Сара Зетел
Възвръщане (13)

12.
На борда на „Ю-Кенай“, 10:04:56 корабно време

„Тя се изправи срещу него и каза: аз те познавам.“

 

Откъс от Апокрифа, анонимен автор

— Взе да ти става навик.

Гласът й прозвънтя неприятно в ушите му. Болеше го навсякъде — от допира с чаршафа, от светлината, проникваща през спуснатите клепачи, от пулсиращата във вените кръв.

„Ако умра, поне ще се отърва от болката.“

Мисълта изникна в изтощеното му съзнание и остана да виси там.

Нещо го докосна по шията и той извика. След миг обаче болката започна бързо да отслабва и скоро се превърна в спомен. Завладя го летаргия.

„Благодаря ти!“ — прошепна той към мрака.

Когато се събуди отново, гърлото му бе свито. Огледа се и веднага щом видя, че се намира в своята каюта, с облекчение отпусна глава на леглото.

„Значи не е било сън. Измъкнали сме се.“ Тази мисъл му даде сили да се надигне отново. Не се оказа много трудно. Заслепяващата болка се бе свила до тъпо усещане в тила, което можеше да преодолее.

Изправи се и установи, че му е малко трудно да пази равновесие. Но все пак се справяше. Отиде до вратата, облегна се на нея и я отвори.

Арла седеше в каюткомпанията. На масата пред нея имаше трохи от истински хляб и купичка с димяща течност. Очевидно си беше направила пиршество със скъпоценните му запаси от истинска храна в хладилника. Той се отпусна на дивана и тя побутна една чиния към него. Стомахът му се сви. Пресегна се, взе късче сварено месо и го налапа. Опита се да го преглътне с глътка чай.

— Как се чувстваш? — попита Арла.

— Почти нормално, струва ми се. — Той се огледа. — Знаеш ли как Аду е успял да ни открие?

— Да ни открие? — повтори тя учудено. — Ти беше този, когото трябваше да открием. Дойдох да те освободя.

Ерик се облещи към нея.

— Аз си мислех… мислех си, че…

— Че след като са заловили Учителя, същото е сполетяло и тази презряна жена? — Тя се изсмя рязко. — Но не стана така, Учителю. Съумял си да ме скриеш по-добре, отколкото скри себе си.

— Наистина ли? Значи не съм чак такъв глупак.

— Какво стана всъщност? — попита тя. Ерик прокара ръце през косата си.

— Рудолантските витаи са същите, които в Словата се наричат Ауноранте Сангх. Аз се изправих срещу тях, Арла, бях надвит. Попаднах в плен.

— Не разбирам обаче защо наричат нас Ауноранте Сангх — отвърна тя. — Да можех да имам познанията на предците, а не само техните камъни!

— Значи знаеш? — ококори се той.

Тя се почеса по белезите върху китките.

— Предположих, след като чух, че смятат Царството за своя изгубен дом. Не беше особено трудно да се досетя. — Тя го изгледа с мрачна усмивка. — Но май имате нужда от почивка, сар Борн.

— Не искам да почивам. — Ерик се надигна решително. — Имам нужда да помисля. Трябва да мисля.

— Какво пък, разполагаме с цели два дена, преди да стигнем в Царството — отвърна тя. — Ще имаш достатъчно време да…

— Кой зададе курса към Царството?

— Ами Аду… По мое нареждане.

— Как може да си толкова глу… Рудолантските витаи сигурно вече са там!

— Там са — повтори тя спокойно. — Аду провери. Ще трябва да бъдем внимателни, когато се приближим.

— Внимателни! — кресна Ерик. — Ще ни засекат още щом си подадем носовете в системата! — Той се закашля и пое въздух със свистене. Арла скочи и му помогна да седне. — Царството е последното място в Обитаемата галактика, където трябва да ходим сега.

Тя се отпусна на дивана.

— Не очаквах да чуя подобни думи от един Учител, който току-що се е срещал с Ауноранте Сангх в открит двубой.

— Двубой… — повтори той с презрение и посегна към чашата с чай. — Как не! Издържах пет минути срещу тях, после ме упоиха и ме натикаха в капсулата. Страхотна битка за дена Враг на Ауноранте Сангх! — Той остави чашата и въздъхна. — Дори нещастните ученици от Храма щяха да се справят по-добре.

— Какви ги говориш? — зяпна тя. — Нали си жив и се измъкна, какво повече искаш? Успя да ги задържиш и да пратиш сигнал за помощ от вътрешността на техния кораб. Ти направо ги разби!

— Избягах от тях — поправи я той. — Събудих се и изпаднах в паника. Не можех да се контролирам. Аз просто… просто… — Той отново посегна към чашата, но не уцели и тя се прекатури. — Дори не си спомням какво направих. Зная само, че бях изплашен до смърт и ако не беше Аду… ако не беше ти да ме измъкнеш оттам, щяха да ме раздробят на молекули в онази лаборатория.

Арла присви очи.

— Не е вярно. Направи нещо — ти или твоята дарба. Призна ми го един от витаите, който бе присъствал на битката в лабораторията. Твърдеше, че си ги държал под контрол — тях и всички машини вътре. Не съм сигурна дали разбираше какво говори. Целият беше в кръв. — Тя се намръщи озадачено. — Тази дарба… може ли да се контролира, или действа самостоятелно?

— Това пък що за въпрос е?

— Въпрос на една Лишена, която търси мъдрост от своя Учител. Сигурно си даваш сметка, че всички тези витаи, Обединители и кой ли още не искат да разберат как действа дарбата, която са ни завещали Безименните. Ако го разберем преди тях, ще разполагаме със солидни аргументи в преговорите и с оръжие в боя.

— За мен е очевидно, че си се изгубила в нощната буря на собствените си объркани мисли — изгледа я той. — Не разбираш ли? Нищо не можем да направим. Само Безименните биха могли да знаят колко са Рудолантските витаи. Съществуват не повече от три хиляди Учители, ако броим и техните ученици. Дори и да успеем да се обединим, в което се съмнявам, пак ще ни превъзхождат многократно. — Той развълнувано размаха ръце. — Не бива да си позволяваме да ни заслепяват суеверия, не и точно сега. Това не е някаква митична битка, която ще спечелим на всяка цена само защото сме закриляни от Безименните. Това се случва наистина — с нас, в наше време. Примитивен и жесток бой, в който умират хора, изправени срещу най-древната организирана сила в Обитаемата галактика. Единственото, което трябва да правим, е да не им се изпречваме на пътя.

— Веднъж вече сме го правили — подхвърли Арла. — Преди сто и петдесет поколения.

— Какво? — Ерик вдигна глава.

— Това е от Словата на Служителя Гарисмит: „Аз преместих Царството. Ауноранте Сангх ще го търси хиляда години, докато го открие отново, но сега само Безименните сили знаят къде живеете.“ — Тя бързо докосна опакото на ръцете си — първо лявата, после и дясната, за да затвори цитата. — Не става ли дума за същото?

— Цитираш Словата на Учител? А пък аз ти казвам…

— Каза ми да не позволявам да ме заслепяват суеверия, а отказваш да прозреш истината, която се крие в Словата. — Тя го посочи с пръст. — Какво е това, ако не заслепение?

— Словата са лъжовни! — извика Ерик. — Лъжи и нищо повече! Казват ни, че ако им се подчиняваме, ако не смесваме кръвта между кастите, ще бъдем готови, когато отново се появи Ауноранте Сангх! Направихме всичко, което се искаше от нас, и виж докъде стигнахме!

— Не е вярно — възрази тя спокойно. — Нашите предци са победили техните, значи и ние можем да го направим.

— Кой налива тази солена вода в главата ти?

— Разполагах с достатъчно време за мислене, докато ти се възстановяваше — отвърна Арла. — Аду също ми помогна за някои неща, но за останалото се справих сама… — Тя посегна към кесията, сетне отдръпна ръка. — Обмислих всичко. В Словата се казва, че сме били назовани поименно — един по един. Зур-Аял ми обясни, че сме били конструирани от нашите предци — всеки един поотделно. Витаите твърдят, че са изгубили своя роден свят. В Словата се разказва, че Царството било преместено, за да бъде спасено от Ауноранте Сангх. Витаите търсят своята родна планета от хилядолетия. В Словата ни предупреждават, че те ще се върнат. Има също така легенда за Служителя, на когото помагала една Лишена, за да „накара Царството да чуе заповедите му“.

Ерик се ококори.

— Откъде познаваш така добре апокрифа?

Арла се засмя.

— От майка ми, тя ми го разказа, когато ми предаваше камъните. — Отново докосна кесията. — Аз съм потомка на тази Лишена. Камъните, които нося, са същите, с помощта на които Царството я е „чуло“. Така поне се разказва в легендата, а те нерядко се основават на истини, нали?

— Що за странна Лишена си ти? — тихо попита Ерик. — Изминаха десет години, откакто прехвърлих Стените на Света и досега не съм мислил по този начин.

— Защото не си искал. Искал си да избягаш и нищо повече. Аз обаче предпочетох да проумея Небесните. И сега вече зная много неща. Зная какво са намислили — да похитят децата ми. Но няма да им позволя. Няма да им позволя, Учителю. Кълна се в това!

— И затова ли напусна Царството? За да откриеш какво искат Небесните?

Тя се изсмя.

— Ще ти призная, че нямах намерение да прехвърлям Стените на Света. Освен това в началото смятах Словата за лъжовни — също като теб. Небесните са приятели на Еретиците, а всеки знае, че Еретиците нарушават заветите и законите. Мислех си, че ако успея да помогна на Небесните да постигнат целите си, ще ги помоля в замяна да накарат крал Сребрина да издигне семейството ми от кастата на Лишените. Не ми се щеше децата ми цял живот да газят в калта. Не знаех обаче, че за да спася семейството си, ще трябва да спася и Царството. — Тя го погледна натъжено. — И на всичко отгоре да спася и един Учител. — Тя въздъхна. — Безименните не са чакали разрешение от мен, когато са отворили очи, нали?

Ерик изведнъж си даде сметка, че е втренчил поглед в нея. Разбира се, че ще има деца. Омъжили са я щом е навършила пълнолетие и веднага е започнала да ражда. Такива бяха обичаите в Царството.

Защо тогава му бе станало толкова неприятно, когато чу, че тази жена, тази Лишена, е омъжена?

— Направила си го заради децата си? — попита той. — Това е много… смела постъпка.

Тя сви рамене.

— От малка ми повтарят, че съм избраница на Безименните, а същевременно се отнасяха с мен като с Лишена. Беше ми ужасно трудно. Лесно се ядосвах. Исках сама да уча децата си. — Тя го погледна заинтригувано. — А теб какво те накара да напуснеш Царството?

— Словата на Безименните сили — отвърна той машинално.

— Странно! — Тя скръсти ръце. — Словата на Безименните забраняват да се прескачат Стените на Света. „Няма друго място за вас, освен това тук“ — тя отново докосна ръцете си.

— Но също така се казва, че Учителят може да има деца, без да встъпва в брак, но само ако партньорът му не е семеен, а също и че Учител, който се обвърже с невярващ в Словата, трябва да бъде прокуден от Храма или екзекутиран. — Гласът му се сниши до шепот. — Така се казва там и трябва да се спазва.

Арла отмести очи към стената и потъна в мълчание.

— Слушай, Арла — Ерик се наведе напред, — разбирам защо искаш всичко това, но дори и да можехме да направим нещо, няма никакъв начин да стигнем до Царството. Ако разполагахме с добре въоръжен кораб, голям и обучен екипаж — може би, но ние сме на борда на най-обикновена совалка, а аз съм малко по-подготвен от обикновен пътник. Така и не понатрупах достатъчно стаж, за да изкарам курсовете лот.

— С други думи — погледна го тя и очите й блеснаха, — Учителят иска да каже, че този кораб не е в състояние премине през витайската блокада. Така ли?

— Да, точно така.

— Добре. А какво смята корабът по въпроса?

— Кой?

— Питам какво е мнението на кораба? Разполага ли той с някакви записи, архиви? Документи, описващи това, което е правил преди. Или може би се наричат… оперативни параметри! — последните две думи тя произнесе на стандартен език.

— Е, и да има? — Той беше малко ядосан от привидната й самоувереност. Преди три седмици още не знаеше къде се намира, а сега се опитва да му дава съвети!

„Какво всъщност очаква от мен?“

— Ако има, тогава вероятно бих могла да избягам от зорките очи на витаите.

Ерик отметна глава назад и се разсмя.

— Ти! Арла, може да са те научили да пишеш и четеш в онази лаборатория, но нямаш представа колко сложни са нещата, за които говориш в момента. Необходими са дълги години, за да се научиш да управляваш дори най-малкия кораб…

— Ако милорд Учителят ми позволи да завърша — рече тя начумерено, — тази презряна жена сигурно ще успее да обясни как възнамерява да го направи.

Той млъкна, а тя му разказа за камъните с кратки, внимателно обмислени изречения, сякаш бе подготвила предварително речта си. И вероятно бе точно така.

Когато приключи, той каза:

— Това е безумие!

— Не повече от това, което ти би могъл да направиш. Да можеше да се чуеш само какво говориш! Толкова си убеден, че тези Небесни ни превъзхождат със своите машини и знания, че дори не си задаваш въпроса какво всъщност искат от нас. Ти! Учител с дарба, първи между Човеците… Ако наистина сме толкова изостанали и така… примитивни, защо Небесните искат да воюват с нас? Не можеш да ме убедиш, че всемогъщите витаи са харесали нашия малък свят, за да се поразтъпчат из калта. Нито че Обединителите воюват от безкористни подбуди.

Това вече беше прекалено! Тази жена, която не бе виждала нищо… не знаеше нищо… седеше срещу него и го засипваше с нравоучения…

— Аз не съм служител на Безименните — рече той. — Но след като напуснах Царството, служих при много и различни господари.

За негова изненада сега тя се засмя.

— Опазили ме Безименните сили! — кикотеше се най-нагло. — Очи Гарисмитови! — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Да не мислиш, че Безименните ги е грижа на кого другиго служиш? Учителите да служат на Храмовете, Кралете и Знатните — на себе си, а Безименните не дават пукната пара.

— Ти не разбираш! — Той разпери ръце. — Аз съм виновен, че Ауноранте Сангх намериха Царството! Аз ги отведох право там. Всичко това се случи заради мен!

— Още една причина да се опиташ да поправиш нещата.

Искаше му се да й изкрещи, че не е толкова лесно, че за него връщане назад няма, нито сега, нито когато и да било, че за нищо на света не би им доставил удоволствието да го съдят за предишните му действия. Че не би могъл да изпитва съжаление за онова, което бе извършил пред къщата на Морско острие, колкото и дълбоко да се терзаеше.

Но устните му не помръдваха. Стоеше полуизправен и я гледаше, а тя му отвръщаше със засмените си неразбиращи очи. Накрая прокара пръсти през косата си — навик, който бе прихванал от Перивар.

— Ако ти дам „оперативните параметри“, наистина ли би могла да намериш начин да прекараш този кораб незабелязано до Царството?

Очакваше да го изгледа победоносно, но не позна. Тя просто вдигна рамене.

— Мисля, че ще мога. Стига да събера достатъчно информация.

— Май се сещам какво може да ти свърши работа.

Кутията с призраците вече бе включена към комуникационното табло.

— Перивар ли го направи? — попита той. Тя кимна.

— Да. Чрез нея успя да проникне в мрежата на Кетран.

— Той защо не дойде с теб?

Арла се поколеба.

— Сигурно смята, че е в по-голям дълг пред децата на бившия му партньор. Кив беше убит, защото отказа да сътрудничи на Ауно… на витаите.

„Значи си е тръгнал. Какво пък, рано или късно щеше да стане. Аз му спасих живота, после той спаси моя, а следващите шест години се опитвахме да забравим какво сме сторили един за друг. Защо да се изненадвам, че най-сетне всеки пое по пътя си?“

Той се изправи.

— Добре, нека ти го обясня простичко. Вътре са… душите на двамата контрабандисти, които навремето ме взеха от Царството. — Той чукна по екранчето, където се виждаше изображението на Кесса. — Цялата история на този кораб е ей тук и ако въобще някой може да се промъкне покрай витаите, това е тя. — Той погледна към Кесса и се опита да прогони внезапно изникналия в спомените му образ на мъртвото й тяло.

Арла завъртя креслото и извади от кесията един от камъните. Стисна го в шепата си и натисна едно от копчетата на клавиатурата.

— К’во искаш? — попита Кесса с нагъл тон.

— Искам да ми разкажеш за „Ю-Кенай“ — отвърна Арла. Говореше с леко променен глас, сякаш изпитваше на плещите си огромна тежест.

Кесса започна да разказва:

— „Ю-Кенай“ означава „Втори шанс“. Сладко малко корабче…

Ерик наблюдаваше Арла. Очите й бяха втренчени нетрепващо в изображението от екранчето. Стоеше неподвижно като витайски Пратеник. Не виждаше, направо поглъщаше.

Ерик стана и се приближи към пилотското кресло. Едва сега си спомни, че този, който седи там, не е Кам. Аду се извърна и го погледна, повдигайки вежди в жалка имитация на въпросително изражение. Ерик му обърна гръб.

„Какво ми става? Знаех с какво се разделям, когато напуснах Царството. Познавах всичките му глупави правила и условности, ритуали и суеверия. А сега се появи тя и се оказа, че не зная нищо — нито за Човеците, нито за моя свят, нито дори за нея самата. Особено за нея.

На всичко отгоре се съгласих да се върна там. И какво ще направя, когато сляза долу? Ще се издокарам като Гарисмит и ще отведа тази Лишена в недрата на планетата, за да скрия отново Царството? Ще спася света? Та аз дори не мога да спася себе си!“

За негово облекчение умората надделя над обърканите му мисли и той потъна в неспокойна дрямка.

Пробуждаше се на няколко пъти от вибриращия глас на Кесса, който се долавяше дори през стената на каютата. Когато накрая отвори очи, на борда цареше тишина. Той се надигна и открехна вратата.

Арла все още седеше на пулта. Имаше изморен вид и масажираше слепоочията си с пръсти. Камъкът лежеше в скута й и излъчваше млечнобяла светлина.

— Уф! — въздъхна тя. — Имам чувството, че ще ми изхвръкнат очите.

— Откри ли го? — попита Ерик.

— А? — Арла го погледна със замътени очи. — Не зная. — Тя си пое дъх и стисна камъка. — Попитай ме пак.

Ерик приседна до нея.

— Има ли начин „Ю-Кенай“ да стигне до Царството, без да бъде засечен от Рудолантските витаи?

Лицето й рязко се промени. Зениците й се разшириха, докато изпълниха ириса. Сякаш някой друг се бе вселил в ума на тази жена… Но кой?

Когато заговори, гласът си беше на Арла.

— Недалеч от системата на МГ49 може да бъде открита комета на подходяща орбита. „Ю-Кенай“ ще излезе на пресечен курс и ще използва еднофазовия си двигател, за да вкара носа на кораба в кометата. Топлообменниците му ще стопят кухина в ледения масив на кометата, в която да се скрие по-голямата част от корпуса. Тягата на двуфазовия двигател ще бъде достатъчна за да задвижва и насочва кометата заедно с „Ю-Кенай“ към атмосферата на планетата. Огнената й опашка ще скрива пламъците на двигателите, а черупката й ще бъде изолатор срещу топлината от триенето с атмосферата и ще омекоти удара с повърхността. За всеки страничен наблюдател това ще си бъде природен феномен.

Ръката й трепна и пусна камъка.

— Това е безумие! — рече Ерик. — Абсолютно безумие!

Арла отпусна глава назад и втренчи поглед в тавана.

Едва сега Ерик забеляза, че диша, сякаш е участвала в маратон.

Без да се замисли, той скочи, положи длани на раменете й и използва дарбата си, за да отпусне напрегнатото й тяло и да ускори възстановяването й. Но през цялото време усещаше примамливата топлина на кожата й.

Не му убягна, че тя трепна от докосването.

Когато приключи, той отдръпна ръце и й наля чаша чай.

— Защо да е безумие? — бяха първите й думи.

— Защото не може да е нищо друго. Не бях чувал някой да го е правил досега.

— Не ти казах всичко.

— И какво повече може да има?

— Че ако се получи, ще бъде само веднъж. И че корабът — тя се наведе към него — ще бъде разрушен.

— Виж, за това не бих казал, че е безумие.

— Това е единственият начин, според твоята… кутия с призраци. Тази презряна жена — добави тя, като сведе поглед, — очаква решението на милорд Учителя.

— Ще чакаш да минат дъждовете! Едно обаче ще помоля Арла Камък в Стената — да не ме питаш защо ще го направя. — Той безпомощно разпери ръце. — Защото, кълна се в Безименните, не зная.

— Няма нищо! — Тя взе ръката му в своята. — Достатъчно е, че Ерик Борн ще го направи.

Той надзърна в дълбоките й очи.

— Надявам се, Арла. Наистина се надявам. Загрубелите й пръсти галеха ръката му. Дишането й се учестяваше, а Ерик почувства нарастваща топлина в тялото си, която се спускаше към слабините. Тя сигурно усещаше какво става с него, но не пусна ръката му.

Той я целуна. Устата й в началото бе неподатлива, сетне мека и топла. Тя го привлече към себе си.

Още едно безумие, рече си той. Но вече не го беше грижа. Тя притискаше тялото си към неговото и той усещаше всеки сантиметър от него. Желанието му стана непреодолимо.

Поне засега нямаше нищо по-важно в цялата вселена.