Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (5)

5.

Върна се в квартирата си следващия следобед. Вратата затътна, щом пъхна пръста си, но разпозна пръстена и се плъзна наполовина вдясно. Промъкна се с рамото напред, ритна я и тя се затвори зад него.

След като нагласи торбата, която беше пълна с нови запаси от хербициди, той спря за момент, за да докосне цицината, която се беше подула между лявото му слепоочие и челото. Пулсираше и той усети вълна от болка да сграбчва главата му, знаеше, че ще се случи така. Но не можеше да не я докосне. Реакция от възпалените зъби, реши той.

Погълна друга таблетка от новите си запаси, предполагайки, че ефектът ще е по-слаб от необходимото.

Обърна се и тръгна надолу по вечно осветения, по вечно слабо осветения тунел, който водеше към бункерите. Преди да стигне до този, в който обикновено спеше, кракът му попадна върху малко червено камионче и той се срина върху земята. Докато падаше, предпази с ръка натъртената си глава. Блъснато от стоварилия се върху му крак, камиончето включи сирената си и препусна нагоре по тунела.

След миг нисък, обемист силует прелетя край него, издавайки хлипащи звуци.

— Камонче! — изкрещя силуетът, преследвайки звука на сирената.

Той се надигна на колене, а след това и на крака. Залитайки през входа, забеляза, че стаята е в пълен безпорядък, както беше подозирал. Утре ще се преместя в съседната, зарече се. По-лесно е, отколкото да почиствам целия проклет боклук.

Метна торбата върху най-близката маса и рухна върху леглото, притискайки опакото на дясната си китка върху челото си.

Помръдването на сянка върху клепачите му подсказа, че вече не е сам. Без да отваря очи и да променя положението си, той изръмжа:

— Алис, казах ти да си прибираш играчките! Дадох ти такава хубава кутия за тях! Ако не започнеш да ги пазиш там, ще ти ги взема до една.

— Не! — отвърна пискливият глас. — Камонче…

След това чу шляпането на босите й крака по пода и капакът на кутията за играчки изскрибуца. Беше твърде късно да изкрещи и тъй като знаеше какво ще последва, той стисна зъби, щом тя го затръшва с трясък, който отекна във всички стени на тясната килия и се стовари върху главата му.

Фактът, че тя не знае как по-добре да постъпи, не променя проблемите, реши той. Беше довел Алис преди три седмици — малоумно момиче, което жителите на Щутгарт бяха прогонили. Не беше сигурен дали от състрадание или от желание да има компания. Вероятно решението му се дължеше по малко и на двете. Сега разбираше защо бяха постъпили така с нея. Беше невъзможно, влудяващо да се живее с Алис. Щом се почувстваше малко по-добре, щеше да я върне там, където я беше открил да плаче — край реката със закачена за един трънлив храст дрешка.

— Съжалявам — я чу той. — Съжалявам, татко.

— Не съм ти никакъв татко — сряза я. — Хапни малко шоколад и върви да спиш, моля те…

Чувстваше се като чаша с ледена вода. Налудничава мисъл! Потта му сякаш беше кондензирала по стените й влага, но отвътре му беше студено, студено, студено! Скръсти ръце и се разтрепери. Накрая напипа с пръсти одеялото, сграбчи го и го издърпа отгоре си.

Чу Алис да си тананика в другия край на стаята и това донякъде го поуспокои.

После, осъзнавайки за свой ужас, че все още не се е унесъл напълно, отново се озова в офиса си, където секретарката му току-що се беше втурнала с цял сноп листове, който държеше като цвете с пръстите си с розови нокти и не спираше да бърбори, да бърбори и да бърбори възбудено, докато той отговаряше и кимаше непрекъснато с глава и жестикулираше с ръце, като в това време натискаше контролните бутони на телефоните си, потупваше се по носа, подръпваше месестата част на ухото си и разговаряше, без да чуе или разбере нито дума от онова, което изричаха и двамата, без да чуе дори звъна на телефоните, светлинките на чиито бутони непрекъснато светваха и угасваха сред цялата тази атмосфера на неотложност и странно усещане за раздяла, преместване, безсилие, докато Доли Райбър — така се казваше секретарката — не спираше да говори, а той внезапно забеляза — запазил цялото си хладнокръвие, — че главата й е кучешка и тъкмо започва да вие (воят достигаше до слуха му, макар и едва-едва), а той протегна ръка да я погали по муцуната и тя се превърна в застаналата до леглото му Алис.

— Казах ти да си легнеш! — повтори той.

— Съжалявам, татко — отвърна момичето.

— Няма нищо! Върви да спиш, както вече ти казах.

Силуетът се оттегли и той събра сили да разкопчае муниционните си колани и да смъкне дрехите си, тъй като вече не се чувстваше като чаша с ледена вода, и да избута всичко това през ръба на леглото.

Остана да лежи задъхан, а главата му пулсираше при всеки удар на сърцето му.

Плъховете! Плъховете… Бяха навсякъде около него и се приближаваха все повече и повече… Посегна за напалма. Но те заповтаряха: „Избави ни, избави ни от Твоя Гняв“, а той се изкикоти и изяде поднесените от тях дарове.

„За известно време“, каза им той, след което небето се взриви и навсякъде около него бавно се разлетяха безформени силуети, повечето червени, но някои бяха безцветни, а той ги наблюдаваше с безразличие, докато се носеха край него, след което — всъщност не беше сигурен дали преди или след това, но знаеше, че това няма никакво значение — той по-скоро чу и усети, отколкото видя някаква пулсираща светлина в главата си, чувството от което беше приятно, и той я остави да проникне дълбоко в него в продължение на известно време, което би могло да бъде часове или секунди (и това беше без значение), и докато изпита внезапно усещане, че устните му помръдват, без да беше доловил никакви думи там, където се намираше, нечий глас изрече:

— Какво е З-III, татко?

— Заспивай, по дяволите! Заспивай! — чу най-после той изречените от устата му думи, последвани от отдалечаващи се стъпки.

Плъхове… Избави ни… З-III… Светлина. Светлина!

Той блещукаше като неонова тръба и пулсираше също като нея. Все по-ярко и по-ярко. Червено, оранжево, жълто. Бяло! Бяло и ослепително! Завъртя се сред чисто бялата светлина. За миг изпита наслада. Само за миг.

Заспуска се бавно и той го видя да се приближава. Да се носи. Изпита страх, сви се раболепно пред него, но то продължи протяжното си спускане въпреки всичко.

„Господи!“ — изтръгна се сподавен вик от цялото му същество, но то се спускаше все по-ниско и по-ниско над него.

Една желязна корона се настани върху челото му, скова го, намести се. Стегна главата му като халка от сух лед. Ръце? Нима имаше ръце? Щом беше така, опита се да ги използва да я издърпа, но без какъвто и да било успех. Тя прилепна и запулсира, а той отново беше в своя бункер, усещайки я.

— Алис! — викна той. — Алис! Моля те!…

— Какво, татко? Какво? — приближи се отново тя.

— Огледало! Трябва ми огледало! Вземи малкото отгоре над тоалетната и ми го донеси! Побързай!

— Огледало?

— Огледало! Spiegel!^[1] Отразител! Нещото, в което виждаш лицето си!

— Добре.

Тя се затича.

— И нож! Ще ми трябва нож, струва ми се! — извика след нея той, без да е сигурен дали го чува.

След мъчително дълго време тя се върна.

— Нося огледалото — рече.

Той го грабна от нея и го повдигна. Обърна глава и го погледна с лявото си око.

Беше там. В центъра на подутината се беше появила черна ивица.

— Слушай, Алис — каза той и спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Слушай… В кухнята… Нали знаеш чекмеджето, в което държим ножове, вилици и лъжици?

— Предполагам… Може би…

— Върви го донеси. Издърпай цялото чекмедже… много внимателно. Не го изпускай. И ми го донеси цялото тук. Разбра ли?

— Кухня. Неща в чекмедже. Кухня. Неща в чекмедже. Неща в чекмедже…

— Да. Побързай, но внимавай да не го изтървеш.

Тя побягна и след миг се чуха трясък и тракане. След това до слуха му достигна скимтенето й.

Спусна крака от ръба на леглото и се стовари на пода. Запълзя бавно.

Стигна до кухнята и усети влажни отпечатъци от ръце по плочите. Алис се беше сгушила ужасена в ъгъла и повтаряше:

— Не удряй, тате. Съжалявам, тате. Не удряй, тате…

— Няма нищо — успокои я той. — Можеш да си хапнеш още едно парче шоколад.

Взе два остри ножа с различни размери, обърна се и започна дългото пълзене назад.

Изчака може би десет минути и ръцете му станаха достатъчно стабилни, за да вдигне огледалото в лявата и малкия нож в дясната. Прехапа устни. Първият разрез трябва да е светкавичен, реши той и постави острието под черната ивица.

Натисна и изкрещя почти едновременно.

Тя изтича от едната му страна, хлипайки, но той също хълцаше, неспособен да отговори.

— Татко! Татко! Татко! — извика тя.

— Дай ми ризата! — изкрещя той.

Тя я издърпа от купчината дрехи и я пусна върху него.

Внимателно притисна тъканта към челото си и изтри сълзите в очите си с ръкава. Отново прехапа устната си и по влажната струйка разбра, че трябва да изтрие и нея.

— Виж какво, Алис — каза той, — ти си добро момиче и аз не съм ти ядосан.

— Не си ядосан? — попита тя.

— Не съм ядосан — повтори той. — Ти си добра. Много добра. Но тази нощ трябва да отидеш да спиш в друга стая. Това е защото ще изпитвам болки и ще вдигам много шум, а ще има и много кръв. Не искам да виждаш всичко това, а предполагам, че и на теб няма да ти хареса.

— Не си ядосан?

— Не. Но те моля да отидеш в старата стая. Само за тази нощ.

— Там не ми харесва.

— Само за тази нощ.

— Добре, татко — склони тя. — Ще ме целунеш ли?

— Разбира се.

Тя се приведе напред и той успя да извърне главата си, за да не му причини болка. След което тя се оттегли — слава Богу! — без излишна тупурдия.

Тя беше, прецени той, към двайсет и четири годишна и въпреки широките си рамене и доста заоблена талия имаше лице, което напомняше рубенсов херувим.

След като тя излезе, той си отдъхна и отново вдигна огледалото. Кръвта продължаваше да изтича и той я попи няколко пъти, докато оглеждаше раната. Добре, реши мъжът. Първият разрез беше проникнал дълбоко. Сега, ако имаше достатъчно смелост…

Вдигна ножа и го постави над черната ивица. Нещо в него — животинското, което пораждаше страховете — изкрещя, но той успя да го превъзмогне за един миг, който му беше достатъчен, за да направи втория разрез.

След това огледалото и ножът паднаха върху леглото и той притисна ризата към лицето си. И му причерня. Никаква светлина. Никаква корона. Нищо.

Нямаше представа колко време измина, преди да се съвземе. Махна ризата от лицето си, премигна и облиза устни.

Накрая вдигна огледалото и се погледна.

Да, беше успял да огради с разрези нещото. Първата стъпка беше направена. Сега оставаше да поразчопли.

И той се зае. Всеки път, щом острието удряше изпъкналото парче метал, усещаше главата си като вътрешност на катедрална камбана и всеки път трябваше да минат няколко минути, преди да успее да продължи. Отново и отново попиваше кръвта, сълзите и потта от лицето си.

Ето най-после.

Най-сетне успя да разкрие достатъчно ръба, за да го напипа с нокти. Прехапвайки този път езика, както преди това беше отхапал долната си устна, хвана внимателно, стисна по-силно и дръпна с цялата си сила.

Когато се съвзе и отново успя да вдигне огледалото, то стърчеше четвърт инч от главата му.

Навлажни ризата си със слюнка, за да почисти лицето си.

След това отново се подготви бавно и дръпна конвулсивно. И отново му причерня.

След петия път лежеше с двуинчов метален шип до дясната си ръка върху леглото, лицето му се бе превърнало в потна, кървяща, крещяща маска с дупка от лявата страна, а той спеше, без да сънува. Под ръждивата повърхност сякаш наистина се беше стаило спокойствие, независимо че може би беше от светлината, която проникваше през мръсотията.

Тя пристъпи на пръсти с по детински преувеличена предпазливост, вдигна двете си ръце към устата и захапа кокалчетата си, съзнавайки, че не бива да го безпокои, което би се случило, ако извика.

Сякаш беше с маска за празника Вси светии. Видя падналата на пода риза. Беше толкова мокър…

— Татко… — прошепна тя и постави ризата върху лицето му, притискайки я съвсем, съвсем лекичко с върха на пръстите си като с крачета на паяк, докато попие всичко, всичко, което го покриваше — като кал или рояк насекоми.

След малко я отдели, защото много пъти се беше порязвала и знаеше, че такива неща засъхват и прилепват, а след това е много болезнено да ги отделиш.

Вече изглеждаше по-чист, макар пак да беше различен. Тя притисна ризата към себе си и я отнесе обрано в старата стая, защото беше негова, защото й беше дал играчки и шоколад и защото искаше да има нещо негово, от което той вече не се нуждае. Не и толкова мръсно.

По-късно, много по-късно, когато я разгледа, разгъвайки я напълно върху леглото си, й беше приятно да забележи, че отпечатаните върху нея следи от собствената му кръв много напомнят лицето му, което лежеше съвсем плоско пред нея, сега вече потъмняло, повтаряйки всяка подробност от изражението му…

Освен очите, които изглеждаха странно хоризонтални — само цепки, сякаш наблюдаваха направо през повърхността на света, сякаш светът беше плосък и погледът му стигаше до безкрая във вечността.

Не й хареса как изглеждат очите му, затова отново сгъна ризата и я скри на дъното на кутията си за играчки, където я забрави завинаги.

Този път поради някаква причина си спомни да не захлопва капака и внимателно го притвори.