Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (11)

11.

— Припомнете си — говореше на децата Пит Сендс. — Виждали ли сте хром човек в каручка, теглена от крава? Бихте го запомнили, нали? Вчера късно следобед. Спомнихте ли си?

Той огледа лицата им, опитвайки се да подразбере нещо. Нещо, което те не искаха той да узнае.

Може да са го убили, предположи Пит.

— Ще ви дам награда, ако ми кажете — продължи той, докато бъркаше в джоба на палтото си. — Ето, твърд като скала бонбон от чиста бяла захар.

Протегна бонбона към детската тайфа, която го заобикаляше, но никой не посегна към него. Вирнали тъмните си личица, те го наблюдаваха безмълвни, сякаш любопитни да разберат какво възнамерява да направи.

Най-накрая едно дребосъче посегна към бонбона. Пит му го подаде. Хлапакът го взе, без да промълви нито дума, след което се измъкна назад от кръга. Избяга заедно с бонбона.

— Аз съм негов приятел — каза Пит, жестикулирайки. — Опитвам се да го намеря, за да му помогна. Тук пътищата са много тежки. Може да се умори или кравата му да падне… може би лежи някъде край пътя — мъртъв или умиращ.

Някои от хлапаците се ухилиха.

— Знаем те кой си — разпищяха се те. — Ти си марионетка на доктор Абернати и вярваш в стария Господ. А хромият ни припомни нашия катехизис.

— Към Бога на Гнева? — попита Пит.

— По-добре да повярваш — изкрещяха две от по-големите хлапета. — Той живее тук, не като стареца на кръста.

— Това е ваше мнение — отвърна Пит. — Аз съм на друго. Познавам стария Бог, както го наричате, от много години.

— Но не той причини войната.

Хлапетата продължаваха да се хилят.

— Той направи повече — обясни Пит. — Създаде вселената и всичко в нея. Всички ние дължим съществуването си на него. И от време на време той се намесва в нашия живот, за да ни помогне. Може да спаси всеки от нас и всички ни… или ако реши, че така трябва, да ни остави да тънем в грях и поквара. Това ли предпочитате? Надявам се, не — заради спасението на вашите вечни души.

Усети, че го обзема гняв. Хлапаците го дразнеха. Но пък те бяха единствените, които можеха да му кажат дали Тибор беше минал от тук.

— Ние се прекланяме пред този, който може да направи всичко, което си поиска — изписка едно от хлапетата.

Останалите моментално се присъединиха:

— Да-а-а, прекланяме се пред този, който може да направи всичко, абсолютно всичко, което си поиска.

— Вие сте филотани — каза Пит.

— Какво е това, господин човек?

— Такива, които обичат смъртта. Прекланяте се на един, който се опита да сложи край на нашия живот. Великата ерес на съвременния свят. Много благодаря.

Той се отдалечи с бърза крачка, превил рамене под тежката си торба, на колкото е възможно по-голямо разстояние от хлапетата. Подигравките им постепенно заглъхнаха и накрая стихнаха окончателно.

Добре. Вече беше сам.

Приклекна, отвори торбата и зарови в нея, докато напипа захранваната с батерия радиостанция. Извади я, нагласи я на тънките стойки, напъха слушалката в ухото си и включи предавателя.

— Доктор Абернати — каза той в микрофона. — Докладва Пит Сендс.

— Казвай, Пит — прозвуча гласът на доктор Абернати в ухото му.

— Почти съм сигурен — продължи Пит, — че съм на вярна следа.

Той разказа на доктор Абернати за хлапетата от Служителите на Гнева.

— Ако не са го виждали — изтъкна той, — нямаше да има защо да го защитават. А те го защитаваха. Ще продължа по този път.

— Пожелавам ти късмет — отвърна сухо доктор Абернати. — Слушай, Пит, ако все пак го намериш, не му прави нищо.

— Защо не? — възкликна Пит. — В разговора ни преди ден-два, когато ти и аз…

— Никога не съм ти казвал да тръгваш след Макмастърс. И никога не съм ти казвал нито да го спираш, нито да му причиняваш беда.

— Не, не си — призна Пит. — Но нали каза: „Когато хромият се върне с фотоса на Deus Irae и започне работа върху своята фреска, това ще донесе решително преимущество за Служителите на Гнева и за отец Хенди в частност.“ Не е трудно от това да се направи заключение какво всъщност искаш и какво би било най-добро за Старата църква.

— Най-големият грях е — отвърна Доктор Абернати — да убиеш. Заповедта нарежда: не убивай.

— Тя нарежда: „Не заколвай“ — отвърна Пит. — Има три староеврейски думи, които означават „убивам“ или подобно действие. В този случай е употребена думата, която означава „заколвам“. Сам проверих староеврейския източник. Знам за какво говоря.

— Въпреки това…

Пит го прекъсна:

— Няма да го нараня. Нямам никакво намерение да му сторя някакво зло.

Но, каза си на ум той, ако Тибор Макмастърс наистина ме отведе до Бога на Гнева — така наречения — аз ще… какво ще направя? Ще видим, отговори си сам.

— Как е Люрайн? — поитересува се Пит, сменяйки темата.

— Чудесно.

— Знам какво върша — добави Пит. — Просто ме остави да направя онова, което трябва, отче. Това е моя собствена отговорност, не твоя, ако не възразяваш да ти го кажа направо.

— А ти — отвърна доктор Абернати — си моя отговорност. Настъпи кратко мълчание.

— Ще ти докладвам два пъти на ден — продължи Пит. — Сигурен съм, че ще постигнем споразумение. Пък и Тибор Макмастърс може никога да не намери Карл Луфтойфел, така че всички тези приказки са само теоретични.

— Ще се моля за теб — каза доктор Абернати.

Връзката се разпадна. Доктор Абернати я беше прекъснал. Пит поклати глава и сумтейки напъха радиостанцията обратно в презраменната си торба. Продължи да клечи известно време, след което извади пакет „Пал Мал“ и запали една от малкото останали скъпоценни цигари.

Къде се намирам, запита се той. Моят началник ли ме изпрати тук? Сам ли си въобразих казаното от него по време на разговора ни в града… или той наистина го мислеше? Не мога да бъда сигурен, мина му през ума. Ако извърша престъпление или сторя грях, доктор Абернати би могъл да се отрече от него. Просто няма да знае, както са постъпвали едновремешните гангстери по повод на някое убийство. Църквите и коза ностра имат нещо общо: фалшивата порядъчност на най-висшите нива. Всички мръсни престъпления се стоварваха върху дребните риби на дъното.

Какъвто съм и самият аз, каза си той.

Подобни мисли му бяха неприятни и Пит се опита да ги отхвърли. Те обаче не го оставяха на мира.

— Отче небесни — замоли се, допушвайки съсредоточено цигарата, — кажи ми как да постъпя. Да продължа ли да следвам Тибор Макмастърс, или да се откажа по морални съображения? Но има и още нещо: бих могъл да помогна на Тибор. Той не би трябвало да се отдалечава толкова много в кравешката си каручка. Разбира се, че съм длъжен да му помогна, ако закъса някъде или пострада и се нарани. В това няма никакво съмнение. Така че моето пътуване не е непременно с престъпни намерения. Би могло да е в името на благородна кауза: хуманен опит да открия един хром, който вече може и да е мъртъв. О, по дяволите всичко.

Той прекъсна молитвата, погълнат от мрачни мисли.

Беше се позатоплило. В гъсталаците наоколо шаваха насекоми и птички, а по земята зърна няколко дребни животинки. Всички те щъкаха по своите неизменни пътечки, които Йехова им беше предопределил да следват и отстояват. Допуши цигарата и метна фаса в един храсталак от преплетени бурени и див овес.

И накъде да се отправя сега, запита се Пит. Извади картата си и я заоглежда. Някъде тук съм, каза си той, отбелязвайки една точка. Близо до Великата К… Не искам да се доближавам до тази проклетия. Ами ако е докопала Тибор Макмастърс? Може би все пак ще се наложи да отида там.

— По дяволите — изруга на висок глас той.

Не изпитваше кой знае какви християнски чувства, щом си помислеше за това дивашко електронно творение от предвоенните времена. Защо не вземе да се износи и да пукне, запита се той. Какво цели Божият промисъл, като продължава да го съхранява? Заплаха за всяко органично създание в радиус от пет мили.

Проклет да съм, ако тръгна нататък, увери сам себе си той. Ако Тибор действително е там, значи просто не съм имал късмет. Както и той — в края на краищата се опитвам да му помогна. Дали? Изпита пълно объркване. Няма да ми се изясни, докато не му дойде времето, осъзна Пит. Също като екзистенциалист, ще съдя за състоянието си от постъпките, които извършвам. Мисълта следва действието, както учи Мусолини. Am Anfang war die Tat^[1], казва Гьоте във „Фауст“. В началото бе делото, а не словото, учи Йоан в своите разсъждения логоса. Погърчването на теологията.

Той извади бинокъл от торбата си и огледа хоризонта, опитвайки се да разбере какво има пред него. Светът — гъмжащ зоопарк. Наоколо видове, които не се срещат по-нататък. Създания, от които всички изпитват ужас, и същества, за които никой не знае нищо. Човеци, следчовеци, квазичовеци, псевдочовеци… Всевъзможни видове, каквито би могъл да си въобразиш, а и някои, които не би могъл.

Ето там, вдясно, се простираше местонахождението на Великата К. Е, по дяволите, натам не би тръгнал в никакъв случай. Обиколни пътища? Започна да се озърта, наслаждавайки се на увеличителните свойства на призмите на бинокъла. Полета с човешки и роботизирани фермери, които пристъпваха по коравата земя… беше трудно да различиш роботите от живите. От прах в прах, каза си той. Denn es gehet dem Menschen wie dam Vieh; wie dies stirbt, so stirbt mer auch. Което се случва с човеците, се случва и с животните: и едните, и другите умират.

Какво означава „да умра“, запита се той. Уникалността неминуемо загива. Природата се старае да свръхпроизведе всеки вид. Уникалността е грешка, провал за природата. В името на оцеляването са необходими стотици, хиляди, дори милиони от един вид, всичките равностойни. Ако всички, с изключение на един-единствен, загинат, природата е победител. Но като цяло тя губи. Ами аз? Аз съм неповторим, осъзна той. Значи съм обречен. Всеки човек е неповторим, следователно обречен.

Печална мисъл.

Погледна ръчния си часовник. Тибор беше тръгнал преди шейсет и два часа. Колко далеч би могла да стигне една кравешка каручка за толкова време? Шейсет и два часа? Идиотски далеч. Скоростта на охлюва би трябвало да е постоянна, инч след инч, миля след миля. Вероятно е на около четирийсетина мили от Шарлотсвил, прецени Пит. По-добре да допусне най-лошото.

Дали усеща, че го преследвам, запита се той.

Как би постъпил хромият? Очевидно беше въоръжен. Ели беше споменала нещо по този въпрос. Тибор неминуемо би действал така, че да се защити. Както би постъпил всеки друг. В торбата си Пит имаше четири 38-калиброви патрона и специален полицейски револвер. Мога да го разкъсам на парчета с него, каза си. И ще го направя, ако пръв стреля срещу мен. И двамата бихме защитили живота си. Това е божествен инстинкт. Нямаме избор.

В откритото пространство, далеч от града, и двамата водеха смъртна битка срещу Антагониста. Антагонистът се хранеше от тях под формата на разруха. Изсмукваше телата на живите, като ги връщаше в окончателното им състояние на пръст… от което Бог щеше да ги въздигне, когато настъпи моментът. Възкресение на тялото, на съвършеното, неразрушимо окончателно тяло, което не гние, не загива и не се променя към по-добро или по-лошо. Кръвта и тялото не са плътта, която висеше на кръста. И тъй нататък. В това вярваха дори еретиците от църквата на Гнева: беше се превърнало в общоприета вяра. Без съмнение. Тибор, който се намираше пред него, сигурно има същите мисли, докато се друса в кравешката си каручка, блъскана, тътреща се и скрибуцаща върху коравата пръст. Двамата сме свързани, той и аз, от общата нишка на догмата. За миг се сливаме в един човек, Макмастърс и аз. Чувствам го. Но не продължава вечно. И то като уникалността загива.

Всички добри неща загиват, помисли си Пит. Поне тук, на този свят. Но на другия са като Платоновата теория за матрицата: надмогнали загубата и разрухата.

При извънредни обстоятелства кравата на Тибор би хукнала. Следователно може да се движи по-бързо от мен, прецени Пит. Ако знае, че съм по петите му, може да избяга, да набере добра скорост и да ме изостави тук. Което може би е по-добрият изход в крайна сметка. Той ще оцелее, аз ще оцелея… всичко продължава, както си е било. Само че не може да продължи, както си е било, тъй като Тибор ще разполага или с фотоси, или с филмови кадри. Тогава? Отрезвяваща мисъл. Въздействието върху Шарлотсвил — невъзможно да се предвиди. Прекалено много възможности и повечето от тях неприятни.

Странно, мина му през ума. Боим се единствено за нашето малко градче, без да ни е грижа за евентуална победа на Бога на Гнева тук, в останалия свят. Мислим единствено за собствената си ограничена околност. Ето какво се е случило с нас след войната, осъзна Пит. Хоризонтите ни са се смалили. Мирогледът ни се е свил. Като възрастни жени сме, ровим в прахта с ревматични пръсти. Стържейки в един и същ ограничен периметър какво препитание бихме могли да открием. Ето, аз съм тук и ме е страх. Искам да се върна в Шарлотсвил, а вероятно и хромият изпитва същото. Окаяни и изтощени странници, копнеещи да се завърнат в родната земя.

Към него се приближи женска фигура, пристъпваща с протегнати ръце босонога върху безплодната земя.

Продължението на Великата К.