Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (7)

7.

Тибор напредваше триумфално с каручката. Теглена от преданата крава, тя трополеше и подскачаше, движейки се покрай проточилите се дълги мили, обрасли с бурени пасбища и покрити с жилави и сухи стебла равнини. Земята беше станала безплодна и никакви земеделски култури не можеха да поникнат от нея. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-силно тържествуваше. Най-после беше предприел своето Пътуване и знаеше, че ще бъде успешно. Беше сигурен.

Не се страхуваше особено от обирджии и разбойници, отчасти защото никой не използваше магистралите и той можеше съзнателно да се освободи от страха си, казвайки си, че след като няма движение, какво биха търсили тук разбойници?

— О, приятели! — почти извика той, превеждайки на английски началото на „An die Freude“^[1] на Шилер. — Не тези звуци! Напротив, нека запеем за…

Замълча, тъй като беше забравил стиховете. По дяволите, ядоса се на себе си той, подразнен от номерата, които му погаждаше собственият му мозък.

 

 

Слънчевите лъчи проблясваха като дребни рибки сред метален прибой в приливите и отливите на реалността. Той се закашля, изплю се и продължи.

Осезаема разруха бавно поглъщаше всичко. Дори дивите бурени излъчваха изоставеност. Никой не полагаше никакви грижи, никой не вършеше нищо. O Freunde, помисли си той. Nicht diese Töne. Sondern…^[2]

Ами ако все пак имаше невидими разбойници вследствие на мутацията? Не, невъзможно. Вкопчи се в тази мисъл. Хората не го плашеха, плашеше го единствено пустошта. И най-вече напълно реалната възможност да е прекъсната магистралата. Няколко по-големи дупки и каручката му нямаше да може да продължи напред. Като нищо щеше да си умре сред бетонните блокове. Не беше най-приятната смърт, мина му през ума. Но пък не и най-ужасната.

Рухнали стволове на дървета блокираха пътя по-нататък. Накара кравата да забави ход и присви очи под ярката слънчева светлина, опитвайки се да види какво точно беше.

Дънери, реши той. Отсечени още в началото на войната. Никой не ги беше преместил.

Доближи се с каручката до първото дърво. Кална пътечка от остри камъни заобикаляше падналите дървета и в отсрещния си край отново се съединяваше с пътя. Ако се придвижваше пеша или ако караше велосипед… но вместо това се мъдреше в каручка, прекалено широка, за да мине по пътеката.

— По дяволите — изруга Тибор.

Спря количката и се заслуша в тихото свистене на вятъра през падналите дървета. Никакъв човешки глас. Някъде много далеч нещо излая, сигурно куче, а ако не беше това, вероятно изграчи голяма птица. Изплю се встрани от каручката и отново огледа пътеката.

Може и да се справя, каза си той.

Но ако каручката се заклещи?

Сграбчи ръчката и каручката се затъркаля по избуялите в цепнатините на пътя бурени към калната пътека. След малко колелата се завъртяха на място, издавайки пронизително скрибуцане и облаци кафяв прах се издигнаха като гейзери към небето.

Возилото се беше заклещило.

Тибор прецени, че не беше изминал значително разстояние. И изпита внезапен, предизвикващ гадене страх от безсилието си. Усети, че му се повдига, а гърдите и ръцете му пламнаха от унизителната безпомощност. Да се заклещи още в началото: наистина беше потискащо. Ами ако го види някой, затънал в калта покрай разрушения път? Положително ще ми се изсмеят, помисли си той. На мен. И ще продължат. Но е по-вероятно да ми помогнат, предположи отново той. Неблагоразумно е да ми се подиграват. Да не би да съм станал прекален циник по отношение на хората? Разбира се, че ще ми помогнат. И все пак ушите му продължаваха да горят от срам. За да се разсее в безизходицата, измъкна една изпомачкана и омазнена карта на Ричфийлд и я заоглежда с надеждата да открие нещо, което би могло да му послужи.

Намери местоположението си върху картата. Разстоянието, което беше изминал, беше не повече от капчица в кофа вода. Най-много трийсет, трийсет и пет мили.

И все пак това беше съвършено различен свят от онзи, който познаваше в Шарлотсвил. Абсолютно друг свят само на трийсетина мили разстояние… вероятно една от хилядите различни вселени, които кръжаха през звездното време и пространство. Тук и там върху картата: имена, означавали някога нещо. Сега наоколо се простираше лунен пейзаж с кратери: огромни понори, издълбани в земята чак до скалните пластове. Достигаха под хумусния слой, където властваше базалтът.

Той изплющя с камшика по кравата, включи селектора на заден ход и стиснал зъби, последователно промени посоката напред и назад. Каручката се разтърси като в открито море.

Замириса на изгоряло масло, вдигнаха се облаци прах… и това беше всичко. Тибор изпъшка и изключи регулатора. Значи тук ще си пукна, мерна се мисъл в мозъка му и неочаквано го досмеша — на самия него и на безизходното му положение. Не му трябваше никой друг. Можеше и сам да се присмива над себе си.

Включи алармения рог. Захранен от огромната батерия на каручката, той изхриптя от собственото му тежко дишане. Тибор заговори:

— Сега ме ч-чуйте! — отекна гласът му наоколо. — Аз съм Тибор Макмастърс на официално Пътуване за Служителите на Гнева. Претърпях авария. Бихте ли ми оказали помощ?

Изключи алармения рог и се ослуша. До слуха му достигаше единствено шушненето на вятъра през високите бурени от дясната му страна. Над всичко се стелеше ослепителната оранжева слънчева светлина.

Глас. Чу го. Ясно.

— Помогнете ми! — извика в рога той. — Ще ви платя в метал. Става ли? Съгласни ли сте?

Отново се заслуша. И чу — този път глъчката на множество гласове, пронизителни, като писъци. Шумовете отекваха, смесвайки се с вибриращото съскане на тревите.

Измъкна бинокъла и огледа във всички посоки. Нищо освен безплодна пустош — безкраен противен и мрачен пейзаж. Виждаха се огромни, все още необрасли червени петна и засипани със сгурия пространства. По-голяма част от развалините вече бяха покрити с пръст и дива трева. В далечината един робот ореше земята със заварена за кръста му метална кука, отчупена от изоставена машина. Не погледна към него. Не му обърна никакво внимание, защото беше нежив — само живо същество можеше да прояви загриженост. Роботът-земеделец продължи да пори с ръждивата кука твърдата пръст, превил от усилие на две шуплестото си тяло. Работейки мудно, безмълвно, без да се оплаква.

И в този момент ги видя. Причинителите на шума. Двайсетина фигурки подтичваха към него по опустошената земя. Дребни, черни момченца, които подскачаха и препускаха напред-назад, надавайки пискливи команди, сякаш играеха на гоненица в клетка без покрив.

— Накъде, Сине на Гнева? — изписука най-близкото дребосъче, докато си проправяше път през купчините боклуци и сгурия.

Беше дребен банту, обут в съшити от червени парцали панталонки. Притича като кутре до каручката, подскачайки и въртейки се, оголил белите си зъбки. Късаше стръкове зелени буренаци, които растяха тук-там.

— На запад — отвърна Тибор. — Все на запад. Но закъсах тук.

Дотичаха и останалите хлапаци и застанаха в кръг около заседналата каручка. Компанията беше неукротима и недисциплинирана. Търкаляха се, биеха се, блъскаха се и се гонеха като пощурели.

— Колко от вас — попита Тибор — са получили първата си инструкция?

Настъпи неловка тишина. Хлапаците се спогледаха виновно, но никой не отговори.

— Нито един? — възкликна Тибор.

Само на трийсетина мили от Шарлотсвил. Господи, помисли си той, разпаднали сме се като ръждясала машина.

— Как смятате да влезете в ритъм с космическата воля? Как ще узнаете божествения план? — Той замахна с хващачите си към намиращия се най-близко до каручката хлапак. — Готвиш ли се постоянно за предстоящия живот? Покайваш ли се и пречистваш ли се всекидневно? Лишаваш ли се от месо, секс, забавления, финансови придобивки, образование, лентяйство? — Отговорът беше очевиден. Доказваха го бурният им смях и лудешките игри. — Пеперудки — смъмри ги той, сумтейки от възмущение. — Както и да е — изръмжа, освободете ме, за да мога да продължа. Заповядвам ви!

Хлапаците се скупчиха зад каручката и започнаха да я бутат. Тя се блъсна в падналото пред нея дърво и спря.

— Минете отпред — разпореди Тибор — и я повдигнете. Всички до един и едновременно!

Те го послушаха развеселени. Той включи каручката на бавна скорост, а тя се разтресе и преодоля първия дънер, след което отново спря, стигнала до половината на втория. Миг по-късно преодоля втория, а след това и третия. Возилото се надигна, вирнало предницата си към небето, виейки и тътнейки, а от двигателя се издигна синкава струйка пушек.

Вече можеше да огледа по-добре. Фермери, някои — роботи, други — хора, работеха из нивите от двете страни на пътя. Тънък слой пръст над сгурията. Тук-там се поклащаха хилави стъбла пшеница — тънички и съсухрени. Земята беше най-ужасната, каквато беше виждал някога. Усещаше метала под каручката, почти на повърхността. Приведени мъже и жени напояваха мършавите насаждения с тенекиени канчета и овехтели метални контейнери, които бяха събрали сред развалините. Един бивол теглеше автомобил таратайка.

В друга нива жени плевяха с ръце. Всички пристъпваха бавно, като замаяни, болни от анкилостомите в пръстта. Всички до една бяха боси. Децата явно все още не бяха се заразили, но не след дълго щяха да прихванат и те. Погледна навъсеното небе и поблагодари на Бога на Гнева, че му бе спестил това. По ръцете на всички личаха следите от изпитанията. Тези мъже и жени бяха закалени в жежки пещи. Душите им сигурно бяха пречистени до невероятна степен. Едно бебе лежеше на сянка до задрямалата си майка. По очите му пълзяха мухи. Майката дишаше тежко, хрипливо, с отворена уста, а кожата й беше осеяна с болнави безцветни петна. Коремът й бе издут — отново беше забременяла. Още една безсмъртна душа щеше да се издигне от по-ниско ниво. Огромните й провиснали гърди се олюляваха, щом помръдваше насън, изскочили изпод нечистата й дреха.

Хлапаците, които го бяха избутали заедно с кравата над дънерите, останки от предишни дървета, хукнаха.

— Чакайте — викна Тибор. — Върнете се. Аз ще ви питам, а вие ще отговаряте. Познавате ли основните катехизиси?

Той ги заоглежда намръщен. Една ръчица се повдигна, след това втора.

— Първо — продължи Тибор. — Кой си ти? Ти си нищожна частица от космическия план. Второ — какво си ти? Нищожно петънце в една твърде необятна система, за да може да бъде проумяна. Трето! Какъв е начинът на живот? Да изпълнявам онова, което разпореждат космическите сили. Четвърто! Какво…

— Пето — измърмори едно от хлапетата. — Къде си бил? — И отговори на собствения си въпрос: — По безкрайни стъпала. Всяко завъртане на колелото те издига или сваля.

— Шесто! — извика Тибор. — Какво определя посоката ти при следващото завъртане? Твоето поведение при настоящото проявление.

— Седмо! Кое е праведното поведение? Подчинението ти на вечните сили на Deus Irae, който чертае божествения план.

— Осмо! Какъв е смисълът на страданието? Да пречисти душата.

— Девето! Какво е значението на смъртта? Да освободи човека от това проявление, за да се изкачи той на следващото стъпало на стълбата.

— Десето…

В този момент Тибор спря да изрежда. Някакъв силует се беше приближил до каручката му. Кравата му сведе глава и се престори, че пасе или се опитва да опасе горчивите бурени, които растяха около нея.

— Трябва да тръгваме — развикаха се черните хлапаци. — Довиждане.

И хукнаха презглава. Един от тях спря, погледна назад към Тибор и изкрещя:

— Не говори с нея! Мама казва никой да не говори с нея, или ще го погълне. Внимавай, чуваш ли?

— Чувам — отвърна Тибор и потръпна.

Беше притъмняло и захладняло, сякаш приближаваше яростна буря. Знаеше какво е това. Позна я.

 

 

Щеше да се спусне по разнебитените улици към пръснатите купчини от каменни блокове и колони, от които се състоеше домът. Много пъти му го бяха описвали. Всеки камък беше отбелязан старателно върху голямата карта в Шарлотсвил. Познаваше наизуст пътя, който водеше нататък към входа. Знаеше, че огромните врати бяха рухнали, натрошени на отломъци. Знаеше как ще изглеждат отвътре мрачните, пусти коридори. Щеше да влезе в просторната стая, мрачната зала с прилепи, паяци и отекващи звуци. И тя щеше да е там. Великата К. Дебнеща безмълвно, очакваща да чуе въпросите. Въпросите, чрез които заякваше/избуяваше/процъфтяваше.

— Кой е там? — попита го силуетът, женският силует на перипатетическото продължение на Великата К.

Гласът прозвуча отново, металически глас, твърд и пронизващ, без никаква топлина. Внушителен глас, който не можеше да бъде накаран да замлъкне. Който никога нямаше да стихне.

Беше уплашен, по-уплашен от всеки друг път през целия си живот. Цялото му тяло се тресеше. Размърда се непохватно върху седлото, присвил очи в сумрака, за да различи чертите й. Не можа. Лицето й беше вдлъбнато, с почти закърнели черти, по-скоро почти без никакви черти. Това го вцепени още повече.

— Аз… — Той преглътна шумно, издавайки уплахата си. — Дойдох да засвидетелствам почитта си, Велика К — промълви задъхано той.

— Приготвил ли си въпроси за мен?

— Да — излъга той.

Беше се надявал да се прокрадне незабелязано покрай Великата К, без да я обезпокои, както и без да бъде обезпокояван от нея.

— Ще ми ги зададеш вътре в постройката — каза тя, отпускайки ръка върху ритлата на каручката му. — Не тук на открито.

Тибор отвърна:

— Няма нужда да влизам в постройката. Можеш да отговориш на въпросите тук.

Той се поизкашля дрезгаво, преглътна и обмисли първия въпрос. Носеше си ги написани за всеки случай. Слава богу, че го беше направил. Слава богу, че отец Хенди го беше подготвил. Тя вероятно щеше да го отвлече вътре, но той възнамеряваше да се забави колкото е възможно по-дълго.

— Как се появи? — попита той.

— Това ли е първият въпрос?

— Не — отвърна веднага Тибор.

Разбира се, че не беше.

— Не те познавам — каза подвижното продължение на гигантския компютър с тенекиен, писклив глас. — От друга област ли си?

— Шарлотсвил — отвърна Тибор.

— И дойде тук, за да ме разпиташ?

— Да — излъга той.

Бръкна в джоба на палтото си. Един от ръчните му екстензори провери дали маломерният 22-калибров револвер с единичен изстрел, който му беше дал отец Хенди, е на мястото си.

— Имам револвер — каза.

— Така ли?

Тонът й беше някак небрежно укорителен.

— Никога не съм стрелял с револвер — обясни Тибор. — Имам патрони, но не знам дали все още действат.

— Как се казваш?

— Тибор Макмастърс. Аз съм хром. Нямам ръце и крака.

— Фокомелус — каза Великата К.

— Моля? — почти заекна той.

— Млад мъж си — установи тя. — Виждам те сравнително добре. Част от оборудването ми беше разрушено при Катастрофата, но все още виждам слабо. Първоначално сканирах математически въпроси визуално. Спестяваше време. Виждам, че носиш военни дрехи. Къде ги намери? Твоето племе не произвежда такива неща, нали?

— Не, това е военна униформа. Предполагам на Обединените нации, ако се съди по цвета. — Разтреперан, той запита рязко: — Вярно ли е, че произхождаш от ръката на Бога на Гнева? Че те е произвел, за да изпепелиш света? Да го направиш за миг ужасяващ — чрез атоми. А ти си открила атомите и си ги предоставила на света, осуетявайки първоначалния Божи план? Знаем, че си го направила — завърши той. — Но не знаем как.

— Това ли е първият ти въпрос? Никога няма да ти отговоря. Прекалено ужасно е за теб, за да узнаеш. Луфтойфел беше умопобъркан. Караше ме да върша безумни неща.

— И други мъже, освен Deus Irae, са те посещавали — каза Тибор. — Идвали са и са слушали.

— Както знаеш — отвърна Великата К, — аз съществувам от дълго време. Помня света преди Катастрофата. Бих могла да ти разкажа много неща за него. Тогава животът беше съвсем различен. Ти носиш брада и ловуваш животни в горите. Преди Катастрофата нямаше гори. Само градове и ферми. А мъжете бяха избръснати. Много от тях се обличаха в бели дрехи. Бяха учени. Бяха много добри. Конструираха ме инженери. Те бяха вид учени. — Тя замълча. — Известно ли ти е името Айнщайн? Алберт Айнщайн?

— Не.

— Той беше най-великият учен от всички тях, но никога не е разговарял с мен, защото вече беше починал, когато ме създадоха. Съществуваха и въпроси, на които можех да отговоря, които дори той не успя да зададе. Имаше и други компютри, но нито един не беше толкова велик като мен. Сега всички живи са чували за мен, нали?

— Да — отвърна Тибор и се запита как ли и кога ще успее да се измъкне.

То, тя го е хванала в капан. И му губеше времето със задължителното дрънкане.

— Какъв е първият ти въпрос? — запита Великата К. Заля го вълна от страх.

— Нека да видя — отвърна той. — Трябва да го произнеса съвършено точно.

— Дяволски си прав, че така трябва — каза Великата К с безизразния си глас.

Тибор промълви дрезгаво с пресъхнало гърло:

— Първо ще ти задам най-лесния. — Той сграбчи дъсчицата в джоба на палтото си, измъкна я и я нагласи пред очите си. Пое дълбоко въздух и произнесе: — Откъде произхожда дъждът?

Последва мълчание.

— Знаеш ли? — настоя той, очаквайки напрегнато.

— Дъждът произхожда от земята, най-вече от океаните. Издига се във въздуха чрез процес, наречен изпарение. Причинител на процеса е слънчевата топлина. Влагата от океаните се изпарява под формата на миниатюрни частици. Тези частици, когато достигнат голяма височина, навлизат в по-хладни слоеве въздух. Така възниква кондензация. Влага се събира в тъй наречените огромни облаци. Когато се натрупа достатъчно количество, водата пада под формата на капки. Капките се наричат дъжд.

Тибор докосна брадичката си с левия си ръчен екстензор и рече:

— Х-м-м. Разбирам. Сигурна ли си?

Наистина му звучеше познато. Вероятно в добрите времена го беше учил.

— Следващият въпрос — подкани Великата К.

— Този е по-труден — продължи с дрезгав глас Тибор.

Великата К беше отговорила за дъжда, но със сигурност не знаеше отговора на второто питане.

— Кажи ми — произнесе бавно Тибор, — ако можеш: какво кара слънцето да се движи по небето? Защо не пада на земята?

Подвижното продължение на компютъра издаде странен звук, който напомняше смях.

— Отговорът ще те изненада. Слънцето не се движи. Поне това, което виждаш като движение, изобщо не е движение. Това, което виждаш, е движението на Земята, която се върти около Слънцето. Тъй като стоиш на едно място, изглежда сякаш се движи Слънцето, но не е така. Всички девет планети, включително и Земята, се въртят около Слънцето в постоянни елипсовидни орбити. Този отговор удовлетворява ли те?

Сърцето на Тибор се сви. Най-накрая съумя да събере силите си, но не успя да се освободи от пулсиращите бодежи по кожата, които се редуваха на хладни и топли вълни.

— Исусе — простена той полу на себе си, полу на безизразната женска фигура, застанала до каручката му. — Каквото и да ми струва, ще ти задам последния от трите си въпроса. — Но тя щеше да знае отговора, както знаеше отговорите и на предишните два. — На този не би могла да отговориш. Никое живо създание не би могло да знае. Как е започнал светът? Все пак не си съществувала преди света. Затова не е възможно да знаеш.

— Има няколко теории — отвърна спокойно Великата К. — Най-вероятната е мъглявинната хипотеза. Според нея…

— Никакви хипотези — прекъсна го Тибор.

— Но…

— Искам факти — настоя Тибор.

Измина известно време. Никой не казваше нито дума. Най-накрая неясният женски силует потрепна в имитацията си на живот.

— Да вземем лунните отломъци, получени през 1969 година. Те показват възраст от…

— Дедуктивни заключения — прекъсна я Тибор.

— Вселената е най-малко на пет милиарда…

— Не — обяви Тибор. — Не знаеш. Не помниш. Частта от теб, която е знаела отговора, е повредена при Катастрофата. — Той се разсмя с тон, който се надяваше да изразява самоувереност… но в него се долови несигурност. Гласът му почти заглъхна. — Ти си изкуфяла — добави почти нечуто той. — Като поразен от радиация старец. Ти си само една куха хитинова черупка.

Не знаеше какво означава „хитинов“, но това беше любима дума на отец Хенди и затова реши да я използва.

В този решителен момент Великата К се разколеба. Не е убедена, каза си Тибор, че е отговорила на въпроса. Съмнението се долови в несигурния му тон.

— Ела с мен под повърхността и ми посочи увредената или липсваща памет.

— Как бих могъл да ти посоча липсващата памет? — отвърна Тибор и се разсмя с пълен глас, който отекна като лай.

— Предполагам, че имаш право — измърмори Великата К, след което женският силует се поколеба и се отдръпна от каручката и кравата. — Искам да се нахраня с теб — заяви тя.

— Ела долу, за да те разтворя, както сторих с другите, които дойдоха тук преди теб.

— Не — отвърна Тибор.

Той насочи ръчните си хващачи към вътрешния джоб на палтото си, извади револвера, прицели се в контролното устройство, където бе мозъкът на подвижното продължение, което стоеше пред него.

— Па! — каза той и отново се разсмя. — Ти си мъртва.

— Няма такова нещо — отвърна Великата К. Сега гласът беше по-груб. — Би ли искал да станеш мой пазач? Ако слезем долу, ще видиш…

Тибор изстреля единствения патрон. Куршумът отскочи от металното устройство върху главата на подвижното продължение и изчезна. Фигурата притвори очи, отвори ги и огледа продължително Тибор. След това се озърна неуверено наоколо, сякаш не знаеше какво да предприеме. Отново примигна и най-после се свлече сред бурените.

Тибор събра четирите си екстензора над нея, сграбчи я и я повдигна или по-скоро се опита да я повдигне. Нагънатият като сгъваем стол предмет не помръдна. Да върви по дяволите. И без това няма никаква стойност, дори да можех да я вдигна, прецени той. А и проклетата крава не би могла да тегли такъв обемист и тежък товар.

Изплющя по задницата на кравата и тя закрачи тромаво напред, теглейки каручката след себе си.

Измъкнах се, каза си той. Бандата черни хлапаци отстъпиха назад, за да му направят път. Бяха проследили цялата случка между него и Великата К. Защо не разтвори и тях, запита се Тибор. Странно.

Кравата излезе на пътя зад отсечените дървета и продължи бавно нататък. Около нея жужаха мухи, но животното не им обръщаше внимание, сякаш и то схващаше значимостта на триумфа.