Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

13.

Като въртеше бързо педалите, преследван от образите на Великата К и на ловеца, Пит се отдалечаваше по лъкатушещия между скалистите хълмове път. След като подмина една стръмна канара, пред него изникнаха няколко дребни, движещи се фигури, които препречваха пътя по-нататък.

Действията му бяха автоматични.

— Внимавайте! — изкрещя той, като изви кормилото и натисна спирачката.

Блъсна се в някакъв камък и падна. Колелото отлетя с тракане напред. Миг преди да усети пронизваща внезапна болка в лакътя, бедрото и коляното си, той възкликна с изненада и погнуса:

— Бръмбари!

Щом се понадигна, разтривайки ударените места и изтупвайки праха от себе си, най-близкият бръмбар се обърна към него.

— Здрасти, едър — подхвърли той, — ти премаза едного от нас и ще завали дъжд.

— Да не сте мравки — отвърна Пит. — По дяволите! Щом се разхождате по пътя, сами си търсите белята!

— Сега не е час-пик — каза бръмбарът, насочвайки вниманието си към някаква полепнала с прах кафява сфера около осем инча в диаметър, която започна да търкаля по пътя, докато Пит проверяваше дали не е пострадала радиостанцията му.

— Ето още едно! — изкрещя един от бръмбарите малко по-нататък по пътя.

— Страхотно! Идвам.

Бутоните работеха. Обичайните атмосферни смущения изпълниха въздуха и Пит реши, че на радиото му беше провървяло повече, отколкото на гърба и на бедрото му. Тръгна към велосипеда и отново застана пред бръмбара. Един полъх на вятъра го накара да подуши въздуха.

— Кажи ми, бръмбар, какво е…

— Внимавай! — изстреля покритият с хитинова черупка скитник.

Пит се дръпна с известно закъснение. Кафява, рохка буца докосна лявото му стъпало и се пльосна на пътя.

Погледна към другия бръмбар, който се хилеше на известно разстояние.

— Нарочно го направи! — размаха юмрук той.

— Не е вярно — възрази бръмбарът до него. — Хвърли го на мен. Ето тук.

Бръмбарът побутна купчината и започна да почиства ботуша на Пит, като прибавяше изстъргалото към сферата.

— Това е лайно — установи Пит.

— Че какво очакваш да търкаля един торен бръмбар по пътя — да не би лимони?

— Махни го от крака ми. Чакай малко!

— Какво да чакам? Да не би да го искаш? Съжалявам. Който си го намери…

— Не, не. Махни го от мен. Но като специалист по такива работи, кажи ми, това е кравешко лайно, нали?

— Точно така — потвърди бръмбарът, прибавяйки последните парчета към топката си. — Много добро качество. Дава приятна и постоянна топлина. Не прекалена. Точно колкото е необходимо.

— Това означава, че оттук е минала крава.

Бръмбарът се изкикоти.

— Установяваш съществена връзка между явленията.

— Бръмбар, ти си наред — имаш си лайно и всичко, което ти трябва. Можеше да не го забележа, ако не беше ти. Виж какво, търся човек в каручка, теглена от крава, хром…

— Който се казва Тибор Макмастърс — довърши бръмбарът, потупвайки кълбото, след което отново го затъркаля по пътя. — Разговарях с него преди известно време. Пътуванията ни съвпаднаха за кратко.

Пит изправи велосипеда си и намести кормилото. Не забеляза друга повреда. Подкара го с ръце по пътя, крачейки до бръмбара.

— Имаш ли някаква представа къде е сега? — попита.

— В другия край на пътя — отвърна бръмбарът. — Заедно с кравата.

— Добре ли беше, когато разговаря с него?

— Наред беше. Но каручката му създаваше проблеми. Едното колело имаше нужда от смазка. Тръгна да търси. Запраши към авторема с няколко бегачи.

— Къде е това?

— Оттатък онези хълмове. — Бръмбарът спря, за да посочи. — Не е много далеч. Пътят е маркиран… — потупа лайняната топка той и добави: — тук-там. Само трябва да си отваряш очите.

— Благодаря, бръмбар. Какво имаше предвид, като каза, че сте на Пътуване? Не знаех, че бръмбарите предприемат Пътувания.

— Ами старата дама се кани да снесе цяла лавина яйца — отвърна бръмбарът. — Нуждае се от полагаемото й се уважение. С всичките му финтифлюшки. Ще се излюпят на връх Божията планина, където новородените ще зърнат първо Него, след като се измъкнат на бял свят.

— Вашият бог седи върху планина и всеки може да го види, така ли? — поинтересува се Пит.

— Е, за теб би било хълмче или могила — отвърна бръмбарът — и е останало само Неговото мъртво, нетрайно, тленно тяло.

— Как изглежда вашият бог?

— Прилича донякъде на нас, но е с Божии размери. Черупката Му е от по-здрав хитин от нашия, но тялото Му вече е разрушено и обезобразено. Очите Му са покрити с милион пукнатини, но все още са цели. Тялото Му отчасти е заровено в пясъка, но Той продължава да наблюдава отвисоко света от Своята планина, прониквайки чак до нашите бърлоги и сърца.

— Къде се намира това място? — попита Пит.

— О, не! Това е тайна на бръмбарите. Само избраници като нас могат да го посещават. Всеки друг би осквернил Тялото и би поругал неприкосновеното Име.

— Съжалявам — каза Пит. — Не исках да любопитствам.

— Твоят вид Го прати на онзи свят — добави с горчивина бръмбарът. — Зарови Го в Неговата планина с вашата проклета война.

— Не съм имал нищо общо с това — оправда се Пит.

— Знам, знам. Прекалено си млад, както и всички останали. За какво ти трябва хромият?

— Искам да го намеря, за да го пазя. За него е опасно да е сам в това състояние.

— Прав си. Някой може да реши да открадне каручката му заради частите. Или да изяде кравата. По-добре да побързаш в такъв случай, господин…

— Пит. Пит Сендс.

— По-добре да откриеш хромия, преди да го е намерил някой друг. Дребен е като нас и лесно може да бъде смачкан. Изпитвам съжаление към подобни дребосъци.

Пит се метна върху велосипеда си.

— Нали ще се постараеш да не караш през следите, а, Пит? Така засъхват по-бързо и трудно се изстъргват.

— Добре, бръмбар. Ще внимавам. Ей, бръмбари, дръпнете се от пътя ми. Минавам!

Потегли и завъртя педалите.

— Сбогом — викна Пит.

— Видаблю да пази хромия, докато го намериш — отвърна бръмбарът, катерейки се по склона.

 

 

След няколко часа стигна до авторема, следвайки указанията на бръмбара и срещаните тук-там „знаци“. „Зад хълмовете. Не е много далеч“, беше казал бръмбарът. Но скалистите хълмове се простираха безкрайно дълго, преди да се спусне по един склон към обрасла с храсталаци и съсухрен буренак местност. Слезе от велосипеда и го подкара пеша. Вече беше започнало да се свечерява, но светът все още беше обгърнат от топлина и горещият въздух потрепваше над напечените камъни, а върху изпепелените пясъци се разстилаха сенките от лумналия залез, напомнящ заревото на химическа фабрика, която претопява хоризонта на запад. Бурените се заплитаха във веригата на велосипеда и глезените му. Но пък върху тях личаха следите от преминалата каручка, теглена от животно с копита. Тръгна към един гъсталак от бял равнец; следите продължаваха навътре в него. Твърдите вейки засвириха мелодия по спиците.

Запромъква се навътре и най-после стигна до открита, гладка полянка, в чийто център косите слънчеви лъчи проблясваха върху обемист метален къс с овална форма.

Остави велосипеда и пристъпи предпазливо напред. Нямаше представа какво би могло да раздразни един разнебитен авторем.

Приближи се и се окашля. Как би трябвало да се обърне към един авторем?

— Ъ-ъ, ваше производствие? — осмели се Пит.

Нищо.

— … процесор, производител, дистрибутор, механик — продължи той, припомняйки си постепенно фрагменти от ритуала. — Велики Добротворецо под гаранция, изключая труда и резервните части. Аз, един смирен клиент, наречен Пит Сендс, моля за разрешение да ти се представя.

Капакът на авторема се открехна встрани. От зейналата шахта се издигна стъбло, чийто край завършваше с биволски рог, който се завъртя към него.

— За какво става дума? — изрева той. — Аборт или смазка?

— Моля?

— Искаш да кажеш, че още не си взел решение ли? Моментално ще те изпепеля с електрически ток!

— Не! Чакай! Аз…

Пит усети слабо изтръпване по табаните на ходилата си. Продължи само за миг и той започна да отстъпва, забелязал тъмните струйки пушек, които изскочиха от отвора, разпръсквайки миризма на озон и изгорял изолатор.

— Не бързай толкова! — последва нов рев. — Какво е това зад теб?

— Ами… моят велосипед — отвърна Пит.

— Разбрах проблема. Дай го тук.

— На велосипеда му няма нищо. Дойдох да те попитам за един хром, който се казва Тибор Макмастърс. — Дали е идвал при теб…

— Велосипедът! — изпищя авторемът. — Велосипедът!

В същия момент от ямата се протегна дълга сгъваема скоба, която сграбчи рамката на велосипеда точно под седалката. Вдигна го от земята и го притегли към шахтата. Пит улови кормилото, докато велосипедът минаваше покрай него, и го задърпа обратно, забил пети в пръстта.

— Пусни колелото ми! По дяволите! Искам само малко информация!

Скобата го издърпа рязко от ръцете му и го вмъкна през отвора.

— Клиентът да изчака, докато траят огледът и ремонтът! — изкрещя.

После стъблото отново изскочи и тръсна на земята виниловочервен стол от алуминиеви тръби, една стойка със списания „Ридърс Дайджест“[1], пепелник на крака и бледозелена закачалка, на която висяха календар на „Плейбой“, избеляла и изпоцапана от мухите снимка на Кратерното езеро и табели с надписи: „КЛИЕНТЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО“, „УСМИХВАЙ СЕ“, „МИСЛИ“, „АЗ НЕ ПОЛУЧАВАМ ЯЗВА, САМО Я ПРИЧИНЯВАМ“ и „САМО ВИЕ МОЖЕТЕ ДА ПРЕДОТВРАТИТЕ ГОРСКИ ПОЖАРИ“.

Пит въздъхна, приседна и се зачете в статия за лечението на рака.

От дълбините на ямата се надигна леко жужене, което бързо се превърна в рев, съпроводен от неравномерни удари и трошенето на метал. Миг по-късно чу елеваторът да се издига със скрибуцане нагоре.

— Услуга с максимална ефективност! — изрева гласът. — Изчакайте да получите изделието!

Пит се изправи и се дръпна встрани от отверстието на шахтата. Една след друга изскочиха три скоби, всяка стиснала лъскаво велосипедче с три колела.

— По дяволите! — извика Пит. — Унищожил си велосипеда ми!

Скобите се поколебаха и замряха.

— Клиентът не е удовлетворен? — запита тих, заплашителен глас.

— Ами… велосипедчетата са красиви — заизвърта Пит. — Наистина майсторска работа. Всеки може да го види. Само че на мен ми трябва само един, голям… и с две колелета — предно и задно.

— Добре. Изчакай монтажа!

— Докато се занимаваш с това — добави Пит, — би ли могъл да ми кажеш какво се случи, когато Тибор Макмастърс дойде тук?

Трите велосипедчета отново потънаха надолу и шумовете се подновиха. Над тях се извиси гласът:

— Дребният фок ми остави поръчка, но не се върна да си я получи, нито пък за аборта! Ето! — От отвора излетя картонена кутия със смазка и тупна близо до краката му. — Това е неговата поръчка! Ако искаш, предай му я сам… и го извести, че не се нуждая от клиенти като него!

Пит вдигна кутията и продължи да отстъпва, докато шумовете под краката му продължаваха да се засилват заплашително и гръмовито, така че земята започна да се тресе от вибрациите.

— Поръчката ти вече е изпълнена! — затътна авторемът. — Стой на мястото си!

Пит се обърна и хукна, препъвайки се из гъсталака.

Някаква сянка помрачи небето и той се хвърли върху осеяната със ситни камъни земя, покрил глава с ръце.

Отгоре му заваляха погопрътове за подскачане[2].

Бележки

[1] „Readers Digest“, списание с разнородни четива, препечатани със съкращения от периодични издания. — Б.пр.

[2] Pogo stick (англ.) — прът с прикачена в долния край пружина и две стъпала, застаналият върху които може да се придвижва с подскачане. — Б.пр.