Сара Зетел
Възвръщане (6)

5.
Разрушеният каньон, Царството на Безименните сили, ранна утрин

„Защо Обединителите не могат да открият Еволюционното начало? По същата причина, поради която ние не успяваме да намерим Родната земя. Двете са един и същи свят и ние не сме просто децата на Предците, ние сме първите представители на човешката раса. Но защо трябва ние, родителите, да служим на своите деца?“

 

Откъс от текст на Империалистите, изписан на стената на парка, пето ниво на „Великата задача“

Дъждът се стоварваше върху тях като гняв на древен бог. Дори с фенер в ръка Джей не виждаше на повече от няколко крачки напред. Плътната водна стена отразяваше светлината на фенера. Не само вода, разбира се, но и ледени игли, които тракаха върху лицевото стъкло на неговия шлем, сякаш се опитваха да го пробият.

Зад него двете Лишени се подпираха една на друга. Веднага щом започна бурята те бяха усукали шаловете около главите си за да се пазят от ледения дъжд и за да дишат през отворите. Дъждът наистина бе толкова плътен, че човек можеше да се удави в него. Сега те се държаха за ръце и крачеха с премерени крачки, стъпвайки внимателно по голите хлъзгави камънаци на дъното на каньона.

Дори някога тук да е имало почва, вятърът и постоянните дъждове отдавна я бяха отмили, оставяйки само гранитната подложка. Тук-там на светлината на фенера проблясваха златисти жили, прорязали гранитните плочи, които сигурно щяха да са красиви, ако вместо мрак и дъжд дъното на каньона бе окъпано в слънчева светлина.

Джей погледна нагоре. Стената на каньона бе неотличима от черното небе. Нямаше никакъв ориентир, по който да определи изминатото разстояние. Ако потопът не спре, скоро тримата щяха да се окажат в беда. По стените можеше да се спусне река, която да ги повлече или да затрудни движението им. Локвите под краката им вече бяха толкова големи, че трябваше да ги заобикалят. На места обаче затъваха до глезените в леденостудената вода. Жените сигурно бяха премръзнали или пък отдавна бяха привикнали към подобно време. Дори след четири години скитосвания из Царството Джей все още се чудеше как издържат на това безумно време. Сети се за Кор, която ги очакваше някъде назад. Тя поне можеше да се скрие под платнището на волската кола.

Най-сетне дъждът намаля толкова, че да зърне трепкаща светлинка отпред. Джей едва сдържа импулсивното си желание да се затича. Едно подхлъзване на мокрите камъни можеше да му коства много.

Локвите вече се събираха в ручеи. Едната Лишена, Прекъсната следа, посочи светлинката отпред и викна нещо на братовчедка си. Джей нетърпеливо ги подкани да вървят. Празни чаши погледна назад, после напред и изглежда реши, че е изминала твърде много път, за да се връща обратно. Тя последва братовчедка си.

Джей сведе поглед и си наложи да не поглежда напред, докато не приближиха белите стени на заслона. Ярко осветеният му вход ги подканяше гостоприемно. Той наведе глава и пристъпи в късия коридор със стени от полимерни плоскости, прикрепени върху метално скеле. Едва сега си позволи да въздъхне облекчено. Зад него Празни чаши продължаваше да дърпа Прекъсната следа назад. Двете братовчедки стояха под проливния дъжд и си крещяха нещо неразбираемо. Джей им махна да влязат и те се подчиниха с видима неохота.

„Все същото — мислеше си той. — Готови са да прекосят тъмния каньон под пороен дъжд, но щом стигнат някое суха и топло местенце ги хваща страх.“

Той си свали ръкавицата. От острия студ кожата му настръхна. Сви юмрук и затропа на вътрешната врата. Тя се отвори и отвътре нахлу ярка светлина.

— Добре дошъл, Джей! — Лу направи място на тримата да влязат.

Джей почувства как схванатите мускули на гърба му се отпускат от топлината. Тук вътре постоянният тропот на ледения дъжд се бе смалил до равномерно шумолене. Той си свали маската и подгизналата шапка, дръпна една кърпа от закачалката и избърса мокрото си лице и голото теме. Обстановката вътре в купола трудно можеше да се определи като комфортна. По-голямата част от снаряжението все още бе натъпкано в полимерните сандъци. Капаците на някои от тях бяха вдигнати и отвътре се подаваха заплетени кабели и купчини микрочипове. Понякога Джей се чудеше защо Лу не вземе да подреди всичко това, след като разполагаше с толкова свободно време. Напоследък си мислеше, че за Лу всичкият този хаос е съвсем естествен.

— Кого си ни довел този път? — попита Лу и се наведе напред. Той премина на езика на Царството. — Безименните биха нарекли този ден чудесен, след като се срещаме в него. — Лу протегна ръце. Върху горната им част бяха изрисувани знаците на Необвързаните. Жените видимо се отпуснаха. Сега вече имаха представа как трябва да се държат.

И двете коленичиха на гладкия полимерен под. По-възрастната заговори:

— Знайте, добри ми господине, че тези презрени жени са Прекъсната следа дена Разкъсани облаци и Празни чаши дена Тръстика на вятъра. С какво можем да услужим на господаря?

На лицето на Лу се изписа досада, но Джей само повдигна рамене. В самото начало на мисията Лу се бе опитвал да накара Лишените да не сервилничат, но скоро се отказа. Те просто се подчиняваха на правила, на които ги бяха учили от съвсем малки, и бързо губеха доверие към всеки, който се опитваше да ги убеди в тяхната безполезност. Проявяваха такава упоритост, че Джей започна да се съмнява дали тази склонност към сляпо подчинение не е въведена целенасочено в генетичния им код от някогашните господари на това място. Тяхната кастова система вероятно се бе развила около категориите, в които ги бяха разпределили създателите им. Но от друга страна, имаше и такива като Камък в Стената… Дали обаче тя беше изключение — отговорът на този въпрос все още оставаше неясен.

— Първото, с което можете да ми услужите, е да се стоплите и изсушите — рече Лу и се усмихна. — Елате, ако желаете.

Следа и Чаши го последваха, но вървяха толкова близо една до друга, че раменете им се докосваха. Джей бе поставил в ъгъла един празен метален сандък с горящи въглени. Той добре знаеше от опит, че нито една от Лишените няма да посмее да се приближи до огъня. Все пак им стори място, а те си свалиха наметалата и шаловете, като се държаха на почтително разстояние от въглените.

— И така, Следа и Чаши, чуйте какво ще ви кажа — подхвана Лу, след като жените се изсушиха. — Възнамерявам да ви покажа едно странно място и да ви задам разни въпроси, които може да ви се сторят безсмислени. За да ми служите, искам от вас да запазите спокойствие и да използвате умовете, с които са ви надарили Безименните, когато са вдъхнали във вас живот. Обещавам, че ще се приберете у дома преди нощта да докосне върховете на покривите. Ще се справите ли?

— Разбира се, че ще се справим, добри ми господине — отвърна Следа и покорно сведе глава.

Лу завъртя очи нагоре.

— Е, тогава имате моите благодарности. — Той погледна към Джей и премина на стандартен език. — Ще слезеш ли с нас?

— Не. — Джей се тръшна на един от столовете и си изу мокрите обувки. — Трябва да се върна преди да се появи, Морско острие. Крал Сребрина държи Небесните да са винаги край нея, може би за да покаже на останалите, че не се бои да нарушава обичаите. А на теб желая успех.

— Благодаря. Ще ми се да не бяхме стигали дотук.

— Такива са разпоредбите — отвърна Джей спокойно. — Повече никакви доброволци да не напускат този свят, докато не узнаем какво са направили витаите с Камък в стената.

— Както кажеш. Ти си шефът на нашата малка експедиция.

— Идеята не е моя — припомни Джей. — Така реши комитетът. А и не е чак толкова лоша. Това, което се изисква от нас, е да бъдем максимално предпазливи. Витаите почти успяха да сложат ръка на това място.

— Брей, че си сигурен!

— Сигурен съм. Виж, Лу, сега не ми е до кавги. Сам се заточих тук преди много години.

— Извинявай — рече Лу. — Стар навик.

— Зная. — Джей се надигна и извади обувките от микровълновата печка, където ги бе пъхнал да съхнат. — Пази се.

— И ти винаги стой с гръб към стената.

Джей си помисли, че на този свят почти няма друга възможност.

Лу изчака търпеливо, докато Следа и Чаши се увият отново в наметалата и шаловете, сетне ги отведе при капака в ъгъла на стаята. Наведе се, пъхна пръсти в цепнатината и го повдигна. Чаши и Следа размениха неспокойни погледи. Под капака зееше тъмна шахта, озарена от стенни електрически лампи. Стените на шахтата бяха съвсем гладки, през отвора се виждаше въжена стълба, която изчезваше надолу в сумрака. Лу се бе опитал да пробие дупки в стената, за да постави скоби за стълбата, но тя не поддаде дори на най-упоритите му усилия. Той се наведе пръв, улови се за примките на стълбата и заслиза. Чаши преглътна уплашено, но го последва веднага щом се освободи място. Следа погледна към Джей с присвит преценяващ поглед.

Джей се ококори. Камък в Стената го бе погледнала по същия начин, преди да се съгласи да се изкатери с него до върха на каньона.

„Дали пък не открихме още един нешлифован диамант?“

Следа насочи вниманието си към стълбата и се спусна по нея. Джей напъха крака в изсъхналите обувки, взе наметалото, шапката и лицевата маска от закачалката и излезе в коридора. Нямаше никакво желание да се измъква под проливния дъжд, но се налагаше.

„Докъде стигнах — да смятам тази полимерна дупка за уютно местенце!“

Той побутна външната врата и без да се оглежда, заслиза надолу из каньона. Вратата се затръшна след него.

Мракът на каньона го обгърна като второ наметало. Дъждът почти бе спрял, оставяйки след себе си локви със замръзнали краища. Джей знаеше, че слънцето скоро ще се покаже над стените на главния каньон, но щяха да изминат още много часове преди нощният студ и мракът да напуснат тази огромна планинска пукнатина и въпреки това му се струваше, че диша по-леко — не само заради промяната на времето, но и задето се бе отървал от компанията на Лу. Предпочиташе да мисли и действа сам.

„Толкова сме близо до края, а аз вече не издържам. Уару разполага с предостатъчно време да разбере какво представлява онази жена. Само провери предавателя и се върни там, където ти е мястото, Джахидх!“ — нареди си той.

И тримата членове на групата носеха предаватели с форма на огърлици, които бяха свързани постоянно с техните дискове преводачи и им помагаха да поддържат връзка помежду си. Но за извънпланетна връзка се изискваше далеч по-обемиста апаратура. Когато Джей предложи да изнесат резервния предавател извън заслона, Лу и Кор се съгласиха. Идеята беше, че ако времето или враждебно настроени местни разрушат заслона, все пак ще разполагат със средство, за да повикат помощ.

Джей запали фенера и го прикрепи към дясната си ръка. Насочи лъча към стръмната скална стена, улови се за първата от забитите в нея халки и започна да се катери нагоре. Скалата бе толкова студена, че сякаш се изкачваше по леден блок. Джей стисна зъби и продължи.

На около десетина метра от дъното на каньона в стената се появи цепнатина. Джей прехвърли крак през долния й край и се озова в малка „долина“. Наричаха подобни образувания „препълнени чаши“, тъй като тези скални джобове винаги бяха пълни с дъждовна вода. Но в дъното на този бяха старателно пробити няколко широки отвора и той бе празен. Джей прескочи няколко плитки локви и клекна до предавателя. Апаратът бе сглобен от подредени един върху друг сандъци. Всичко, което използваха на тази планета, беше херметически затворено и изолирано от влагата. Джей дръпна ключалките на горния капак и го повдигна. Всички индикатори блещукаха в успокоителни зелени тонове. Джей въведе серия от команди, които бе запомнил седмици преди да се приземят тук. Никаква реакция от страна на предавателя, което означаваше, че не е имало нови съобщения от Обединителите. Кор и Лу губеха доста време да проклинат липсата на внимание от страна на бюрократите на Шестнайсети май, след като дори витаите проявяваха такъв огромен интерес към Царството. Джей обаче подозираше, че голяма част от съобщенията — както в едната, така и в другата посока — са били „изгубени“. Въпросът бе по чия вина.

Пръстите му отново заиграха по клавишите, но този път кодът със сигурност не беше познат на Лу и Кор. Предавателят отвърна със серия от причудливи знаци от различни езици. Джей измъкна диска преводач иззад ухото си и го пъхна в процепа на предавателя. Екранът се изчисти мигновено и Джей извади диска.

Веднага щом го върна зад ухото си той чу гласа на Карил:

„Освободихме артефакта Камък в Стената. Двайсет часа преди изпращането на това съобщение на нея и Ерик Борн бе позволено да избягат…“

Джей се облегна на мократа стена, докато слушаше подробностите. Чувстваше се прекалено изтощен.

„Кръв, кръв, кръв! — проклинаше той. — Сега ще трябва да издирим цялото й семейство. — Той си спомни за Следа, но не беше сигурен дали приликата с Камък в Стената означава нещо повече. — Как са могли идиотите да направят подобно нещо! Те добре знаят, че няма с какво да работя тук долу!“

Опитваше се да си внуши, че това все още не е провал, а само задръжка. Далеч по-страшно щеше да бъде, ако Съглашението научи преди тях как функционира Камък в Стената. Без съществена информация за скритите възможности на артефактите шансовете на Империалистите да си възвърнат Родната земя щяха да са нищожни.

Разбира се, неговите двама колеги Обединители, вярваха, че целта на тяхната мисия е да променят съотношението на силите в Царството по такъв начин, че на власт да дойде монарх, който е склонен да се обедини с Човешкото семейство.

Джей се прехвърли отново през стената на скалния джоб и се спусна на дъното на каньона. Небето над него бе посивяло, но все още нямаше достатъчно светлина, за да се придвижва без помощта на фенера. След около пет километра мракът свърши — Джей напусна сянката на каньона и бе обгърнат от мътновато сияние, което тук минаваше за дневна светлина.

Учителите твърдяха, че Разрушеният каньон бил мястото, където Безименните сили спорели за значението на думата „камък“. Вътрешността на каньона бе нескончаема маса от нащърбени издатини, пещери, вдлъбнатини и ждрела. Тук Стените дори не се издигаха вертикално нагоре. Те се спускаха полегато, сякаш каньонът бе застинал в широка прозявка. Когато — според същата тази легенда — Безименните най-сетне постигнали някакво съгласие, решили да замажат разрушенията, като боядисали стените на каньона в причудливи цветове. Дъждът не бе стигнал дотук и стените бяха съвсем сухи. Сребърни и кварцови жилки си проправяха път през широките червеникави, виолетови и пурпурни скални слоеве. От време на време се мяркаха и сивкавите петна на оголен силикат.

Джей си спомняше добре вълнението в гласа на Лу, когато той бе открил, че сивкавата скална „подложка“ под горния почвен слой на Царството в действителност е промишлен силикат. Това означаваше, че МГ49суб1 е не просто провалила се колония, а цял един пропаднал свят и кой знае колко още технологични чудеса лежаха заровени в недрата му.

Разрушеният каньон бе широк около пет километра в основата, но стените, които го затваряха, бяха толкова високи, че не можеха да бъдат обхванати с един-единствен поглед. Ставаше ти даже страшно от мисълта, че всъщност това са по-малките стени и че черните назъбени линии на хоризонта са краищата на стотици пъти по-големите Стени на Света.

Четири години бяха изминали от пристигането им на тази планета, а Джей така и не можеше да свикне с гледката. Той се озърна, сетне започна да се спуска надолу по склона между обрулените дръвчета и ниските храсти. От тази страна скалите бяха покрити с лишеи и мъх.

След още стотина крачки до слуха му достигна шумът на далечна глъчка. Тропот на копита и дървени колела върху камъни, пясък и кал. Гласове, което ечаха надалеч и се връщаха, променени до неузнаваемост, примесени с хиляди неразличими един от друг звуци на постоянно движение. Даже си проправи път през бодливите шубраци и изведнъж се озова досами калния, раздран от коловози път.

Крал Сребрина веднъж му бе признала с гордост, че превземането на подходите към Теснопът й струвало хиляди жертви. Нищо чудно обраслите с лишеи могили край пътя да бяха гробовете на загиналите.

Гъста тълпа от пътници се движеше както по пътя, така и от двете му страни. Въздухът се тресеше от викове и ругатни. Но дори във вихъра на това привидно хаотично движение участниците се стараеха да се придържат към своя вид. Необвързаните размахваха камшици над гърбовете на воловете, които теглеха колите им. Встрани от тях в плътна групичка крачеха Крепостни, следвани от своя надзирател. Една затворена карета, с герб на някой знатен род върху платнището, си проправяше път през средата, заобиколена от своя антураж. А далеч в края групичка уплашени Лишени заобикаляха неизровените камънаци. Повечето от тях бяха момичета, които бързаха след своите майки, лели и по-големи сестри. Възрастните жени носеха на гърбовете си малки деца.

Джей ги гледаше намръщено. Тъкмо заради това несекващо преселение не успяха да проследят Камък в Стената. И защо ли Предците не бяха положили малко повече усилия при въвеждането на кастовите различия? Ако се изключеше телекинезата, нямаше никакви други разлики между артефактите, които да се откриват без помощта на генетично сканиране. Уару, естествено, бе готов с теории. Според него Лишените били нещо като „недокосната“ от гениите инженери контролна група, или резерв за по-късни модификации. Самата телекинетична дарба можела да се проявява при всички — нещо, което се потвърждаваше от „апокрифните предания“ за войната срещу Учителите, които принудили надарените да се скрият или да водят съществуване, пълно с унижения, докато не научат къде им е мястото.

„Или докато другите не разберат, че не могат да се справят без тях“ — помисли си Джей, докато кръстосваше с поглед нескончаемия парад на толкова много мъже и жени и толкова малко деца.

Но нито една от тези теории не обясняваше какво представлява Камък в Стената и защо семейството й е било прокудено при Лишените. Странната комбинация на нейните гени, която я правеше различна, не се срещаше при нито един друг представител на нейната каста, също както телекинезата не беше срещано явление сред Знатните. Кор се бе натъкнала на Камък в Стената в Теснопът. Дошла от някакво затънтено селце, което дори си нямаше име и вероятно отдавна вече не съществуваше. Подобно на повечето Лишени жени тя прекарваше времето си в скитане между градовете и фермите като „наемна“ работничка, докато мъжете оставаха в селата и се опитваха да ги спасят от постоянното въздействие на дъждовете и ветровете. Когато Кор реши да открие семейството й, оказа се, че племето отдавна бе сменило местонахождението си и никой не признаваше, че я познава. А Следа и Чаши дори не бяха склонни да потвърдят, че са пристигнали в Теснопът с други наемни работници.

Хаос, навсякъде хаос. Ето какво се случваше, когато нямаше общ поглед върху нещата, нито предварително изграден план. Ентропията завладяваше отделните умове и всичко, което Предците бяха построили, се рушеше.

Джей вдигна поглед над главите на Лишените, зад които се точеше един от най-дългите кервани. За разлика от другите пътници керванджиите изглежда имаха известна представа за враждебните настроения между Теснопът и останалия ортодоксален свят, защото мъжете бяха нахлузили на главите си тънки метални каски и носеха подсилени с железни шипове сопи, тъй че всеки, който ги спре, да знае, че си има работа със сериозни хора. Намръщеният им вид показваше недвусмислено какво е отношението им към Морско острие, въпреки че идваха от Първоград. Джей реши, че не е здравословно да ги заглежда, и отмести поглед. Почти веднага след това съгледа Кор.

Не беше особено трудно да я открие, тъй като тя бе единствената неподвижна фигура в каньона. Беше се облегнала на скамейката на своята волска талига и със замислен вид потупваше по хълбока едно от животните.

Джей се приближи към нея. Под ботушите му изхрущя пясък и тя се обърна.

— Нещо си намръщен — бяха първите й думи.

— Такова ми е настроението. Никакви съобщения от Шестнайсети май, а всички срокове изтичат.

— Не само в прекия смисъл — кимна Кор и вдигна поглед към скупчващите се облаци.

Тя отвърза юздите от съседния храст. По ръцете й имаше разчупени триъгълници — белег, че принадлежи към кастата на Необвързаните. Това бяха истински татуировки за разлика от изрисуваните по неговите ръце спирали — знакът на Знатните. Кор бе твърдо убедена, че трябва да се приобщят напълно към местната култура, за да изпълняват по-добре задачата си. А и местните ги възприемаха по-добре, успокоени от мисълта, че тези странни чужденци в действителност са същества като тях.

Джей се изкатери в колата.

— Трябваше да се научиш да яздиш — подметна му тя. — Не е никак трудно с воловете. Те са бавни и мързеливи.

— Така е, но нали съм наследник на свръхцивилизовани декаденти. Просто не мога.

Кор повдигна рамене, плесна с камшика и подвикна на животните да тръгват.

Пейзажът край тях започна бавно да се мени. Хората на пътя виждаха, че са Небесни, и им правеха място да минат напред. Джей се опитваше да не гримасничи, когато една от подпорите се забиваше болезнено в гърба му. По бузите му се стичаха ручейчета пот. Сега, когато слънцето бе високо, денят изведнъж бе станал толкова горещ, колкото бе студена нощта.

След около час покритата с шубраци пустош от двете им страни постепенно отстъпи място на отделни култивирани петна от черна земя. Широки плетени мрежи покриваха посевите и засажденията, за да ги спасят от отмиващото действие на дъждовете и буреносния вятър, който излизаше нощем. На места мрежите бяха навити и върху откритите участъци работеха Крепостни. Зад една ниска стена имаше дори малка горичка от овощни дръвчета. Всяко от тях бе обграждано с постоянни грижи и дори сега там се навъртаха наети Необвързани и Крепостни. Плодовете и кореноплодните зеленчуци се смятаха за деликатес в този свят на ниски растения, треволяци и гъби.

Войната не беше засегнала фермите, нито добитъка — спечелилият щеше да се нуждае от храна и животни. Но на покривите на къщите от другата страна на засажденията се вееха червени флагчета — знак, че всяка от страните е дала жертви.

Отвъд фермите стените на каньона извиваха плавно наляво и пътят ги следваше. Кор рязко дръпна юздите и свирна на воловете — пътят бе преграден от преобърната кола. Покатерени върху нея, Необвързаните й собственици раздаваха кресливи команди на групичката Лишени, които щъкаха наоколо и събираха разсипания товар. Колкото повече наближаваха градските стени, толкова по-гъсто ставаше движението. Ала въпреки вятъра Джей имаше чувството, че се намира на закрито, в някакво огромно помещение.

Видът на крепостната стена на Теснопът, запречила по цялата ширина каньона, само усилваше това впечатление.

Както обикновено, пред градските порти се извиваше дълга опашка. Кралските войници спираха всяка кола, проверяваха товара и налагаха огромни такси върху стоките. Истински узаконен обир, наследствено дело на всички кралски особи в Теснопът, на което градът дължеше процъфтяването си. Ако не минеш през него, очакваше те дълго и рисковано обиколно пътуване през Лифските тресавища без гаранция, че накрая все още ще притежаваш стоката и живота си.

Слънцето вече беше в зенита си и въздухът, затворен между стените на каньона, бе силно нагорещен и влажен, изпълнен с противните миризми на човешка и животинска пот, изпражнения и кал. Джей размаха шапката пред лицето си с надежда поне малко да се разхлади.

Свеж вятър полъхна откъм Теснопът и Джей преглътна слюнката, изпълнила устата му. Вятърът донесе със себе си ухания на подправки и печено месо, примесени с миризми на разложени боклуци, немити човешки тела, фекални маси и пикоч — както човешка, така и животинска. Вонята на тукашните поселища бе другата особеност, с която все не можеше да привикне.

Най-сетне достигнаха портата и Кор вдигна ръка в общоприетия знак за поздрав. Войникът погледна татуировките на ръцете й, после зачервената й кожа и зелените й очи и им махна да преминават.

— И нека Безименните мислят за теб — подвикна Кор, докато заобикаляха поста.

Въпреки разположението си Теснопът не бе пригоден да посреща огромното движение, което преминаваше през него. Къщите се опираха със стрехите си една в друга, надвесени над покритите с кален паваж улички. При наводнение притежателите им се преместваха на втория етаж и спускаха подвижни мостове между покривите, по които се придвижваха, докато водата се оттече. Както при повечето постоянно съществуващи градове, и тук вторият етаж бе място за обитаване и търговия. По стръмните стълбища седяха децата на търговците и с вресливи гласове хвалеха стоката. На стените бяха забучени димящи факли, които трябваше да прогонват досадните насекоми. Широки дървени щори стърчаха подпрени над прозорците, оставяйки светлината и спарения въздух да проникват свободно в стаите.

Този ден сякаш целият свят бе решил да излезе на улицата. Спрели в безпорядък кервани, минувачи и пътници, смесени в шумно и разноцветно множество. Топлият вятър, който полъхваше откъм градската порта, разнасяше миризмите на храна, подправки и парфюми, на пот и влажни стени.

Кор едва успя да прекара колата по главната улица, оставяйки след себе си разгневена тълпа, която ги изпровождаше с ругатни. Градът се нижеше край тях в поредица от миниатюрни сценки. Отпред и вляво една Крепостна спореше за цена на стока с нахален търговец. Вдясно двама Необвързани надигаха кратунки с вино. Отряд войници, яхнали биволи, опръскаха с кал групичка Лишени и продължиха в ленив тръст, докато си разменяха на висок глас цинични забележки. Възрастна жена с татуирани на дланите слънца на Учител полагаше ръце върху главата на детенце с обгорено лице, докато майка му стоеше встрани с изкривени от мъка черти. Джей дори чу стенанията на детето преди да отминат нататък.

Кор изви колата около един остър завой и пред тях се показа Високата къща — почетният дом на теснопътските крале. Тя се издигаше над околните постройки, заобиколена от собствена крепостна стена. Дори посред бял ден пред портата й стояха шестима стражи. Кор им извика отдалеч и те отместиха тежките железни врати. Дворът отвъд тях бе съвсем пуст. Никой не изтича да ги посрещне, докато не стигнаха обора. Едва тук две Крепостни поеха юздите от Кор.

— Късмет! — викна му Кор преди да се разделят.

— Благодаря. Ще ми трябва.

Още преди да прекоси обратно двора от небето започна да се сипе топъл дъжд. Джей наведе глава и си нахлузи качулката. Внезапно изви вятър, който почти го изтласка към вратата на къщата. Той се вкопчи в железните перила и изкатери на един скок последните стъпала.

„Нима наистина това е мястото, което от поколения насам жадуваме да си възвърнем? И заради което сме готови да започнем война срещу собствената си раса? — Той спря пред вратата. — Кълна се, ако не се страхувах, че ще ме зарежат тук, щях да им кажа, че този свят не ни е нужен. Да се опитам да ги убедя, че това е мъртъв, ерозирал къс скала. Кълна се, единствената причина, поради която все още играя тази игра, е надеждата някой да ме откара от тази забравена от всички планета.“

— Милорд Вестител — рече мъжки глас. Джей изпъна рамене. Това беше неговата официална титла — Вестител на Небесните хора, а сбръчканият мършав човечец, който стърчеше пред него бе самият Пазач на Ключовете и канцлер на крал Сребрина. До него стоеше малък Крепостен с леген димяща вода в едната ръка и поднос с бисквити в другата. През дясната си ръка беше преметнал чиста кърпа.

Джей вече знаеше какво означава тази сцена. Кралят искаше да се срещне с него незабавно. Топлата вода и бисквитите бяха вежлив израз на уважение, но нямаше да има време да им се наслади.

— Кралят ви очаква — произнесе Пазачът, докато Джей си събуваше обувките и плакнеше краката си в легена. Той нахлузи чифт чехли, които хлапето му подаде от торбичката на пояса си, и схруска една бисквита с вкус на изсъхнал чипс. Нещо се беше случило. Нещо неочаквано.

Джей последва Пазача из каменните коридори. Лампите в тронната зала бяха запалени — значи скоро се очакваше аудиенция. Сигурно Морско острие го бяха изпреварили пред портите.

Въпреки горещината отвън в коридорите цареше смразяващ студ. Тлеещите в мангалите по ъглите въглени не бяха в състояние да го прогонят.

Пазачът на Ключовете отведе Джей право в личните покои на Краля. Тук спряха и той почука почтително.

— Който и да си, дано водиш Вестителя! — чу се отвътре пискливият глас на краля.

— Водя го, кралю мой. — Пазачът се отмести и бутна вратата.

Джей събра сили и прекрачи прага.

Намираше се в стая, обзаведена с луксозни дървени мебели и с рафтове с книги покрай стените. Стаята бе овална и в центъра й беше един от осемте стълба, на които се крепеше Високата къща. Сребрина му бе разказвала, че къщата била построена по заповед на нейната прапрапрабаба, а колоните символизирали подкрепата, оказвана от Безименните сили на кралете на Теснопът.

Крал Сребрина стоеше надвесена над своята картографска купа — местен еквивалент на глобуса. Картата на Царството бе изрисувана върху вътрешната повърхност на купата.

— Носи се слух — поде тя, без да даде възможност на Джей да прояви необходимите формалности, — че около стотина войници от гарнизона на Първоград изчезнали. Питам те сега, Вестителю на Небесните, къде според теб са се дянали?

Дори по стандартите на Царството Сребрина от Облаците беше слаба жена, което може би се дължеше на трескавата й активност. Върху брадичката и челото й бяха изрисувани алените кралски знаци. Те се изопваха и разместваха всеки път, когато челото й се сбърчваше.

Джей се опита да запази спокойствие.

— Предполагам, че са били пратени да заемат нови позиции, ако случайно делегацията им не успее да сключи мир с Ваше величество.

— И аз си помислих нещо подобно. Но все пак реших, че няма да се наложи да се безпокоя за тях, ако ми заемеш някои от вашите чудодейни машини, с които моите генерали да ги прогонят. Или може би твоите господари не горят от силно желание да видят Теснопът като единствената сила в Царството, както се опитваха да ме убеждават.

„Ето че пак се започва!“

— Ваше величество, поисках оръжия, но ми бе отказано.

— Ами поискай отново де! — изврещя тя и Джей неволно отстъпи назад. — Моите пълководци губят търпение. А крал с неспокойни пълководци може да не остане дълго крал, ако не го знаеш от опит, Небесни човече.

— Ваше величество, победите засега са на ваша страна.

— Така е. — Тя положи ръце върху купата. — Аз печеля. Но печеля твърде бавно. Ако тази война не свърши скоро, Небесни, може да престана да печеля. А загубя ли, стените на Теснопът ще рухнат върху погребалната ми клада.

Тя се приближи до него.

— Ще стоиш до мен и ще слушаш онова, което имат да ми кажат Морско острие.

— Както винаги, Ваше величество. — Джей не поклати глава, въпреки че много му се искаше. Имаше дни, в които искрено съжаляваше, задето бе помогнал на Сребрина да се отърве от дядо си.

Пазачът на Ключовете вече бе свикал почетната гвардия пред вратата. Сребрина зае мястото си в средата на малобройната формация, войниците изтракаха с токове и поеха с равна крачка, а Джей побърза да се присъедини към тях.

Когато процесията приближи входа на Тронната зала, дузина Крепостни допряха едновременно свещи до фенерите, окачени на дълги вериги, и в залата блесна ярка светлина в мига щом кралят пристъпи вътре. Бижутата и накитите на присъстващите хвърляха трепкащи отблясъци, но тъмните им дрехи поглъщаха светлината.

Следвайки примера на придворните, членовете на делегацията на фамилията Морско острие вдигнаха ръце към лицето си, докато кралската процесия минаваше покрай тях. По татуировките си личеше, че всичките са Знатни. Трима семейни членове, един от тях — Сърце на Морско острие. Джей едва прикри въздишката си на облекчение. Ако не друго, поне щеше да измъкне малко информация за плановете на Първоград. И това щеше да е достатъчно, за да умилостиви крал Сребрина.

През това време кралят се изкачи на своя пиедестал. Въпреки названието й в Тронната зала нямаше трон. Според обичая кралете стояха прави и наблюдаваха аудиторията отвисоко. Сребрина можеше да издържа с часове без дори да пристъпва от крак на крак — нещо, което всеки път учудваше Джей.

Сребрина повдигна брадичка.

— Тъй като до слуха ми достигна, че моят братовчед от Първоград ще ми прати вест относно войната, явих се тук в присъствието на моя Вестител, за да ви чуя. — Гласът й бе тъничък и писклив. — Изберете един измежду вас, който ще говори, и нека останалите потвърдят, че съм го изслушала с цялото си внимание.

Двамата от фамилията пристъпиха напред. Сърце на Морско острие старателно избягваше да поглежда към Джей. Жена му обаче, Ум на Морско острие, кръвна родственица на къщата, изглежда преднамерено търсеше очите му.

Двамата едновременно вдигнаха ръце, приветствайки крал Сребрина.

— Аз съм лейди Ум кену Ум на Морско острие дена Постоянен Наблюдател — обяви дъщерята на къщата. — Избрана съм да говоря от името на Знатните, Необвързаните и Крепостните, които са свързани с къщата и земите, където Острието е символ и защита. Имам също така разрешението да представлявам и Сянка на Стената, моя крал в Първоград. — Тя снижи ръка. — И ето какво ще кажа: кръв ще се лее, докато реките почервенеят и още дълго след това, защото ние няма да склоним глава пред господарката на Теснопът, чиято свободна воля бе открадната от Вестителя на Небесните хора дена Ауноранте Сангх.

„Лошо начало!“

— Аз съм Учителят Сърце кену Сърце на Морско острие кену Благословеният говорител дена Сянката на Стената на Света — произнесе нейният съпруг. — Говоря от името на Храма на Учителите. Тъй като тази война бе разпалена от Ауноранте Сангх, ние заявяваме, че онези, които са надарени, имат пълното право да използват дарбата си срещу тях. Казваме също така, че в Теснопът вече не чуват Словата на Храма, защото всички са еретици и трябва да измрат.

Сърце говореше с равен и спокоен глас, но в това няма нищо чудно, защото произнасяше тази реч не за първи път.

— Но ако крал Сребрина от Облаците като господарка Теснопът реши да затвори сърцето си за Ауноранте Сан винаги може да разчита на прошка.

„Охо! Това вече беше опит да се търси компромисно решение. Дали пък и тяхното търпение не е започнало да се изчерпва?“

Крал Сребрина докосна алената татуировка на брадата си.

— Белязана със знаците на моята власт и фамилия, обявявам, че аз и свитата ми чухме и разбрахме думите ви. А сега вие чуйте какво ще ви кажа. Тези, които се наричат Учители от Първоград, са лъжци. Тъкмо те се вслушват в думите на Ауноранте Сангх, а не аз. Инак щяха да признаят истината и да разкажат на всички, че Вестителят, Слушателят и Писарят, и тримата Небесни, са дошли тук единствено за да ни предадат приветствията на нашите братя от звездите, открили ни на това забравено от всички място, където сме били изоставени от Служителя на Безименните. А сега Учителите искат да убият нашите братя, но аз съм готова да ги защитавам. Няма да променя решението си, нито ще възпра онези, които вдигат оръжие в защита на моята кауза. Ако искате да се възцари мир, трябва да спрете със заплахите срещу нашите братя, или да сринете моя град до основи.

Стомахът на Джей се сви болезнено. Решаваше се съдбата на Родната земя, и то между тези… същества… които не помнеха нито кои са, нито откъде са дошли.

— Кралю Сребрина от Облаците — рече Ум, — мрачно време настъпва в Царството. Никой от нас няма да спечели, ако воюваме, вместо да се грижим за прехраната и за топлината на нашите домове.

— В такъв случай сложете оръжия и приемете с разтворени обятия вашите братя. Прогонете онези сред вас, които жадуват за кръв. Приемете, че аз съм избраната да разговарям с Небесните. И тогава въпросът ще бъде приключен.

— О, не, Ваше величество — рече Сърце, — никога няма да допуснем подобно нещо.

„Какви ги говориш, Сърце? — зачуди се Джей. — Твой ли е въобще този глас?“

— Друго имате ли да обсъждате с мен? — попита Сребрина.

— Не тук и в този момент, крал Сребрина — отвърна Ум и строго изгледа Сърце.

— Ваше величество, благодарим за оказаното ни внимание — рече Сърце.

Морските остриета отстъпиха, заобиколени от своята свита. Когато вратата се затвори, Джей въздъхна незабелязано и се опита да не издаде умората си. През това време Сребрина извикваше един по един съветниците си и обсъждаше с тях току-що проведения разговор. Най-сетне ги освободи и Джей побърза да напусне залата.

Въпреки че Сребрина постоянно парадираше със своята близост с Небесните, отредените им помещения се намираха извън главната постройка. За да стигне до стаята си, Джей трябваше да прекоси един открит, брулен от вятъра каменен мост. С обичайната си непредсказуемост дъждът бе спрял и слънцето бе превърнало града в димяща баня. Докато стигна до своята къща, той бе плувнал в пот.

За разлика от кралските покои входът към неговата стая бе преграден само от окачения над прага гоблен. Джей го избута встрани и се шмугна край него. Посрещна го нощният хлад, задържал се между каменните стени. Джей побърза да вдигне завесите на прозорците. Това беше предварително уговореният знак със Сърце. Сега оставаше да се надява, че той ще го види и ще намери някакво извинение да дойде тук сам. Двамата имаха важни планове за обсъждане.

— Джей? — провикна се някой зад завесата на вратата. — Аз съм, Кор.

— Влизай, влизай.

Кор се приближи към него. Едва сега забеляза сенките под очите й. Тя се отпусна на едно от креслата до камината.

— Как мина?

Джей поклати глава.

— По-добре не можеше да бъде. — Той й описа аудиенцията. Кор изсумтя.

— Джей — рече накрая, — припомни ми защо правим всичко това.

„О, не!“

— Защото искаме да постигнем обединението на Човешкото семейство — рече той и се настани срещу нея. — И защото витаите ще направят всичко възможно да ни попречат.

— Ох, бях забравила последното!

— Какво има, Кор?

— Нищо ново — тя се почеса по челото. — Взех да заприличвам на туземците, ето какво. Нали ми е част от работата. Опитвам се да ги накарам да свикнат с идеята, че са част от едно по-голямо Човешко семейство. — Тя произнесе последните думи така, сякаш ги дялаше върху камък.

— Джей? — гобленът се повдигна и в стаята надникна Сърце.

Кор изпружи ръце към него толкова умело, сякаш това се бе превърнало в рефлекс. Сърце й се поклони замислено. Татуираните върху ръцете му слънца проблясваха на дневна светлина.

— Какви са новините, Сърце? — попита Джей. „Дано е нещо, което мога да използвам.“

Сърце повдигна рамене и се подпря на перваза на камината.

— В нашия град цари недоволство. Съседите ни са силни, но засега не ни предлагат помощта си. Царството изчаква да види кой ще спечели тази война, Теснопът или Първоград, и тогава ще реши на чия страна да застане.

Джей сви юмруци.

— Сърце, трябва да ни помогнеш крал Сребрина да победи. Какво можеш да ни кажеш за разположението на силите в Първоград?

Сърце се поколеба. Кор се надигна и му предложи свободното кресло.

— Правя всичко това — заговори той, като ги погледна умолително, — защото бяхме излъгани в Храма. Безименните сили вече не са благосклонни към нашия народ. Децата ни се раждат мъртви или деформирани, а Учителите ни увещават, че нищо не се е променило. Казват ни, че докато повтаряме Словата на Безименните, всичко ще бъде наред.

Кор многозначително погледна Джей.

Сърце клатеше глава.

— Войниците на крал Стена ще бъдат преместени от Терасирания склон, за да защитават външните предградия на Първоград. Ще бъдат там след три дни. Ако крал Сребрина ги пресрещне преди да достигнат местоназначението си, Стена ще се лиши от ценна и навременна помощ. Първоград изпрати делегация в Краен хълм и нищо чудно по време на разговорите да заявят, че не желаят да застават на ваша страна. Май чудесата ви се изчерпиха и никой вече не вярва, че може да има полза от Небесните. Ако иска да спечели, крал Сребрина трябва да действа бързо.

Джей и Кор се спогледаха.

„Какво да му кажем? Че Съветът реши да не въоръжава една телекинетична раса, обитаваща планета, в недрата на която може и се крият несметни технологични богатства? Опасявам се, че ако бъда откровен със Сърце, ще изгубим и неговата поддръжка.“

— Добре, ще информирам краля — рече той и се надигна. — Ще предам, разбира се, и на моите господари.

— Благодаря! — Сърце също се надигна. — Време е да се връщам. Не съм сам, както се досещате. — Той се обърна и излезе навън, следван от Джей.

— Сърце — прошепна Джей, когато гобленът се спусна зад тях, — кралят сподели с мен, че от гарнизона на Първоград е изчезнал един отряд от стотина войници. Да знаеш къде може да са ги пратили?

Сърце го погледна стреснато.

— Не съм чул за подобно нещо. Ще видя какво мога да узная по въпроса.

— Имаш нашите благодарности, Сърце. — Джей повдигна отново гоблена и се върна при Кор.

— Трябва да се погрижим да ги въоръжим — рече й той. — Сребрина губи поддръжката на хората, въпреки че печели. Ние също губим, защото не се оказахме по-силни от легендите. Витаите ще се появят тук съвсем скоро. Ако не успеем да уредим въпроса със статута на това място преди те да цъфнат, всичките ни усилия ще идат на вятъра. Тези нещастници никога вече няма да се присъединят към Човешкото семейство.

— Витаите може просто да ги изтребят — кимна замислено Кор. — Добре де, утре се връщаме в заслона. Провери докъде е стигнал Лу с Лишените. Ако няма напредък, аз ще те подкрепя за оръжията. Повечето от тях не са надарени и вече е почти очевидно, че без Камък в Стената и нейното семейство никой няма да ни разкрие истинското значение на тези арласи.

— Благодаря ти — отвърна чистосърдечно Джей.

— Е, до скоро виждане — усмихна му се Кор.

— Всичко хубаво! Кор излезе, а Джей се просна на леглото. „Все още има надежда да сложим ръка на това място. Стига да действаме във вярната посока.“

Огърлицата изписука. Сърцето на Джей подскочи. Огърлицата изписука отново, и още веднъж.

„Кръв и кости! — Джей измъкна диска преводач зад ухото си. — Не може да е дошло време!“

Със свободната си ръка той разкопча огърлицата. Сигналът предупреждаваше, че предаването няма да е от обичайните. Идваше от много далеч и на твърде висока честота. Той пъхна диска в един едва забележим процеп отстрани на огърлицата и зачака.

— Джахидх, говори Келат. Първи отряд се приземи на Родната земя и аз съм с тях. Остават ти около двеста часа преди да спуснат Втори отряд, чиято задача е да завладее заселените територии. Докъде стигна вашата операция?

Джей бе втренчил скептичен поглед в огърлицата.

— Не зная, Келат — отвърна той. „И какво правя според теб? Провеждам лабораторен експеримент? Направлявам екип от Помощници?“ — Идеологията на Обединителите е пълна бъркотия, в това вече няма никакво съмнение, само че не виждам изгледи да се откажат от нея. Възможно е в края на краищата да открием и друг артефакт, подобен на Камък в Стената, но едва ли ще го разбера със сигурност, докато не се чуя с Лу.

— Свържи се директно с мен веднага щом имаш новини. — Огърлицата замлъкна.

Джей си я постави на шията. Разговорът трябваше да е кратък по съвсем обективни причини. Лу може би не беше най-добрият системен оператор, но за компенсация разполагаше с няколко доста добри програми за проследяване и подслушване. И все пак мисълта, че Келат е съвсем наблизо, му помагаше да не се чувства толкова изолиран.

„Никой от нас не е привикнал да работи сам — въздъхна той. — Татко бе прав за толкова много неща.“

Джей вдигна капака на един от сандъците за дрехи и пусна вътре наметалото си. След това си свали колана с кобура. Пистолетът му бе единственото подобно оръжие на планетата, одобрено след специално събрание на Комитета. Варварско оръжие, изстрелващо проектили. Вдигаше твърде много шум и последствията от прострелването с него бяха прекалено кървави, но затова пък притежаваше драматичен ефект. Бяха му го дали за особени случаи, ако се наложеше да сплашва тези хора, които можеха да убиват с едно докосване.

Джей си припомни първия проект, по който бе работил още като стажант инженер. Витаите бяха сключили договор за изграждане на охранителна мрежа за Ейспикъф, една от страните в разкъсван от постоянни въоръжени конфликти свят на име Тот. Баск, горд от находчивите предложения на Джей, или може би търсещ обещаващо начало за изграждането на неговия статут, бе уредил да го вземат в отдела за конструиране на модулни връзки. Джей даваше всичко от себе си, работеше без отдих и наблюдаваше с радост как мрежата бързо се разраства. Спомняше си чувствата, които го вълнуваха тогава.

А след това на Ейспикъф се проведоха избори и на власт дойде ново правителство. То скъса договора и нареди на витаите да си вървят. И витаите си тръгнаха, защото така процедираха. Да работят само когато им се нарежда, а когато не са желани, да приберат дължимото и да си вървят. Джей обаче не можеше току-така да изостави онова, на което се бе посветил през последните месеци. Дори си позволи тайно и от разстояние да доизпипа някои детайли. Баск, разбира се, знаеше, но не каза нищо. Когато обаче за това узна Възложител Келат, той нареди Джей да бъде отстранен от работа и да, бъдат отнети попечителските права на Баск, тъй като със свръхпротективното си поведение е позволил на сина си да се превърне в заплаха за обществения авторитет на витаите.

Три локални месеца по-късно на Ейспикъф избухна гражданска война и цялата мрежа беше унищожена. Витаите не се намесиха. Те не желаеха да носят отговорност за нещо, което принадлежеше другиму, въпреки че бе създадено от техните ръце.

Тъкмо това искаха да променят Империалистите. Те забелязваха назряващите промени в Обитаемата галактика. В своята боязлива изолация витаите се бяха лишили от приятели, не разполагаха с колонии, нито с източници на работна ръка. Те оцеляваха единствено благодарение на факта, че много цивилизации в Обитаемата галактика ги смятаха за полезни. Но колониите и световете развиваха свои собствени технологии и скоро вече нямаше да имат нужда от тях. И тогава щеше да настъпи време, когато витаите от уважавани експерти щяха да станат просяци — освен ако преди това не успееха да се превърнат в реална сила. Ако не започнеха самите те да възлагат договори, вместо да ги сключват заради собствената си прехрана.

И тъкмо в това, каквото и да казваше баща му, се състоеше истинската работа.

Джей претегли за миг тежестта на оръжието, след това го положи внимателно в сандъка. От мястото, където се намираше, не виждаше дължината на сенките, но бе изпълнен с вътрешната увереност, че до сутринта има още много, много време.

Кор напусна стаята на Джей, без да поглежда назад. Из главата й като рояк досадни мухи се въртяха един и същи мисли и тя бе толкова заета да ги прогонва, че почти не виждаше накъде върви. Вдигна глава и примижа, оглеждайки релефа на стените. Ако се съдеше по някои познати признаци, беше съвсем близо до гостилницата. Стомахът й стържеше. Храната не само щеше да я стопли, но и да й помогне да проясни мислите си.

Гостилницата всъщност бе просторна пещера с надвиснали сводове. Между дялани от камък масички димяха огнища. Когато за първи път влезе тук, Кор едва не се задуши от лютивия дим. Сега обаче го вдъхваше с пълни гърди, сякаш бе източник на успокоение и уют. Тук, навътре в пещерата, винаги бе хладно. Нямаше как да проникне дневна топлина, докато нощният студ се задържаше лесно.

„И тепърва ще става по-лошо — помисли си тя. — Идат Тъмните месеци.“

Нейният роден свят Аверанд щеше да обиколи четирийсет пъти около своето слънце, преди Царството да извърши една-единствена обиколка около Очите на Служителя. Тя си спомни онзи първи път, когато бе видяла симулация на орбитата на Царството. Планетата лениво обикаляше около двойна звезда, като ту се приближаваше до критичното равнище, ту се отдалечаваше прекалено много. В момента тъкмо бе поела към онази точка на максимална отдалеченост.

По краищата на огнищата бяха положени глинени гърнета. Кор избра едно — с печено месо, гъби и малко зеленчуци — и се огледа, надявайки се да зърне панер с хляб, но не откри. Тя въздъхна и започна бавно да се храни. Без хляб обаче скоро отново щеше да се почувства гладна.

Отдавна беше привикнала с всичко, — с грубия тежък живот, почти лишен от радости, — но витаите се готвеха да им отнемат и това. „Ами ако все пак Човешкото семейство ги изпревари?“ Дали тази мисъл трябваше да пробужда у нея надежди, или да я плаши?

Бяха я пратили тук като член на малък разузнавателен отряд, когато Обединителите все още смятаха, че местните обитатели принадлежат към Семейството. Костваше й доста време и усилия, докато изучи езика и местните обичаи и се сприятели с някои от обитателите. Научи се да разказва вицове и да се смее на вицове. Да дели работата с Необвързаните и да различава Учители от Знатни. Можеше да рецитира наизуст Словата на Безименните и да се ориентира само по стените. Беше си поставила за цел да открие всичко, което заслужаваше да бъде уважавано и да е обект на възхищение в тази причудлива култура. В края на краищата, тъкмо това бе нейната работа. Затова се бе подготвяла дълги години.

Но после пристигна новината. Тези хора не принадлежаха към Семейството. Бяха създадени изкуствено. Нищо подобно не бе откривано досега. Трябваше спешно да се формулира нова политика, но първо да се определят размерите на генетичните корекции.

Политика? Тя се намръщи. Каква политика спрямо този жалък свят, където човек не можеше да намери дори свястна храна или да се стопли? Тези нещастници работеха, гладуваха, мръзнеха, а в кратките промеждутъци се шегуваха,) смееха и любеха.

Пронизителен звън я накара да подскочи и тя едва не изпусна гърнето. Едва след миг осъзна, че е сигналът на нейния диск преводач. Тя положи внимателно гърнето на пода и чукна диска лекичко с пръст два пъти.

— Кор, Джей — произнесе гласът на Лу, — връщайте се веднага, но не се бавете, защото въпросът е сериозен.

— Какво има? — отвърна Кор, докато се надигаше трескаво, забравила, че трябва да разговаря шепнешком.

— Този път, струва ми се, открихме истински диамант. Но… ще ви го покажа, когато се приберете.

— Тръгнах вече — чу се гласът на Джей.

Кор лапна още едно парченце месо и остави гърнето до огъня. Тя се измъкна по една от тесните галерии, която водеше към града, като избутваше с рамене всеки, който й се изпречваше на пътя. Нещо се бе случило. Може би нещо, което най-сетне щеше да вдъхне свежа струя в задрямалата игра, с която се бяха захванали.

Когато най-сетне стигна къщичката на Джей, завари го да седи на дивана. Тъкмо нахлузваше дясната си обувка.

— Къде ти е снаряжението? — озъби й се той. — Хайде, трябва да се размърдаме. Остават ни само няколко часа до свечеряване.

— Да не си изпросил разрешение от краля? На лицето на Джей се изписа отвращение.

— Ще го получа де, казах ти. Иди да приготвиш талигата. И по-бързо, моля те!

— Добре, добре! Ще я докарам на двора.

Тя повдигна завесата и излезе навън. Беше стигнала до средата на коридора, когато осъзна какво е изписано на лицето на Джей. Страх. Той беше изплашен. Не само изплашен, изглеждаше като обхванат от паника.

„Какво, по дяволите, може да изплаши толкова силно един витай? Пък бил той и бивш витай?“

Гърлото й се сви и тя мъчително си пое дъх. Трябваше час по-скоро да се приберат в заслона и да съобщят у дома за онова, което бе станало. Това беше другата й работа.

— Ей, вие там! — извика тя, когато влезе в обора и зърна неколцина Необвързани. — Трябва да впрегнем воловете! Бързо!

С тяхна помощи бяха достатъчни само няколко минути. Тъкмо изкарваше талигата на двора, когато се появи Джей. Той дотича и скочи на пейката до нея преди още да успее, да дръпне юздите.

— Не спирай! — рече, сетне се прехвърли отзад при сандъците.

Талигата изви бавно към външните порти.

— Какво ти става, Джей? — попита тя, опитвайки се да го зърне с крайчеца на окото, докато същевременно се стараеше да не изпуска от поглед портата.

— Мисля, че се сещам къде са онези изчезнали стотина войници — той надничаше над рамото й, но гледаше нагоре. Лицето му беше напрегнато, докато обхождаше с поглед далечните покриви.

— Ще ми кажеш ли, или просто ще зяпаш? — тросна се тя. Вече наближаваха портала с неизменната охрана. Само един от шестимата пазачи извърна глава към тях. Останалите петима не сваляха погледи от старшия, който тъкмо слизаше от стената. Талигата се изтърколи през отворената врата и продължи по разкаляната улица между надвисналите стени на къщите.

— Те са тук — произнесе най-сетне Джей.

— Какво! — Кор се заоглежда трескаво, сетне отново втренчи поглед в Джей.

Едва се сдържа да му кресне, че си е изгубил ума, но изведнъж почувства, че нещо в обкръжаващия ги свят наистина не е както трябва.

Теснопът бе шумен град и този следобед не беше изключение. Шумотевицата както винаги бе в изобилие. Викове, отекващи между стените, звън на желязо откъм ковачниците, тропот на копита. Но по улиците не се мяркаха никакви деца, личицата им надничаха само от прозорците и над оградите. Нямаше ги и минувачите, нито войници, яхнали биволи, които да ги разгонват с виковете си. Само тази обща глъчка и…

— Небесни хора! — долетя нечий глас до тях.

Едър камък профуча наблизо и Кор наведе глава. Воловете спряха объркани. Джей дръпна покривалото на талигата. Изведнъж улицата се наводни от хора, гонени от войници в униформите на Първоград. Едни се мъчеха да се скрият по къщите, други се опитваха да им дадат отчаян отпор. Звънът на метал не идеше откъм ковачниците, а от сблъсъка на мечове. Мъже и жени, загърнати в дебели вълнени наметала, си проправяха път покрай талигата, размахвайки в ръцете си тояги. Из въздуха свистяха камъни, запокитени с прашки.

Единият от воловете измуча и се задърпа назад и Кор прехвърли вниманието си върху него. Тя дръпна рязко юздите, шляпна едрия му гръб с пръчката и изкрещя гневно, напомняйки на глупавото животно, че трябва да й се подчинява. Талигата подскочи рязко напред.

„Но нали имаше примирие?“ — не намираше покой умът й.

„Тези негодници от Първоград…“

„Първоград губеше. Бяха обречени. Но те знаеха, че и Теснопът няма да издържи още дълго в тази война. Сигурно са решили, че могат да си позволят да пожертват две фигури, двама дребни благородници от двора, срещу възможността да измъкнат победата направо от ръцете на Сребрина.

Ако знаеха, че Сребрина е еретичка, щяха да си дадат сметка колко малко всъщност рискуват.“

Кор отново извика на животните и ги шляпна с поводите. Големите глупави чудовища измучаха и запристъпваха напред. Нечии ръце я сграбчиха и я задърпаха, пред погледа й се мярна зачервено и гневно лице. Джей се пресегна и стовари юмрук върху него. Ръцете я пуснаха и Кор успя да възстанови равновесие.

Но сега вече животните бяха завладени от паника, заобиколени плътно от тази люшкаща се, неистово врещяща тълпа. Кор отпусна поводите докрай, но и това не помогна. Животинският инстинкт ги караше да си пробиват път през тълпата. Още един чифт ръце я сграбчиха. Тя замахна с пръчката и чу болезнен вик. Отново я уловиха. Пак викове, крясъци и резки дърпания. Тя продължаваше да шиба наляво и надясно с пръчката, напълно оглушена от шума на битката. Джей бръкна под наметалото си и извади пистолета.

Той се наведе до Кор, прицели се в най-гъстата редица от първоградски войници и дръпна спусъка. Отекна изстрел, сетне още няколко. Войници и от двете страни рухваха под краката на сражаващите си, целите облени в кръв. Шумът от изстрелите кънтеше надалеч между къщите. Нови, пронизителни писъци разцепиха въздуха. Кор зърна опустяла странична уличка и пришпори воловете напред.

— Гениално! — крещеше тя с истеричен глас. — Сега вече половината град ни смята за Ауноранте Сангх!

Джей не отговори. Той отново насочи пистолета към тълпата и стреля.

— Над главите им, животно такова! — кресна му Кор, но не посмя да извърне поглед, за да види дали я е послушал. Воловете бяха забелязали в далечината градските порти и ускориха ход. Единственото, което й оставаше, бе да стиска поводите. Побеснелите животни дърпаха толкова силно, че можеха да изтръгнат ръцете й от ставите. Не можеше да ги спре, нито дори да ги направлява. Река от бежанци се стичаше през градските порти, запречвайки улицата, но воловете сякаш не я забелязваха.

— Пази се! — крещеше тя. — Дайте път! Дай път ти казвам! Ала глъчката бе твърде висока, за да я чуе някой. Мярна падащи върху разкаляния паваж тела, дочу гневни викове, проклятия. Единственото, което можеше да направи, бе да стиска с изтръпнали пръсти поводите и да се моли да няма сериозно пострадали.

По някакъв начин си пробиха път през тълпата, минаха през градските порти и се озоваха на пътя отвън. Тук хората се разбягваха във всички посоки. Едва сега Кор осъзна, че ръцете и челюстта я болят от силното стискане.

Поне бяха изпреварили тълпата и шумотевицата зад тях стихваше постепенно. На няколко пъти колелата на талигата попаднаха в дупки и паянтовото изделие се люлееше, заплашвайки да се разпадне. Опряла здраво крака в напречната греда и вкопчена в поводите, Кор успя да се задържи и дори да поуспокои малко бесния бяг на животните.

Първо поддаде десният вол. Той измуча, изви глава и повлачи тежките си крака. Каруцата постепенно забави ход и накрая спря.

— Какво правиш! — викна Джей.

— Млъквай! — тросна му се тя. — Стой си там и не приказвай!

Тя скочи от талигата и прокара длан по запотените гърбове на животните. Гърдите им се повдигаха и спускаха трескаво. Остави ги няколко минути да си поемат дъх, поотпусна сбруята, покатери се обратно на пейката и ги плесна по гърбовете с поводите. Воловете се подчиниха покорно и талигата се заклатушка по пътя. Долината бе съвсем пуста. Далеч встрани, отвъд шубраците и ниските дръвчета, се виждаха отделни отдалечаващи се групички от хора и животни. Новината за стълкновенията в Теснопът бе прокудила хората надалеч. Кор разтърси глава. Опита се да забрави, че зад нея седи Джей с положен в скута пистолет. На няколко пъти си повтаряше, че не е имал друг изход и е направил това, което е трябвало да направи. Нямаше друг начин да се измъкнат от онова меле. Всеки момент можеха да ги смъкнат на земята, да ги стъпчат и убият. Задачата им беше да оцелеят, за да докладват какво става тук. Това, което сториха, не беше нищо в сравнение с онова, което щяха да направят витаите след време.

Можеше само да се моли, че войниците на Сребрина ще отблъснат атаката на неочаквания враг и ще го прогонят надалеч от градските стени. Тяхната победа щеше да е и победа на Обединителите.

Каньонът пред тях вече тънеше в тъмнина. Тя замижа за миг и когато отвори очи, наоколо бе нощ. Не погледна назад. Не обичаше да гледа как се отдалечава чертата на деня.

Джей ровичкаше из сандъците. Шумът спря и той приседна до нея, стиснал два електрически фенера. Закрепи ги от двете страни на каруцата, погледна я, но не каза нищо. Тя също премълча. Фенерите хвърляха два ослепително ярки кръга на пътя пред тях. Кор вдигна глава и огледа небето. Не виждаше никаква цепнатина между облаците, значи скоро щеше да завали. Светлината на фенерите опря в стената пред тях и тя зърна зъбера, който бележеше разклонението към един страничен каньон, където бе техният заслон.

Спря талигата и въпреки почти осезаемото нетърпение на Джей се зае да развързва изморените животни. Когато приключи, ги плесна с пръчката да си вървят. Все някой щеше да ги намери и прибере, но ако ги завърже за някое дърво, до сутринта щяха да са замръзнали. След здрач земята тук изстиваше с шеметни темпове. Никой не знаеше защо. Кор имаше своя теория, но засега не я споделяше с никого. От нея не се очакваше да създава теории, а да наблюдава и изпраща информация.

Джей държеше двата фенера и й подаде единия. Беше прибрал пистолета. Смразяващият ужас, който бе изпитала, докато го наблюдаваше да стреля хладнокръвно в тълпата, бе започнал бавно да се топи, но тя все още не намираше сили да го заговори. Кимна му да върви пред нея. Той изсумтя нещо неразбрано и се изкатери до цепнатината, отвъд която бе входът към техния временен дом. Студът бързо си прокара път до тялото й и тя почувства, че зъбите й тракат. Джей отвори вратата на заслона и светлината, която бликна отвътре, я заслепи за миг. Лу не се виждаше никакъв.

— Сигурно е долу — подхвърли Джей. Той се наведе и повдигна капака на тунела. Жестът не му отне повече от няколко секунди, но навремето, когато за пръв път откриха този таен вход, бяха изгубили няколко дни, докато го отворят. Тунелът бе прокаран през плътен силикатов слой и завършваше с коридор, който навлизаше хоризонтално в недрата на Стената. Коридорът бе с гладки стени, равен под и без никакво осветление. Повърхността на стените сякаш се местеше, когато върху нея попадаше светлина от фенерите.

На около двайсетина метра от началото коридорът се превръщаше във вертикална шахта. В горния край на шахтата имаше метална платформа, която обаче така и не бяха успели да задвижат, за да се спуснат надолу. Вместо това бяха поставили въжена стълба — за ужас на жителите на Царството, които от време на време водеха тук.

Въпреки че спускането не беше повече от десетина метра, Кор се задъха, докато стигна долу. Тя махна на Джей, че може да я последва.

Мека светлина идеше от другия край на тунела, малко повече, отколкото би трябвало да излъчват фенерите на Лу. По стените трепкаха и се местеха зловещи сенки. Чуваха се приглушени гласове, сякаш някой там плачеше.

— Ей, Лу! — извика Кор и забърза.

— Тук съм. — Гласът му отекна в пустия коридор.

С приближаване светлината се усили и обгърна Кор напълно, когато стигна прага на Първата камера. Сводестите й стени бяха изработени от същия гладък материал като стените на тунела. Странни и причудливи конструкции, вероятно мебели, но покрити с дебел слой прах и с износени седалки, бяха разпръснати навсякъде. До една от стените бе поставен статив с отвори, в част от които бяха подредени петнайсетина сияещи бели камъни, които човеците наричаха „арласи“.

Няколко хиляди години те все още бяха изпълнени с течност, а в течността тъмнееха неясни очертания. Кор не знаеше дали създанията вътре са отгледани, или изкуствени, но понякога те се движеха, лениво и без видима причина, сякаш в очакване на заповеди, които тя не можеше да им даде. Дори сега не се сдържа и погледна към тях, но за нейна радост течността бе размътена и непроницаема под въздействие на тази нова и ярка светлина, каквато не бе виждала досега.

Лу се беше надвесил над двете Лишени и безпомощно кършеше ръце — като баща, който не знае как да успокои разплаканото си дете. Следа бе стиснала главата си с ръце и ридаеше неудържимо, с протяжни хлипания, които караха цялото й тяло да се тресе. Чаши я беше прегърнала през рамо и плачеше тихо до нея.

— Какво е станало? — попита изплашено Кор.

— Светлините се запалиха — отвърна Лу.

— Какво? — Джей застана зад Кор, все още задъхан от спускането.

— Светлините се запалиха — повтори Лу и размаха ръце. Кор едва сега забеляза, че таванът свети на хаотични петна, размазани като сенките в стъклениците, но за щастие непомръдващи. — Изглежда Следа наистина е роднина на Камък в Стената. Тя докосна камъните… — той махна към подредените върху статива арласи — и пуф! — Лу разпери безпомощно ръце.

Кор знаеше какво иска да направи той — щеше му се да докосне разплаканите жени и по някакъв начин да ги успокои. Но знаеше също така и какво ще стане. Жените щяха да трепнат и да се отдръпнат. Така реагираха при подобно поведение. Нали бяха Лишени.

„И само боговете знаят какво още са…“

— А това видял ли си го? — попита Джей и пристъпи към „задната врата“ на Първа камера, откъдето започваше поредният коридор. Отстрани, на стената до вратата, Джей бе изписал с едри букви „НЕ Е ИЗХОД“.

Кор надникна в коридора. Почти в същия миг я заслепи ярък лъч рубиненочервена светлина. Тя премигна изплашено. Още един червен лъч отскочи от стената на коридора, сетне трети.

— Божичко мили в небесата и на Земята! — прошепна тя. Това пък какво е?

— Не посмях да погледна — призна си Лу. — Имам чувството, че по някакъв начин са се включили онези кабели там.

Джей блъсна с юмрук по една от масите.

— Сега не ни беше време за това!

— Защо, какво има? — погледна го изплашено Лу.

— Първоград наруши примирието — побърза да обясни Кор. — Избухна бой на улиците на Теснопът.

Тя погледна към камъните върху статива, сетне към бавно местещите се в стъклениците сенки. Лу беше прекарал много безсънни дни и нощи да описва и каталогизира всичко, открито тук. А през свободното си време обмисляха какви ли не теории, които да обяснят находката, но така и не бяха достигнали до някакво що-годе приемливо обяснение. А после една натъпкана с примитивни суеверия поробена женица бе докоснала камъните и изведнъж подземното помещение се бе озарило в светлини, сякаш бе изгряло слънцето.

„Как ми се иска да съм на мястото на Лу! — помисли си тя внезапно. — Как ми се иска да ме интересуват само генератори, трансмитери и други полезни, но глупави машинки. Да виждам в хората само доброто и да ги смятам всичките за мои съюзници. И да забравя, да забравя напълно, че тук сме — затънали до гуша в нещо, което никак, ама съвсем никак не разбираме.“

— Как си, Кор? — усмихна й се Лу, сякаш бе прочел мислите й. — Всичко наред ли е? — Той обгърна с жилестата си ръка раменете й и тя почти веднага почувства, че се отпуска.

— Добре съм, наистина — отвърна му шепнешком и го стисна за ръката.

„Само дето съм прекалено уморена за всичко това. Студено ми е, изплашена съм и имам нужда някой да ми помогне.“

Тя се освободи от прегръдката му и се приближи до Следа и Чаши. Следа продължаваше да хленчи, но вече не толкова трескаво.

— Лишени — произнесе Кор. — Качете се по стълбата и ни чакайте в бялата стая. Можете да легнете да спите до огъня. Махнете се оттук.

— Тази презряна жена ще изпълни каквото й нареждате — рече Чаши с нескрито облекчение в гласа. Следа се надигна с вдървени движения и бавно я последва към тунела. Лу ги изпроводи с поглед.

— Няма никаква представа как го е направила, но съм сигурна, че не й харесва, и не мисля, че някога ще го повтори.

— Ще се наложи — заяви хладно Джей.

Кор почувства как у нея се надига гняв. Отново си спомни разлюляната тълпа, изстрелите и пролятата кръв.

— Джей, не зная за какъв се мислиш, но нямаш право да вземаш каквито и да било решения без потвърждение от Шестнайсети май.

Джей посочи с пръст тунела.

— Ако Сребрина не успее да задържи Теснопът, губим всички досегашни шансове да изградим тук достатъчно силна база преди пристигането на витаите. И тогава сме загубени. Всичките, ясно ли ти е?

— Все още разполагаме с някаква преднина — възрази Кор. — Само дето си нямаме ни най-малка представа на какво сме се натъкнали…

— Чуй ме, Кор — прекъсна я Джей, — говоря ти за витаите. Знаеш ли какво ще направят, когато пристигнат тук? Ще изкарат всички на улицата, ще вземат онези, които смятат за полезни, и ще ги откарат някъде. А през това време ще анализират всичко, на което успеят да сложат ръка. Ще измерват, ще записват, ще изучават и накрая ще го разберат. И докато Обединителите търсят някакво „политическо решение“, витаите ще се върнат в Обитаемата галактика и ще печелят от новите си познания. И ще правят каквото им скимне!

— Кор — намеси се Лу, — на мен също всичко това не ми харесва, но трябва да се съглася с Джей. — Лу поклати глава. — Тук е концентрирана твърде голяма сила. Най-важното сега е да накараме онези двете да ни запознаят с останалите от семейството на Камък в Стената.

Кор не очакваше да чуе това, нито пък Джей. Той сбърчи чело. Лу въздъхна, разбрал, че двамата не споделят мнението му.

— Всеки от вас е говорил с нея. В тяхното семейство трите камъка — трите арлас — се предават от най-голямата дъщеря на най-голямата дъщеря. Звучи объркано и безсмислено, но ако си поразмърдаме мозъците, току-виж намерим свястно обяснение. Може да не е наръчник за ползването им — той махна към камъните, — но поне ще ни помогне да разберем как да ги задействаме, без да докарваме тези нещастници до истерия.

Джей помръдна рамене.

— Е, добре — въздъхна той. — Но искам веднага да пратим съобщение до Шестнайсети май и да обясним какво е положението тук. Нека пратят разрешение да продължаваме с работата.

В гласа му се долавяше скрита заплаха, почти фанатична увереност. Кор преглътна страха си, защото осъзнаваше, че е прав. Войната, която бяха предизвикали, можеше да погълне и тях, ако не я спрат навреме. Почти бяха изчерпали мирните решения.

Джей все още изглеждаше мрачен.

— Кор, искам от теб да откриеш останалите членове на семейството на Камък в Стената. Аз ще дойда с теб. И не ми харесва начинът, по който говориш.

Кор кимна покорно. Всичко това щеше да свърши зле — вече бе сигурна. Не можеш да подчиниш тези хора. Не можеш просто да ги грабнеш в шепата си. Но друг изход нямаха.

„Каквото и да прави Семейството с Човеците, ще е по-добре от онова, което възнамеряват да им сторят витаите“ — припомни си тя.

Така поне би трябвало да бъде.