Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (15)

15.

Денят се разливаше върху света. Ето там: въпросителни изчуруликвания на птици, отначало нерешителни, но все по-пронизителни. Малко по-нататък: роса като дъх върху стъкло, който след миг вече е изчезнал. Ивици всевъзможни цветове върху източния хоризонт, които избледняват, избледняват до синьо. Тук: сякаш полуразтопена восъчна кукла, Тибор се е отпуснал в рухналата каручка, а до него вирналото уши куче оглежда света наоколо.

Последвалата прозявка, премигване, размърдването на паметта. Тибор сви и отпусна раменните си мускули. Изометрични упражнения. Изпъване. Свиване. Отпускане.

— Добро утро, Тоби. Още един ден. През този всичко ще стане ясно, предполагам. Ти си добро куче. Дяволски добро. Най-доброто куче, което познавам. Сега можеш да слезеш от каручката. Хвани си закуска, ако знаеш как. Боя се, че това е единственият начин да си я осигуриш.

Тоби скочи долу, облекчи се до едно дърво, обиколи каручката и подуши земята. Тибор включи екстензора и се зае с простичкия си тоалет.

Вероятно би трябвало да опитам отново с биволския рог, веднага, мина му през ума. Но се страхувам да го направя. Наистина ме е страх. Това е последната ми надежда. Ако нищо не се получи, не ми остава друго.

Колеба се дълго време. Огледа небето, дърветата.

Синята сойка? Това ли е, което търся, запита се той. Дори не знам какво търся. Предполагам, че все още не съм се събудил напълно. Тоби се насочи към храсталака. Дали ще го видя пак? Може вече да не съм жив, когато се върне. Никой не знае какво… Стига! Добре. Чаша кафе би свършила много добра работа. Прекрасна работа. Една последна чаша… Добре! Ще пробвам с рога.

Вдигна го, включи го и извика:

— Хей! Тук е Тибор Макмастърс. Претърпях авария. Каручката ми е неподвижна. Не мога да се помръдна. Ако някой ме чува, нуждая се от помощ. Чувате ли ме? Можете ли да ми помогнете? Има ли някой наоколо?

Нищо. Изчака петнайсетина минути и опита отново. И отново нищо.

Още три опита. Измина повече от час. Тоби се върна, обсъди нещо с кравата и се изтегна на сянка.

Едва чут… Вик ли беше? Или изпукване в ушите? Смесица от надежда, страх и неясни шумове? Писък на животно?

Изби го пот, напрегнат да чуе нещо на фона на обичайните звуци, заслушан отново да го долови.

Тоби излая.

Тибор се извърна и видя, че кучето се е изправило и гледа нататък към пътя с наострени уши и напрегнато тяло.

Включи рога и отново го надигна.

— Хей! Хей! Насам! Насам! В капан съм! В една строшена каручка! Тук е Тибор Макмастърс! Преживях авария! Чувате ли ме?

— Да! — Думата отекна между хълмовете. — Пристигаме!

Тибор започна да се смее. Очите му се навлажниха. Изхлипа. В същия момент му се стори, че зърна синята сойка да отлита сред дърветата. Но не беше сигурен.

— Ще довършим това Пътуване, Тоби — каза той. — Мисля, че ще се справим.

Изминаха още десетина минути, преди Пит Сендс и Джек Шулд да се появят иззад завоя, та да може да ги види. Тоби присви уши, ръмжейки, и заотстъпва към каручката.

— Всичко е наред, Тоби — успокои го Тибор. — Познавам единия. Тук е заради християнските си задължения. Да бъде самарянин на разположение и да поглежда през рамото ми назад. И аз имам нужда от него. Цената е добра, каквато и да е.

— Тибор! — извика Пит. — Ранен ли си?

— Не, само каручката се развали — отвърна безръкият. — Изхвърча колелото й.

Те се приближиха.

— Виждам колелото — каза Пит и погледна към спътника си. — Това е Джек Шулд. Вчера го срещнах по пътя. Това е Тибор Макмастърс, Джек, велик художник.

Тибор кима.

— Не мога да подам ръка — каза той.

Шулд се усмихна.

— Ще ти услужа с моята — отвърна. — Ще нагласим това колело за нула време. Пит има смазка.

Шулд отиде до колелото, вдигна го от храсталака, където беше паднало, и го затъркаля към каручката.

Чевръст е, помисли си Тибор. Всички познавачи на движенията на необезобразените положително биха били единодушни по този въпрос. Какво ли иска?

Тоби заръмжа, щом Шулд приближи колелото до предната част на каручката.

— Марш, Тоби! Сега се дръпни! Те ми помагат — нареди Тибор.

Кучето се отдалечи на около дузина крачки и седна, като продължи да наблюдава. Пит донесе смазката.

— Ще трябва да повдигнем каручката — рече той. — Чудя се…

— Аз ще я вдигна — каза Шулд.

Докато двамата работеха, Тибор се обади:

— Предполагам, че би трябвало да попитам накъде сте тръгнали?

Пит го погледна и се усмихна. След което въздъхна.

— Сам знаеш — отвърна той. — Ти пое по-рано, защото не искаше да те придружа. Така. Но аз трябваше да те последвам поради вероятността от подобни произшествия.

Той посочи каручката.

— Добре — примири се Тибор. — Добре. Както се оказва, не съм неблагодарен. Слава богу, че се появихте.

— Мога ли да го считам за намек, че съм добре дошъл за нормалния ход на Пътуването?

Тибор се разсмя.

— Нека го формулираме, че вече не бих се противопоставил на присъствието ти.

— Предполагам, че това е достатъчно.

Пит отново се зае с работата си.

— Как се срещнахте с господин Шулд?

— Той ме избави при сблъсъка ми с продължението на Великата К.

— Тъкмо навреме.

Шулд се разсмя, а Тибор подскочи, щом мъжът приклекна под каручката и я изправи върху раменете си.

— Джек Шулд наистина е сръчен — добави той. — Да, несъмнено е така. Сега го нагласи на главината, Пит.

Предполагам, би трябвало да съм доволен, че отново има хора около мен, помисли си Тибор, след всичко преживяно напоследък. И все пак…

— Готово — каза Пит. — Вече можеш да пускаш.

Шулд отпусна каручката и се измъкна изпод нея. Пит започна да затяга главината.

— Безкрайно съм задължен — рече Тибор.

— Дреболия — отвърна Шулд. — Радвам се, че успях да помогна… Приятелят ти ми каза, че си на Пътуване.

— Точно така. В рамките на една поръчка…

— Да, той ми каза и за това. Тръгнал си да зърнеш дъртия Луфтойфел за твоята фреска. Достоен проект, бих казал. Предполагам, че си на прав път.

— Знаеш ли нещо за него?

— Така мисля. Известно ти е, че непрекъснато се разпространяват слухове. Много пътувам. Чувам какви ли не работи. Някои твърдят, че това на север е неговият град… Не, не би могъл да го видиш оттук. Но продължавай по този път и ще стигнеш до едно селище. То било, казват.

— Вярваш ли на тези слухове?

Шулд потърка тъмната си брадичка и погледът му стана някак разсеян.

— Бих казал, че шансовете са доста добри — отвърна той. — Да. Предполагам, че бих могъл да го открия там.

— Не вярвам вече да използва истинското си име — предположи Тибор. — Вероятно е приел нова самоличност.

Шулд кимна.

— Чувам, че случаят е точно такъв.

— Знаеш ли го?

— Името ли? Не. Самоличността? Така мисля. Чувал съм, че сега е ветеринар и е превърнал в свой дом реконструирано противоатомно убежище, където живее с някакво слабоумно момиче.

— Това място в самия град ли е?

— Не. На известно разстояние от града. Казват, че е лесно да го подминеш.

Пит въздъхна и се изправи. Вдигна купчина листа и започна да изтрива ръцете си. Накрая ги избърса в панталоните си.

— Готово — каза той. — Сега, ако бутнем, а ти накараш кравата да тегли, ще можем да те изтикаме обратно на пътя. И ще разберем дали държи здраво. Ще ми помогнеш ли, Джек?

Шулд заобиколи каручката откъм задната страна.

— Така, готов ли си? — попита Пит.

— Готов съм.

— Бутай!

— Давай! — извика Тибор.

Каручката изскрибуца, подскочи напред, назад, пак напред, още напред покрай канавката, пое по наклона и се заизкачва. След около минута застана отново на пътя.

— Пробвай я сега — предложи Пит. — Виж как се движи по равното.

Тибор потегли.

— По-добре — обяви той. — Усещам разликата. Много по-добре.

— Чудесно.

И те продължиха по пътя — нагоре, надолу и заобикаляйки хълмовете.

— Колко надалеч отиваш? — обърна се Тибор към Шулд.

— Доста далеч — отговори той. — Минавам през онзи град, за който говорихме. Дотам можем да вървим заедно.

— Да. Мислиш ли, че ще имаш време, за да ми покажеш мястото?

— На Луфтойфел. Със сигурност. Ще се опитам. Ще ти покажа къде предполагам, че е. Разбираш ли, искам да помогна.

— Това наистина ще е съществена помощ — каза Тибор. — Кога, смяташ, ще стигнем?

— Вероятно утре по някое време.

Тибор кимна.

— Какво мислиш за него, откровено? — попита той.

— Добър въпрос — отвърна ловецът. — Знаех, че рано или късно ще го зададеш. Какво мисля за него ли? — Той подръпна носа си и прокара пръсти през косата си. — Прекосил съм много места и съм видял по-голямата част от света, както преди, така и след. Преживях дните на разрухата. Видях как умират градовете и как посърва природата. Видях земята да се съсухря. Старите времена бяха съхранили частица от красотата. Градовете бяха болни, мръсни места, но в определени моменти, поглеждайки ги отгоре, да кажем от самолет в безоблачно небе, обикновено при кацане или излитане, целите потънали в светлини, почти можеха да ти заприличат, поне за миг, на видение на свети Августин. Urbi et orbi^[1] може би в този кратък миг. А измъкнеше ли се човек веднъж от градовете в хубав ден, имаше толкова много зелено и кафяво, изпъстрени с всички останали цветове, бистра, струяща вода, свеж въздух. Но удари часът. Гневът връхлетя.

Грях, вина и възмездие? Маниакалните психози на тези създания приписвахме на държави, институции, системи — силите, троновете, авторитетите, нещата, които постоянно съпътстват хората и произтичат от тях? Нашият мрак, въплътен и осезаем? Както и да разглеждаме тези неща, кризисната точка беше достигната. Гневът ни връхлетя. Доброто, злото, красивото, мрачното, градовете, целият свят, всичко се отрази в издигнатото острие. Ръката, която държеше това острие, беше на Карлтън Луфтойфел. В мига, в който тя се насочи към нашето сърце, не беше вече ръка на човек, а ръката на Deus Irae, самия Бог на Гнева. Онова, което остана, съществува благодарение на Неговото страдание. Ако въобще трябва да съществува някаква религия, аз я виждам като единствената възможна вяра. Как другояче биха могли да бъдат обяснени събитията? Ето как виждам Карлтън Луфтойфел, как трябва да бъде съхранен в твоето изкуство. Ето защо имам желание да ти го покажа.

— Разбирам — рече Тибор, изчаквайки реакцията на Пит и разочарован, когато такава не последва. — Наистина има смисъл — добави той, отчасти за да подразни Пит. — Най-великите художници на Ренесанса са притежавали замаха да изобразяват различното. Но никой от тях не е зървал своя обект, образа на Бога. Аз ще го направя и когато хората застанат пред тази рисунка, те ще знаят, че съм го видял, защото ще е вярно. И ще кажат: „Тибор Макмастърс го е видял и е показал онова, което е видял.“

Шулд удари по каручката и се засмя.

— Скоро — каза той. — Много скоро.

 

 

Същата вечер, докато събираха съчки за огъня, Пит рече на Шулд:

— Бих казал, че ти абсолютно го преметна. Тази история, че трябва да види Луфтойфел, за да го съхрани в изкуството си, имам предвид.

— Гордост — отвърна Шулд. — Беше лесно. Веднага престана да мисли за мен и се вторачи в себе си. Сега съм част от неговото Пътуване: водачът. По-късно тази вечер пак ще разговарям с него поверително. Може би, ако е възможно да се поразходиш малко след вечерята…

— Разбира се.

— След като приключа, всякакви съмнения, които би могъл да храни относно моята искреност, ще отпаднат. След това всичко ще протече гладко.

Прецизността и чувството за синхронизиране на термостат или сърдечен регулатор, помисли си Пит — ето какво е нужно на един ловец, — усещане за ритъма на нещата и надмощието над тях. Това се подрежда добре. Само че Тибор не трябва действително да види Луфтойфел…

— Вярвам ти — добави Пит. — Не знам точно как да го изразя, затова ще го кажа направо: някоя от двете религии, обвързани с това, означават ли нещо лично за теб?

Шулд скърши с ръце един голям клон.

— Не — отсече той.

— Така предполагах, но исках да си го изясня. Както знаеш, едната от тях означава нещо за мен.

— Очевидно.

— Това, което имам предвид, е, че християните няма да са особено доволни, ако видят Луфтойфел действително изобразен върху стенописа.

— Фалшива религия, фалшив бог, както бихте казали. Какво значение има какво ще лепнат в своята църква?

— Властта — отвърна Пит. — Ти можеш да го разбереш. От чисто светска гледна точка, ако разполагат с истинското изображение, както те го виждат, това ще им предостави още нещо. Наречи го манна. Ако се окажеше изведнъж, че притежаваме късче от Истинския кръст, то би засилило малко нашата ревност, би пришпорило усилията ни. Положително си запознат с това явление. Наречи го вдъхновение.

Шулд се засмя.

— Каквото и да нарисува Тибор, ще повярват, че е самата истина. Резултатът ще е все един и същ.

Той иска да ме принуди да призная, че вярвам в Бога на Гнева и се боя от него, помисли си Пит. Няма да го направя.

— В такъв случай бихме предпочели да не е Луфтойфел — заключи Пит.

— Защо?

— Защото за нас би било светотатство, подигравка с Бога, както Го възприемаме ние. Ще са готови да се противопоставят не само на всеки човек, но на човека, който е отговорен за всички днешни наши неволи, към когото самият ти се отнасяш като към нечовешко чудовище.

Шулд строши нов клон.

— Да, разбира се — съгласи се той. — Онзи не заслужава дори дупка в земята, камо ли преклонение. Разбирам какво имаш предвид. Как предлагаш да постъпим?

— Използвай ни за свое прикритие — отвърна Пит, — както беше намислил. Намери го. Приближи се, колкото смяташ за необходимо, за да се увериш в неговата самоличност. След това кажи на Тибор, че си сгрешил. Не той е човекът. И нашите пътища се разделят. Ние продължаваме да го издирваме. Ти оставаш след нас или заминаваш и отново се връщаш, — което е по-лесно, а след това свършваш онова, което трябва да свършиш. И преставаме да се занимаваме с Луфтойфел.

— Какво ще направиш после?

— Не знам. Ще продължа нататък. Може би ще открия заместник. Не знам. Но поне Карлтън Луфтойфел няма да е върху рисунката.

— Следователно това е истинската причина, за да си тук? Не само защитата на Тибор?

— Може да е оказало влияние при вземане на решението — донякъде.

Шулд отново се разсмя.

— Колко далеч би стигнал, за да направиш така, че Тибор да не го зърне? Питам се. Можеш ли да извършиш истинско насилие?

Този път Пит строши един клон.

— Ти го каза — отвърна той. — Не аз.

— Бих могъл да ви направя услуга, просто като си свърша работата — каза Шулд.

— Може би.

— Жалко, че не знаех за това по-рано. Щом ще служа на двама господари, бих могъл да получавам добри надници и от двамата.

— Християнството е във фалит — отвърна Пит. — Но ще те споменавам в молитвите си.

Шулд го тупна по рамото.

— Пит, харесваш ми — каза той. — Добре. Ще постъпим по твоя начин. Тибор не трябва да разбере.

— Благодаря.

Какво ли се крие зад тази хитра маневра, запита се Пит, докато се връщаха. Каква всъщност е причината, главният мотив, ловецо? Парите, които ще ти платят? Омразата? Или нещо друго?

Чу се внезапно скимтене. Шулд беше сритал Тоби, който бе изскочил с ръмжене пред него. Може да беше случайно.

— Проклето куче! — каза той. — Мрази ме.