Сара Зетел
Възвръщане (17)

16.
Лифските тресавища, Царството на Безименните сили, следобед

„Да се смили вселената и да ме опази от истината за моите предци“

 

Тиак Хси Чай, от „Генеалогия“

Ерик погледна своя зет.

— И после какво?

— После приех съвета на Джей да се опитаме да намерим семейството на Камък в Стената.

Ерик и Арла седяха край огнището на Ковач на желязо, между Сърце, Небесния Джей и вратата. Самият Ковач бе отвън заедно с другите от клана и вероятно се опитваше да ги задържи, докато Ерик „разпитва“ Учителя и Небесния.

Нямаше никакво съмнение, че обстановката в селото все още бе напрегната. Едно е да погребеш убитите, друго е да се чудиш какво да правиш с живите свидетели.

Ерик успя да запази спокойствие, докато Сърце им разказваше как избухнала войната между Теснопът и Първоград, за съвместната му дейност с „Вестителя на Небесните“ и накрая за делегацията до Теснопът и атаката на града.

— И къде е сега Ум на Морско острие? — попита той, когато разказът приключи.

— Не зная — поклати глава Сърце.

— Не знаеш или не искаш да знаеш? — попита гневно Ерик.

— Виж, Борн — намеси се Джей, — мисля, че сега не е моментът за семейни свади.

— Ти какво семейство имаш, Небесни?

— Добре, добре! — Джей помирително разпери ръце. — Може би се меся където не ми е работа. Само посочвам, че така няма да постигнете нищо. А има един начин да си помогнете — и той им разказа за подземията с контролните табла и камъните.

Докато слушаха разказа му, Ерик стрелкаше с очи Арла. По някое време тя се надигна бавно и заслуша внимателно. Лицето й се изопна, когато стигна до Прекъсната следа.

— Какво сте направили с нея? — почти извика тя.

— Де да можех да ти кажа — повдигна рамене Джей. — Позволихме й да докосне един от камъните и тя изпадна в… кома. Оттогава не е идвала в съзнание…

— Оставили сте я там? — Арла неволно сви ръка в юмрук. Ерик се пресегна и я улови.

— Наложи се — въздъхна Джей. — Но не я оставихме сама. Лу, координаторът на нашата база, е при нея. Кор трябваше да открие семейството й… Не зная какво може да се е случило. Още преди няколко дни трябваше да се е появила тук.

— Била е съвсем наблизо — отвърна Арла. — Но сега е мъртва.

— Какво… — Джей пребледня.

— Не знаем какво е станало — продължи Арла. — Намерихме я в блатото. Носеше в себе си камъните на сестра ми. Тя… — Арла млъкна и скри лицето си в шепи.

— Виждате ли докъде се стигна? — подскочи Джей. — Трябва да сложим край на това безумие.

— Трябва… — Арла вдигна глава и Ерик забеляза опасни пламъчета в очите й. — Трябва да измъкнем сестра ми от онова място. Ето какво трябва.

— Напълно съм съгласен — побърза да отговори Джей. — Но на свой ред ще помоля ти да слезеш долу с нас. Разбираш ли — ти си била научена как да използваш камъните. Няма да позволиш да попаднеш под контрола на… онова, което ще задействаш там.

— Можем само да се надяваме — вметна Сърце. — Защото така е написано в древните писания. Но ако и този път не сполучим, ще се наложи да идем до Първоград. Да вдигнем Храма и хората на краля срещу тези…

— Витаи — подсказа му Арла. Сърце обаче не сваляше поглед от Ерик.

— Витаи — повтори Джей. — Чуй ме, Сърце, сега не е време за остарели предразсъдъци.

Сърце склони глава като ученик пред наставника си.

— Разбира се, че сте прав, Вестителю.

Ерик почувства, че стомахът му се свива. „Кой е този Небесен, пред когото Сърце се гърчи като червей?“ За негова изненада Арла се усмихваше.

— Милорд Сърце на Морско острие сигурно ще се радва да научи, че тази презряна жена напълно го подкрепя. Нападението на Първоград ще ни спечели ценно време. — Сърце изсумтя недоволно и отвори уста, но Арла го игнорира. Тя се обърна към Небесния и премина на стандартен. — Джей, ние с теб ще отидем при сестра ми в подземията, а Ерик и господарят Сърце ще се върнат в Първоград, за да…

— Не! — прекъсна я с хладен глас Ерик. Арла го изгледа учудено.

— Навярно не смяташ, че Първоучителят ще изслуша тази презряна жена?

— А нима ти смяташ, че ще иска да изслуша мен? — отвърна с въпрос Ерик. — Сигурно съм най-големият Еретик в цялото Царство. Ти поне си запазила татуировките. Как мислиш ще ме посрещнат в Храма според теб?

— Баща ти ще те изслуша — възрази Сърце. — Освен това ще настоява същото да стори и Първоучителят Знак за Спокойна вода.

— Ти си глупак! — подскочи Ерик. — От години те използват, накрая дори те пратиха на сигурна смърт, а ти все още си мислиш, че знаеш какво прави баща ми!

— Ерик — Арла положи ръката си върху неговата, — ще ти кажа нещо. Напълно съм съгласна с него. — Тя премина на стандартен. Ерик усещаше, че Джей ги наблюдава внимателно. — Необходима ни е цялата помощ, която можем да си осигурим. Дори на глупаците от Високата къща.

Ерик отмести поглед встрани. Погледна към покритите с плесен стени, към провисналия таван, после към горящото огнище.

Тя беше права, разбира се. И тя, и Сърце, колкото да не му се щеше да си признае. И което бе най-лошото — това означаваше, че трябва да се изправи пред баща си и да му каже… Какво да му каже? Баща му не даваше пукната пара за десетте години изгнание и единственото, което би го заинтересувало, бе как да подчини витаите. Ако Ерик знаеше отговора на този въпрос, щяха да му простят всичко.

Само че той нямаше какво да им каже. Нямаше цена, на която да се спазари, за да получи опрощение дето бе изоставил семейството си. Майка му и баща му щяха да очакват от него да покаже, че може да е полезен, защото те бяха специалисти в умението да използват хората.

— Служителят бди над всички наши дела — произнесе той, все още втренчил поглед в пламъците. — Това, което се иска, трябва да бъде направено.

— Благодаря ти — кимна Джей и Арла мълчаливо повтори жеста му.

— Значи най-сетне ти дойде акъл! — подметна Сърце.

Ерик почувства, че го изпълва гняв. Той се извъртя рязко, повдигна чергилото и излезе навън.

Ковач на желязо и още десетина членове на клана все още стояха отпред. Приглушеният им спор мигом замря.

— Събирайте си багажа — нареди Ерик на Ковач, докато се спускаше по стълбата. — Трябва час по-скоро да се скриете при семействата си в тресавището.

— Какво става, Учителю? — попита Ковач.

— Не зная — отвърна Ерик. — Всъщност никой не знае. Ето защо по-добре да ви няма тук. — Той заобиколи тълпата преди някой да успее да го попита нещо.

Вървеше без определена посока. Движението бе единственият начин да се освободи от напрежението и мрачните мисли. Краката му неусетно го отведоха при брега на тресавището и той го осъзна едва когато ботушите му зашляпаха в калната вода.

— Очи Гарисмитови! — възкликна Ерик и се огледа. Недалеч бяха струпани тръстиковите вързопи, които Нокът в гредата и синовете му бяха връзвали. Бяха ги подредили в тревата, за да са изложени на слънчева светлина. Иначе заради влагата щяха бързо да се покрият с плесен. Откъм тресавището полъхна вятър и донесе тежката миризма на застояло.

— Учителю? — обади се мъжки глас зад гърба му.

Ерик се извърна. В тревата пред него бе коленичил широкоплещест Лишен, свел глава и скрил лицето си. Беше започнал да оплешивява на темето. Зад него бе коленичила Клон в реката.

Леко смутен, Ерик се опита да си припомни старите маниери. Той вдигна и двете си ръце с длани към мъжа.

— Като проводник на думата и делата на Безименните сили и на служителя Гарисмит те приветствам — ти, който си бил назован, когато Силите са крачели по този свят. Аз бях назован от тях Учителят Ръка кену и господарят Ръка от Морско острие дена Враг на Ауноранте Сангх. Как е твоето име, Лишени?

Мъжът повдигна глава и Ерик видя, че пред него е коленичил Нокът в гредата.

— Името на този презрян мъж е Нокът в гредата дена Първа ръка на работа — отвърна той с глас, малко по-силен от шепот.

— А ти, Лишена? — Ерик погледна към Клон.

— Клон в реката бе осъдена на мълчание, задето предаде своя клан — обади се Нокът. — Ако проговори отново, старейшините ще й отрежат езика.

„Има късмет, че още е жива“ — неволно потрепери Ерик.

— Господарю Учител, този презрян мъж моли за вашето опрощение — рече Нокът в гредата.

Изглеждаше смазан. Само преди час Ерик го бе видял да издържа на удари, които можеха да повалят бивол.

— И каква е по-точно причината Нокът в гредата да има нужда от моето опрощение?

Ръцете на Нокът се отпуснаха безсилно покрай тялото му.

— Този презрян мъж… моли за твоето ходатайство пред Безименните сили и Служителя. Той… — Нокът в гредата облиза устни. — Той се стараеше, кълне се в Очите на Служителя, стараеше се да остане верен на Словата. Но жена му… неговите жени… — Нокът не можа да довърши изречението.

— Аз не съм истински Учител, Нокът в гредата — уточни меко Ерик. — Безименните сили и Служителят няма да ме изслушат.

— Ти си единственото, с което разполагаме. Той моли, Учителю.

Ерик не отговори. Стоеше изправен пред коленичилия мъж и усещаше как облаците са се опрели на плещите му. Спомняше си изкривеното си отражение в шлема на онзи непознат витай, който го бе прибрал като екземпляр от зоологическа колекция. Спомняше си първите разкази на Кесса и Таса Ад за незнайните светове отвъд Стените на Света. Спомняше си — преди това — дългите години, през които бе поддържал своята вяра, също като коленичилия в калта мъж.

Спомняше си Арла на борда на „Ю-Кенай“, която се смее, докато й разказва за света.

„Твоята първа жена не е направила нищо лошо… — помисли си той. — А виж, втората…“ Ерик погледна към Клон в реката. На лицето й все още се четеше предизвикателство. Тя бе заложила на сила, в която вярваше, и бе загубила, но не изглеждаше победена. Ерик вече се съмняваше, че ще остане още дълго в клана.

Той бавно вдигна ръце над главата на мъжа й.

— Като проводник на думата и делата на Безименните сили аз виждам с очите на Служителя Гарисмит. Ако някой таи лоши мисли срещу Нокът в гредата дена Първа ръка на работа, нека позорното петно падне върху него. Служителят вижда, а Безименните знаят, че той винаги е оставал верен на Словата.

Ерик улови дясната ръка на Нокът и се пресегна със своята дарба. Нокът изохка, когато дарбата добави още един белег върху сложната криволица от татуировки — мъничка извита резка в знак на опрощение. Повечето негови сънародници носеха на ръцете си по седем или осем такива, но Ерик забеляза, че за Нокът това е първата.

— Върви си вече, Нокът в гредата. Мисля, че Ковач на желязо се нуждае от помощта ти.

Нокът се надигна тежко, поклони се и отстъпи заднешком, както повеляваха Словата. Клон в реката го последва, без да поглежда назад. Ерик ги изпрати с поглед, докато се скриха зад хълма.

— Благодаря ти за това, което стори.

Той се извърна стреснато. Арла стоеше в сянката на едно дръвче. Той прокара пръсти през косата си.

— Какво друго можех да направя?

Арла повдигна рамене.

— Би могъл да му кажеш, че Словата са също толкова безсмислени, колкото да гониш комарите, и че Учителите нямат никаква сила и власт да дават опрощение.

— Не беше ли ти тази, която ми каза да диря истината в Словата?

— Аз бях. — Тя се засмя уморено. — Но не бях сигурна, че ме слушаш.

Ерик също се засмя.

— Арла, почти е невъзможно човек да не те слуша. — Той кимна към къщите, откъдето се чуваше нарастваща глъчка. — Какво става там?

— Готвят се за заминаване. Тръстика на вятъра тръгва за Теснопът, за да разкаже там какво се е случило. Майка ми ще остане тук с Бурна вода, в случай че някой от нашите се появи. — Тя прехапа устни и на лицето й се изписа безпокойство. — Джей и аз поемаме към купола и подземията, за да видим какво има там. А ти и Учителят Сърце… — Арла млъкна и го погледна втренчено. — Ерик, какво е станало между вас двамата?

Ерик се поколеба. „Не е необходимо да й казвам. Тя няма право да ме пита. Какво значение има това? Нали се върнах. Правя всичко каквото мога. Какво й влиза в работата?“

— Това, което чу, е истина — заговори той. — Навремето имах любовна връзка с лейди Пламък в мрака. Тя беше приятелка на сестра ми, омъжена за един мой братовчед в напреднала възраст. Беше толкова красива, че аз… се влюбих в нея щом я видях. После тя… забременя… аз бях бащата на детето. Ти знаеш закона. Дете, родено от незаконна връзка, няма да бъде назовано от Безименните. То трябва да умре. Аз бях Учител. Аз трябваше да… трябваше да… — Той не можа да довърши. Тя го погледна със съчувствие и Ерик изведнъж си спомни, че тази жена е родила седем деца, четири от които са още живи. — Тя ме прокле. Изхвърли ме от къщата си, задето се бях подчинил на Закона и Словата. Не знаех какво да правя. Прибрах се при нашите. Исках да си почина, да намеря сили… Останах в Първоград два месеца. Най-дългите месеци в живота ми. Сестра ми Ум се бе омъжила повторно. — Той махна с ръка към къщата. — Започнах да забелязвам някои странни неща у мъжа й. Начинът, по който ме гледаше. Думите, които казваше. Съмнителни документи, които криеше. Той… не ми трябваше много време за да се досетя. Той беше Еретик. Беше се събрал с други хора, които вярваха, че Словата са написани не от Безименните, а от Учителите… — Улови погледа на Арла и сведе глава. — Добре де, зная. Но тогава бях млад. И бях Учител! — Той вдигна ръце към небето. — Вярвах. Опазили ме Безименните сили, наистина вярвах! Смятах, че всички Еретици трябва да умрат. Но не можех да го… не и след като бяха постъпил така с детето… Ето защо отидох при баща ми. И знаеш ли какво ми каза той? Знаел, че Сърце е Еретик, но било полезно да го държи близо край себе си. По такъв начин имал информация какво възнамеряват да предприемат групите от Първоград. Предупреди ме да не предприемам нищо. Съвсем нищичко. — Ерик увеси глава. — По закон имах право да го убия като еретик.

— Но не го направи.

— Не. Отново си тръгнах. Отидох на поклонение. После се хванах на работа в една ферма. Мислех, че няколко седмици тежък труд ще ми се отразят добре. Дори по едно време ми бе хрумнало да се хвърля в Мъртво море… Тогава се изкатерих на Терасирания склон и там чух странни, дори богохулствени истории. За хора, дошли отвъд Стените на Света, които се скитали наоколо. Открих ги в Храма с един от Учителите. Това бяха Таса Ад и Кесса, които бяха дошли да намерят Учител, съгласен да се върне с тях зад Стената. Изглеждаше ми по-голямо предизвикателство, отколкото да се самоубия. — Той поклати глава. — По онова време вече мразех целия този проклет свят. Мразех го, задето живеех в него, а синът ми бе мъртъв. Мразех го, задето не бях изпълнил докрай дълга си. Мразех Безименните и Служителя…

Тя положи ръка на рамото му.

— Всичко е наред…

— Съмнявам се. — Той усещаше топлината на ръката й и тя му действаше успокояващо, като дарбата. — Щом всичко е наред, защо продължават да се случват ужасни неща?

— Точно това се опитваме да разберем, нали?

— Да.

Той покри ръката й със своята и тя не направи опит да я издърпа. Двамата останаха така задълго. Ерик изпитваше неистово желание да я притегли към себе си, да потърси утеха в тялото й, но осъзнаваше, че не може. Вече всички знаеха, че е Учител. Ако кланът ги залови, ако разбере, че са имали връзка, според закона Арла трябваше да бъде пребита до смърт.

— Какво… — поде колебливо — смяташ да правиш с… — Той погледна в посоката, в която беше изчезнал Нокът в гредата.

Арла също погледна натам и въздъхна. В очите й се четеше болка.

— Не зная. С Нокът всичко е свършено, разбира се… но иска да задържи децата, а рано или късно ще си вземе друга жена и те ще станат нейни, освен ако не изкупя вината си и не се спогодя с него. Би могъл да се раздели с Малко око, но едва ли ще се съгласи за момчетата. — Тя потрепери.

— Мога да му заповядам — предложи тихо Ерик.

Арла го погледна с широко отворени очи. Първо изглеждаше изплашена до смърт, сетне обнадеждена, накрая потисната.

— Нека първо се отървем от витаите — рече тя. — А след това, ако все още сме живи, ще видим какво може да се направи. — Вдигна глава и огледа небето. — Скоро ще вали.

— Да — кимна Ерик. — Знаеш ли, струва ми се, че може да се види и оттук.

— Кое?

Облаците над тях бързо се сгъстяваха. Цветът им бе въгленочерен.

— Хрумна ми нещо. — Ерик продължаваше да гледа към небето. — Веднъж на Шестнайсети май Селучия Рос ми каза, че Очите на Служителя са само една от многото звезди в тяхното небе, което означава, че слънцето на Шестнайсети май е звезда в нашето. Помислих си, каква ирония… Няколко свята, намиращи се на една ръка разстояние или във всеки случай достатъчно близо, за да се виждат в небето, а не можем да се разберем.

— Ерик, какво те прихваща? — Тя протегна ръка и го разтърси за рамото.

Той сведе поглед към нея.

— Арла, трябва да ти кажа нещо важно. Но искам да ме изслушаш с камъните.

Тя присви очи, но не бързаше да отговаря. Отвори мълчаливо кесията и извади един от камъните.

— Обещай ми, че ще свършиш преди да завали — тя стисна в шепата си бялата сфера.

Лицето й започна да се изменя, сякаш в душата й постепенно се заселваше друг човек. Ерик облиза устни и заговори:

— Хората започнали да колонизират Обитаемата галактика преди около десет хиляди години, според предположенията на някои учени. Заради огромните разстояния между звездите завладените светове трудно поддържали помежду си контакт дори след конструирането на трифазовия двигател. После започнал период на революции, хаос и глад. Колониите изгубили връзка помежду си, намерили се и пак се загубили. Но не всички напуснали Еволюционното начало.

— Някои, си от това от коя страна на света си се родил, — поде Арла, — бих искала да узная кои тогава са били Безименните сили?

— Нямам представа — сви рамене Ерик. — Но разчитам ти и Джей да го разберете. Всъщност би могла да попиташ — той кимна към кесията с камъните.

Арла втренчи поглед в него. Едри капки пот избиха по челото й.

— Хайде да се прибираме — рече тя тихо, обърна се и влезе в къщата.

На Ерик не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

 

 

Сребрина от облаците стоеше насред площада пред кръчмата, която бе избрала за свой щаб, и гледаше към издигащата се звезда на Небесните. Звездата се изкачваше бавно, право нагоре, следвайки сребристия шнур, който бяха спуснали за нея.

— Успяхме! — провикна се тя триумфално. — Те отстъпват! Пазач на ключовете погледна към облаците.

— Наистина ли? — попита обнадежден. Крал Сребрина размаха бойната си секира.

— Дори това да е само стратегическо отстъпление, в момента няма кой знае какво значение. Важното е, че имаме възможност да си върнем Високата къща преди първоградските войници да успеят да се организират. Ей, момче! — извика тя на едно дете в алено-зелена униформа. — Обяви сбор! Потегляме!

Момчето изтича на улицата.

— Сбирай се! — чуха го да напряга тънкия си глас. — Сбор!

— Пазач, намери генерала и го доведи тук. — Сребрина извади ездаческите си ръкавици от колана и ги нахлузи.

— Ваше Величество! — Пазач на ключовете се поклони и изтича след момчето.

Останала сама, Сребрина загледа небето с трепкаща на устните усмивка.

— Внимавайте да не ме оставите твърде дълго необезпокоявана, Небесни човеци — прошепна тя. — Защото ще ви накарам да съжалявате.