Сара Зетел
Възвръщане (7)

6.
Шестнайсети май, в мрежата, 22:34:34 местно време

„… казват, че нищо няма да се случи, ако Човешкото семейство остане разделено. И това е вярно. Периодите на възход и падение ще продължават да се редуват с неотслабваща сила и ние, изгубилите своето Еволюционно начало, ще бъдем оставени на милостта на вселената, нехаеща за децата, които е създала.“

Д-р Селучия Рос, реч по време на встъпването в длъжност, 6/34/376 (според календара на Шестнайсети май)

От всички страни се издигаха непреодолими и непробиваеми стени и между тях оставаше съвсем малка цепнатина, през която Дориас едва би могъл да провре нещо. Той бавно и мъчително протегна ръка. Вътре имаше съвсем малко място, в което да напипа и задържи подходящите пътища, без да разстройва дейността на мрежата. Ала тук го притиснаха нови, невидими досега прегради. Дориас се напрегна, изпружи пръсти докъдето можеше и внимателно опипа свободното все още пространство между потрепващите вени, които пренасяха пакети от информация. Всички вени си пробиваха път право през стената. Нямаше никакво свободно местенце, през което би могъл да се промуши.

Той отдръпна ръка и изпрати сонда назад към хранилището, за да провери дали не е останал някой готов за действие изследователски модул. Дориас рядко местеше из мрежата цялото си съзнание. Този процес бе колкото тромав, толкова и неудобен. Той изискваше да се промушва из фиброоптични пътища, да впръсква съзнанието си в процесори, които бяха до такава степен натъпкани със собствена информация, че дори една-едничка допълнителна мисъл можеше да се превърне в непосилно бреме — в капката, от която да прелее чашата. А остави ли мислите си на воля, те щяха да се разпилеят незнайно къде и тогава можеше само да се надява да се върнат отново при него.

Вместо да се подлага на подобни изпитания, Дориас бе проектирал своя собствена свита от подвижни части, които можеха да пътуват навсякъде из мрежата и да изпълняват неговите поръчения. По-малки и по-чевръсти от него, те се връщаха натоварени с търсената информация, или изпълняваха задачи, изискващи манипулиране на машини и информационни потоци, отстоящи на светлинни години от скривалището му.

Сондата се върна почти мигновено. Късмет. Един от модулите се бе прибрал току-що и информацията, която бе прехвърлил в хранилището, чакаше да бъде оценена. Дориас прати отново сондата да повика изследователя и веднага щом той се появи, го намести в новооткритото свободно пространство. Изследователят бе по-малък от ръката му, но въпреки това едва се промушваше. Още докато го наместваше изследователят започна методично да каталогизира информацията и да изучава внимателно всяка от вените на мястото, където се срещаха със стената, търсейки слаби места и повтарящи се участъци. Същевременно внимаваше да не бъде засечен и разкрит. Достатъчно бе да бъде подложен на наблюдение за време, по-дълго от обичайното, и той мигновено щеше да се прибере в хранилището.

ПИНГ!

Дориас се отмести встрани, за да направи място за идващия сигнал. ПИНГ!

Сигналът долетя по водещия към него път и Дориас го улови. Оказа се един от неговите скитници. Скитниците се превозваха с кораби, или станции, понякога изпълнявайки предварително поставени задачи, друг път изчакваха търпеливо, ако възникне нужда да бъдат пратени другаде.

Домът на този тук бе мрежата на „Ю-Кенай“ и той носеше в зъбите си съобщение от Ерик Борн.

Дориас прие скитника в себе си и изчака, докато съобщението бавно се разтвори в съзнанието му. Ала съобщението бе почти лаконично. В него се казваше само, че „Ю-Кенай“ най-сетне е поел към Шестнайсети май и Ерик е сам на борда. Нищо повече, което означаваше, че Ерик бърза и вероятно е разтревожен от нещо.

Сигурно е заради витаите, помисли си Дориас. Споменаването им пробуди стари рани в душата му. Витаите строяха стени, които затваряха цели светове, и го оставяха да дращи край входните портали. Те блокираха старите пътища, поставяха бариери между него и скитниците му, та се налагаше да програмира търсачки, които да ги издирват. Спасителните операции отнемаха години или се проваляха напълно.

Дориас нямаше нищо против витаите да му затрудняват живота. Предизвикателствата бяха стимул, а не пречка. Далеч по-притеснителна бе постоянно тегнещата опасност да му направят живота непоносим — на него и на всички останали, които се прехранваха от мрежата.

Безпокоеше го още и фактът, че Ерик не споделяше с него къде е жената, Арла. Не беше необходимо да си гений, за да се досетиш, че щом не е на борда на кораба, Ерик най-вероятно я е оставил при Перивар като контрабандна стока. Все пак не криеше това от Дориас — многозначителен факт за доверието, което му оказваше в момента. Дориас прати скитника в хранилището. Щеше да го върне обратно на борда на „Ю-Кенай“, когато Ерик пристигне. Той активира мониторите около леговището си. Сега всички комуникации щяха да бъдат щателно проверявани, категоризирани и съхранявани на съответното място. Внимателно щеше да бъде следена работата по различни проекти и Дориас щеше да бъде информиран в случай на някаква промяна.

Сетне повика говорител и танцьор и ги закачи с „каишки“. Отвори една от дузината линии, които напускаха леговището му, изстреля първо изследователя, настани се в отсамната страна на линията и зачака.

Шейсет и шест секунди по-късно „каишката“ трепна и се изпъна, бръмчейки и трептейки с безброй сигнали, които постепенно се сливаха в човешки глас. Дориас ги попиваш като сюнгер.

— Рос слуша.

— Дориас, госпожо председател. — Стиснал края на „каишката“, Дориас усещаше, че говорителят предава неговите сигнали, а танцьорът се раздвижва и рисува портрета му върху видеоекрана на Рос.

— Какво мога да направя за теб, Дориас?

— Току-що получих съобщение от Ерик Борн. Той е на път за Шестнайсети май, но не води със себе си жената.

— Проклятие! — Последва близо петсекундна пауза. — Какво пък, знаехме, че работата е рискована, нали? Каза ли поне доколко са наясно витаите?

— Ето какво получих от него. — Дориас разлюля „каишката“, пращайки копие от съобщението на Ерик по линията. Танцьорът мигновено прие нов облик и на екрана на Рос се появи лицето на самия Борн.

— Доста бедно откъм информация.

— Предполагам, че си е имал други грижи в момента.

Тя се засмя.

— Трудно е да възразя, имайки предвид цялата тази история. И преди да ме попиташ — да, ще се погрижа да се приземи тук безпрепятствено. — Още една пауза. — Разбира се, смятам лично да го запозная с нашето предложение. Какво ще каже според теб?

Дориас затършува за отговора из спомените си за Ерик Борн.

— Трудно е да се прецени — призна той. — Най-вероятно ще се съгласи, стига да не узнае, че неговият зет помага на нашата група в Царството. Така и не можах да разбера защо изпитва такава неприязън към Сърце на Морско острие, но със сигурност чувствата му не са отслабнали с времето.

— Хммм. А какво според теб е отношението му към войната?

— Загрижен е. Ерик полага големи усилия да създаде впечатлението, че не се интересува от онова, което става в Царството, но всъщност това е перчене. Според мен той няма никакво намерение да доведе тази жена, Арла Камък в Стената, на Шестнайсети май, защото не смята, че тук ще е в безопасност. Както знаете, Учителите са посветили живота си да защитават Човеците.

— Хмм… Важни заключения, но според мен по-важно е, че Ерик Борн не би искал витаите да се появят в Царството.

Дориас не отговори.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — попита накрая Рос.

— Да. Ерик със сигурност ще се нуждае от скривалище… и аз ще му помогна, дори вие да се откажете да му сътрудничите.

— Дори и ако се окаже, че работи срещу Обединителите?

— Ерик вероятно няма да работи нито за, нито против Обединителите. Ако прави нещо, прави го, защото следва собствените си разбирания и възгледи. Длъжник съм му за минали услуги и ще направя каквото поиска.

— Е, радвам се, че поне ми го казваш.

— На вас също съм задължен, задето ме приютихте.

— Не мога да ти попреча да помогнеш на приятеля си, ако наистина си решил да го направиш. — Сигналът откъм Рос внезапно се уплътни и забави. — Всичко, което искам, е да не забравяш, че твоята кауза е и наша.

— Едва ли бих могъл да забравя нещо толкова важно.

— Просто исках да го чуя от теб, ясно ли е? — Сигналът пак се усили. — Ще посрещна Ерик Борн на космопорта, стига, разбира се, той да не възразява. Ще поговорим. Ще му покажа това-онова. Ще се опитам да разбера на какво държи. А след това… — Тя предпочете да не довършва изречението. — Благодаря за новините, Дориас.

— Винаги сте добре дошла. — Дориас нави обратно „каишката“ и двата модула се прибраха при него.

Не споменаха нито дълг, нито възможността да се изнудват един друг под заплахата да си създадат огромни неприятности. Беше като с Перивар и Ерик. Един без друг всеки от тях щеше да е съвсем самичък, което означаваше, че ще му е далеч по-трудно да оцелее. Дориас знаеше. Беше опитвал.

Схипенд втренчи свъсен поглед в Ерик.

 

 

 

— Точно в този момент обработваме документите на още поне триста новопристигнали. Вашата информация ще трябва да изчака реда си, както всички останали. — Без да каже нито дума повече, той продължи щателната проверка на системите на „Ю-Кенай“ за вируси и контрабанден софтуер, за да издаде на Ерик разрешително за връзка с комуникационната мрежа на Шестнайсети май.

Ерик едва сдържа надигащото се у него желание да изрита досадния бюрократ от собственото си пилотско кресло. Вместо това се шмугна покрай Кам, който стоеше неподвижно на мостика, и се отправи към отворения въздушен шлюз.

Шестнайсети май бе истинско чудо. Вероятността за образуване на планета със стабилен и еднакъв навсякъде климат бе колкото тази да поникне фиброоптично клонче на вечнозелено дърво. Осъществявайки истински инженерен подвиг, на какъвто не бяха способни дори Рудолантските витаи, някой бе придал на планетата синхронизирана със слънцето орбита, идеален наклон и скорост на въртене, така че на повърхността й винаги и навсякъде да е пролет. Цял куп планетолози прекарваха огромна част от времето си в спорове дали подобно нещо е възможно. Досега не бяха стигнали до каквито и да било приемливи заключения, най-вероятно защото първосъздателят бе пропуснал да постави името си под осъществения проект.

Съглашението за Обединение на Човешкото семейство бе открило тази планета и я бе заселило, обявявайки я за своя база. Искаха да я превърнат в паметник на стремежа към прогрес и обновление. Някога тук, на това място, някой бе успял да изведе цяла една планета на почти невъзможна орбита — невероятно постижение, в сравнение с което опитите на човечеството по тераформиране на новооткрити и не особено подходящи за заселване късчета земя изглеждаха жалки. Но сега този неизвестен богоподобен творец бе отдавна мъртъв или изчезнал и единственото, което можеха да направят, бе да се ровят в търсене на изгубени стари познания.

Ерик подаде глава през шлюза и вдъхна с пълни гърди влажния въздух. Погледът му шареше неспокойно из космопорта около „Ю-Кенай“. Огромната обгоряла бетонна площадка под безоблачното небе му навяваше меланхолични чувства, въпреки че денят бе топъл и приятен. Наоколо се виждаха и други кораби, старателно прибрани в силозите, с щръкнали към небето върхове, а между тях щъкаха товарни машини. От тази страна се разкриваше гледка към Хълмовете на Космопорта, но Ерик знаеше, че ако заобиколи кораба от другата страна, пред него ще се ширне като на длан Градът на Съглашателите, разположен върху равната като тепсия долина, оставена от същия онзи неизвестен виновник за съществуването на цялата планета.

Но и това нямаше да му помогне да прогони последните остатъци от агорафобия, които се криеха из дълбините на съзнанието му. Донякъде Ерик бе благодарен на витаите, че го пращат предимно на космическите станции. Последната мисъл обаче го накара да си спомни за станция Харон и Арла и той се намръщи.

„Къде ли е в момента? — рече си той. — Дано да се вслушва в онова, което й казва Перивар. Надявам се…“

Разтърси глава. Шансът да узнае какво става с нея засега бе минимален. Ерик се прибра вътре и надникна в пилотската кабина. Схипенд продължаваше да се рови из компютъра и да мърмори нещо в огърлицата си. Когато отново погледна навън, Ерик забеляза, че към кораба се приближава миниатюрна персонална кола. Тя спря до шлюза и отвътре се показа стройна и елегантна жена на средна възраст.

— Сар Ерик Борн? — рече тя и примижа на светлината на утринното слънце.

— Същият — поизправи се той.

— Ще дойдете с мен веднага щом приключат с обработката на документите.

— Благодаря ви — отвърна Ерик, — но очаквам един приятел да ме вземе…

Усмивката й се разшири.

— Простете. Привикнала съм хората да ме познават. Аз съм Селучия Рос и трябва да ви посрещна по поръчка на вашия приятел Дориас. — Изглежда зърна на лицето му недоверие, защото побърза да добави: — Ако искате, можем да се свържем с Дориас, който ще потвърди.

Ерик я оглеждаше преценяващо. Името бе същото, което бе получил от Дориас, но освен това пробуждаше някакви смътни спомени. Не беше млада жена, в корените на русата й коса се виждаха сивкави кичури. Времето бе притиснало розово-бялата й кожа към скелета, а бръчиците под очите й говореха за напрегнат и нередовен живот. Дрехите й не бяха модни, по-скоро практични. Носеше свободно падаща зелена риза, панталони и обувки без ток. От огърлицата й се отделяха няколко бионишки, които проникваха на различни места през кожата й — една от тях водеше до диска преводач зад ухото й, друга бе свързана с прилепения до слепоочието й електронен бележник, а останалите се спускаха към китките, където вероятно непрестанно следяха пулса й.

„Обезопасителна система“ — досети се Ерик и я погледна по-внимателно. Жената явно беше важна персона.

— Уверен съм, че няма да се наложи — излъга той и погледна през рамо към мостика на „Ю-Кенай“. — Но първо трябва да приключат с проверката на софтуера.

— Ах, така ли? — Без да поиска разрешение, Рос се изкатери на мостика. Ерик я последва, шашардисан от нахалството й.

— Кой отговаря за обработката на този кораб? — попита тя веднага щом стигна мостика.

Схипенд се извърна, готов да скастри натрапника, но щом я зърна, ченето му увисна от почуда. Той скочи пъргаво и се изпъна.

— Госпожо Председател! Позволете да се… ах…

— Не ме очаквахте, нали? — подсмихна се тя. — Искам приоритетно обслужване на този клиент. Необходимо ли е да се намесвам лично?

— Ами… ааа… госпожо Председател — пелтечеше Схипенд.

— Вярно, че имаше известно забавяне при… ааа… наземната проверка. — Той изплашено погледна към Ерик.

Рос кимна.

— Добре, свържете се лично с мен, ако се налага намесата ми. Ще оставя отворена линия към кораба. — Тя чукна с пръст огърлицата си и размърда устни, произнасяйки необходимите нареждания беззвучно. След това погледна към Ерик.

— Ще ви помоля да ме извините, сар Борн.

— Нека аз ви благодаря — отвърна любезно той, докато полагаше усилия да привикне с промяната в ситуацията. Председател Рос бе не друг, а самата водачка на Обединителите. Селучия Рос, госпожа Председател Рос, поправи се той, управляваше планетата, на която стоеше в момента.

Не му беше ясно обаче как човек, който властва над цял един свят, може да изпълнява дребни задачки за Дориас.

— Дориас пропусна да ми обясни какъв пост заемате, когато ме информираше, че ще ме очаквате — рече той, надмогвайки пискливия глас, с който Схипенд настояваше да узнае от някого на другия край на линията защо се бави обработката на документите на Ерик Борн.

— Колко типично за Дориас, нали? — подсмихваше се Рос. — Никога не се е впечатлявал от високите постове.

— Да, така е — кимна Ерик. — Може би все пак трябва да се извиня, задето…

Тя махна с ръка.

— Няма значение. Аз също не обичам формалностите. Ако сте готов, ще ви предложа да се преместим другаде, където да разговаряме на спокойствие.

Ерик се подвоуми. Изпънат до него, Схипенд продължаваше да се поти и да кълне в огърлицата. Кам стоеше неподвижно в очакване на заповеди, а госпожата чакаше какво ще реши Ерик Борн.

Мисълта да остави непознат човек на борда на „Ю-Кенай“ му се струваше почти непоносима. Искаше да разговаря с Дориас, да чуе какво ще каже той по въпроса, но докато не получи пропуск за Шестнайсети май, нямаше никакъв шанс да проникне в системата. Със сигурност не можеше да прибегне и до дарбата си при толкова много неизвестни около него.

— Ще ви последвам след минутка, госпожо председател.

Ерик й се поклони, кимна към шлюза, след това се завъртя и влезе в каюткомпанията. Взе сака, в който държеше малко дрехи и разни електронни приспособления — за случай че посещението му се… усложни. След това натрака върху клавиатурата кратка комбинация, която отваряше линия право към електронния мозък на Кам.

— Кам — прошепна той, — веднага щом приключи проверката изолирай кораба. Нека всичко да е готово за излитане.

— Слушам, сар Борн.

Ерик кимна. Винаги беше за предпочитане да проявиш предпазливост. Той метна сака на рамо и напусна кораба.

Рос го очакваше при колата. Ерик се настани на свободната седалка до нея.

— Готов съм, госпожо председател.

— Рос — поправи го тя. — Нека оставим титлите за Обединителите, нали?

— Както предпочитате. — Той нагласи сака между краката си. Рос отпусна спирачката и малката кола се отправи към оживената улица в края на космопорта. Ерик втренчи поглед право напред, за да избягва гледката на откритото небе над него.

Рос, както се оказа, не си падаше и по празните приказки. Тя се вля в трафика, управлявайки колата със съсредоточено и замислено изражение. Не беше от притеснение и неопитност, както скоро установи Ерик. Сигурно имаше твърде много проблеми.

Оставиха колата пред една арка, която се оказа портал към станцията за скоростни скутери, с каквито се движеха по магистралите на Шестнайсети май. Ерик отново се настани отдясно, а Рос пъхна в процепа идентификационната си карта и въведе на терминала крайната цел на пътуването им.

— Запазила съм ви стая в дипломатическия хотел, сар Борн — обясни тя. — Веднага щом получите достъп до мрежата можете да се настаните в нея за ден или цяла година — както предпочитате.

— Хиляди благодарности, Рос.

— Надявам се не възразявате още известно време да се порадвам на вашата компания? — Тя отключи седалката си и я завъртя към него. — Искам да ви покажа някои интересни неща в Града на Съглашението, пък и да ви задам някои въпроси.

— С радост ще ви услужа с каквото мога — кимна Ерик. „И без това имам нужда от нови работодатели — мислеше си той. — Стига тези тук да са по-приемливи от витаите.“

От малкото, което виждаше зад прозореца, остана с впечатлението за добре уреден град, проектиран и изграден така, че да създава усещането за комфорт у своите жители. Ерик така и не можа да си обясни защо това го кара да се чувства неспокоен.

Машината на Рос определено се ползваше с предимство. Пътят изтегляше другите коли встрани или ги забавяше, за да й осигурява безпрепятствено и постоянно движение. „Госпожа председателката може наистина да не си пада по формалностите, но очевидно няма нищо против привилегиите.“

— Дориас ми каза, че сте негов приятел — подхвана Ерик.

— Член на кръга на избраните, а? — подметна тя с привидно нехайство. — Мисля, че в него сме само вие и аз.

— А, има още неколцина. — Тя чакаше да назове имената им, но той премълча.

— Всъщност почти стигнахме — рече, щом усети, че Ерик не възнамерява да продължи.

— Той за вас ли работи?

Тя кимна.

— Като член на Семейството?

Рос обмисли внимателно отговора.

— Честно казано — не. Но аз не съм ксенофоб, сар Борн. Не смятам, че със създаването на Човешкото семейство трябва да се изолираме от останалите разумни същества в галактиката, особено от онези, които сами сме създали. Дориас твърдо вярва в каузата на обединеното човечество и аз го уважавам за това.

Той реши да смени темата.

— Получих съобщение от Дориас, в което той ми казваше да се свържа с вас.

— Част от съобщение, искате да кажете. — Устните на Рос трепнаха. — Той ми каза, че не е пристигнало цялото. Да, аз го помолих да се свърже с вас. Искахме да ви предложим договор за системен оператор. Дориас твърди, че сте по-добър дори и от него. Трудно ми беше да повярвам.

„Какво всъщност искате от мен, госпожо Председател?“ — чудеше се той.

— Дори Дориас не е съвършен — подметна той, като наблюдаваше внимателно лицето й. — Но същото може да се каже и за мен. Вие ще решите кой от двама ни е по-подходящ за работата.

— Това ще стане, когато стигнем до представянето на договора. — Тя отмести поглед и едва забележимо помръдна с долната си челюст.

— Освен това Дориас ми каза, че тъкмо Обединителите са взели Камък в Стената от Царството — продължи Ерик.

— Камък в Стената — повтори тя. — Това ли е цялото й име?

— Едно от многото.

— Да, вярно е, че я помолихме да дойде с нас като официален представител. Витаите я отвлякоха по пътя.

Ерик мълчеше. Усещаше нарастващ сърбеж в дланите, а един гневен глас в главата му питаше защо е трябвало да се месят в живота на едно най-обикновено момиче?

— Ето че пристигнахме — обяви тя и посочи един зелен прозрачен купол. — Но, сар Борн, трябва да ви предупредя нещо. Когато слезем от колата, ще присъствате на малка сцена.

Колата сви в завоя и спря пред железните врати, зад които бе паркингът. Вратите се плъзнаха встрани.

„Малката сцена“ се оказа армия от помощници и охрана, която изхвърча през вратата на купола и се завтече насреща им.

— Госпожо Председател, това е доклад за…

— Госпожо Председател, имате среща с…

— Госпожо Председател…

— Госпожо Председател…

Рос стоеше като статуя насред зоопарк, докато един едър охранител въвеждаше ред сред тълпата. Тя изглежда попиваше наведнъж цялата информация, защото отвръщаше с лаконичните „Не“, „Да“ и „Разрешавам“.

— Ако обичате, сар Борн? — един от охранителите бе застанал до него с набор от лепенки в ръка. Ерик кимна и мъжът притисна една от лепенките към неговия диск преводач, а другата постави на слепоочието му. Вградените в тях микроелектроди си проправиха път през кожата му.

— Последвайте ме, сар Борн — кимна Рос. Тълпата пред нея се разтвори и двамата забързаха към вратата. Тук ги очакваше нов шпалир от чиновници, събрани сякаш по всеобща команда. Залата, в която се озоваха, бе нещо средно между музей, академичен монумент и гнездо на бюрократи. Върху една от прозрачните стени имаше пано, символизиращо милиардите градове на Човешкото семейство. Екскурзоводи с лазерни показалки напето предвождаха групи от зяпнали от почуда туристи и изнасяха лекция за значението на всеки от тези градове. Между тях забързано и със замислени изражения крачеха чиновници, които сякаш не забелязваха множеството, потънали в своите важни задължения.

Най-сетне се добраха до едно фоайе, затворено между фосфоресциращи силикатови стени. Половината от антуража останаха да чакат отвън и само една малка група избраници последваха Председателката през вратите. Вътре имаше маси, на които Обединители от различни краища на Обитаемата галактика разговаряха помежду си на дузина езици. Насред цялата тази суматоха и точно на пътя на Рос се бяха изправили двама Рудолантски витаи.

Ерик се вцепени. Витаите втренчиха погледи в него, сякаш бе несметно съкровище. И двамата мълчаха. Рос — също. Погледът й се плъзна към него.

Значи е знаела. Знаела е, че ще са тук, и въпреки това го доведе право при тях.

— Сар Борн, вие сте с мен — припомни му тя, докато двама охранители отваряха врата към помещение, което вероятно бе нейният кабинет. Един от безбройните асистенти пристъпи към витаите и им съобщи с хладен и любезен глас, госпожа Председателката ще ги приеме в най-скоро време.

Двамата влязоха в кабинета и вратата зад тях се затвори. Две от стените бяха прозорци, третата бе изпълнена с монитори, на които се виждаха сцени от Града на Съглашателите — дали е реално време или е исторически — това не можеше да определи.

— Седнете, моля. — Тя му посочи едно от меките кожени кресла.

Ерик игнорира поканата.

— Какво искате от мен?

— Помощта ви.

— Трябваше ли да ми показвате витаите, за да си я осигурите?

— Трябваше да покажа на витаите, че сте с мен. Надявам се да ги забави поне малко. — Тя поглади с ръка бюрото. — Това познато ли ви е? — Рос натисна едно от копчетата на бюрото.

Един от мониторите на стената премигна и постепенно се изпълни с мътносива пелена. Ерик почувства, че гърбът му се вдървява. От пелената изплуваха двама витаи, единият — по-нисък и мускулест от другия. Ниският се обърна към камерата, която заснемаше сцената, и кимна. Ерик сбърчи вежди. Витаите не познаваха тази мимика. Какво беше това?

Високият заговори:

— Аз съм Пратеник Ивали от Рудолантските витаи. До мен е Пратеник Асгоут. Двамата сме упълномощени да направим този запис и да го разпространим из Обитаемата галактика. Бихме помолили всички, до които достигне това съобщение — както официални институции, така и частни лица, — да се съобразят и да уважат претенциите на Рудолантските витаи към планетата с обозначение МГ49суб1 според Меридианната координатна система.

Ерик не можеше да помръдне. Едва след няколко секунди осъзна, че пресекливият шум, който чува, излиза от собственото му гърло.

Сега заговори Пратеник Асгоут.

— Не очакваме да получим чието и да било одобрение, нито молим за разрешение да осъществим този акт. Само даваме гласност на нашите намерения, заявявайки, че за в бъдеще тази система трябва да се разглежда като принадлежаща на витаите и подлежаща на нашите закони и управление.

— Благодарим ви за вниманието — приключи Ивали. Картината почерня.

Коленете на Ерик трепереха. Не можеше да свали втренчения си поглед от екрана.

— Никога досега не са правили нещо подобно — рече с хладен глас Рос. — Витаите не предявяват претенции към светове. Те купуват онова, което им е необходимо, от онези, с които са сключили договор, или постепенно ги превръщат в свои марионетки. Но за какво им е притрябвала една планета с разредена атмосфера, която едва покрива три четвърти от нейната повърхност?

Ерик се извърна толкова бързо, че му се зави свят.

— Какви мерки са взети по въпроса? — попита той дрезгаво.

— Почти никакви. — Рос се облегна назад и скръсти ръце. — Чудя се, сар Борн, имате ли поне малка представа колко могъщи са витаите? Те извършват почти цялата инженерна поддръжка на всички машини и инсталации из Обитаемата галактика. Повечето от клиентите им не биха имали нищо против да ги оставят да приберат тази МГ49, тъй като и без това не могат да им попречат по никакъв начин. Някои от тях дори биха се радвали, ако това стане с надеждата и те да спечелят от подобен акт. — Тя го оглеждаше внимателно. — Кой всъщност се интересува от един забравен свят?

Ерик отново извърна очи към екрана. Пред погледа му се мяркаха познати лица. Лейди Пламък. Сърце на Морско острие. Арла.

Рос въздъхна.

— Сар Борн, независимо от всичко, което си мислите, крайно време е да проумеете, че е наложително да сътрудничите на Човешкото семейство. Време е също така да разберете, че нашите две раси имат общ противник и това са витаите.

— Нашите две раси? — повтори Ерик. — Какво искате да кажете?

Тя не сваляше поглед от него.

— Когато открихме, че МГ49суб1 е заселена, пратихме делегация, която да приобщи местната култура към Човешкото семейство. Страшно се изненадахме, когато след необходимите анализи и проучвания открихме, че вашите сънародници не принадлежат към Семейството. Телекинезата например не е свойство, което възниква и се развива спонтанно сред нито един клон на Семейството, въпреки че при някои се проявява в слаба форма и след съответни генетични корекции. Който и да е работил върху вашите предци, постигнал е изключителен успех.

— Какво искате да… — Ерик се надигна. Тя му махна да седне.

— Това бе едно от първите открития на нашите изследователи. При всеки народ съществуват легенди за телекинеза, телепатия или някакви други екстрасензорни способности и умения. Но никъде, с изключение на МГ49суб1, те не могат да действат по команда, на макроскопично ниво, при това да се срещат у значителна част от населението. Има и други доказателства, ако пожелаете да ги чуете. Но по-важното е, че вашите предци не са еволюирали спонтанно. Те са били направени.

„Не! — извика същият онзи гневен глас в него. — Ние сме били назовани от Безименните! Те са ни нарекли Крале, Знатни, Необвързани, Крепостни и Лишени. На всеки, комуто дали име, вдъхнали живот и той заел мястото си в Царството…“

Той скастри гласа да мълчи.

Когато отново възвърна способността си да говори, рече:

— Щом не сме част от Семейството, какво правите там? Защо не ни оставите на мира?

Рос се наведе към бюрото.

— Защото макар да не сте част от Семейството, вие сте част от неговото наследство, също като Дориас. Необходимо е да ви разберем, за да можем да ви приемем подобаващо. — Тя го наблюдаваше напрегнато. — Бъдете сигурен, че ще ви приемем като равни, докато витаите възнамеряват просто да ви поробят.

— Наистина вярвате във вашата кауза, нали? — попита той, но в гласа му се долови умора. Това вече беше прекалено.

— Да — отвърна тя без колебание.

— Въпреки че вие започнахте войната?

— Не съм започвала войната. Тя избухна заради изолацията от Човешкото семейство. И ще бъде прекратена веднага след обединението.

— Ще ви попитам за последен път, госпожо Председател. Какво искате от мен?

— Искам да говорите от името на Царството. Искам да заявите открито и ясно, че не желаете витаите на своя свят и че протестирате срещу нашествието. Искам да го повтаряте отново и отново, докато бъде излъчено до всички краища на Обитаемата галактика и стане достояние на всички правителства. — Тя си пое дъх. — Знаете ли, че можете да го видите оттук?

— Да видя какво? — попита смутено Ерик.

— МГ49суб1. Царството на Безименните сили. Вашето слънце и неговия двойник — може да се наблюдават и в нашето звездно небе.

— И?

— Ужасно красиво място, нали?

Тя леко докосна едно копче върху бюрото и на монитора се появи лишено от пропорционалност изображение на бинарна система — златиста звезда и нейният брат близнак, по-малко бяло джудже. Ерик си спомни какво го бяха учили като малък — че слънцата всъщност са очите на Гарисмит, които непрестанно наблюдават Царството, защото звездите са очите на Безименните, които наблюдават отгоре.

В самия край на екрана се мержелееше наклонена спрямо плоскостта планета с яркочервена повърхност, сякаш обхваната от пожарища. Царството на Безименните сили.

— Самотна планета, на стабилна орбита около двойна звезда — заговори на пръв поглед нехайно Рос. — Без луни наоколо, без други планети, няма дори някой газов гигант за придружител.

— За какво намеквате, госпожо Председател? — попита Ерик.

— Сигурно знаете, че Обединителите обичат да издирват непознати светове. Ние сме много добри в това… но вашият свят… дълго време някак си е убягвал от вниманието ни. Всъщност откритието стана почти случайно. Един от нашите помощници е изстрелял сонда по погрешка във ваша посока. — Тя го погледна с присвити очи. — Знаете ли, има още един свят, който търсим от много време, но безуспешно.

— И кой е той? — Ерик нямаше нищо против тази игра, стига да спечели време да се посъвземе.

— Еволюционното начало на Човешкото семейство — произнесе тя. — Търсим го от триста години, но изследователите ни се завръщат с празни ръце. — Тя разпери своите в знак на безпомощност. — Но май се сещам защо.

Ерик мълчеше. Предпочиташе да я остави да говори.

— Според Дориас вашата митология се основава на идеята, че служител на боговете е преместил света на безопасно място. — Тя го дари с широка усмивка. — Но според мен целта е била не просто да го преместят, а да го скрият. — Рос отново кимна към екрана.

— Госпожо Председател… — Ерик не посмя да погледне към екрана, — защо някой ще иска да скрие Еволюционното начало?

— За да го опази от Рудолантските витаи например. Или от техните потомци. Никой не може да знае със сигурност, нали? Та ние не разполагаме с достоверна история на Обитаемата галактика за последните десет години, какво остава за последните три хиляди. Знаем обаче, че някой някога е бил в състояние да извежда планета на нужната орбита. — Тя отсечено посочи екрана. — Не разбирате ли накъде води всичко това? Нито един член на Човешкото семейство не би позволил на витаите да сложат ръка върху планета, която сериозни доводи сочат като нашето Еволюционно начало. Откакто бяха открити шеселите, живуркащи мирно и щастливо на своята родна планета, въпросът за издирването на нашето Еволюционно начало бе поставен с нова сила. Сар Борн, говорете от името на своя народ, на Закрилниците на Еволюционното начало и ще ни осигурите сериозни аргументи да ви защитим от витаите.

— А ако не го сторя?

Тя разпери ръце.

— Ами нищо, сар Борн. Ще разполагате с обещаната ви стая в хотела и с всички необходими връзки из мрежата. Ще си останете мой гост. Аз от своя страна в качеството си на Председател ще се опитам да тормозя витаите, докато разбера какви са намеренията им. Защо например отвличат обитатели на МГ49суб1.

— Госпожо Председател, не мога да говоря от името на когото и да било в Царството. Напуснах онзи свят преди десет години и нямам никакво намерение да се завръщам, нито пък да участвам във вашата война с витаите. Имам свой бизнес и трябва да се погрижа за интересите си. Благодаря ви за гостоприемството и искрено се надявам да не ви досаждам дълго. Обещавам също така при първа възможност да ви се отплатя за услугата. — Той се надигна и усети, че коленете му леко треперят.

Рос опря длани на бюрото.

— Има още нещо, за което трябва да ви предупредя, сар Борн.

— И то е?

— Двама Обединители, чудесни хора, мои приятели, загинаха, когато витаите отвлякоха вашата сънародничка.

Ерик едва се сдържа да не възрази с „тя не е моя сънародничка“.

— Някои мои колеги настояват да се даде гласност на този факт и на причината, поради която те са били там. Имате ли представа обаче какво ще се случи с вас и вашия свят, ако им позволя?

— Госпожо Председател, уверен съм, че ще постъпите така, както ви повелява вашата съвест — произнесе спокойно Ерик. — Няма нищо, с което да променя решението ви. Мога ли да си вървя?

Трябваше да й отдаде дължимото — тя очевидно се бе подготвила за подобен развой на събитията. Поизправи рамене и махна с ръка.

— Вие сте свободен човек, сар Борн, можете да правите каквото си искате. Нямам никакви претенции към вас. Особено след като казахте, че ще ми върнете услугата. Един от помощниците ми ще ви изпрати сметката.

Ерик излезе. Рос изглежда вече бе предупредила охраната, защото един от пазачите го очакваше, за да му свали лепенките, а светещи индикатори на пода му показваха пътя. Пред външната врата бе паркирана кола.

Той се качи вътре. Вратата се затвори. Едва тогава си спомни, че не разполага с идентифицираща карта и няма как да накара проклетото нещо да се раздвижи.

Облегна се назад и тихо изруга. Произнасяше думите бавно и отсечено, използвайки нецензурни изрази от всички езици, които знаеше. Дори добави няколко, които не бе чувал, откакто напусна Храма. Когато приключи, бе споменал всички Обединители и Рудолантски витаи до девето коляно.

Едва доловими вибрации в пода го предупредиха, че колата потегля.

Ерик рязко вдигна глава.

— Не мога да те оставя сам дори за минутка — произнесе глас от интеркома.

— Дориас! — изпълни го вълна на облекчение. — Дориас, чу ли разговора ми с Рос?

— Чух го. Ще говорим, когато се прибереш в твоята стая. В момента вземам някои предохранителни мерки.

„Нима са сложили бръмбари в стаята? Проклетници! Първо витаите, сега и Обединителите. За кои се мислят тия хора?“

Колата измина около три километра из гъсто заселен район и спря пред триетажна тухлена постройка с барелеф отпред. Вратата се отвори и Ерик улови дръжката на сака. Веднага щом се озова на тротоара вратата се хлопна и колата отпътува. На освободеното място спря друга кола. Ерик погледна машинално към нея и забеляза Схипенд, който се надигаше от седалката.

— Сар Борн — изпуфтя той, — нося ви документите, сар.

Подаде му четири полимерни квадратчета, върху които бе изписано името на Ерик, както и датата на пристигането му. Едното бе пропуск за обществения транспорт, второто за библиотеките и останалите обществени сгради, третото за комуникационната мрежа извън кораба и последното бе кредитна карта с авоарите, които бе поръчал да прехвърлят на Шестнайсети май.

— Благодаря за помощта, сар Схипенд — Ерик прибра картите в джоба си.

— Приемете моите извинения за забавянето. — Очите на Схипенд светнаха. — Госпожа Рос има навика да създава сериозни затруднения на онези, които не постъпват както тя иска.

— О, така ли прави? — предпазливо произнесе Ерик.

— Ако създава затруднения и на вас, сар Борн, с радост ще ви помогна да напуснете Шестнайсети май. Незабавно.

Ерик едва се сдържа да не се ококори. На лицето на Схипенд се изписа хищно изражение.

— Благодаря за предложението, сар Схипенд. Ще го имам предвид.

— Винаги можете да ме намерите чрез обществените линии, сар Борн. Ще държа една постоянно отворена за вас. — Схипенд се прибра в колата и отпътува.

„Очи Гарисмитови!“ Ерик се огледа. Още някой? Тротоарът обаче пустееше.

Хотелът нямаше централен вход, а шест отделни асансьора за всяка от стаите. Ерик пъхна картата в процепа и вратата се плъзна встрани. Посрещнаха го лъщящите стени на асансьорната кабина, която едва доловимо се разтърси при потеглянето. Когато вратата отново се отмести, разкри приятно обзаведена стая, почти два пъти по-голяма от каюткомпанията на „Ю-Кенай“. Вместо прозорец, външната стена бе превърната в чудесно оборудван комуникационен център, а по клавишите на клавиатурата имаше букви от три езика.

— Хубаво! — кимна Ерик доволно и остави сака на масата. Настани се в креслото пред монитора и отвори директна линия към личното пространство на Дориас. Екранът се изпълни с местещи се разноцветни облаци и трепкащи хоризонтални линии — Дориасовата представа за автопортрет.

— Здрасти, Учителю Ръка — произнесе Дориас и линиите преминаха на честотата на неговия глас. Той винаги държеше да се обръща към Ерик с пълната титла.

— Здравей, Дориас. Надявам се, че си добре. — В поздрава имаше лека ирония.

— Напълно. По-добре от теб, във всеки случай. — Кратка пауза. — Ерик, съжалявам. Не знаех, че това може да се случи.

— Сигурно не си знаел. — Ерик се облегна уморено. — Може би госпожа Председателката не е искала да те тревожи.

— Не е честно, Учителю Ръка!

— Така ли било? — отвърна с горчивина Ерик. — Дориас, твоята приятелка е фанатичка и интригантка.

— Разбира се, че е такава — спокойно отвърна Дориас. — За подобни случаи са ни нужни точно фанатици. Нормалните хора щяха да се откажат и да се приберат у дома.

— Много ти благодаря — промърмори Ерик.

— Нали ти сам ми каза, че при вас надарените ги вземат в Храма и ги правят фанатици?

— Зная, зная — въздъхна Ерик. — Какво правиш тук, Дориас? За какво са ти притрябвали тези хора?

— Те са единствените, които имат поне малка възможност да спрат витаите. Интересуват се от изграждането на постоянна и открита за достъп мрежа. Ако помогна на Рос… и на Семейството… тя ще ми осигури възможност да работя с мрежата, да разполагам с допълнително пространство, да се развивам. Това е шанс, Учителю.

— Госпожа Председателката знае ли за тези твои велики планове?

— Разбира се, че знае.

— Дориас — Ерик се наклони напред, — не съм сигурен, че тук си в безопасност. Освен това ми се струва, че госпожа Председателката се отнася с известно недоверие към същества, които не са част от Човешкото семейство или под негов пряк контрол.

— Не се бой, Учителю, постарах се да й внуша, че съм й безкрайно полезен. За много неща.

„И тя на теб също. Само че какво разбираш ти, приятелю, от двойствената човешка природа. Какво знаеш например за такива като Схипенд? Ами ако се натъкнеш на нещо, което не би трябвало да ти е известно? Какво ще направи с теб тогава твоята госпожа Председател?“

Той разкърши рамене.

— Дориас, имам чувството, че кръгът около мен се затяга. Трябва да изчезвам.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да проникна в мрежата на витаите, за да разбера какви са намеренията им спрямо Царството.

— Не си свикнал с лесни задачи, нали? — Две от линиите се извиха като повдигнати вежди. — Имаш ли представа, че за мен например е физически невъзможно да проникна в тяхната мрежа? Все едно да се мъча да премина през тухлена стена.

Ерик направи кисела физиономия.

— Зная, зная. Надявам се да си отворя линия с помощта на моята дарба. Може би дори ще успея да дешифрирам някои от командите за извличане на информация. Друг е въпросът дали ще мога да разтълкувам тази информация.

— А, значи това ще е моята работа? — попита Дориас. Ерик кимна, но после се сети, че Дориас не може да го вижда.

— Да. Единственият проблем е, че не съм в състояние да свърша моята част от работата оттук. Нужен ми е терминал или станция, която е в близост до някоя от витайските системи. Не искам да рискувам и с предаване между „Ю-Кенай“ и Шестнайсети май. Нямам представа как точно ме следят витаите. Та щях да те помоля… да те помоля да дойдеш с мен. — Той млъкна. Дориас не обичаше затворените информационни пространства. Твърде лесно можеха да бъдат вдигнати и отнесени.

Линиите на екрана затрептяха тревожно.

— Има и друга възможност. — Сега се изгладиха. — Бих могъл, стига да разполагаме с време, да ти осигуря свое копие.

Това завари Ерик неподготвен. В първия миг се стресна, но после се засмя.

— Ще ми окажеш честта да работя с твоя първороден? Дориас, аз съм поласкан.

Честотните линии се изкривиха в пародия на човешка усмивка.

— Няма да е моят първороден, макар че е средство, което не правя често. В общи линии ще е нещо подобно. Необходимо ми е първо да изчисля какво пространство ще заеме.

Ерик прехвърли наум информационните системи на кораба.

— Не разполагам с толкова много динамично пространство, Дориас. Дори сега съм съвсем близо до предела. Освен ако не успееш да въведеш програмата в Кам.

— В андроида? Защо пък не? Дори ще е по-лесно, отколкото в системите на кораба. Още сега започвам работа. — Част от линиите се изместиха към долния десен ъгъл на екрана.

— Благодаря ти. — Известно време Ерик се любуваше на флуктуациите на своя приятел. — Колко ще трае?

— Боя се, че ще съм готов чак утре сутринта. Това е фина работа.

— Чудесно. Тъкмо ще мога да разуча някои важни въпроси. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— И се ослушвай за новини… около теб.

— Разбрано. До скоро, Дориас.

Двамата прекъснаха връзката едновременно. Ерик остана загледан в екрана. „Защо не му казах? Той може дори да знае какво иска Схипенд или за кого работи. Докъде стигнах, Очи Гарисмитови, да не смея да се доверя на Дориас тъкмо когато…“

Той разтърси глава, за да прогони неприятните мисли. Отвори сака и извади отвътре тъмносиня кутия с миниатюрен екран от едната страна. Във всяка от стените имаше отвор за куплунг. Кутията практически можеше да е всичко — от преносима памет до развъдник на вируси. В действителност тя съдържаше два призрака. Ерик я остави на креслото и положи до нея кабелите, които извади от сака. След това коленичи пред комуникационното табло, плъзна отдолу пръсти, докато намери скритите закопчалки, и го отвори. Даваше си ясна сметка, че щеше да е по-безопасно да го направи на борда на „Ю-Кенай“, но пък оттам по-трудно щеше да скрие източника на сигнала. Ерик измъкна от един страничен джоб на сака чантичката с инструменти и подреди на пода няколко отвертки и нож със съвсем тънко острие. После седна с кръстосани крака и внимателно разгледа веригите вътре в пулта. Някои от тях бяха маркирани с малки етикетчета или надписи, други се отличаваха по цветовете. Не без изненада той установи, че Обединителите използват цветова кодова схема, заимствана от обществения стандарт на витаите.

Най-сетне откри четири от главните трансферни канали. Оттук, нататък всичко бе само умение на пръстите и внимателно боравене с инструментите. Когато приключи, взе синята кутия и пъхна свободните краища на куплунгите в контактните отвори.

Перивар бе направил тази кутия. Веднага щом се съвзе от битката с Таса Ад и Кесса той нареди на Дориас да прерови паметта на корабната система и да събере всякаква информация за неговите притежатели. Преодолявайки болката от ранената си ръка, той бе успял да събере всички възможни биологични данни от Кесса и Таса Ад, докато лежаха мъртви на мостика. Беше снел ретинови и пръстови отпечатъци, ДНК-ехо, както и телеметрични изображения. Щом двамата с Ерик се преместиха на борда на „Ю-Кенай“ Перивар бе прехвърлил цялата събрана информация в тази кутия. Отне му много часове работа, докато Ерик кръстосваше нервно наоколо и се чудеше какъв е смисълът от всичко това. Накрая Перивар включи кутията към информационната система на кораба и чрез интеркома подаде съобщение на Кам да подкара „Ю-Кенай“ в исканата от него посока. За андроида заповедта важеше и от двамата собственици на кораба и той се подчини.

И сега, когато Ерик се свързваше със Схипенд, досадникът нямаше да вижда на екрана него, а Таса Ад, застанали пред Кесса, негова помощничка и съветник. Точно както се появяваха, когато бяха живи. Би могъл да сканира ретината им, ако разполага с необходимата апаратура, да провери ДНК-записите за тяхното пристигане и да ги сравни с регистъра на Шестнайсети май. Доколкото можеше да се съди от мрежата, и двамата бяха живи и здрави и в момента се намираха някъде из Града на Съглашателите. Само с едно докосване на малкия пулт на кутията Ерик можеше да управлява и двамата.

Веднъж, завладян от неясна тревога, Ерик бе накарал Дориас да подложи кутията на анализ и да я провери за наличие на независимо съзнание вътре. Все още не знаеше какво щеше да направи, ако Дориас бе потвърдил подозренията му.

Стиснал кутията под мишница, той въведе от пулта номера за връзка със Схипенд по запазената за него линия. Лицето на досадника се появи на главния екран. По изражението му личеше, че не е особено щастлив от вида на двама непознати.

— Това е запазена линия и аз няма…

Ерик докосна изображението на Таса Ад и произнесе:

— Простете, сар Схипенд — на екранчето на кутията Таса Ад сведе почтително глава. — Държах да разговарям с вас напълно дискретно. Ние с вас имаме общ познат, струва ми се. Сар Ерик Борн.

Схипенд застина.

— Сар Борн не ми е нито познат, нито приятел. Бях назначен да оформя документите на кораба му.

— Той ми каза, че освен това сте му предложили да му помогнете за напускането на планетата, в случай че… положението му се влоши.

На лицето на Таса Ад трепкаше усмивка. Перивар бе свършил страхотна работа по програмирането на езика на жестовете. Ерик чукна екранчето и раздвижи и Кесса. Тя се изправи.

— Или ако госпожа Председателката започне да му създава проблеми — добави.

— Какво всъщност искате? — попита Схипенд.

— Кредит — отвърна Кесса. Ерик отново се върна към Таса Ад, който махна на сестра си да остави разговора на него.

— Ако има някое място, на което вие и вашите работодатели бихте искали да се озове Ерик Борн — или напротив, място, където не бихте искали той да попада, — можете да оставите това на нас.

— И как смятате да го постигнете? — предпазливо попита Схипенд.

— Ние сме тези, които му позволиха да напусне родната си планета — обясни Таса Ад. — Той ни е длъжник за много неща.

— Всъщност и ние на него — мрачно добави Кесса.

— Време е да освободя тази линия — заяви Схипенд.

— Ваша воля. Можете да ни намерите на адреса, от който ви потърсихме. — Ерик прекъсна връзката, облегна се назад и зачака.

Не се наложи да чака дълго. Екранът на кутията светна след по-малко от минута. Върху него се изписаха цифри и обозначения, показващи, че в момента Схипенд прави своята проверка. Искаше да се увери, че Таса Ад и Кесса наистина са се приземили и са преминали през всички необходими проверки. Ала докато се възползваше само от мрежата на Шестнайсети май, всички негови запитвания щяха да бъдат препращани в тази кутия. Реши ли да провери навън, щеше да открие, че Таса Ад и Кесса са изчезнали преди шест години. И тогава Кесса щеше да му обясни, че са били принудени да „преминат в нелегалност“ заради същия този Ерик Борн.

Ерик се протегна. Докато Схипенд събере всички сведения за Таса Ад и се свърже със своите началници, щеше да измине поне час. Ерик използва една обществена линия, за да си поръча ядене от кухнята. Прозя се. Не би било лошо да поспи, но не можеше да рискува. Винаги съществуваше вероятност нещата да не тръгнат в посоката, в която е очаквал. Той поиска финансов отчет за ползваните досега услуги в мрежата и едва не се задави. Вече беше на червено. Беше заявил на госпожа Председателката, че сам ще си покрива разходите, и сега не му оставаше нищо друго, освен да се, примири и да бръкне надълбоко в запасите си. А може би дори и да натрупа малко дългове.

Все пак Ерик остана изненадан, когато Схипенд се свърза с Таса Ад само след три часа. Досадникът не бе толкова муден, колкото изглеждаше.

Ерик активира призраците.

— Сар Схипенд — рече Таса Ад, — не очаквах да ни потърсите толкова бързо.

— Въпросът е важен, нямаме време за губене — отвърна малко рязко Схипенд.

— Ще го имаме предвид — отвърна Ерик с гласа на Кесса. — Има ли нещо, с което да ви бъдем полезни?

— Да. Бихте могли да вземете Ерик Борн от Шестнайсети май и да го откарате на кораб на име „Утринна заря“, който чака на док на „Първа орбита“.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Кесса. — Стига възнаграждението да е добро.

— Повече от добро. Витаите плащат.

Ерик едва не се задави. Призраците застинаха в подозрително дълга пауза. Той забоде пръст в Таса Ад и едва изрече отговора.

— Трябваше да се досетя.

— Има ли някакъв проблем?

Кесса се разсмя.

— Не. Просто не обичам да работя с плешивци, това е всичко. — И тримата се разсмяха.

Известно време се пазариха за цената и за начина за разплащане, накрая се споразумяха кредитът да бъде прехвърлен право в кутията. Ерик въздъхна облекчено. Поне щеше да разполага с известни средства при бързо топящите се спестявания.

Той прекъсна линията със Схипенд и отвори нова — до Дориас.

— Готово ли е копието, Дориас?

— Казах ти — утре сутринта.

— Дориас, трябва да се измъкна оттук. — Ерик предаде разговора със Схипенд.

Дориас помълча близо минута.

— Добре, Учителю. Ще поускоря нещата. Връщай се на „Ю-Кенай“ и приготви Кам за препрограмиране.

— Благодаря ти, Дориас.

Ерик поръча кола с предварително зададено направление. По-голямата част от средствата, преведени от Схипенд, прехвърли в сметката си на Шестнайсети май.

Колата пристигна и Ерик се пъхна вътре. Беше тясно и не особено комфортно, но друга възможност нямаше.

Всичко бе толкова нелепо! Царството бе един мъртъв свят с умиращи хора и изведнъж могъщи империи бяха готови да воюват за него. Ако им бяха нужни надарените, просто щяха да се изсипят с няколко щурмови кораба и да ги приберат. Нямаше да е особено трудно да ги открият. Ако пък се нуждаеха от техните гени, знаеха как да ги извлекат — особено витаите, които бяха добри в този род неща. Но не — витаите искаха планетата. Ей това бе най-абсурдното от всичко. Обитаемата галактика бе пълна с мъртви камънаци, но те настояваха точно за този.

Колата пристигна на космопорта и Ерик се прехвърли на борда на „Ю-Кенай“. Веднага затвори външния люк. Чак тогава въздъхна облекчено. Най-сетне у дома! В безопасност като никъде другаде.

— Кам — рече той щом се качи на мостика, — седни. Искам открит достъп.

Андроидът седна в пилотското кресло и протегна ръка към Ерик. С другата повдигна капачето, което скриваше розетката на куплунга върху китката му. Ерик извади един кабел от чекмеджето под пулта и пъхна края му в розетката Кам. Андроидът не помръдваше. Ерик отвори линия към Дориас.

— Всичко е готово, Дориас.

— Ерик — отвърна Дориас, — хич не ми харесва тази работа. Не успях да направя фина настройка на копието. Възможно е да се проявят дефекти…

— Не мога да чакам, Дориас. Моля те!

— Изпращам — въздъхна Дориас след значителна пауза. Ерик чакаше. Единственият звук на борда бе тихото бръмчене на машините. После Кам извъртя глава към него и премигна два пъти.

— Здравей! Изпратен съм от Дориас да ти помогна да измъкнеш известна информация от системата на витаите.

В началото Ерик долавяше в гласа познатите интонации на Кам. Андроидът протегна гладката си ръка. Ерик я гледа известно време, преди да се сепне и да я стисне.

— За мен е чест да се запозная с теб… — Той млъкна. Дориас, как му е името?

— Все още не съм го измислил — отвърна Дориас. — Защо ти да не го кръстиш?

Ерик погледна замислено андроида, след това стисна отново ръката му и заговори на езика на Царството.

— Говоря от името на Безименните сили, виждам очите на Служителя Гарисмит. И нека името, с което те даря, бъде Адудориас.

— Адудориас — андроидът кимна. — Означава ли нещо?

— „Синът на Дориас“. Харесва ли ти?

— Мисля, че е съвсем подходящо. Моят родител току-що ме информира, че станция Абассид ще бъде най-подходяща за предстоящата задача. Там ще разполагаш с директна връзка с комуникационен терминал, който пък е във физическа връзка с мрежата на витаите. — Адудориас се пресегна към пулта. — Извинявай — той откачи кабела.

— Чудесни маниери — полугласно отбеляза Ерик. — Благодаря ти, Дориас. Ще се върна при първа възможност. — Той посегна към ключа.

— Ерик?

— Да? — Ерик задържа ръка. Дориас видимо се колебаеше.

— Бих те посъветвал да не се доверяваш никому повече, освен ако е крайно необходимо. Мисля, че си прав. Назрява война.

Ерик присви очи.

— Ще го запомня. Довиждане, Дориас.

Той затвори линията и погледна към андроида в пилотското кресло — единственият спътник в живота му, откакто Перивар го напусна. Кам не помръдваше, освен ако не му е наредено. Кам не задаваше въпроси. Кам вършеше само онова, което е нужно.

Адудориас плъзгаше ръцете на Кам по бутоните на таблото, проверявайки до каква степен му се подчинява корабът. Освен това с интерес оглеждаше обстановката.

— Аду — поде Ерик, — време е да потегляме. Можеш ли да ни откараш на тази „станция Абассид“?

— Веднага щом получим разрешение за излитане.

Ерик се прехвърли в каюткомпанията и се настани в антигравитационния пашкул. Едва сега почувства, че Кам му липсва.

„Как може да съм привързан към бездушна машина? Както и да е. Истински ще се радвам, когато всичко това приключи.“ Той разтърси глава, намести се в пашкула и изпъна мрежата върху гърдите си. Все пак остави отвор в похлупака, за да може да наблюдава бавно отдалечаващия се Град на Съглашателите. Няколко звезди вече блещукаха над далечните върхове.

Кой знае защо се зачуди дали някоя от тях не грее над Царството.