Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

16.

Пит Сендс нагласи радиостанцията си под лунната светлина насред малка горска поляна на около четвърт миля по пътя от мястото, където си бяха устроили лагер.

Добре се получи, помисли си той, че Шулд предложи онова, което и без това щях да направя.

Постави слушалките и включи предавателя.

— Доктор Абернати — произнесе в микрофона. — Тук е Пит Сендс. Ало?

Чу се пращенето на атмосферните смущения, последвано от:

— Здравей, Пит. Тук е Абернати. Какво става?

— Открих Тибор — докладва Пит.

— Той знае ли за присъствието ти?

— Да. Сега пътуваме заедно. Обаждам се близо до лагера.

— О, значи си се присъединил към него. Какви са плановете ти?

— Малко са объркани — отвърна Пит. — Има и трети човек — името му е Джек Шулд. Вчера го срещнах. Всъщност ми спаси живота. Изглежда наясно къде се намира Луфтойфел. Предложи да ни заведе при него. Утре може би ще пристигнем.

 

 

Пит се усмихна, дочул дълбокото вдишване на събеседника си. След което продължи:

— Успях да се споразумея с него. Той няма да го покаже на Тибор. Ще твърди, че е объркал самоличността му, и ние ще подминем истинския Луфтойфел и ще продължим нататък.

— Почакай, Пит. Не те разбирам. Защо се зае с всичко това от самото начало в такъв случай? Защо измина целия този път?

— Ами — отвърна неуверено Пит, — той ще ми подари тази услуга като отплата за компанията, която ще му направим по пътя.

— Пит, какво премълчаваш? В това няма никакъв смисъл. Има и нещо друго.

— Добре. Той е убиец. Тръгнал е да убие Луфтойфел. Смята, че ще бъде по-малко подозрителен, ако пътува като придружител на хром.

— Пит! Това те прави съучастник в убийство!

— Не съвсем. Аз осъждам убийството. Вече сме го обсъждали. А той може би има законно право да го извърши — като екзекутор. Работи за една полицейска организация. Поне така твърди и аз му вярвам. Така или иначе, аз съм безсилен да го спра, каквито и да са чувствата ми. Ако го видиш, ще разбереш какво имам предвид. Мисля, че щеше да останеш доволен да научиш…

— … за смъртта на един човек. Пит, това изобщо не ми харесва.

— Тогава предложи нещо друго, сър.

— Можеш ли да се махнеш от този Шулд? Двамата с Тибор не можете ли да се измъкнете през нощта? Да продължите сами?

— Много е късно. Тибор няма да се съгласи, ако не му представя неопровержима причина, а аз не мога. Той вярва, че Шулд би могъл да му покаже неговия човек. А и съм сигурен, че не бихме успели да се измъкнем. Шулд постоянно е нащрек. Той е ловец.

— Мислиш ли, че би могъл да предупредиш Луфтойфел, щом пристигнете?

— Не — отвърна Пит, — не и след като уредих нещата така, че Тибор изобщо да не го види или само да го зърне, без да разбере кой е той. Не предполагах, че ще го възприемеш по този начин.

— Опитвам се да те предпазя от съучастие в грях.

— Не го схващам така.

— … при това най-вероятно смъртен.

— Надявам се, не. Вероятно ще трябва да действам по усет. Ще те държа в течение какво се случва.

— Почакай, Пит! Чуй ме! Опитай се да намериш начин да се разделите с този Шулд колкото е възможно по-бързо. Ако не беше той, ти дори нямаше да се доближиш до Луфтойфел. Ти не си отговорен за действията на Шулд, само ако не си в състояние да им попречиш активно или самият ти не се разграничиш от тях. Както морално, така и практически ще си много по-добре далеч от него. Махай се! Махни се от него!

— И да оставя Тибор?

— Не, вземи Тибор със себе си.

— Пряко желанието му? Предлагаш ми да го отвлека? Последва мълчание, нарушавано единствено от тихите атмосферни смущения.

— Не знам как да те посъветвам да постъпиш — каза накрая Абернати. — Това е твой проблем. Но трябва да потърсиш начин.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Пит. — Но няма да бъде много лесно.

— Ще продължа да се моля — добави доктор Абернати. — Кога ще ми се обадиш пак?

— Утре вечер, предполагам. Вероятно няма да съм в състояние да го направя през деня.

— Добре. Ще чакам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Атмосферните смущения отстъпиха място на цвъртенето на щурците. Пит започна да демонтира радиостанцията.

 

 

— Тибор — каза Шулд, докато разравяше огъня, — Тибор Макмастърс по пътя си към безсмъртието.

— Ъ? — смотолеви Тибор.

Беше се загледал в пламъците, зърнал образа на едно момиче на име Фей Блейн, което някога беше изключително мило с него. Ако Той ми беше оставил ръцете и краката, мислеше си хромият, можех да се върна при нея и да й призная какво изпитвам. Можех да я прегърна, да прокарам пръсти през косата й, да я извая като скулптор. Мисля, че би ми позволила. Щях да съм като другите мъже. Аз…

— Ъ?

— Безсмъртие — повтори Шулд. — По-добро дори от потомството, защото един родител може да бъде разочарован, наранен, доведен до отчаяние от потомъка си. А рисуването е „внук на природата и родственик с Бога“.

— Не разбирам — отвърна Тибор.

— Макар поетът да е свободен като художника в измислянето на своите фантазии, за хората те не са така въздействащи като рисунките — обясни Шулд. — Независимо че поетът също може да описва със слово форми, действия и места, художникът борави с буквалното подобие на нещата, за да ги изобрази. Кажи ми сега кое съответства повече на реалния човек: името или образът му. Името на човека е различно в различните страни, но образа му може да промени единствено смъртта.

— Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш — отговори Тибор.

— „… А това е достоверно познание и точно копие на естеството.“ Написал го е Леонардо да Винчи в един от своите бележници. Звучи достоверно. И е напълно подходящо за настоящия случай. Ти ще бъдеш запомнен, Тибор Макмастърс, не заради някакви сополанчета, които пълзят към хоризонта на вечността със смътните разновидности на собствената ти ДНК, а благодарение на това, че си успял да създадеш образ — безсмъртното подобие на една конкретна форма. Така ще станеш баща на изображение, по-велико от самата природа, тъй като е божествено. Ти си избран измежду всички човеци за тази проява на безсмъртието.

Тибор се усмихна.

— С твърде голяма отговорност съм натоварен — отвърна той.

— Много си скромен — продължи Шулд, — а и прекалено наивен. Да не мислиш, че си избран, само защото си бил най-добрият художник в града, когато на Служителите на Гнева им е дотрябвала фреска? Има и нещо друго. Би ли повярвал, че Шарлотсвил, Юта е бил избран да приюти фреската, преди да стане твой град? Би ли повярвал, че твоят град е бил избран, защото ти си най-великият жив художник?

Тибор се извърна и се вторачи в него.

— Отец Хенди никога не е загатвал подобно нещо — усъмни се хромият.

— Той получава нареждания, както ги получават и тези, от които ги получава.

— Отново ме обърка — каза Тибор. — Откъде би могъл да знаеш всичко това?

Шулд се усмихна и го изгледа продължително, килнал глава и полупритворил очи, а лицето му сякаш пулсираше от отблясъците на пламъците.

— Защото аз дадох първото нареждане — отвърна той. — Аз те исках за свой художник. Аз съм ръководителят на Служителите на Гнева, светският водач на праведната религия на Deus Irae.

— Боже господи! — възкликна Тибор.

— Да — продължи Шулд. — Поради очевидни причини досега изчаквах, за да ти кажа. Нямам намерение да се разкривам пред Пит Сендс.

— Шулд истинското ти име ли е? — попита Тибор.

— Името на един човек е различно в различните страни. Присъединих се в този момент от Пътуването ти, защото искам лично да се уверя, че си видял точния човек. Пит несъмнено ще се опита да те заблуди. Той има своите нареждания, естествено. Но аз ще се погрижа да не бъдеш заблуден. Аз ще ти посоча Луфтойфел, ще ти покажа образа му в подходящия момент. Старата църква не може да стори нищо, за да ти попречи. Искам да си наясно с това.

— Усетих, че има нещо необикновено в теб — каза Тибор.

Наистина усетих, помисли си той. Но не това. Знам твърде малко за йерархичното устройство на Служителите на Гнева. Освен че съществува такова. Винаги съм си мислел, че проектът за фреската е местно решение за създаване на вътрешна декорация. Но в това има смисъл, ако се замисли човек. Луфтойфел е самата сърцевина на тази религия. Всичко, което е свързано лично с него, основателно би оправдало намесата на най-висшите нива. А този Шулд е най-върховният шеф. Щом е трябвало въобще да се появи, това е най-подходящият момент. Никой друг не би могъл да знае, не би знаел, не би могъл да се появи с подобно основание или да улучи тъкмо този момент. Вярвам му.

— Вярвам ти — изрече на глас Тибор. — И е донякъде… изумително. Благодаря ти за доверието в мен. Ще се постарая да го заслужа.

— Ти го заслужи — отвърна Шулд, — поради което беше избран. И ще те предупредя, че може да стане внезапно, може да се наложи да уредя срещата напълно неочаквано. Присъствието на Пит го налага. Трябва да си готов във всеки момент от сега нататък да запечаташ онова, което ти посоча дори за един кратък миг.

— Камерата ми ще е в постоянна готовност — отвърна Тибор, включвайки екстензора си и премествайки приспособлението на ново място, — както и очите ми, разбира се. Те винаги са нащрек.

— Чудесно. Това е всичко, за което настоявам — засега. Уловиш ли веднъж образа, нито Пит, нито цялата му църква биха могли да ти го отнемат. Фреската ще се осъществи, както е замислена.

— Благодаря — каза Тибор. — Ти ме направи щастлив. Надявам се, че Пит няма да попречи…

Шулд се изправи и стисна рамото му.

— Харесваш ми — рече той. — Не се страхувай. Всичко съм предвидил.

 

 

Докато прибираше станцията, Пит Сендс се замисли над думите на доктор Абернати, а така също за Шулд и за Карл Луфтойфел.

Той не може открито да ми нареди да убия Луфтойфел, макар да знае, че това би решило проблемите ни. Както и не може да пренебрегне намерението на Шулд в това отношение, след като го е научил. Проклета дилема, отвеждаща обратно до изконния парадокс, който се заключава във всеобщата любов към всички, дори към палача, който след миг ще те посече. Логично е, че ако не направиш нищо, умираш, а той продължава да върши същото. Ако ти единствен изповядваш подобна философия, тя ще умре заедно с теб. Ако има още неколцина, той се справя и с тях, и тя така или иначе умира. Благородният идеал, caritas, изчезва от този свят. Ако убием, за да го предотвратим, му изневеряваме. Като при дзен философията: не правиш нищо и разрушителят действа; правиш нещо и го разрушаваш самият ти. А си длъжен да го защитиш. Как? Отговорът вероятно е, че това е божествен закон и така или иначе ще се прояви. Разгадавам коана[1] едновременно с акта на отказа да го проумея. След което получавам просветление за смисъла му. Или, според християнската терминология, волята ми бива умножена при особено мъчителна ситуация и аз бивам надарен с необикновено състрадание. Но в момента не усещам то да се влива в мен. По-скоро започвам да чувствам, че блъскам мозъка си по повод на една неразрешима ситуация. Всъщност не искам да убивам Луфтойфел. Не желая никого да убивам. Основанията ми не са теологични. По-скоро са елементарни човешки неща. Не обичам да причинявам болка. Нищо чудно, ако този окаян нещастник все още е жив, да е причинил огромни страдания сам на себе си. Не знам. А и не искам да знам. А освен това съм гнуслив.

Пит вдигна торбата си и напусна полянката.

При това, продължи да разсъждава той, докато вървеше, къде е тази Caritas, която се предполага да съблюдавам? Нещо не я забелязвам наоколо. Мога ли да обичам Карлтън Луфтойфел, или когото и да било, на основание, че това, което представлява и което е сторил, няма никакво значение? Че единствено фактът на съществуването му е достатъчен да се превърне в цел за стрелата на това чувство? Това действително би било богоподобно и е, предполагам, същността на идеала, че би трябвало да се стремим да постигнем великата любов. Не знам. Имало е мигове, когато съм се чувствал така, колкото и да са били кратки. Какво се крие в сърцевината им? Вероятно биохимия. Търсенето на върховни каузи е наистина невъзможно дирене. Помня онзи ден с Люрайн. „Какво е ein Todesstachel?“, попита тя и аз й казах за жилото на смъртта след което, о, Боже, го усетих да ме пронизва отстрани като метална кука, усуквайки се, теглейки, мятайки тялото ми в мъчителен Totentanz[2] из цялата стая, а Люрайн се мъчеше да ме обуздае, а след това онзи прът от земята до небето, до Личностите, след това тримата, които ме държаха и очите, които съзряха, о, Люрайн, сърцевината на моето дирене и твоя въпрос тук, там и навсякъде, нестихващата болка, пронизала радостта, която е отвъд и се раздухва, докато убива сърцето на гората и нощта, о, Всеки, аз съм тук, не поисках, но наистина…

Видя осветените от огъня силуети на Шулд и Тибор. Двамата се смееха и изглеждаха доволни, което би трябвало да е добре. Усети нещо да побутва крака му. Погледна надолу и разбра, че е Тоби. Посегна да потупа вирнатата му глава.

 

 

Алис държеше куклата, като й тананикаше и я люлееше, поклащайки се напред-назад върху краката си. Коридорът плавно се спускаше пред нея. Приклекна и постави куклата върху камиончето. Побутна го леко и то се плъзна надолу през тунела. Разсмя се, докато скоростта му се увеличаваше. Играчката се блъсна в стената и се преобърна. Тя се разкрещя:

— Не! Не! Не! Не!

Изтича до нея и вдигна куклата.

— Не — каза тя. — Бъде наред.

Изправи камиончето и отново намести куклата.

— Сега! — каза и пак го блъсна.

Смехът й последва отдалечаващата се играчка, която заобикаляше струпаните из коридора препятствия, докато стигна до щайга, пълна с пластмасови плочи. Щом се блъсна в нея, куклата отлетя на няколко крачки и главата й се откъсна, а торсът продължи да подскача надолу по коридора.

— Не! Не!

Грабна задъхана тялото на куклата и започна да търси главата й.

— Бъде наред — повтори Алис, докато се мъчеше да я напъха на мястото й. — Бъде наред.

Но тъй като не успя да я намести, стиснала двете части, хукна към затворената врата и я отвори.

— Тати! — каза тя. — Тати! Тати поправи!

Стаята беше празна, потънала в мрак и безпорядък. Качи се на неоправеното легло и седна по средата.

— Отишъл — установи тя, полюшвайки куклата в пазвата си. — Бъде наред. Моля бъде наред.

Държеше главата на мястото й, наблюдавайки я с премрежените си от безмълвно потеклите сълзи очи. Стаята около нея тънеше в плътен мрак.

 

 

Кравата дремеше, провесила глава до дървото, за което беше завързана. Тибор размишляваше в каручката: къде тогава е въодушевлението? Моята мечта, същността на моя шедьовър, творението на живота ми е почти на една крачка. Бих бил далеч по-радостен, ако Той не ми се беше появявал и не беше извършвал нещата, които извърши. Сега, когато съм сигурен, че ще го изобразя чрез моето изкуство, пейзажът на моята радост се раздвоява и ме прави не така мрачен като безмълвна къща, но тъй объркан, а животът ми се разраства и съзрява до точката на взривяване, обзет от страх и амбиция, които единствено ми останаха. „В гърдите ти ту камък, ту звезда“ — да, трябва да опитам. Само че, само че сега ще е по-трудно, отколкото предполагах. Дано ми останат сили, дано ми останат…

— Пит — обърна се той към приближаващия се към огъня мъж, зад когото подтичваше, размахал опашка, Тоби. — Как мина разходката?

— Приятно — отвърна Пит. — Прекрасна вечер.

— Мисля, че е останало малко вино — каза Шулд. — Защо да не пийнем по една глътка, та да се свърши?

— Добре. Давай.

Ловецът подаде бутилката.

— Последното вино — обяви той, мятайки празната бутилка през рамо към дърветата. — Не остана и никакъв хляб. Колко време имаме до деня, в който последният от вас ще се наложи да го произнесе, Пит? Какво те накара да избереш кариерата, която избра, в тези времена?

Пит помръдна рамене.

— Трудно е да се каже. Очевидно не е въпрос на популярност. Защо човек избира каквото и да било, което определя по-нататък живота му? Търсенето на някаква истина, предполагам, някаква форма на красота…

— Не забравяй добротата — вметна Шулд.

— Това също.

— Разбирам. Водопроводите изчистиха гърците вместо вас, затова Платон е наред. По дяволите, вие покръстихте дори кокалите на Аристотел, само и само да се възползвате от мислите му. Ако махнем гръцките мислители и еврейските мистици, няма да ви остане кой знае какво.

— За нас мъките Христови и възкресението имат голямо значение — отвърна Пит.

— Добре. Ако изключим източните мистични религии, какво ще кажеш за кръстоносните походи, свещените войни, Инквизицията.

— Печелиш точка — отвърна Пит. — Отегчен съм от тези неща и имам предостатъчно проблеми със собствените си размисли. Ако ти се спори, включи се в група за дебати.

Шулд се разсмя.

— Да, прав си. Не исках да те засегна, уверявам те. Знам, че религията ти си има достатъчно вътрешни проблеми. Излишно е да ги задълбочаваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека цитирам един велик математик, Ерик Бел: „Всички вероизповедания имат тенденцията да се разцепват на две, всяка част от които отново се разцепва на две и т.н., докато след определен брой поколения (което лесно може да се изчисли с логаритми) броят на вярващите в която и да е религия, колкото и да е могъща, е по-малък от броя на вероизповеданията и по-нататъшното размиване на първоначалната догма, въплътена в изконната вяра, се разрежда до прозрачен газ, прекалено недоловим, за да съхрани вярата в което и да е човешко създание, колкото и да е нищожно“. С други думи, вие сами се разпадате. Всяко населено място по земята има своята собствена версия на вярата.

Пит се оживи.

— Ако това наистина е естествен закон — отвърна той, — значи е валиден за всичко. Служителите на Гнева ще изпитат неговия ефект също като нас. Само че ние имаме традиция отпреди две хиляди години, за да контролираме неговото действие. Намирам това за насърчаващо.

— Но ако предположим — продължи Шулд, — само да предположим, че Служителите на Гнева са прави, а вие неправи? Ако действително съществува божествена намеса, отменяща този закон за тях? Тогава какво?

Пит сведе глава, след малко я вдигна и се усмихна.

— Тогава, както казват арабите: „Щом такава е Божията воля, така да бъде.“

— Волята на аллах — поправи го Шулд.

— Какво значение има името? Променя се от страна в страна.

— Вярно е. И от поколение на поколение. Тъкмо поради това при следващото поколение всичко може да е различно. Дори същността.

— Вероятно — съгласи се Пит, докато се изправяше на крака. — Вероятно. Току-що ми напомни, че пикочният ми мехур ще се пръсне. Извинете ме.

Докато Пит се отдалечаваше към храсталаците, Тибор каза:

— Може би е по-добре да не го предизвикваш. Все пак, така само може да стане по-трудно да се справиш с него, когато настъпи моментът да отвлечеш вниманието му или да го заблудиш, или въобще каквото си решил, щом открием Луфтойфел.

— Знам какво правя — отвърна Шулд. — Само искам да му покажа колко несигурно и погрешно е онова, което защитава.

— Вече знам, че си по-наясно с религиите от него — каза Тибор — в качеството си на глава на цяла една църква и всичко останало, докато той е само послушник. Не е нужно да ми го демонстрираш. Бих предпочел да прекарам останалата част от пътуването приятно и тримата да си останем приятели.

Шулд се засмя.

— Само чакай и наблюдавай — отвърна той. — Ще се убедиш, че всичко ще бъде, както трябва.

Изобщо не си представях Пътуването по този начин, помисли си Тибор. Бих предпочел да го осъществя сам, да открия Луфтойфел сам, да запечатам образа му без много шум и проблеми, да се върна в Шарлотсвил и да довърша работата си. Това е всичко. Изпитвам истинско отвращение към всякакви спорове. Като този между тях двамата сега. Не искам да застана на ничия страна. Но все пак чувствата ми са на страната на Пит. Не той започна. Не се нуждая от урок по теология за негова сметка. Просто бих искал това да се свърши.

Пит се върна.

— Малко избързах — каза той, докато се навеждаше да метне няколко съчки в огъня.

— Просто усещаш — отвърна Шулд — външната тъмнина да прониква в теб най-накрая.

— О, за Бога! — повиши тон Пит и се изправи. — Щом толкова си падаш по тази смахната религия, защо не се присъединиш към нея? Върви да се кланяш на чиновника, който издаде заповедта всичко да отиде по дяволите! Моделирай му бюстове от хоросан по стенописа на Тибор! Играй бинго в краката му! Устройвай лотарии и благотворителни пикници в Деня на Гнева, щом толкова ти харесва! Много още има да учите, но всичко това ще стане по-късно. А дотогава изобщо не ми пука!

Шулд избухна в гръмогласен смях.

— Чудесно, Пит! Великолепно! — извика той. — Радвам се, че мъртвешкото вцепенение не е засегнало езика ти. А и ми напомни за нещо, което и аз би трябвало да свърша.

Шулд се запъти към храстите, като продължаваше да се кикоти.

— Върви по дяволите! — изруга тихо Пит.

Трудно ми е непрекъснато да си повтарям, че спаси живота ми и че любовта е над всичко. Какво му стана, че започна непрекъснато да се заяжда? Тази система с въздушно охлаждане, впръскване на гориво, с абсолютно балансирана компресия и цикъл на отработените газове сега като че ли е решила да ме унищожи, превръщайки ме в каша, и да ме размаже като плоска фреска на Тибор. Просто ще престана да разговарям с него, ако отново се заяде.

— Защо така неочаквано започна да се държи по този начин? — зададе почти сам на себе си въпроса Пит.

— Струва ми се, че има нещо против християнството — отвърна Тибор.

— Никога не бих предположил. Странно, все пак. Каза ми, че религиите нямат особено значение за него.

— Така ли? Не е ли странно?

— По какъв начин схващаш казаното от него, Тибор?

— Донякъде като теб, Пит — отвърна Тибор. — Мисля, че и мен това не ме занимава кой знае колко.

В същия момент чуха вой, приключил с кратко, пронизително скимтене и глух лай. И нищо повече.

— Тоби! — изкрещя Тибор, включи захранваната с батерия верига и насочи каручката в посоката, в която беше извикал. — Тоби!

Пит се засуети и се спусна да го настигне. Каручката навлезе сред гъсталака, заобикаляйки един чворест ствол.

— Тоби… — прозвуча гласът на Тибор, щом каручката спря с пронизително скрибуцане. И след миг: — Ти… го… уби…

— В противен случай самият аз щях да пострадам — се разнесе отговорът на Шулд. — Поддържам стандартна противодействаща реакция за неутрализиране спрямо подчовешки системи, които извършват нарушения. Подобна заплаха е обичайно преживяване за мен. Те долавят моя…

Екстензорът се метна като плющящ камшик и удари през лицето Шулд. Мъжът залитна назад, хващайки се за едно дърво. Успя да се изправи. Шлемът му се стовари върху земята, търкулна се и спря близо до тялото на кучето, чийто врат беше усукан под неестествен ъгъл. Докато Пит се мъчеше да си проправи път през храстите, видя, че устната на Шулд отново беше зейнала, а от устата му бликаше кръв и се стичаше надолу по брадичката. Раната на главата, за която беше споменал, също се виждаше, и тя започнала да потъмнява от влагата. Пит се вцепени при тази гледка, която отблясъците на потрепващите в далечината пламъци превръщаха в кошмарно видение. В същия момент забеляза, че Шулд се е вторачил в него. Изпитващ могъща ненавист, Пит промълви неволно:

— Знам кой си!

Шулд се усмихна и кимна, сякаш в очакване на нещо.

В този момент Тибор, който също наблюдаваше, изрева:

— Убиец!

И екстензорът му отново се стрелна напред и събори Шулд на земята.

— Не, Тибор! — изкрещя Пит, след като видението изчезна. — Спри!

Шулд скочи на крака. Половината му лице беше покрито с кръв, а другата половина беше по-предпазлива и в широко отворените му очи се прокрадваше страх. Обърна се и хукна.

Екстензорът се изопна като змия, уви краката му, вкопчи ги и го метна, просвайки го отново върху земята.

Каручката изскрибуца няколко крачки напред и Пит изтича към нея.

Когато достигна предницата й, Шулд се беше надигнал на колене. Лицето и гърдите му бяха оплескани с кръв и полепнала пръст.

— Не! — извика повторно Пит, втурвайки се, за да застане между Тибор и жертвата му.

Но екстензорът действаше по-светкавично и отново се стовари върху Шулд, събаряйки го по очи.

Пит се втурна към падналия мъж, вдигнал ръце пред Тибор.

— Не го прави, Тибор! — извика той. — Ще го убиеш! Чуваш ли ме! Не бива да го правиш! В името на Божията любов, Тибор! Той е човек! Като теб и мен! Това е убийство. Недей…

Пит се бе стегнал да посрещне удара, но удар не последва. Вместо това екстензорът замахна наляво и ръчната скоба го сграбчи за ръката. Каручката изскърца и се разтресе от тежестта, а Пит увисна във въздуха на три-четири стъпки над земята. Екстензорът неочаквано изплющя като камшик и го запрати в един храсталак. Стоварвайки се в него, чу Шулд да простенва.

Целият беше в рани и синини, но ударът все пак не беше прекалено силен, тъй като храстите го омекотиха. Каручката отново изскрибуца. Известно време не можеше да помръдне, впримчен в гъсталака като в мрежа. Докато полагаше усилия да се освободи, до слуха му достигна бълбукащо дихание, последвано от стържещо хриптене.

Шипестите клони изпокъсаха дрехите му, но най-накрая успя да се изправи и видя какво беше свършил Тибор.

Екстензорът беше щръкнал нагоре като стоманен прът. На много по-голяма височина от тази, на която беше издигнат малко преди това Пит, висеше Шулд, а скобата го беше стиснала за гърлото. Очите му бяха изцъклени, а езикът му висеше от устата. Вените върху челото му бяха изпъкнали като въжета. Пред погледа на Пит крайниците му довършиха своя Totentanz, след което замряха, увисвайки безпомощно.

— Не — промълви едва чуто Пит, съзнавайки, че вече е твърде късно да направи каквото и да било.

Тибор, моля се никога да не разбереш какво стори, мина му през ума, вдигнал ръце да закрие очите си, тъй като му беше невъзможно нито да ги затвори, нито да ги отмести. Всичко беше запланувано, Тибор, запланувано до последната подробност. Всичко, освен това. Освен това… Това бях аз. Аз исках той да го извърши. Да го убие. Него. В последния момент, в последния миг той щеше да извика. Да извика към теб, Тибор. Да извика: „Ecce! Ecce! Ecce!“[3] И ти щеше да знаеш, щеше да почувстваш, щеше да съзреш — както той искаше, замисляше, настояваше — неизбежната смърт, от моите ръце, на Карлтън Луфтойфел. Сега увиснал там, целия в кръв и мръсотия, с изскочили навън очи, оглеждайки целия свят — той искаше да го направя вместо него, срещу него, а ти да станеш свидетел, тук и завинаги, тук и върху великата фреска в Шарлотсвил, да засвидетелстваш пред целия свят преображението на едно изкривено, измъчено същество, което жадуваше едновременно преклонение и наказание, обожествяване и смърт — разкрили се неочаквано в мига на посичането му от мен, преобразили се неочаквано чрез теб пред целия свят в мига на неговата смърт — Deus Irae. И Бог! Можеше да се случи по този начин! Можеше. Но сега си заслепен от умопомрачение и омраза, приятелю. Моля се те да отнесат този образ със себе си, щом отминат. Дано никога не разбереш какво стори. Дано никога. Дано никога. Амин.

Бележки

[1] Коан (на японски „открит въпрос“), парадоксална тема за размишление в дзенбудизма. Най-известният сборник с коани е „Безврата врата“. Популярен коан е: „Какъв е звукът от ръкопляскането на ръка, която ръкопляска сама?“ — Б.пр.

[2] Мъртвешки танц (нем.). — Б.ред.

[3] Ecce (лат.) — ето. Аналогия с думите на Юда „Ecce homo!“ („Ето човека!“), с които посочва Исус Христос. — Б.пр.