Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (14)

14.

Тибор наблюдаваше преобличането на деня във вечерни дрехи и спускането на мрака над околността. Как беше онова тъжно малко стихотворение? „Вечер“ на Рилке:

Der Abend wechselt langsam die Gewänder,

die ihm der Rand von alten Baumen hält;

du schaust: und von dir scheiden sich die Länder,

ein himmelfahrendes und eins, das fällt;

 

und lassen dich, zu keinem ganz gehörend,

nicht ganz so dunkel wie das Haus, das schweigt,

nicht ganz so sicher Ewiges beschwörend

wie das, was das, was Stern wird jede Nacht und steigt;

 

und lassen die (unsäglich zu entwirrn)

dein Leben, bang und riesenhaft und reifend,

so dass es, bald begrenzt und bald begreifend,

abwechselnd Stein in dir wird und Gestirn.^[1]

Той знае как се чувствам, каза си Тибор, никому ненужен, загубил всяка надежда за непостижимата вечност, объркан, самотен, уплашен. Ако можех веднага да се превърна в камък и звезди, бих го сторил. Богът на Гнева ми даде крака и ръце. И отново ми ги отне. Наистина ли се случи? Да, случи се. Сигурен съм. Защо ми даде крайници, след като не успях да ги задържа? Би било чудесно просто да подържа нещо и да го докосвам известно време. Стори ми се садистично, но сега си мисля, че християнската версия е мазохистична. Да насочиш срещу себе си всички злини, което е не по-малко противно в края на краищата. Той обича всички безгранично, някак си неумолимо. Но създаде хора, които не можеха да преживеят живота си, без да го наранят. Нуждаеше се от нещо болезнено, за да го обича. Те и двамата са болни. Трябва да бъдат. Колко ужасно се чувствам, колко незначителен. Все пак не ми се умира. Но се боя да използвам отново биволския рог. Особено в тази тъмнина. Не се знае какво би могло да го чуе и да се появи — веднага.

Тибор захлипа. Звуците на нощта — цвъртене, бръмчене, сухото скриптене на клоните по кората на стволовете — бяха сподавени от хлипането му.

Усети сътресение, съпроводено от скрибуцане, щом някакво допълнително бреме се стовари върху каручката му. О, господи! Какво е това, стресна се Тибор. Абсолютно безпомощен съм. Ще лежа тук, а то ще ме изяде. Толкова тъмно е, че дори не знам накъде да протегна екстензора си, за да се защитя. Някъде зад мене и се приближава…

Усети хладно, влажно докосване по врата си, някаква козина. То застана до него и облиза бузата му.

— Тоби! Тоби…

Беше кучето, което му бе дал гущерът. Преди известно време избяга и той беше решил, че се е върнало при предишните си господари. Зърна очертаната му на фона на небето муцуна, провисналия език, белите зъби, сякаш се хилеше.

— Значи все пак остана при мен — промълви Тибор. — Нямам с какво да те нахраня. Надявам се, че сам ще си намериш нещо. Остани при мен. Свий се и заспивай до мен. Моля те. Аз ще ти говоря, Тоби. Добро куче, добро куче… Съжалявам, че не мога да те погаля. В тази тъмнина може да не преценя и да ти строша главата. Все пак остани. Остани…

Ако изкарам нощта, помисли си той… ако издържа, ще е благодарение на теб.

— Някой ден ще те възнаградя — обеща на кучето, което се размърда от категоричния му тон. — Ще спася живота ти. Ако спасиш моя, ако съм жив, докато пристигне помощ — обещавам! Ако все още съм жив, когато някога изпаднеш в беда, ще чуеш рев, търкаляне и аз ще се появя! Навсякъде ще се разлетят листа и прах и ти ще знаеш, че пристигам, където и да се намирам в този момент, за да ти се притека на помощ! Грохотът и тътенът на твоето избавление ще ужаси всеки! Ще те защитавам, ще те обичам, точно както сега ти ми помагаш да изкарам тази нощ. Това е моето свещено, тържествено обещание пред самия Бог.

Кучето заудря с опашка.

 

 

Пит Сендс крачеше под лунната светлина през потъналата в мрак равнина между коловозите от кравешката каручка, поспирайки от време на време, за да се увери, че все още ги има. Не би трябвало да е на открито след мръкване. Разумно бе да намери някакъв подслон и да поспи. Но пък трябваше да се отдалечи, колкото е възможно повече от умопомрачения авторем. Може би вече съм достатъчно надалеч. Сега обаче се чувствам уязвим, незащитен. Какво равно и пусто място. Преди да се смрачи, в далечината се виждаха дървета. Все още му се струваше, че крачи към тях. Десният коловоз нещо лъкатуши. Без смазка това колело може да се е строшило. Той дали е добре? Бедрото ми е натъртено. А си изгубих и шапката. Сега темето ми ще изгори и ще се олющи. И пак ще изгори. И пак ще се олющи. Никога не потъмнява… Как ли се оправя Тибор? Колко здрави са ръчните му хващачи? Чудя се. Дали би могъл да се защити? И коляното ме боли. Поне този проблем той няма да има никога. Животът би бил далеч по-семпъл, ако Луфтойфел бе проявил благоприличието да умре навреме. Всички го знаеха. Сега обаче… Какво ще направи, ако той действително се появи? Ами ако гали кученца и раздава бонбонки на дечурлигата? Ако има съпруга и десетина дечица, които го обичат? Ако… По дяволите! Прекалено много „ако“. Какво би казала Люрайн? Не знам какво би казала Люрайн… Накъде води този проклет коловоз?

Клекна и заоглежда земята. Беше покрита с дребни камъни и следи не се забелязваха. Изправи се, разкърши рамене и продължи. Нямаше причина да сменя посоката. Засега ще продължи направо.

Проверяваше от време на време пътя, но той беше все така грапав и каменист. Ще трябва да огледам по-внимателно сутринта, реши Пит.

Крачейки нататък, забеляза някаква светлинка да блещука отляво, точно зад ръба на купчина камъни. Продължи още малко и светлината се засили, докато се превърна в малък огън на открито. Наблизо се открои самотен силует, някакво същество със странно заострена глава. Беше застанало на колене и вниманието му очевидно беше насочено към пламъците.

Пит забави крачка и се втренчи в разкрилата се гледка. След малко при един полъх на вятъра усети тръпчива миризма и устата му се напълни със слюнка. Отдавна не бе хапвал нищо.

Остана доста време на мястото си, след което тръгна към огъня, пристъпвайки бавно и предпазливо. Щом се приближи, зърна блещукането на метален шлем. Беше със заострен връх, който не можеше да забрави лесно. Огледа лицето под него. Да, нямаше никаква грешка.

Той пристъпи по-уверено.

— Ловецо! — възкликна той. — Ти си същият. Нали? Там, при Великата К…

Мъжът се разсмя бурно, от което пламъците потрепнаха.

— Да, да! Идвай и сядай! Не обичам да вечерям сам.

Пит свали торбата си и се отпусна до нея от другата страна на огъня.

— Бях готов да се закълна, че си мъртъв — каза той. — Всичката тази кръв. Нали накуцваше. Мислех, че те е убила. А когато те повлече навътре… Сигурен бях, че с теб е свършено.

Мъжът кимна, докато обръщаше кокалените шишове, на които бяха набодени късове месо.

— Разбирам, че си се заблудил — отвърна той. — Вземи!

Измъкна един шиш от огъня и му го подаде. Пит облиза пръстите си, за да не се опари, и го пое. Месото беше добро, сочно. Понечи да попита от какво е, но се отказа. Един ловец винаги може да намери нещо добро за ядене. Това му беше достатъчно.

Мъжът се хранеше с необичайна предпазливост и щом огледа лицето му, Пит разбра причината: долната му устна беше разцепена дълбоко.

— Да — измърмори ловецът, — кръвта би могла да те заблуди — отчасти от устата ми и отчасти от една неотдавнашна рана върху главата ми, която отново се отвори. Затова нося шлем. — Той го потупа. — Добра работа свърши. Спаси ме да не направи черепа ми на каша.

— А как успя да се измъкнеш от нея? — попита Пит.

— О, нямаше особени проблеми — отвърна ловецът. — Изплъзнах се още докато ме вмъкваше вътре. Вече бях развил черепния й болт почти докрай. Казах само едно врътване и наистина толкова беше достатъчно. С пръсти. Престо! — Той щракна с пръсти и напъха още едно парче месо в устата си. — Така тя се стовари надолу, а аз се измъкнах нагоре. Това беше всичко. Жалко. Но пък й предоставих всички шансове. Знаеш го, нали?

— Беше напълно лоялен с нея — потвърди Пит, довършвайки шиша, и насочи очи към останалите, които продължаваха да цвърчат.

Мъжът му подаде нов.

И ръцете му са все така уверени, помисли си Пит, поемайки месото. Вещина, умение, нерви като платинени жици, стави като зъбчати колела и сачмени лагери от неръждаема стомана. Ловкост, смелост — ето това е необходимо, за да си ловец. Но притежава също така и непоколебимост. Състрадание. Колко от нас биха посмели да се противопоставят на нещо, което иска да ни налапа?

— След като се махнах от онова място — продължи ловецът, — поех отново пътя си, доволен да разбера, че си имал благоразумието да се отдалечиш.

О, боже мой, помисли си Пит. Надявам се наистина да е бил в безсъзнание, а не само да го твърди. Ами ако ме е чул как предлагам на К да вземе него вместо мен? Но тогава аз действително си помислих, че е мъртъв. Просто го казах. Така че дори да ме е чул, би трябвало да знае каква е причината. Но можех да му го разправя сега, за да се направя на добър, макар че не това имах предвид, когато го казах. От друга страна, ако го е чул, значи наистина е много благороден мъж, за да ми е простил, което означава, че се преструва, че не го е чул и че аз никога няма да разбера. О, Боже мой! А сега аз тук нагъвам неговите шишове.

— Какво стана с велосипеда ти? — попита ловецът.

— Авторемът го превърна в прътове за подскачане — отвърна Пит.

Ловецът се усмихна.

— Нищо чудно — каза той. — Изпортят ли се веднъж чарковете им, вършат невероятни проклетии. Но ти носиш нещо, което нямаше преди това. Наистина ли е изпълнил както трябва някаква поръчка, преди да съсипе велосипеда ти?

— Чужда поръчка — отговори Пит. Но и тя беше твърде закъсняла.

— Какво ще правиш с цялата тази смазка?

— Ще я занеса на един човек, който сигурно се нуждае от нея — обясни Пит, припомняйки си твърдението на К, че ловецът преследва Тибор.

По всяка вероятност беше дезинформация. И все пак…

Напълни устата си, за да не изтърси нещо, без да е помислил поне десетина секунди.

Защо му е все пак да търси Тибор, зачуди се той. Какво би могъл да иска от него? С какво Тибор заслужава да бъде преследван? От другиго, освен от мен?…

След като се нахраниха, Пит реши, че трябва да предложи на мъжа една от останалите си цигари. Направи го и взе една за себе си. Запалиха ги с главня от огъня и се изтегнаха върху камъните, пушейки и отдъхвайки.

— Не знам — каза Пит — доколко е уместен въпросът ми. Затова те моля да ме извиниш, ако съм неучтив. Не срещам много ловци, за да съм наясно с етикета. Просто се питах: преследваш ли нещо или някого в момента, или си в почивка?

— О, в момента преследвам — отвърна мъжът. — Търся един дребен фокомелус, наречен Тибор Макмастърс. Мисля, че в момента следата е доста прясна.

— Наистина ли? — възкликна Пит, подръпвайки от цигарата, поставил ръка под главата си и загледан към звездите. — Какво е сторил?

— О, нищо, нищо все още. Не е особено важен. Част от един по-мащабен замисъл.

— О. — Сега какво да кажа, запита се Пит. И продължи: — Между другото, името ми е Пит. Пит Сендс.

— Знам.

— Забравих да се представя по-рано, а… ти знаеш? Откъде?

— Защото познавам всички в Шарлотсвил, Юта — т.е. всеки, който има някаква връзка с Тибор Макмастърс. Малко градче е. Не сте кой знае колко много там.

— Добра работа — каза Пит, имайки усещането, че някакви безболезнено забити в плътта му шипове започват да му причиняват болки. — Твоят работодател трябва да е изразходвал много усилия и средства. Би било по-лесно да се свържеш с този човек в самия град.

— Но и безпредметно — отвърна ловецът. — А и усилията и разходите не означават нищо за моя работодател.

Пит изчака, пушейки. Даваше си сметка, че би било нарушение на етикета да се поинтересува за самоличността на работодателя. Може би ако потърпя, сам ще ми я съобщи, реши той.

Огънят изпука. В далечината нещо нададе вой, а нещо друго изкудкудяка.

— Името ми е Шулд, Джек Шулд^[2] — представи се ловецът, подавайки ръка.

Пит се извърна на една страна и я пое. Ръкостискането на ловеца беше достатъчно, предположи, за да строши пръстите му, независимо че другият очевидно не беше вложил цялата си сила. Щом освободи ръката си, Пит отново се отпусна по гръб и продължи да съзерцава звездните купове. Един метеор драсна небето с огнена черта. „Когато звездите мятат своите копия — спомни си той — и поръсват небето със своите сълзи…“ Как беше по-нататък? Паметта му изневери.

— Тибор е тръгнал на опасно Пътуване — продължи Шулд — и наскоро е изразил желание да се присъедини към религията, на която ти ще станеш служител.

— Наистина си информиран — отбеляза Пит.

— Да, бих казал. Вие, християните, имате известни проблеми напоследък — добави той — и дори един-единствен новопокръстен би означавал много в малко градче като Шарлотсвил, Юта. Нали така?

— Не мога да отрека — призна Пит.

— Затова твоят ментор те изпрати да се грижиш за новака, за да не му се случи нещо лошо, докато приключи задълженията си за конкуренцията.

— Наистина искам да го открия и да го защитя — отвърна Пит.

— А обектът на неговите издирвания? Изпитваш ли някакво любопитство по отношение на онзи, когото са му възложили да нарисува?

— О, понякога се питам дали този човек продължава действително да е жив — каза Пит.

— Човек? — възкликна Шулд. — Все още можеш да го наричаш така?

— Е, за разлика от нашите конкуренти, лично аз не го смятам подходящ за по-значителна роля.

— Нямам пред вид теологията — поясни Шулд. — Само обърнах внимание, че ти присъди човешка същност на някого, който е загубил всякакво право да бъде наричан човек. В сравнение с него Адолф Айхман^[3] е ангел небесен. Говорим за чудовището, разрушило почти целия свят.

— Не мога да отрека деянието, но не съм способен да го осъдя за него. Как бих могъл да узная мотивите му, намеренията му?

— Огледай се наоколо. По всяко време. Във всяко място. Последиците са очевидни на всяка крачка. Той е, казано направо и с една дума, нечовешко чудовище.

Пит кимна.

— Може би — отвърна той. — Ако наистина е разбирал същността и спецификата на своите деяния, то предполагам, че навремето е бил нещо невъобразимо.

— Осъди Карлтън Луфтойфел. Това е несъмнено. Днес няма живо създание на земята, което да не познава болката заради него. Той е виновен за цял океан от нещастия, за цял континент от отчаяние. Белязан е от деня, в който взе своето решение.

— Бях чувал, че ловците са користолюбиви и не действат по убеждение.

— Изпреварваш ме, Пит. Не съм казал, че е обект на моето преследване.

Пит се разсмя. Както и Шулд.

— Но щастливи са времената, когато желанията и обстоятелствата съвпадат — каза след малко Шулд.

— В такъв случай защо търсиш Тибор? — попита Пит. — Не схващам напълно връзката.

— Звярът е бдителен — отвърна ловецът, — но се съмнявам подозренията му да паднат върху един фокомелус.

— Започвам да разбирам.

— Да. Ще го отведа при него. Тибор ще може да съзре образа му. Аз ще получа плътта му.

Пит потръпна. Ситуацията се беше променила и усложнила, но може би тъкмо затова бе възможно да се обърне в негова полза.

— Планираш ли да го извършиш бързо и чисто? — попита.

— Не — отговори Шулд. — Натоварен съм да се уверя, че е тъкмо обратното. Нает съм от всесветовна тайна полицейска организация, която търси Луфтойфел от много години — тъкмо с тази цел.

— Разбирам — рече Пит. — Почти бих предпочел да не го знам. Почти…

— Казвам ти го, защото за мен ще е по-лесно, ако някой от вас знае. Колкото до Тибор, той е член на Служителите на Гнева и техните символи вероятно все още имат влияние върху него. Ти, от друга страна, си представител на противниковия лагер. Разбираш ли какво имам предвид?

— Питаш дали ще съдействам?

— Да. Ще съдействаш ли?

— Не мисля, че съм в състояние да спра човек като теб.

— Не това попитах.

— Знам.

По дяволите! Би ми се искало точно в този момент да разговарям с Абернати, помисли Пит. Но няма никакъв начин да се свържа. А и той не би ми дал истински отговор. Този път трябва да решавам сам за себе си. На Тибор не бива да бъде позволено да се срещне с Луфтойфел. Трябва да съществува начин. Ще имам време да открия начин. А след това ще оставя Шулд да свърши работата вместо мен. Сега не мога да отговоря нищо друго, освен:

— Добре, Джек. Ще съдействам.

— Добре — отвърна Шулд. — Знаех, че ще го направиш.

Усети яката му ръка да стисва рамото му за миг. И в същия момент се почувства заобиколен от камъните и звездите.