Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

2.

Никой от двамата не знаеше кой е авторът на това старинно стихотворение, чиито средновековни немски слова не можеха да се намерят в речника на Касъл. Двамата заедно си бяха наумили значението им и бяха сигурни, че разбират смисъла. Но не съвсем. И Ели им се присмиваше.

Но беше така: „Виждам потъналия в светлина гъсталак… в зелено…“ И от там нататък не беше съвсем ясно. Нещо беше в зеленина. „И всички ние ще отидем там…“ дали беше скоро? Лятото, но какво? Ще настъпи? Ще намерим? Или беше — да напуснем лятото?

Те го усещаха — двамата с Тибор. Като някаква окончателна истина, независимо от невежеството им и от липсата на справочници. Едновременно като намиране и напускане на лятото, огряната от слънцето гориста местност. Ставаше дума за живота и за оттеглянето от живота, макар да не можеха да го схванат рационално, което ги стряскаше, но въпреки това отново и отново се връщаха към него, може би тъкмо защото не съумяваха да го разберат. Стихът бе като мехлем, който им действаше успокоително.

Сега двамата имаха нужда от мощ — „мекис“, помисли си отец Хенди, която да се спусне от Свише и да ги подкрепи… По този въпрос Служителите на Гнева бяха единодушни с християните: доброто се намираше Свише, както казваше на едно място Шилер: над звездния свод. Да, отвъд звездите. Тук смисълът беше ясен. Това бе съвременен немски.

Но беше странно да зависиш от стихотворение, чието значение всъщност не схващаш. Докато разгъваше и търсеше върху старите, лекедосани карти за бензиностанции, които преди войната раздаваха безплатно, се запита дали това не беше белег на изроденост. Предзнаменование за злина… не само защото времената бяха лоши, но и самите те бяха станали зли.

В момента разговаряше с доминус Маккомас, негов висшестоящ в йерархията на Служителите на Гнева. Доминусът седеше едър и равнодушен, с необичайно заплашителни зъби, сякаш основното му занимание беше да разкъсва с тях — не непременно живи същества.

— Карл Луфтойфел[1] — каза доминус Маккомас — беше гадно копеле. Като човек. — Той направи това допълнение, защото беше недопустимо да се говори за божествената половина на богочовека, Бога на Гнева, по подобен начин. — Обзалагам се десет към пет, че бъркаше мартини със сладък вермут.

— Пил ли си някога сладък вермут чист или с лед?

— Това е сладка пикоч — изръмжа Маккомас с неприятния си, дрезгав глас, докато бърникаше между зъбите си с една кибритена клечка. — Не се майтапя. Това, което са купили, не е нищо друго, освен конска пикня.

— От коне диабетици — подхвърли отец Хенди.

— Да, които пикаят захар. — Маккомас се изкикоти. Кръглите му зачервени очи — сякаш нажежени, защото са включени в електрическа верига — святкаха непристойно. Но това беше нормално, както и наполовина разкопчаният му цип. — Значи твоят хром ще се търкаля чак до Лос Анджелис. Нанадолнище ли е?

Този път се изкикоти така бурно, че слюнките му се разхвърчаха по масата. Ели, която плетеше в ъгъла, го изгледа с такава неприкрита ненавист, че отец Хенди се посвени и насочи вниманието си към изпомачканите карти с бензиностанции.

— Карлтън Луфтойфел беше председател на Администрацията за енергийни проучвания и развитие от 1982 година до началото на войната. — Отец Хенди говореше почти на себе си. — До експлозията.

Огромната ненасочвана бомба, която не се взривяваше в определена точка върху земната повърхност, а заразяваше цял слой от самата атмосфера. Поради това (по този въпрос много се теоретизираше преди Третата световна война) тя не можеше да бъде поразена с прицелена в нея антиракета или управляем бомбардировач, колкото и високоскоростен да беше. А до 1982 бяха създадени изключително високоскоростни биплани.

През 1978 бипланът отново се беше появил във вид на З-III. Защита-III, пърпорещ изкуствен пеликан, който побираше неограничени запаси гориво. Беше в състояние да кръжи на ниска височина месеци наред, докато пилотът го обитаваше, както прародителите ни бяха обитавали дърветата и шубраците. Бипланът З-III беше снабден с тропическо устройство, което го направляваше при появата на управляем бомбардировач дори на фантастична височина. З-III започваше да се издига, докато бомбардировачът се намираше все още на хиляда мили, освобождавайки крилата си от задържаща го тежест с огромно относително тегло, която закрепваше биплана на подходящата височина. Всъщност Защита-III заедно с пилот бяха изстрелвани на огромна височина, където не съществуваше никаква атмосфера. А тежестта котва — която се наричаше точно така, независимо че имаше тъкмо противоположната функция — повдигаше биплана и пилота в него към управляемия бомбардировач, докато двата обекта се срещнеха. И всички умираха. Но тези „всички“ бяха всъщност само трима души: двама в бомбардировача и един в З-III. А отдолу един град продължаваше да живее, осветен и функциониращ спокойно.

И други З-III продължаваха да кръжат месеци наред като хищни птици — сякаш цяла вечност.

Така или иначе, не беше в продължение на цяла вечност. Антиракетите и З-III успяха да задържат смъртоносните оси за ограничено време, докато най-после не настъпи Денят на Гнева — за всички. Причинен от огромното ненасочвано устройство, което Карлтън Луфтойфел взриви от сателит с апогей пет хиляди мили. Бяха си представяли, че по някакъв мистериозен начин САЩ ще оцелеят и ще просперират, може би благодарение на една чудата карнавална шапчица, раздадена на многомилионното патриотично население на Щатите. Тя се свързваше с цефалическите вени и бързо възстановяваше червените кръвни телца. Напомнящата прахосмукачка стандартна шапчица обаче също се оказа с ограничено действие и бе престанала да върши работа на много хора, дълго преди die Krankheit — заболяването — да беше заглъхнало. Великата, огромна корпорация, която беше продала чудатите шапчици на Пентагона и Белия дом, беше изчезнала, поразена не от разрушаващия костния мозък радиоактивен прах, а от преки ракетни удари, които се оказаха по-бързи от отбранителните антиракети. Не поглеждайте назад, беше казал веднъж Сечъл Пейдж — нещо може да приближава към вас. Насочваните от Народна република Китай ракети не бяха поглеждали назад и изстреляните срещу тях прихващачи не ги бяха достигнали навреме. Китайците можеха да загинат удовлетворени, че в своите жалки подземни фабрички бяха успели да разработят оръжие, пред което дори доктор Порше, ако все още беше жив, щеше да преклони глава с възхищение.

Но кое, докторе, помисли си отец Хенди, докато разгъваше и проучваше остарелите карти за бензиностанции, беше несъмнено най-подлото оръжие в тази война? Храчката на Deus Irae[2] беше унищожила повечето хора… вероятно около милиард. Но храчката на Карлтън Луфтойфел, Бога на Гнева, комуто сега всички се кланяха, не беше най-гадното оръжие, освен ако не съдеше единствено по бройката.

Не. Отецът си имаше свой фаворит и макар да бе ликвидирало само няколко милиона, това оръжие го впечатляваше най-силно. Пораженията от него бяха най-зрелищни: то блещукаше и вонеше, както се бе изразил веднъж един американски конгресмен, като умряла скумрия в среднощния мрак. А и подобно на храчката, то беше произведено в САЩ.

Наричаше се нервнопаралтичен газ.

Причиняваше взаимно изяждане на телесните органи.

— Е — изръмжа доминус Маккомас, чоплейки острите си зъби, — ако хромият успее, добре. Мен въобще не ме интересува дали фреската прилича на Луфтойфел, или не. Щях да се задоволя с едно тлъсто, лукаво, подпухнало като свинска зурла лице там горе. Нали разбираш, лице на пияница.

Собственото му подпухнало лице сияеше. Колко странно, помисли си отец Хенди, защото Маккомас изглеждаше точно така, както човек би си представил, че изглежда Deus Irae… макар цветната снимка да показваше мъж със замъглени от болка очи, който сякаш страдаше от неизличима, ужасна болест, независимо че в момента се тъпчеше с печено пиле, на врата му висеше цветна гирлянда, а от дясната му страна стоеше грозновато момиче… мъж с блестяща, гъста, разрошена черна коса и четинеста брада, макар че очевидно редовно я бръснеше — беше набола изпод кожата, за което не носеше вина, но все пак бе отличителен знак. На какво обаче? Черният цвят не означаваше зло. Именно черния цвят имаше предвид Мартин Лутер в превода си на „Битие“, казвайки: „Und die Erde war ohne Form und leer.“[3] Leer, точно така. Тъкмо това беше чернотата. При произнасяне думата напомняше „слой“…[4] филмов негатив, който поради химическата реакция при излагане на пряка светлина става абсолютно черен, покривайки се с непрозрачен като при глаукома пласт. Като в скиталчествата на Едип — онова, което виждаше, или по-скоро не успяваше да види. Неговите очи не бяха слепи, а покрити със слой: като с мембрана. Самият отец Хенди не мразеше Карлтън Луфтойфел, защото тези един милиард хора, които бяха измрели, не бяха изтребени като другите, задушени от нервнопаралитичния американски газ. Тяхната смърт не беше чудовищна.

И все пак това беше сложило край на войната. След като отровният дъжд беше престанал, не беше останал достатъчно личен състав, за да бъде продължена. De mortuis nil nisi bonum, помисли си той: за умрелите само добро. Като това например: вие загинахте заради идиотите, които упълномощихте да ви управляват, защитават и да събират ужасяващи данъци от вас. В такъв случай кой всъщност се оказа кретен — вие или те? Така или иначе, и едните, и другите бяха мъртви. Пентагонът отдавна беше изчезнал, Белият дом, вип-убежищата… De mortuis nil nisi malum, мина му през ума, редактирайки древната поговорка, за да придобие повече смисъл: за умрелите само лошо. Защото те наистина бяха абсолютни глупци. Кретенизмът беше придобил сатанински измерения.

… За да се стигне до безропотното четене на вестници и гледане на телевизия, без да бъде предприето нищо, когато Карлтън Луфтойфел произнесе своята реч в Шайен през 1983 година, така наречената Заблуждаваща с числа реч, в която изтъкваше вдъхновяващия, блестящ довод, посрещнат с одобрителни кимания — че една нация не се нуждае от запазването на определена бройка оцелели, за да функционира. За една нация, беше обяснил Луфтойфел, не е от значение нейният народ, а нейното ноу-хау. Ако хранилищата с бази данни са в безопасност и времевите капсули с микрочипове са заровени на мили под земята и оцелеят, то (както се беше изразил с блясък, сравним, според мнозина наблюдатели във Вашингтон, с този на произнесената няколко десетилетия преди това реч на Чърчил за кръвта, потта и сълзите) „нашите патриотични идиосинкратични етични модели ще оцелеят, защото ще могат да бъдат усвоени от всяко заместило ни поколение“.

Заместилото поколение обаче нямаше с какво да изрови хранилищата с базите данни, а и се бореше с по-неотложни задачи, които Луфтойфел беше пропуснал да отчете: грижата за прехрана, за оцеляването. Същите проблеми, които бяха подгонили и скитниците, а именно почистване на земята, сеитба, защита на реколтата и добитъка. Прасета, крави и овце, жито и царевица, цвекло и картофи: тъкмо те се превърнаха в насъщните патриотични идиосинкратични грижи, а не текстът на някаква велика американска епико-поетична глупост като „Затрупани от снега“ на Уитиър.

— Аз казвам — изломоти Маккомас — да не пращаш хромия. Изобщо да не довършва фреската. Вземи някой цялостен. Ще се търкаля в тази кравешка каручка стотина мили, докато стигне до мястото, откъдето няма път по-нататък, и ще падне в някоя яма, с което всичко ще свърши. Така няма да му направиш никаква услуга, Хенди. Само ще затриеш един нещастник без крайници, който безспорно рисува добре…

— Рисува — прекъсна го отец Хенди — по-добре от всеки художник, за когото знае САУ. — Той произнесе инициалите като една дума — „сау“, женско прасе, за да подразни Маккомас, който настояваше винаги да се изричат буква по буква или поне като „соу“, за да се римува с „моу“.[5]

Маккомас вторачи злобно червените си очички насреща му и докато се опитваше да намери язвителна, унищожителна забележка, за да му отвърне, Ели изтърси внезапно:

— Ето че пристига госпожица Рей.

— О — възкликна, премигвайки с очи отец Хенди.

Защото тъкмо Люрайн Рей беше олицетворение на догмата на Служителите на Гнева до най-малката подробност — поне дотолкова, доколкото го засягаше лично.

Ето че пристигаше — червенокоса и с толкова дребен кокал, та винаги му се струваше, че би могла да полети. Всеки път, щом видеше Люрайн Рей, от усещането за безтегловност в съзнанието му възникваше представата за вещиците. Тя постоянно яздеше кон и това беше истинската причина за пъргавостта й. Но нещата не се свеждаха единствено до гъвкавостта на грациозното женско тяло, което съвсем не беше безплътно. С кухи кости, беше решил той, като на птица. Това беше още една причина за приликата, която съзираше между жените и птиците. Както в песента на ловеца на птици Папагено, който възнамеряваше да направи мрежа за птици, а след това, някой ден, да направи мрежа за пернати, а след това, някой ден, да оплете и мрежа за една дребна съпруга или крехка дама, която да преспива до него. Щом видеше Люрайн, отец Хенди усещаше у него да се събужда порочният дърт коч. Греховността на материята проявяваше своето коварство в самата сърцевина на природата му.

Истинско бедствие. Но беше привикнал. Всъщност това му доставяше удоволствие. Той й се наслаждаваше.

— Добрутро — поздрави го Люрайн. И едва след това видя доминус Маккомас, когото не харесваше. Сбърчи нос и луничките й потрепнаха. Цялото й лице — бледата руменина, червеникавата й коса, кожата й, устните — се сви от ненавист и тя също оголи зъби насреща му. Единствено зъбите й бяха ситни и правилни, сякаш предназначението им не беше да стриват — например предисторически сурови семена — а ловко да разкъсват.

Люрайн имаше хапещи зъби. А не едри като за дъвчене.

Той знаеше, че тя хапе. Знаеше ли? По-скоро се досещаше. Всъщност никога не се бе приближавал до нея. Спазваше дистанция между двамата.

Идеологията на Служителите на Гнева имаше нещо общо с августинския възглед за жените. Догмата включваше страхопочитание, както и елементи от древния култ към Мани — албигойската ерес на катарите от провинциална Франция. За тях плътта и реалният свят бяха зло — те практикуваха аскетизъм. Но поетите и рицарите им се прекланяха пред жените и ги боготворяха. Повелителната, така съблазнителна, така фатална… дори побърканите дами от Каркасон, които носеха сърцата на мъртвите си любовници в малки кутийки за скъпоценности. Както и — дали беше лудост, или по-скоро перверзия? — катарските рицари, които пазеха в инкрустирани кутийки изсъхнали изпражнения на своите любими… култ, безжалостно анатемосан от Инокентий III, вероятно основателно. Но…

Независимо от всички прекомерности, албигойските рицари поети бяха опознали стойността на жената. Тя не беше нито слугиня на мъжа, нито просто „слабото му ребро“ — половинката, склонна към лекомислена съблазън. Тя беше… да, добър въпрос. Докато й поднасяше стол и й наливаше кафе, той се замисли. Някаква върховна ценност се спотайваше в това крехко, луничаво, бледо, червенокосо, яздещо кон двайсетгодишно момиче. Върховна като мощта на самия Бог на Гнева. Но не „мекис“, не „Macht“, не сила или могъщество. По-скоро… тайнство. Следователно тайното познание на гностичната мъдрост е скрито зад една толкова крехка, толкова очарователна стена… но е несъмнено съдбовно познание. Интересно, че истината би могла да е крайно притежание. Жената познаваше истината, живееше с нея, без истината да я убие. Но когато я изричаше… той си спомни за Касандра и за жрицата в Делфи. И изпита страх.

Една вечер, след няколко питиета, беше казал на Люрайн: „Ти носиш онова, което Павел нарича жилото.“

„Жилото на смъртта — незабавно си бе спомнила тя — е грехът.“

„Да.“

Той беше кимнал. Но тя го носеше, без то да я убие. Както отровата не убива пепелянката… или водородните бойни глави не заплашват самите ракети. Всеки нож, всяка сабя имаха два края: единият беше дръжката, другият — върха на острието. Тази жена стискаше знанието откъм безопасния му край, откъм дръжката. Ала когато го протягаше, той виждаше проблясването на тънкото лезвие.

Какво всъщност съставляваше грехът за Служителите на Гнева? Оръжията на войната. Човек естествено се сещаше за ненормалните кретени по високите постове на заличени корпорации и правителствени учреждения, сега вече мъртви като индивиди. Мъжете в бордовете, идеолозите, архитектите, политиците и официалните говорители — плътта им се бе превърнала в трева. Стореното от тях очевидно беше грях, ала извършен несъзнателно. Христос, богът на старата секта, го бе изрекъл за своите убийци: те не знаят какво вършат. Не знанието, а липсата на знание ги беше превърнало в хората, чиито застинали образи носи историята, в хората, които разпродадоха одеждите му и го пронизаха с копие. В християнската Библия имаше познание. Три части от нея той познаваше лично въпреки задължителното за Служителите на Гнева правило, което забраняваше да четат свещени християнски текстове. Частица от познанието беше заключена в Книгата на Йов. Друга — в Еклисиаста. Последната беше посланието на Павел до коринтяните. Това бе всичко. Нито Тертулиан, нито Ориген, нито Августин, нито Тома Аквински, нито дори блаженият Абелар не бяха добавили нищичко в продължение на цели две хилядолетия.

А сега, помисли си отецът, ние знаем. Катарите се бяха доближили до безрадостната истина, бяха докоснали частица от нея: че светът се управлява от греховен сатана, а не от добрия бог. Това, което не бяха разбрали, се съдържаше в Йов — че „добрият бог“ е бог на гнева. И всъщност беше зъл.

— Както Шекспир е накарал Хамлет да каже на Офелия — изръмжа Маккомас към Люрайн, — „Върви в манастир.“

Люрайн отпи от кафето и му отвърна любезно:

— В твоя.

— Виждаш ли? — обърна се доминус Маккомас към отец Хенди.

— Виждам — отвърна предпазливо той, — че не можеш да нареждаш на хората да бъдат едни или други. Те притежават онова, което по-рано се наричаше онтологична същност.

— К’во било? — погледна го навъсено Маккомас.

— Присъщата им природа — обясни очарователно Люрайн. — Това, което са. Невеж, недодялан религиозен фанатик. — Тя се обърна към отец Хенди: — Ще премина към християнската църква.

Маккомас се изкикоти дрезгаво и огромният му като на тревопасно животно търбух се разтърси.

— Че има ли още християнска църква? Наоколо?

— Там хората са благородни и любезни — обясни Люрайн.

— Налага им се — изломоти Маккомас. — Трябва да се молят, за да накарат някого да влезе. Ние няма за какво да се молим. При нас идват за защита. От Него.

Той вирна палеца си. Към Бога на Гнева, но не към човешкото му въплъщение, в което се беше появил на земята като Карлтън Луфтойфел, а към вездесъщия дух на могъществото. Свише, тук и най-накрая долу в гроба, в който щяха да влязат всички.

Последният неприятел, който Павел беше разпознал — смъртта, — бе победил най-после. Павел беше умрял всуе.

Но тук седеше Люрайн Рей, посръбвайки кафе и обявявайки спокойно, че възнамерява да се присъедини към една загубила авторитет, замираща, повехнала секта. Хитиновата черупка на някогашния свят, който бе разголил своята порочност. Защото именно християните бяха измислили ужасяващите оръжия.

Потомците на онези, които бяха пели благочестиви лютерански псалми, бяха замислили в германски картели зловещите инструменти, показвайки истинското лице на „Бога“ на християнската църква.

Смъртта не беше антагонистът, окончателният враг, както си беше помислил Павел. Смъртта беше освобождение от покорството към Бога на Живота, Deus Irae. Чрез смъртта човек се освобождаваше от него. Единствено чрез смъртта.

Именно Богът на Живота беше злият бог. И всъщност единственият Бог. А Земята, този свят — единственото царство. А те, всички те бяха негови слуги и изпълняваха, както бяха правили хилядолетия наред, заповедите му. А неговото възмездие беше съобразно същността му и заповедите му: това беше Ira. Гневът.

И все пак тук седеше Люрайн. Така че всичко това нямаше никакъв смисъл.

 

 

По-късно, когато доминус Маккомас тръгна по своите си работи, отец Хенди остана с Люрайн.

— Защо? — попита той.

Тя повдигна рамене и отвърна:

— Допадат ми благи хора. Допада ми доктор Абернати.

Той я огледа втренчено. Джим Абернати, местният християнски свещеник в Шарлотсвил. Презираше този мъж — ако Абернати действително беше мъж. Приличаше по-скоро на кастрат, подходящ, както се казваше в „Том Джоунс“, да участва в състезания за скопени животни.

— И какво точно ти дава? — попита той. — Самоупование? „Имай благочестиви мисли и всичко ще бъде…“

— Не — прекъсна го Люрайн.

Ели се обади сухо:

— Тя спи с онова дяконче. Онзи Пит Сендс. Знаеш го, плешивия млад мъж с акне.

— Трихофития — поправи я Люрайн.

— Поне му намери мехлем срещу гъбички — продължи Ели, — да си маже темето, за да не прихванеш и ти.

— Живак — каза отец Хенди. — От някой пътуващ амбулантен търговец. Можеш да купиш за около пет сребърни американски монети от половин долар…

— Добре! — отсече ядосано Люрайн.

— Разбра ли? — каза на съпруга си Ели.

Беше разбрал. Беше истина и той го знаеше.

— Следователно не е gesund.

Gesund — здрав. Не заболял или осакатен от войната, каквито бяха непълноценните. Пит Сендс беше Kranker, болник. Това личеше по обезобразеното му, олисяло теме и по осеяното му с пъпки и шупли лице. Като боледувалите от шарка англосаксонски селяндури, помисли си той с изненадваща злост. Ревнуваше ли? Беше изумен от самия себе си.

Кимайки към отец Хенди, Ели каза на Люрайн:

— Защо не спиш с него? Той е gesund.

— О, престани — отвърна Люрайн с тих глас, в който се долавяше заплашителна ярост.

Когато беше истински раздразнена, лицето й поруменяваше, а тялото й се вкаменяваше.

— Говоря сериозно — почти изпищя Ели.

— Моля те — обади се отец Хенди, опитвайки се да укроти съпругата си.

— Но защо идваш тук? — попита я Ели. — За да обявиш, че смяташ да смениш вярата си, само затова ли? Кой го е грижа? Сменяй я. По-добре спи с Абернати. Ще ти се отрази добре.

Невъздържаният й тон придаде още по-голяма многозначителност на изреченото. Жените притежаваха способността да се разпалват. За разлика от тях мъжете се задоволяваха със злорадо хихикане, както Маккомас. Това не вършеше работа.

Отец Хенди се опита да прояви благоразумие.

— Внимателно ли го обмисли? — обърна се към Люрайн той. — Можеш да се опозориш. Все пак ти преживяваш от шиене, тъкане и плетене… зависима си от благоволението на общността и ако се присъединиш към църквата на Абернати…

— Свобода на съвестта — отвърна Люрайн.

— О, боже — изпъшка Ели.

— Чуй ме — каза отец Хенди. Пресегна се и пое в ръка двете длани на Люрайн. След това започна да обяснява спокойно: — Това, че спиш със Сендс, не те принуждава да приемеш тяхното религиозно учение. Свобода на съвестта означава също така свободата да не приемеш дадена догма, разбираш ли? Виж сега, скъпа. — Тя беше на двайсет, а той на четирийсет и две, но се чувстваше на шейсет. Хванал ръцете й, му се стори, че прилича на някакъв разтреперан дърт коч, беззъбо същество, което мърмори похотливо, и потръпна от възникналата представа. Но все пак продължи: — Цели две хилядолетия хората са вярвали в добрия бог. Но сега ние знаем, че това не е вярно. Бог има, но той е — знаеш го не по-зле от мен. Ти беше момиченце по време на войната, но помниш и можеш да гледаш. Виждала си натрупания в продължение на много мили прах, който някога беше човешки тела… Не разбирам как е възможно на фона на цялата тази заобикаляща ни истина да приемаш интелектуално и нравствено една идеология, която учи, че „доброто“ е изиграло решителна роля за случилото се. Разбираш ли?

Тя не освободи ръцете си. Но остана така инертна и пасивна, та той изпита усещането, че държи мъртвец, което го смути и сам пусна ръцете й. Момичето отново взе невъзмутимо чашата си с кафе. И отговори:

— Добре. Знаем, че някой си Карлтън Луфтойфел, председател на АЕПР в правителството на Съединените американски щати, е съществувал. Но е бил човек. Не бог.

— Човек на вид — отвърна отец Хенди, — сътворен от Бога. По Божи образ, според собствените ви свещени писания.

Тя се умълча. На това не беше в състояние да отговори.

— Скъпа — продължи отец Хенди, — да повярваш в старата църква, означава да избягаш. Да се стремиш да се изплъзнеш от настоящето. Ние — нашата църква — се опитваме да живеем на този свят, да застанем с лице към случващото се и да намерим начин да издържим. Ние сме откровени. Ние, всички живи създания, сме в ръцете на безмилостно и гневно божество и така ще бъде, докато смъртта ни заличи от скрижалите му. Ако човек би могъл да повярва в един бог на смъртта… но за съжаление…

— Може би има такъв — обади се неочаквано Люрайн.

— Плутон?

Той се разсмя.

— Може би Бог ни освобождава от нашите мъки — отвърна непоколебимо тя. — И аз може да го намеря в църквата на Абернати. Така или иначе… — Тя вдигна очи, поруменяла, дребна, категорична и очарователна. — Нямам намерение да се прекланям пред един психопат, бивш високопоставен служител в АЕПР на САЩ, като пред божество. Това не е проява на здравомислие, това е… — Тя махна с ръка. — Това е грях.

Сякаш се опитваше да убеди сама себе си.

— Но е жив — отвърна отец Хенди.

Тя се вторачи в него, мрачна и развълнувана.

— Ние — продължи той, — както знаеш, го рисуваме. И изпращаме нашия хром, нашия художник да го открие. Имаме базата Ричфийлд и карти. Ааа… Наречи го прагматизъм, ако предпочиташ. Абернати ми го каза веднъж. Но на какво се кланя той? На нищо. Покажи ми. Хайде, покажи ми.

Отецът тресна яростно с длан по масата.

— Ами — промълви Люрайн — може би това е…

— Прелюдията? Към истинския живот, който ще настъпи? Искрено ли вярваш в това? Чуй ме, скъпа. Апостол Павел вярваше, че Христос ще се завърне, докато той самият е още жив. Че „Новото царство“ ще започне през първия век след Христа. Започна ли?

— Не — промълви тя.

— И всичко, което е написал и премислил Павел, се основава на тази заблуда. Но ние не основаваме вярата си на заблуди. Ние знаем, че Карлтън Луфтойфел е служил като проявление на божеството на земята и той показа истинската си същност, а тя беше гневът. Можеш да го съзреш във всяка шепа пръст и камъни. Виждаш го вече в продължение на шестнайсет години. Ако имаше оцелели психиатри, те щяха да ти кажат истината за това, което се опитваш да извършиш. Нарича се „фуга“.[6]

Той замълча.

— А тя се е хванала да спи със Сендс — обади се Ели. Никой не отвърна нищо. Това също съставляваше факт.

А фактът беше нещо, което не можеше да се оспори с думи: той изискваше друго и по-голямо усилие. С което Люрайн Рей и старата църква не разполагаха. Тя владееше единствено с красиви слова като agape, caritas[7], милосърдие и избавление.

— След като си преживял ужасяващите оръжия и храчката — каза отец Хенди на Люрайн, — вече не можеш да се уповаваш единствено на думите. Разбираш ли?

Люрайн кимна, тревожна, объркана и мрачна.

Бележки

[1] От немски Luft — въздух и Teufel — дявол. — Б.ред.

[2] Бог на гнева (лат.). — Б.ред.

[3] „И земята беше без форма и пуста“ (нем.). — Б.пр.

[4] Английската дума „layer“ има сходно звучене с немската „leer“. — Б.пр.

[5] Игра на думи: SOW (Servants of Wrath) — Служители на Гнева; sow (cay) — свиня; sow (coy) — сея; mow (моу) — кося. — Б.пр.

[6] Fuga (лат.) — бягство. — Б.пр.

[7] Agape (гр.) обич; Caritas (лат.) — уважение, любов. — Б.пр.