Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

4.

По-късно вечерта, след като хубавицата Люрайн Рей и Тибор Макмастърс си тръгнаха — тя пеша, а той в своята каручка, — Пит Сендс се реши да обсъди видението си с доктор Абернати.

Доктор Абернати го смъмри.

— Ако продължаваш да получаваш видения, ще се наложи да те посъветвам да не влизаш в църквата.

— Ще ме лишиш от най-голямото причастие?

Пит не можеше да повярва. Нисичкият, закръглен свещеник с червено лице вероятно отново бе временно изпаднал — напълно нормално за него — в мрачно настроение.

— Ами щом имаш видения, значи не се нуждаеш от посредничеството на свещеник и спасението на причастието.

— Може би искаш да узнаеш какво той… — започна Пит.

— Неговата поява — прекъсна го доктор Абернати — не е топография, която бих се заел да обсъждам, все едно си видял някаква рядка пеперуда.

— Тогава искам да се изповядам — настоя Пит. — Веднага. Той коленичи, стиснал ръце, и зачака.

— Не съм облечен както подобава.

— Облечи се.

Доктор Абернати въздъхна, излезе и много скоро се върна в нужното бяло расо. Издърпа един стол и седна с гръб към Пит. След това се прекръсти и промълви съвсем тихо:

— Нека Твоите уши чуят скромната изповед на този Твой слуга, който е съгрешил и иска да се завърне в лоното на Твоето щедро милосърдие.

— Ето как изглеждаше Той… — подхвана Пит.

Доктор Абернати го прекъсна, този път с по-категоричен молитвен тон:

— Тъй като този Твой слуга, възгордян от тщеславие, си е въобразил в жалкото си невежество, че е имал пряк достъп до Твоето божествено присъствие, причина за което е някакъв химически и магически процес, лишен от освещаване…

— Той винаги е там — добави Пит.

— При изповед — отново го прекъсна доктор Абернати — не излагай деянията на други, дори Неговите.

— Най-смирено изповядвам — започна Пит, — че съзнателно поех хапчета от съмнително естество с намерението да превъзмогна обичайната реалност и да надникна в абсолютната, с което сторих грях. Изповядвам всичко това с цялата си откровеност. Аз повярвах и продължавам да вярвам в истинността на моето видение и че наистина зърнах Него, а ако греша, то аз Го моля да ми прости, но ако е бил Той, значи Той е пожелал…

— От прах си направен ти — прекъсна го доктор Абернати. — О, човече, колко си дребен. Боже Господи, разтвори сърцето на този видиотен глупак за Твоята премъдрост, според която никой човек не може да Те лицезре и да описва Твоя образ и Твоето битие.

— Изповядвам освен това — продължи Пит, — че винаги съм изпитвал и продължавам да изпитвам възмущение, когато ми се казва да се въздържам от личното си търсене на Бога, и вярвам, че един отделен човек може да се стреми сам да Го открие. Без посредничеството на свещеника, причастието и църквата. Изповядвам смирено това свое убеждение и макар да знам, че е греховно, продължавам да го отстоявам.

Двамата дълго мълчаха и накрая Пит Сендс добави:

— Странно, че и ти каза същото нещо за прахта. Напомня ми за онова, което ми рече Хо Он — че сме направени от кал.

Доктор Абернати го погледна втренчено.

— Какво има? — попита смутен Пит.

— Хо Он?

— Да. В моето видение керамичното гърне твърдеше, че така се нарича. Глупаво гърне — глупаво име. Сигурно и халюциногенното е било някаква глупост — вероятно е съдържало някои от онези военновременни дезориентиращи химикали, които…

— Това е на гръцки — изрече с изненадващо сериозен тон доктор Абернати.

— Гръцки!

— Не съм категоричен за точността, но това е име, което сам Бог си е дал в Библията, в гръцката й част. Яхве е староеврейски глагол, който в Стария завет, когато Той разговаря с Мойсей… това е форма на глагола „съм“. Обрисува Неговата същност. „Аз съм Този, който поражда нещата“ е буквалното значение на Яхве. За да може Мойсей да опише на народа си същността — т.е. онтологията — на своя Бог. Но Хо Он… — Свещеникът се замисли. — Същността на Същността. Най-божественият? Най-Възвисеният? Върховното Могъщество?

Пит се разсмя.

— Беше нищожно глинено гърне. А и както знаеш, бях под въздействието на хапчета. Най-напред то каза: „О Хо“, след което продължи: „О, о, о“, и накрая: „Хо Он“.

— Но това е гръцки.

— Коя е Света София? — попита Пит.

— Никога не е имало никаква света София.

Пит се разсмя гръмогласно, развеселен от спомена за преживяното под въздействието на хапчетата.

— Никаква света София ли? Гърне, което се нарича Бог, и откровение за несъществуваща светица — явно съм взел някаква особена смесица. Веднъж в живота. Прав си, това е черна меса. Светица, която щяла да се прероди…

— Ще проверя — каза доктор Абернати. — Но съм сигурен, че не е имало такава светица…

Той излезе и много скоро се върна с обемист справочник.

— „Света София“ — обяви на висок глас той — е била сграда.

— Сграда?

— Много прочута сграда, разрушена, естествено, по време на катастрофата. Император Юстиниан лично я е изградил. Името й — Хагия София[1] — е гръцко. Също като Хо Он. Означава „Божията мъдрост“. И тя… предстои да бъде преродена?

— Това ми каза и Хо Он — отвърна Пит.

Доктор Абернати седна до него и запита съсредоточено:

— Какво друго ти каза това керамично гърне Хо Он?

— Нищо съществено. Много се оплакваше. А, да: каза, че света София не е била приета благосклонно преди.

— И ти не разпита за нищо повече?

— Ами… нищо, което…

— „Хагия София“ — продължи свещеникът — би могло да се отнася и за словото Божие, поради което би могло да е шифър за Христос. Код. Шифър в шифъра: „Хагия София“, света София, Божията мъдрост, Словото, Христос. Следователно според нашата догма за триединството — Бог. Прочети, хм… Притчи 8: 22–31. Истинска прелест.

— Светица, която никога не е съществувала — каза Пит. — Гърнето ме преметна. Било е заблуда. Майтапило се е с мен.

— Все още ли спиш с Люрайн Рей?

Тонът на свещеника прозвуча неочаквано рязко. Пит премигна.

— Ами да — смънка той.

— Значи това е пътят, по който преминават в нашата вяра.

— Иначе губиш — отвърна Пит. — Имам предвид, че така печелиш, тъй като идват при теб.

— Заповядвам ти — каза доктор Абернати — да престанеш да спиш с това момиче, за което не си женен.

— Ако те послушам, тя няма да приеме християнската църква.

Настъпи мълчание. Двамата не откъсваха погледи един от друг, дишайки тежко. Лицата им поруменяха, излъчвайки несъгласие и решителност, примесени с мрачна, но очевидна, макар и неизречена категоричност.

— И виденията — продължи доктор Абернати. — Време е да се откажеш и от тях. Ти изповяда, че употребяваш хапчета, които стимулират видения. Разпореждам ти да ми предадеш всички тези хапчета.

— К-к-какво?

Свещеникът кимна.

— Още сега.

Той протегна ръка.

— Не трябваше да се изповядвам. — Гласът на Пит трепереше и колкото и да се напрягаше, не можеше да го контролира. — Слушай — добави той, — какво ще кажеш за една сделка? Аз ще престана да спя с Люрайн, но ти ще ми оставиш…

Доктор Абернати не отстъпваше.

— По-загрижен съм за хапчетата. В тях има нещо сатанинско, опорочена, но все пак реална черна литургия.

— Ти си се побъркал! — махна с ръка Пит.

Ръката на свещеника остана протегната в очакване.

— Черна литургия[2] — повтори с възмущение Пит. — Най-обикновена сделка. Не мога да спечеля. Аз също… — Голяма загуба, помисли навъсено той. Беше допуснал грешка, като наруши границите на официалните си отношения с Абернати. Свещеникът вече не беше мъж и беше придобил трансцендентална мощ. — Покаяние — изрече високо той. — Хвана ме. Добре, трябва да жертвам целия си проклет запас от медикаменти. Тази вечер спечели огромна победа. Каква причина за присъединяване към християнската църква. Ще трябва да се откажеш от всичко, което обичаш — дори от търсенето на Бога! Ти със сигурност не изпитваш кой знае какво желание да множиш новопокръстените. Намирам за твърде странно, че отблъсна Макмастърс. Боже господи, ти му каза почти направо в лицето, че трябва да се върне при Хенди, за да си върши работата, а не да се покръства. Това ли искаш? Да остане при Служителите на Гнева и да замине на това Пътуване, от което той прави всичко възможно да се отърве? Що за начин да ръководиш една църква. Нищо чудно, че губиш, както ти казах.

Доктор Абернати продължаваше да чака с протегната ръка.

Единствено това, помисли си Пит Сендс. Но изобщо не помръдна, когато хромият пожела да се присъедини към нас, за да не тръгне на Пътуване. Защо не настоя тогава? Не беше толкова трудно да вземе решение. Нормално би било доктор Абернати моментално да привлече Тибор в християнската църква. Пит Сендс многократно беше ставал свидетел на подобни светкавични покръствания.

— Виж какво — каза на глас Пит. — Ще ти предам целия си запас от лекарства, ако ми откриеш защо спря Макмастърс, когато поиска да премине към нас. А? Става ли?

— Той трябва да притежава смелост. Трябва да съблюдава възложените му задължения. Дори от една неправедна и фалшива църква.

— О, сигурно се майтапиш.

Казаното не му прозвуча искрено. Този път дори още по-малко. Запитан направо за основанията си, доктор Абернати разкри, че няма такива. Или по-скоро, замисли се Пит, не иска да ги изрече.

— Хапчетата — повтори доктор Абернати. — Обясних ти защо се въздържах от изкушението да привлека един от най-добрите майстори на фрески в региона на Скалистите планини в християнската църква. Сега ми дай…

— Всичко друго — промълви Пит Сендс.

— Моля? — Сякаш недочул, доктор Абернати постави длан върху ухото си. — О, разбирам. Всичко друго, освен лекарствата.

— Люрайн и всичко, което поискаш — промълви Пит с едва доловим глас, неуверен дали свещеникът въобще е чул думите, или само е усетил тона му.

Но самият тон беше достатъчен да изрази изреченото. През целия си живот, дори през войната, никога не беше звучал по този начин. Поне така му се стори.

— Хмм — отвърна доктор Абернати — Люрайн и всичко, което поискам. Твърде внушително предложение. Трябва доста да си привикнал с едно или няколко от твоите хапчета, така ли е?

Той изгледа втренчено Пит.

— Не с хапчетата — отвърна Пит, — а с онова, което ми показват.

— Нека помисля. — Доктор Абернати помълча известно време. — Нищо не ми идва на ум тази вечер… може би най-добре да отложим засега. Може би ще измисля нещо до утре или вдругиден.

И не само това, помисли си Пит, ами спечели и цялото сребро, което имах, когато започнахме играта. По дяволите.

— Между впрочем — продължи доктор Абернати. — Как е в леглото Люрайн? Толкова ли са твърди гърдите й, например, колкото изглеждат?

— Като морски прилив е — отвърна навъсен Пит. — Или вятър над равнината. Гърдите й са като купчинки пилешка тлъстина. Слабините й…

Доктор Абернати го прекъсна ухилен:

— Значи си изпитал удоволствието да я познаеш. В библейския смисъл.

— Наистина ли искаш да разбереш как е? Средна работа. В края на краищата, имал съм много жени. Много от тях бяха по-добри, а много други по-зле в леглото. Това е всичко.

Доктор Абернати продължаваше да се хили.

— Какво смешно има? — попита Пит.

— Вероятно по същия начин гладни мъже разговарят за апетитни ордьоври — отвърна доктор Абернати.

Пит поруменя, съзнавайки, че се е изчервило и темето му. Помръдна рамене и се извърна.

— Теб какво те засяга?

— Любопитство — отвърна доктор Абернати, почесвайки се по брадичката под откровено ухилената си уста. — Аз съм любопитен човек, а дори получено от втора ръка, плътското познание си остава познание.

— А и вероятно дългите години, прекарани в изповедалнята, развиват склонност към воайорство — предположи Пит.

— Но по никакъв начин не възпрепятстват причастието — отвърна доктор Абернати.

— Знам за валденсите[3] — рече Пит. — Онова, което исках да кажа, бе…

— … че надничам през ключалката. — Доктор Абернати въздъхна и се изправи, нагласявайки расото си. — Е, аз ще вървя.

Пит го изпрати до вратата и пусна Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим да свърши обичайните си вечерни задължения.

 

 

Прахта полепваше по росата, но вдиганите от копитата на кравата пръски мокреха лицето му. Тибор завъртя глава на една страна и се загледа в утринните цветове.

Цветовете… Исусе! Цветовете! — помисли си той. Сутрин всичко изглеждаше особено — влажните листа и мазното сивкаво синьо на перата на сойките, блещукащото кафяво на крайпътните ябълки — всичко! Всичко е особено докъм единайсет часа. След това цветовете си остават същите, но магията изчезва, магията на влагата. Сега в западния край на света от девет и половина се долавяше дрезгава мараня. Припомни си светлосенките в репродукциите на Рембрандт, които беше виждал. Беше така лесно да го имитира, помисли си. Говореха му за очите на Рембрандт. Какво виждат те? Каквото си искат. Нямаше нищо освен сенки. Той не беше художник на утрото, затова беше лесен за подражание. Но всички тези утринни художници, импресионистите — струпани на едно място, само защото седяха в един и същи ъгъл на кафене „Гебоа“, те бяха по-трудни за имитиране. Те виждаха нещо като картината наоколо и го пресъздаваха в съвършени окръжности.

Наблюдаваше птиците и поглъщаше полета им. Сутринта беше прекалено красива. Той я запечата в съзнанието си. В акварел. В маслени бои, което беше по-трудно и мъчително — пласт подир пласт.

За да отблъсне други неща.

Какво?

Кравата измуча глухо и той измърмори нещо в отговор.

Господи, как мразеше да работи на изкуствена светлина! Беше достатъчна за дреболии, за някое ъгълче или контур, за подготвителна работа, но едно завършено произведение — das Ding selber[4] — трябваше да е творение на der Morgen[5].

Съзнанието му се завъртя в пълна окръжност, а утрото и цветовете се отдалечиха за известно време.

Жилището на доктор Абернати беше на около миля, през хълма и после след завоя. С тази скорост към десет часа щеше да е пред главния вход. А после? Опита се да отпъди мисълта, скицирайки едно дърво на ум. Но дойде есента, листата повехнаха и окапаха, и вятърът ги помете. А после?

Идеята за един Бог на милосърдието и любовта го беше обсебила неочаквано. Всъщност преди броени дни. Ако го приемат и покръстят, дори няма да се наложи да се изповяда, доколкото беше успял да разбере. За да не се смущава от сектантските разбирания на анабаптистите, той осъзна с истинско удовлетворение, че това ще го освободи от необходимостта да признае спохождалите го мисли: за Елена с гърди като облаци, за Люрайн с кожа като мляко, за Фей с уста като мед, за боите, които беше заделял за своя собствена употреба, за каменните блокове, които беше откраднал, за да скулптира.

Какво щеше да му каже доктор Абернати? О, по дяволите! Щеше да му даде съвет, да му възложи да изучи катехизиса, след известно време да го препита, да го кръсти и да го приеме в лоното на църквата.

Кое тогава разваляше тази утрин?

Предишната нощ беше сънувал своя стенопис. Мястото на Карл Луфтойфел в центъра беше празно, надавайки вопли да бъде запълнено. Лицето от снимката, която му беше показал доминус Маккомас, сякаш непрекъснато му убягваше. Не беше самият той. Все още. Видеше ли веднъж този мъж и зърнеше ли очите — не потулени като в рисунка на Рембранд, не!, а очите на самия Бог на Гнева, фокусирани насреща му с отпуснатите/опънати/провиснали мускули на Това Лице, торбичките или тъмните петна под очите, паралелограмите на челото, — щом всички тези подробности се разкриеха пред него дори само за един-единствен утринен миг, празното петно щеше да бъде запълнено. Съзреше ли го веднъж, щеше да го види целият свят — чрез неговото зрение и шестте пръста на стоманената му ръка.

Изплю се, облиза устни и се изкашля. Сутринта му идваше в повече.

Холандската крава Дарлин’ Кори зави и му остана още около миля.

 

 

Влезе бавно в кабинета и видя свещеника.

— Благодаря — каза Тибор, приемайки чаша кафе, която нагласи в удобно положение, за да изпие две бързи, горещи глътки.

Доктор Абернати добави сметана и захар в своята и я разбърка шумно.

Известно време останаха безмълвни, след което доктор Абернати рече:

— Искаш да станеш християнин.

Какъвто и да беше въпросителният знак в края на фразата, долови го едва-едва в леко повдигнатите му вежди.

— Аз съм… заинтригуван. Да. Както споделих вчера вечерта…

— Да, да, знам — прекъсна го доктор Абернати. — Излишно е да повтарям, че нашият пример те впечатлява по такъв начин. — Той се обърна, за да погледне през прозореца, и продължи: — Вярваш ли във всемогъщия Бог Отец, Творец на небето и земята, и в единствения му син Исус Христос, нашия Бог, роден от Дева Мария, който пострада от Пилат Понтийски, беше разпнат на кръста, умря, беше погребан, а на третия ден възкръсна?

— Мисля, че да — отвърна Тибор. — Да, така мисля.

— Вярваш ли, че Той ще слезе да въздаде справедливост на живи и мъртви?

— Мога, ако се опитам — потвърди Тибор.

— Все пак си откровен — продължи доктор Абернати. — Независимо от слуховете, че сме користолюбиви, това не е така. С радост бих те приютил в лоното на църквата, но единствено ако знаеш какво вършиш. Първото нещо е, че сме победни от Служителите на Гнева. Така че, ако търсиш изгода при нас, забрави го. Не можем да си позволим фрески, нито дори цветни ръкописи.

— Това е последното, което ми е дошло на ума — отвърна Тибор.

— Добре — установи доктор Абернати. — Просто исках да се уверя, че говорим за едно и също.

— Сигурен съм в това — рече Тибор.

— Работиш за Служителите на Гнева.

— Взел съм пари от тях — потвърди Тибор. — Възложили са ми работа, която трябва да свърша.

— Какво мислиш всъщност за Луфтойфел? — попита доктор Абернати.

— Труден въпрос — отвърна Тибор, — тъй като не съм го виждал никога. Изпитвам необходимост да рисувам от личен опит. Една фотография — като онази, която ми предоставиха — би свършила работа единствено ако можех да зърна самия човек, дори само за миг.

— Какво мислиш за него като Бог? — вметна доктор Абернати.

— Не знам — призна Тибор.

— … като човек? — настоя доктор Абернати.

— Не знам.

— Ако имаш съмнения, защо искаш да предприемеш промени точно в този момент от играта? — продължи доктор Абернати. — Може би е по-добре да ги разрешиш в рамките на ситуацията, в която са възникнали.

— Вашата религия предлага нещо повече — отвърна Тибор.

— Например? — полюбопитства доктор Абернати.

— Любов, вяра, надежда — уточни Тибор.

— Но все пак вземаш парите им — добави свещеникът.

— Да — съгласи се Тибор. — Вече съм се споразумял с тях.

— Което налага необходимостта от Пътуване? — попита доктор Абернати.

— Да — кимна Тибор.

— Ако приемеш вярата днес, как ще постъпиш с тази поръчка? — продължи доктор Абернати.

— Ще я откажа — отсече Тибор.

— Защо? — зададе следващия си въпрос доктор Абернати.

— Защото не искам да предприема това Пътуване — заяви Тибор.

Двамата отпиха от кафето.

— Смяташ, че си честен човек — рече след малко доктор Абернати. — Който спазва всички свои ангажименти. Но въпреки това искаш да дойдеш при нас и да развалиш споразумението си с тях.

Тибор отмести поглед.

— Мога да им върна парите — измъкна той.

— Както е според заповедите: „Не кради“. Те са валидни и за Служителите, както и за всеки друг. Значи единствените възможности са или да се откажеш, или да спазиш обещанието си и да нарисуваш фреската. Всъщност какво точно искат от теб?

— Фреска с Бога на Гнева — каза Тибор.

— Само това… — доктор Абернати се замисли. — А къде живее Бог?

— Не разбирам — отвърна Тибор и пийна кафе.

— Нима не е вярно, че Той обитава всички места и всички времена, тъй като Негов дом е вечността? — продължи въпроса си доктор Абернати. — Струва ми се, че и Служителите, и християните са на едно и също мнение по този въпрос.

— Предполагам — съгласи се Тибор. — Но като Бог на този свят…

— Той може да бъде открит навсякъде — довърши доктор Абернати.

— Отче, не съумявам да ви разбера — призна Тибор.

— Какво ще се случи, ако не успееш да установиш местопребиваването му? — попита доктор Абернати.

— Няма да съм в състояние да довърша фреската — отвърна Тибор.

— И какво ще сториш в такъв случай?

— Ще продължа онова, което съм правил досега — ще рисувам табели, ще боядисвам къщи. Ще върна парите, разбира се…

— Защо е нужно да стигаш до тази крайност? След като Бог — ако той е Бог — може да бъде открит навсякъде, щом този свят е негов, значи би могъл да го откриеш където и да било — каза доктор Абернати.

Явно озадачен, но същевременно впечатлен, Тибор промълви:

— Боя се, че все още не мога да разбера какво искате да кажете, сър.

— Ами ако можеш да зърнеш образа в облак? — обясни доктор Абернати. — Или сред отраженията на Великото солено езеро под блещукането на среднощните звезди? Или сред омарата на оттеглящата се дневна светлина?

— Тогава това би било само догадка — възрази Тибор, — заблуда.

— Защо? — попита доктор Абернати.

— Защото съм обикновен простосмъртен — отговори Тибор — и следователно уязвим да допусна грешка. Щом като трябва да се осланям на догадките си, те могат да са неправилни.

— Но ако негова воля е това да бъде направено, нима той ще допусне такава грешка? — изрече с категоричен тон доктор Абернати. — Ще допусне ли да нарисуваш неточно лице?

— Не знам — отвърна Тибор. — Не мисля. Но…

— Тогава защо не си спестиш толкова много време, усилия и грижи — продължи доктор Абернати, — постъпвайки тъкмо по този начин?

След кратка пауза Тибор промълви:

— Не смятам, че ще е редно.

— Защо не? — настоя доктор Абернати. — Всъщност би могъл да бъде всеки, както знаеш. Съществува вероятност никога да не откриеш истинския Карл Луфтойфел.

— Защо ли? Защото няма да е редно, затова. Поръчано ми е да нарисувам Бога на Гнева в центъра на фреската с подобаваща прилика и съответстващи цветове. Затова е важно да знам как изглежда в действителност.

— Наистина ли е чак толкова важно? — не се отказваше доктор Абернати. — Колко души са го познавали преди? И ако все още са живи, колко от тях биха го познали днес. Ако самият той все още е жив?

— Не става дума за това — възрази Тибор. — Знам, че мога да го измисля, че мога да нарисувам едно лице само по снимката, която видях. Работата е в това, че няма да е истинското.

— Истинското? — възкликна доктор Абернати. — Истинското? Какво е истината? Нима щом един Служител погледне неточното лице, това би накърнило вярата му, ако чувствата му са действително праведни? Разбира се, че не. Не се опитвам да опозоря тези, които може би считаш за мои съперници. Далеч съм от подобна мисъл. Ти си този, когото ценя. Едно Пътуване е рисковано начинание, меко казано. Какво ще спечелим, ако те загубим? Нищо. Какво ще загубим, ако те загубим? Вероятно една душа и един добър художник. Не би ми се искало да те загубя поради тъй несъществена причина.

— Това не е несъществена причина, отче — възпротиви се Тибор. — Става дума за честност. Платено ми е да направя нещо и за Бога! — вашия или техния — трябва да го свърша, както се полага. Аз работя по този начин.

— Мир на душата ти. — Доктор Абернати вдигна ръка, отпи още една глътка кафе и продължи: — Гордостта също е грях. Тъкмо заради нея Луцифер рухна от небесата. От всички смъртни грехове гордостта е най-тежкият. Гневът, алчността, завистта, похотта, мързелът, лакомията засягат единствено взаимоотношенията ни с другите и със света. Докато гордостта е абсолютна. Тя засяга отношението на даден човек към самия себе си. Тъкмо затова е най-тежкият грях от всички тях. Гордостта не се нуждае от причина да се гордееш със себе си. Тя е крайна степен на нарцисизъм. Усещам, че може би си жертва на подобни чувства.

Тибор се разсмя и погълна голяма глътка кафе.

— Мисля, че сте попаднали на грешния човек — отвърна той. — Притежавам твърде малко неща, с които да се гордея. — Той постави чашата кафе пред себе си и вдигна металната си ръка. — Нима можете да предположите, че точно аз бих могъл се гордея с нещо? По дяволите, та аз съм наполовина машина, сър! От всички грехове, които изброихте, този вероятно е най-неприложим към мен.

— Не бих се обзаложил на такъв бас с пари — отвърна доктор Абернати.

— Дойдох да обсъдим религиозни въпроси — напомни Тибор.

— Така е — съгласи се доктор Абернати, — имаш право. Опитвам се да намеря точното място на ангажимента, който си поел. Още кафе?

— Да, ако обичате — отвърна Тибор.

Доктор Абернати му наля, а Тибор погледна през прозореца. Единайсет часа — усети, че мигът на истината преминава над света. Нещо току-що бе помръкнало. Никога нямаше да разбере какво.

Отпи глътка, замисляйки се за предишната вечер.

— Отче — промълви накрая той, — не знам кой е прав и кой греши — вие или те — и вероятно никога няма да узная. Но не мога да си позволя да излъжа някого, когато съм дал дума, че ще свърша дадена работа. Ако не беше така, бих се съгласил с разсъжденията ви.

Доктор Абернати разбърка кафето си и отпи.

— И вероятно изобщо не би се замислил, ако не беше открил нас, християните от Последната вечеря — отвърна той, — след като си в състояние да свършиш добра работа. Не се опитвам да те разубедя да постъпиш, както считаш за правилно. Просто мисля, че грешиш и че би могъл да улесниш онова, което те смущава.

— Не търся улеснение, отче.

— Караш ме да бъда нещо, което дори не се опитвам — продължи доктор Абернати. — Става дума единствено за това, че ми се струва… съществува начин да направиш по-лесни нещата за себе си.

— С други думи, искате да замина за известно време, да се престоря, че съм видял лицето, което би трябвало да видя, да го нарисувам и с това да приключа — предположи Тибор.

— Ако трябва да бъда пределно честен — отвърна доктор Абернати, — да. Така няма да излъжеш никого…

— Дори себе си? — попита Тибор.

— Гордост — каза доктор Абернати — гордост.

— Съжалявам, сър — отговори Тибор, докато оставяше чашата си. — Съжалявам, но не мога да го направя.

— Защо не? — попита доктор Абернати.

— Защото няма да е справедливо — отвърна Тибор. — Не съм такъв човек. Всъщност вашите разсъждения ме карат да се замисля отново за вашата религия. Предполагам, че бих искал да отложа своето решение по отношение на смяната на вярата.

— Както желаеш — съгласи се доктор Абернати. — Естествено, според нашето учение твоята безсмъртна душа е изложена на постоянна опасност.

— И все пак — запита Тибор — нали не смятате всеки човек за прокълнат?

— Точно така — отговори доктор Абернати. — Кой ти предостави това йезуитско познание?

— Фей Блен — каза Тибор.

— О — измърмори доктор Абернати.

— Благодаря за кафето, сър — опита се да приключи разговора хромият. — Предполагам, че е време да тръгвам…

— Мога ли да ти дам един катехизис? Да имаш какво да четеш по пътя?

— Да, благодаря.

— Не ме харесваш и не ме уважаваш, нали, Тибор?

— Нека да запазя отговора за себе си, отче.

— Запази го, но вземи това — каза доктор Абернати.

— Благодаря — отвърна Тибор и взе книгата.

— Ще ти разкрия още нещо, което би трябвало да знаеш — добави доктор Абернати. — Попаднах на него в една книга за вярванията на древните гърци. Техният бог Аполон бил бог на предаността и когато се подлагал на изпитания, винаги се оказвал един и същ. Това било основното му качество. Бил това, което е… завинаги. С постоянството си той можел да бъде дефиниран и тъкмо то се считало за аполонското качество в хората. — Той се изкашля и продължи по-бързо: — Но Дионис, богът на безумието, бил бог на метаморфозата.

— Какво е „метаморфоза“? — попита Тибор.

— Промяна. От една форма в друга. Та както виждаш, Богът на Гнева, който също като Дионис е бог на безумието, също може да се крие, да се спотайва, да се маскира, да е това, което не е. Би ли могъл да си представиш, че се кланяш на бог, който е по-скоро онова, което не е?

Тибор го погледна объркан. Стаята се изпълни с недоумението и напрежението между двамата: недоумение, граничещо с неразбирателство.

— Това са сложни въпроси — заключи най-после доктор Абернати, докато се изправяше. — Ще те видя ли след завръщането ти?

— Може би — отвърна Тибор, задействайки каручката си.

— Християнският Бог… — Доктор Абернати се подвоуми, забелязал объркаността на Тибор, която очевидно го беше изтощила. — „Аз съм онова, което съм“, както казва Бог на Мойсей в Библията. Това е нашият Бог.

Навън магията беше помръкнала сред настъпилото пладне. Слънцето бе скрило лика си зад малък облак, а Дарлин’ Кори беше глътнала една земна пчела и се чувстваше зле.

Бележки

[1] По-коректното произношение на византийски гръцки е Агия София. — Б. NomaD.

[2] Black mass — пародия на римокатолическа литургия, приписвана на поклонници на сатанизма. — Б.пр.

[3] Християнска секта, възникнала в южна Франция в края на XII век и възприела калвинистката догма през XVI век. — Б.пр.

[4] Das Ding selber (нем.) — самото нещо. — Б.пр.

[5] Morgen (нем.) — утро, сутрин. — Б.пр.