Сара Зетел
Възвръщане (16)

15.
Пети пост, Първо подразделение, Родната земя, 09:15:25 местно време

„Може би няма да доживеем да видим края, жалко, че вероятно децата ни ще го видят.“

 

Откъс от „Началото на Бягството“, таен исторически архив на Рудолантските витаи

— Приближаваме се към Първо подразделение — докладва Панеир от мястото си при пулта за управление.

Авир почувства, че я обхваща неочаквана вълна на облекчение. Сигурно бяха на не повече от двайсет минути от базата. Когато пристигнат, ще може да докладва на Комитета за откритията под купола на Обединителите и да получи разпореждания относно пленника. Освен това ще може да си свали скафандъра. Шлемът и ръкавиците бяха оставени на седалката до нея, но все още носеше тежкия и неудобен скафандър. Тя се огледа. Помощниците до един си бяха нахлузили шлемовете и ръкавиците. Не можеше да си представи как издържат. Вероятно се дължеше на професионална дисциплина плюс факта, че Панеир ги наблюдаваше. Бяха оставили трима Помощници при базата, които сигурно си бяха смъкнали шлемовете веднага щом транспортното средство се бе отдалечило.

Всички страдаха от последствията на продължителното изтощение. Вече петнайсет часа не бяха мигвали. Нал прехвърляше данните от капсулата на артефакта в един портативен терминал. Прекъсната следа продължаваше да се бори с коланите, с които я бяха завързали. Нал предпочиташе да не я упояват — и без това в момента се намирала в достатъчно объркано състояние. През няколко минути главата й се извиваше назад или настрани, сякаш бе зърнала нещо ужасно и се опитваше да отклони поглед от него. Вероятно я измъчваха халюцинации. Нал използваше времето, за да натрупа достатъчно базови данни за физиологичните й особености. ТРЯС!

Внезапният шум долетя откъм тавана и транспортьорът се разлюля. Авир сграбчи с две ръце облегалките.

— Приготви се за атака! — извика Панеир.

През предния прозорец се виждаше тясна улица между надвиснали сгради, затворена от барикада. Охранителите разкопчаха коланите и повдигнаха капаците на страничните люкове.

Артефактите ги замеряха с камъни и размахваха над главите си прашки. Няколко по-едри камъка удариха предното стъкло, но дори не можаха да пропукат силиката. ТРЯС!

Машината се разлюля отново. Авир предположи, че артефактите са успели да монтират нещо като катапулт върху някой покрив.

Обединителят се захили.

— Изглежда не всички ви се радват — подметна той.

Ревът на двигателя се усили и Панеир заби носа на машината в барикадата. Отвън се чу пукот и шум от търкалящи се камъни. Машината отново се разлюля.

— Приближават артефакти! — извика заместникът на Панеир.

Авир вече чуваше виковете им. Приглушени удари от камъни и сопи тресяха стените на транспортьора. Ръцете я заболяха от силното стискане на облегалките.

Панеир превключи на по-ниска скорост. Предните колела забоксуваха, отдолу се чу стържене и машината се наклони на една страна. Нал изруга.

— Системният контрол показва, че е счупена задната дясна ос — докладва Първият помощник. — Авторемонтът е невъз…

Двигателят внезапно угасна.

— Кръв на моите предци! — повдигна глава Нал. — Сигурно имат телекинетик отвън…

Авир имаше усещането, че се задушава. Панеир я погледна.

— Възложител, вие сте старши тук, но от мен се иска да ви върна обратно в базата.

Авир едва забележимо кимна с глава. Ивали дишаше тежко, забравил за статута си на Пратеник.

— Кул, Мартханат, Янаич, Ханат — изреди Панеир. — Осигурете периметъра. Оан, двамата с теб ще се заемем с ремонта.

Първите двама Помощници окачиха на раменете си бутилки, подобни на кислородните, и провериха дали са скачени шланговете. Следващите извадиха от един сандък монтиран върху триножник лазер и акумулатори. Авир отвори уста и я затвори, без да каже нищо. Оръжията щяха да повредят непоправимо голяма част от артефактите отвън, но тя вече бе дала разрешение и не можеше да отменя заповедта си.

През един от илюминаторите Авир зърна Сребрина. Кралят артефакт яздеше едър бивол на опашката на щурмуващата ги тълпа. Устата й се отваряше и затваряше, но беше твърде далеч, за да долови виковете й. Очевидно все още разполагаше със значителна власт над артефактите. Авир се зачуди за миг какви мотиви я движат в този момент. Едва ли се надяваше на победа. Вероятно действаше под въздействие на страха.

Артефактите атакуваха дружно машината. Върху стените отново се посипаха камъни и удари. Виковете им се усилваха.

Панеир и хората му не им обръщаха внимание. Те застанаха в задната част на транспортьора и отместиха встрани седалките и капсулата с артефакта. Оан повдигна капака, а Панеир се провеси през отвора и започна да поправя оста.

Групата, която отговаряше за обезопасяването на периметъра, дръпна лявата странична врата и изскочи навън в плътна формация. Изненадани, артефактите отстъпиха назад и освободиха на Помощниците достатъчно място, за да могат да разгънат оръжията си и да открият огън.

Бликна плътна струя от зелена пяна, твърде тежка, за да я разпръсква дори силният вятър. Тя попадна върху първите редове на артефактите, които панически побягнаха назад и опитваха да се освободят от нея. Уцелените биволи нададоха мъчителни стенания и рухнаха на земята, изхвърляйки ездачите си встрани.

Пяната бе синтезирана за борба с войнстващи тълпи по поръчка на няколко галактически правителства. Тя не поразяваше смъртоносно артефактите, а само предизвикваше неистов сърбеж и вонеше нетърпимо. Настъпи паническо отстъпление. Артефактите се бутаха, събаряха и прескачаха, глухи за командите на своите военачалници и на краля. ТРЯС!

Тежък заоблен камък тупна насред охранителната група, претърколи се, блъсна транспортьора и го отмести встрани. Авир, Ивали и Нал се вкопчиха в седалките си. Отвън Помощниците се бяха разпръснали. Един от тях тъкмо се изправяше, но вторият лежеше неподвижно, целият опръскан в кръв, вероятно мъртъв. Интеркомът се изпълни с писъци.

— Ауноранте Сангх изобщо не са мъртви — промърмори Ивали на Езика на праведните, за да не може Обединителят да го разбере.

— Стрелба по катапулта! — нареди Панеир. — Смъртоносен заряд.

Откъм интеркома долетяха нови звуци. Зад барикадата охранителите на Панеир се бяха сблъскали с войниците на Сребрина. Използвайки транспортьора като прикритие, част от тях стреляха към един от покривите. Виждаха се ярките отблясъци на лазерите им, последвани от болезнени викове. Някои от артефактите се опитаха да избягат, други се втурнаха към машината под нови фонтани от пяна. От далечината долетя поредният залп от камъни. Помощниците извърнаха лазерите към новата цел и отново откриха огън. После двигателят изрева с възобновена сила.

— Отстъпваме! — извика Панеир и се хвърли към седалката при пулта за управление. — Заеми местата!

Авир осъзна, че втората заповед е за пътниците. Тя побърза да се върне на седалката и си сложи колана. Страничната врата се отвори и двама Помощници се изтърколиха вътре. Вратата се затвори и машината подскочи напред. Колелата стъпиха на останките от барикадата и носът на транспортьора се повдигна. Отгоре продължаваха да се сипят камъни. Сребрина яростно размахваше тоягата си, докато преминаха недалеч от нея, но на лицето й бе изписан безсилен гняв.

„Тя ще опита отново — рече си Авир. — Защото е Ауноранте Сангх. Колко ли още има като нея? Как ще ги разпознаем? Как да отделим едните от другите? А ние сами се напъхахме сред тях…“

Страхът й се усилваше. Опита се да го прогони, да си внуши, че е срамно да се бои в такъв момент, но не постигна нищо.

— Имаме ли връзка с базата? — обърна се към Панеир.

— Все още, Възложител — рече той. — Ситуацията е под контрол.

Приближаваха се към незавършената база. Тук наистина обстановката бе по-спокойна. В средата на площада се издигаше сребристият корпус на совалката, която приличаше на паднала звезда. Пред стълбата й бяха коленичили само няколко артефакта, останалите се бяха струпали в подножието на близката сграда.

Веднага щом Панеир спря машината Авир скочи и отвори задната врата. Сети се, че шлемът и ръкавиците й са някъде на пода, но не се върна да ги вземе. Спусна се по платформата и изтича към Храма. Ивали я следваше на крачка.

Авир вече си даваше сметка, че са допуснали грешка. Бяха сметнали, че всички артефакти са объркани и изплашени. Беше вярно само за някои от тях и онези, които бяха творение на Предците, трябваше да бъдат опазени. Но имаше и такива с позорна кръв и те подлежаха на изтребление, както и потомството им.

Авир се насочи право към комуникационния терминал. Останките на охранителната група бяха свалили транспортната капсула с Прекъсната следа и я тътреха зад нея. Внесоха я вътре и я поставиха до празния резервоар на Нал и Обединителят оглеждаше цялата тази активност със зяпнала от почуда уста.

Авир реши, че сега не е моментът да се занимава с него. Първо трябваше спешно да се свърже с някой, на когото да каже за Ауноранте Сангх. Да предупреди, че войната с тях изглежда е започнала отново. И да получи инструкции.

Зад комуникационния пулт бе поставен резервният предавател, който бе портативен. Авир го вдигна и се отправи към дъното на Храма, като се стараеше да не обръща внимание на следващите я погледи.

Тук бяха разположени жилищният отсек и кухнята. Всъщност това бяха тесни ниши, изолирани от централното помещение със завеси. Между тях бе оставено неголямо празно пространство, а на пода имаше отвор с каменни стъпала. Авир предпазливо се спусна по стъпалата, изтрити от времето и краката на онези, които ги бяха използвали.

Подземията не бяха издълбани от Предците, а прокопани с упорит изнурителен труд от артефактите. Тук имаше цяла редица килии, залостени с масивни дървени врати, на всяка от които висеше тежък катинар.

Килиите бяха натъпкани с книги. Едни съдържаха неразгадаеми писания относно местната религия и история, но останалите бяха родословни дървета. Защото артефактите може да бяха забравили много неща, но нито за миг не бяха преставали да се съмняват, че са били развъждани с конкретни функции. Дори намесата на Ауноранте Сангх не им бе попречила да съхранят и опазят творението на своите създатели.

Окачените от витаите лампи мъждукаха с бледа призрачна светлина. Единственият звук бе гласът на един от Историците, който каталогизираше някаква книга в една от килиите.

Авир избра празна килия и се настани между древните книги. Постави предавателя върху рафта и се надвеси над него. Би могла да го направи и горе, разбира се, но тук бе тихо и можеше да се съсредоточи. Тя отвори линия към терминала на Комитета. Сега, след като Възвръщането бе започнало, на всяка от линиите отговаряше Свидетел. Нито една дума, разменена между Родната земя и Възвръщателния комитет, не трябваше да бъде изгубена.

— Добро утро и също Добър ви ден, Възложител Авир — поздрави Свидетелят, когато екранът се проясни. Картината бе добра въпреки разстоянието.

— Имам съобщение от първостепенна важност — заяви Авир. — Трябва спешно да разговарям с Комитета.

Свидетелят се вцепени, но за толкова кратко, че Авир не бе сигурна дали не е плод на въображението й. „Не, аз го стреснах.“

Успя само да види как ръката му се премества към пулта и картината се смени.

Върху плоския екран Възвръщателният комитет изглеждаше някак смален и незначителен. Беше се изправяла пред него стотици пъти, но винаги заобиколена от съответните проекции, в залата в Стотното ядро. От разстоянието, на което се намираше сега, дори Свидетелите с техните насочени към екрана камери изглеждаха някак нелепо.

— Съобщили сте, че трябва да се срещнете спешно с нас, Възложител Авир — произнесе Главният посредник. — Комитетът очаква изявлението ви.

Авир се поколеба. Предпочиташе членовете на Комитета да са край нея, да чуват виковете на артефактите отвън, да почувстват гнева и отчаянието им, да разберат, че е била пролята витайска кръв. Да усетят отблизо чудесата, пред които са се изправили. Тя заговори, но знаеше, че няма да успее да предаде нищо, освен собственото си вълнение. Когато приключи, последва напрегната тишина. Колкото и да е странно, това я успокои. Беше знак, че е успяла да им предаде тревогата си.

Пръв заговори един от Старшите Инженери по знак на Главния посредник.

— Възложителят има ли някакво предложение за евентуални действия?

— Имам — отвърна бавно Авир. — Но никак не е приятно.

— И какво е то?

— Вие всички знаете — заговори тя, — че бе взето решение при пристигането си тук да влезем в ролята на определени индивиди, които артефактите са приели за свои идоли поради липса на подробни напътствия от страна на Предците. Идолите, така наречените „Безименни сили“, представляват всемогъща и всеобхватна институция, грижат се за реда и смазват всякакви наченки на съпротива срещу установения порядък.

Сега вече Авир усещаше, че е приковала върху себе си вниманието на целия Комитет. Колкото и да беше изморена, това й даде нови сили и й напомни за важното положение, което заемаше. Когато продължи, гласът й бе значително поукрепнал.

— Ето защо, ако решим, че ще продължаваме да се представяме за тези „идоли“, първо трябва да неутрализираме всякакви опити за съпротива. Налага се да унищожим цял град.

Сега вече тишината бе абсолютна. Представителите шепнеха в собствените си интеркоми или местеха пръсти върху пултовете пред себе си, събирайки информация в подкрепа и срещу удара, който тя предлагаше. Авир изчакваше търпеливо.

Един Историк даде знак, че иска да говори.

— Какъв е броят на артефактите в Теснопът? — попита той.

— Приблизително четири хиляди.

— А какво е общото население?

— Четири милиона.

Авир си даваше сметка, че току-що бе произнесла смъртната присъда на всички жители на Теснопът и околностите му. Някаква част от нея все още настояваше да си вземе думите обратно. За един кратък миг дори бе готова да съобщи на Главния Посредник, че е размислила. Четири хиляди творения на Предците бяха твърде висока цена, за да бъдат елиминирани криещите се между тях стотина Ауноранте Сангх. Едното не оправдаваше другото и тя го осъзнаваше. Но Възвръщателният процес трябваше да продължи. Налагаше се възможно най-бързо да поемат управлението над всички останали артефакти, за да си осигурят достъп до сърцето на Родната земя. Това бе далеч по-важно от безопасността на малцина артефакти с техните изплашени очи и спотаен в душите гняв. Авир обаче знаеше, че все още не е привършила с доклада.

— Главен Посредник? — рече тя.

— Възложител? — Главният Посредник активира сигнала й.

— Бих искала да отправя една молба към Комитета.

— Слушаме ви, Възложител.

— Моля да бъда преместена в незаселените райони на Родната земя. Ако ми позволите да посоча мястото на следващото си назначение, бих предпочела да помагам в изучаването, картографирането и анализа на подземния комплекс. Освен това, бих желала да предложа… — Тя прехапа устни в търсене на най-точния израз. — … да бъде максимално ограничен контактът между витаите и артефактите. Нека с това се занимават само Пратениците, които имат опит в работа с чужденци.

Последва нова пауза.

— Съществуват ли психологически пречки при работата ви, Възложител? — попита накрая Посредникът.

— Да, Главен Посредник. — Авир почувства, че след признанието от плещите й пада тежест. „Страх, омраза, кръв, писъци. Всичко това са психологически пречки.“

— Благодаря за изявлението! — Главният Посредник едва забележимо се поклони при тези думи. — Моля, изпратете подробен доклад до Комитета. Ще се върнете в Стотното ядро, за да изчакате решението на Възвръщателния комитет. Лично моето мнение е, че молбата ви е мотивирана и разумна.

— Благодаря ви, Главен Посредник.

— След края на тази среща ще бъде изпратена заповед за вашето и на взетия от вас артефакт транспортиране.

Авир на свой ред се поклони към екрана и връзката беше прекъсната. Още известно време остана втренчена в монитора. Спомни си представите си за Родната земя, преди да пристигне тук. Виждаше я като зелен и красив свят, чиито обитатели ги очакват с радост и нетърпение. Представяше си как работи неуморно и всеотдайно и как всяка нова задача изпълва съществото й с радост и щастие.

„Може би ще е така, когато отново се върна — помисли си тя, изпълнена с надежда. — Може би…“

 

 

— Мамо?

Арла се размърда под завивките.

— Отивай да спиш, Малко око.

— Моля те, мамо! — Една тъничка ръка я побутна по рамото.

Арла отвори очи и откри, че дъщеря й е коленичила до нея, а на лицето й се чете тревога. Тя се пресегна и я погали по бузата. После изведнъж си спомни всичко, което се бе случило през последните дни, и се надигна. Зад чергилото прозираше дневна светлина. Ерик все още спеше, но останалите легла бяха празни. Бяха ги оставили да спят и през деня.

— Малко око, какво правиш тук? — попита Арла, без да си дава труда да снишава глас. Ерик изпъшка, обърна се към тях и премигна с натежали клепачи.

— Бурна вода е изчезнал — отвърна Малко око. — Не се прибра у дома снощи. Нокът в гредата се кълне, че не знае къде е, и твоята малка дъщеря е много уплашена…

Изведнъж Малко око избухна в сълзи.

— Отвели са го Небесните! Малко око е сигурна в това!

Арла я дръпна в прегръдките си. Малко око зарови нос в гърдите й и отново се разрида. Ерик ги гледаше объркано. Арла се изправи, без да пуска дъщеря си, и повдигна чергилото. Беше късна утрин, въглените в огнището бяха загаснали. Всички членове на клана отдавна се бяха захванали с ежедневните си задължения — щавене на кожи, почистване на змиорки, сечене на тръстика и всякакви други безсмислени и изнурителни занимания, които им помагаха да оцелеят.

— Ела, Малко око — рече Арла. — Отведи ме при баща ти.

Малко око избърса сълзите си, улови я с дребната си ръчичка и я поведе по пътеката между къщите. Арла забеляза, че Ерик ги следва на няколко крачки.

Откриха Нокът в един вир, където събираше на снопове отрязаната тръстика. Помагаха му Греда на покрива и Сянка на хълм, нахлузили високи ботуши. По-късно щяха да използват тръстиката, за да плетат кошници, матраци и дори покриви.

Синовете й веднага вдигнаха глави, но не и Нокът. Сигурно ги беше забелязал, защото изсумтя шумно, но продължи работата си. Накрая, когато всички спряха и го загледаха, той се изправи.

— Е? — попита.

— Нашата… — поде Арла, но се поправи. — Дъщеря ти дойде при мен разплакана и ми каза, че брат й е изчезнал. Какво става, Нокът в гредата?

Нокът зашляпа из тръстиките и излезе на брега.

— Не е твоя работа къде е един или друг член на моето семейство — изръмжа той.

— Но би трябвало да е твоя работа. — Арла скръсти ръце. — Или поне на жена ти. Къде е добрата Клон в реката, Нокът? — попита тя с повече горчивина, отколкото би искала.

— Арла — Ерик застана до нея, — не е нужно да…

— Излизайте! Излизайте! — долетя в този момент гласът на Ковач на желязо, придружен от звънтене на метал. — Излизайте всички!

— Опазили ме Безименните сили! — прошепна Арла. Нокът вече тичаше по посока към селото и синовете му го следваха като сенки.

— Какво има сега? — попита Ерик.

— Това е сигнал за тревога — обясни Арла и вдигна на ръце Малко око, после се затича след Нокът.

— Излизайте! Излизайте! — продължаваше да ускорява темпото на ударите Ковач.

По-голямата част от хората в клана вече се бяха струпали в средата на селото, когато Арла и Ерик се появиха. Подпряна на ръката на Пазач на желязо, Очи над Стената куцукаше към Ковач. Арла остави Малко око при братята й и си запробива път през тълпата.

Ковач не беше сам. На земята пред него седеше Бурна вода. Беше гологлав и ръката му бе превързана. Арла забеляза, че по китката му се стича кръв.

— Какво е станало с теб? — попита тя, коленичи до него и повдигна превръзката от ръката му. Отдолу зейна дълбока рана.

— Някой да донесе гореща вода! — извика Арла. Лицето на Бурна вода бе бледо като платно.

— Вчера Клон в реката напусна клана — заразказва Бурна вода с нисък и пресипнал глас. — Бурна вода я проследи. Тя отиде право при войниците в Теснопът. Сега ги води насам. Бурна вода смята, че с тях има и един Небесен. — Той направи пауза и преглътна. — Докато Бурна вода тичаше насам, един войник го пресрещна и удари.

— Опазили ме Безименните сили! — извика някой от тълпата.

Настъпи суматоха. Някои от присъстващите побягнаха назад, но Арла не им обърна внимание. Трябваше й чиста превръзка, вода и…

Ерик коленичи до нея.

— Остави на мен — рече той тихо и взе ръката на Бурна вода в своята. — Колко далеч оттук са? — попита той, докато опипваше с пръсти ръбовете на раната.

— На два часа, може би по-малко.

— Добре си се справил, Бурна вода. Сега стой мирно. Той докосна с длан раната и Арла се досети какво смята да направи пред погледите на цялото село. Бурна вода изпъшка и се вцепени. Арла го сграбчи за рамото, за да не мърда. Ерик започна да диша учестено. След малко вдигна ръка. От раната нямаше и следа. Той се олюля.

— Учител ли си? — извика учудено Ковач на желязо. Арла пусна рамото на Бурна вода и се изправи пред него.

— Аз гарантирах за Ерик и не желая да чуя една дума срещу него — рече тя достатъчно силно, за да я чуе целият клан. — Нито една думичка!

— Сега не е време за това — намеси се мрачно Нокът в гредата. — Трябва да тръгваме. Остават ни по-малко от два часа.

Арла го изгледа, готова да се заяде, но изразът на лицето му я накара да се откаже. Нямаше съмнение, че страда за грешките си.

Думите му подействаха като магия. Хората започнаха да се разпръскват.

— Чакайте, чакайте! — Ерик се изправи несигурно, но никой не му обърна внимание. — Дори не знаем какво смятат да правят — обърна се той към Арла и Ковач на желязо. — Ти чу ли ги? — попита Бурна вода.

Бурна вода кимна.

— Търсят семейството на Камък в Стената.

— Камъните… — въздъхна Арла. — Опазили ме Безименните сили, те искат моите камъни!

— Съмнявам се — поклати глава Ерик. — Мисля, че повече ги интересуват твоите гени.

— И в двата случая… — Арла дръпна Бурна вода за ръката — е най-добре да им покажем гърбовете си. Има местенца в тресавищата, където никой не може да ни открие. Ще изчакаме там.

— Смяташ просто да избягаш? — попита с искрено учудва не Ерик.

— Ако се бием, Ерик, ще трябва всички да платим цената. Не смятам, че другите трябва да плащат моите грешки.

— Вярно, така е — съгласи се Ковач на желязо. — Ей, Пазач, да се приготвяме! — Той тръгна към ковачницата.

— Арла — заговори припряно Ерик на стандартен, — не можем просто да бягаме всеки път. Трябва да разберем какво искат войниците и какво става в градовете.

Тя прехапа устни и сбърчи чело. Очевидно се колебаеше. Лишената в нея настояваше да изчезват колкото се може по-бързо, но жената, видяла други светове, се бунтуваше. Бурна вода не сваляше очи от нея. Той също очакваше решението й.

— Вярно е, че трябва да разберем кой и защо ни преследва — рече тя накрая. — Може да успеем да се разберем с тях. Те няма да послушат една Лишена. Но ти като Учител… — тя погледна към Ерик — би могъл…

Ерик изсумтя.

— Да послушат един Учител от града на Еретиците? Съмнявам се.

Тя стисна в ръка кесията с камъните.

— Не можем да се бием с тях. Други вече са опитвали. Цената беше… прекалено висока.

— Това не е някакво селско въстание — припомни той. — Става въпрос за витаите и Обединителите. За съдбата на целия свят. Ако загубим, нищо вече няма да има значение. Но ако спечелим, всички ще знаят, че е станало с помощта на една Лишена, и няма да те винят за нищо.

Арла го погледна втренчено.

— Прав си — въздъхна тя. — Ще говоря с майка ми. Тя ще се съгласи и ще убеди старейшините на селото. Все ще успеем да съберем някаква сила. Може и с малко да се справим.

— Тя пусна ръката на Бурна вода.

— Особено след като противникът не очаква да окажем съпротива — добави Ерик.

— Ти би ли очаквал?

— Не мога да кажа. В края на краищата какво знам аз?

— Сега не е моментът да се колебаем, Ерик — тя протегна ръка към него. — Ние ще разпалим тази война.

— Не мисля така, Арла. — Той се извърна, за да не види уморената усмивка по лицето му. — Ако питаш мен, по-скоро ние ще й сложим края.

Между облаците се появи цепнатина и през нея изгря слънцето и озари покривите на къщите. Арла потърка машинално очи и едва не подхвана по навик сутрешната молитва. Най-старите и най-младите членове на клана се товареха на салове, за да се отправят към вътрешността на тресавището. Всички останали работеха с бързина и ефикасност, които явно смайваха Ерик. Очевидно бе очаквал да види как се точат ножове, а не как на огньовете къкрят гърнета с вода и мазнина. Не беше предполагал, че ще гледа как мъжете потягат примките на своите прашки, които стреляха достатъчно силно, че да повалят с един изстрел побесняло куче.

— И преди се е налагало да се бием — обясни му Арла. — Понякога из тези диви краища се появяват банди, а няма на кого да разчитаме за помощ, та сме свикнали да се оправяме сами.

Над всеобщата глъчка внезапно се разнесе остро изсвирване. Войниците идваха. Арла приклекна до огъня и продължи да бърка с черпак гърнето с лой.

„Ето виждате ли? — помисли си тя как ще посрещне войниците. — Нищо необичайно. Ще накисваме щавена кожа в мазнина.“

Около нея останалите жители на селото готвеха, перяха или връзваха снопи с тръстика. На пръв поглед всичко изглеждаше обичайно, освен ако някой не забележеше, че ги няма децата и старците.

Войниците бяха яхнали късокраки биволи. Арла побърза да ги преброи преди да сведе глава в знак на почитание пред по-висшата каста. Бяха около дузина. Еретици от Теснопът, ако се съдеше по униформите им. Бяха въоръжени с мечове, сопи и щитове, но не изглеждаха надъхани за бой. Тя забеляза, че Клон в реката върви на известно разстояние зад тях. Сигурно се надяваше, че никой не е забелязал отсъствието й.

Нещо привлече вниманието на Арла и тя почувства, че дъхът й секва. Сред войниците имаше и Небесен. Позна го почти веднага. Това бе онзи, който бе забил игла в ръката й, когато Кор я отведе в техния „заслон“. Тя измести поглед към стъпалата на ковачницата, където Ерик бе заел позиция.

Нямаше го.

— Търсим семейството на Камък в Стената — обяви водачът на групата. Беше едър мъжага с татуировки на Знатен по ръцете. Изглежда в селцето им бе дошъл един от висшите управници на Теснопът.

— Простете на тази презряна жена, господарю. Тя може само да ви увери, че те не са тук. След като Камък в Стената бе прокълната като еретичка, опазили ни Безименните сили, тя бе прокудена надалече от нашия клан. Дори и да е жива, тя и семейството й, тази презряна жена не знае къде са.

И тогава се случи това, което следваше да се очаква. Господарят от Теснопът измъкна ботуша си от стремето и понечи да я ритне в главата. Тя се отдръпна, но недостатъчно бързо и от удара в главата й зазвъня.

— Не ме лъжи, Лишена! — изрева той. — Къде са те?

— Ще ми позволите ли, господарю? — намеси се друг глас. Това вече беше изненада. Арла премигна болезнено и се озърна. Над нея се бе надвесила нечия сянка. Тя почувства, че в селото се е възцарила напрегната тишина.

— Никаква опасност не грози семейството на Камък в Стената — чу тя глас с типичния акцент на Небесните. — Ние дойдохме тук както Служителят на Безименните е дошъл при техните предци, за да се грижим за наследниците. И за да им помагаме.

„Как смееш…“ — Арла преглътна ядосано.

— Пипнах те, Камък в Стената! — Небесният я сграбчи и я изправи на крака.

И в този момент съселяните й наизскачаха от къщите и битката започна.

Лишените размахваха сърпове. Върху войниците се посипа кипяща вода и нагорещена лой. Арла измъкна прашката от пояса си и я размаха. Камъкът в примката се стовари върху слепоочието на Небесния още докато господарят от Теснопът посягаше към меча си. Тя замахна отново и повали изпречилия се на пътя й войник, после се приведе и побягна. От всички страни се чуваха викове и звън на метал. Ерик се появи изневиделица, сграбчи един войник за ръката и го смъкна от седлото. С крайчеца на окото си Арла видя, че той избра за следваща жертва Учител в оранжево наметало и го повлачи към близката къща. „Какво е намислил?“

Така и не можа да разбере, защото малко след това се оказа във вихъра на боя. Всичко се размаза пред погледа й. Когато отново успя да си поеме дъх, установи, че единствените, които все още се държаха на крака, бяха хората от нейния клан.

Облечена в кафяво наметало фигура се мярна сред тръстиките. Без дори да помисли, Арла се втурна да я преследва. Вече се досещаше коя е бегълката и това още повече я настървяваше. Скоро успя да я застигне и се метна с цялото си тяло върху нея.

Клон в реката се претърколи и замахна с юмрук. Арла отскочи назад и извади прашката от пояса си. Двете спряха и се загледаха задъхани. Арла бавно вдигна ръка.

— Опиташ ли се да побегнеш, отново ще те поваля като побесняло куче, даже и да си на трийсет стъпки — заплаши тя.

— Направи го де! — подкани я Клон в реката, докато с мъка си поемаше въздух. — Но не искаш да ме убиеш, зная.

— Така е. Искам те жива, за да те изправя пред клана и да им покажа кой доведе войниците от Теснопът. Така че или ще вървиш обратно, или ще те влача. Избирай сама.

Клон погледна към тресавището зад нея, сетне към Арла. После повдигна брадичка и закрачи обратно към селото с повече достойнство, отколкото се очакваше. Арла я последва, без да прибира прашката.

Въпреки че боят бе приключил, в селото продължаваше да кипи трескава активност. Неколцина от съселяните й се бяха въоръжили с мечове и стояха на пост, за да не позволят на някого от войниците да окаже съпротива, когато се свести. Останалите се бяха струпали около биволите и чувалите с припаси и спореха как да ги разделят.

Някой забеляза приближаващите се жени и нададе вик. От тълпата изскочи Нокът в гредата. Настъпи тишина. Арла имаше чувството, че нещо я души.

Нокът в гредата застана пред втората си жена.

— Прибирай се у дома! — нареди той с дрезгав шепот. — И да знаеш, радвам се, че успях да отпратя децата.

— Постъпих както трябваше — отвърна Клон достатъчно силно да я чуят всички. — Готова съм да отговарям на всеки, който ме предизвика.

— Ще отговаряш! — прекъсна я Нокът, чиито ръце трепереха. — Надявам се само да не се налага да отговаряш пред мен. Прибирай се у дома.

С все така високо вдигната глава Клон в реката премина през събралото се множество и се отправи към тяхната къща. Арла извърна поглед, внезапно завладяна от умора.

— Мамо? — Бурна вода положи ръка върху нейната.

— Майка ти е добре — отвърна тя, макар да не беше съвсем сигурна, че е така. — Какво стана с Небесния?

— Ето там падна. — Бурна вода посочи проснатото на брега на езерото тяло.

Арла се надвеси над Небесния и го докосна с ръка по гърдите, за да провери дишането му. Беше неравномерно, но достатъчно силно. На челото си имаше голяма синина.

Приближи се Ковач на желязо. В ръката си държеше взет от теснопътски войник меч и сега го вдигна над главата на Небесния.

Арла го спря.

— Този ще ни потрябва. От него ще разберем какво става.

Ковач изсумтя.

— Трябва да погребем убитите.

— Ваша работа. Бурна вода, върви да им помогнеш. — Синът й се поколеба, пристъпвайки от крак на крак, но накрая сведе глава и пое обратно към тълпата.

Арла улови Небесния за раменете и го повдигна, като се бореше с прекомерната тежест. Повлече го към къщата на Ковач и го подпря на стъпалата.

Ерик стоеше до огнището заедно с едър мъж в дрехи на Учител.

— Камък в Стената дена Арла Родена от Черната стена — рече той, — това е моят зет, Сърце на Морско острие. — Говореше със спокоен глас. — Той също е Еретик, но не това важното сега. — Едва сега Арла забеляза, че в очите на Ерик просветват гневни пламъчета. — Ако и този път се опита ме надхитри, ще го убия с голи ръце.