Сара Зетел
Възвръщане (15)

14.
На борда на „Ю-Кенай“, 14:23:45 часа корабно време

„Това е истината. Това е, което научихме твърде късно. Не биваше да ги правим Човеци. Дори и малко човечност е прекалено много.“

 

Откъс от „Началото на Бягството“, исторически архив на Рудолантските витаи

Както се оказа впоследствие, никой от тях не усети сблъсъка. Трябваше да има дълго, бавно и мъчително стържене на метал и керамична облицовка, но нямаше нищо подобно. В един миг на екраните се виждаше само мръсен лед, в следващия те бяха черни.

Аду бе положил ръце върху гладката повърхност на пулта за управление. Понякога съжаляваше, че Дориас го бе прехвърлил в андроид. Удобно, но и твърде изолиращо. Ако го беше прехвърлил в паметта на кораба, сега щеше да знае къде върху корпуса се оказва най-голям натиск при допира до ледения блок. Би могъл да компенсира напрежението и да следи за други опасни участъци. Щеше да знае всичко, без да се налага да изисква данни, да върти глава и да чака умът му да обработи онова, което очите виждат.

Изправени до него, Ерик Борн и Арла гледаха към опразнените екрани.

— Сега какво? — обърна се Ерик към Арла.

— Сега ще насочим кометата към Царството. Пламъците от двигателите ще разширят кухината и корабът ще навлезе по-навътре в ледения блок. Когато стигнем Царството и полетим към повърхността му, отвън ще приличаме на огромна ледена топка. — Тя се намръщи. — Правилно ли се изразих?

— Надявам се — обади се Аду. — Въпросът е какво ще си помислят, когато видят, че тази ледена топка лети твърде бързо.

— Да се надяваме, че спътниците не мислят — разпери ръце Ерик.

— Това са витайски спътници — припомни Аду. — Как можем да сме сигурни какво могат?

— Не ни помагаш кой знае колко, Аду — скастри го Ерик.

— Прощавайте, сар Борн.

Ерик кимна и го потупа по рамото.

— Предупреди ни, като дойде време да си слагаме предпазните колани. — Той напусна мостика и Арла го последва.

Аду се съсредоточи върху онова, което ставаше в мозъка му. По-голямата част от обработката на информацията в момента се извършваше от програми на Кам. Те се занимаваха с изчисляване на ъгъла на полета и силата на тягата при движението им около двойната звезда по такъв начин, че „опашката“ им да остава встрани от притегателната й сила. Трябваше да продължат на същия курс, докато навлязат във вътрешността на системата и достигнат орбитата на спътниците. Нататък работата щеше да свърши планетарната гравитация. Нищо кой знае колко трудно и невиждано досега. Стига да можеха да излязат живи от кратера.

Аду се опитваше да запази спокойствие. Черпеше утешение от мисълта, че ще може най-сетне да изпълни първостепенната задача, поставена му от неговия създател. Долу, в Царството на Безименните сили, щеше да разкрие плановете на витаите. Единственият проблем си оставаше липсата на връзка. Аду искрено се надяваше, че ще намери на планетата отворена линия или спътникова връзка, за да прати информацията до своя създател. Но единствената мрежа, до която имаше достъп за момента, бе тази на кораба, а той скоро щеше да бъде разрушен — дори и пътниците да оцелеят.

Той можеше да оцелее — но на каква цена? Да бъде носен от безполезния Кам, докато нещо или някой го открие? И какво ще е то или той? Там долу нямаше нищо друго, освен камъни, вода и растения. Беше проверил веднага щом навлязоха в системата. Единственото усещане за живот създаваха несекващите витайски предавания между техните кораби.

— Остави на Ерик да се погрижи за това — рече вечноприсъстващият в него Дориас. — Да не мислиш, че искам да те изгубя? Ти носиш в себе си всичко, което бих желал да узная.

Кам потрепери, внезапно доловил нещо. Аду побърза да съсредоточи вниманието си върху неговите действия. Мониторите засичаха покачване на температурата на корпуса. Кам не разбираше причината. Аду го избута встрани и отвори част от паметта му, за да провери какво става. Трябваше да го очакват. Намираха се във вражеска територия. Топлината се дължеше на лазерни прицели. Витайските спътници ги бяха засекли.

Аду чакаше, заслушан в предаванията, които Кам приемаше с ушите си. Ала витаите комуникираха помежду си на неразгадаем език. Лазерите продължаваха да ги следят, или по-точно да следят кометата, част от която бяха станали.

Дали спътниците можеха да мислят? Дали се опитваха да решат какво трябва да правят? Щяха ли да пратят съобщение до някой витайски кораб, или съществуваше стандартна процедура? Проследи всеки къс скала, който влиза в системата, и наблюдавай да не направи някоя глупост!

Аду знаеше, че всички тези въпроси са безсмислени. Нямаше никакъв начин да разбере дали спътниците са въоръжени. Облакът от кристали и прах около кометата създаваше твърде много смущения, за да може „Ю-Кенай“ да получава точна картина. Корабът можеше да определи само местоположението им, нищо повече.

Всъщност в момента възможностите му за намеса бяха напълно изчерпани. Курсът бе изчислен и зададен. Всякаква промяна под бдителните погледи на спътниците можеше да предизвика ответна реакция. „Ю-Кенай“ бе конструиран да бяга, а не да се бие. Заровен наполовина в ледена чаша, той бе напълно лишен от възможност да маневрира. Сами се бяха напъхали в клопката.

Кам настояваше да получи повече свобода, да настрои мониторите и да се увери, че данните, които получават, са достоверни. Искаше да повика Ерик Борн на мостика, да го осведоми за положението и да получи заповеди. Но Аду го принуди да не предприема нищо. Капанът още не бе хлопнал. Отвън ги заобикаляше вакуум. Все още би могъл да измисли нещо.

Въпросът бе каква ще е реакцията на Дориас?

Ще го прати обратно при Ерик Борн? Невъзможно. Ще абсорбира обратно неговата личност? Може би — и тогава поне ще бъде част от нещо. Няма да е сам сред един страшен и непознат свят.

Кам продължаваше да го притиска, настоявайки да поеме управлението на андроида. Аду използва всичката си сила, за да го овладее.

— Сар Борн! — провикна се той. — Време е за предпазните средства!

На монитора в каюткомпанията се видя как двете фигури скочиха със завидна бързина. Арла побърза да се излегне в едно от пилотските кресла и Ерик я покри с противонатоварващата мрежа. След това на свой ред се изтегна в креслото и се завърза.

Аду остави на Кам съвсем малко място в съзнанието си, колкото да следи корабните монитори. След това му нареди да извади аварийния радиомаяк от силоза под палубата. Оказа се стара конструкция, при това изглежда се нуждаеше от известен ремонт. Маякът бе предназначен да излъчва сигнали за помощ, ако нещо се случи с кораба. Разполагаше с огромна свободна памет и можеше да пропътува гигантски разстояния, макар и с ниска скорост. Би могъл да го отведе назад, към онези места, където щеше да чува гласове, да общува и да не изпитва самота. Щяха да го открият, след година, две или пет, но това едва ли имаше някакво значение.

Лазерите продължаваха да следят кораба, но не усилваха интензивността си. Имаше известно увеличение на информационния трафик между спътниците, но засега те поддържаха стария си курс и това изглежда успокояваше противника.

Наблюдаваха ги внимателно, но не предприемаха никакви действия. Засега.

Аду се опита да съсредоточи цялото внимание и сили на Кам върху предстоящата задача — да свали „Ю-Кенай“ на повърхността без особени поражения. Кам мислеше по-бавно от него, но познаваше добре кораба и имаше опит, натрупан с години. Леденият блок, в който се бяха скрили, щеше да погълне част от топлината при навлизане в атмосферата и Кам със сигурност щеше да насочва кораба по-точно от Аду, а това сега бе най-важното. Трябваше да е сигурен, че е направил всичко възможно за живота на двамата на борда, тъй като съществуваше голяма вероятност отново да се срещне с Дориас. Освен това Аду носеше копия от всички данни, които Ерик бе успял да измъкне от витайските инфобанки. Дориас сигурно щеше да ги поиска.

„Ето заради това го правя. А не за да избягам от тишината.“

Кам прие заповедите безропотно. Това бе част от функцията му. След като Аду се увери, че веднага щом получи пълен контрол върху управлението на кораба Кам ще изстреля маяка, той му позволи да се прибере в отредения му ъгъл на съзнанието.

Маякът щеше да последва кораба в опашката на кометата заедно с огромно количество скални отломъци. По-късно, малко преди спускането в атмосферата, щеше да се освободи от нея, също като поне още дузина по-едри парчета. Аду отвори капака на маяка. Повдигна капачето върху китката на андроида, извади отвътре оптичния кабел и го пъхна в розетката на маяка. Като свърши, накара андроида отново да погледне към монитора. Ерик и Арла лежаха в креслата си, втренчили погледи в панорамната стена, с надежда, че ще видят поне малко от приземяването.

„Кам ще ги свали долу — рече си Аду и посегна към таблото. — Със сигурност. Вече не се нуждаят от мен. Не и на повърхността, където цари информационна тишина.“

Той внимателно прехвърли съзнанието си в маяка.

Арла си даваше сметка, че корабът трябва да осъществи много фина маневра, заобикаляйки Очите на Служителя в периферията на техния обсег, но засега на борда не се усещаше никакво движение. „Ю-Кенай“ сякаш бе увиснал в пространството. Цареше абсолютна тишина и всичко това бе много странно. Арла жадуваше да докосне опакото на ръката си и да прати поздрав на Безименните и техния Служител, но противонатоварващата мрежа я притискаше надолу. Изведнъж блещукащите звезди изчезнаха от екрана и на тяхно място се появи Царството.

— Прекалено ниско! — извика Ерик. — Аду! Прекалено ниско сме!

Арла едва успяваше да си държи очите отворени. „Сега ще умрем… сега ще умрем…“ — повтаряше си тя. Корабът се огласи от тревожни сигнали. „Това е Стената на Света! Опазили ме Безименните сили! Ще се блъснем в Стената на Света!“

Корабът се килна на една страна и крясъкът секна насред гърлото й. Отново се изправиха тъкмо когато осъзна, че тя не бе единствената, която крещеше.

Екранът показваше размазани кафяви и зелени петна. После изгасна, остана така няколко секунди, премигна и пак се озари в бледа светлина. Корпусът така се тресеше, че дори противонатоварващата мрежа скърцаше мъчително.

И тогава настъпи тишина и спокойствие. Нищо не помръдваше, освен гърдите й, които се повдигаха трескаво.

По някое време Арла забеляза, че подът е наклонен на една страна. Коленете й сочеха към тавана, а лявото й ухо бе притиснато болезнено в облегалката. Един самотен алармен сигнал пропищя в продължение на няколко секунди, сетне и той утихна.

— Пристигнахме — обяви Ерик с неузнаваем глас.

— У дома сме — кимна Арла и започна да разкопчава мрежата. Тя опря крака в наклонения под и се надигна, като се придържаше за дръжките. Ерик също се изправи и пое към мостика.

— Аду! — извика той. — Как си? Никакъв отговор.

— Аду? — Ерик едва успя да се изкатери до отвора на каюткомпанията. Андроидът седеше неподвижно, положил ръце върху пулта за управление. Изглежда не забелязваше, че креслото му стои под неестествен ъгъл.

И тогава Ерик се досети.

— Кам? — попита той. Андроидът извъртя глава.

— Да, сар?

— Какво стана с Аду?

— Той ни е напуснал — обади се Арла. — Избягал е.

— Това е невъзможно! Дориас не би допуснал…

Арла успя да се закрепи на прага до него.

— Тази… личност не беше Дориас и ужасно се страхуваше да слезе с нас на планетата. Повече дори от теб, струва ми се. — Тя погледна угасналите монитори. — По-добре да излезем навън и да видим какво е положението.

Но Ерик не помръдваше.

— Кам — рече той, — какво стана с Адудориас?

— Адудориас се прехвърли на радиомаяка на „Ю-Кенай“ — докладва андроидът. — Маякът бе изстрелян в 15:04:10 корабно време.

За един кратък миг Арла си помисли, че Ерик ще падне. „Той е разчитал на това същество — осъзна тя. — Аду е бил неговата надежда, че ще намери обратния път. Също както и на този кораб.“

— Ако ми позволиш да ти напомня — побутна го тя, — мисля, че тук не сме в безопасност.

Ерик я погледна, сякаш не разбираше какво му говори. След това изведнъж се обърна и тръгна към шлюза.

— Кам, да излизаме.

Андроидът стана и го последва. Ерик стигна до шлюза и опря длан на скенера на стената. Люкът не се отвори. Ерик изруга през стиснати зъби и сграбчи валчестата дръжка.

— Кам, ръчно отваряне. Давай.

Андроидът също улови дръжката и двамата напрегнаха мишци. Дръжката се завъртя и люкът трудно се отвори навътре.

Ерик и Кам повториха процедурата и с външния люк. Арла усещаше, че губи търпение.

„Не забравяй, че за него са изминали десет години — припомни си тя. — Десет години, през които нито веднъж не е искал да се върне обратно.“

Щом отвориха външния люк изведнъж нахлу топъл и влажен въздух, богат на различни ухания и миризми. Заедно с него навлезе дразнещ гърлото дим и Арла се закашля. Не виждаше нищо друго, освен стелеща се пелена. Понечи да излезе, но Ерик я спря.

— Почакай…

Тя не му обърна внимание. Притиснала устата си с ръка, скочи върху димящия склон на кратера и се изкатери по него, като внимаваше да не го докосва с голи ръце.

Най-горе се озова на песъчлив връх и забравила всякаква гордост, падна на колене. Когато след време дробовете й се изчистиха от дима, тя се изправи и се огледа.

Бяха се приземили на брега на Мъртво море. Пясъкът по краката й бе почти бял, в лицето я лъхна солен мирис. Тя засенчи очите си с ръка и се загледа към водата. От повърхността й се надигаха мъгливи повлекла. Подухна вятър и вдигна едва забележими вълни. Освен лишеите, покриващи крайбрежните камъни, в морето не растеше нищо друго. Безжизнената водна шир се простираше на осем мили в двете посоки и опираше в подножието на високи скали. Арла вдигна поглед към върховете им, но не различи там никакви постройки.

„Е, и това е нещо. По-добре, отколкото да се приземим край Първоград. Там сигурно щяха да ни убият.“

Тя примижа и разгледа внимателно очертанията на планината. Изглежда бяха близо до Разрушения каньон, защото в далечината се мержелееха Червените скали. Зад тях започваше клисурата, която стигаше до Теснопът.

Арла неволно се усмихна. Достатъчно бе да следват коритото на река Еел и тя щеше да ги отведе при Лифското тресавище. А излязат ли там, все ще намерят някой да им помогне.

— Който и да ни е приземил, справил се е отлично — отбеляза тя, когато Ерик застана до нея.

Той обаче гледаше към кораба. Носът му бе заровен в купчина от пепел и димящи въглени. През отворите в кратера вече пълзеше кална вода и изпълваше дъното. Крилата на „Ю-Кенай“ бяха обгорени и покрити с вдлъбнатини. По страните му се спускаха струйки от белезникава пяна. Изглеждаше като току-що татуирана Лишена.

Ерик стоеше неподвижно като статуя. По бузите му се стичаха сълзи, а на лицето му се четеше страх.

Арла съжали, че не знае какво да каже. Спомни си нощта, когато баща й измъкна нея и сестрите й от палатката малко преди да я отнесе калното свлачище. Спомни си грохота на кафявите вълни, които бяха унищожили в миг мъничкия им дом. Щеше й се да му разкаже за онзи далечен момент, но все не намираше подходящите думи. Пред очите й изникваха образите на Бурна вода и Малко око. Децата й бяха може би само на един ден път оттук. Може би дори на няколко часа. Може би Нокът бе с тях. Може би тя все още бе негова жена и би могла да ги нарича свои деца. Може би Ерик щеше да разбере, че онова, което се случи между тях на кораба, не може да се сравнява с живота й като майка и съпруга.

От всички тези мисли й се зави свят и тя си пое въздух. Ерик най-сетне откъсна поглед от изранения корпус на „Ю-Кенай“ и го зарея към Стената на Света.

— Знаеш ли къде сме? Позабравил съм вече.

„Лъжеш, Ерик! Гледаш право към пътя за Първоград.“ Но не го каза.

— На брега на Мъртво море, откъм Теснопът. Това означава, че до Лифското тресавище е само няколко часа път. Там имам свои хора. Лишени — добави тя, за да поясни.

Той огледа изчистените си от белезите ръце.

— Сигурно ще бъде интересно, имайки предвид, че съм като двегодишно детенце.

— Може да е по-добре така. Тъкмо няма да правиш впечатление, когато намерим нашите хора.

Той отново погледна към кораба.

— Време е да тръгваме, Ерик. Ако витаите решат да ни търсят, първо ще се насочат към „Ю-Кенай“.

— Така е — призна той с дрезгав глас. — Кам, стабилизирай състоянието на кораба доколкото е възможно. Извърши необходимите поправки. А след това — той прокара ръка през косата си — ще чакаш разпореждания от мен.

— Разбрано, сар — отвърна андроидът. Стъпалата му почти не вдигаха шум в меката почва, докато се връщаше обратно на борда. Влезе вътре и веднага затвори външния люк.

— Готов съм — въздъхна Ерик.

— Чудесно! — Арла машинално провери дали кесията с камъните е на място и погледна отново към стената, за да се ориентира. — Да вървим.

Двамата се спуснаха рамо до рамо към брега и тръгнаха покрай дюните. Далече пред тях се чуваше бученето на реката. Малко по-късно, когато се изкачиха на един каменист хълм, отпред се показа криволичещото корито на река Еел, която се разливаше в широка делта, преди да навлезе в Мъртво море. Арла погледна към Ерик, който не бе проговорил, откакто бяха тръгнали. Предпочиташе да не го заговаря, тъй като точно сега сигурно имаше нужда да остане насаме с мислите си. Погледът му бе втренчен, обърнат по-скоро навътре, отколкото към околния свят.

Тя го докосна леко и той я улови за ръката. Дори не я погледна, сякаш сега се уповаваше изцяло на нея. Имаше ли представа какво й е? Арла не искаше да се развежда, нито да изгуби децата си, ала същевременно не можеше да го напусне.

Тя го поведе надолу по склона към брега на реката. Заради изобилието от прясна вода пейзажът около тях започна да се променя драстично. Само половин час по-късно навлязоха в затревена равнина, а бреговете на реката се скриха под гъста червено-кафява тръстика. Когато спряха, за да похапнат от пакета с неприкосновения запас, дори намериха сянка под короната на едно ниско дръвче.

— Зад ония хълмове ще стигнем тресавищата — посочи тя с ръка, след като поеха отново. — Жалко, че не знам кой сезон е. Предполагам, че е към края на лятото. Виж, рибата подскача във водата. А където има риба, там ще намерим и рибари.

— Арла… — прекъсна я той замислено, — какво имаше предвид, като каза, че е по-добре, дето нямам татуировки?

Арла неволно изопна лице. Подвоуми се преди да открие подходящите думи.

— Откакто теснопътци започнаха да помагат на Небесните, Учителите и Знатните се изплашиха. Изглежда решиха, че Небесните и Еретиците използват Лишените да им носят съобщения, да ги крият в тресавищата и да ги снабдяват с припаси и сведения. Вярно е, разбира се, макар донякъде, но го правеха за храна и дрехи и срещу дребно заплащане. Нали знаеш, Лишените са готови на всичко за грошове… — Тя се засмя горчиво. — А пък в закона се казва, че всеки Лишен е отговорен за това, което правят други Лишени. Позовавайки се на същия закон, Учителите започнаха да вземат от нас кръвен данък. Лишените се подплашиха. Вече никой не искаше да отива на служба при Учителите, особено в Теснопът. Говореше се също, че около града започнали да изчезват Учители… нощем, по време на буря, без никакви причини.

Ерик мълчеше. Изглежда не виждаше причини да се намесва. Оказа се, че Арла се ориентира чудесно. Веднага щом изкачиха билото на хълма пред тях се ширна долината на Лифските тресавища. Арла бе чула да разправят, че това е единственото равно място в цялото Царство, ако се изключеше Мъртво море. Но дори оттук се виждаше мрачният успокояващ масив на Стените на Света.

Тя се отправи към няколко ниски дръвчета. Трябваха им пръти, за да могат да намерят брод из тресавището. Жалко, че нямаше със себе си брадва или поне нож. Отчупи един клон и го подаде на Ерик.

— Благодаря — отвърна лаконично той. Арла не очакваше да чуе нещо повече, поне за момента.

Денят бе сравнително сух. Едри зелени мухи се носеха над водата. Почвата не беше прекалено влажна и хлъзгава. Арла се усмихна. Едно нещо им харесваше на Небесните — с техните обувки краката винаги оставаха сухи и топли.

Продължиха. Ерик не пристъпваше уверено, но Арла се стараеше да не забелязва. Чуваше го как шляпа из локвите зад нея. Имаше чувството, че точно сега не би приел добре каквато и да било проява на внимание. Какво пък — нали Знатните и Учителите са свикнали да ходят все по павирани пътища, нека сега малко се поизмъчи. Може да е за добре.

Постепенно топлият свеж въздух и движението на открито й подействаха ободряващо и тя започна да си подсвирква. Само след няколко дни ще види Тръстика, а може би и Следа. И майка си.

„Какво ли си мислят за постъпката ми? Нямам представа. А децата? — дъхът й секна. — Ами ако вече съм разведена, тогава те няма да са вече мои деца, нито пък Нокът и Греда ще са там… — тя се опита да прогони неприятната мисъл и крадешком погледна към Ерик. — Зная, че децата ми са мои деца, и те също го знаят, а законите на Учителите да вървят зад Стените на Света! — Тя решително завъртя глава. — Пак взех да мисля за това. По-добре да се държа сякаш въобще не съм заминавала.“

Ерик се спъна, шляпна в поредната локва и изруга.

— Използвай пръчката — подсказа му тя. — Забивай я пред теб, за да провериш твърда ли е почвата. Сигурно ни чака още доста път. — Тя погледна към сенките на дърветата. Наближаваше пладне. — Ще трябва да ускорим крачка, ако не искаш да спим под някое дърво.

— Арла?

— Да? — Тя извърна очи към него. Беше спрял на едно място, затънал до колене в тръстики. От водата пред него се подаваше потъмняло дърво. Тя втренчи поглед. Не беше дърво. Приличаше на човешко рамо и… глава. Преглътна уплашено, благодарна за първи път за тежката, потискаща всичко друго миризма на тресавище. Заради нея не се усещаше вонята от трупното разлагане.

— Опазили ме Безименните…

Тялото изглежда беше на жена. Подутите й ръце бяха покрити с татуировки на Необвързана. Ерик, който явно не се стресна от мъртвото тяло, се наведе и го преобърна. В началото Арла бе изненадана от спокойната му увереност, сетне си спомни, че като Учител вероятно бе свикнал да си има работа с мъртъвци. Тя погледна към лицето и извика уплашено.

— Познаваш ли я?

Арла кимна.

— Тя е… Небесна. Казва се… името й е Кор. Тя ме отведе при… при… Какво ли е търсила тук?

— Не зная — Ерик отвърза подгизналата кесия от пояса на Кор. Бръкна с пръст и скъса шнурчето, с което бе пристегната. — Станало е поне преди два дни, каквато и да е била причината. Той изсипа съдържанието на кесията на дланта си. Вътре имаше диск преводач и шлифовано парче кварц.

Гърдите на Арла се свиха, сякаш някой я бе ударил с юмрук. Тя се пресегна и взе кварца. Беше тесен и издължен, с форма на светкавица.

— Следа… — изстена тя.

— Какво? — попита Ерик.

— Това е поименният камък на сестра ми. На Прекъсната следа. — Тя отново втренчи поглед в трупа. — Ерик, какво търси камъкът на сестра ми у тази жена?

Арла трепереше. Не можеше да се овладее. Никоя Лишена не се разделя с камъните си. Поне докато не умре… Ерик положи ръце на раменете й.

— Ще узнаем чак когато стигнем при вашите, Арла. Кор вече не може да ни каже нищо.

— Прав си, прав си — повтаряше Арла, притиснала длан към челото си. — Разбира се, че си прав. — Тя взе камъка и го пъхна в своята кесия, повтаряйки си, че трябва да се овладее.

— Арла — проговори Ерик, — възможно ли е… да го е направил някой Лишен?

Арла поклати глава.

— Ако беше някой от нашите, щеше да я погребе. И нямаше да остави камъка на Следа.

Той се приближи към нея и я прегърна. Едва сега Арла се разрида. Бяха се върнали, отново бяха в Царството, а той я докосваше, макар че не биваше. Тя беше Лишена. Арла понечи да се освободи от прегръдката му. Ръцете му увиснаха безпомощно и известно време двамата се гледаха, без да проговорят. Накрая той се наведе и взе своя прът.

— Да вървим закъдето сме тръгнали. Наистина не ми се ще да спя под някое дърво.

Арла кимна и го поведе.

Не след дълго зърна щръкнала от едно мочурище пръчка, на която бе усукана червена кърпа.

— Така бележим капаните — обясни му тя и посочи пръчката. — Точно това търсех. Сега остава да чакаме тук. Все някой ще дойде преди залез-слънце да провери за улов. — Тя огледа небето. — Може дори да не завали, докато ни отведат на сушина.

Тя се отпусна върху прегънатото стебло на едно дърво и се загърна в наметалото. Ерик неспокойно обикаляше около нея. Около голите му колене се бе събрал рояк от насекоми. Поне веднъж Арла се радваше, че не се опитва да я заговори.

Тръстиките вдясно се разтвориха. Между тях се показа грубо скован сал, управляван от момче с прът в ръка. Арла скочи на крака и размаха ръце.

— Ехей! Здравей, Малки братко! Момчето завъртя глава.

— Лельо Камък? — провикна се то, познало гласа й.

— Пазач на желязо! — тя плесна с ръце. — Малки племеннико! Ела да ти видя личицето, момче!

Пазач на желязо загреба с удвоени сили, рискувайки във възбудата си да прекатури сала. Той стигна до брега, скочи и се затича към тях. Притисна се в обятията на Арла и започна да я налага нежно с юмручета, а в отговор получи същите ласки.

— Очи Гарисмитови! Пораснал си цяла стъпка и още! Кажи на леля си, но бързо, от колко време ме няма?

— Ама ти не знаеш ли?

— Предприех чудно пътуване, племеннико. Ще чуеш за това по-късно. А сега говори, инак ще те преметна през коляно и ще те нашляпам. — Тя го пусна и отстъпи назад. — Какво търсиш толкова далече от дома?

— Ти… ни напусна преди шест месеца, в Деня на Промяната. После дойдоха Небесните. Наложи се да се преместим. Сега сме при Прииждаща вода… — Момчето стрелна Ерик с очи. Тя забеляза, че Ерик си е нахлузил ръкавици.

— Той е Небесен, племеннико — побърза да го осведоми Арла. — Казва се Ерик Борн. Наричай го сар Борн. Този човек помогна на леля ти да се върне тук. Кажи ми сега как смяташ, дали леля Камък в Стената ще бъде добре дошла в своя стар клан?

— Пазач на желязо смята, че ще бъде! — на момчешкото му лице разцъфна усмивка. — Той ще те отведе там незабавно. — Момчето погледна към водата. Салът бавно се носеше по течението. — Веднага щом си върне сала.

Пазач на желязо се втурна към брега, а Арла едва сподави смеха си.

— Това е добре — въздъхна тя. — Не се надявах да видя семейството си поне още няколко дни.

Оказа се, че Пазач на желязо работи доста умело с пръта. Арла остави управлението на него. В края на краищата това бе неговият сал, а и не би желала да накърнява по какъвто и да било начин гордостта на момчето. Думите му, че ще е добре дошла, й подействаха успокояващо. Но я безпокоеше мисълта какво може да са направили Небесните и Учителите, та кланът се е преместил. Ако нещо е станало с децата й? Или с мъжа й… с Нокът в греда. От друга страна Пазач на желязо не изглеждаше потиснат или натъжен, което би могло да означава…

Тя положи ръка на кесията. Изглежда никой не знаеше за Следа.

Момчето продължаваше крадешком да разглежда Ерик, който бе застанал в средата на сала с ръце в джобовете.

— Престани да се блещиш, племеннико — скастри го Арла. — Няма опасност да отлети, когато не гледаш към него.

Пазач на желязо се изчерви.

— Аз не исках… не мислех, че… Простете за неуважението, сар Борн.

— Няма нищо, млади човече. Няма нищо.

„Е, поне не е забравил възпитанието си“ — облекчено въздъхна Арла.

Още известно време плаваха сред тръстики и ниски дръвчета, докато накрая излязоха в един почистен от растенията канал. От едната му страна върху подпори от бамбукови стебла бяха вдигнати къщи и там бяха всички, които познаваше.

— Ехей! — провикна се Пазач. — Татко!

Ковач на желязо, най-важният човек в клана, който освен това бе и грънчар, вдигна глава от пещта.

Арла размаха ръце, за да покаже татуировките си. Това бе преломният момент. Ако Ковач на желязо не я приеме…

— Сестрице! — извика той, хвърли щипците в пещта и се изправи.

Арла скочи на брега още преди Пазач да е опрял в него сала. Нейният зет я сграбчи в яките си ковашки ръце и завъртя.

— Знаех си, че ще си дойдеш. Колко пъти й казвах на жената! Знаех си аз!

Светът се изпълни с гласове, приятелски потупвания и нейното име. Камък в Стената. Камък в Стената! Лельо. Сестрице. Засмени лица. У дома, най-сетне у дома! Тя дори не забелязваше онези, които бяха останали в сенките на свои къщи и я наблюдаваха оттам.

И тогава чу една друга дума:

— Мамо!

Арла се извърна и изведнъж обятията й се напълниха с деца. Бурна вода, едър и малко недодялан, което бе нормално за неговата възраст, досущ като баща си. Греда на покрива, дребен и жилест, здравенякът Сянка на хълм и красивата, красивата Айенай-Арла! Малко око.

— Дечицата ми! — Тя ги целуваше и прегръщаше наред. — Моите дечица!

— Камък в Стената!

„Нокът в гредата. Опазили ме Безименните сили!“

Арла преглътна. При вида на закръгленото му лице и набитото, привикнало към работа тяло, я изпълниха спомени. Бяха израсли заедно и съвсем естествено накрая родителите им ги отведоха в Храма, за да свържат живота си. Той построи къщата, тя направи огнището и подреди леглата. Бяха се карали за разни неща, дори си бяха разменяли удари, но той бе държал ръката й през всичките седем раждания и я бе изслушвал внимателно, когато му разказваше онова, което знаеше за камъните. Беше ходил с други жени, а тя бе излизала с други мъже, но децата бяха от него, каквото и да говореше Учителят.

— Ти каза, че може и да не се върнеш. — Гласът му не се бе променил. Кънтеше като гръмотевица.

— Не знаех какво ме чака. Не знаех какво ще стане.

Те се спогледаха. Арла почувства, че гърлото й се свива. Нокът пристъпи от крак на крак.

— Мястото ти е далеч от моя дом. Ти вече не си кръв от моята кръв.

Официалният израз за развод и лишаване от наследство.

— Така е по-добре — рече тя. Знаеше, че е истина, макар да не го искаше.

— Това са децата на жена ми — натърти той. „О, не! Минали са само шест месеца…“

— Кой? — Арла не позна гласа си.

— Клон в реката.

„Разбира се!“ Тя сведе глава. След нейното семейство родът на Клон имаше най-силен глас в клана. Нокът се бе постарал да не изгуби положение.

— Не! — извика Малко око и се вкопчи в крака на Арла. — Мамо!

„Те са мои деца!“ — идеше й да изкрещи. Но Нокът бе останал, а тя бе заминала. Беше нарушила закона, беше прокълната от Учителите, обявена за еретичка — списъкът с престъпленията й бе дълъг. Беше изгубила децата си още преди да премине през Стената на Света.

Така бе по-добре. Чакаше я толкова много работа. Не можеше да остане тук. Не можеше да е тяхна майка. Никога вече. Знаеше го още когато бе тръгнала.

— Прибирайте се вкъщи, деца — подкани ги Нокът.

— Не искам! — извика отново Малко око.

— Тихо — Арла положи ръка на главата на дъщеря си… на дъщерята на Клон. — Баща ти е прав. Вървете си у дома, всичките. Да не искате да заприличате на обезумели волове? Хайде, тръгвайте.

Едно по едно те се отделиха от нея и поеха бавно към къщи. Бурна вода непрестанно се обръщаше, стиснал ръчичката на Малко око. Нокът й обърна гръб и тръгна последен.

— Всеки знае на кого са тези деца — прогърмя гласът на Ковач зад нея.

— Те са на Нокът в гредата и Клон в реката — отвърна му тя. — Ковач, коя е къщата на мама? Тя сигурно вече е чула глъчката.

— Майка ти е при Чаши и Факла. — Той посочи към най-далечната къща.

— Сигурно искаш да се видиш с нея насаме. — Гласът на Ерик я стресна и тя подскочи. Беше забравила за него.

— Ковач, това е Ерик Борн. Викай му Ерик. Той е Небесен и аз гарантирам за него. Бъди добър, намери му място край огъня. — Тя безпомощно разпери ръце. — Аз няма къде да го поканя.

— Добре си дошъл при нас, Небесни човече — от мое име, на жена ми и на сестра ми. — Ковач протегна ръка. Ерик погледна за миг към татуировките, преди да я стисне.

— Ще се погрижиш за него, нали, Ковач? — попита тя, нетърпелива да види майка си.

Затича се по пътеката и скоро стигна до къщата. Майка й Очи над Стената вече стоеше на прага. Беше сбръчкана, почти ослепяла, прегърбена като изсъхнало дръвче. Почти не можеше да се движи без чужда помощ. В клана често се шегуваха, че Безименните сили забравили името й и затова не можели да я призоват.

— Здравей, мамо — Арла коленичи пред стълбите.

— Стори ми се, че чух гласа ти — отвърна Очи над Стената. Нейният глас бе като поскърцване на разклащани от вятъра клони. — Е?

— Е… какво, мамо?

— Още ли са у теб?

— Разбира се. „Трябваше да се досетя.“

— В такъв случай добре дошла у дома, дъще.

Заля я вълна на облекчение. Тя сграбчи напуканата ръка на майка си и почувства силата, която още се спотайваше в нея.

— Не бях сигурна…

— А трябваше да бъдеш. — Очи над Стената се освободи от ръката й. — Докато камъните са у теб, знай, че изпълняваш волята на Безименните, каквото и да казват Учителите. Камъните не биха позволили да бъдат използвани от Ауноранте Сангх. И докато служиш на Безименните, ти си оставаш моя дъщеря.

Арла поклати глава. Вярата на Очи над Стената бе солидна и непоклатима като Стената на Света. Нямаше сила, която да я разруши. Дори да се опита да й разкаже за онова, което бе видяла на другите планети, майка й щеше да я сметне за полудяла. Щеше да я изслуша, може би даже да разбере част от казаното, но думите на Арла щяха да се плъзнат по нея като вода върху омазнена кожа.

— Ауноранте Сангх дойдоха, дъще — продължи Очи над Стената. — Те се представят за Безименните и глупаците от Храмовете са готови да им вярват.

Арла я изслуша с нарастващ ужас, докато майка й разказваше за появата на Рудолантските витаи.

— Опазили ме Безименните! — зашепна тя. — Не мислех, че ще имат смелостта.

— Не губи кураж, дъще. Трябва само да почакаме търпеливо, докато Безименните ни пратят своя Служител, както са сторили с предците ни.

Арла прехапа устни. Майка й продължаваше да вижда света през призмата на Словата и колкото и да бе странно, мирогледът й бе правилен. Дали пък точно в това не се криеше силата на древното пророчество?

— Мамо, аз мисля, че те вече са го сторили — произнесе неочаквано тя. След това й разказа за Ерик Борн.

Очи над Стената попиваше думите й като пясък вода.

— Да. Да. Трябва да е така. Е, в такъв случай ти ще си неговият водач.

„Не зная дали мога да стигна толкова далеч.“ Но Арла склони глава и докосна татуировките на ръцете си.

— Мамо… — поде внимателно тя, — къде е… Следа?

— Пратих я при Небесните — отвърна майка й. — Надявахме се да те намери. — Незрящите й очи се извърнаха към блатата. — Няма да е доволна, че си се върнала у дома преди нея.

Арла бръкна в кесията си, извади камъка на Следа и го положи в шепата на майка си. Пръстите на Очи над Стената се сключиха около него и бръчките на лицето й се задълбочиха.

Арла задъхано й разказа как са го открили.

— Камък в Стената дена Арла Родена от Черната Стена — рече майка й. — Ето какво ще ти възложа — да откриеш как сестра ти е изгубила името си.

— Мамо… не зная дали ще мога…

— Ще можеш — прекъсна я решително Очи над Стената. — Трябва да зная дали Прекъсната следа дена Разкъсани облаци все още ми е дъщеря.

— Мамо! — извика Арла. — Следа сигурно е мъртва! Царството е нападнато от Небесни, които искат да използват децата ни, НАШИТЕ ДЕЦА, като опитни животинки, а ти се безпокоиш единствено дали Следа е останала вярна на Словата, преди да я убият!

— Говориш сякаш е нещо маловажно. Нима дъщеря ми се съмнява в думите ми?

„Да! Да! Видях света отвъд Стената! Чух какво говорят Небесните! Има толкова много неща! Какво значение има как точно е умряла Следа? Не мога!“

— Не, мамо — рече тя и се изправи. — Дъщеря ти не се съмнява.

— Дъщеря ми трябва да си почине — рече майка й. — Тя е уморена, а я чака още много работа.

— Да, мамо.

Арла се обърна и бавно тръгна по пътеката. Почти не виждаше накъде върви.

— Камък в Стената!

Тя машинално вдигна глава. На пътя й бе застанала Клон в реката, скръстила на гърди мършавите си ръце.

— Добра среща, братовчедке — произнесе уморено Арла. „Махни се от пътя ми, жено! Търпението ми се изчерпа.“

— Не е добра — отвърна мрачно Клон. — Как смееш да предявяваш претенции към децата ми? И то открито? За подобно оскърбление трябва да поискам камъните и главата ти!

Арла извърна глава.

— Не съм предявявала никакви претенции. Попитай останалите.

— Тогава защо децата ми плачат, че истинската им майка се била върнала? — извика Клон. — Ти не си им майка! Ти нямаш нито деца, нито съпруг! Ти си нищо! Аз съм жена на Нокът в гредата и майка на четири живи деца! А ти искаш да ми ги откраднеш! Очаквам извинение. Посред бял ден и пред всички!

Арла замахна и я зашлеви през лицето.

— Наричаш ме крадец! Ти си тази, която ми ги открадна! Открадна мъжа ми, открадна децата! Ах, ти, ялова, безлична, безчувствена… — Тя млъкна. Беше заслепена. Не можеше да мисли. Гневът бушуваше като буря из главата й. Нека я чуят всички, не я беше грижа. — Не си достойна дори за татуировките на Лишена!

Арла я заобиколи и продължи из тръстиките, сляпа като майка си. Блъсна се в стената на една колиба, подхлъзна се в калта… сетне нечия ръка я докосна. Ерик Борн й помагаше да се изправи.

— Ела, Арла — рече й той на езика на Небесните. — Днес отиде твърде далеч.

„Не — прошепна си тя. — Дори не съм стигнала още.“

Клон в реката наблюдаваше как Небесният отвежда Арла. Бузата й смъдеше от плесницата.

Тази жена си оставаше еретичка. Семейството й държеше шепа блестящи камъчета, над които нямаха никакви права, но заради тях целият клан им се прекланяше, сякаш са крале. Клон бе взела Нокът в гредата в присъствието на Учителите и четирите му деца бяха станали нейни, ала хората продължаваха да шепнат зад гърба й и да я изслушват с видима неохота, когато тя вземаше думата. Тя беше майка на четири деца! Четири здрави дечица! Но само защото си нямаше красиви камъчета и не беше Арла Родена от Черната стена с нейните еретични идеи, никой не й обръщаше внимание.

Но ето че Небесните бяха превзели Теснопът и само Безименните знаеха какво още ще направят. Ако позволят на тази жена, на тази еретичка, да остане тук, колко още неприятности ще сътвори и колко проблеми ще създаде? И какви ли злочестини щяха да се стоварят върху главиците на нейните деца?

Може би ще е най-добре да се върне при своите господари? Сега те са истинската сила, докато не се появят Безименните. Да, по-добре ще е Камък в Стената да иде при тях, отколкото да остане в клана. Най-вече за децата.

Клон в реката докосна татуировките върху ръцете си и се отправи с решителна стъпка към Теснопът.

„Небесните ще отведат Камък в Стената и този път няма да ни я върнат. Този път децата ми ще си останат мои деца.“