Сара Зетел
Възвръщане (5)

4.
Амаярски участък, Колония Кетран, 09:20:23 часа градско време

„Оцеляването на всяко същество се постига чрез баланс на силите, по същия начин, по който планетите постигат стабилна орбита около слънцето. И въпреки че системата може да запази стабилност в продължение на милиони години, гравитацията и движението са постоянни фактори, които водят помежду си невидима борба. Ако равновесието се наруши, една от страните ще бъде в опасност.

Понякога това е слънцето, по-често отколкото планетите.“

 

Итай Лин, „Философии“

Юл Ган Перивар рязко се облегна назад. Удари гръб в ръба на шкафа и потрепери от рязката болка в раменете и врата.

„Само още една година и най-сетне ще мога да си наема достатъчно просторен офис.“

Перивар извъртя креслото внимателно и провери да не е съборил нещо от бюрото. „Още една година. Най-много две. Ако не се случи нещо неочаквано.“

Над главата му се чу тропот. Една силикатна капсула, широка колкото гръдния му кош, премина през портала откъм съседното помещение. Тя се плъзна по увисналия под тавана кабел и накрая застина, полюшвайки се, над дясното му ухо.

„Чудесно!“ Когато Кив пращаше децата си да говорят вместо него, въпросът винаги беше сериозен.

През това време обитателят на капсулата се разгъна — оказа се три пъти по-дълъг от силикатния й корпус. Той, или по-скоро тя, имаше осем чифта крака, а останалите крайници използваше, за да борави с управлението на капсулата. Първият чифт ръце бе положен върху информационния терминал, а вторият бе скръстен в знак на любезен поздрав. Две от очите й се бяха издължили надолу към първия чифт ръце, а другите две бяха фокусирани върху целта.

Перивар присви очи и разгледа внимателно шарките върху златистите люспи на корпуса й. Без никакво съмнение това беше Ша, третото отроче от котилото на Кив.

„Дори не ми праща първородното. Боже, боже, той трябва да е бесен!“

Ша използва една хоризонтална подпора, за да снижи капсулата, докато се изравни с лицето му. Протегна муцунка напред и присви плоските си устни. Защитната капсула заглушаваше истинския й глас, но интеркомът предаде сигнала до диска преводач, който на свой ред зашепна в ухото на Перивар:

— Моят родител настоява за информация относно придвижването на пакет 73–1511.

Перивар си пое дъх.

— Ша, кажи на твоя родител… — Той поклати глава. — Кажи му, че ще дойда.

Ша прибра назад муцунката си, което на човешки език означаваше учудване. Без да каже нито дума повече, тя издигна капсулата нагоре и я насочи обратно към портала.

„Подушваш неприятности, нали, малката? — Перивар се изправи. — Аз също.“

Работилницата имаше три врати. Едната водеше към хола, втората зееше широко отворена към всекидневната. Третата представляваше плъзгаща се метална преграда в същата стена, в която бе и порталът на капсулата. Непосредствено до преградата имаше стойка с кислородна бутилка. Перивар провери съдържанието на бутилката, след това нагласи презрамките й на раменете си и нахлузи дихателната маска, снабдена със защитни очила. Той сви рамене, за да нагласи по-удобно презрамките, и отмести встрани преградата, зад която имаше желатинова мембрана за отделяне на помещението на Кив от неговото. Мембраната струваше далеч повече от цялото останало оборудване, но си заслужаваше цената. Съвместната работа с Кив означаваше договори от шеселите, а при тях винаги имаше много работа за вършене.

Както обикновено Перивар се поколеба, преди да премине мембраната, надявайки се някой ден да свикне с нея.

Но след четири години това му се струваше почти невъзможно.

Накрая пристъпи. Лепкавият гел обгърна кожата му, дрехите и маската и се отложи в плътен слой върху тях, запечатвайки го херметично в тази гъвкава обвивка — тя щеше да го защитава от ултравиолетовите лъчи, топлещи Кив и семейството му. Когато Кив прекрачваше в периметъра на Перивар, полепналият по тялото му гел запазваше топлината, за да не се вкочани от студ в „арктичния“ климат на Перивар и да не се задуши от прекомерното количество кислород. Великолепно изобретение, макар и не много удобно, което обясняваше защо децата предпочитаха капсулите.

Кив бе обемисто мътнозелено подобие на своите пет дъщери. С размотано тяло и изправен на задните си крака той бе висок почти колкото Перивар. Плътно прилепнало яркочервено наметало го скриваше от шията до най-долния чифт крайници. Беше започнал да го носи веднага след като се излюпи последната му дъщеря и обясни, че причината е в метаморфозата му от женски в мъжки екземпляр. Перивар така и не успя да разбере дали носенето на дрехи е знак за изкачване или слизане надолу в обществената йерархия на шеселите.

В момента Кив се бе навил около навигационната маса. Подобно на масата на Перивар на нея се изобразяваше определен сектор от космическото пространство със звездите и планетите, но при Кив това ставаше чрез серия от вдлъбнатини и издатини, върху които пробягваха мъничките израстъци на горните му крайници. Само едно от децата се виждаше. Ере бе обвила тялото си около крайниците на Кив и ръчичките й следваха неговите движения. Кив бръмчеше и подсвирваше, което означаваше, че е погълнат от обучението на своята първородна дъщеря. Перивар огледа увисналите под тавана кабели. От капсулата нямаше и следа. Ша вероятно се бе прибрала в спалнята, където се криеха другите три сестри.

— Ша ми предаде твоето оскърбление, Кив — заговори Перивар. — Аз го чух и разбрах. А сега искам и ти да ме разбереш. Дължа на Ерик Борн повече от една услуга.

— Той е контрабандист! — Кив дори не извъртя муцунката си към Перивар. — От него можем да чакаме само неприятности.

— Ерик се кълне, че тя е напуснала планетата доброволно. „Божичко, надявам се да е така!“

— Какво можеш да дължиш на един…

— Контрабандист? — завърши Ере вместо баща си. Не беше груба, просто бе нетърпелива да покаже, че следи мисълта на баща си.

— Той не е контрабандист — упорстваше Перивар. — И по-добре да не ти казвам защо съм му задължен.

Кив продължи да мърка, но преводачът на Перивар мълчеше. Ере се освободи от прегръдката с баща си и пропълзя през отвора към спалнята. Кив изчака да спусне преградата зад себе си.

— Разбирам за какво говориш — рече той накрая. — А сега, Перивар, искам и ти да разбереш какво ме безпокои. Не мога да се забърквам с дела, които човешкото население на Кетран би сметнало за незаконни. Мога да изгубя лиценза си, ако научат в посолството.

— Ерик каза, че обстоятелствата били извънредни. Обеща, че няма да се повтори.

Кив наведе муцунка надолу.

— Зная, че не ти се ще да ми го казваш, но какво толкова е направил, че да спечели подобно доверие от теб?

„Не, Кив, по-добре да не ти казвам. Наистина.“

— Той ми помогна да… да се отърва от предишните ми партньори. След това си държа устата затворена и не се появи на хоризонта цели шест години. — Последното поне бе самата истина.

И този път дискът преводач не можа да улови какъвто и да било смисъл в бръмченето на Кив. Той се изправи на задните си крака и разгъна всички членчета на тялото си. Перивар познаваше достатъчно добре езика на тялото на своя партньор, за да си даде сметка, че в момента се опитва да изглежда внушително. И наистина имаше ефект, защото кожата на Перивар настръхна.

— Кив, кълна се, че ако възникнат някакви неприятности, ще се постарая да държа децата ти настрана.

— И как се надяваш да спазиш обещанието си? Какво точно всъщност ще правиш?

— Ще се обадя на Зур-Аял и ще попитам дали е съгласна да изследва един генетичен материал, без да преминавам по обичайния ред. После ще прегледам резултатите и тогава ще знам със сигурност дали е безопасно да препратя този… индивид, който Ерик води. Сънародниците й произхождат от същото Еволюционно начало, от което и моите, така поне твърди Ерик, така че би трябвало да има много места, на които да я пратя, без това да създаде някому неприятности. — Бутилката опъваше болезнено презрамките на раменете му, но Перивар не направи опит да седне. Щеше да е невъзпитано, освен ако Кив не му предложи. Обикновено не обръщаха внимание на подобни формалности, но сега случаят бе особен и Перивар трябваше да е внимателен.

— И кога ще пристигне този… Ерик?

— Обади ми се току-що от космопорта. Ще бъде тук след около два часа.

Кив се размърда.

— Ще трябва да обясня всичко това на децата. В края на краищата, ние сме тук, за да се учим какво правите или не искате да правите. Не ми беше никак лесно, Перивар.

— Мога да си представя.

— Но от друга страна, прекарах чудесни мигове и ми се иска да остана още.

— Ще се постарая всичко да свърши бързо.

Кив кимна с глава — жест, който бе научил от Перивар. След това се извъртя и се промуши през отвора в стената.

Перивар въздъхна и на свой ред се прибра в работилницата. Докато преминаваше през мембраната, желатиновото покритие се отдели от кожата му и се разтвори в завесата.

— Мозък! — рече на глас веднага щом си свали маската.

— Приемам.

Двамата с Кив нямаха възможност да си позволят собствен изкуствен интелект, стационарен или в андроид, но наемаха от време на време услугите на ИИ, който управляваше уредите в тяхната сграда.

— Отвори ми линия в реално време до Зур-Аял ки Маляд в Амаярските Промишлени Градини, личен код А-точка-девет-точка-Юл Ган. След това прехвърли навигационните файлове на пакет 73–1511 върху картата на Кив и ги сравни с маршрутното разписание и обратно постъпващата информация. — Той разкопча презрамките и върна бутилката на стойката. Обади се в пекарната на Розеран и го помоли да прати половин дузина прясно изпечени хлебчета на децата. — Още един обичай. Там, откъдето идваше Кив, не се изразяваше благодарност за направена услуга на бащата, а на неговите отрочета.

— Прието и разбрано. Задача номер едно ще бъде изпълнена след пет минути. Задачи две и три — след две минути. Задача номер четири — след петнайсет минути.

— Друго няма. — Перивар се отпусна в креслото и затвори очи.

„Ерик, само не се опитвай да играеш хитри игрички с мен. Инак ще съобщя на цялата Обитаема галактика къде се намираш и в какво си се забъркал.“

Шест години относително законосъобразен живот — Перивар плъзна поглед из работилницата. Хиляди пакети с информация, доставени успешно, и ето с какво разполагаше сега. Една стая с апаратура и още две с мебели. Не притежаваше дори стените, които ги заграждат. Все още бе жив, което определено бе плюс, и щеше да продължава да диша свободно, стига да не се придържаше към Ерик Борн. Веднъж вече двамата бяха прекарали известно време на ръба. Накрая обаче Ерик взе кораба, пилота и призраците и изчезна в неизвестна посока. За Перивар остана тлъстата банкова сметка, което тогава му се струваше справедливо. А сетне имаше само две грижи — да държи миналото затворено в най-далечното кътче на съзнанието си и да живее между две нови поръчки. Докато същата тази сметка постепенно се топеше. Мозък подаде сигнал, че е готов.

— Осигурен е канал до Зур-Аял ки Маляд.

Перивар се извъртя към все още празната стена, която Мозък щеше да използва за екран при връзката. Протегна ръка и въведе кратък код на пулта. След няколко минути блесна зелен индикатор — никой не се опитваше да ги подслушва. Без да сваля поглед от индикатора, Перивар включи екрана.

Зур-Аял го гледаше със златистите си очи, прикрити под спуснатия на челото черен перчем. Цветът и на едното, и на другото беше нов.

— Изглеждаш чудесно, Аял — рече Перивар и неволно прекара пръсти през косата си. — Боя или биокорекция?

— Биокорекция на косата. Не се мокри по време на дъжд. На очите нося лещи с ултравиолетова защита. Взех ги само да ги изпробвам.

— Сигурно е удобно за работа на открито.

Аял прекарваше по-голямата част от времето си сред опитните животни в института. Тя беше едра и закръглена жена, на пръв поглед изглеждаше затлъстяла, но това бе само докато се раздвижи. Веднага щом се наведе към масата мускулите на загорелите й ръце изпъкнаха.

— Какво мога да направя за теб, Перивар? — УВ-покритието не можа да скрие насмешливия блясък в очите й. — Или си се затъжил за мен?

— Аял, Аял! — засмя се Перивар. — Какво ще каже за това мъжът ти?

— Нищо, ако вече не го бива. — Двамата се разсмяха едновременно.

— Всъщност бих искал една услуга.

— Така ли?

— Трябва някой да ми направи генетично сканиране. Не е кой знае какво. Просто да провери дали изследваният обект е чист и здрав. Ти ги разбираш по-добре от мен тези неща.

— О, да, разбирам ги. Но не съм сигурна, че съм готова отново да работя с теб.

— Дължа услуга, Аял. Само ти можеш да ми помогнеш.

Аял въздъхна.

— Беше време, когато можех, Перивар. Но това са отминали времена и по-добре да бъдат забравени. Току-що ни докараха цял куп деца от витайски университет. Ако не си свърша работата навреме, някое от тях ще ми изяде заплатата.

— Само този път! — Перивар опря длан на сърцето. — Оттук ти се кълна.

— Не зная дали си даваш сметка каква е конкуренцията при нас — рече тя, втренчила поглед в него. — Откакто се хванахме да работим с Рудолантските витаи.

— Само ти можеш да ми помогнеш. Няма кого другиго да потърся. Провери си пощата довечера. Ще ти пратя една проба.

— Е, добре. И се пази, Перивар.

— Ти също, Аял.

Тя го изгледа замислено, преди да протегне ръка към екрана и да прекъсне връзката.

„Ето че я излъгах — въздъхна той беззвучно. — Нямаше да го направя, ако не бях сигурен, че Ерик ще си държи устата затворена. Божичко, божичко! А какво си повтарях доскоро? Не вярвай никому! Само че все ще се намери някой, който да те държи с едно или друго в ръцете си. — Той изведнъж се разсмя. — Май взех да остарявам. Плаша се и от сянката си.“

Аял едва ли бе споменала току-така витаите, въпреки че работата й зависеше от тях. Тъкмо благодарение на талантливите и предприемчиви витаи Амаярските градини се бяха превърнали в независима и просперираща фабрика за генно инженерство, една от малкото, останали на Кетран.

Кетран притежаваше изкуствена екосистема. Над сто хиляди фактора на екологичното равновесие се намираха под постоянен контрол. Но преди известно време рязкото нарастване на населението бе довело до критично положение и Сенатът отправи отчаян призив за помощ. Тук се намесиха витаите, които предложиха да поемат управлението на екосистемата срещу не особено висока цена и някои административни отстъпки. Те преместиха по-голямата част от държавните служители в лабораториите и фермите, които сами финансираха, и през следващите три години постепенно заеха ключови позиции. С подобна власт не беше никак трудно да поставят нови условия и изисквания, без да се налага да влизат в открит конфликт с управляващите. Биха могли например да наложат стриктно спазване на определени закони и правила, на които държаха.

И всичко това въпреки факта, че самите витаи се явяваха най-големите закупчици и доставчици на контрабандни тела в Обитаемата галактика. Това бе една от малкото социално-икономически сфери, в които не допускаха никаква конкуренция.

Понякога Перивар се питаше какво толкова търсят витаите. Та те разполагаха с най-модерните средства за генно инженерство в цялата галактика, а въпреки това непрестанно купуваха нови тела. На пръв поглед доста недообмислен, рискован и скъп метод за придобиване на нови генетични комбинации. Таса Ад и Кесса, водачите на контрабандната група, в която някога бе участвал и Перивар, си изкарваха прехраната, като продаваха своите… придобивки… изключително само на витаите и на техни клиенти.

Перивар си спомняше добре товарния отсек на контрабандния кораб. Два реда упоени тела, натъпкани в биоподдържащи капсули. Никакъв звук, ако се изключеше причудливата хармония, в която мъркаха системите на кораба.

— Перивар? — провикна се Кив през диска преводач.

— Тук съм, влизай.

Мембраната се отмести назад. Перивар надникна през процепа, зад който се виждаха Кив и семейството му. Петте деца тичаха нагоре-надолу по металните подпори, тракаха с пръстчета по клавиатурата или се надвесваха над картата. Кив бе отворил всичките си очички.

— Време е да… — подхвана той.

— … проверим какво става… — продължи Дене, като се подаде изпод масата.

— … с пакет номер 73–1511 — довърши Ере и се намести гордо на раменете на баща си.

— Още сега! — подвикна Ка, която се катереше по гърба му. Ка мразеше да е последна.

Перивар кимна. Доколкото разбираше, цялата тази сцена изразяваше доверие към него. Той се наведе към своята карта и натисна един бутон, за да я синхронизира с тяхната. Ри се спусна надолу по подпората, пъхна се в капсулата и се стрелна, за да увисне над него.

Картата представляваше схематично изображение на една десета от Обитаемата галактика от тяхна гледна точка. Слънцата сияеха като златисти главички на топлийки, заселените станции бяха оцветени в зелено, а автоматичните — в синьо. Между тях се простираше хаотична мрежа от комуникационни системи, като серия от трепкащи бели линии. Непрекъснатите линии изобразяваха лъчева връзка. Пунктираните сочеха местата, до които се стигаше само с кораби. Над целия сектор бе наложена червена мрежа, измерваща всичко в стотици светлинни години.

Мрежата не беше организирана. На практика тя представляваше сложна система от самостоятелни планетарни инфомрежи, обществени бази данни, частни комуникационни линии и изкуствени интелекти, подобни на Мозък.

Перивар извика върху картата плана за транспортиране на пакет 73–1511. Част от картата засия в оранжево, показвайки докъде са стигнали с текущия трансфер на пратката.

Всъщност названието „пакет“ не отговаряше съвсем точно на характера на пратката и се използваше само заради удобството. 73–1511 представляваше трансфер на информация от изследователска станция до колония от трета степен. Тясно специализирани производствени данни с обем на цяла библиотека трябваше да бъдат прехвърлени на хиляди светлинни години през мрежата. Това бе сложен процес, особено след като „синхронизираният трансфер“ бе лишена от смисъл концепция, когато ставаше въпрос за подобни разстояния. Дори квантовите трансфери отнемаха време. Без внимателно планиране каналите — дори и да бяха запазени с предварително заплащане — постоянно се меняха и объркваха. Маршрутът и цялата информация можеха да бъдат изгубени в частица от секундата.

Тъкмо този крайно неприятен факт всъщност осигуряваше прехраната на Перивар и Кив. Те намираха клиенти, които се нуждаят от специфична информация, издирваха тази информация и накрая, което бе най-трудното, осигуряваха пътя на данните до потребителя. Всяка пратка отнемаше часове на внимателно планиране и понякога повече средства, отколкото позволяваха оскъдните им резерви.

— Диапазонът К-12 ще бъде отворен само за прехвърляне на данни от станцията до повърхността на планетата. Това ще ни отведе от Аверанд до Земята на Кол. — Перивар проследи с пръст новия път на пакета. Датчиците върху повърхността на картата реагираха с пунктирана линия.

— Не можем ли да използваме витайски транспорт до Харон? — попита Кив и посочи съседния сектор от космоса.

— Колко ще искат? — изписука Ри.

— За транспорт и доставка? — Ере се зарови в компютъра. Перивар обмисляше предложението.

— Ще вземем ценоразписа от Мозък. Но предпочитам това да остане резервен план. Не ми се ще точно сега да разчитаме на витаите.

— Мдаа — поклати глава Кив. — Добра идея. Мозък оповести включването си с мелодичен звън.

— Във фоайето ви очакват сар Ерик Борн и сара Арла. Перивар погледна към Кив.

— Мозък, отвори вратите и ги пусни да влязат.

— Искаш ли да затворим нашата врата? — попита Кив.

— Само ако ти искаш.

— Предпочитам да видя с очите си какво става — рече Кив и се изпъна.

Междувременно Ри се прехвърли с капсулата от другата страна. Перивар се изправи и разтвори вратата към хола. Оттам, откъдето идваше, да се затварят вратите на помещението, когато в него има гост, се смяташе за проява на нелюбезност и Ерик сигурно го знаеше. Перивар намали леко осветлението в хола, което симулираше слънчева светлина. Външната врата се отвори и в стаята пристъпиха Перивар и неговата… спътница.

Тя приличаше много на Ерик, когато Перивар го срещна за първи път — ръчно скроени дрехи, коса, скрита под вълнен шал, покрити с татуировки ръце, само че Нейните бяха сивкавозелени линии, докато тези на Ерик тогава сияеха. Имаше същата мургава кожа и черни очи. За един кратък миг Перивар се подвоуми дали не са роднини.

— Благодаря за отворената врата, Перивар — кимна Ерик вместо поздрав.

— Виждам, че акцентът ти е изчезнал. — Перивар остана да ги чака насред хола.

Жената се поколеба и Ерик й каза нещо на техния език. Перивар чукна диска по навик. Навремето Ерик му бе помогнал да го настрои на езика на Царството, но тъй като се бяха разделили отдавна, преводачът на Перивар бе забутал тази информация в някое затънтено кътче на паметта си и се нуждаеше от време, за да я изрови. Най-сетне той изстреля превода с гласа на Ерик:

— Мисля, че те предупредих.

Жената прекрачи прага, зърна Кив и децата и спря с втрещен поглед.

„Дивачка, направо от гората. Страхотно!“ — Перивар сподави една въздишка.

Кив реагира на погледа й, като се разгъна в целия си ръст и главата му опря в тавана. Ша, Ка и Дене се покатериха на гърба му, чуруликайки и подсвирквайки жизнерадостно. Те също искаха да бъдат разгледани. Останалите две отрочета се спотаиха отзад.

— Искам да пожелая добре дошли на Ерик Борн и Арла Камък в Стената — любезно произнесе Кив.

— Благодаря — отвърна прегракнало Арла. Тя отстъпи крачка назад, сякаш предпочиташе да се скрие.

— Тя каза благодаря — рече Перивар на Кив, чийто преводач вероятно не разполагаше с езика на Царството.

— Ах! — Кив се сви до нормално положение и децата се спуснаха едно по едно на пода. Перивар се обърна към Ерик.

— Трябва да поговорим. — Той кимна с брадичка към всекидневната.

— Така и предполагах. Арла… — Едва когато чу името си жената отмести поглед от Кив. — Ще бъда в съседната стая. Ако искаш…

— Ще се справя — успокои го тя, притиснала ръце към тялото си.

Ерик понечи да каже нещо, но се отказа. Стиснал зъби, той заобиколи Арла и последва Перивар в другата стая. Тук бе също толкова тясно, но имаше две свободни кресла. Стената отзад бе полупрозрачен полимер, през който проникваше симулирана слънчева светлина.

Перивар затвори вратата и се обърна към Ерик.

„Божичко, колко се е променил! Не бих го познал в тълпа.“

— Кога витаите сложиха ръка на това място? — с нескрита тревога попита Ерик.

— Преди три-четири години. Защо, какъв е проблемът?

— Ще ми се да знаех — поклати глава Ерик.

Настъпи тишина, тежка и лепкава.

— Ерик, тук никой не ни подслушва. Не разговаряме в мрежата. Трябва да знам какво става.

Ерик отпусна рамене.

— Загазих, Перивар. Това става. Витаите се опитаха да ме отвлекат на станция Харон, а преди това бяха отвлекли Арла.

Перивар почувства, че кръвта се отдръпва от лицето му.

— И за какво, сили Небесни, им е дотрябвало да го правят?

— Ще ти кажа веднага щом узная. — Ерик сключи пръсти. — Трябва им нещо от Царството на Безименните сили. Готов съм да дам десет години от живота си, за да разбера какво. Мислех, че е заради моята… дарба, но тя… Арла — той махна към вратата, — не е надарена. Витаите я отвлекли и ме потърсиха, за да им помогна да се разберат с нея. Ето че сега пак трябва да бягам. — Ерик отмести поглед и Перивар почувства, че гърлото му се свива. — Ще се опитам да разбера какво толкова ценно намират витаите на Царството и защо сме им нужни ние с Арла. А после ще намеря някакъв начин да се отървем от тях. Какъвто и да е той.

Перивар познаваше този тон. Ерик щеше да направи това дори с цената на живота си.

„Само че сега не сме двама избягали контрабандисти! — дощя му се да изкрещи. — Става въпрос за витаите! За тези, които контролират половината Обитаема галактика! Същите, от които се крихме две години, след като избягахме от Таса Ад!“

Но нямаше никакъв смисъл да го напомня на Ерик и той премълча.

— Всичко това сериозно обезпокоява партньора ми, Ерик — рече, след като се посъвзе. — Шеселите не разбират нищо от човешко право, но са свикнали да се придържат сляпо към буквата на закона.

— Значи сега аз ще ти бъда в дълг.

— Не това ми е проблемът. — „Но някога беше“ — добави мислено Перивар. — Каквото и да правиш, свърши го колкото се може по-бързо. Отвикнах да се оглеждам през рамо, както беше някога с теб. И ми харесва така.

— Дано някой ден и аз да разбера какво е. — Ерик целуна върховете на пръстите си и ги вдигна нагоре.

— Надявам се и двамата да доживеем този миг — Перивар положи длан на сърцето си. — И какво смяташ да правиш сега?

— Какво ли? — Ерик погледна през рамото на Перивар. — Смятам да хакна витайската мрежа.

— Да не си полудял! — Този път Перивар не можа да се сдържи. — Със същия успех можеш да се опиташ да пробиеш с главата си стена! Дори ти не можеш да проникнеш в тяхната мрежа!

— И къде другаде ще открия онова, което ми е нужно? — отвърна с привидно спокойствие Ерик. — Знанието е сила. Някой… — той посочи Перивар — ме научи на това.

— Научи те също, че винаги има друг, който знае повече от теб.

Очите на Ерик засияха с хладен блясък.

— Ако не беше така, нямаше да има и контрабандисти. Но нали няма да се наддумваме с мъдри цитати?

„Ти започна“ — укори го мислено Перивар.

— Имаш ли готов план? — попита на глас.

— Не съвсем — Ерик сви рамене. — Когато свършим, ще поговоря с Дориас. Двамата все ще измислим нещо.

— Ако някой въобще може, това сте вие — съгласи се Перивар.

— Какво друго ми остава, приятелю? Ако не открия изход от положението, ще си остана беглец, докато накрая ми видят сметката.

Този път Перивар мълча дълго.

— Май нямам какво друго да ти кажа — рече Ерик.

— Е, разкажи поне нещо за твоята… приятелка.

— Тя не ми е приятелка. Въпреки че — Лишена или не — не бих имал нищо против… Бива я, Перивар. Упорита е и пази в себе си някаква тайна, която не иска да сподели, но учи бързо и изглежда твърдо решена да не се връща на Царството. Май това е всичко, което знам.

— Е, и за толкова ти благодаря.

В работилницата Арла бе под непрестанно наблюдение от страна на Ри и Дене. Двете се бяха натъпкали в една капсула, която висеше на десет сантиметра от носа на Арла. На лицето й вече не се четеше тревога, а любопитство. Децата я обсипваха с въпроси.

— Ще останеш ли… — поде Ри.

— … с нас? — довърши Дене. Арла поклати глава.

— Дошла си от много… — продължи Дене.

— … далече. Колко далече? — завърши този път Ри.

Арла разпери ръце, за да покаже, че няма представа.

Перивар погледна през мембраната към Кив. Той разговаряше с Ере, а останалите отрочета се бяха покатерили на гърба му. Кив изглеждаше спокоен, но все още заинтригуван.

— Линиите на… — започна Дене, но Ри видя, че Перивар се връща в работилницата, и стисна устните на сестра си с долния чифт ръце. След това извъртя всичките си очи към Ерик и Перивар.

Арла също насочи вниманието си към тях.

— Вече задействах някои неща — заобяснява Перивар и на двамата. Той погледна към Ерик. — Ще останеш ли тук?

— Не — отвърна Ерик и Арла го стрелна с изненадан поглед. — Трябва да вървя.

Арла не сваляше очи от него.

— Оставам твоя длъжница — рече тя и този път дискът преводач на Перивар реагира мигновено.

— Ще ми се отплатиш, като не създаваш никакви проблеми на Перивар — отвърна Ерик. — Време е да вървя. Докът ми е предплатен само за един ден.

Перивар кимна.

— Дано повече не се срещаме, сар Борн.

— Твоя воля. — Той се обърна и си тръгна. Арла вече не гледаше към него.

Ето че останаха с един по-малко в тясното помещение. Перивар погледна към Арла, която го наблюдаваше мълчаливо.

„Ти за какъв ме вземаш?“ — попита го в спомените му Ерик. Беше старият му глас, с плътен акцент. Нищо общо с изисканите маниери, които бе демонстрирал сега.

„За товар — отвърна мислено Перивар. — Проверен, маркиран с етикет, че е чист и вече доставен, или пък замърсен и предназначен за боклука.“

— Ще седнете ли? — той посочи на Арла едно от креслата.

— Благодаря — отвърна тя, но на лицето й се четеше изненада. — Все още не зная как да ви наричам. — Преводът забележимо изоставаше от гласа й.

— Перивар — рече той. — А моят партньор е Кивереришакедене. Съкратено Кив. Останалото са имената на децата. — Перивар кимна към двете отрочета в капсулата.

Ри възприе това като намек, издърпа капсулата в тяхното помещение и спусна преградата. Кив отново се протегна.

— А вие имате ли деца? — попита той.

Перивар го стрелна с поглед. Не знаеше дали Кив се старае да поддържа разговора, или се опитва да накаже Арла за втренчения поглед, с който го бе разглеждала одеве.

Тя се отпусна в креслото, което Перивар й бе посочил.

— Четири живи — отвърна с притихнал глас и Перивар преведе на Кив.

Кив потъна в мълчание. Перивар можеше да си представи какво става в душата му. Единственото по-чуждо нещо за шесела след мъж без деца бе родител, който ги е оставил някъде другаде. Ри и Ша се бяха покатерили на гърбовете на сестрите си, сякаш се бояха, че по някакъв магичен начин злата участ може да откъсне и тях от баща им, както Арла се бе разделила със своите деца.

Перивар обърна гръб на своя партньор.

— Ще ни трябва кръвна проба — рече той. — Преди да решим какво да правим с вас.

— Ерик вече ме предупреди. — Тя протегна ръка с безстрастно изражение.

Перивар дръпна едно чекмедже и извади отвътре пипета. Приближи се до нея и опря крайчеца на пипетата на пръста й. Арла очакваше търпеливо да й вземе кръв. Микроскопичното острие на пипетата проби кожата и ампулата се изпълни с тъмночервена гъста течност. Арла дори не трепна.

„Перивар, току-що получихме резултата. Пробата е чиста. Съобщи го на клиента… Перивар, пробата е лоша. Ще трябва да се отървем от тях… Перивар, пробата показва, че ще могат да издържат поне година долу на повърхността. Кажи им, че ги сваляме.“

Той избърса раничката и я покри.

„Перивар… съмнявам се, че знаеш какви ги вършиш. Или ще правиш каквото ние ти казваме, или си мъртвец…“

„Оставете ме на мира!“ — извика той на гласовете от спомените си.

— Мозък? Извикай куриера, имам пакет за Зур-Аял от Амаярски градини. — Двамата с Аял непрестанно си пращаха разни неща — сувенири, закачки, малки подаръци. Още един пакет едва ли щеше да предизвика нечие подозрение.

— До пет минути ще бъде тук. — Гласът от тавана стресна Арла, но не особено. Перивар постави ампулата в херметичен плик, а него — в пощенски калъф.

— Докато дойде отговорът, няма какво да правим. Ти почакай тук — той я отведе във всекидневната. — Настани се удобно. Вземи си нещо за четене, ако искаш. — Той се върна в работилницата и затвори вратата зад себе си. — И така? — Перивар потърка ръце.

— Докъде бяхме стигнали?

— Перивар…

— Дали не ставаше въпрос, че станция Харон ще поддържа отворен шестслоен канал между…

— Престани!

Перивар вдигна учудено глава. От другата страна на мембраната Кив и неговите пет деца го гледаха втренчено. За първи път от години погледите им накараха кожата му да настръхне.

Кив се приближи към мембраната. Децата се изхлузиха от него.

— Какво правиш, Перивар?

Той се подпря на юмруци върху картографската маса.

— Опитвам се да довърша маршрута на пакет 73–1511. А ти какво правиш?

— И пет хиляди години да живея, никога няма да се науча да разбирам хората — рече Кив.

— Това си го казвал и преди.

— Този път говоря сериозно. — Само две от очите на Кив бяха отворени и щръкнали напред. — Перивар, пакетът може да почака няколко часа. Има друг въпрос, който изисква незабавно обсъждане.

Кив посочи с всичките си ръце към вратата на всекидневната.

— Там няма нищо толкова важно — повдигна рамене Перивар. — Ще я препратя другаде при първа възможност.

Настъпи продължителна пауза.

— Значи и друг път си се занимавал с подобна… контрабанда?

Перивар не вдигаше очи от масата.

— Държахме ги в животоподдържащи капсули в товарния отсек. Разговарял съм с не повече от един-двама… преди Ерик. Казах си, че няма значение какво правят. Те не са хора. Не като мен. Те са някакви забравени от боговете варвари. Ще са много по-добре там, където ги откарваме, отколкото да ги оставим да измрат. А и са прекалено глупави, за да разберат какво всъщност става…

— Пер-и-фар!

Перивар вдигна глава. Кив бе извикал името му направо, вместо да използва диска.

— Перивар! — повтори той и нахлузи силиконовата маска на лицето си, сетне се провря през мембраната, а децата останаха скупчени от другата страна.

Кив изпълваше малката работилница и се наложи да се навие, за да може да се побере. Въпреки това, когато се надвеси, Перивар видя лъщящия по кожата му гел и едва се сдържа да не се отдръпне назад.

— Какво се е случило с теб?

Перивар почувства, че устата му се движи, но от гърлото му не излезе нито звук. Трябваше да си наложи с усилие да заговори.

— Имаше революция на Ешина. Аз бях комуникационен хакер и шпионин — на страната на губещите. Според законите на Ешина трябваше да ни депортират и да ни продадат като служители без договорни права. Таса Ад ме купи евтино. Той и сестра му Кесса се занимаваха с контрабанда на тела. Прибраха ме да им поддържам комуникационната мрежа.

— А ти се сприятели с Ерик.

Перивар кимна.

— Взехме Ерик от неговия роден свят. Странно място. Застаряваща планета около двойна звезда. Таса Ад го бе видял в действие на орбита и реши да го задържи. Истинското му име не е Ерик, аз го нарекох така, защото онова, другото, не можеше да се произнесе. По-дълго е дори от твоето… Той; наистина се оказа ужасно полезен. Може да прави разни неща с машините… да ги кара да се движат. Пуска компютър с едно докосване. Таса Ад го използваше като хакер на свръхсистеми и тогава получихме възможност да разширим работата си. Двамата с Ерик се разбирахме добре. Харесваше ми далеч повече от Таса Ад и Кесса. Научих го на нашия език, показах му как да се оправя с кораба, разказах му за света отвън. Играех известно време ролята на по-големия брат, ако ме разбираш. Сетне, някак незабелязано, станахме приятели. А аз нямах навика да се сприятелявам. Малко след това получихме нова задача. Един тип на име Д’Шейни ни поръча да откраднем изкуствен интелект на име Дориас от планетарна мрежа. Ставаше дума за доста солидна сума и Таса Ад се съгласи. Разбира се, Ерик свърши по-голямата част от работата. Той откри онова нещо и го постави в изолационната кутия, която бяхме конструирали за него, а след това полетяхме обратно, за да го отнесем на клиента. Някъде към втория ден от полета Ерик дойде в моята каюта. Изглеждаше потиснат и объркан. „Перивар — рече ми, — вярно ли е, че хората, които транспортираме, са отвлечени без тяхно съгласие?“ Не бях се замислял преди това, че Ерик няма ясна представа за ситуацията. Таса Ад го държеше доста изкъсо и не му позволяваше достъп до странична информация, а аз не се бях сетил да му разясня нещата. Той беше доброволен служител, а неговите сънародници или нямаха представа за насилствена работа, или там нещата бяха много различни и нито веднъж не му бе хрумвало, че нещастниците, които прекарваме, са отвлечени и ще бъдат продадени. Виждаше ги, когато постъпваха в товарния отсек, упоени и готови за дълъг полет. Така или иначе, завари ме неподготвен и аз изтърсих нещо глупаво от типа на „И какво от това?“. Той ме погледна така, сякаш не знаеше дали ме съжалява, или иска да ме убие. След известно време ми рече: „Перивар, според мен ти не разбираш какво правиш. Дориас не иска да го отнесем на Д’Шейни.“

„Дориас е машина — отвърнах. — Ще прави, каквото му се нареди.“ А той каза, че Дориас бил… не зная каква точно дума използва, но дискът я преведе като „Добре-направена-душа“. И още: „Няма да го предам без негово съгласие на Д’Шейни.“ Сетне излезе, а аз останах в каютата, проклинайки се, задето съм такъв идиот. Малко след това чух Таса Ад да крещи. Изтичах навън. Той… те… Ерик… искам да кажа… Ерик, Таса Ад и кутията на Дориас бяха на мостика. Ерик беше при комуникационния пулт. Четях какво прави по пръстите му. Отваряше канал до някаква точка, вероятно станция, или може би до мястото, откъдето идвахме. Видях кабел, който стигаше до кутията на Дориас, и веднага се досетих, че Ерик се готви да го прехвърли през канала и да му върне свободата. Таса Ад, разбира се, му викаше да спре, а когато млъкна, за да си поеме дъх, Ерик му отвърна с лаконично „Не“. Таса Ад скочи към него и изкрещя: „Ще правиш каквото ти се нарежда, тъп туземец, или си мъртъв!“ И това бе достатъчно. Ерик се извъртя и извика: „Хайде, опитай де! Да те видя колко струваш, Небесни човече!“ В този момент се появи Кесса. Промуши се покрай мен тъкмо когато Таса Ад се хвърли към Ерик. Беше въоръжена. Пневматичен пистолет. Стреличката на цевта беше с червена точка. Силна отрова. Таса Ад стисна Ерик за ръката и… рухна на пода. Кесса извика нещо и вдигна пистолета. Аз също се разкрещях и я бутнах встрани, а тя насочи пистолета към мен и стреля. Уцели ме в ръката. Паднах, Ерик я сграбчи за китката, тя също падна и Ерик се строполи до нея, така че накрая всички се въргаляхме по пода. Разликата беше, че двамата с Ерик бяхме живи. Таса Ад и Кесса не бяха.

Перивар вдигна глава. Кив се бе навил на плътно кълбо. Не се виждаше нито едно от очите му.

— И какво направихте тогава? — попита той.

— Проникнахме в базата данни на кораба. Ерик измайстори два виртуални призрака от информацията на борда, а ние се пренесохме на совалката. „Ю-Кенай“ се казваше. После тримата избягахме. Прехвърлихме Дориас обратно, а двамата с Ерик се поскитахме още няколко години из галактиката. Крадяхме хора за типове като Д’Шейни… веднъж, когато бяхме съвсем отчаяни, дори откраднахме за самия него. Той ни изнуди да го направим. Беше обаче след като и двамата бяхме решили, че това не е живот за нас. — Той млъкна за миг. — От онази стреличка на Кесса трябваше най-малкото да си изгубя ръката. Но не стана. Ерик се погрижи и за това. — Той се засмя. — Отне му известно време, но го направи. Каза ми, че съм извадил късмет, тъй като вече се бил упражнявал с Небесен и му хванал цаката. Наистина го бива за разни неща.

Кив протегна бавно ръце и крака. Един от клепачите му се повдигна неохотно.

— Перивар — той се наведе напред, — не мога да живея подобен живот.

— Какво? — трепна учудено Перивар.

Кив продължи да се разгъва, докато главата му се извиси над Перивар.

— Моите отрочета и аз сме последните от една робска фамилия на полуостров Си-Тук. След договора с Обединителите дойдох чак тук, за да не могат да ми вземат децата. Заклех се пред себе си, че няма да допусна никога те да бъдат продадени като роби. Аз принадлежа на моите деца, Перивар. Посветен съм на тяхното щастие. Твоето минало е твоя грижа, но настоящето ти е и моя. Или ще приключиш с тази история, или прекратявам партньорството си с теб.

— Кив — Перивар се чувстваше като притиснат до стената, — обещавам нищо такова да не се случва отново.

— Откъде можеш да си сигурен? — Кив говореше почти шепнешком. — Работил си за този Таса Ад, после за себе си, а сега работиш за Ерик Борн! Кой ще е следващият, Перивар?

Перивар сведе глава.

— Имаш ли нещо против да затворя вратата?

— Не.

Без да каже нито думичка повече, Кив се изви назад и се върна при децата си. Перивар го последва и спусна преградата над мембраната, после се облегна на стената. Даваше си сметка, че Перивар е прав. Вдигна ръце и ги прокара през косата си. След това се отпусна в креслото и затвори очи. Остана така доста дълго време.

От унеса го изведе сигналът на Мозък.

— Зур-Аял е отворила канал до вашия апартамент и настоява за спешна връзка.

— Препрати я насам, Мозък.

Той се пресегна и включи екрана. Лицето на Аял от другата страна изглеждаше необичайно бледо.

— Перивар, откъде взе тази проба?

„Що за въпрос?“ И тогава Перивар си спомни, че не бяха използвали Аял за пробата на Ерик.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Наред, не наред… Просто те питам откъде се сдоби с това творение?

— С това какво?

— Творение. Генетично променена форма на живот. Подобна ДНК съм виждала само в теоретичните разработки. Това трябва да се пази в стъкленица!

— „Това“ — Перивар натърти думата — е жена, Аял. Ходи, диша и силно се нуждае от баня.

Аял се намръщи.

— Искаш да се отървеш от нея ли?

— Аял…

— Не ми прилича на нещо такова. Не става въпрос за дисекция. Но, дявол го взел, Перивар, която и да е тази жена, тя е истинско произведение на изкуството! Ако можехме да съберем и половината от това, което държи в себе си…

Перивар поклати глава, опитвайки се да запази мислите си ясни.

— Аял, бил съм на планетата, от която идва. Безкрайно изостанала раса. Сигурно ги бива да отглеждат овце, но генно инженерство на хора…

— Може да е наследник, второ или трето поколение, но каквото и да е, не мога да повярвам, че става въпрос за случайна мутация. И все пак би трябвало да оставят повече работно място…

— Работно място? — прекъсна я Перивар.

Аял кимна унесено, сякаш само малка част от съзнанието й бе съсредоточена върху разговора.

— По-голямата част от веригата на всяка ДНК е „бял шум“. Няма директно въздействие върху организма. Целта й е да намали риска от опасни болестотворни мутации. Нещо като предпазна мярка срещу грешки на Майката природа. Когато комбинираме нови гени тук, в лабораторията, винаги оставяме допълнително място със същата предпазна цел. Който и да е бил конструкторът на предците на тази жена обаче, не е смятал за необходимо да взема подобни мерки. Което означава, че или е феноменално глупав, в което се съмнявам, или е толкова добър, че в сравнение с него витаите ще изглеждат като начеващи чифтосвачи на свине. Перивар, ако тя е на разположение, ние сме готови да я приютим.

— И какво ще каже за това директорът на градините? — Аял не отговори и Перивар почувства, че сърцето му замира. — О, не, Аял, кажи ми, че не си го направила.

— Перивар, в цялата Обитаема галактика има не повече от петдесетина човешки екземпляри с напълно модифицирани гени и никой от тях, повтарям — никой, не е толкова съвършен. Едно е да добавиш или подобриш някой детайл. Това всеки го може. Някои дори успяват да нанесат корекции в цялата система. Но това, за което говорим сега… който и да е „създал“ тази жена, започнал е от нулата, с лъжичка протеини в стерилна купа. Ако знаехме поне половината от това, което е „сложил“ вътре, витаите щяха да ни позлатят от горе до долу. Така че предложението е напълно сериозно. Прехвърли я тук и ще я подложим на пълен анализ.

— Аял, все още не зная какво да правя. Пък и ти говориш някак странно.

— Добре, добре — думите му явно я жегнаха. Тя размаха ръце. — Признавам, показах резултатите на директора киШомат. В началото помислих, че апаратът се е разкалибрирал. Не можех да повярвам, че съществува толкова къса верига. Той провери всичко отначало. Получихме едни и същи резултати пет пъти поред и аз му казах… признавам, казах му. А той отвърна, че трябва да получим „това нещо“… Тогава още не знаехме, че е жена. Какво ще й е нужно, за да се почувства удобно?

Перивар неволно сви пръсти.

— Обичайните неща, Аял. Място, където да остане, храна, нещо, с което да се занимава… Ах, да, ще й трябват и езикови уроци, освен това едва ли може да различи терминал от тухла.

Аял се почеса по брадичката.

— Добре. Тези въпроси лесно ще ги уредим, ще й намерим и помощник. Може дори да получава заплата. Е, какво решаваш, ще ни я дадеш ли?

Перивар потъна в замислено мълчание, заслушан в тихото бръмчене на апаратурата.

— Ей, Перивар, какво ти става бе, човек?

— Нищо… А, много неща стават, Аял. Но няма значение. Ще ми дадеш ли един час? Има някои неща, които трябва да свърша.

— Един час, но нито минута повече. Директорът е готов да изяде килима от нетърпение.

— Добре… ще се оправя тук и ще ти се обадя.

— Чакам. И, Перивар… — тя се поколеба, — ако го направиш, ще ти бъда наистина много задължена. До скоро.

— Аха — той се пресегна замислено и изключи екрана. — Добре, Кив, печелиш. — Перивар се надигна и почука на вратата на всекидневната.

Отговор не последва и той побутна вратата. Арла седеше на дивана, свела глава надолу, и не погледна към него. Очите й бяха затворени, върху дланите й бяха положени няколко малки сфери, които сияеха с дневна светлина.

— Арла? — Перивар пристъпи предпазливо към нея. Сега вече видя, че сферите са извадени от разпъната на масата зелена кърпа.

Тя не помръдна. Перивар я докосна по рамото.

— Арла?

Арла премигна и повдигна очи. В началото очевидно не го забелязваше. Зениците й бяха разширени, а ирисите се бяха стопили до съвсем тесни кафеникави пръстени.

— Какво ти е?

Тя облиза устни и погледът й бавно се фокусира.

— Нищо ми няма. — Разтърси коса, протегна ръце и изсипа камъните върху кърпата. — Извинявайте, не ви чух… аз… — Тя започна да увива кръглите камъни в кърпата.

— Медитираше ли? — неуверено попита Перивар. Ръцете й трепереха, сякаш бе изтощена или пияна.

— Не разбирам тази дума. Аз… мислех за разни неща. Подреждах в ума си всичко, което видях напоследък.

Най-сетне след няколко неуспешни опита тя успя да завърже кърпата. Очите й вече изглеждаха съвсем нормално.

— Ако съм прекъснал нещо, моля да бъда извинен. Ерик пропусна да ме запознае с религиозните обичаи на Царството.

— Няма нищо. — Тя се облегна върху масата и погледът й се зарея през прозореца. — Трябваше да изчакам, докато нещата около мен се подредят.

Тя се надигна, приближи се до прозореца и се подпря на перваза. Кърпата с камъните остана на дивана. Перивар я последва и премести поглед към пейзажа отвън. Нямаше кой знае какво за гледане. Кетран бе усилено тераформиран свят и повечето от градовете му бяха застроени след щателно планиране — процес, при който се търсеше по-скоро ефективност, отколкото архитектурен блясък. Каменно-полимерните стени на складовете закриваха хоризонта, а в другата посока се издигаха високите дървета на парка. Всичко това наподобяваше по-скоро каньон, отколкото улица. Той изведнъж си даде сметка, че може би тъкмо по тази причина Арла се бе вторачила толкова жадно навън.

— Добре де, май ми стана ясно — рече той. — Но ако има нещо, което не разбирам, ще те помоля…

— Ясно, да обясня. — Тя кимна уморено и добави нещо толкова тихо, че той не успя да го чуе.

Сега беше време да й съобщи за предложението на Аял. Тя го изслуша и продължи да го разглежда мълчаливо дълго след като й обясни всичко.

— Е, какво смяташ? — подкани я Перивар накрая.

— Какво смятам ли… — Тя се върна при масата, взе кърпата и я стисна в шепата си. — Смятам, че решението ми да се прехвърля отвъд Стената на Света си беше чисто безумие. Дори бих го нарекла голяма глупост.

— Ако искаш, мога лесно да уредя да се върнеш у дома.

Арла сведе поглед.

— Ако се върна сега, чака ме сигурна смърт. Не трябваше да си тръгвам, а да потърся друг начин да… — Тя погледна опакото на ръката си. — Не, няма никаква полза. Веднага ли тръгваме за тези „Амиярски градини“?

— Само ако желаеш.

Тя го погледна с изкривена усмивка.

— Да, стига наистина да ме научат на това-онова. Ще си заслужава, дори ако ми коства още няколко капки кръв. Кажи ми, Небесни човече, вие всички ли сте побъркани на тема кръв?

— Не съвсем — отвърна той. — Виж, сара Камък, искам едно нещо да ти бъде ясно. Тръгнеш ли си оттук, не желая повече да се връщаш. Не искам дори да чувам името ти? Съгласна?

За миг му се стори, че ще го попита „защо“, но тя премълча. Вместо това каза:

— Не бих желала да рискувам кожата на други заради моята.

— Радвам се да го чуя — кимна Перивар. — Да тръгваме тогава. — Той се изправи и й даде знак да го последва.

„Дано това да е краят на кризата, Кив. Дано от тук нататък всичко да тръгне както беше преди. Дано.“

 

 

Келат не беше първият, който напусна совалката, нито двайсет и първият. Но това нямаше значение за него. Отъпканата пръст, по която стъпваше с дебелите подметки на ботушите, принадлежеше на Родната земя. Руините, които стърчаха с назъбените си краища под ярката слънчева светлина — въпреки филтъра на неговото лицево стъкло — някога са били заселени от Предците. В това нямаше никакво съмнение, макар че вековете и времето бяха оставили върху тях своя разрушителен отпечатък. Те все още очакваха потомците и ето че най-сетне ги бяха дочакали. Потомците бяха тук, заобикаляха разрушените останки и се опитваха да свикнат с мисълта, че най-сетне са се завърнали у дома.

Духаше слаб ветрец, който от време на време вдигаше прахоляк. Зад полуразрушените стени на сградите се виждаха каменни купчини, под които може би се криеха несметни съкровища от миналото. Ръждясали и потъмнели метални колони стърчаха нагоре като скършени в молитва пръсти, докато членовете на Първия отряд ги обикаляха, зяпнали от почуда. Витаите приличаха на малки деца, пуснати в причудлива градина, за да си поиграят.

В шлема на Келат си даваха среща дузина развълнувани гласове. В групата имаше и шестима Свидетели, които се различаваха по зелените херметични скафандри и монтираните върху шлемовете камери. Но това, което виждаха засега, бяха само неразгадаеми останки, покрити със ситен кафяв прашец. Прахът бе навсякъде. Виждаха един свят, който бе толкова обрулен и изтормозен от собствените си атмосферни условия, че излизаше извън рамките на всякакво въображение. Виждаха своя дом.

Келат примижа към хоризонта. Невъзможно беше да се определи дали хълмовете в далечината са други руини или геоложки образувания. Той извъртя поглед на другата страна и зърна планините, които осигуряваха убежище на артефактите. Нямаше никакъв начин да ги сбърка. Простираха се далеч извън пределите на неговото зрение. И въпреки че въздухът не бе достатъчно сгъстен, за да поддържа облаци, върховете им изчезваха толкова високо, че сякаш достигаха околопланетния вакуум.

След по-малко от седмица децата на Родословието щяха да са от другата страна на планините. Келат облиза устни. С тях щеше да бъде и Авир. Никой нямаше представа какво щеше да намери там Втори отряд. Щяха да ги спуснат право в заселените райони. А и последното съобщение на Джахидх бе доста неясно. Все пак добрата новина бе, че Баск е открил начин да проследи артефактите в мрежата. Само че Баск едва ли се досещаше, че сега всичко се движи от Авир.

„Не можеш ли да забравиш ежедневните грижи? — сепна се Келат. — Стъпил си на Родната земя! От теб се очаква да координираш работата, да дадеш всичко от себе си в този величествен исторически момент! А това означава да координираш и мислите си.“

— Възложител Келат! — викаше го нечий глас от интеркома. — Възложител Келат!

— Келат слуша.

Той докосна копчето на терминала и дисплеят на китката му блесна. Виждаха се карта на района и светещи точици, обозначаващи местонахождението на всички витаи. Той завъртя поглед наляво-надясно, докато една от точките се оцвети в червено.

— Вика ви Историк Байел, Възложител — продължи гласът. — Струва ми се, че трябва да видите това. — Една неузнаваема фигура в сив скафандър на Историк му махаше, изправена до блещукаща колона, два пъти по-висока от нея.

— Идвам, Историк. — Келат се отправи натам, като внимаваше къде стъпва. Но когато се приближи, Историкът вече му бе обърнал гръб и разглеждаше цилиндричния стълб.

Келат спря до него. В първия момент виждаше само гладката стена на стълба, отразяваща силната слънчева светлина. Върхът бе нащърбен като стените на руините, до които се бяха приземили. Върху извитата му повърхност трепкаха сенки…

Келат премигна и втренчи поглед. Не, не бяха сенки, нито се движеха върху повърхността, а плуваха вътре. Келат опря лицевото си стъкло върху стената на стълба. Отначало виждаше само разкривеното си отражение и ококорените си очи. Сетне под силикатната, полимерна, стъклена или каквато бе там повърхност нещо се размърда. Тъмна овална сянка, голяма колкото главата на Келат, се издигна бавно към върха на стълба и остана там. След това се спусна към средата и продължи да плува, да лети или да пълзи към дъното.

— Кръв на моите предци! — прошепна той. — Кръв на моите предци!

Някаква странична част от съзнанието му се питаше дали това не е самата истина.