Сара Зетел
Възвръщане (9)

8.
Амаярските градини, колония Кетран, 05:12:56 локално време

„Първата и най-важна задача на съзнанието е да се бори със съдбата. Нямам предвид да избяга от нея, да я надвие или измами. А да се изправи срещу нея в открито поле, да събере всички сили, с които разполага, и да започне война на живот и смърт.“

 

Зур-Ишен ки Малияд, от „Когато напусках Кетре“

Евран вече започваше да действа на нервите на Арла. Повечето от останалите студенти бяха привикнали да разговарят нормално с нея и предполагаха, че разбира всичко, освен ако не ги предупреди за обратното. Не и Евран. Говореше й като на тригодишно момиченце, а когато тя намираше за нужно да му отговаря, колкото да му подскаже, че не го смята за пълен глупак, той й се усмихваше невинно, сякаш се радваше, че го разбира.

Беше си избрал ролята да я развежда из лабораторията и да й обяснява всичко. Обичаше да се впуска в обширни разсъждения за философията, науката или каквото там го вълнуваше в момента, като не пропускаше да я докосва всеки път, когато бяха близо един до друг. Това направо я подлудяваше. Не че задачите, които й поставиха, бяха кой знае колко трудни, но й беше необходима цялата концентрация, за да извлече необходимото от новите инструкции на Зур-Аял.

Тя хвърли тъжен поглед към прозореца, зад който се виждаха тучни ливади и добитък, сетне крадешком погледна часовника. Още два часа този глупак щеше да се навърта край нея и да й досажда.

— … зная, че Аленден и останалите се опитват да ти кажат, че твоите гени, тялото ти, разбираш ли, Арла, е материалният субстрат на съществуването ти, имайки предвид, естествено, предположението, че всъщност си била създадена, изваяна от ръцете на майстор, но в действителност ти имаш много по-голям избор от всеки от нас, разбираш ли, защото…

Арла се наведе над електронния си бележник и зачете инструкциите, изписани на екранчето.

„… провери мониторите от серия Б-протеини. Ако на някой от тях е изписано…“ Докато четеше, устните й мърдаха беззвучно — навик, който се опитваше да преодолее. Със свободната си ръка замислено галеше камъните в кесията, сякаш дори само допирът до тях може да й помогне.

— … истината е, че ти не разполагаш с извънреден товар от генетичен багаж, какъвто има всеки от нас. Разбираш ли? Инстинктът за оцеляване, имам предвид макрогенетичния племенен инстинкт, при теб няма да се прояви, тъй като просто не е заложен в гените. Тъкмо по тази причина, ако ме разбираш, за разлика от всички нас ти притежаваш естествена склонност към войнолюбиво поведение…

„Безименни сили, опазете ме от този идиот! Какво пише тук? Шестнайсет на двайсет и трета степен? При ензимна концентрация ХТ6Е повикай незабавно… търси ме на номер…“

— … това означава, Арла, че ти не си принудена, както всички останали, да се придържаш към ирационално инстинктивно поведение. Ти вземаш своите решения изключително — позната ли ти е тази дума? — добре, вземаш своите решения изключително на базата на личен опит, а от това следва…

— Евран ки Кел, ако възнамеряваш да продължаваш още известно време да се опитваш да впечатлиш тази невинна девойка, постарай се поне да е с по-нисък глас.

Арла едва не се разплака от облекчение. Зур-Аленден ки Уваримаянус току-що бе влязъл в стаята. Както обикновено, ботушите и бричовете му бяха опръскани с кал, но на лицето му грееше закачлива усмивка. По някаква неразбираема за Арла причина двамата с Евран никак не се харесваха и старателно се избягваха.

Евран вирна брадичка.

— Тук не сме в Куапок, Зур-Аленден. Няма закон, който да ми забранява да разговарям с нея.

— Обзалагам се обаче, че тя би искала да има. — Арла се извърна, за да скрие усмивката си. — Имай предвид, сар Евран, че ако Управител ки Малияд те хване, че се опитваш да я превърнеш в Детерминист, ще ти се види тясна планетата. Ще заминеш още с първата совалка за Осма станция.

Евран неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Ти си неграмотно дете на невеж народ!

— Аха, и тъй като Уравновесителите сметнали, че във вселената няма достатъчно лайна, пратили теб. — Зур-Аленден се премести при своята маса, оставяйки след себе си кални следи и смачкани листа по пода. Арла изстена мислено.

„Какво му пречи да използва стаята за почистване като всички останали?“ — помисли си тя, докато Зур-Аленден си сваляше ботушите, като същевременно тракаше с пръсти по клавиатурата, проверявайки докъде е стигнал опитът, който бе заложил. За щастие Евран не бе от онези, които лесно преглъщаха обидите. Той завъртя глава, въздъхна и каза на Арла:

— Помисли върху това, което чу, и ме потърси, ако имаш някакви въпроси. — След тези думи я освободи от присъствието си.

— Най-много ме учудва — изкоментира Зур-Аленден, — че го казва сякаш наистина вярва, че ще го потърсиш. Като че ли нямаш и капчица мозък в главата си.

— Взех да привиквам с това — отвърна Арла, докато плъзгаше пръст по екрана, за да се увери, че следи правилно колонките от цифри. Ръката й неволно се спусна към кесията с камъните, но тя успя да я спре на средата на разстоянието. Пъхна електронния бележник в процепа на масата на Мира Лар и остави двете машини да си говорят.

Зур-Аленден мълчеше и тя се опита да си представи какво става в главата му. Беше използвала всички номера, които й хрумнаха, за да го накара да я допусне по-близо до себе си. Работеше неуморно. Предлагаше помощ за всички допълнителни задачи, които й бяха по силите. Уж случайно споменаваше децата и сестрите си. В края на краищата успя да спечели симпатиите и доверието на всички останали членове на изследователската група, но не и на Аленден. Вече започваше да се пита каква е причината.

„Проклети Небесни! Всичките изглеждате еднакво, а се държите различно. Няма никакъв начин да разбереш какво ще направи всеки един от нас. Защо просто не си изрисувате ръцете, както правят нормалните Човеци?“

Беше попитала Аял дали има и други места, където хората използват външни знаци, за да се различават един от друг, и получи в отговор необяснима и тъжна усмивка.

— Арла, почти навсякъде съществува социална йерархия. На някои места се използват татуировки или външни природни различия, наричани расови белези, на други се прибягва до семейната история… — Лицето й бе придобило замислен вид. — Според мен йерархическата подредба в твоя свят произхожда от вашия генотип… от наследствеността… Но ако е така, защо такива като теб са на дъното?

— Ох, забравих! — Аленден щракна с пръсти и я изведе от унеса. — Зур-Аял ме помоли да ти напомня, че очаква от теб да почистиш лабораторията и да я заключиш в шест. Довечера техниците ще правят рутинна проверка на сградата и трябва всички да сме излезли по-рано.

„Проклятие, проклятие, проклятие! А аз си оставих работа за довечера.“

— Благодаря, Зур-Аленден. Ще се постарая.

— Хубаво. — Той изу калните си ботуши, пъхна ги под мишница, взе компютъра и се отдалечи, шляпайки с боси крака върху плочките. Арла отново се зачуди кой от двамата — Евран, или Аленден — я изморява повече. Аленден поне беше сдържан. Защо ли непрестанно мисля за тях? Имала съм и по-тежки моменти в живота. Единственото, с което тези тук могат да ме наранят, са думите.

Да, думи имаше в изобилие. Аял и антуражът й понякога грачеха хорово, обсъждайки развълнувано и с най-малки подробности съдържанието на кръвта на Арла.

— Искаш да кажеш — попита я веднъж Арла, — че някакъв непознат е решил какво ще представлявам?

Аял тъкмо бе получила резултатите от поредното изследване и я наблюдаваше втренчено, сякаш търсеше отговора по лицето й. Изглеждаше объркана и смутена.

— В общи линии — да. Не лично за теб, разбира се, а за някой от твоите предци. Може би не само един.

„А Безименните сили произнесли имената на тези, които трябвало да станат Човеци, и по такъв начин всеки от тях получил душа и живот…“

— Това не е чак толкова смайващо — опита се да я успокои Аял. — И преди съм се натъквала на наследници на генно-реконструирани хора. Смущава ме това, че не разбирам каква цел са си поставили вашите създатели.

— И каква може да е била тя?

— Нямам понятие. — Аял безпомощно разпери ръце. — Точно там е проблемът. Обикновено става ясно почти веднага. Сила, бързина, интелигентност, творчество. При теб обаче не откривам нищо подобно. — Тя забеляза объркването на Арла. — Ще се опитам да ти обясня. Нали ти разказвах за клетките? Телесните клетки общуват с помощта на серия от сигнали. Химични вещества, секретирани от една клетка, предизвикват реакция в друга. Втората клетка може да претърпи вътрешна промяна или на свой ред да прати свои сигнали. Това е крайно опростен модел, разбира се.

— Разбира се — повтори намусено Арла.

Зур-Аял повдигна вежди и изкриви устни в подобие на усмивка.

— Май си го заслужих. — Аял усещаше по-добре от останалите кога Арла е наскърбена. Изглежда внимаваше как точно да се държи с Лишената.

— Както и да е… Изглежда твоите сънародници произхождат от същото Еволюционно начало, от което и моите. А това означава, че клетките ти пращат същите сигнали като моите, плюс или минус три-четири, дължащи се на различната среда. Доколкото бях в състояние да определя, твоите клетки реагират на двайсет сигнала, които не се срещат при никой от останалите членове на Човешкото семейство. Освен това има различия и в твоя мозък. — Тя поклати глава. — Мозъкът, доколкото можем да кажем, че го познаваме, е изключително сложен орган, в който за осъществяването на всяка функция има по един основен и няколко резервни варианта. Той съхранява информация, но само когато има свободно място, а в реакциите си често е хаотичен и необясним. Така например все още не сме в състояние да определим как решава коя част от информацията да запази в краткотрайната памет и коя да прехвърли в дълготрайната. Освен това има и мускулна памет… — тя се намръщи. Арла вече знаеше, че при Аял това е признак на концентрация. — От друга страна, твоят мозък е далеч по-добре организиран дори от витайско инфохранилище. Бих могла да предскажа точно къде ще се озове всяко късче от подадената ти информация — с точност до една клетка. Твоята краткотрайна памет е невероятно разширена по обем, а дълготрайната е необхватна. Но за разлика от нас при теб няма резервни варианти. — Тя се намръщи още повече. — Би трябвало да си блестящ гений, но не си. Всичко при теб е толкова странно и необяснимо! Не мога да повярвам, че онзи, който те е създал толкова сложна и съвършена, не е имал представа за какво ще бъдеш използвана. — Зур-Аял я гледаше втренчено, сякаш очакваше да чуе отговора от нея.

— Да можех да ти помогна, но не зная как — отвърна Арла искрено. — Има толкова неща, които не разбирам.

— Боях се, че точно това ще кажеш. — Аял въздъхна и си тръгна.

„Какво да й кажа? Да й рецитирам апокрифните легенди за Безименните сили? Нима ще ги разбере?“

Арла се загледа през прозореца. Съществуваха петнайсет различни легенди за Безименните и Служителя, които Учителите бяха обявили за лъжа. В една от тях се разказваше за камъните и за нейното семейство.

Зад прозореца се простираха градини. Равна като тепсия, култивирана от машини земя. Между дърветата и над лехите се носеха сребристи машини, които разпръскваха влага, наторяваха, анализираха съдържанието на почвата, следяха за растежа, за паразити и гъби и събираха реколтата. Арла си спомни как беше на нейния свят — упорит ръчен труд, кал, влага и всепропиващ мирис на естествени торове от животните. Спомни си болката в раменете и ръцете след всеки такъв ден, мехурите по дланите, подутините по коленете и лактите. Живееше с дъжда, вонята, болките и редовните посещения на Учителите, които ги навестяваха, за да ги уверят, че това им е отредено някога от Безименните.

А сетне настъпи Денят за татуиране. В края на този ден лежеше в леглото с превързани и подпухнали ръце, пристегната през кръста с кожения колан, който баба й бе извадила отнякъде. Навън нощта вече се спускаше. Вятърът разклащаше стените на къщурката. Загледана в мрака, тя чуваше равномерното похъркване на баща си и сестрите си и се молеше сънят най-сетне да дойде.

И тогава подът изскърца и тя подуши миризмата на майка си.

— Ставай, Арла. Трябва да ти покажа нещо.

Надигна се, премигвайки сънено. Майка й я улови за превързаната ръка и я отведе в съседната стая. Огнището в центъра бе почти загаснало, виждаше се само бледото сияние на въглените. Майка й го разрови с ръжена и едва тогава Арла забеляза с изненада, че на лицето й грее усмивка. Зачуди се за причината, тъй като майка й рядко се усмихваше.

— Сега, Арла, след като доживя да бъдеш белязана, мога да ти разкажа за твоето име. Камък в Стената Арла родена от Черната стена. И това е самата истина, дъще на моята кръв, но не бива да го разкриваш никога и пред никого. Ако някой вече го знае — така е трябвало да бъде. Ако го издадеш, ще бъдеш обявена за еретичка и убита. Това, което ти казва, е наследено в нашето семейство от самите Безименни сили, Разбираш ли ме?

Арла все още не разбираше нищо, но кимна. В гласа на майка си долавяше стаена тревога, от която по гърба й минаваха тръпки.

Майка й приседна до огъня и скръсти ръце в скута. После заговори отново, но с напевен глас, както когато рецитираш Словата.

— И когато Безименните сили напуснали Царството и отишли на друго място отвъд Черната стена, те знаели, че човеците ще имат нужда от помощ и защита. Ето защо дали Словата си на Учителите, а властта — на Кралете. Те подредили времето в дни и сезони, за да могат Човеците да разпределят живота си. Но Безименните знаели, че Ауноранте Сангх дебнели някъде навън, готови да прибегнат до своите лъжи и измами. Знаели го, защото няма нищо на този свят, което може да бъде скрито от Безименните сили. Ауноранте Сангх щели да пратят свои верни слуги да разрушат Царството и да изтребят Човеците. За да се подготвят за тази опасност, Безименните произнесли нови слова и тези слова се превърнали в камъни. Те взимали всеки от камъните и ги наричали. Камъните се разцепвали на четири части — три от тях си оставали камъчета, но четвъртият се превръщал в човек. Имената, които произнасяли Безименните, давали на трите камъка силата да чуват и разбират всичко, що е по света, но само когато са в ръцете на човека, направен от същия камък. После Безименните разпръснали Човеците по света. Един станал Крал, друг Знатен, трети Необвързан, четвърти Крепостен, пети — Лишен. Минавали години, а камъните били предавани от родители на техните деца. Но имената се опорочили и изопачили в ежедневните приказки на хората и постепенно истината била изгубена от всички, освен от Лишените. Защото ние, които нямаме право да се докосваме до властта, нито да трупаме богатства, не можем да бъдем опорочени от измамните страни на съществуванието. А Безименните, които продължавали да следят всичко това през Черната стена, открили, че Ауноранте Сангх развъжда свои собствени слуги по същия начин, по който селякът развъжда свинете. Видели също така, че врагът гради свое царство, за да могат слугите му да го използват за крепост, от която да нападнат Царството. Безименните знаели, че ще дойде ден, когато слугите на Ауноранте Сангх ще нахлуят в Царството. Ето защо произнесли нови Слова. „Матю Гарисмит“ — казали те и създали свой верен Служител, а сетне му отворили Черната стена и го пратили да обикаля из Царството. Гарисмит знаел името си от самото начало, а също така знаел, че за да спаси Царството от Ауноранте Сангх, трябва да го премести някъде, където врагът не може да го намери. Учителите казват, че Гарисмит слязъл в търбуха на Царството и произнесъл там на висок глас своето име. Но това, Арла, не е всичко, което направил. За да накара света да го чуе, той се нуждаел от камъните и онези, които ги пазят. Отишъл първо при Кралете и Знатните. Но те били скрили камъните си дълбоко в богатските си къщи и отказали да ги извадят оттам. Отишъл при Необвързаните, но те проиграли камъните си преди години и не знаели къде са. Отишъл при Крепостните, но тези роби били предали камъните на своите господари, за да спечелят благоволението им. И тогава Гарисмит отишъл при Лишените. Извикал една от тях — името й било Ясен взор — и тя се явила пред него с камъните. Гарисмит разтворил вратата към недрата на Царството и я отвел надолу по тайни пътища в самия център на света. Камъните се превърнали в очи и уши, а Царството видяло Гарисмит и чуло го да произнася името му и се преместило по негова команда.

И тогава майка й извади кожена кесия.

— Протегни сега ръка, дъще.

Арла като насън протегна ръка и майка й положи на дланта й няколко камъка. Момичето зяпна от почуда. Бяха съвършено гладки и невероятно красиви.

— Това са камъните на Ясен взор — рече майка й. — Ние сме нейни дъщери, назовани от Безименните, плът от тяхната плът. Ние служим на Безименните, като пазим тези камъни. Ауноранте Сангх продължава да ни търси, но изпаднем ли в беда, Безименните ще пратят друг свой Служител, за да ни помогне. А може и те самите да се върнат. Сторят ли го ще се нуждаят от камъните и затова трябва да ги опазим. — Майка й се пресегна и прихвана брадичката й. — Това е началото на истината, дъще моя, Арла от Черната стена. Има и още и аз ще ти го разкривам постепенно. Можем да говорим за тези неща само когато сме скрити зад Черната стена. Изгрее ли слънцето, не бива да показваш пред никого, че нещо в теб се е променило.

Майка й прибра камъните, сетне я отведе при леглото. Тази нощ Арла не можа да заспи. Измина много време оттогава и Арла пропътува цялото Царство, но на никого не показа, че се е променила. Понякога в главата й се раждаха неканени мисли, които поставяха под съмнение Словата на Безименните сили.

„… Лишените са калта и камъните на света, но аз не съм Лишена. Родена съм от камък и съм наречена на Черната стена. Щом учителите са могли да забравят тази легенда, какво още са забравили? Ако имената, дадени от Безименните, могат да бъдат опорочени, какво още може да се опорочи?“

Тя погали кесията със своите камъни. През целия си живот бе жадувала някой да разбере какво представлява в действителност и ето че сега това се случваше. Тези Небесни хора с техните нетатуирани ръце и невежеството си за Словата на Безименните се отнасяха с нея като със скъпоценен дар. Би могла да се възползва от това, но всичко, което искаше, бе да се прибере у дома. Нямаше и минутка, в която да не си спомни за дъщеря си и за своите сестри и да не се пита какво е станало с тях.

Арла почувства, че коленете й омекват. Тя обърна гръб на прозореца и прекоси стаята.

„Шкафове. Етажи. Терминали. Не зная колко още ще издържа сред тези Небесни хора. Не зная докога ще чакам да решат как да постъпят с Царството. Но разбера ли какво са намислили, ще се върна там преди тях.“

Тя затвори очи и си представи децата си — едно по едно те минаваха пред мисления й взор.

„Още е рано да се връщам обаче. Има толкова много неща, които трябва да науча. Толкова много, които не разбирам. Твърде много. Чудя се как ли… Учителят Ерик Борн… е издържал тук цели десет години?“

Не биваше да се сеща за него. Това беше грешка. Името му пробуди в душата й странни и абсурдни желания и тя се опита да ги прогони.

Арла се намръщи, погледна ръцете си, сетне отново се захвана за работа.

Аял се огледа. Застанал извън оградата на пасището Зур-Аленден й махаше трескаво, като същевременно й сочеше транспортното кресло, паркирано на алеята.

„Този пък какво иска? — изстена тя. — Защо не ме потърси чрез огърлицата?“ Тя вдигна ръка и натисна бутона за връзка.

— Аленден, сега имам работа — произнесе тихо.

— Аял, трябва да поговорим за твоята нова… помощничка — долетя гласът на Аленден откъм диска.

— Каква помощничка?

— Нали знаеш? — рече Аленден. — Жената.

— Не можа ли да запомниш името й? Казва се Арла Камък в Стената. — Надяваше се, че огърлицата ще предаде част от раздразнението й.

— Зур-Аял, не мога да обсъждам този въпрос в ефир. Дай ми десет минути. Моля те.

За един кратък миг Аял обмисляше възможността да го прати по дяволите, но Аленден бе в състояние да бъде крайно неприятен, когато към него се отнасяха пренебрежително. Тя махна безпомощно с ръка, прекоси калната поляна на пасището и бутна мрежестата врата на оградата. Приближи креслото и се отпусна върху черната седалка, мърморейки под нос, че така никога няма да си свърши работата. Отново имаха голяма поръчка от витаите и точно сега не й бе до разговори с Аленден.

Всъщност той сигурно и сам се досещаше за това. Не бе от хората, които изразходват енергията си напразно.

Той се приближи към креслото, настани се на седалката до нея и намести широкополата си шапка.

— Говоря сериозно, Аял — бяха встъпителните му думи. — Мисля, че имаме проблем.

— Искаш да кажеш — нов проблем. Добре де, да чуем.

Аленден се огледа крадешком. Аял въздъхна.

— Аленден, казвай каквото имаш да кажеш, защото не разполагам с цяла година. Трябва да прегледаме, изследваме и натоварим двеста и шейсет глави добитък. — Тя му метна гневен поглед.

— Аял, извинявай, твоята… Арла е витайски шпионин.

Тя се извъртя към него преди още да осъзнае какво прави.

— Какво?

Никой на Кетран — от членовете на Първото семейство до Четвъртата вълна пришълци — не обичаше да си има работа с витаите. Повечето гледаха на тях като на необходимо зло. Някои само чакаха възможността да ги изритат от планетата. Аленден със сигурност принадлежеше точно към тях.

— Някой е използвал моите кодове за достъп, да влезе в базата данни.

Аял въздъхна.

— Това ли било? Аленден, имаш ли представа, че Арла почти не може да си напише правилно името. Тя си няма и понятие от…

— Аял, генетичната й последователност е като тази на витаите. Нищо чудно да е тяхно творение.

— Не ставай глупав, Аленден. Дори да се потвърди, че ДНК-молекулата й наподобява тази на витаите, това не променя нищо. Защо да не допуснем, че и те са били създадени от някого?

— Нямаме никаква представа колко са напреднали витаите.

„Кой плаща сметките на Перивар? — тази мисъл неочаквано изплува в съзнанието й. — Не и той самият. Вярно, че работи с шесели. И все пак… Кой му плаща сметките напоследък?“

— Не искаш ли да продължим този разговор вътре? — предложи Аленден, като не спираше да се озърта.

— Не, не искам да разговаряме вътре. — Тя се облегна назад. — Ако имаш нещо против преценката ми, помощник-изследовател, най-добре да го обсъдим в присъствието на директора ки Шолмат.

Аленден се наведе към нея и тя долови дъха му.

— Аз я видях, Аял. Има я на запис от охранителната камера. Вижда се как чете лабораторните записи. И не кои да е, а секретните.

— Не е за вярване! Но щом я има на камерите?… Не, сигурно е станала някаква грешка. Или недоразумение.

Аленден безпомощно размаха ръце.

— Аял, спомни си, че я доведе тук тъкмо преди витаите да обявят решението си да сложат ръка на МГ49суб1. Оттогава всичко се промени, не усещаш ли? Трябва да гледаме на нещата в нова светлина. Сега, след като разполагат с централна база, ще могат постепенно да разширяват влиянието си. Ще затягат всички хлабави винтчета, ще затварят врати. Единствената причина да не са го правили досега бе, че бяха прекалено разпръснати, твърде заети да се контролират едни други, за да отделят необходимите ресурси за изграждане на своя империя.

Аял го гледаше ококорено. Опитваше се да измисли някакъв отговор, но нищо не й хрумваше. Това беше грешка, защото даваше възможност на думите му да проникват в съзнанието й. Очевидно се беше подготвил. Може би дори вече бе разговарял с други. Не е трудно да повярваш в конспирация, особено когато са замесени потайните витаи.

Но това означаваше, че Перивар я е излъгал, както и Арла, и че тя самата бе проявила небрежност и прекомерна доверчивост.

Само дето не можеше да го признае.

— Пак ще повторя, Аленден, ако поставяш под въпрос преценките ми, най-добре да се обърнеш към нашия братовчед, директора. Но докато не ме уволни, аз си оставам твой пряк научен ръководител и като такъв ти заявявам — отговорността за действията на Арла нося аз и само аз. — Тя скръсти ръце и се загледа право напред.

Аленден протегна ръце към компютъра на таблото и с лекота въведе шестцифрен код. На екрана се появи изображение от лаборатория 20. Арла се бе навела пред един от компютрите на масата на Аленден, втренчила поглед в екрана. Аял се взря натам, но не можа да различи нищо, освен неясно златисто сияние. Аленден даде максимално увеличение на образа от камерата и го центрира върху текста. Арла бе нагласила документа на бързо прелистване и страниците се меняха със скоростта на гонени от вятъра листа. Твърде бързо, за да може дори Аял да ги прочете. Успя само да мерне емблемата на Първото семейство и на Кетрански хранителни продукти.

Смениха се още седем екрана с информация преди Аял да си даде сметка, че Арла чете бележките от събранията на борда. Документ, написан на високопрофесионален език, изпъстрен с неразбираеми термини и забранен за ползване от всички, освен от членовете на Първото семейство. Този път Аял протегна ръка и включи образа от втората камера, на която се виждаше лицето на Арла. Очите й се местеха бързо от ляво на дясно. Тя определено четеше текста, при това далеч по-бързо, отколкото Аял би могла.

Невъзможно! Абсурдно! Аял поклати глава. Та само преди две седмици още я учеха на езика. Изключено бе за такъв кратък период да овладее до съвършенство граматиката. Тя дори не знаеше с кое копче се пуска компютърът. Как тогава е могла да се добере до секретните файлове? Аленден положи ръце на таблото.

— Между нас има шпионин, братовчедке ръководител.

— Не.

— Какво значи не! — почти извика Аленден. — Погледни я само!

— Видях. — Аял махна към екрана. — И ти я погледни. Седи точно под охранителната камера. Там, където всички могат да я видят. И ти искаш да ме убедиш, че един шпионин, един витайски шпионин, ще проникне в нашата мрежа и ще чете секретни файлове пред камерите?

— Ако не е такава, тогава каква е?

— Нямам представа. Но смятам да разбера.

— Не можеш просто… — поде Аленден, но в същия миг краката на креслото се разгънаха в положение за движение.

— Мога, а ти ще си мълчиш, докато не разбера какво става. Никому нито думичка! — Креслото се люшна напред и закрачи и той едва успя да скочи в тревата. Тя се извърна и му подвикна през рамо: — Ако ще вдигаме шум, нека първо разберем с какво си имаме работа.

Аленден кимна. Аял също кимна и поръча на креслото да я откара в лабораторията. Край алеята вървяха забързани хора, над тях се носеха агромашини. Някои от хората й махнаха, но тя им отвръщаше машинално.

Арла. Арла Камък в Стената. В последно време се бе превърнала за нея в слънце и въздух. Мечтаеше си да узнае кой и кога бе създал предците й, да може да им стисне ръцете и да се порови в мозъците им. Дори да бяха витаите.

Беше казала на Перивар, че Арла е ходещо произведение на изкуството, но сега бе готова да промени формулировката си. Тази жена бе истинско чудо.

Аял бе привикнала с идеята за генетично конструиране. На Кетран всяко късче от флората и фауната бе създадено така, че да намери своето място във внимателно изградената биосфера. Немалка част от тези екземпляри бяха дело на нейните ръце и тя се гордееше с тях. Но досега не бе срещала конструирана ДНК, която да не съдържа нищо повече от онези жизненоважни качества, способни да се проявяват в напълно предсказуема среда — качества, по-подходящи за аквариумни водорасли или лабораторни дрожди. Но не и за човешки същества. През изминалите три седмици, откакто се появи Арла, Аял бе научила повече за неврохимичните регулатори, отколкото за десет години интензивни изследвания.

Но не всичко при Арла имаше разумно обяснение. Кой би създал организъм, без да остави достатъчно свободно място в неговата ДНК, за да осигури възможност за адаптация и компенсация при промени в обкръжаващата среда? Арла беше перфектна, но достатъчно бе да настъпят изменения в нейната среда и тя щеше да се изправи пред сериозни затруднения. Аял бе изненадана, че тя дори бе успяла да роди четири здрави деца от общо седем раждания. Ако искаш подобен екземпляр да оцелее, трябва да го отглеждаш грижливо, да проверяваш зародишите още в началния им стадий, за да си сигурен, че са жизнеспособни, да ги следиш в периода на тяхното израстване и ако е необходимо, максимално рано да налагаш корекции.

Не. В това нямаше никакъв смисъл. Подобна група от хора би изисквала по-щателна поддръжка дори от тази на… колонията Кетран.

На екрана все още се виждаше наведената над компютъра Арла. Нищо в нейните стройни, внимателно подредени вериги не обясняваше това.

Дискът й изписука и тя подскочи.

— Братовчедке Зур-Аял ки Малияд — беше гласът на директора Шолмат. — Моля, явете се незабавно в кабинета ми.

Аял се намръщи озадачено. Директорът не се бе обръщал към нея по този начин, откакто бе решила да се омъжи за колонист от Третата вълна.

Тя докосна копчето на огърлицата и отвърна:

— Най-голямото ми уважение, братовчеде директор, но имам спешна работа в лабораторията.

— Нека друг я поеме — отвърна директорът. — Тук при мен има двама пратеници на Рудолантските витаи. Те искат да разговарят с вас за някаква тяхна собственост, която лабораторията ви е приобщила неправомерно.

Очите на Аял едва не изскочиха от орбитите. На малкото екранче на таблото Арла продължаваше да прелиства документи.

— Братовчедке?

— Ще бъда при вас след пет минути, братовчеде директор.

— Аял прекъсна връзката. Тя стисна зъби, събра сили и повика чрез огърлицата Аленден.

— Зур-Аленден, говори Зур-Аял. Имаме проблем. Искам незабавно да изведеш Арла от лабораторията. Прати я да мете тавана, каквото и да е, само да е далече от директорското крило поне за един час.

— Но… — поде с колеблив глас Аленден.

— В кабинета на директора има витайски пратеници.

— Разбрано. Ще бъде изпълнено. — Пукот оповести края на връзката.

Колата спря пред двойните врати с надпис ЦЕНТРАЛНА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ЛАБОРАТОРИЯ. БЛОКОВЕ 6–12. ВХОД САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЛАБОРАТОРИЯТА. Механичните крака се подгънаха и тя скочи от креслото.

Кабинетът на директор Зур-Кохлбир ки Шолмат всъщност бе тристаен апартамент в източното крило на сградата. Кохлбир беше предприемач, вдъхновен политик и най-възрастният наследник на първото от Първите семейства. Което означаваше, че знае всичко за умението да се впечатляват посетителите чрез външни белези. Чакалнята бе просторна и луксозно обзаведена за приемане и на хора, и на шесели. Това трябваше да подскаже, че директорът е човек без предразсъдъци. Вратата, към кабинета бе отворена. Аял прекрачи прага и се озова в нещо като парник — прозрачни силикатови стени, много растения и чудесна гледка към просторите отвън. Таванът също бе прозрачен и тя виждаше пухкавите облачета, които лениво се носеха в небето. Кабинетът бе обзаведен с няколко ниски масички, заобиколени от столове. Непринудена атмосфера, където хората можеха да се срещат, да разговарят, дори да се разхождат. Директор ки Шолмат седеше зад бюрото в най-слънчевия ъгъл и отпиваше димяща златиста течност от висока чаша. Срещу него се бе настанил витайски пратеник, загърнат в червено наметало — като статуя, издялана от рубин и мрамор.

Аял стисна зъби и се усмихна пресилено.

— Зур-Аял ки Малияд! — Зур-Кохлбир кимна почтително. — Седнете и се настанете удобно, братовчедке. — Аял усети, че стомахът й се свива от това откровено лицемерничене, но въпреки това дръпна едно кресло и се отпусна върху него. Щом играта е такава, трябваше да я играе докрай.

— Това е Пратеник Баск от витайския кораб „Великата задача“.

— Пратеник! — Аял докосна с пръсти чело, за да го поздрави. Предполагаше, че съществото под туниката е от мъжки пол, но не беше изключено да греши.

Зур-Кохлбир отпи малка глътка от чашата.

— Пратеникът е дошъл при мен, за да узнае местонахождението на помощник Арла Камък в Стената. Казах му, че ще се консултирам с вас, тъй като разбрах, че финансирате договора й от вашата заплата.

„А ти не си направи труда да му съобщиш, че лабораторията поема на свой ред моя дял.“

— Зур-Аял — поде с нисък и равен глас Пратеник Баск. — Ако ми разрешите, бих искал да ви разясня някои подробности относно произхода на помощник Арла, както вие я наричате.

Аял повдигна въпросително вежди, за да подчертае, че цялата е в слух.

— Навярно сте чула официалното изявление на витаите относно МГ49суб1?

Аял кимна.

— Градският съвет проведе няколко официални пресконференции по въпроса. Тъй като сме под витайско управление, ние сме заинтересувани от подобна промяна в статута на вашия народ.

Стараеше се да се придържа към официалния тон, но усещаше, че е позабравила това умение, откакто спря да посещава приемите на Първото семейство. Надяваше се, че дискът преводач ще компенсира пропуските.

— В такъв случай сигурно ви е известно, че официалните власти на Кетран вече са изразили одобрение относно нашите претенции за споменатата планета.

Аял отново кимна. Беше гледала внимателно видеоматериала, разпространен от витаите, и бе ругала неудържимо, след това.

— Щом е така, Зур-Аял — продължи Баск, — ще ви призная нещо. Разчитам на вашата дискретност. — Той многозначително погледна към директора. — Докато подготвяхме действията си спрямо МГ49суб1, планетата бе нападната от контрабандисти. Арла Камък в Стената беше едно от нещата, което те ни откраднаха. Зур-Аял, разберете, Арла не е независимо човешко същество. Тя е генетично конструиран артефакт и кетранското правителство признава, че принадлежи на витаите. — Той направи пауза, за да придаде допълнителна тежест на думите си. — Разбира се, не е имало откъде да го разберете. Уверен съм, че сте взели този артефакт на работа с най-добри намерения и без никаква представа, че е контрабанден продукт.

„Разбира се, че не — повтори мислено Аял. — Това щеше да е наказуемо според кетранските закони. Закони, наложени от витаите.“

Зур-Кохлбир остави чашата си на бюрото.

— Съобщих на Пратеник Баск, че след като договорът, по който работи обсъжданият субект, е ваш, вие сте тази, която има право да освободи Арла Камък в Стената и да я предадена витаите. — Той я изгледа с поглед, който можеше да я прикове към стената. — В объркани времена като сегашните е още по-важно да се спазват формалностите.

— Особено в такива объркани времена — съгласи се Аял, докато се питаше какво се опитва да й намекне.

— Позволете ми да се съглася с вас — намеси се Баск. — Ние също осъзнаваме, че моментът е кризисен. Вярвам обаче, Зур-Аял, че няма да се поколебаете да направите необходимото съгласно закона.

Пред очите й за миг се мярна образът на Арла, наведена над компютъра.

— Естествено — отвърна тя, стараейки се да влезе в тона на Баск. — Веднага щом вие, Пратеник Баск, предоставите необходимите документи в потвърждение на отправеното от вас искане, аз ще прекратя договора на Арла Камък в Стената и ще ви я предоставя. — Стомахът й се сви, когато зърна усмивката на Зур-Кохлбир.

„Е, доволен ли сте сега, братовчеде директор? Не съм забравила правилата.“

— Зур-Аял, ще бъда максимално откровен относно позицията на витаите в този момент — заговори отново Баск. Той се наведе едва забележимо напред, което на езика на жестовете на витаите означаваше много. Движенията им обикновено бяха като менящи се кадри на видеозапис. — Веднага щом получим споменатия артефакт ние ще напуснем колонията Кетран. Възвръщането на МГ49суб1 ще погълне всичките ни ресурси. Разбира се, ще бъдем така щедри да забравим всички ваши дългове спрямо витайската общност на Кетран.

Аял усети, че дъхът й секва. Нима наистина ще си тръгнат? И затова ще е достатъчно само да им предаде Арла?

— Освен това, като възнаграждение за неизпълнените обещания от наша страна ще ви предоставим и машините, които сме докарали. Както, естествено, и програмите за тях и изкуствените интелекти, които ги управляват. Очакваме и за в бъдеще да продължим плодотворното сътрудничество с вашата планета.

„Нима ще се отървем от тях? Завинаги?“

— Ако обаче не получа артефакта, изтеглянето ни оттук ще се забави драстично — добави Баск.

Директорът се размърда.

— Всичко това е пределно ясно, Пратеник — рече той. — Но както вече стана дума, съществуват формалности, които трябва да бъдат спазвани. Зур-Аял ще се нуждае от споменатите документи, за да прекрати договора на Арла.

Баск замлъкна за няколко секунди.

— Ще ги има — рече накрая. — Ако разрешите, Зур-Аял, ще се свържа с някого от вашите заместници, за да разбера какви документи ще са ви необходими.

— Нямам нищо против — отвърна Аял.

Баск се изправи и я поздрави вдървено.

— Ще получите това, което искате, до утре сутринта. Ще бъдете ли така добра от своя страна да подготвите артефакта още днес?

— Веднага щом получа документите, Пратеник.

 

 

С крайчеца на окото си тя зърна, че Кохлбир кима. Явно одобряваше насоката на разговора. Какво ставаше тук? Директорът беше от изявените неприятели на витайското присъствие, а ето че сега, когато тя забавяше с бюрократични формалности едничката възможност да се отърват от тях, той я подкрепяше.

— Много добре — Баск поздрави и директора. — В такъв случай ще продължим този разговор утре.

— Линията ми ще бъде отворена постоянно за вашите съобщения — отвърна Зур-Кохлбир, без дори да се изправи.

Алената туника на Баск изшумоля и гостът напусна кабинета сам. Аял се зачуди дали витайският пратеник си е дал сметка, че току-що го бяха оскърбили.

„Със сигурност — рече си тя. — Щом познава нашите закони и политиката ни, не може да няма представа и от маниерите ни.“

Зур-Кохлбир докосна едно копче на бюрото и вратата се плъзна. Той се извърна към нея и я дари с широка усмивка.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, братовчедке.

— Простете, братовчеде директор — Аял се облегна назад и скръсти ръце на гърдите, — но съм малко объркана след това внезапно възстановяване на роднинските ни отношения. Ще ми кажете ли сега какво става?

Зур-Кохлбир продължаваше да я озарява с усмивката си.

— Аял, това са много сериозни неща. Имаме уникалната възможност да се възползваме от момента и да изградим заедно бъдещето на Кетран като могъща сила в Обитаемата галактика.

„Олеле!“ Очите на директора сияеха със странен блясък. Той надушваше сила и власт и инстинктът му го окуражаваше да действа. Това бе генетична тенденция, унаследена при всички членове на Първото семейство. Тъкмо на нея дължаха и водаческото си положение над сто години.

— Витаите искат тази Арла — продължи той, след като отпи от чашата. — Искат я повече от всичко, което ги е интересувало някога. Въпросът е защо? Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

„Едва ли стомахът ми ще го понесе в момента.“ Той лекичко разклати чашата.

— Тази Арла трябва да е уникална, и то за нещо жизненоважно. — Директорът отново се усмихна на Аял. — Ако знаехме какво е, ние двамата, братовчедке, бихме могли да осигурим на Кетран онова, за което жадува цялата Обитаема галактика — една крачка пред витаите.

— Работим по това от доста време, братовчеде.

— Зная, зная — усмихнато кимаше директорът. — Но в строго определени граници. Сега обаче разполагаме с важен източник на сведения и бързината на действие е от изключително значение.

— Какво всъщност искате от мен, братовчеде? Да разчленя една разумна жена на части, за да видя какво тиктака вътре в нея?

— Зур-Аял! — Зур-Кохлбир положи длани върху бюрото. — Трябва да успеем на всяка цена. Обитаемата галактика напоследък търпи важни промени. Обединителите постепенно се превръщат в реална сила, само че нямаме никаква представа накъде смятат да я насочат. Шеселите развиват успешна програма за колонизиране и разпространяват влиянието си, но за тях също не знаем какво искат. А ето че сега витаите се оттеглят на онзи малък свят, вероятно за постоянно, а може би не. Ако не заемем подобаваща позиция, Кетран може да се превърне в играчка в ръцете на сили, с които не бихме могли да се мерим.

Аял мълчеше.

— Братовчедке, зная, че не обичаш да се занимаваш с политически машинации и интриги. А пък и този брак, с който не случи… Това, което искам сега от теб, е да си припомниш произхода си и да възстановиш положението си в обществото. Не ме карай да прибягвам до крайни мерки и да ти отнемам този „артефакт“, след като наредя да те арестуват. Къде е Арла в момента?

Аял вкопчи пръсти в ръба на бюрото.

— Работи по една задача, братовчеде директор. Ще наредя да я повикат незабавно. Но ще са ми необходими няколко часа.

Той кимна.

— Каквото пожелаеш, Аял. Но не забравяй — тя ни е нужна жива.

— Струва ми се, че пак ще говорим за нея, братовчеде.

Тя се надигна, а той скочи и я изпрати до вратата. Веднага щом се озова отвън Аял включи огърлицата си и се свърза с Аленден.

— Къде е тя?

— Където ми нареди — пратих я да почисти тавана, — отвърна Аленден. — Аял, защо…

— По-късно ще ти обясня. Прояви търпение, ако обичаш.

— Разбрах, Аял, разбрах.

В гласа му се долавяше странно покорство. Точно сега не можеше да рискува да си обтяга отношенията с него. Можеше да й потрябва за твърде много неща.

— Аленден, налага се да действаме крайно предпазливо. В противен случай можем да предизвикаме семейна война.

Това подейства, което пролича по настъпилата продължителна пауза.

— Очаквам с нетърпение подробностите — рече той накрая. Тъй като нямаше търпение да чака асансьора, Аял се изкатери по стълбите до третия етаж. „Таванът“ всъщност бе изоставена лаборатория от времето на кризата. Понякога пращаха тук някой провинил се асистент — като на заточение. Лабораторията бе натъпкана със занемарени и непотребни прибори, счупени мебели и изобщо всичко, от което в един или друг момент е трябвало да се отърват.

Арла тъкмо преместваше един полимерен сандък, пълен с някакви кабели. Аял спря на прага и известно време я разглежда мълчаливо. Арла носеше зелена риза и панталони, каквито помощниците навличаха, когато ги пращаха да работят в полето. На широкия й кожен колан се полюшваше познатата кесийка. Доколкото Аял знаеше, на собствения си свят Арла се бе занимавала с животновъдство. Тук никога не се бе оплаквала от допълнителната работа. Вършеше онова, което й нареждаха, с готовност на човек, който иска да се хареса.

Тя повдигна тежкия сандък и го сложи върху друг от същия вид. Сетне се извърна, видя Аял на вратата и се сепна.

— Зур-Аял — рече тя, — извинявай. Малко се стреснах.

— Не се безпокой за това. — Аял влезе в лабораторията и затвори вратата зад себе си. — Арла, налага се да поговорим сериозно.

— Хубаво — кимна Арла без колебание, както правеше винаги. Понякога Аял имаше чувството, че ако й каже да скочи от някоя планина, Арла ще отвърна с „хубаво“ и ще го направи.

Понякога. Друг път обаче я залавяше да изучава самата нея внимателно с кафявите си очи, сякаш се стараеше да запомни всяко нейно движение, или пък преценяваше нещо. Но какво? Тя се извърна и щракна ключалката.

— Арла, разполагаш с две минути да ме убедиш, че не трябва да те предавам на витайския пратеник, който е дошъл да те търси при нас.

Арла пребледня почти колкото бяха бледи витаите, но гласът й остана твърд.

— Аял, разбираш ли какво говориш…

— Достатъчно — прекъсна я Аял. — Сега ти остава само една минута.

Арла потърка ръце и се загледа в татуировките. Промърмори нещо на собствения си език, после неочаквано премина на стандартен.

— Трябваше да се досетя. Ти не си като Знатните от Царството. Не е толкова лесно да бъдеш измамена. — Тя се изправи и се приближи. — Витаите… какво искат от мен? Казаха ли?

— Да. Твърдят, че си тяхна собственост. Че си артефакт, изкуствено създадена, и че трябва да им бъдеш върната.

Арла се отпусна на близкия стол.

— Ти не ги харесваш.

— Така е — Аял скръсти ръце. — Но в момента не знам дали харесвам и теб. Разполагам със запис от охранителната камера, на който се вижда как преглеждаш секретни документи.

— Какво? — Арла рязко повдигна глава.

— Не се опитвай да се преструваш на невежо провинциално момиче, Арла. Номерът няма да мине…

— Не! Не! — размаха енергично ръце Арла. — Не те разбрах. Охранителна камера? Това какво е?

Аял вдигна ръка и посочи камерата в ъгъла на стаята.

— Същата като тази. Тя те е записала, докато си се ровила в компютъра.

Арла забоде поглед в камерата. От бяло лицето й постепенно позеленя. Аял дори си помисли, че ще й прилошее. После от устата й изригна поредица от нечленоразделни звуци, които може би бяха псувни на нейния език.

— Времето ти изтича — припомни Аял.

— Е, добре — повдигна рамене Арла. — Какво искаш да знаеш?

В главата й се завъртяха дузина различни въпроси: Коя си ти? Защо толкова те искат витаите? Как така бързо се научи да четеш? Но накрая попита:

— Как успя да проникнеш в секретните файлове?

— Веднъж гледах как го прави Зур-Аленден.

— Веднъж?

Арла кимна.

— Това ми е достатъчно. Подреждах съседното бюро и той не ми обръщаше внимание.

— Значи имаш фотографска памет?

Тя помръдна с устни, сякаш опитваше на вкус непознатия термин.

— Нещо подобно, да.

— И можеш да четеш. Не си неграмотна, за каквато се представяше в началото.

— Тогава бях. Сега не съм.

— В такъв случай…

Арла бръкна в един от джобовете на панталона си и извади чифт тънки ръкавици. Нахлузи си ги, отвори кожената кесия и извади отвътре снежнобяла сфера.

— Това е един от моите поименни камъни. — Държеше го в дланта си, така че Аял да може да го разгледа. — Той ми помага да запомня всичко, което виждам или чувам. Освен това съхранява спомените ми… — Тя се намръщи, докато се чудеше как по-точно да обясни. — Камъните съпоставят всичко, което е в главата ми, по такъв начин, че и аз да мога да го разбера. Ако имам някакъв въпрос, поставям ги в ръката си и те сами намират отговора в ума ми и ми го дават. Колкото повече виждам, толкова по-лесно камъните намират отговора. Преди да дойда тук бях затворена във витайска изолаторна килия и после на един кораб на име „Ю-Кенай“. Видях много неща. Чувала съм разни работи за компютрите и имах възможност да ви гледам, докато работите с тях. Така камъните бяха в състояние да… — тя се намръщи отново създадат някои връзки в мозъка ми и да се уча много бързо.

— Това е невъзможно… — прошепна едва чуто Аял. Безсмислено беше да го казва. Самата Арла беше невъзможна, ала въпреки това седеше пред нея, положила бялата сфера на дланта си…

„Не може да е изкуствен интелект, няма никакъв начин да си сътрудничи с него. Нито е някакъв вид компютър. Изкуствена памет? Със способност да създава рационални контекстуални връзки? Но как? КАК?“

Тя се огледа, приближи едно от бюрата и с рязък замах го почисти от натрупаните отгоре прашни предмети. Включи вградения компютър и веднага щом мониторите затрептяха се зае да активира скенерите.

— Арла, подай ми това нещо — тя протегна ръка и едва сега установи, че трепери.

След кратко колебание Арла пусна камъка в дланта й. Беше тежък, гладък и хладен като полиран кристал. Тя го стисна внимателно. Повърхността му не се затопляше, сякаш камъкът й се съпротивляваше.

Аял го постави внимателно върху един от стативите на скенера и спусна капачето над него. Арла стискаше толкова силно облегалките на стола, че кокалчетата й бяха побелели. Аял мълчеше. Арла знаеше, че сканирането няма да навреди на скъпоценния й камък, но въпреки това изглеждаше притеснена.

На екрана изплува предварителната информация. Първо се появи външната обвивка, съдържаща кристализиран въглерод и следи от други елементи. Под нея следваше микрокапилярна конструкция. Капиляри? В кристал? В самия център ядрото бе почти течно… белтъчини, рибонуклеотидна киселина, електрохимични дири, нишковидна структура…

Аял не можеше да откъсне очи от екрана. Камъкът беше кух порьозен обогатен диамант, съдържащ миниатюрна нервна система и бъркотия от неидентифицирани вирусни вериги.

„Готова съм да се обзаложа на брачния си договор, че всяка от тях съдържа «контакти», които съвпадат с допълнителните рецептори в тялото на Арла…“ Скенерът бе идентифицирал десетина различни вериги, докато Арла имаше двайсет и два неизползвани рецептора…

„Значи тя не е инструмент, а по-скоро компонент от система. Такива неща не са изкуствен интелект, а истински.“ Аял почувства, че коленете й се подгъват.

— Откъде имаш тези камъни?

Арла сви рамене.

— Казаха ми, че Безименните сили ги завещали на семейството ми да послужат, ако се наложи да пратят друг Служител в Царството. Може да е вярно, макар че не разбирам какво точно означава.

Аял извади камъка от статива и го завъртя между пръстите си. Това нещо трябваше да иде под електронния микроскоп, който да го изучава слой след слой. Да разберат от какво се състои, как функционира.

— Ти посрещна доста спокойно новината, че не си това, за което си се смятала — подхвърли тя.

— Това изобщо не е новина — отвърна Арла с леден глас. — Учителите казват, че съм се появила, когато Безименните произнесли името ми. Майка ми твърди, че съм частица от същата дума, която е създала този камък. Ти пък вярваш, че някой е забъркал в една колба малко протеини, добавил е още нещо и ме е сътворил. Всичко това няма никакво значение. Аз съм си аз. Нося си името, което само Безименните могат да ми отнемат. — Тя протегна ръка. Аял схвана намека й и й върна камъка.

— Има ли… много хора като теб… в Царството?

— Не зная — Арла внимателно прибра камъка в кесията. — Зная обаче, че не са останали други арласи… камъни.

— Откъде го знаеш?

Устата на Арла се изкриви в мъчителна усмивка.

— Преди около десетина поколения Учителите обявилия всички камъни за свещени и ги прибрали. Малкото, които са останали в наше време, са заключени в съкровищниците на Храмовете. Чух от един високопоставен Учител, че през целия си живот е виждал само един комплект. Значи наистина не са толкова много.

Устата на Аял беше пресъхнала. Сигурно не са останали много, но витаите се опитваха да завземат света, където се намират. И да се доберат до единствения човек, който притежава собствен „комплект“. Какво ли би станало, ако се сдобият с тях? Ще скочат толкова напред в развитието си, че останалата част от Обитаемата галактика ще изглежда като пещерно селище. Никога няма да успеят да ги застигнат. Никой няма да може да мери сили с тях. Ще имат каквото си поискат и когато го поискат.

— Арла — заговори Аял, — знаеш ли кой е светът, който витаите са избрали да вземат за себе си?

— Не — поклати глава Арла. — Споменаха само астрономическото му название.

— Арла, това е Царството. Твоята планета.

Арла бавно вдигна ръка към устата си. Притисна я толкова силно, че сякаш се опитваше да заглуши надигащия се в гърлото й писък. Аял пристъпваше неуверено от крак на крак, без да знае дали трябва да направи нещо. Арла постепенно се овладя и положи ръка върху кесията. Тя зашепна нещо на собствения си език, сетне преглътна мъчително и премина на стандартен.

— Трябва да… намеря Ерик Борн. Да го предупредя. Ние трябва да се върнем. Да кажем на нашите семейства. Да предупредим… всички. — Страхът, който се виждаше в очите й, не беше престорен. — Учителите и Знатните са голямо тегло, а сега и тези Небесни! Никога няма да се освободим от тях. Защо Безименните го позволяват?

„Как може още да вярваш в Безименните след всичко, което научи? Всъщност не е ли време и аз да започна да вярвам в тях след всичко, което узнах?“

— Добре, ще ти помогна да напуснеш планетата. Спечелих няколко часа. Може би Обединителите…

— Не! — поклати глава Арла. — Те започнаха войната в Царството. Същите са като витаите. Предлагат договори и съюзи, но всъщност гледат да ни поробят. Трябва да напусна Кетран, да открия Ерик Борн и да се върна в Царството. — Тя се усмихна. — Чака ме доста работа.

— Първо ти трябва кредит — заяви Аял, която несъмнено бе по-практичната. — Не мога обаче да рискувам с открит трансфер на средства. Витаите сигурно ме следят. — Тя погледна към вратата. — Трябва да измисля някакъв начин да им отвлека вниманието… стига да не ме арестуват преди това или да не замразят сметката ми. Как мислиш, ще успееш ли сама да се добереш до Перивар?

Арла кимна.

— Да, но той ми каза да не се връщам.

Аял нетърпеливо размаха ръка.

— Когато идеш при него, кажи му, че искам да ти помогне, инак ще отговаря лично пред мен. Кажи му да ти даде заем. Всичко, от което се нуждаеш. После ще му го върна. Аз или Килиан.

— Ще му кажа. — Арла се изправи. — Благодаря ти, Аял. Името ти ще бъде запомнено. — Последните думи произнесе със сериозен тон, изглежда бяха някакво пожелание.

— Отивай сега в стаята си и си събирай багажа.

— Аз нямам багаж — рече Арла. — Всичко, което ми трябва, е на мен — дрехите и… камъните. Отвън няма никой нали?

— Никой. Тръгвай, Арла. — Аял отключи вратата.

Арла излезе, без да поглежда назад. Веднага щом вратата се затвори Аял седна на бюрото и потърси връзка с кораба на Килиан при езеро Луис, на другия край на света.

Той имаше сънен вид, когато се появи на екрана, но се събуди веднага щом я видя.

— Аял, любов моя, защо си намръщена?

— Килиан… аз… първо да си намеря гласа.

— Брей, какво е станало?

— Какво ще кажеш двамата пак да емигрираме?

Това му отне няколко дълги секунди.

— Чух, че на северния континент Нова зора граничният контрол изобщо не е строг. Нуждаят се от ръце и глави.

— Обичам те — въздъхна тя.

— Аз също. — Той я дари с топла усмивка. — Отивам да си подам заявлението за напускане. Утре в десет на космодрума.

— Разбрано.

Сбогуваха се и Аял прекъсна връзката. В стаята цареше напрегната тишина.

— Радвай се на спокойствието, докато можеш, Зур-Аял — произнесе тя. — Радвай се, докато можеш.

 

 

Парал очакваше с нетърпение момента, когато Свидетелят ще престане да го гледа. Усещаше присъствието й като паяжина, спуснала се върху цялото му тяло. Опита да се съсредоточи върху работата, но все не успяваше да го постигне. Трябваше да намери някакъв начин да се срещне с Ордет, но без да буди подозрение и без Свидетелят да забележи нишка, която ще го отведе при Империалистите.

Тясното помещение бе натъпкано с всякаква апаратура, досущ като във всеки друг голям офис на Кетран. Но за сигурността се грижеха така, сякаш от това зависеше съществуването им. Пазеха се дори от любопитните очи на шеселите. Само да можеше Свидетелят да спре да го наблюдава! Мониторът, който следеше площадката пред входа, изписука и Парал подскочи от изненада. Външната врата се отмести встрани и в стаята влезе Баск.

Парал се изправи и го посрещна със скръстени ръце в жест на уважение към Старши Пратеник.

Баск имаше мрачен вид и Парал усети гнева му като скупчени на хоризонта облаци преди буря.

— Управител ки Малияд твърди, че артефактът изпълнява поставена задача и ще бъде освободен от договора едва след като й покажем нужните документи. — Баск свали от окото си залепената там миниатюрна камера. Свидетелят пристъпи напред и протегна ръка, за да може Баск да пусне върху дланта му камерата. Направи го съвсем невъзмутимо и Парал се възхити на самообладанието му. — Това, най-вероятно е тактика на забавяне. Не можем да допуснем артефактът да остане в ръцете на чужденци.

В душата на Парал си даваха среща надежди и страхове. Щом Баск е толкова погълнат от провала си, едва ли в момента може да разсъждава трезво. Но от друга страна, това означаваше, че положението наистина е сериозно. Парал изведнъж се почувства страшно самотен.

— Ще трябва да наемем сателитно наблюдение, за да установим къде е артефактът — заяви Баск и се настани пред комуникационния пулт. — Провери дали можем да притиснем по някакъв легален начин ръководството на тези Градини.

Парал бе завладян от внезапно вдъхновение.

— Пратеник, ще ми позволите ли да направя едно предложение?

— Да? — Баск се извърна към него.

„Придай си смирен вид — припомни си Парал. — И малко засрамен.“

— Зная, че не е съвсем редно. Имам… приятели, които са настанени на един от наблюдателните постове. Ако им предам молбата, ще започнат издирването преди да бъде пратено официалното нареждане… Бих могъл да отида на станцията и да ви държа непрестанно в течение…

Баск не отговори. Той също живееше с мисълта за постоянното присъствие на Свидетеля, досети се Парал. Баск трябваше да прецени кое е по-важно — да спази установения ред или да действа според извънредните обстоятелства.

„Трябва му още съвсем малко!“

— Зная, че не е съвсем по разпоредбите — продължи той, набирайки смелост, — но от Амаярските градини могат да решат да я преместят другаде или тя самоволно да напусне работното си място… — Той остави изречението недовършено.

Беше достатъчно.

— Добре, Помощник, изпълнявайте.

— Разбрано, Пратеник — кимна Парал, като се стараеше да не поглежда към Свидетеля.

Беше подготвил измъкването си хладнокръвно. Отвън на улицата го очакваше малка покрита кола. Разполагаше с един час, най-много два, преди Баск да започне да се пита какво е станало с него — точно толкова щеше да е необходимо на пратеника, за да набави документите за Зур-Аял ки Малияд, стига, разбира се, от нейната служба да му окажат съдействие. Парал би могъл да изпрати запитването до станцията на път за Шеселското посолство. Всичко дотук вървеше гладко.

Да можеше само поне за миг да се отърве от усещането, че непрестанно е под наблюдението на Свидетеля!