Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (18)

18.

Малоумната продължаваше да стои безмълвно край покрития с прах път, докато изминат хиляда години между изгрева на слънцето и спускането на тъмнината. Знаеше, че е мъртъв, още преди да се приближи гущерът.

— Госпожице.

Тя не го погледна.

— Госпожице, ела с нас.

— Не! — отвърна гневно тя.

— Трупът…

— Не искам!

Присядайки до нея, гущерът продължи кротко:

— Според обичая вероятно имаш право.

Времето се изнизваше. Тя стоеше със затворени очи, за да не вижда, а понеже беше запушила уши с ръцете си, не бе сигурна дали продължава да й говори. Най-накрая той я докосна по рамото.

— Недоразвита си, нали?

— Не.

— И то твърде много, за да схващаш какво ти говоря. Облечен е като ловец, но е старецът, с когото живееше. Човекът плъх. Той е човекът плъх, нали? Маскиран. Защо се беше маскирал? Опитваше се да се измъкне от врагове, така ли? — Гущерът се разсмя дрезгаво и люспите му се размърдаха. — Не му провървя. Размазаха лицето му. Трябваше да го видиш. Само каша и…

Тя скочи и хукна, но се върна за забравената си кукла. Гущерът държеше ухилен куклата и не й я даде, притискайки я към люспестите си гърди. Имитираше я подигравателно.

— Той добър човек! — извика яростно тя, протегнала ръце за куклата, нейната кукла.

— Не, не беше добър човек. Не беше дори добър ловец на плъхове. Много пъти, повече, отколкото знаеш, продаваше стари, съсухрени плъхове на цената на закръглени младоци. Какво правеше, преди да стане ловец на плъхове?

— Бомби — отвърна Алис.

— Твоят татко.

— Да, моят татко.

— Е, след като е бил твой татко, ще ти донесем трупа. Стой тук.

Гущерът се изправи, пусна куклата пред нея и се отдалечи със свойствения си маниер.

Седнала до куклата, тя проследи отдалечаващия се гущер, усещайки рукналите по бузите й сълзи. Знаех, че няма да помогне, помисли си тя. Знаех, че ще го хванат. Може би заради лошите плъхове, вкочанясали и съсухрени… както каза току-що гущерът.

Защо винаги става така, запита се тя. Той ми даде тази кукла преди много време. Сега вече никога нищо няма да ми даде. Никога. Нещо не е както трябва, осъзна тя. Но защо? Хората са тук за известно време и след това, дори да ги обичаш, си отиват, и то завинаги. Никога не се връщат. Никога.

Отново затвори очи и се залюля напред-назад.

Щом погледна отново, видя, че по прашния път към нея се приближава някакъв мъж, който не беше гущер. Беше нейният татко. Подскочи радостно, но разбра, че нещо му се беше случило, и се уплаши, изненадана от настъпилата в него промяна. Сега беше по-изправен и лицето му излъчваше някаква доброта и топлина вместо навъсеността, с която беше свикнала.

Татко й се приближи, пристъпвайки някак си премерено, сякаш танцуваше тържествено, след което приседна безмълвно и с жест й посочи да седне. Странно, помисли си тя, че не говори, а само жестикулира. Излъчваше спокойствие, което никога не беше усещала, сякаш за него времето се беше върнало назад и сега беше по-млад и… по-благ. Така й харесваше повече. Страхът, който винаги й беше внушавал, започна да я напуска и тя посегна несигурно да го докосне.

Пръстите й минаха през ръката му. И в един миг й стана ясно, за едно трепване на клепките й, за едно кратко мигновение, че това е неговият дух и че татко й е мъртъв, както й беше казал гущерът. Духът му беше спрял за малко при нея, отбивайки се от пътя си, за да си отдъхнат заедно за последен път. Затова не говореше. Духовете не можеха да бъдат чути.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

Татко й кимна усмихнат.

Заля я необикновено усещане за яснота, каквото не беше изпитвала никога преди това. Беше сякаш… опита се да се досети за думата. Сякаш някаква преграда освободи съзнанието й. Сякаш започна да проумява смисъла, който не беше разбирала никога. Огледа се и видя един различен, най-после понятен свят, макар и само за миг.

— Обичам те — промълви тя.

Той отново се усмихна.

— Ще те видя ли пак? — попита момичето.

Той кимна.

— Но аз трябва… — Поколеба се, защото я налегнаха тежки мисли. — … първо да умра… преди това.

Той кимна усмихнат.

— Чувстваш се по-добре, нали? — каза тя. — Беше очевидно от всяка гледна точка. — Това, което си е отишло от теб, е нещо ужасно — добави. До този момент, преди да си беше отишло, не разбираше колко ужасно е то. — В теб имаше някакво зло. Затова ли се чувстваш по-добре? Защото това зло сега…

Татко й се изправи безмълвно и започна да се отдалечава по смътно очертания път.

— Почакай — извика тя.

Но той не можеше или не искаше да чака. Продължи да се отдалечава с гръб към нея и ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна. Зърна го да преминава през струпаните на куп храсти и боклуци — през, а не около, превърнал се в бледен призрак. Не пое встрани, за да заобиколи. Беше станал съвсем малък, висок не повече от три стъпки, все по-бледен и незабележим, сякаш светлината го стопяваше, докато накрая смътният му силует се превърна във вихрушка, която вятърът отвя и дневната светлина я погълна.

Два гущера се тътреха към нея, някак си объркани и ядосани.

— Няма го — каза й първият. — Твоя труп го няма… на баща ти, искам да кажа.

— Да — отвърна Алис. — Знам.

— Сигурно са го откраднали — добави другият гущер. И промълви като че ли на себе си: — Нещо го е отвлякло… може да го е изяло.

— Той се вдигна — каза Алис.

— Той какво? — Двата гущера се вторачиха в нея и избухнаха едновременно в невъздържан смях. — Вдигнал се от мъртвите? Откъде знаеш? Да не се е понесъл покрай теб?

— Да — потвърди тя. — И остана за малко с мен.

Единият гущер промълви със съвършено променен глас на спътника си:

— Чудо.

— Просто е недоразвита — възрази другият. — Дрънка глупости като всички такива. Налудничаво бълнуване. Най-обикновен мъртвец, нищо повече.

Вторият гущер се обърна към момичето с искрено любопитство:

— Накъде тръгна? Може би ще го настигнем. Може да предсказва бъдещето и да лекува!

— Изчезна. Яко дим — рече Алис.

Гущерите запремигваха, след което единият изщрака с люспите си от притеснение и измърмори:

— Не е недоразвита. Чу ли каква дума употреби? Недоразвитите не използват подобни изрази, не и изрази като „яко дим“. Сигурен ли си, че е същото момиче?

Стиснала куклата си, Алис се извърна, за да тръгне. Няколко петънца светлина, от които се състоеше преобразеното същество на татко й, прелетяха край нея, сякаш лунни лъчи на дневна светлина, като магия, жива прах, която се разпиля наоколо, все по-фина и незабележима, все по-разсеяна, но без да изчезне напълно. Поне не за нея. Все още виждаше частиците, останалите от него наоколо й следи, в самия въздух, потрепващи и неуловими, те й изпращаха осезаемо послание.

И преградата, която цял живот беше блокирала съзнанието й… се стопи. Мислите й станаха ясни и отчетливи, каквито щяха да си останат до края на живота й.

Направихме крачката, помисли си тя. Моят баща и аз… той отвъд видимото, а аз най-после във видимото.

Топлият ден проблясваше около нея и й се струваше, че той също се бе променил завинаги. Какви са тези преображения, запита се тя. Със сигурност ще продължат, със сигурност ще са трайни. Но не можеше да бъде напълно уверена, защото никога не беше изпитвала подобно нещо. Така или иначе, онова, което долавяше навсякъде около себе си, докато се отдалечаваше от озадачените гущери, беше хубаво. Може би, мина й през ума, е от пролетта. Първата пролет след войната. И си каза: проклятието се вдига от всички нас, най-после, както и от мястото, където живеем. Беше й ясно защо.

Доктор Абернати усети угнетеността на света да олеква, но нямаше никакво прозрение защо се случва това. В мига, в който започна, беше тръгнал да се поразходи до пазара и да купи зеленчуци. На връщане се усмихна на себе си, наслаждавайки се на въздуха, който миришеше на — как се казваше по-рано?… Не можеше да си спомни. О, да: озон. Отрицателни йони, мина му през ума. Уханието на нов живот. Свързано с пролетното равноденствие, което зареждаше Земята с енергия от слънчевите изригвалия, от великия източник.

Някъде, помисли си той, се е случило нещо добро и се разпростира. Изумиха го палмовите дървета. Закова се на мястото си, стиснал кошницата с плитка лук и кръмно цвекло. Топлят въздух, палмите… странно, мина му през ума, никога не съм виждал палми наоколо. И суха прашна земя, сякаш съм в Близкия изток. Друг свят. Докосване до друга цялост. Не проумявам, помисли си той. Какво прониква? Сякаш очите ми се отвориха по особен начин.

Вдясно от него няколко души, които също бяха пазарували, бяха насядали покрай пътя, за да отдъхнат. Видя младежи, потънали в прах и потни, но излъчващи нова за него чистота. Симпатично, бузесто, тъмнокосо момиченце беше разкопчало ризката си. Това не го смути — голите му гърдички не го възмутиха. Пелената се е вдигнала, каза си той и отново се запита защо. Сторено добро дело? Едва ли. Не съществуваше подобно нещо. Застанал на място, той се любуваше на младежите, на голотата на момичето, което ни най-малко не се свенеше, независимо че го видя — вторачен в нея християнин.

Сполетяла ни е някаква добрина, реши той. Както беше написал някога Милтън: „От злото се поражда доброта“. Забележи, каза си той, относителното несъответствие на двата термина. Зло е най-силната дума за нещо лошо, а добро — едва превъзхожда своя антипод. Грехопадението на сатаната, грехопадението на човека, разпъването на Христос… от тези ужасни, зловещи деяния е възникнало доброто. След грехопадението, след изгонването от райската градина човек е познал любовта. От триединството на злото най-после е възникнала божествената Света Троица! Хармонията на нещата.

В такъв случай, помисли си той, възможно е светът да се е освободил от своята угнетителна пелена, породена от зловещо деяние… Така или иначе, усещаше разликата. Беше реална.

Кълна се в Бога, че съм някъде в Сирия, мина му през ума. В Близкия изток. Назад във времето, може би… вероятно хиляди години. Оглеждаше се наоколо, вдъхвайки възбудено, поразен.

Вдясно зърна развалини на предвоенна американска пощенска станция.

Древни руини, помисли си той. Античният свят. Прероден по някакъв начин в сегашния. Или съм върнат назад? Не аз, реши той, но то се е пренесло във времето, като през крехка пролука е влязло тук и ни е заляло. Или мен. Може би никой друг не го забелязва. Боже Господи, мина му през ума, също като Пит Сендс и неговите хапове, само че аз не съм вземал нищо. Това, което изпитвам, е нашествие на паранормалното. Това, осъзна той, е видение и трябва да се опитам да го проумея.

Закрачи бавно по осеяното със стърнища кално поле към развалините на малката американска пощенска станция. До неразрушената й стена се излежаваха няколко души, наслаждавайки се на обедната почивка и на слънчевите лъчи. Слънцето! Лъчите му потрепваха от неведомата енергия!

Те не забелязват онова, което виждам аз, реши той. За тях нищо не е по-различно. Каква случка е причината за явлението? Обикновен слънчев ден на света… ако разтълкувам какво виждам като символ: слънчев ден, който показва по възвишен начин свършека на властта на злото, този мрачен владетел? Да, нещо зло е загинало, осъзна доктор Абернати и сърцето му заликува.

Някаква зла субстанция се е превърнала в сянка, помисли си той. Изгубила е по някакъв начин своето превъплъщение. Дали Тибор не е направил снимка на Бога на Гнева и по този начин го е лишил от душа?

Той се разсмя от задоволство, застанал до руините на старата американска пощенска станция, слънцето грееше отгоре му, над полето се носеше упойващото и несекващо жужене на живота. Е, каза си той, щом като душата на Карлтън Луфтойфел може да бъде открадната, значи не е бог, а човек като всички нас. Боговете няма защо да се страхуват от камери. Освен ако, мина му през ума, доволен от хрумналия му каламбур, ги е страх (той се разсмя възторжено) от преекспониране.

Няколко души, които бяха полузадрямали, го погледнаха и се усмихнаха едва-едва, споделяйки радостта му, без да знаят защо се беше разсмял.

Независимо от това, осени го мрачна мисъл, Служителите на Гнева може още дълго да оцелеят — неправедните религии са не по-малко устойчиви от праведните, както изглежда. Но достоверността на гневната религия беше помръкнала и напуснала света, а останките й бяха кухи и лишени от „мекис“, от мощта, която притежаваше.

Интересно ще ми е да зърна снимката, когато я донесат Тибор и Пит Сендс, реши той. Както се казва, по-добре да познаваш дявола.

Впримчвайки образа му, те са го разрушили, осъзна доктор Абернати. Смалили са го до размерите на простосмъртен.

Палмовите дървета продължаваха да шушнат сред топлото пладне, нашепвайки му безмълвно слънчевите мистерии на изкуплението. Запита се с кого би могъл да сподели хрумналия му каламбур. Фалшивият бог, повтори си възторжено той, тъй като обикновено беше много вързан в шегите, не можа да понесе преекспонирането си. Трябваше да остане скрит. Подмамихме го да се покаже и запечатахме образа му. И сега е обречен.

И така, продължи размислите си той, благодарение на проект, замислен от самите коварни и амбициозни Служители на Гнева, ние, християните, очевидно печелим триумфално. Този портрет постави началото на своето изчезване поради самата си автентичност. Или по-скоро поради факта, че Служителите на Гнева държат на неговата автентичност. Да, те ще документират и удостоверят тази автентичност, предизвиквайки собственото си поражение. Ето как праведният Бог използва злото, за да пречисти доброто и доброто да пречисти злото, което в последна сметка означава, че всички до един обслужват Бога. С всяко събитие — добро или зло.

Искам да кажа, мина му през ума, назовано добро или зло. Добро и зло, истина и заблуда, праведният и греховният път, невежество и злоумисъл или мъдрост и любов… трябва да ги разгледаме, помисли си той, в светлината на казаното: Omniae vitae ad Deum ducent. Всички животи, както всички пътища, водят не към Рим, а към Бога.

Продължавайки да крачи нататък, се сети, че би трябвало да спомене това в проповед заедно с каламбура. Заслужаваше си да го каже на хората, да ги накара да се усмихнат, както се бяха усмихнали налягалите край развалините на старата американска пощенска станция. Дори да не схванеха сложната мисъл, може би щеше да им достави удоволствие.

Отново да изпита наслада от нещата… угнетеността на света, превъзмогната от една невидима за всички постъпка, нямаше повече да смазва хората. Можеха да се греят на слънчевите лъчи, да се усмихват и да разкопчават ризите си, за да усетят топлите ласки, и да се радват на шегите на някакъв обикновен свещеник.

Бих искал да разбера какво точно се е случило, мина му през ума. Но Бог кара хората да следват Неговата воля.

Може би, реши доктор Абернати, така е по-добре.

Стиснал здраво кошницата с плитка лук и кръмно цвекло, той продължи да крачи към Шарлотсвил и малката си църква.