Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (8)

8.

Кравата се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Прекоси дълбок пролом между два скалисти хребета. Отвсякъде провисваха корените на вековни дървета. Пътят представляваше лъкатушещото корито на пресъхнала рекичка.

След известно време Тибор навлезе в мъгла. Кравата спря задъхана на върха на канарата и огледа пътя зад нея, който бяха изминали.

Няколко капки отровен дъжд раздвижиха листата около тях. Вятърът прошумоля през огромните мъртви дървета по продължението на хребета. Тибор изплющя с камшик по задницата на кравата и тя отново се затътри напред.

Неочаквано се оказа сред скалисто поле, обрасло с живовляк и глухарчета, сред изсъхналите стъбла на стари буренаци. Доближиха порутена ограда, изпотрошена и прогнила. Дали се движеше в правилната посока? Тибор измъкна една от картите на Ричфийлд и я разгледа внимателно, вдигнал я пред очите си като ориенталски свитък. Да, това беше пътят. Щеше да попадне сред племената на юга, а оттам…

Кравата мина с каручката през оградата и най-накрая стигна до един запустял кладенец, напълнен почти догоре с камъни и пръст. Сърцето на Тибор затупка учестено от нервната възбуда. Какво лежеше пред него? Парчета от мебели, провиснали греди и изпотрошени стъкла сред руините на някаква постройка. Втвърдена и напукана стара автомобилна гума. Върху щръкналите пружини на едно легло бяха струпани купчини парцали. В края на ливадата имаше горичка древни дървета. Безжизнени, сбръчкани и неподвижни дървеса, чиито почернели стъбла се протягаха без нито едно листо по клоните. От спечената земя стърчаха изпотрошени стволове. Безкрайни редици от мъртви дървета, някои приведени и извити, други изтръгнати от скалистата земя от неспирния вятър.

Тибор подкара кравата през полето към горичката от мъртви дървета. Вятърът брулеше, без да спре за секунда, запращайки изпълнените със зловоние мъгли право в ноздрите и лицето му. Кожата му проблясваше от влагата. Кашляйки, той побутваше кравата да продължава нататък, а тя пристъпваше, препъвайки се в камъните и буците пръст.

— Стой — каза й той и дръпна юздите, за да я накара да спре.

Дълго оглежда старата съсухрена ябълка. Не можеше да отдели очи от нея. Гледката на старото дърво — единственото оцеляло в цялата овощна градина — едновременно го изуми и отблъсна. Единственото оцеляло, помисли си той. Другите дървета бяха изгубили битката… но този ствол продължаваше да съхранява някакво подобие на живот.

Дръвчето изглеждаше безсилно и болнаво. По клоните му имаше само няколко тъмни листа и съсухрени от ветровете и мъглите ябълки. Висяха на клоните забравени и ненужни. Земята наоколо беше напукана и безплодна. Осеяна с камъни и купчини отдавна опадали листа.

Тибор протегна предния си десен екстензор, откъсна едно листо от дървото и го огледа.

На какво се натъкнах, запита се той.

Дръвчето се олюля заплашително. Разкривените му клони застъргаха един в друг. Шумът накара Тибор да се дръпне назад.

Свечеряваше се. Небето беше притъмняло напълно. Духна остър, мразовит вятър и го завъртя наполовина върху седалката. Тибор потръпна, напрягайки се да устои на поривите на вятъра и се уви по-плътно в палтото си. Равнината долу вече тънеше в сенките под огромния покров на нощта.

Сред сумрака на мъглата дървото изглеждаше неприветливо и зловещо. Няколко от листата му се откъснаха, а вятърът ги завъртя и ги отнесе. Едно прехвръкна покрай главата на Тибор и той се опита да го хване, но то отлетя и изчезна в мрака. Изведнъж се почувства ужасно изтощен, а и уплашен. Трябва да се махна от тук, каза си той и сръга кравата да продължи.

След което видя ябълката и всичко внезапно се промени.

Тибор включи захраненото с батерия радио, което беше натоварено зад него в каручката.

— Отче — съобщи той. — Не мога да продължа.

Изчака, но приемателят на двупосочното радио излъчи единствено прашенето на атмосферните смущения. Опита се да настрои приемателя на други вълни с надеждата да се свърже някъде с някого. Тибор нещастникът, помисли си той. Един свят, цял един свят от скръб, която трябва да понеса и която е непоносима. А вътре в мен сърцето ми ще се пръсне.

Ти поиска така, каза си. Ти искаше да си щастлив, безкрайно щастлив… или да откриеш безкрайната скръб. И ето че срещна безкрайната скръб. Загубен при залез-слънце на най-малко трийсетина мили от дома. Къде ще отидеш сега, запита се той.

Натисна бутона на микрофона и изрече с дрезгав глас:

— Отец Хенди, не мога да го понеса. Тук абсолютно всичко е мъртво. Чуваш ли ме?

Заслуша се съсредоточено в радиото, настройвайки го на вълната на отец Хенди. Само атмосферни смущения. Никакъв глас.

Ябълката на ябълковото дърво блещукаше влажно в сумрака. Сега изглеждаше черна, но цялата беше червена, разбира се. Може би изгнила, мина му през ума. Негодна за ядене. И все пак иска да я изям.

Може да е вълшебно дърво, рече си той. Никога досега не съм виждал такова, но отец Хенди говори за тях. И ако изям ябълката, ще се случи нещо хубаво. Християните — отец Абернати — биха казали, че ябълката е зло, дело на сатаната, и че ако отхапеш от нея, извършваш грях. Но ние не вярваме в това, каза си Тибор. Така или иначе, то се е случило много отдавна и в други земи. А и цял ден не беше ял и изпитваше болезнен глад.

Ще я взема, реши той. Но няма да я изям.

Насочи единия ръчен екстензор към ябълката и след миг я държеше точно пред очите си, а снопът светлина от миньорската му каска я осветяваше. Изглеждаше някак си значима. Но…

Нещо в периферното му зрение помръдна. Погледна веднага натам.

— Добър вечер — поздрави по-мършавият от двата силуета. — Не си оттук, нали?

Двете фигури се приближиха до каручката и застанаха в осветеното пространство. Двама млади мъже, високи, слаби, твърди като рог и синкаво-сиви на цвят, като покрити с пепел. Този, който бе заговорил, вдигна ръка за поздрав. Имаше шест или седем пръста и допълнителни стави.

— Здрасти — каза Тибор.

Единият държеше брадва, брадва за кастрене. Другият беше облечен само в панталони и изпокъсана брезентова риза. Бяха високи почти осем стъпки. Никаква плът — кокали, ръбести ъгли и огромни, любопитни очи с тежки клепачи. Несъмнено имаха и вътрешни промени, радикално различна обмяна на веществата и клетъчно устройство, способност да преработват горещи соли, променена храносмилателна система. Двамата с интерес огледаха Тибор.

— Кажи — рече единият от тях. — Ти си човешко създание.

— Точно така — отговори Тибор.

— Казвам се Джексън. — Младежът протегна мършавата си, твърда като рог ръка и Тибор я раздруса непохватно с предния си десен екстензор. — Това е моят приятел Ърл Потър.

Тибор се здрависа и с Потър.

— Привет — поздрави Потър. Люспестите му, грапави устни се изкривиха. — Може ли да погледнем средството ти — тази каручка, към която си привързан? Никога не сме виждали подобно нещо.

Мутанти, помисли си Тибор. Гущероподобни. Успя да превъзмогне тръпката на отвращение. Върху лицето му се появи нещо като усмивка.

— Нямам нищо против да огледате това, с което разполагам — отвърна той. — Но не мога да напусна каручката. Нямам нито ръце, нито крака, а само тези хващачи.

— Да-а-а — каза, кимайки Джексън. — Това го виждаме. — Той потупа кравата по хълбока. Тя измуча и вдигна глава, размахвайки насам-натам опашката си във вечерния сумрак. — Колко бързо може да тегли? — попита той.

— Достатъчно бързо. — В предния си ляв хващач стискаше револвера с единичен изстрел.

Ако се опитаха да го убият, можеше да свали единия, но не и двамата.

— Живея на трийсетина мили оттук — добави Тибор. — В селище, което наричаме Шарлотсвил. Чували ли сте за нас?

— Разбира се — отговори Джексън. — Колко души сте?

Тибор отвърна предпазливо:

— Сто и пет.

Нарочно преувеличи: колкото по-голям е лагерът, толкова по-голяма беше вероятността да не го убият. Все пак някои от тези сто и петима можеха да дойдат да отмъстят.

— Как оцеляхте? — попита Потър. — Целият този район пострада много тежко, нали така?

— Скрихме се в мините — обясни Тибор. — Нашите предшественици са се заровили дълбоко в тях, когато започнала Катастрофата. Устроени сме сравнително добре. Отглеждаме си храна в цистерни, разполагаме с няколко машини, помпи, компресори и електрически генератори. Няколко грънчарски колела. Тъкачни станове.

Не спомена, че генераторите трябваше да бъдат привеждани в действие с ръчни манивели и че само половината цистерни все още действаха. След деветдесет години металът и пластмасата се бяха износили, независимо от постоянните кърпежи и ремонти. Всичко остаряваше и се трошеше.

— Това означава, че Дейв Хънтър е глупак — каза Потър.

— Дейв? Големият тлъст Дейв? — възкликна Джексън.

— Дейв твърди — продължи Потър, — че не е останало нито едно истинско човешко същество извън тази област. — Той чукна с любопитство каската на Тибор. — Нашето селище е на около час с трактор — нашия ловен трактор. Двамата с Ърл излязохме да половуваме клепоухи зайци. Месото е добро, но трудно се уцелват. Тежат около двайсет и пет фунта.

— С какво ги ловите? — полюбопитства Тибор. — Положително не с тази брадва.

Потър и Джексън се разсмяха.

— Виж това.

Потър измъкна дълъг месингов прът от панталоните си. Гъвкав месинг, старателно пробит и изправен. В единия край беше оформен като дуло. Тибор надникна в него. Тънка метална игла беше закрепена върху куб от прозрачен материал.

— Как действа? — попита безръкият.

— Мята се с ръка — обясни Потър. — Като тръба за издухване на стрели. Но щом стрелата бъде изстреляна във въздуха, преследва целта, докато я улучи. Достатъчен е първоначалният тласък — Потър се разсмя. — Аз го управлявам. Мощна струя въздух.

— Интересно — каза Тибор с преднамерена небрежност. Оглеждайки двете синкаво-сиви лица, той попита: — Има ли много човешки същества наоколо?

— Съвсем наблизо нито едно — смотолевиха едновременно Потър и Джексън. — Какво ще кажеш да останеш за малко при нас? Старецът ще се зарадва. Ти си първият човек, когото виждаме този месец. Какво ще кажеш? Ще се грижим за теб, ще те храним, ще ти носим замразени растения и животни. За около седмица?

— Съжалявам — отвърна Тибор. — Имам друг ангажимент. Но ако мина оттук на връщане… — Той започна да рови в торбата с предмети и инструменти до него. — Виждате ли тази снимка? — каза той и вдигна избелялото парче хартия, на което беше отпечатана фотографията на Карлтън Луфтойфел. — Познавате ли този човек?

Потър и Джексън разгледаха снимката.

— Човешко същество — заключи Потър. — Честно казано, вие всички ни изглеждате някак еднакви.

Те му върнаха снимката.

— Старецът може да го разпознае — добави Джексън. — Ела с нас. Приятно е да бъдеш заедно с човешко същество. Какво ще кажеш?

— Не. — Тибор тръсна глава. — Трябва да продължа. Трябва да открия този човек.

Върху лицето на Джексън се появи израз на разочарование.

— Поне за малко? За една нощ? Ще те заредим с много замразена храна. Имаме чудесен херметичен хладилник, който Старецът поправи.

— Сигурни ли сте, че няма никакви хора в този район? — попита Тибор, тупвайки леко кравата по бута, тъй като се готвеше да продължи.

— Известно време мислехме, че изобщо никъде не са останали. Появява се такъв слух от време на време. Но ти си първият, когото виждаме от две-три години. — Потър посочи на запад. — Има едно племе пълзачи нататък по този път. — Той махна неопределено на юг. — Както и две-три племена бръмбари.

— И неколцина бегачи — добави Джексън. — А на север има някакви подземни, разновидност на слепи копачи. — Потър и Джексън се намръщиха. — Не мога да ги гледам с техните сонди и гребла. Но какво толкова, по дяволите. — Той се ухили. — Всеки за себе си. Предполагам, че ние, гущерите, ти изглеждаме някак… — махна с ръка той — особени.

— Какво е това ябълково дърво? — попита Тибор. — От него ли произхожда юдео-християнската идея за змията в райската градина?

— Според нас райската градина се намира на стотина мили на изток — отвърна Джексън. — Ти си християнин, нали? — Тибор кимна. — И тази снимка, която ни показа… е християнско божество.

— Не — поклати отривисто глава Тибор.

Удивително, помисли си той. Изглежда нищо не знаят нито за Служителите на Гнева, нито за нас. Какво пък, мина му през ума, и ние не знаем кой знае колко за тях.

Приближи се трети гущер.

— Привет, нормален — каза той, вдигнал отворената си длан във въздуха. — Само исках да зърна човешко същество — той заоглежда Тибор. — Не си чак толкова различен. Можете ли да живеете на повърхността?

— Доста сносно — отвърна Тибор. — Но аз не съм съвсем човек, а онова, което ние наричаме непълноценен, тоест хром. Както сам виждаш. — Той показа на третия гущер снимката на Карлтън Луфтойфел. — Виждал ли си някога този човек? Помисли. За мен е важно.

— Опитваш се да го намериш? — попита третият гущер. — Да, вижда се, че си предприел Пътуване. Иначе защо ще се придвижваш, и то нощно време, при положение, че си в неизгодно положение поради това, че нямаш нито крака, нито ръце. Направил си чудесна каручка. Но как успя, след като нямаш ръце? Някой друг ли ти я сглоби? И ако е така, защо? Ти ценен ли си?

— Художник съм — отвърна Тибор.

— Значи си ценен — заключи гущерът. — Чуй, хром. Знаеш ли, че някой те преследва?

— Какво? — възкликна Тибор, напрегнат и разтревожен. — Кой?

— Друг истински човек — отвърна гущерът. — Но на машина с две големи колела, задвижвани с педали чрез верижна система от предавателни устройства. Мисля, че се казва велосипед.

— Велосипед — поправи го Тибор.

— Да, точно така.

— Можете ли да ме скриете? — попита Тибор, но се усъмни.

Измислят си го. Просто искат да ме откарат в тяхното селище, за да абсорбират част от късмета ми.

— Разбира се, че можем да те скрием — отвърнаха едновременно трите гущера.

— От друга страна — продължи Тибор, — човек не би убил друг човек.

Знаеше, че не е вярно. Много хора убиваха и нараняваха други хора. Все пак гигантската Катастрофа беше причинена от хората.

Трите гущера се приведоха и заобсъждаха нещо. След малко внезапно се изправиха и застанаха пред Тибор.

— Имаш ли метални пари? — попита Джексън с преднамерено безразличие и фамилиарност.

— Никакви — отвърна предпазливо Тибор.

И това не беше вярно. Имаше сплав на стойност петдесет цента в една тайна цепнатина в каручката.

— Питам — продължи Джексън, — защото имаме куче, което бихме желали да ти продадем.

— Имате какво? — попита Тибор.

— Куче.

Потър и Джексън се отдалечиха и потънаха в тъмнината. Очевидно зрението им беше много по-добро от човешките стандарти.

— Никога ли не си виждал куче? — попита останалият при него гущер.

— Да, но това беше много, много отдавна — отново излъга Тибор.

Гущерът продължи:

— Едно куче, твоето куче, прогонва други хора, ако му дадеш правилната команда. Разбира се, трябва да бъде обучено. Кучетата са по-ниско в еволюционната скала в сравнение с хората и с нас. Не са като онези с двойните мозъци, които хората развъждаха преди Катастрофата.

— Едно куче би ли могло да намери човека, когото търся? — попита Тибор.

— Какъв човек?

Тибор му показа лекедосаната снимка на Карлтън Луфтойфел.

— Търсиш ли го? — попита гущерът, оглеждайки лицето му. — Свестен тип ли е?

— Не мога да кажа — отвърна уклончиво Тибор.

Гущерът му върна снимката.

— Има ли награда?

Тибор се замисли.

— Монета от петдесет цента — отвърна той.

— Наистина ли? — Гущерът разпери възбудено люспите си. — Платими жив или мъртъв?

— Той не може да умре — отвърна Тибор.

— Всеки умира.

— Той няма да умре.

— Той… свръхестествен ли е?

— Да — кимна Тибор.

— Никога не съм виждал свръхестествен — обяви гущерът и поклати категорично глава. — През целия си живот.

— Вие имате религия, нали?

— Да. Прекланяме се на изгрева.

— Странно — възкликна Тибор.

— Когато изгрее слънцето — обясни гущерът, — злото изчезва от света. Вярваш ли, че има живот на слънцето?

— Много е горещо — отвърна Тибор.

— Но съществата там може да са от диаманти.

— Нищо не може да живее на слънцето — отсече Тибор.

— Колко бързо се движи слънцето?

— Около милион мили в час.

— Нали е по-голямо, отколкото изглежда? — погледна го втренчено гущерът.

— Много по-голямо. Почти един милиард мили е обиколката на окръжността му.

— Бил ли си там? — попита гущерът.

— Казах ти — отвърна Тибор, — че на него не може да вирее никакъв живот. Цялата му повърхност е разтопена и няма къде да застанеш.

Кой би могъл да ме преследва, запита се той.

— Разбойник ли е? — попита на глас. — Преследвачът ми? Как изглежда?

— Млад е — отговори гущерът.

— Пит Сендс — смотолеви Тибор.

Другите двама гущера изникнаха от тъмнината. Потър държеше огромно сиво животно, което зави възбудено, щом видя Тибор — в израз на обич. Тибор го огледа. Кучето също го огледа.

— Тоби те харесва — каза Джексън.

— Много бих искал да имам куче — призна с искрен глас Тибор.

Щеше да си има приятел, какъвто беше Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим на Пит. Усети как в душата му се надига странно чувство на надежда.

— Ей — рече той. Насочи предните си екстензори и погали внимателно потръпващата сплъстена козина и великолепната, поклащаща се опашка. — Но нима искате да се разделите с такова прекрасно…

— Хората трябва да бъдат защитавани — прекъсна го безцеремонно Джексън. — Такъв е законът. Знаем го още от раждането си.

— За да могат отново да се разселят — добави Потър. — С техните непокътнати гени.

— Какво е ген? — запита Тибор.

Потър махна с ръка.

— Знаеш. Съставка в мъжката сперма.

— Какво е сперма? — зададе нов въпрос Тибор.

Тримата се разсмяха, но от свян не отговориха.

— Какво яде това куче? — попита след това Тибор.

— Всичко — отвърна Джексън. — Може само да си намира храната. Много е доверчиво.

— Колко време ще живее?

— О, вероятно двеста-триста години.

— Значи ще ме надживее — установи Тибор.

Това му подейства потискащо. Неочаквано усети слабост и му стана студено. Не би трябвало да се чувствам така, помисли си той. Вече разстроен от предусещането на раздялата. Все пак аз съм човешко същество. Поне гущерите ме смятат за такова. За тях съм достоен да бъда. Би трябвало да се чувствам могъщ и горд, а не да предчувствам този ужасен край на взаимното ни приятелство.

Трите гущера се разшаваха неочаквано наоколо, озъртайки се в мрака. Телата им се изопнаха към или срещу нещо невидимо.

— Какво има? — сепна се Тибор и отново стисна скрития в него револвер.

— Бръмбари — отвърна лаконично Потър.

— Тъпите копелета — добави Джексън.

Бръмбари, помисли си Тибор. Ужасно. Беше слушал много за тях. За тях, за многофасетните им очи и за блестящите им черупки — странен конгломерат от нечовешки части. И като си помислиш, че бяха възникнали от бозайниците, и то само за броени години. Умопомрачително ускорен от радиацията процес. Свързани сме с тях, но те смърдят. Те оскверняват света. Както и Бога.

— Какво правите там? — избръмча металически глас. Тибор ги видя да се придвижват изправени, олюлявайки се към светлината.

— Гущерчета — добави пренебрежително бръмбарът. — И — не може да бъде! — някакъв хром.

Пет бръмбара бяха застанали на светло и топлеха своите — Исусе, помисли си Тибор… Топлеха своите крехки тела. Ако улучиш един бръмбар право в стомаха, той се строшава наполовина. Толкова му трябваше на един бръмбар: бяха зависими преди всичко от гъвкавите си езици, за да постигнат онова, което искат. Бръмбарите създаваха много проблеми — те разпространяваха лъжливите слухове.

Тези не бяха въоръжени. Доколкото можеше да види отблизо. Застанали до каручката му, трите гущера се успокоиха, освободени от обзелия ги страх.

— Ей, бръмбар — обади се Джексън, кимвайки към едното създание в хитинова черупка. — Как така имате дробове? Откъде се взеха? Вредителите не трябва да имат дробове. Не е естествено.

— Да вземем да си сготвим една супа от бръмбари.

— Да не би да ги ядете? — не можа да повярва Тибор.

— Точно така — отвърна третият гущер, скръстил ръце и облегнат на каручката на Тибор. — Когато времената станат трудни… имат отвратителен вкус.

— Изгнила гадна твар — обади се един от бръмбарите.

Не изглеждаха уплашени и изобщо не се канеха да побегнат.

— Късаш ли си опашката? — попита друг бръмбар.

— Каква опашка — подхвърли трети. — Това, дето виси отзад, е носът му. Носовете на гущерите стърчат отзад, не отпред.

Бръмбарите се изкикотиха дрезгаво.

— Видях веднъж този гущер — намеси се друг, — когато имаше ерекция. Но точно в този момент се подплаши — вероятно съпругът се беше върнал — и се опита да побегне. На съпруга му беше достатъчно да настъпи с крак огромния твърд нос, който стърчеше зад него.

Бръмбарите отново се изкикотиха. Изглежда се забавляваха.

— И какво стана, като го настъпи? — попита един от тях. — Откъсна ли се?

— Откъсна се — отговори първият — и остана да лежи там, помръдвайки и усуквайки се в калта до залез-слънце.

— Дайте да набучим тези насекоми на една-две пръчки — подхвърли Потър. — Само ги чуйте колко са нахакани.

Той се заоглежда наоколо, очевидно търсейки нещо, което да използва за оръжие. Докато се занимаваше с това, бръмбарите не помръднаха. Изглеждаха спокойни и самоуверени.

И в този момент Тибор разбра причината. Бръмбарите не бяха рискували да се приближат сами. Имаха компания от двайсетина бегачи.