авторема помръкнаха в неясни шумове — нещо в речевата верига се беше повредило. Двете вертикални пръчки се замятаха възбудено напред-назад, изпускайки още няколко безобидни струйки газ, и застинаха неподвижни. От отвора на авторема се издигна спирала черен дим, последвана от вой. На зъбчати колелета, предположи Тибор.

— Защо е така враждебен? — обърна се Тибор към Ърл.

От подземната реалност на авторема изскочиха непристойни черни облаци.

— Не съм враждебен! — изкряска яростно рогът. — Проклето лъжливо копеле!

Чу се съскане като от задействан при свръхнатоварване предпазител, последвано от оглушителен трясък, сякаш миещи мечки бяха затръшнали капаците на еднотонен контейнер за отпадъци. След което настъпи тишина.

— Мисля, че ти го уби — обърна се към Ърл най-дребният бегач.

Ърл изруга.

— Е, вероятно и без това нямаше да може да ти помогне. — И добави с развълнуван глас: — Излиза, че аз провалих всичко. Питам се какво да направим.

— Продължавам по пътя си — обяви Тибор.

Той тупна кравата с ръчния си екстензор. Тя измуча и отново се затътри в посоката, от която бяха пристигнали.

— Почакай — каза Ърл, вдигнал рунтавата си ръка. — Нека опитаме още веднъж. — Затършува в туниката си и извади бележник и химикалка предвоенно производство. — Ще представим нашата молба в писмена форма, както едно време. Просто ще я пуснем в дупката. Ако и това не свърши работа, ще се откажем.

Той започна да драска мъчително бавно в бележника, след това откъсна най-горния лист и закрачи бавно към безмълвния вход на подземния авторем.

— Веднъж предупреден, два пъти изгорял — изписка най-дребният бегач.

— Оставете — каза Тибор на бегачите.

Той смушка отново електронно кравата и двамата продължиха, стенейки под съпровода на шумното тракане на засъхналите сачмени лагери в колелото на каручката.

— Може проблемът да е в рога — предположи Ърл, все още опитвайки се да се справи със ситуацията. — Ако успеем да го заобиколим…

— Сбогом — каза Тибор, без да спира.

Изпита меланхолия. Някакъв облекчаващ, вътрешен покой. Заради бегачите ли, запита се той. За тях се говореше… едрият бегач Ърл излъчваше всичко друго, но не и спокойствие, така или иначе. Много странно, мина му през ума. Бегачите са като спокойното око на бурята, за което всеки говори, но никой не успява да види. Покой в сърцевината на хаоса, може би.

Докато каручката продължаваше да трополи нататък, теглена от неуморната му крава, Тибор запя:

— Влей просветление в своето кътче…

Не можа да си спомни как продължава старият химн, затова опита с друг:

— Това е светът на баща ми.

Скали и дървета, вятър и полъх…

Този не беше подходящ. Затова опита със „Старата стотица“, славословието:

— Хвала на онзи, който праща

благослов. Благословете го, създания

отдолу. Благослови го, ти, небесен

ангел. Благодаря на Отца, Сина и Светия дух…

Както и да продължаваше химнът.

Почувства се по-добре. И в същия момент си даде сметка, че сачменият лагер на колелото беше спрял да се оплаква. Погледна надолу и установи невеселата причина: колелото напълно беше престанало да се върти. Лагерите бяха блокирали.

Е, дотук беше всичко, мина му през ума, докато спираше кравата. Дотук успяхме да стигнем двамата с теб. Седеше, заслушан в звуците наоколо, които долитаха от дърветата и храстите: трудеха се дребни животинки, а малките им играеха — потомците на света, невъобразимо осакатени и уродливи, имаха право да лудуват под топлите слънчеви лъчи. Бухалите се бяха оттеглили, сега идваше ред на червеноопашатите ястреби. Дочу някаква далечна птица и изпита облекчение.

Птицата запя с думи:

— Влей просветление в своето кътче — викна тя. Изпя думите още веднъж и заизвива трели: — Благослови тоз, от когото са крилата и дърветата, и скалите, и благодаря. Чурулик-чурулик.

И започна отначало, извисявайки всяка предишна кулминация.

Птица метамутант, заключи той. Според израза на Тейар дьо Шарден[1]: прогресираща причудливост. Дали разбира какво пее, запита се той. Или е като папагал? Не можеше да прецени. Не можеше да продължи: можеше единствено да стои на едно място. По дяволите този сачмен лагер, изруга яростно на ум. Ако можех да проведа разговор с метаптицата, може би щях да разбера нещо. Може да е виждала Deus Irae и да знае къде е.

Нещо вдясно от него помръдна в храстите. Нещо едро. И той го видя. Видя го и не можа да повярва на очите си.

Един огромен червей беше започнал да се разгъва, пълзейки към него. Избута храста встрани и се проточи по слузестата си следа, а щом се приближи, започна да пищи остро и пронизително. Не знаейки как да постъпи, Тибор остана вцепенен на мястото си в очакване. Струите слуз заливаха потъмнелите сивкави, кафеникави и зеленикави листа, попарвайки ги заедно с клоните им. От мъртвите дървета западаха прогнили плодове, а във въздуха се надигна облак изсъхнала пръст, докато червеят пръхтеше, проправяйки си път към него.

— Ей, ти там! — изпищя червеят. Почти го беше достигнал. — Мога да те убия! — обяви, мятайки слюнки, прахоляк и слуз насреща му. — Махай се и ме остави! Пазя нещо изключително скъпоценно, нещо, което искаш, но не можеш да имаш. Разбираш ли? Чуваш ли ме?

— Не мога да се махна — отвърна Тибор.

Гласът му потрепери. Обзетото му от конвулсии тяло направи светкавично движение и той отново измъкна револвера си и го насочи към черепа на червея.

— Възникнах от сметта! — изкрещя червеят. — Родих се от отпадъците по полето! Рожба съм на вашата война, хром. Твоя е вината, че съм толкова отвратителен. Можеш да видиш колко противно е всичко в мен — погледни.

Изпружената глава се олюляваше и подскачаше над Тибор. Изведнъж го посипа порой от слуз и слюнки. Той затвори очи и потръпна.

— Гледай ме! — изкрещя червеят.

— Черен червей — каза дрезгаво Тибор, размахвайки безцелно револвера.

Той се сви в очакване на предстоящото. Червеят щеше да отхапе главата му и той щеше да умре. Затвори очи и усети разцепения му език да го облизва.

— Аз те отравям — обяви с писък червеят. — Вдъхни аромата на огромното ми, вечно тяло. Аз не мога никога да умра. Аз съм червеят Ур и ще съществувам до края на Земята!

Червеят се заусуква напред, изпълзявайки върху каручката, върху кравата и върху него. Тибор включи електрическото поле на каручката в последен, отчаян опит да спаси себе си и кравата. Полето измърмори и избръмча, изпращяха проблясващи искри и неочаквано горната част на червея се оттегли.

— Треснах ли те? — каза обнадежден Тибор. — Не можеш ли да понесеш петамперов електрически удар?

Завъртя потенциометъра на максимална мощност. Този път полето се разискри като полудяло, запращайки цели снопове светлина.

Главата на червея се изви силно назад, за да нанесе удар. Сега е моментът, осъзна Тибор и вдигна револвера. Главата се устреми напред и огромната муцуна на създанието се понесе през петамперовото поле към Тибор.

Оголи зъби, но електрическото поле го накара да спре и главата увисна неподвижно във въздуха. Тибор погледна нагоре, зърна меката долна част на гърлото му и натисна спусъка на револвера.

— Искам да спя! — излая червеят. — Защо смущаваш почивката ми? — Той вирна глава високо назад и видя стичащата се по самия него кръв. — Какво направи? — попита червеят.

И отново се спусна насреща му. Тибор презареди револвера, без да поглежда нагоре, докато не насочи цевта към врага.

Главата повторно го връхлетя. Той пак зърна меката долна част на гърлото. И отново стреля.

— Остави ме да бъда! — изкрещя болезнено червеят. — Остави ме на моя сън над моите владения!

Издигна се нагоре и се устреми да нанесе удар с цялата си сила. Подскачащите му намотки плъзнаха във всички посоки. Червеят се задъхваше, без да откъсва очи от Тибор.

— Какво ти е сторено — изръмжа червеят, — което да те накара да ме убиеш? Извършил ли съм нещо срещу теб, някакво престъпление?

— Не — отвърна Тибор. — Никакво. — Видя, че червеят е ранен лошо и сърцето му спря да пулсира. Все още можеше да диша. — Съжалявам — добави неискрено той. — Един от нас двамата трябваше да… — Той млъкна, за да презареди револвера. — Само единият от нас може да остане жив — продължи той и този път стреля между притворените очи на червея.

Забеляза, че очите се разширяват и се свиват. По-големи, по-ярки… след което избледняха до мъждукащи блясъчета. До рухване.

— Мъртъв си — каза Тибор.

Червеят не отговори. Очите му бяха все още отворени, но беше умрял.

Тибор протегна ръчния си екстензор и го потопи в мазната слуз на червея, усетил да му хрумва нещо. Ако слузта наистина беше мазна, вероятно би могъл да смаже сачмените лагери с нея и да им осигури необходимия защитен слой. В съзнанието му се размърда нещо, което беше споменал червеят — интересно подмятане. Червеят беше казал: „Остави ме на моя сън над моите владения!“ Какво ли владееше?

Насочи внимателно каручката странично към мъртвия червей, ръгайки кравата с псевдокамшиците си.

Зад сплетените храсталаци видя отвора на пещера в скалистия хълм. Отвътре смърдеше на слузта на червея. Тибор извади носна кърпа и я постави пред носа си, опитвайки се да възпре вонята. След това щракна фенера си и насочи снопа светлина към вътрешността на пещерата.

Вътре се намираха владенията му. Най-отгоре на купчината лежеше напълно ръждясала и за нищо негодна перка от витло. Под нея каросерията на древен наземен автомобил заедно с двата строшени фара и паднал пътепоказател. Електрическа отварачка за консерви. Две лазерни пушки от времето на войната с празни камери за гориво. Обгорели пружини за легло от някогашна къща. След това забеляза мрежите за прозорци, ръждясали като всичко останало.

Портативен радиоапарат с липсваща антена.

Боклуци. Нищо, което да заслужава внимание. Продължи с каручката напред, сръгвайки кравата. Тя размаха опашка, извърна възмутено глава назад и едва тогава пристъпи по-близо до гнусната, гниеща пещера.

Също като сврака, мина му през ума. Червеят беше събирал всичко, което блещука. И нищо, което да си заслужава. Колко ли време се бе усуквал тук, за да пази ръждясващите боклуци? Сигурно години. От края на войната.

Забеляза още отпадъци. Градинска мотика. Огромен картонен постер на Че Гевара, изпокъсан и изпоплескан от липса на грижи. Магнетофон без захранване и без ролки. Напълно разнебитена електрическа пишеща машина „Ъндъруд“. Кухненски съдове. Сплескана котешка клетка, чиито телени стени напомняха градинска ограда с шипове. Диван с избеляла дамаска. Пепелник за под. Купчина списания „Таим“.

И това беше всичко. С това се изчерпваха скъпоценностите на червея. И с една пружина за легло. Дори без матрака, а само стърчащите метални пружини.

Въздъхна, силно разочарован. Поне червеят беше мъртъв, огромният тъмен червей, който беше живял в тази пещера и беше защитавал „безценните“ си придобивки.

Птицата, която пееше химни, прелетя над клоните на близките дървета. Направи кръг и кацна, приковала очи в него. Въпросително.

— Виждаш какво сторих — каза с дрезгав глас Тибор.

Трупът на червея беше започнал да се вмирисва.

— Виждам — отвърна птицата.

— Сега мога да те разбера — каза Тибор. — Не само отделни фрагменти…

— Защото потопи ръка в екскретите на червея — рече птицата. — Вече можеш да разбираш всички птици, не само мен. А аз мога да ти кажа всичко, което искаш да узнаеш.

— Познаваш ли ме? — изненада се Тибор.

— Да — отвърна птицата и подскочи върху по-нисък, поздрав клон. — Ти си Макмастърс Тибор.

— Обратно — каза той. — Тибор е първото ми име, а Макмастърс второто. Просто ги размени.

— Добре — съгласи се птицата. — Ти си на Пътуване, за да откриеш Бога на Гнева и да нарисуваш приликата му. Благородна поръчка, господин Тибор.

— Макмастърс — поправи я Тибор.

— Да — съгласи се птицата. — Както кажеш. Попитай ме дали знам къде можеш да го намериш.

— Знаеш ли къде е? — запита Тибор и сърцето в гърдите му отново се сви, сякаш притиснат от някаква хладна тежест, която му причини болка. Възможността да намери Deus Irae сега го вцепени. Изглежда присъствието му беше реално, а не вероятно.

— Знам — отговори спокойно птицата. — Не е далеч оттук. Мога лесно да те заведа, ако желаеш.

Бележки

[1] Тейар дьо Шерден (1881–1955) — френски поет, палеонтолог, теолог и философ, защитник на тезата, че космосът и човечеството търпят развитие към състояние на съвършенство. — Б.пр.