Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (17)

17.

Дъжд… Сив свят, студен свят: Айдахо. Страната на басните. Овце. „Джай алай.“ Език, за който казват, че и самият дявол не би могъл да овладее…

Пит се влачеше до скрибуцащата каручка. Слава на Бога, че не му бе струвало прекомерно много усилия, мислеше си той, да убеди Тибор, че обиталището на Луфтойфел изобщо не е там, където беше казал Шулд. Две седмици. Две седмици, а Тибор все още не е на себе си. Никога не трябва да разбере колко близо беше всъщност. Сега Шулд му се струва умопобъркан. Бих искал да си мисля същото. Най-трудно беше погребението. Би трябвало да съм в състояние да продумам нещо, но бях онемял като седналото на кръстовището момиче със счупената кукла в скута, което подминахме на следващия ден. Би трябвало да изрека някаква молитва. Все пак той беше човек, имаше безсмъртна душа… Но устата ми беше празна. Устните ми се бяха слепнали. Продължаваме нататък… Като глупци, тръгнали за зелен хайвер. Докато Тибор продължава да вярва, че Луфтойфел е някъде пред нас, трябва да продължаваме. Завинаги, ако се наложи, търсейки някого, който вече е мъртвец. Това също беше вина на Тибор — да допусне, че би могъл да улови Божия образ, да повярва, че един простосмъртен художник би могъл да изрисува богоявление със своите цапаници. Това би било богохулство, самонадеяност от най-висш порядък. И все пак… Сега съм му нужен повече от всякога, както не е на себе си. Трябва да продължаваме… за къде? Един Бог знае. Крайната точка вече не е важна. Не мога да го оставя, а той не може да се върне… Пит се изкикоти тихичко. „С празни ръце“ беше неуместен израз.

— Какво смешно има? — попита Тибор от каручката.

— Ние.

— Защо?

— Имам чувството, че никога няма да се измъкнем от този дъжд.

Тибор изсумтя. Покачен върху каручката, той виждаше по-надалеч от Пит.

— Ако това е всичко, което те занимава, съзирам някаква сграда надолу по хълма. Прилича на обор. Може би доближаваме селище. В далечината се вижда още нещо.

— Да стигнем до обора — предложи Пит.

— Целите сме вир-вода. Не можем да се намокрим повече.

— Не е добре за каручката ти.

— Така е. Добре. Оборът.

— Художник на име Уайът^[1] е предпочитал подобни сцени — рече Пит, когато успя да види навеса, с надеждата да пропъди мрачните мисли от главата на Тибор. — Виждал съм негови рисунки в една книга.

— Дъждовни пейзажи?

— Не. Обори. Селски изгледи.

— Добър ли е бил?

— Така ми се струва.

— Защо?

— Рисунките му изглеждат изключително реални.

— Реални в какъв смисъл?

— Така, както нещата наистина изглеждат.

Тибор се засмя.

— Пит — каза той, — съществуват неограничен брой начини да покажеш как изглеждат нещата в действителност. Всеки един от тях е правилен, защото ги показва. Но всеки художник го прави по различен начин. Зависи какво искаш да подчертаеш и как да го постигнеш. Очевидно никога не си рисувал.

— Така е — призна Пит, пренебрегвайки стичащата се във врата му вода и доволен, че е успял да заговори Тибор на тема, която занимаваше съзнанието му.

В този момент му хрумна чудата мисъл.

— Щом е така — изрече внезапно той, — ако… когато открием Луфтойфел, как ще изпълниш поръчката си честно и подходящо, след като съществуват неограничен брой начини, за да го направиш? Да подчертаеш едно нещо, означава да засенчиш друго. Как ще постигнеш истински портрет по този начин?

Тибор тръсна енергично глава.

— Разбра ме погрешно. Съществуват неограничено много начини, но само един е най-добрият.

— Как разбираш кой точно е той? — попита Пит. Тибор не отговори известно време.

— Просто го правиш — отвърна накрая. — Усещаш… че е точният.

— Все пак не мога да разбера.

Тибор отново замълча.

— Нито пък аз — добави той.

 

 

В обора имаше слама. Пит разпрегна кравата и тя я замляска. Той затвори вратата. Легна в сламата и се заслуша в дъжда.

Господи! Колко съм уморен! Всички тези безкрайни седмици, помисли си Пит. Не се е обаждал на Абернати, откакто се случи всичко това. Но пък и няма какво ново да му съобщи. Продължавай, каза ми той. Направи така, че Тибор да не узнае. Продължавайте пътуването си. И издирването. Непрекъснато се моля за вас. Лека нощ.

Това беше единственият начин. Беше му напълно ясно. Влажната слама излъчваше сладникав аромат. На един пирон висеше парче вкоравена кожа. През няколко дупки на покрива проникваше дъждовна вода. В един от ъглите бяха струпани ръждясали машинарии. Пит си спомни за бръмбарите и за продължението на Великата К, за авторема и за лъкатушещия път от Шарлотсвил; спомни си за играта на карти с Тибор, Абернати и Люрайн през онази вечер, за внезапното решение на Тибор да приеме вярата им; спомни си за Люрайн; за своето видение на Божеството над куката и за лишения от клепки наблюдател, впил очи в света и във всяка подробност от него; за Луфтойфел, увиснал във въздуха, мрачен, противен във фаталната си безпомощност; за Люрайн…

Осъзна, че беше заспал. Дъждът беше престанал. Чу похъркването на Тибор. Кравата преживяше храната си. Протегна се, почеса се и се надигна.

 

 

Тибор наблюдаваше полусенките между проникващите лъчи. Ако не си беше взел обратно ръцете и краката, мина му през ума, никога не бих могъл да убия онзи странен мъж, ловеца, този Джек Шулд. Беше много як. Единствено манипулаторите можеха да свършат работа. Защо ме остави с устройствата, които ми позволят да убивам? В един момент нещата вървяха толкова добре… Изглеждаше, сякаш всичко беше осъществимо, сякаш оставаха само още няколко дни до успешния край на Пътуването. Сякаш много скоро щях да уловя образа и да завърша работата. Имах… надежда. И тогава, тъй неочаквано… отчаяние. Дали не е проява на Бога на Гнева? Може би Пит повдигна основателен въпрос. Какво би трябвало да се подчертае в подобна скица? Дори да ми се случи да зърна лицето му, възможно ли е този път да не съм способен да направя достоверна рисунка? Как бих могъл да запечатам същността на такова същество върху повърхност и в цвят? То… то е отвъд понятността… Липсва ми Тоби. Беше добро куче. Обичах го. Но този окаян безумец… Съжалявам, че го убих. Той не беше виновен, че е луд. Ако бях останал с онези ръце и крака, всичко щеше да е съвършено различно… Може би щях да се откажа и да се върна у дома. В края на краищата, дори не съм сигурен, че бих могъл да рисувам с истински ръце. Господи, ако някога би пожелал да ми ги върнеш, все пак… Не, не мисля, че ще ги имам отново някога… не проумявам. Сгреших, като приех тази поръчка. Вече не съм сигурен. Исках да изобразя онова, което не може да бъде показвано, което не може да бъде проумяно. Непостижима цел. Гордост. Не притежавам нищо друго, освен уменията си. Знам, че съм добър. Те са всичко, което имам, благодарение на тях постигнах много. Бях почувствал по някакъв начин, че е повече от достатъчно не само за да бъда равностоен на пълноценен човек, но да надмина останалите хора, да надмина човешкото дори. Исках всички бъдещи поколения от поклонници да видят творението ми и да разберат. Исках да съзрат със страхопочитание не Бога на Гнева, а майсторството на Тибор Макмастърс. Исках тяхното благоговение, тяхното удивление, тяхното възхищение — преклонението им. Исках обожествяване чрез изкуството ми, сега го разбирам. Моята гордост ме поведе по целия този път. А ето че не знам как да постъпя. Да продължавам, да продължавам, разбира се. Трябва да го направя. Изобщо не съм допускал, че нещата ще се развият по този начин.

Дъждът беше спрял. Стегна и разпусна мускулите си. Вдигна очи. Кравата преживяше храната си. Дочу похъркването на Пит. Не. Пит се беше надигнал и гледаше към него.

 

 

— Тибор? — промълви Пит.

— Да?

— Откъде идва това похъркване?

— Не знам. Мислех, че си ти.

Пит се изправи и се ослуша. Огледа обора, обърна се и тръгна към една от клетките. Погледна навътре. Нямаше да обърне внимание на купчината парцали и боклуци, ако не беше хъркането. Пристъпи по-наблизо и усети силна воня на вино. Върна се бързо назад.

— Какво има? — извика Тибор.

— Някакъв скитник — отвърна Пит. — Струва ми се, че е заспал.

— О. Може би ще ни каже нещо за селището пред нас. Може да знае и нещо повече…

— Съмнявам се — каза Пит.

Задържайки дъха си, той се върна и огледа фигурата по-отблизо: сплъстена, мръсна брада, осеяна с изсъхнали трохи, а през зиналата уста се виждаха жълти зъби с кафеникави оттенъци, някои от които строшени, повечето липсващи, а останалите износени. Съсухреното му и сбръчкано лице беше съвсем пребледняло на светлината, която се процеждаше през най-близката дупка на тавана. Носът му беше чупен най-малко два пъти. Ъгълчетата на очите му и клепачите бяха покрити със засъхнали гнойни налепи. Сплъстената му твърда коса беше дълга и сивкава като пушек. Дори насън лицето му беше сковано от болка и от време на време се сгърчваше от неестествени тикове и внезапни потрепвания, сякаш под кожата му гъмжаха, боричкаха се, размножаваха се и умираха цели рояци насекоми. Тялото му беше изпосталяло, съсипано и съсухрено.

— Стар алкохолик — каза Пит, след като се върна отново. — Това е. Не би могъл да знае кой знае какво за селището. Сигурно са го прогонили оттам.

Дъждът спря и все още е почти светло, помисли си Пит. По-добре да го оставим тук и да продължим нататък. Каквото и да ни каже, едва ли ще си заслужава да бъде чуто, а и само това ни липсва — да ни се стовари върху главата един пияница.

— Да го оставим и да вървим — обърна се към Тибор той. Докато се отдалечаваше, мъжът простена и измърмори:

— Къде си?

Пит не отговори.

— Къде си? — повтори дрезгавият глас, след което отвътре се чу някаква тупурдия.

— Може да е болен — обади се Тибор.

— Изобщо не се съмнявам.

— Ела тук — настоя гласът, — ела тук…

Пит погледна към Тибор.

— Бихме могли да направим нещо — предложи Тибор.

Пит поклати глава и тръгна обратно към клетката.

Щом надзърна над преградата, мъжът измърмори:

— Ето те.

Но той не гледаше към Пит, а говореше на някаква бутилка, която беше измъкнал изпод купчина слама. Издърпа тапата, но нямаше сили, за да я вдигне към устните си. Отметна глава назад и я намести до бутилката. Наклони шишето към устата си и успя да отлее от него. Част от виното се разплиска върху лицето му. Докато надигаше бутилката, изпадна в пристъп на давеща кашлица. От гърдите, от гърлото, от устата му се изтръгваха хрипкави звуци. Когато се изхрачи, Пит не можа да прецени дали беше кръв, или винена утайка. Той понечи да се дръпне назад.

— Виждам те — каза внезапно мъжът с малко по-сигурен глас. — Не си отивай. Помогни на стария Том. — Гласът му се извиси в школуван вой. — Моля, господине, можеш ли да ми… помогнеш? Да ми помогнеш? Ръцете ми не ми служат добре. Сигурно съм заспал върху тях.

— Какво искаш? — попита Пит.

— Хвани тази бутилка, моля те. Не искам да разлея нито капка.

— Добре — отвърна Пит.

Задържал дъха си, той пристъпи в клетката и коленичи до стареца. Повдигна немощните му рамене с дясната си ръка и хвана бутилката с лявата.

— Ето — каза и я задържа наклонена, докато старецът преглъщаше големи глътки вино.

— Благодаря — рече мъжът и се закашля отново, но вече по-кротко, изпръсквайки със слюнки китката и ръката на Пит.

Пит моментално го пусна и остави бутилката. Преди да успее да се надигне, костеливата ръка на стареца го сграбчи за китката.

— Не си тръгвай. Не си тръгвай. Аз съм Том, Том Глисън. Откъде си?

— Юта. Шарлотсвил, Юта — отвърна Пит, продължавайки да задържа дъха си.

— Денвър — каза в отговор Том. — Това е всичко, благодаря. Беше хубав град. Приятни хора, нали разбираш? Някой винаги имаше пари за едно натряскване и… как беше думата? Гръмотевичната птица!^[2] — Той се изкикоти. — Каква е цената ли? Трийсет по две. Искаш ли една глътка, господине? Опитай го. Не е лошо. Открих го в зимника на една стара къща край пътя по-нататък… — Ръката му увисна. — Какъв път ли? По дяволите! Има още малко. Опитай го. Има още доста.

— Благодаря — отвърна Пит. — Не искам.

— Бил ли си някога в Денвър?

— Не.

— Помня колко беше красив, преди да го опожарят. Хората бяха приятни, нали разбираш. Те…

Пит издиша, пое въздух и запуши устата си.

— Да, такива работи — добави Том. — Да изпепелят такова приятно място. Защо го направиха?

— Беше… война — заекна Пит. — По време на война върху градовете обикновено падат бомби.

— Не исках никаква война. Беше толкова приятно местенце. Никаква причина да се бомбардира приятно местенце като Денвър. Изгорях, когато го направиха. — Дръпна немощно с ръка изпокъсаната си риза. — Искаш ли да видиш белезите ми?

— Няма нужда.

— Целият съм в белези. Взеха ме в една полева болница за известно време. Изхвърлиха ме веднага, щом се пооправих. Вече не беше приятно местенце. Нямаше нищо за пиене, както и за ядене. Ужасни времена бяха. Не си спомням много, но обиколих сума ти места след това. Обаче нямаше нито едно като Денвър. Нищо хубаво не остана. А и хората вече не са така приятни, нали разбираш. Никой не ти дава дори капка сок днес… Наистина ли не искаш поне глътка?

— По-добре да го пестиш — отвърна Пит. — Трудно се намира.

— Това е самата истина. Помогни ми да пийна още глътка, а?

— Добре.

В този момент Тибор се провикна:

— Как е той?

— Сега идвам — отвърна Пит. — Почакай малко.

Неочаквано му се прииска да поразпита Том.

— Знаеш ли кой е Карлтън Луфтойфел?

Старецът го изгледа безизразно и тръсна глава.

— Може да съм чувал името. Може и да не съм. Вече не помня добре. Приятел…?

— И за мен е само едно име — отговори Пит. — Но тук имам един приятел — дребен, окаян хром, който го търси навсякъде. Може би никога няма да го намери. Може би ще продължава да го търси дълго време, докато накрая умре.

Очите на Том се насълзиха.

— Бедният дребен хром — промълви той, — бедният дребен хром…

— Можеш ли да изречеш името му? — попита Пит.

— Какво име?

— Карлтън Луфтойфел.

— Дай още една глътка, моля те.

Пит отново му подаде бутилката.

— А сега? — попита отново той. — Сега можеш ли да кажеш Карлтън Луфтойфел?

— Карлтън Луфтойфел — произнесе Том. — Все още мога да говоря. Единствено паметта ми не е наред…

— Би ли…

Не, това беше нелепо. Тибор веднага щеше да разбере. А дали щеше? Пит се поколеба. Том Глисън отговаряше горе-долу на възрастта. Тибор вече беше започнал да предполага, че е болен, знаеше, че по-рано е пиел. И което може би беше още по-важно, доверието на Тибор в собствената му способност за преценка като че ли беше понамаляло след убийството на Шулд/Луфтойфел. Ако съм достатъчно убедителен, помисли си Пит, няма ли да ми стигне съвсем минимална настоятелност, за да го накарам да повярва? Ако аз съм уверен, а Том го представи като неопровержим факт? Иначе може да продължим така завинаги, бродейки, търсейки, без да се появи друга подобна възможност, без шанс да се завърнем в Шарлотсвил, да приключа своите изследвания, да видя отново Люрайн. А ако успея, каква ирония само! Като си помисля за Служителите на Гнева, които се кланят, молят, почитат, превъзнасят не своя бог в образа на Карлтън Луфтойфел, а една от жертвите му: някаква жалка отрепка, алкохолизиран умопобъркан дърт скитник, просяк, пияница, човек, който никога не е сторил нищо на или за себеподобните си, обезобразено хуманоидно нищожество, което никога не е притежавало каквато и да било власт, просто едно жалко човешко създание. Превърнато в идол за Служителите на Гнева! Трябва да опитам.

— Би ли направил една добрина заради нещастния ми дребен приятел? — попита той.

— Да направя какво? Добрина? Господи, да… Има предостатъчно мъки на този свят. Ако не е прекалено трудно. Не съм мъжът, който бях някога. Какво иска той?

— Иска да зърне Карлтън Луфтойфел, когото няма да открием никога. Единственото, което желае, е да му направи снимка. Би ли… би ли му казал, че ти си Карлтън Луфтойфел и че някога си бил председател на АЕПР? И ако те попита, че ти си издал заповедта за бомбардировките? Това е всичко. Ще го направиш ли? Можеш ли?

— Още една глътка — настоя Том.

Пит го изправи към бутилката.

— Наред ли е всичко? — викна Тибор.

— Да — отвърна Пит. — Това е много важно! Може би ще имаме късмет, ако успея да свестя този мъж… Изчакай!

Той наклони бутилката. Том се освободи от ръката му и приседна без негова помощ. След което притвори очи. Беше изпаднал в безсъзнание. Или — да пази Господ — беше издъхнал.

— Том — позова го Пит.

Тишина. И бездействието на милион години: нещо под нивото на живота, нещо безжизнено, което никога не беше идвало в съзнание. И вероятно никога нямаше да дойде.

По дяволите, изруга на ум Пит Сендс. Вдигна бутилката с вино, запуши я с тапата и остана така за момент.

— Дребният късмет, за който говорех току-що — извика той. — Вярваш ли изобщо в предопределението?

— Какво? — кресна в отговор Тибор с явно раздразнение.

Пит Сендс бръкна в джоба си и измъкна един фишек сребърни монети, които държеше постоянно там. Подходящ за най-различни нужди, мина му през ума. Стисна го в ръка и потупа с него Том по скулата. Нищо. Никакъв отговор. Пит разкъса дебелата кафява опаковка, с която бяха увити монетите. Те се раздрънкаха при разпиляването си.

— Карлтън Луфтойфел — измърмори старчето Том с все още притворени очи. — Този дребен нещастен хром. Не бих искал бедният клетник да се скита, докато пострада. Светът наоколо е много калпав, нали знаеш. — Старчето Том открехна очи и огледа с блеснал поглед монетите в дланта на Пит. — Председател на АЕПР, каквото и да значи това, и съм заповядал бомбардировките, ако ме попипа хромият. Добре. Схванах всичко. Карлтън Луфтойфел съм аз. — Той се закашля и отново се изхрачи, след което прокара пръсти през косата си. — Надали имаш гребен, а? Щом ще ми правят снимка…

Протегна ръка. Пит му подаде монетите. Всички до една.

— Не се страхувай — окуражи го Пит.

— Ти ще помагаш. Карлтън Луфтойфел, АЕПР, заповед за бомбардировки, ако попита.

Старчето скри някъде монетите, сякаш изчезнаха вдън земята. Сякаш никога не бяха съществували. Пит заговори на висок глас:

— Това е необикновено. Мислиш ли, че има някакво свръхестествено същество, което направлява хората на всяка крачка през техния живот? Допускаш ли подобно нещо, Тибор? Никога не съм предполагал. До този момент. Но, за бога. Разговарям с този мъж, откакто се събуди. Наистина не е добре, но е преживял какво ли не. — Той сръга Том Глисън. — Кажи на моя приятел кой си — добави.

Том се усмихна с беззъбата си уста.

— Името ми е Карлтън Луфтойфел.

Тибор се задъха.

— Шегуваш ли се?

— Не мога да се майтапя със собствено си име, синко. Човек би могъл да използва разни имена на различни места. Но в такъв момент, когато някой ме търси толкова упорито, няма никаква причина да отричам. Да, аз съм Карлтън Луфтойфел. Някога бях председател на АЕПР.

Тибор го гледаше вцепенен.

— Аз заповядах бомбардировките — продължи старецът.

Тибор продължаваше да го гледа вторачено.

Том явно изпитваше известно неудобство, но запази хладнокръвие все така усмихнат.

Времето се изнизваше, а Тибор продължаваше да не отговаря. Най-накрая Том отпусна глава. Но след малко попита:

— Бил ли си някога в Денвър?

— Не — отвърна Тибор.

На Пит му се докрещя, но Том продължи:

— Беше приятен град. Красив. Приятни хора. Тогава дойде войната. Изгоря, нали знаеш…

Лицето му се изкриви, а очите му заблещукаха.

— Бях председател на АЕПР. Заповядах бомбардировките — повтори той.

Тибор помръдна глава и езикът му облиза контролните уреди. Един екстензор включи пълноцветната, стерео, широкоъгълна, телескопична, бързодействаща, многофункционална камера, която Служителите на Гнева му бяха предоставили за целта.

Никога няма да узная най-доброто средство, помисли си Тибор. Никога няма да постигна съвършенство с подобен обект. Но това няма значение. Ще направя всичко, което мога, най-доброто по силите си, за да го покажа такъв, какъвто е, да им предоставя фреската, каквато я искат, да възвелича техния бог, както те ще го виждат възвеличен, не за моя собствена чест и прослава, нито пък за негова, а просто да изпълня тази поръчка, както съм обещал. Дали това е съдбата или просто късмет, няма никакво значение. Пътуването ни приключи. Пътуването завърши. Разполагам с неговия образ. Какво мога да му кажа, след като това е направено?

— Радвам се, че те срещнах — рече Тибор. — Току-що те снимах. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, синко, разбира се. Радвам се, че мога да помогна. Сега трябва да вървя да си почина, ако твоят приятел ми подаде ръка, за да ми помогне. Болен съм, нали разбираш.

— Можем ли да направим нещо?

— Не, благодаря. Разполагам с много лекарства. Вие сте добри хора. Приятно пътуване.

— Благодаря, сър.

Том махна небрежно, а в това време Пит го хвана за ръката и го поведе обратно към клетката.

У дома, помисли си Тибор и очите му се изпълниха със сълзи. Сега можем да се приберем у дома…

И зачака Пит да се върне и да впрегне кравата.

 

 

През нощта седяха до огъня, който запали Пит. Облаците се бяха оттеглили и звездите блещукаха върху окъпаното небе. Изядоха сухата си храна. Пит намери половин кана кафе в една изоставена фермерска къща. Беше изветряло, но го загряха на огъня и южният вятър разпиляваше ароматната пара.

— Имаше моменти — промълви Тибор, — в които си мислех, че никога няма да успея.

Пит кимна.

— Все още ли ме смяташ за луд, че те последвах? — попита той.

Тибор се разсмя.

— Давай, използвай предимството си — отвърна той. — Дяволски добър начин да привличаш вярващи.

— Все още ли смяташ да приемеш християнството?

— Размислям. Нека първо да свърша с това.

— Разбира се.

Пит бе опитал да се свърже с Абернати преди малко, но бурята му беше попречила. Пък и вече няма за какво да бързам, каза си той. Всичко свърши. Край.

— Искаш ли пак да видиш снимката му?

— Да.

Тибор задвижи екстензора, извади снимката от кутията и му я подаде.

Пит огледа внимателно сбръчканото, състарено лице на Том Глисън. Окаяник, помисли си той. Може и да е умрял вече. Но нищо не можехме да направим за него. Ами ако?… Ако не беше никакво съвпадение? Ако нещо повече от късмета ни срещна с него? Иронията, която ми хрумна за обожествяването на жертвата на Луфтойфел… Дали причината не бе по-дълбока? Загледа се в очите, някак по-грейнали за миг, тъй като мъжът съзнаваше, че прави някого щастлив, някаква стаена болка върху смръщеното лице, сключените вежди при спомена за изчезналия прекрасен Денвър…

Пит изпи кафето си и върна снимката на Тибор.

— Не ми изглеждаш нещастен — каза Тибор, — че конкуренцията получи онова, което искаше.

Пит помръдна рамене.

— За мен не е от особено значение — отговори той. — В края на краищата, това е само една снимка.

Тибор я постави обратно в кутията.

— Така ли очакваше да изглежда? — попита.

Пит кимна, замисляйки се за лицата, които познаваше.

— До голяма степен. — Взел ли си решение как ще постъпиш?

— Ще свърша добра работа. Знам го.

— Още кафе?

— Благодаря.

Тибор протегна чашата си. Пит я напълни и сипа малко и в своята. После вдигна поглед към звездите и се заслуша в звуците на нощта, вдъхвайки палещия вятър — колко много се беше затоплило! — докато отпиваше от кафето.

— Жалко, че не открих и цигари.