Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae

История

  1. — Добавяне

3.

Докато траеше войната, бяха разработени множество отровни вещества, които след това във всевъзможните си разновидности се въргаляха сред всеобщия хаос и можеха да се открият къде ли не, както всичко останало. Питър Сендс проявяваше подчертан интерес към хапчетата, тъй като някои (съвсем малко, все пак), независимо че бяха замислени като оръжия срещу неприятеля с предназначение да зашеметяват, дезориентират или най-общо казано да възпрепятстват способностите му, имаха и известно положително въздействие.

Поне той смяташе така. Ако човек беше предпазлив, можеше да си направи доза отвара от няколко хапчета. Действаха упойващо, но същевременно разширяваха и изостряха възприемчивостта. Ситни зелени метамфетамини, лъскави червени ’зини, бели плоски дискчета, разделени понякога на две, а по-силните — на четири части, миниатюрни жълти дребосъци… Бе натрупал значително количество, което грижливо пазеше. Никой не подозираше за неговото съкровище… а докато го събираше и къташе, той експериментираше.

Беше убеден, че така наречените халюцинации, причинявани от някои хапчета (единствено от „някои“, си напомняше сам), изобщо не са халюцинации, а възприятия от други сфери на реалността. Едни бяха ужасяващи, други му изглеждаха очарователни.

Странно, но го привличаха първите. Вероятно стародавният му пуритански произход, предполагаше той, го бе направил мазохист. Така или иначе, харесваше му да предприема кратки, опасни пътувания до царството на ужаса… без да изпитва желание нито да стига прекалено далеч, нито да се задържа твърде дълго, а само колкото да надникне.

Това му напомняше за баща му, който ден преди началото на войната беше изпробвал машина на ужасите в един увеселителен парк. Пъхна монетата, стисна две ръчки и постепенно започна да ги раздалечава една от друга. Колкото повече ги раздалечаваше, толкова по-силен електрически ток протичаше през него. Така човек можеше да разбере колко ще издържи, колко ще раздалечи двете ръчки. Наблюдавайки изпотеното, зачервено лице на баща си, Питър Сендс изпита възхищение. Колкото по-голямо ставаше разстоянието между ръчките, толкова по-силно и по-непоколебимо ги стискаше баща му. Ала противникът, с когото се бореше неговият родител, беше явно силен и ставаше все по-силен, докато накрая баща му изохка от болка и пусна ръчките.

Какво възхищение изпита синът. Естествено, татко му искаше да се поперчи пред осемгодишния Пит, който действително го смяташе за велик. Момчето докосна за частица от секундата ръчките и подскочи ужасено назад. Не беше в състояние да понесе разтърсването дори за миг. Наистина не беше като баща си… поне според собствената си преценка.

Но сега разполагаше със своите хапчета оръжия. Смесваше ги като алхимик във внимателно изчислени пропорции и количества. И всеки път имаше грижата да присъства и друг човек, който да му даде орално стандартен фенотиазин, ако стигнеше твърде далеч, навътре, надолу или нагоре, в зависимост от посоката, в която го отвеждаха таблетките.

— Сигурно съм се побъркал — призна той веднъж на Люрайн Рей.

Но въпреки това продължаваше. Проверяваше стоката на всеки минал през Шарлотсвил амбулантен търговец… а освен че я проверяваше, често купуваше по нещичко. Притежаваше огромна домашна аптека и можеше да прецени, обикновено с един-единствен поглед, от какво се състои дадено хапче, таблетка или прахче, колкото и редки да бяха. Можеше да разпознае клеймото на всеки лицензиран производител отпреди войната: в това отношение ерудицията му беше безпогрешна.

— Тогава спри — беше му отговорила Люрайн.

Но той не искаше да спре, защото търсеше. Не просто се забавляваше, а търсеше. Целта беше там, ала скрита зад мембрана, която той се опитваше да пробие с помощта на хапчетата. Тази завеса, която си представяше, може би беше негова измислица, но защо да го върши в такъв случай? Понякога действително изпитваше страх и объркване, а друг път депресия и дори, макар и рядко, убийствена полиморфична ярост.

Наказание? Често се питаше и си отговаряше. Нямаше желание да си причини болка, да увреди способностите си, да отрови белите си дробове или да съсипе черния си дроб. Четеше брошурите и внимателно следеше за странични ефекти… не изпитваше и никакво желание да навреди някому другиму, на бледата, красива Люрайн например. Но…

— Можем да зърнем Карлтън Луфтойфел с нашите собствени сетива — обясни той на Люрайн. — Ала вярвам…

Съществуваше и друга сфера от реалността, в която очите не можеха да надзърнат. Например ултравиолетовият и инфрачервеният спектър…

Сгушената в креслото срещу него Люрайн, която пушеше алжирска лула от корен на изтравниче, натъпкана с предвоенен добре изсушен тъмен холандски тютюн, го прекъсна:

— Вместо да вземаш хапове, създай някакви инструменти, които регистрират наличието им. Каквото и да е това, към което се стремиш. Отчети го с инструмент. По-безопасно е.

Тя постоянно се страхуваше, че Питър ще попадне в плен на някакво предизвикано от хапчетата състояние, от което няма да се върне. В края на краищата това не бяха лекарства, а неврологични и метаболични ензими, непонятни дори за собствените си производители… а и въздействието им беше различно за всеки човек.

— Не искам да виждам показания върху циферблат — отвърна той. — Не ме интересуват данните, а ме интересува… — направи жест — преживяването.

Люрайн въздъхна.

— Изпитай го тогава. Седни и чакай.

— Не мога да чакам — продължи Сендс. — Защото то няма да настъпи преди гроба.

Неприятелят, когото Новата църква, Служителите на Гнева жадуваха: разрешението на загадката. Макар същевременно да им харесваше да възприемат себе си, оцелелите от войната, като избраници — елита, който Богът на Гнева беше пощадил.

Основната грешка Питър откриваше в логиката им. Ако Богът на Гнева беше зъл, както твърдяха Служителите, той не би пощадил добрите, а най-лошите. Следователно, според собствените им разсъждения, те бяха злото на този свят. Подобно на Карлтън Луфтойфел, бяха останали живи, тъй като бяха прекалено порочни, за да им бъде предложен лечебният балсам на смъртта.

Налудничавата логика го отегчаваше. Затова се обърна към богатия асортимент от хапчета върху масата в малката си всекидневна.

— Добре — каза Люрайн. — Какво всъщност търсиш? Трябва да имаш някаква представа, поне за стойността му… иначе нямаше непрекъснато да купуваш от амбулантните търговци всички тези ситни хапчета за цялото това сребро, което струват. Много съм потисната. Може би тази вечер ще се присъединя към теб.

Днес беше казала на отец Хенди, че възнамерява да влезе в християнската църква, но не беше споделила това нито с Пит Сендс, нито с доктор Абернати. Както винаги, действаше двупосочно… някакъв инстинкт я предпазваше да направи последната крачка.

Пит сбърчи чело и произнесе бавно:

— Веднъж видях онова, което се нарича der Todesstachel[1]. Така поне биха го нарекли твоето приятелче отец Хенди и сакатият Тибор. Те си падат по немската теологична терминология.

— Какво означава ein Todesstachel? — попита тя.

Не беше чувала думата досега, но знаеше, че Tod означава смърт.

— Жилото на смъртта — отвърна мрачно Пит. — Но чуй. „Жило“, като да те ужили буболечка или коприва… това е съвременната употреба. Сега значи да бъдеш засегнат от изпълнено с отрова жило. Например от пчела. Но невинаги е означавало същото. В стари времена, когато например учените на крал Джеймс са написали фразата „Де ти е, смърте, жилото?“ Те са говорели в старинния смисъл. Който е… — Той се подвоуми. — Както да те подразни забележка. Схващаш ли? Ужилена, да речем, до ярост, засегната от обида. Означавало е да те прониже острие. При дуел, например, са се „жилели“ взаимно. Сега бихме казали „пробождам“. Следователно Павел не е имал предвид, че смъртта жили като скорпион с опашката и отровната си торбичка. Имал е предвид пронизване.

Павел бе описал нещо, което самият Пит Сендс изпита веднъж под въздействието на хапчетата.

Беше буйствал. Таблетките бяха го провокирали към полиморфичен, кръгов деструктивен пристъп и той обикаляше като в циркова арена, трошейки всичко около себе си, но тъй като бяха в тесния апартамент на Люрайн, рушеше нейни вещи, а когато тя се опита да го спре, колкото и да бе невероятно, я ритна и нарани. Веднага след това усети жилото — жилото в древния смисъл: дълбоко пронизване в тялото с метално острие на харпун, какъвто рибарите използват, за да хванат уловена в мрежата гигантска риба.

През целия си живот не беше изпитвал толкова реално усещане. Щом острието го прониза, той се сгърчи от непоносимата болка, а Люрайн, която се опитваше да избегне ударите му, се вцепени от притеснение.

Острието — самата метална кука — се намираше на върха на дълга върлина, копие, което се издигаше от земята към небето, и в този ужасяващ миг, докато се гърчеше от болка, той зърна в горния край на копието Онези, които държаха върлината, свързваща двата свята. Три силуета, които го гледаха сърдечно и невъзмутимо. Не завъртяха острието вътре в него, а само го държаха, докато постепенно започна да се събужда. Тъкмо това беше предназначението на жилото: да го изтръгне от съня му, съня на цялото човечество, от който един ден всички, както беше казал Павел, за един миг щяха да се пробудят. „Ето — беше изрекъл той, — тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим.“ Но тази непоносима болка. Толкова ли беше трудно да бъде събуден? Всички ли трябва да страдат по този начин? Отново ли щеше да го прониже острието някой ден? Изпитваше ужас и в същия момент осъзнаваше, че трите фигури, светата Троица, са прави. Трябваше да бъде сторено. Той трябваше да бъде събуден. И все пак…

Пит извади една книга, отвори я и зачете на висок глас на Люрайн, която обичаше да й четат, ако текстът не беше твърде дълъг и помпозен. Прочете кратко, простичко стихотворение, без да й съобщи името на автора.

Не мога да въртя чекръка, майко —

        болят ме пръстите, устата ми е суха.

Да би усетила пронизващата болка!

        О, никой не е страдал като мен!

Докато затваряше книгата, Пит попита:

— Какво мислиш за това?

— Добро е.

— Сафо — продължи той. — В превод на Ландор. Вероятно само заради една дума, но ми напомня за Gretchen am Spinnrade[2] в първата част на Гьотевия „Фауст“.

Той си помисли: „Meine Ruh ist hin. Mein Herz ist schwer“. „Веч нямам мир. В сърце тъга…“[3] Приликата беше изумителна. Дали е знаел Гьоте? Стихотворението на Сафо беше по-добро, защото беше по-кратко. И плюс това беше преведено на английски от Ландор. За разлика от Служителя на Гнева отец Хенди, Пит нямаше влечение към чуждите езици. Всъщност изпитваше ужас от тях. Не можеше да забрави, че твърде много ужасни оръжия, например, произхождаха от Германия.

— Коя беше Сафо? — попита Люрайн.

Отговорът му дойде незабавно:

— Най-прекрасната поетеса, която познава светът. Дори само по оцелели фрагменти. Пиндар е треторазреден.

Той отново огледа хапчетата. Кое да вземе? Каква комбинация? Да направи опит с тяхна помощ да достигне другата земя, която съзнаваше, че по всяка вероятност съществува отвъд портата на смъртта.

Люрайн продължаваше да пафка евтината си алжирска лула от корен на изтравниче, която си позволи да купи от един амбулантен търговец. Британските лули бяха прекалено скъпи. Тя го гледаше втренчено.

— Кажи ми какво почувства онзи път, когато взе метамфетамини и видя дявола.

Той се разсмя.

— Какво смешно има?

— Знам какво си мислиш. Раздвоена опашка, цепнато копито, рога.

Тя остана сериозна.

— Не е това. Кажи ми пак.

Не обичаше да си спомня видението си на Антагониста, когото Мартин Лутер беше нарекъл „нашия древен враг на земята“. Затова взе чаша вода, избра няколко различни хапчета и ги погълна.

— Хоризонтални очи — настоя Люрайн. — Така ми каза. И без зеници. Само цепки.

— Да — кимна той.

— И висял над хоризонта. Неподвижен. Каза, че винаги стоял там. Сляп ли беше?

— Не. Забеляза мек, например. Всъщност всички нас, целия живот. Той чака.

Те грешат, Служителите на Гнева, помисли си Пит. В мига на смъртта си ние можем да бъдем предадени на Антагониста: това изобщо няма, не може, да бъде освобождение, а само началото.

— Разбираш ли — продължи той, — беше застанал така, че виждаше всичко направо през повърхността на света, сякаш светът беше плосък, а погледът му като лазерен лъч пътуваше завинаги към безкрая. Без каквато и да е точка на фокусиране, както се получава при лещите.

— Сега какво взе?

— Нарказин.

— „Нарк“ значи упойващо. Но пък „зин“ е стимулант. Да не би да те приспи?

— Притъпява фронталния лоб и позволява на таламуса да действа активно. Затова… — Пит глътна едновременно две малки сиви хапчета — вземам тези, за да потисна таламуса.

Мозъчният метаболизъм, разширяването и стесняването на кръвоносните съдове бяха хобито му. Познаваше картата на човешкия мозък, известно му бе какво можеше да предизвика малко по-обилен приток на кръв към една или друга негова област. Можеше, например, да превърне един сърдечен, добронамерен, чувствителен човек в тесногръд, непреклонен, подозрителен, навъсен квазипараноик. Затова беше изключително предпазлив. Искаше преди всичко да въздейства на хормоналната секреция на жлезите си от адреналиновия клас, без да предизвика прекомерно свиване на кръвоносните съдове. А амфетамините имаха съдосвиващо въздействие, поради което бяха опасни. Бяха в състояние да причинят трайни психически увреждания на физиологична основа.

Всичко това фармацевтични компании бяха открили и надлежно го бяха предоставили на разположението на Пентагона през 60-те и 70-те години под формата на тер-оръжия, които бяха използвани през 80-те.

От друга страна обаче метамфетамините забавяха секрецията на адреналина, което за някои хора беше фатално. Най-после шизофренията, както и ракът, бяха разгадани. Ракът се причиняваше от вирус, а шизофренията се беше оказала свръхпроизводство на серотонин, който мозъкът не беше в състояние да понесе. Именно той причиняваше халюцинациите — истинските халюцинации. Друг въпрос беше, че разграничителната линия между халюцинации и реалност бе неимоверно изтъняла.

— Не те разбирам — възрази Люрайн. — Вземаш тези проклети хапове, след което виждаш ужасии — самия сатана. Или острието, за което разказваш, че те е пронизало. И въпреки това продължаваш. При това не го правиш, защото не е тази причината.

Тя го наблюдаваше с недоумение.

— Трябва да узная — отвърна Пит. — Ето всичко. Да изпитам, да разбера, означава да бъда. Искам да бъда.

— Ти си — натърти тя.

— Слушай — продължи той. — Бог, истинският Бог, този от Библията, пред когото се прекланяме, а не Карлтън Луфтойфел, ни търси. Библията е хроника на Божието дирене на човека. Не на човешкото дирене на Бога. Разбираш ли? Искам да се приближа максимално до Него, да Го срещна, ако успея.

— Как се разделиха Бог и човек?

Тя го слушаше със съсредоточеността на дете, което очаква да чуе цялата приказка.

— Един толкова стар спор, че историята е изопачена. Бог поставил човека на такова място, където да може да го посещава всеки ден, редовно. Намирали се в пряк контакт, както ние двамата сега. Но се случило събитие, което ги превърнало в нещо като лишени от прозорци монади на Лайбниц, близо един до друг, ала неспособни да възприемат нищо отвън, съсредоточени единствено върху собствената си същност. Очевидно някакво заболяване, напомнящо шизофренията, от което се разболели и двамата или само единият. Аутизъм… раздяла. Тогава човекът…

— Човекът бил прогонен. Физически отстранен.

— Очевидно човекът сторил нещо — продължи Пит — или по някаква причина Бог решил така. Не знаем точно какво е било. Но бил в известен смисъл опорочен — от естеството или от някаква естествена субстанция, нещо създадено от Бога, част от Неговото творение. Така човекът изгубил прекия контакт и бил запратен на нивото на самото творение. И сега трябва да извървим обратния път.

— А ти го правиш с тези хапове.

— Това е всичко, което знам — отвърна простичко той. — Нямам естествени представи. Искам да предприема пътуването към Него и да се изправя лице в лице срещу Него, както е бивало някога и както човекът е избрал да не бъде. Няма съмнение, че нещо или някой го е съблазнил да предпочете друго. Човекът доброволно се е отказал от тази връзка, защото си е помислил, че е открил нещо по-добро. — Пит продължи полу на себе си: — Така стигнахме до Карлтън Луфтойфел, храчката и тер-оръжията.

— Допада ми идеята за съблазняването — призна Люрайн, докато припалваше загасналата си лула. — На всеки му харесва. Тези хапове те съблазняват, затова продължаваш да ги вземаш. Някои хора, такива като теб, са като лалугери, страдат от безумно любопитство. Щом чуят някакво прошумоляване, моментално вирват глава от бърлогата си, за да разберат какво се е случило. Да не би да пропуснат нещо. — Тя се замисли. — Някакво чудо. Това е, което чакаш и което е чакал първият в райската градина. Нещо, което преди войната са наричали „забележително“. Синдромът на голямата шатра. — Момичето се усмихна. — Ще ти кажа още нещо. Знаеш ли защо искаш да си в арената? За да си с тях.

— Кои тях?

— Едрите риби. Високомерие. Тщеславие. Видял Бог човекът и си рекъл: „Хайде де, от къде на къде Той ще е Бог, а пък аз да не мога да се отърва…“

— Това ли правя сега?

— Научи се да бъдеш онова, което Христос нарича смирен. Бас ловя, че дори не знаеш какво означава. Спомни си супермаркетите преди войната. Когато някой избутваше количката си напред, за да те изпревари, а ти се примиряваше — ето това е погрешната ти представа за смирение. Всъщност смирен означава опитомен, в смисъла на одомашнено животно.

— Наистина ли? — възкликна той.

— След това е придобило смисъл на скромен или дори състрадателен, или многострадален, както и още по-неприятни отсенки като слаб и мекушав. Но първоначално било равнозначно на загуба на склонността към насилие. Според Библията това означава най-вече да не изпитваш негодувание, когато ти причиняват болка. — Тя се разсмя със задоволство. Глупак такъв — добави след малко Люрайн, — дрънкаш, без да разбираш абсолютно нищичко.

Отговорът му прозвуча хладно:

— Общуването ти с този педант отец Хенди едва ли те е смирило. В който и да било смисъл на думата.

Люрайн се разсмя така невъздържано, че се задави.

— О, боже — промълви най-после задъхано тя. — По този въпрос можем да се скараме жестоко: кой от нас двамата е по-смирен. По дяволите, далеч по-смирена съм от теб!

Люрайн отново се разтърси от неконтролиран смях.

Той не й обърна внимание. Заради шепата хапчета, които беше погълнал. Бяха започнали да действат.

 

 

Зърна внезапно възникнал силует със смеещи се очи, за когото предположи, че е Исус. Трябва да беше той. Мъжът с бяла сламена коса носеше тога и гръцки набедреници. Беше млад, с плещести рамене и се усмихваше деликатно и сърдечно, притиснал до гърдите си огромна, тежка, закопчана с катарама книга. Като се изключат класическите набедреници, по разрошената прическа приличаше на саксонец.

Исус Христос! — помисли си Пит.

Белокосият плещест младеж — Боже Господи, имаше телосложение на ковач! — разкопча книгата и я отвори, показвайки две страници. Пит видя писанията на чуждестранен език, които му протегна да прочете:

KAI THEOS EN HO LOGOS

Не можа да ги проумее, нито пък бъркотията от други думи, макар да бяха изписани четливо, които плуваха пред погледа му като неразгадаеми драскулки: koimeitheisometha… keoiesis… titheimi… Дори не можеше да прецени дали това е действителен език, или не: някакво послание или безсмислени фантоми от съновидение.

Младежът с ленената коса затвори огромната книга, която държеше, и неочаквано изчезна. Появи се и се изгуби като стара лазерна холограма от времето на войната, но лишена от звук.

„Все пак не трябваше да чуваш това — прозвуча глас в главата му, сякаш беше загубил контрол над собствения си мисловен процес. — Всички тези дрънканици бяха, за да се впечатлиш. Разкри ли ти името си този мъж? Не, не го каза.“

Пит се извърна и зърна олюляващия се, мержелеещ се образ на малко глинено гърне, непретенциозен предмет, изпечен, но не гледжосан, а само втвърден. Практична вещ, направена от земна пръст. Проповядваше му да не си позволява да изпитва страхопочитание — каквото изпитваше — и той го разбираше.

„Ще ти кажа името си — рече гърнето. — Аз съм О Хо.“

Китайско, помисли си Пит.

„Аз съм от пръст и не превъзхождам простосмъртните — продължи словоохотливо гърнето О Хо. — За мен не е унизително да разкрия самоличността си. Винаги се пази от прекалено високомерни явления, които се свенят да разкрият кои са. Ти си Питър Сендс. Аз съм О Хо. Онзи, когото видя, фигурата, която държеше огромния древен том, беше същество от ноосферата, от Моретата на знанието, пристигнало тук долу чак от шумерските времена. Себеподобните му са асистирали като терапевти на гръцкия лечител Асклепий. Като духове или плазмени жизнени форми на мъдростта египтяните са ги наричали Тот, а когато са съзиждали — те са отлични занаятчии, — за египтяните са били Птах, а за гърците Хефест. Всъщност не притежават никакви имена, тъй като представляват съставен разум. Но аз имам име, също като теб. О Хо. Можеш ли да го запомниш? Просто име е.“

„Разбира се — потвърди Пит. — О Хо, китайско име.“

Гърнето потрепна и започна да помръква, отдалечавайки се.

„О Хо — повтори то. — Хо О. О, О, О. Хо Он. Спомни си за Хо Он, Питър Сендс, когато разговаряш някой ден с доктор Абернати. Малкото глинено гърне, направено от кал, което също като теб може да бъде натрошено на парченца и да се завърне в земята, и което ще съществува, но само докато съществува човешкият род.“

„Хо Он“ — повтори послушно Пит.

„Доброто ще оповести самоличността си чрез име — продължи Хо Он, вече невидимо, превърнало се единствено в глас, в мисловна и духовна същност, обсебила съзнанието на Пит. — Което не го стори, не е. Ние си приличаме, ти и аз, равни сме по някакъв реален начин, направени сме от едно и също. Питър Сендс. Аз ти казах кой съм и отдавна те познавам.“

Ама че глупаво име, помисли си той. Хо Он. Глупаво име за едно скоропреходно, чупливо гърне. Което, така или иначе, му допадна. Беше се отнесло с него като с равен, както беше казало самото то. И по някакъв начин това беше по-съществено от каквото и да е трансцендентално значение, което би се съдържало в авторитетните чуждоезични думи в огромната книга. Слова, които така или иначе не можа да разгадае. Бяха непосилни за него. И той като глиненото гърне Хо Он беше твърде ограничен. Но аз наистина видях Исус Христос, осъзна той. Знам, че беше Той. Приличаше на Него.

„Нещо друго, което би искал да узнаеш, преди да напусна?“ — прозвучаха в главата му мислите на Хо Он.

„Кажи ми най-същественото, което се отнася за всякакви обстоятелства. Но да е вярно.“

Хо Он се замисли.

„Света София ще се прероди. По-рано не беше добре дошла.“

Той премигна. Коя беше Света София? Все едно да му беше казало, че свети Вит отново ще затанцува… това беше шега. Изпълни го силно разочарование. Всичко беше приключило с някаква глупост, като името му. Усети, че вече напуска… след това незначително, ако въобще означаваше нещо, подмятане.

После действието на хапчетата утихна. Вече нито виждаше, нито чуваше, а отново се озова в дневната си, сред микрозаписите и прожектора, до изпоцапаното си пластмасово бюро. Забеляза Люрайн, която продължаваше да пафка лулата си, долови аромата на тютюн… Главата му сякаш беше подпухнала. Съзнаваше, че е изминал един-единствен миг реално време и за Люрайн не се беше случило нищо. Нищо не се беше променило. И тя беше права.

Нищо не се беше случило. Христос не беше се разкрил. Беше станало само онова, което очакваше: разширили се бяха собствените му способности за възприемане.

— Исус — изрече на висок глас той.

— Какво има? — попита Люрайн.

— Видях Го — отвърна Пит. — Той съществува. За да ни спаси. Винаги е там, винаги ще бъде и винаги е бил.

Отиде в кухнята и си наля малко, само един-два пръста, бърбън от скъпоценната предвоенна бутилка.

Когато се върна във всекидневната, Люрайн преглеждаше някакво зле отпечатано списание, циклостилен бюлетин, който се препращаше от град в град в района на планинските щати.

— Седиш си там — подхвърли изненадан той.

— Какво очакваш да правя? Да ръкопляскам?

— Но това е важно.

— Ти си го видял, не аз.

Тя продължи да чете бюлетина, който беше пристигнал от Прово, Юта.

— Но Той е там и заради теб — каза Пит.

— Добре.

Тя кимна разсеяно.

Пит приседна, усещайки слабост и гадене — странични ефекти от хапчетата. След продължително мълчание най-накрая Люрайн се обади, все така разсеяно:

— Служителите изпращат хромия Тибор Макмастърс на Пътуване. Да открие Бога на Гнева и да улови същността му за тяхната фреска.

— Какво, за Бога, е фреска?

Жаргон на Служителите, който така и не можеше да проумее.

— Църковен стенопис. — Тя го погледна. — Предполагат, че ще трябва да измине доста повече от хиляда мили. Вероятно до Лос Анджелис.

— Мислиш ли, че ме интересува? — отвърна с раздразнение той.

— Мисля — продължи тя, оставяйки бюлетина настрана, смръщила съсредоточено чело, — че също би трябвало да предприемеш това Пътуване и след петдесетина мили да отрежеш един от краката на кравата, която тегли каручката на Тибор. Или да повредиш метабатерията му.

Тонът й беше съвършено сериозен и категоричен.

— Защо?

— За да не донесе същността. За стенописа.

— За мен не би имало особено значение, ако…

Млъкна. Някой беше приближил до вратата на неговия неугледен дом. Чу стъпки, а след това кучето му Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим излая. Звънецът дрънна. Надигна се и тръгна към вратата.

Доктор Абернати, негов ментор и свещеник на Обединената християнска църква в Шарлотсвил стоеше пред вратата в черното си расо.

— Прекалено късно ли е да се отбия при теб? — попита той. Върху дребното му, кръгло като на катерица лице беше изписан израз на формална състрадателна загриженост, че може да го е обезпокоил.

— Влизай. — Пит отвори широко вратата. — Познаваш госпожица Рей, докторе.

— Бог да е с теб — обърна се към нея доктор Абернати, кимвайки.

Тя отвърна незабавно според канона:

— И с духа ви. — След това се изправи. — Добър вечер, докторе.

— Дочух — продължи доктор Абернати, — че обмисляш да се присъединиш към нашата църква, като получиш първо причастие и се посветиш в тайнствата.

— Ами — отговори Люрайн, — аз бях… разбирате ли, неудовлетворена. Искам да кажа, кой би желал да се кланя на бившия председател на АЕПР?

Доктор Абернати влезе в тясната кухничка и включи чайника, за да стопли вода за кафе.

— Добре си дошла — добави той.

— Благодаря, докторе — отвърна Люрайн.

— Но за да се причестиш, ти е необходимо половин година интензивно религиозно обучение. По куп въпроси: светите тайнства, ритуалите, основните църковни догми. В какво вярваме, а така също и защо. Аз провеждам занимания за възрастни два следобеда седмично. — След това добави с известно неудобство: — В момента обучавам един възрастен. Можеш бързо да напреднеш. Притежаваш бистър, пъргав ум. Междувременно можеш да посещаваш и службите… но така или иначе, не можеш да получиш Светото причастие. Нали го съзнаваш.

— Да — кимна тя.

— Кръстена ли си?

— Аз… — Люрайн се поколеба. — Честно казано, не знам.

— Ще те кръстим със специална служба за хора, които вероятно вече са били кръщавани. С вода. Всичко останало — като розовите венчелистчета, каквито използваха преди войната в Лос Анджелис — не се зачита. Между другото, чувам, че Тибор се кани да предприеме Пътуване. Това, разбира се, не е никаква тайна, щом и аз го разбрах. Според слуховете управата на Служителите на Гнева го е снабдила с карти, снимки и сведения, за да открие Луфтойфел. Само се надявам кравата му да издържи. — Щом влезе отново във всекидневната, той се обърна към Пит Сендс. — Какво ще кажеш за малко покер? Трима не ми се струват достатъчно, но можем да играем на истински стари медни центове. И никакви налудничави игри като „плюй-в-океана“ и бейзбол, а обикновените седем карти — честно и с теглене.

— Добре — кимна Пит. — Но да си разрешим една карта напосоки по избор на раздаващия, тъй като сме само трима.

— Чудесно — съгласи се доктор Абернати.

Пит излезе да вземе тестето и кутията с чиповете. Доктор Абернати донесе удобен стол до масата за Люрайн Рей, след това за себе си и накрая за Пит.

— Никакви приказки по време на играта — обърна се Пит към Люрайн.

Разиграваха първата ръка с по пет карти, откривайки най-малко с чифт валета, когато теглената от кравата каручка на Тибор Макмастърс с подхранвания от батерията фенер спря пред вратата и звънецът издрънча.

Оглеждайки съсредоточено картите си, доктор Абернати измърмори замислено:

— М-м-м, аз… съм пас. Затова ще отворя.

Той стана и тръгна към вратата, за да посрещне прочутия художник на Служителите на Гнева.

 

 

Тибор Макмастърс следеше от каручката си развитието на играта. Общуването между участниците в нея се изчерпваше с тихичко и неясно мърморене, чието единствено предназначение беше на шега да се дразнят взаимно, изцяло насочили вниманието си към картите, които държаха в ръцете си.

Така че той успя да заговори доктор Абернати едва след известно време при едно прекъсване на играта.

— Докторе.

Гласът му прозвуча пискливо в собствените му уши.

— Да? — отзова се Абернати, докато броеше сините си чипове.

— Знаете за Пътуването, което трябва да предприема.

— Да.

Тибор явно беше обмислял дълго и напрегнато всяка дума, която имаше да каже:

— Сър, ако се покръстя в християнската вяра, няма да се наложи да пътувам.

Доктор Абернати моментално вдигна очи и го погледна внимателно.

— Наистина ли си толкова уплашен?

Другите двама — Питър Сендс и момичето Люрайн Рей също се вторачиха в него и Тибор усети съсредоточените им погледи.

— Да — призна той.

— Много често — продължи доктор Абернати, след като взе ново тесте и започна да бърка енергично картите — страхът или ужасът се основават на чувство за вина, изживяна непряко.

Тибор не отвърна, а го изчака да продължи, независимо колко неприятно и тягостно би могло да е казаното. Свещениците, така или иначе, обикновено бяха ревностни чудаци, най-вече християнските.

— Във вашата църква на Служителите на Гнева — продължи доктор Абернати — нямате нито обща, нито лична изповед.

— Не, докторе. Но…

— Нямам намерение да споря или да ви съпернича — прекъсна го доктор Абернати с груб и твърд тон. — Ти си нает от отец Хенди и щом иска да те изпрати, това е единствено негова работа.

— А вашата — добави Люрайн — е да се махнете или да заминете. Защо просто не си отидете?

— И да се окажа във вакуум — възрази Тибор.

— Християнската църква — продължи доктор Абернати — винаги е готова да приюти под крилото си всекиго. Независимо от духовните му предпочитания. И не разчита на нищо друго, освен на готовността му. Но все пак подозирам, че онова, което мога да ти предложа — действайки като говорител на Бога, а не като човек, — е възможността да избягаш от духовния си дълг… или, казано по-точно, възможността да признаеш пред себе си и да изповядаш пред мен дълбокото си желание да избягаш от духовния си дълг.

— Към една неправедна църква? — възрази Люрайн Рей с вдигнати от изненада червеникави вежди. А на Тибор каза: — Те имат клуб, в който всички членуват. Това е, което наричат „професионална етика“.

Тя се разсмя.

— Защо не си уговориш среща с мен? — рече на Тибор доктор Абернати. — Мога да те изповядам, без да се присъединяваш към християнската вяра. Това не е задължително, както е било едно време.

Тибор отвърна с максимална предпазливост и светкавична съобразителност:

— Аз… не се сещам за нищо, което да изповядам.

— Ще се сетиш — увери го Люрайн. — Той ще ти помогне. Дори нещо повече.

Доктор Абернати и Пит Сендс не добавиха нищо, но по някакъв мистериозен начин — може би със самото си мълчание — потвърдиха истинността на казаното от нея. Отецът изповедник си знаеше работата. Като добър адвокат или лекар, помисли си Тибор, той можеше да предразположи своя клиент или пациент. Да го насочи и да му вдъхне увереност. Да надникне дълбоко в него, в потайната му същност — не за да засади, а да пожъне.

— Нека да го обмисля — измъкна се Тибор.

Чувстваше се напълно разколебан. Намерението и решението му да постъпи по този начин, за да избегне ужаса от предстоящото Пътуване, като че ли бяха изместени от нововъзникналите дълбоки и разтърсващи съмнения. Онова, което му се струваше добра идея, за негово недоумение бе отхвърлено като неприемливо от човека, чийто дълг беше да помага на всички — или поне Тибор Макмастърс предполагаше тъй — и който стоеше начело на редицата… поради очевидни причини, очевидни за всички присъстващи в стаята.

Изповед? Той не усещаше бремето на вината или жилото на смъртта. Вместо това чувстваше смут и уплаха, нищо друго. Естествено беше да изпитва умопомрачителен и вцепеняващ страх от предложеното — всъщност разпоредено — Пътуване. Но какво общо имаше вината? Всички тези готически криволици на старата църква… и все пак трябваше да признае, че тълкуванието на доктор Абернати му се струваше основателно. Може би дори самата му неочакваност го бе поразила. Вероятно тъкмо това беше най-точното обяснение.

Тъй като Тибор нямаше какво да добави, заговори приятелката на Пит Сендс.

— Изповедта — каза замислено Люрайн — е особено преживяване. В никакъв случай не те освобождава от сторения грях. Всъщност имаш усещането…

Тя махна с ръка, сякаш беше ясно от само себе си какво иска да каже и всички го подразбираха. Тибор обаче не проумяваше. Но въпреки това кимна със сериозен вид, сякаш прозрял. И се възползва от възможността — та нали обсъждаха толкова интересна и предизвикателна тема като греха — да огледа подробно за стотен път предизвикателно напращелите й гърди. Беше облечена в отесняла от многобройните пранета бяла памучна риза и не носеше сутиен. В сумрачното осветление на дневната зърната й хвърляха огромни сенки върху отсрещната стена, големи колкото джобни фенерчета.

— Усещаш — продължи Пит Сендс — греховните си помисли и деяния изречени. Възприели форма и очертания. Вече не тъй заплашителни, защото са се превърнали в обикновени думи. Само логос[4]. А логосът е добро.

Той се усмихна, след което погледна Тибор и в един миг целият могъщ смисъл на християнското учение неочаквано завладя съзнанието на Тибор. Той изпита неясно облекчение, доловил по-скоро лечебната сила, отколкото философската дълбочина на старата църква. Догмите очевидно бяха безсмислени, както почти всичко на този свят. Особено след войната.

Тримата около масата, сякаш някаква светска бисексуална троица, подновиха играта си. Дискусията върху съдбоносната тема, заради която беше дошъл — съдбоносна поне за него — беше приключила.

В този момент доктор Абернати вдигна рязко поглед от картите, които държеше, и рече:

— Мога веднага да започна религиозно обучение на трима възрастни. Ти, госпожица Рей и доста странната личност, която в момента обучавам — всички сте го срещали, Уолтър Бласингейм. Истински ренесанс на старата вяра.

Изражението и тонът му не подсказваха ни най-малко чувствата му, причина за което вероятно беше развитието на играта върху масата.

— Erbarme dich meiner, Gott — изрече на висок глас Тибор.

Използвайки немски език, той го каза на себе си — поне така си мислеше. Но за негова изненада доктор Абернати кимна с очевидно разбиране.

— Езикът — рече с леден тон Люрайн Рей — на Круп и синове. На ИГ Фарбен и АТ Хеми[5]. На семейството на Луфтойфел още от Адам Луфтойфел или по-точно Каин Луфтойфел.

Доктор Абернати се обърна към нея.

— Erbarme dich meiner, Gott не е езикът на германската милитаристична върхушка, нито пък на промишлените картели. Това е Klagegeschrei[6] на човешкото същество, човешкият вопъл за помощ — обясни той на Люрайн и на Питър Сендс. — И означава: Боже, спаси ме.

— Или Боже, пощади ме — добави Тибор.

— Erbarmen значи „да се смиля“, но не и в тази фраза — това е идиом. Страданието не е изпратено от Бога, затова Бог не може да бъде молен за състрадание. Към Него се отправя молитва за спасение. — Докторът хвърли внезапно картите си. — Утре сутринта в десет часа в кабинета ми, Тибор. Ще се срещнем само двамата, за да ти разясня акта на изповедта, след което ще отидем в параклиса, където е Светото причастие. Естествено, ти не ще коленичиш, но Той няма да те накаже за това. Човек без крака не може да коленичи.

— Добре, докторе — съгласи се Тибор.

И още в същия момент почувства странно облекчение. Сякаш някаква тежест беше повдигната от напрегнатите му комбинирани ръчни екстензори, товар, непосилен за метабатерията му, причинил застрашителния черен пушек, който бълваше от трансформатора, скоростната кутия и селеноидната банка на каручката.

Досега дори не беше подозирал за неговото съществуване.

— Моите три дами — обърна се доктор Абернати към Пит Сендс — бият двата ти чифта. Съжалявам.

Той събра чиповете и Тибор забеляза, че малката купчинка пред свещеника ставаше все по-голяма: непрекъснато печелеше.

— Мога ли да се включа? — попита Тибор.

Играчите се спогледаха съвсем бегло, сякаш не обръщаха внимание на присъствието му, камо ли на молбата му.

— Един долар в сребърни монети за чипове — отговори Пит и метна един чип върху масата. — Толкова дължиш на банката. Имаш ли долар? Но не на хартийка.

Свещеникът се обади с благ глас:

— Покажи на Тибор, че не говориш празни приказки, Пит. Покажи му арсенала си.

— Затова хората знаят, че никога не блъфирам — каза Пит. Той бръкна в дълбокия си джоб и извади фишек с монети.

— Охо — възкликна Тибор.

— Никога не губя на двайсет и едно — продължи Пит. — Просто удвоявам залозите.

Той разгъна единия край на фишека, за да покаже на Тибор, че под кафявата хартия наистина имаше сребърни монети: истински пари от добрите стари времена.

— Сигурен ли си, че искаш да играеш? — попита Люрайн Рей и погледна Тибор изпод повдигнатите си вежди. — Знаеш ли как се играе?

Тибор носеше в джоба си първата трета от аванса на Служителите на Гнева за стенописа. Не беше похарчил нито цент — в случай че в някакъв ужасен бъдещ момент, когато си уреждаха сметките, се наложеше да го върне. Сега обаче извади шест сребърни монети от двайсет и пет цента и ги показа върху дланта на десния си ръчен екстензор. След което, докато придвижваше каручката си по-близо до масата, Пит Сендс отброи червени и сини чипове за неговия долар и половина. Вече бяха четворка, което означаваше, че играта ще стане по-интересна.

Бележки

[1] Der Todesstachel (нем.) — жилото на смъртта. — Б.пр.

[2] Гретхен на чекръка. — Б.пр.

[3] Гьоте, „Фауст“, превод Ал. Балабанов. — Б.пр.

[4] Logos (на гръцки „дума“, „слово“) — обединяващ принцип за света в гръцката и староеврейската метафизика, чиято централна идея е, че логосът свързва Бога и човека. — Б.пр.

[5] Германски военнопромишлени концерни от Втората световна война. — Б.ред.

[6] Klagegeschrei (нем.) — вопъл. — Б.пр.