Сара Зетел
Възвръщане (10)

9.
Амаярски участък, колония Кетран, 06:20:34 местно време

„… защото когато хората познаят свободата, губят търпение към робството.“

 

Зур-Ишен ки Малияд, „Когато напусках Кетре“

— Помолиха специално да се срещнат и да разговарят с теб.

Шим, Третият емисарски глас, протегна долния си чифт ръце към Кив.

Кив въздъхна и се разгъна. Все още не можеше да преживее раздялата с децата си. Бяха го предупреждавали, че ще е трудно, че трябва да се подготви душевно за постоянната изолация, в която се озоваваш на орбита, но се оказа по-тежко. Въпреки че и сега Ере бе обгърнала раменете му с ръчички, той се чувстваше невероятно самотен.

„Ние сме на служба — припомни си той, — а службата не е за слабохарактерни. Дали някога моите дъщери ще се научат да разбират тези хора, които живеят като жреци, а действат като безумци? Дали ще преоценим необходимостта да обвързваме живота си с техния?“

Най-смахнати без никакво съмнение бяха Рудолантските витаи. Мисълта, че му предстоеше да се срещне точно с техни представители, бе почти непоносима. Не помагаше дори меката успокояваща обстановка на посолството с неговите арковидни тавани и топли цветове на стените. В главата му непрестанно се гонеха неканени мисли за Арла Камък и обещанията на Перивар, че каквото и да се случи, семейството на Кив ще остане в безопасност.

— Свързахме се с нашите представителства на Кетре и на още няколко станции — докладваше Шим. — Рудолантските витаи се изтеглят навсякъде. Изглежда въпросът с онази планета е от особена важност за тях. Трябва да разберем дали това ще доведе до промяна в баланса на силите при хората. Опитай се да поразучиш нещо в тази насока…

— Ще се постарая.

Шим прибра три от очите си.

— Това е всичко, за което те молим, Кивере. Очакват те в стаята за посетители.

Ере го стисна малко по-силно с крачетата си. Двамата прекосиха серия от свързани помещения и се озоваха в приемната. От потрепванията на ръчичките на Ере личеше, че и тя е развълнувана от предстоящата среща. Понякога Кив се питаше дали не се увлича прекалено по интригите.

Помещението за посетители бе под един от най-високите куполи. Таванът се подпираше от кръстосани шестоъгълни подпори, между които висяха мембрани — точно такава мембрана разделяше стаята на Перивар от помещението на Кив.

Зад мембраните го очакваха двама витаи. Кив премигна с всичките си очи, а Ере го стисна с ръчички. Две деца с червени наметала и голи глави, досущ като на възрастните, стояха до гостите. Почти се бяха притиснали в тях и се оглеждаха с големите си учудени човешки очи. „Страхуват се“ — досети се Кив.

— Какво са намислили, татко? — прошепна Ере. — Хората не водят децата си на официални срещи.

Кив изви ръка и я погали.

— Благодаря ти, че ми напомни, мъниче. Изглежда наистина са намислили нещо.

Кив се разгъна в цял ръст и си придаде тържествен вид. Витаите не помръдваха.

— Аз съм Кивереришакадене. С мен е моето първородно отроче Ере. Бъдете добре дошли и говорете — за какво става въпрос?

— Аз съм Пратеник Ордет, а до мен стои Пратеник Парал.

С нас са децата ни Йолфиан и Тала. Дойдохме да ви предложим възнаграждение за службата, на която искаме да ви наемем.

— Ако става въпрос за работа с комуникации… — поде Кив.

— Моят партньор и аз имаме фирма — довърши Ере. Кив протегна една от горните си ръце и й запуши устата. Не биваше да се държи като в офиса на Перивар. Тази работа бе съвсем различна.

— Не става дума за комуникации — възрази Парал. — Говорим за малко по-особена служба и възнаграждението ще е два пъти по-голямо от годишния ви доход.

Кив усети, че клепачите му треперят.

— Толкова много? И какво се изисква от мен?

— Сигурно сте чули изявлението ни относно планетата с обозначения МГ49суб1?

— Да.

— На този свят има артефакти, които са заплашвали нашите Предци и в края на краищата са ги принудили да избягат от родния си свят. За нас е особено важно да съберем колкото се може повече информация за тези артефакти преди нашите деца да стъпят отново на Родната земя. В противен случай ще бъдем изложени на същите опасности, на които и нашите Предци. За да избегнем подобна заплаха, си позволихме да вземем такъв артефакт на един от нашите кораби. Но ни го откраднаха. Известно ни е, че вашият партньор Юл Ган Перивар е съдействал при продаването на артефакта…

— Говорите за Арла Камък? — Кив се отдръпна назад.

— Говоря за един артефакт — поправи го Пратеник Парал. — Същият, който би могъл отново да се озове в ръцете на Перивар. Ако това стане, ще ви помолим да ни го върнете. — Парал положи ръка на рамото на Тала. — Двегодишно възнаграждение е нищо в сравнение с безопасното завръщане на моето дете у дома. Ще получите половината веднага щом се съгласите да приемете службата. Сумата може да бъде преведена на вас или на вашите деца.

— Защо не говорите с Юл Ган Перивар? — попита Кив.

— Той и друг път е работил против витаите — отвърна Парал, без дори за миг да обмисли въпроса. — Няма причини да смятаме, че сега ще постъпи по различен начин. Приемете ли договора, ще покажете, че държите на изрядните отношения повече от вашия бивш партньор.

— И още нещо — добави неочаквано Йолфиан и дискът преводач побърза да смени тембъра, за да се нагоди към детското гласче. — Ще потвърдите, че шеселите могат да бъдат по-добри съюзници на витаите от някои, които се венчаят с титлата „хора“. Когато се установим на новия свят, ще имаме нужда от вашата помощ.

— Мелодията на езика… — прошепна в ухото му Ере. — Нещо в интонацията им не е наред. Според мен малкият е запомнил изказване наизуст. Опитват се да ни отвлекат вниманието.

Кив премигна, за да покаже, че я е чул.

— И ако не се съглася?

— В такъв случай ще си тръгнем и ще ви благодарим за вашата откровеност. И никога вече нито един шесел няма да бъде потърсен от витай — отвърна Ордет.

Кив дори не се нуждаеше от разтревожения шепот на Ере, за да разпознае заплахата. Той сгъна врата си и втория чифт ръце, за да се снижи до нивото на витаите. От опит знаеше, че този жест винаги притеснява Перивар, но сега събеседниците му не показаха никаква реакция.

— Тъй като включихте в разговора ни и благополучието на всички шесели, налага се да обсъдя предложението ви с Емисарския глас, преди да ви дам отговор.

Ордет каза нещо на Парал, което дискът не можа да преведе. Звучеше като „Навин уару кеткет ти“. А Парал отговори с „Ивет микхайн“. Каквото и да означаваше това, децата стояха като кукли и не пророниха нито дума.

„Защо им е да подкупват цял народ? — зачуди се Кив. Сигурно защото могат.“

— Това е игра, татко Кив — шепнеше Ере. — Довели са децата…

— Да, Ере, зная. — Той отново погали дъщеря си. — Да се надяваме, че Гласът ще ни подскаже как да постъпим.

Емисарски глас ги очакваше в залата за аудиенции. Ере се спусна по тялото на баща си, изправи се на пода и сгъна ръце в почтителен жест. Кив направи същото, но по-сковано. Тялото му беше стегнато от напрежението. Гласът, естествено, бе чул всяка дума от разговора им с витаите. Срещата бе твърде важна, за да не бъде проследена. Самият Емисарски глас бе съчетание от няколко шесела от различни краища на планетата. За Ере вероятно те всички изглеждаха еднакви, но Кив забелязваше едрите северняшки люспи върху кожата на Джи и усещаше миризмата на братовчедите си Гов и Шим.

Гов се изпъна в цял ръст.

— Обещай им, че ще постъпим с тяхната собственост така, както те пожелаят.

Кив коленичи и снижи нагръдника си към пода.

— Емисарю, тук се крие много повече, отколкото се вижда на повърхността. Това, което те наричат артефакт…

— Е родител на няколко живи деца — побърза да се намеси Ере през главата на баща си. — Четири.

— Към които витаите също предявяват претенции — обясни Гов. — Щом притежават децата, значи и техният родител им принадлежи.

Гов произхождаше от полуостров Си-Тук, където бе съществувало робство почти до деня на въвеждането на Законите за единство. Почти до времето, когато майката на Кив бе снесла своите яйца.

— Но как е възможно да предявяват подобни претенции? — инатеше се Кив. — Само защото твърдят, че предците им произхождали от тази планета. Е, и аз произхождам оттук — той се обърна към Гов. — А от три четвърти век тамошните жители настояват, че земята им принадлежи и че всички ние, останалите, сме нашественици.

Гов изсъска нещо и Джи се присви.

— Кивере, сега не е моментът да разпалваме стари вражди — той изцъкли три очи. — Витаите винаги са били стриктни в отношенията си с нас. Ако техни представители заявяват, че ще прекъснат връзките с шеселите, значи трябва да им вярваме.

— Колко от това, което казваш — намеси се неочаквано Шим, — е повлияно от партньорството ти с Перивар.

Ере изсъска ядно. Кив беше шокиран. „Какво си мисли? Само защото е Емисар може да отправя подобни забележки…“

— Всъщност въпросът е напълно уместен — обяви Кив по-скоро към Ере, отколкото към Гласа. — Честно казано, той наистина ми влияе много. Но нали точно това бе целта на моята мисия — да опозная по-добре хората като партньори. Освен това, Емисарю, позволете да ви припомня, че не всички хора харесват витаите.

— И много от тях не харесват и нас — отвърна Шим. — Витаите поне нямат нищо против биологичните ни различия. За разлика от Обединителите например. — Той се изпъна, докато се извиси над всички останали в помещението.

— Да, господа — потвърди Кив, — с Обединителите трябва да се внимава. Но имаме и други възможности. Както се знае, хората са навсякъде из галактиката…

— Но не навсякъде се спогаждат помежду си — довърши Ере.

— Не разбирам накъде биеш, Кивере — подметна Джи.

— Витаите се свиват. Наблюдаваме го повсеместно и макар да е временно, на местата, където си тръгват, ще възниква празнота във властта. Хората ще търсят начини да възстановят равновесието.

— И защо ние да не сме част от това ново равновесие? — добави триумфално Ере. — Имаме необходимите ресурси, умеем да работим с тях. Може постепенно да се превърнем за хората в онова, което бяха за тях витаите — в необходимост.

Шим замислено размърда муцуната си. Останалите изчакваха търпеливо какво ще каже.

— Кивере, откъде у теб това внезапно красноречие? — попита Гов.

Кив протегна ръце и Ере се покатери върху тях така, че да се изправи пред Гласа.

— Изложих на риск живота на всички свои деца в името на идеята да се научим да живеем с хората по начин, който, не би навредил на бъдещето на шеселите.

Това бе абсолютно непочтено и той го знаеше. Само търговците имаха право да се развъждат извън планетата. Емисарите оставяха децата си замразени или в стаза. Беше също толкова несправедливо, колкото витаите да доведат своите деца.

Гов прибра втория си чифт ръце.

— Колкото и да е примамлива тази възможност, ще наложи промяна в официалната политика. Ето защо засега не можем да преминем към нея.

— Бихме могли, ако Емисарят вземе подобно решение — предложи Джи и Кив се зачуди доколко единен бе Гласът.

— Нека не надвишаваме правомощията си — неохотно отбеляза Шим. — Ние сме Емисари на Кетран, а не при витаите.

— Трябва да разберем дали витаите са се срещали с Емисарския съвет и какво решение е било взето — предложи Джи.

— Витаите бяха пределно ясни в исканията си — рече Гов.

— Въпреки това — продължи да настоява Джи — не могат да ни попречат да се консултираме с нашия съвет. Като високоорганизирано общество те със сигурност могат да оценят необходимостта от дисциплина и ред.

— Двамата с Перивар можем да ви осигурим канал до един час — предложи Кив.

Гов извъртя и четирите си очи към него. Той не обичаше да се споменава Перивар. Всъщност не харесваше и Кив.

— Ти спечели малко време, Кивере — спокойно отбеляза Гов. — Какво смяташ да правиш с него?

Кив изпъна гръб.

— Първо искам да разбера дали Перивар е съгласен да работи с нас. Необходими са ни помощници сред хората. Може би е дошло време да наемем някого.

Гов затвори очи.

— Не виждам на кого бихме могли да се доверим.

— И това е вярно — смирено се съгласи Кив.

— Добре, иди да ни осигуриш канал — рече Джи. — След час ще сме готови. Гласът ще каже на витаите, че трябва да почакат, докато бъде издадено официално становище на Емисарския съвет.

— Благодаря ви, емисари! — Кив почтително сгъна ръце и се отдалечи бавно.

 

 

В душата на Парал се бореха гняв и отчаяние. Добре че Свидетелят не го гледаше, инак лицето му сигурно щеше да издаде всичко. Децата вече се бяха настанили на свободните седалки в каюткомпанията. Парал не знаеше защо ги бяха взели, след като дори тяхното присъствие не ги бе спасило от провала. Чудеше се само какво ще каже на Карил.

— Ще трябва да се свържеш с Баск — рече Ордет и чукна диска два пъти. — Станцията е локализирала местонахождението на Камък в Стената.

— Тогава да вървим да я намерим — предложи Парал.

Ордет разпери ръце.

— С децата? Не стига, че рискувахме живота им, като ги взехме на кораба! Разкриваш се твърде много, Парал.

— Да се разкривам? — Той рязко дръпна ръка. — Пред кого? Пред чудовища и деца? Време е да престанем да се крием. Нали това е кредото на Империалистите?

— Империалистите нямаше да стигнат дори дотук, ако не бяха използвали заобиколни пътища — просъска Ордет. Ще си играеш на диктатор, когато си осигурим стабилна база за действие! — Тя млъкна и видимо направи опит да се овладее. — Нека Баск прибере артефактите. Уару ще има възможност да ги изучава, а ние ще узнаем онова, което ни трябва.

— Както и Съглашението — промърмори той.

— А пък ти ако не докладваш, със сигурност ще привлечеш вниманието на Свидетеля. Не можеш да ме убедиш, че тя вече не разполага със сателитна информация.

— Добре — въздъхна Парал след кратко мълчание. — Не е изключено Баск да не успее да задържи Камък в Стената. — Веднъж вече му се измъкна, а сега не знаем дори накъде се е насочила…

— Освен ако ти не му кажеш — рече Ордет.

— Добре. Ще го пратим при нея, но ще вземем мерки да няма на кого да я предаде, ако я открие.

— Какво си намислил?

— Смятам, че не е редно да спираме процеса на Възвръщането заради някакви си шесели. Няма ли някой, който би ни помогнал?

— Ще потърся в отдела доверени хора. Но Парал, разбери, трябва да действаме внимателно.

— Ордет, времето да се пипа внимателно отмина. Много отдавна.

 

 

За стотен път ръката на Арла посегна към кожената кесия и за стотен път тя я спря.

„Зная достатъчно. Опазили ме Безименните сили, знам достатъчно, за да мога да чета табелите и да разбера кога трябва да сляза от автобуса.“

Но не й беше никак лесно да мисли, а още по-трудно да чете без помощта на камъните. Беше свикнала да ги използва, за да си подрежда мислите всяка нощ, откакто посещаваше лабораторията.

Тя опря буза на хладното стъкло и се загледа в мозайката от цветове, която се менеше зад прозореца.

„Дали въведох правилно крайната цел на пътуването? Ще трябва да проверя. — Ръката й отново посегна към кесията. — Не, по-добре да следя надписите!“ Тя се загледа към екрана, разположен над прозореца на кабинката отпред. Третата спирка бе отбелязана като 32–35 Стария квартал. Да. Това бе адресът на Перивар. Тя се облегна назад и се помъчи да се успокои. Където и да бяха витаите, важното бе, че ги няма тук.

„Засега. Трябваше да се досетя, че Безименните няма да ме оставят да се измъкна толкова лесно. Те не покровителстват хора, дръзнали да напуснат Царството. Но каквото и да стане, ние не сме като Небесните. Никога няма да сме свободни като тях. Това обаче не значи, че трябва да се предам, нали? Няма да го направя. Каквото и да ме чака, когато се върна у дома.“

Автобусът намали плавно скоростта и спря. Арла се намести неспокойно. Небесните, които никога не се безпокояха заради лошото време и дъждовете, сякаш въобще не си лягаха. Слънцето вече клонеше към хоризонта, а автобусът бе почти пълен с пътници.

Вратите отдясно се повдигнаха и Арла погледна машинално, за да види кой се качва. Сърцето й спря да бие. Бяха двама витаи. Някой изруга полугласно, друг плю. Чуха се изплашени и ядни възклицания. Арла не можеше да свали очи от загърнатите в алени туники фигури.

Витаите въобще не погледнаха към празните седалки край вратата, а се насочиха право към нея. Арла сведе глава, но въпреки това чуваше шума от приближаването им. Когато отново вдигна поглед, те стояха пред нея. Съвсем неподвижно, дори телата им не се поклащаха в такт с движението на автобуса.

Единият бе онзи, който я залови предишният път. Баск. Вторият бе по-нисък и по-закръглен. Може би беше жена, но нямаше как да определи.

Баск седна на празното място до Арла и въведе нова спирка в разписанието. Арла не познаваше адреса. Попадна между седма и осма спирка, което означаваше, че е някъде далеч оттук.

— Според законите на тази планета ние имаме собственически права върху твоето тяло — рече Баск с равен и безизразен глас.

Арла усети, че гърлото й се свива. Сигурно пътниците ги чуваха, но едва ли някой щеше да се намеси.

— На когото и да те е изпратила Зур-Аял, няма да стигнеш там.

Арла мълчеше. Сега вече със сигурност бяха в центъра на вниманието на всички пътници, но никой не помръдваше. Витаите биха могли да я вдигнат на ръце и да я изнесат навън, без някой да им попречи. Арла не можеше да разчита на помощ от тези чужденци. Нито пък витаите.

— Изтрий спирката си от списъка, Арла Камък — заповяда й Закръгления.

Арла отпусна ръце в скута си.

— Може да ме отведете с вас. Може да сложите ръка на Царството и да унищожите всичко, което е било създадено от Безименните сили, но по-скоро ще умра, отколкото да ви сътруднича.

Известно време двамата я разглеждаха мълчаливо. Арла забеляза, че Закръгления мърда с устни, сякаш повтаряше онова, което тя бе казала. Накрая устните му се изпънаха в права линия.

Чу се мелодичен сигнал и на екрана премигна следващата спирка. Автобусът отново забави ход. Вратите се отвориха.

Арла измъкна от колана си шоковата палка, която бе взела от ветеринарния отдел на лабораториите — с нея подкарваха по-немирните животни, — и я опря в ръката на Закръгления. Той изпищя от електрическия удар и тя се втурна към вратата.

— Ауноранте Сангх! — кресна Баск.

Обувките й удариха паважа в същия миг, когато ушите й доловиха думите му. Тя побягна, опитвайки се да запази равновесие, все още зашеметена от чутото. Беше достатъчно силна да изпревари дори автобуса.

Градът бе озарен от вечерните светлини, които местните толкова много обичаха. Единственият й шанс за спасение бе да се отдалечи колкото се може по-бързо от витаите. Пред погледа й се мяркаха размътени физиономии. Минувачите едва съумяваха да отскочат от пътя й. Странната светлина я объркваше. Нечии ръце се опитаха да я задържат и тя ги отблъсна. Застигнаха я викове и ругатни. Тя сви зад следващия ъгъл, после смени посоката отново, без да има каквато и да било представа накъде се движи. Най-важното сега бе да се измъкне.

Скоро обаче усети, че се задъхва. Пред очите й танцуваха звезди. Тя спря и се подпря на каменна стена. Дишаше мъчително, на пресекулки. Когато най-сетне успя да се съвземе, Арла се огледа. Ярките светлини и червено-златистите светещи табла й подсказваха, че се намира в един от кварталите на Първите семейства, близо до местата за развлечение и големите магазини. С изцапаните си лаборантски дрехи тук сигурно щеше да прави впечатление.

И наистина някои от минувачите я заглеждаха или се обръщаха след нея. Погледите им бяха недоволни, дори враждебни. За щастие на улицата не се виждаха никакви витаи.

„Не са били готови за преследване.“

— Какво става, момиче?

Арла подскочи. Мъж с жълто сако се подаде иззад една ограда и втренчи в нея поглед. Имаше властни маниери.

Арла се подпря на оградата, за да облекчи натоварването върху омекналите си колене.

— Да не си болна? — продължи мъжът. — Или са те ограбили?

— Не, господине — отвърна тя пресипнало. — Изгубих се.

— В такъв случай смятай, че си се намерила. — Той й посочи една колона в средата на улицата с мигащите знаци на обществен информационен център. — Или ще извикам полицията да почисти улицата от теб.

— Да, господине. — Тя облиза пресъхналите си устни.

„Когато не можеш да се върнеш, остава ти да вървиш напред.“ Тя се отправи с олюляване към стълба. Когато наближи, подпря длани на пулта и си пое дъх. След това се загледа в тъмния екран. Беше виждала един асистент в лабораторията да използва инфосистемата — за да влезе, бе използвал общоизвестен код…

„Зная го. Не може да не съм го запомнила. В ума ми е.“ Но колкото и да се опитваше, не можеше да си го спомни. „Проклятие!“

Тя бръкна в кесията и стисна гладката повърхност на камъка.

Границите на паметта й се разшириха неимоверно — толкова рязко, че й се зави свят. Веднага си спомни кода. Продължаваше да стиска камъка, наслаждавайки се на усещането за невероятна свобода, но накрая — не без усилия — си наложи да го пусне.

Сякаш нечия тежка ръка притисна ума й и смачка всичките й мисли. Тя премигна глуповато и се загледа в положените върху клавиатурата пръсти. После, малко по малко, си припомни кода и го въведе несръчно. Черният екран светна и на него изплува непознато мъжко лице.

— Това е специално съобщение за всички членове на Първите семейства. Моля, явете се незабавно във вашата секция, за да гласувате.

„Това пък какво означава?“ Тя отдръпна ръка и се потърка замислено по челото. Лицето на мъжа се стопи. Арла отново бе изправена пред черния екран. Беше направила всичко, което е по силите й. Ръката й отново се спусна към кесията. „Не! — тя стисна зъби. — За втория път може и да не ми стигнат силите.“ Пръстите я сърбяха. Отново се разрови из паметта си, но не откри там нищо, което да й е от полза. Пое си дъх и бръкна в кесията. Почти в същия миг ръката й изписа нова комбинация. Екранът светна и на него се появи карта на града с очертан в червено криволичещ маршрут до дома на Перивар. Тя чукна бутона с надпис „Разпечатка“. От процепа се изниза хартиено копие на картата. Арла го откъсна и го стисна в шепата си.

За един кратък миг й се дощя сега да е в Теснопът. Там никой нямаше да я преследва, още по-малко да я открие. Познаваше и най-закътаните местенца по-добре от плъховете. Лишените щяха да я приютят, без да задават излишни въпроси, и да й помогнат с всичко, от което се нуждае. Нямаше да се страхува от шпиони и предатели, а ако нощта бе студена и непредсказуема, поне щеше да вдишва познат въздух и да крачи из тъмни, но спокойни улички. Би могла да се ориентира по знаците върху стените. Аял грешеше — тя наистина почти не можеше да чете. Само наблюдаваше и попиваше, а камъните подреждаха информацията в мозъка й. Ала сега нямаше време за това.

С карта в ръка тя се отправи към дома на Перивар.

Когато Кив се прибра у дома, децата се накатериха по него, настоявайки да чуят новините. Той остави Ере да задоволява любопитството им и чукна своя диск.

— Перивар? Трябва да отворя преградата.

— Разбира се, действай. — Гласът бе жив, енергичен и ядосан. Кив отмести преградата. От другата страна Перивар крачеше напред-назад и от време на време подритваше стола.

— Какво се е случило? — попита Кив.

— Витаите са пощурели, ето какво! — Той отново изрита стола. — Отвлекли са Ерик Борн!

— Какво? — Кив почти опря муцуна в мембраната.

— Току-що получих съобщение от Дориас… по-точно от изкуствения интелект, създаден от Дориас… — Той спря и зарови пръсти в косата си. — Дори не са го арестували, просто отишли и го сграбчили. Аял също се свърза с мен и ми каза, че търсели Арла… Какво им става?

— Не зная — отвърна Кив. — Мен също се опитаха да подкупят, за да им кажа къде е Арла Камък.

— И ти какво им каза? — вцепени се Перивар.

— Ами нямаше много за казване — Кив му преразказа случилото се в посолството. Чуваше как Ере предава същата история на останалите деца. — Хайде, прибирайте се във вашата стая — подкани ги той, когато приключи. — След малко ще дойда при вас.

Ере свирна въпросително, но той само разтърси глава. Ри и Ша се покатериха върху нея и я задърпаха навътре. Дене и Ка подтичваха след тях.

Кив отново извърна поглед към своя съдружник. След това, като подбираше внимателно думите, му предложи да започне работа за шеселите.

— Е, какво ще кажеш, партньоре? Ще паднат добри пари. Думите му като че ли поразсеяха гнева на Перивар.

— Звучи примамливо. Нека витаите и Обединителите да си трошат главите. — Той се наведе и вдигна поваления стол. — Но не мога да изоставя Ерик… Сигурно ще кажеш, че не му дължа нищо, но не е така. Би могъл да ме използва хиляди пъти, а не го стори. Нека поне разбера дали мога да направя нещо. Ще чакам „Ю-Кенай“ на космодрума. Ти ще можеш ли сам да отвориш канала?

— Ще се справя. — Кив протегна и двата си чифта ръце. — Но след това най-добре да се срещнем в посолството. — Той почувства, че го завладява безпокойство. — Хората воюват за територии, нали?

— Доста често — промърмори Перивар. — Аз също веднъж попаднах в една такава война.

— Възможно ли е витаите да се готвят за война?

— Напълно възможно. Не съм чувал да го правят досега, но е съвсем типично за начина, по който действат.

„А аз им отказах онова, което искат — помисли си Кив и стрелна с уплашен поглед децата си. — Най-добре ще е колкото се може по-скоро да се приберем в посолството.“

Перивар поръча кола и си облече сакото.

— Предупреди ги, че ще дойда — извика от вратата. — Ще гледам да не се бавя. Искам само да чуя какво ще каже този Аду.

Той излезе и Кив затвори преградата.

— Ереришакадене! — извика и надникна във всекидневната. Децата се измъкнаха от своите спални ниши и се скупчиха около него. — Пригответе се, ще се местим в посолството. Може да останем там няколко дни. Вземете всичко необходимо. Ерери, откачете капсулите. Шакадене, елате с мен да ви покажа какво трябва да вземете.

„А след това ще трябва да разтоваря…“ Светлините угаснаха.

— Татко Кив? — повика го Ере. — Татко Кив? — чуха се и гласовете на другите.

Кив пусна долния си чифт ръце и ги прегърна.

— Стойте спокойно. Сигурно е спрял токът. Ще го оправят веднага. — Той си заподсвирква с привидно безгрижие, но чувстваше, че кожата му е изсъхнала от страх.

Движейки се пипнешком с четирите си ръце, Кив се върна в работилницата и се опита да си спомни къде беше превключвателят за аварийното захранване.

Изведнъж преградата към стаята на Перивар се отмести встрани. Заслепи го яркобяла светлина. Кив премигна с всичките си очи. Едва успя да различи два човешки силуета, озарени от сияещите светлини на хола. Един от тях вдигна някаква кутия и от нея се разнесе свистене. Кив се облещи от уплаха. Мембраната започна да се свива.

Кив се метна към вратата и дръпна преградата обратно. Удари с длан ръчката за аварийно затваряне. Нищо не се случи. Кислородът вече прогаряше вените му, просмуквайки се през порите на кожата. Преградата отново се отмести. Озари го светлина. Двама витаи — единият висок, другият по-нисък и закръглен — прекрачиха прага.

Дене хленчеше. Ка и Ша се притискаха в глезените му. Кив ги вдигна на ръце. Бяха твърде леки. Кислородът гореше върху кожата му, едновременно прекалено горещ и нетърпимо студен. Децата трепереха.

— Убийци! — извика Кив и отстъпи назад пред двамата, които стояха като статуи и не правеха нищо, освен че държаха преградата отворена. Той се опита да си събере мислите. „Трябва да скрия децата в капсулите. Веднага! Хайде, движи се!“

Краката му се подгънаха. Децата закрещяха името му в един глас, а изгарящият леден кислород притискаше ушите му и пълзеше по кожата. Той се олюля и рухна на пода.

— Ерериш… — Кив не можа да си спомни останалите имена.

Арла спря и втренчи поглед в кафеникавата тухлена стена на къщата, в която живееше Перивар. Едва сега си позволи въздишка на облекчение. Няколко пъти бе свивала в погрешна посока и се налагаше да се връща обратно. По някое време слънцето се бе скрило. Тълпата по улиците понамаля, автобусите също се разредиха. Арла предположи, че е доста късно. Ако се съдеше по болките в краката и ставите, вървеше от много време. Въпреки това свежият въздух и постоянното движение й бяха помогнали да се успокои.

Тя пъхна картата в джоба си и прекоси улицата. Външната врата на сградата се отмести веднага щом я докосна. Спомни си без помощта на камъка, че Ерик бе натиснал най-горното копче в асансьора, когато я доведе предишния път. Кога ли беше това? Преди три седмици или триста години? Тя затвори очи и се облегна на стената на кабината. Край на мъките! Сега вече за всичко щеше да се погрижи Перивар.

Кабинката спря и вратите се разтвориха. Коридорът бе озарен от ярка светлина. Тя премигна и потърка очи. В дъното на коридора вратата на Перивар зееше отворена — знак на гостоприемство в страната, от която идваше. Тя се усмихна и закрачи натам, усетила спокойствие.

Но когато се приближи, долови миризма на озон и развалено. Коридорът зад вратата тънеше в мрак. Не се чуваше никакъв шум.

„Бягай! — рече един глас в главата й. — Изчезвай оттук веднага!“

„И къде да бягам? Аял не може да ми помогне. Дори да открия космопорта, какво ще правя там?“ Тя стисна зъби, свали шоковата палка от колана си и бавно прекрачи прага. В сумрачната стая не се виждаше никакво движение. Всички уреди в работилницата бяха замрели. Никой не мърдаше около тях. Вратата към всекидневната на Перивар също зееше. И там нямаше и следа от движение.

Погледът й се плъзна покрай изгасените машини към портала, който делеше помещенията на Перивар от тези на Кив. Преградата бе отместена, а на прага имаше купчина от парцали — останки от онова странно вещество, което предпазваше от смесване атмосферата в двете стаи. Още по-нататък нищо, освен сенки и бледи светлини откъм прозорците.

Арла изруга полугласно и отстъпи назад към хола. Внезапният повей и рязкото изщракване й подсказаха още преди да се обърне, че вратата се е затворила. Тя опря длани върху гладката повърхност на сканиращото устройство на ключалката. Никакъв ефект. Изруга отново. Вратата беше заключена и не можеше да направи нищо. Никой не й бе показвал как да отваря врати без помощта на скенера. Изведнъж се сети, че витаите биха могли да я проследят, като проверят коя спирка бе въвела в програмата на автобуса, и продължи да ругае.

След това прехапа устни. Ако е така, може вече да я чакат тук! Тя се обърна и погледна към останките от мембраната. Може би целта им е била всичко да изглежда като инцидент?

„Скрий се, Арла.“

„Къде? Близо до вратата? И да ги нападна, когато влязат? Не, ще се досетят. Сигурно ще бъдат нащрек. Ще се притая в някой ъгъл. Нека ме търсят.“

Тя се огледа. Стаите на Перивар бяха тесни и малки. По-добре да използва някое от помещенията на Кив.

„Скрий се в мрака. Потърси оръжие. Опри гръб в стената, не им позволявай да се промъкнат незабелязано до теб.“

Без да сваля очи от входната врата, тя отстъпи назад към сенките. Опипваше внимателно с крак пода, преди да направи следващата крачка. Точно сега не биваше да си позволи да се подхлъзне и да падне.

Но когато стигна вратата към всекидневната на Кив, тя замръзна. Длъгнестото му и безжизнено тяло лежеше през прага. Ръцете му прегръщаха три мънички трупчета. Три от дъщерите му бяха издъхнали заедно с него.

Първо я завладя ужас. После гняв срещу безскрупулните действия на витаите.

„Не бива да се постъпва така с деца! Ако имаш недоразумения с родителите, решавай ги с тях, но остави децата на мира. Никой не бива да им посяга. Това и Безименните го забраняват.“

„Само че сега не си в Царството на Безименните. Небесните постъпват по друг начин.“

„Но не и по този! Няма сила на света, която да ги оправдае!“

Тя направи опит да се овладее и да прескочи изстиналото тяло на Кив.

— Съжалявам! — прошепна на мъничките трупчета, докато се надвесваше над тях. — Наистина съжалявам, Безименните са ми свидетели!

Кракът й докосна нещо и то изпищя. Тя отскочи назад подхлъзна се и падна върху трупа на Кив. Задраска отчаяно настрани по хлъзгавия под. Нещото, което издаваше странните звуци, наподобяващи писъци, не помръдваше. Арла втренчи очи в него. На размер беше колкото гръдния й кош, но се… клатушкаше.

Капсулата! Същата, с която децата на Кив преминаваха от едната стая в другата. Вътре се гушеше едно… не, две от децата.

Те отново закрещяха по нея и тя нагласи диска зад ухото си.

— Хайде, проклета машинке, работи!

— Убиец! — бе първото, което чу. — Ти ги уби! Ти ги уби!

По-малкото от децата се бе вкопчило в стените на капсулата и муцунката му се отваряше и затваряше с трескава последователност. Другото го прегърна с четирите си ръчички и започна да го притиска, докато сестричето постепенно се успокои и утихна и само страните му потрепваха.

— Помогни ни — помоли голямата. — Зная, че не си виновна, но малката се е побъркала. Моля те, помогни ни!

— О, мъничките ми! — рече Арла и положи ръце върху капсулата. — Затворени сме тук, освен ако не ми кажете как да отключа вратата.

— Ще ти кажа.

— В такъв случай най-добре да се махаме. — Арла вдигна капсулата. Беше по-лека, отколкото предполагаше. Тя я нагласи на рамо. — Затворете очи — рече, докато прескачаше трупа на другите членове на семейството. Надяваше се да я послушат — заради тях самите. Трябваше да се измъкнат час по-скоро.

Напътствана от детето на Кив, тя въведе кода за отключване на бравата. Измъкна се навън още преди вратата да се е отворила докрай. Реши да не използва асансьора и се спусна по стълбището. Сега всички машини й бяха врагове. Всяка от тях можеше да я отведе при витаите. Но вратата към стълбището беше отворена, а на долния етаж нямаше никого.

— Как се казвате? — попита, докато се спускаха.

— Аз съм… ще бъда Кив, когато се приберем у дома, но засега името ми е Ере — рече по-голямата. — А това е Ри…

— Ере, има ли безопасно място, където мога да ви отнеса?

— В посолството — отвърна Ере, без да се замисля. — Там ще се погрижат за нас.

— Чудесно. Колко е далече оттук?

— Почти на другия край на града. Зная адреса. Татко ни накара да го научим, ако случайно стане нещо непредвидено…

— И то стана. Ще ти кажа какво ще направим. Ще идем до някой обществен терминал, ще се свържем с посолството и ще ги предупредим да ни чакат. — Тя млъкна. Витаите биха могли да подслушват разговорите на посолството.

Три етажа по-долу стигнаха до врата с надпис „ИЗХОД“. Арла побутна вратата и прекрачи навън. Озова се на паважа на главната улица, което беше добре, защото точно срещу нея се оказаха двама витаи. По-младият и по-високият ги съгледа насред крачка.

Арла също замръзна, но сърцето й лумкаше. Нямаше смисъл да отстъпва, щяха да я подгонят като плъх. Нито пък можеше да се скрие някъде с капсулата в ръце. Не би могла и да им избяга.

Странната сцена привлече вниманието на минувачите. Някои дори се спряха, за да видят какво ще стане.

Децата най-сетне забелязаха кой им се е изпречил на пътя.

— Убийци! — изкрещя Ри и капсулата се разтърси в ръцете на Арла. — Убийци!

Хората посягаха към дисковете си и се мръщеха. Започна да се събира тълпа.

— Тези деца изглежда ви обвиняват в нещо — отбеляза с привидно спокойствие Арла.

— Твоето тяло принадлежи на витаите — рече Младият. — Нямаш законно основание да предявяваш каквито и да било обвинения — свои или чужди.

Арла поклати глава.

— Не предявявам обвинения. Предявяват ги тези двама представители на расата на шеселите.

Стар номер — да се скриеш зад гърба на някой по-авторитетен.

— Вие убихте баща ни! — продължаваше да врещи Ри. — Срязахте мембраната, изключихте тока и оставихте татко и сестрите ни да се задушат…

— Ере, успокой я! — нареди Арла. Капсулата се тресеше толкова силно, че се опасяваше да не я изпусне.

Ере прегърна сестра си, но без особен успех.

— Ще отнеса тези деца в Шеселското посолство — обяви тя, докато местеше капсулата на другото си рамо. — Можете да ме последвате и да предявите претенциите си там. Ако ми попречите обаче, ще загинат и тези две дечица, но този път пред свидетели, защото не мога да ги държа още дълго, а изпусна ли ги, капсулата ще се спука.

Витаите мълчаха.

— А може и да извикаме полицейски патрул и тогава вие ще разкажете вашата версия от историята, а аз — моята. Шеселите ще добавят каквото е необходимо. „Тук вече не съм лишена от права Лишена, плешиви кьорави недорасляци! Колкото и да се опитвате да ме изкарате такава. Всъщност като сте толкова важни клечки на този свят, защо не извикате вие полицията? Защото вършите нещо незаконно — ето защо. НЕ МОЖЕТЕ да я извикате.“

Витаите размениха няколко думи, които дискът не успя да улови. Арла наблюдаваше тълпата зад тях, която продължаваше да расте. Хората стояха и гледаха. Не говореха, дори не помръдваха. Чакаха да видят какво ще стане.

Арла реши, че е настъпил моментът за действие.

— Ей, някой да извика полиция! — провикна се тя към тълпата. — Това е дипломатически инцидент и обвинение в убийства срещу витаите! Извикайте полиция!

— Готово! — чу се глас от задните редове на тълпата. — До пет минути са тук.

Арла се усмихна мрачно. Някои от мълчаливите наблюдатели не биха имали нищо против да видят гърбовете на онези, които управляваха техния свят. И плешивите сигурно го знаеха!

— Шеселите ще бъдат откарани в посолството — рече Високият. — Но твоето тяло ни принадлежи. Ще дойдеш с нас.

— Кажете го на патрула. Обяснете им защо тези деца са изплашени до смърт от вас.

— Те са деца. Не могат да бъдат свидетели.

— Аз мога — според шеселските закони. — Ере притисна лице към прозореца на капсулата. — Баща ни е мъртъв. Аз съм първородната и следователно наследница на семейството. Мога да свидетелствам и да избирам настойници. Обявявам Арла Камък за наш настойник. Ако не бъдем отнесени лично от нея в посолството, ще нарушите спогодбата между шеселите и тази планета и ще ви бъде потърсена съдебна отговорност.

— Убийци, убийци, убийци! — просъска Ри, която не можеше да се спре. — Убийци, убийци, убийци!

— Тръгвам — обяви Арла и нагласи капсулата, а после закрачи под несекващите викове на Ри. Пое право напред срещу по-високия витай и когато го приближи, той се отмести от пътя й. И двамата не направиха никакъв опит да я спрат. Говореха нещо, но на език, който тя не разбираше, и изглежда не помежду си, а с някой невидим. Арла предполагаше, че ако дойде полицията, ще трябва да изтърпи цял куп досадни формалности, а вече бе загубила твърде много време.

— Ере, ще ми трябва помощта ти.

— Уф… добре. Ще се опитам.

— Искам да ме направляваш към посолството. Но запомни — трябва да се движим само по оживени места. Ще отидем пеша.

— Пеша! — подсвирна Ере. — Но дотам има много километри.

— В обществения транспорт витаите могат да ни насочат накъдето пожелаят — припомни й Арла. — А аз съм свикнали да вървя. Което не бих могла да кажа за двамата зад нас подсмихна се тя. — Зад нас са, нали? — Тя почувства, че капсулата се поклаща.

— Да — отвърна Ере.

— Чудесно. Значи си направихме керван. Изглежда не са всесилни дори на този свят. Все още имаме шансове да се приберем у дома.

— Добре. Ще вървим по тази улица — заобяснява Ере. — Докато стигнем Булеварда на Новото пълнолуние.

Разбрано. — Арла леко ускори крачка и влезе в познатия й от Царството равномерен ритъм. Би могла да върви така цял живот. Нека витаите се влачат зад нея в техните машини.

— Още са зад нас.

— Разбира се — рече Арла. — Това означава, че не са получили инструкции какво да правят.

„Надявам се.“

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи с вас? — попита я тя, донякъде за да отвлече вниманието на Ере от витаите.

Докато слушаше разказа обаче едва сдържаше гнева и ужаса си. „Какво право? Какво право имат тези хора? Никакво — дори да бяха самите Безименни сили и техният верен Служител!“

— … и не можехме да дишаме, тогава той падна, Ша и Дене вече бяха на земята, Ри пищеше, а витаите си бяха отишли… и… и…

— Шшшт, стига! Всичко е наред, миличко! — Арла съжаляваше, че не може да я погали. Дори не знаеше дали шеселите понасят човешко докосване. — Те отзад ли са още?

— Да.

— Добре. Опитай да се успокоиш. Скоро ще бъдем в безопасност.

От двете страни на пътя се издигаха високи дървета. Арла напрегна слух. С всяка крачка уличният шум намаляваше. Чуваше се само ритмичното бръмчене на колата на витаите.

Арла се огледа боязливо, чудейки се ще може ли да се скрие сред дърветата, ако решат да я нападнат.

„Може пък да не се стигне дотам. Ако някой е съобщил на шеселите и те търсят децата…“

Откъм шубраците долетя шум от тежки стъпки. Децата започнаха да хленчат уплашено. Арла се опитваше да поддържа равномерен ход. На около километър пред нея започваше следващият жилищен район. Храсталаците се разтвориха и от тях се показа една от чудатите транспортни машини на този свят — кресло с крачещи метални крака. Предното стъкло бе спуснато и не се виждаше кой седи вътре. Бръмченето на витайската кола се усили. Арла усети пристъп на паника.

Изведнъж креслото спря и сгъна крака. От страничната врата се подаде човешки силует.

— Арла! — извика Перивар.

Заля я вълна на безкрайно облекчение. Тя притисна капсулата към гърдите си и се затича към него. Когато спря до креслото, видя, че от другата врата наднича Аял.

— Какво правиш… — поде тя, но Перивар бе видял капсулата с децата вътре.

— Убиец! — изписука Ри. Лицето на Перивар пребледня.

— Къде е Кив? Къде са другите деца?

Арда погледна към пътя. Витаите бяха спрели колата си и надничаха през отворените прозорци.

— Не! — изстена Перивар.

— Мъртви са — отвърна Арла. — Децата казаха, че витаите са виновни. Не виждам причина да грешат.

Перивар повдигна рязко вратата и понечи да скочи, но Аял го задържа.

— Дори не си и помисляй!

— Те са ги убили… убили са ги… — повтаряше Перивар.

— Не и на обществено място.

— Освен това трябва колкото се може по-бързо да отнесем тези деца при техните — припомни Арла.

— Да, вярно. — Той потрепери отново. — Прави сте. Божичко, съжалявам! — Перивар погледна към децата. — Не знаех, че може да се случи.

— Аз знаех — заяви Ере.

Перивар настоя да се прехвърли отзад в багажното отделение и да вземе капсулата при себе си. Арла нямаше нищо против — ръцете я боляха от дългото и напрегнато носене.

Щом всички се настаниха Аял натисна няколко копчета! Креслото се издигна и пое по улицата. Движеха се с максимална скорост и странното превозно средство се поклащаше заплашително. Витайската кола все още стоеше на средата на улицата.

— Сигурно не им се ще да обясняват на шеселите какво е станало — промърмори Арла.

— Първо ще трябва да обяснят на нас — озъби се Аял. — Много хора ще бъдат недоволни, като научат.

След това по молба на Аял Арла разказа какво се е случило с нея, откакто напусна лабораторията. На свой ред Аял й съобщи, че по нейна инициатива на Кетран е проведено гласуване за започване на дебат срещу резолюцията на витаите. Двамата с Перивар се бяха срещнали при доковете, където трябваше да пристигне „Ю-Кенай“.

— Значи Ерик Борн е тук? — подхвърли Арла.

— Не, не е — поклати глава Аял. — Витаите са го задържали.

На Арла й се стори, че земята под краката й пропада. Отново й стана трудно да диша.

Най-сетне стигнаха до портала на Шеселското посолство. Аял обясни накратко пред автоматичната охранителна система защо е необходимо веднага да бъдат приети. Вратите се разтвориха и ги допуснаха във вътрешния двор, където вече сияеха ярки светлини, насочващи към приемната за хора. Пръв прекрачи прага Перивар, притиснал в обятията си капсулата и следван от Арла и Аял. Тук спряха и той им показа как да си сложат кислородните бутилки. След това ги преведе през блещукащата мембрана, която бе истинският вход към посолството.

Веднага щом пристъпиха вътре Ере отвори капсулата и се подаде през отвора, поемайки с пълни гърди от атмосферата в помещението. Една от вътрешните врати се отмести и в стаята влязоха три шесела, които ги наобиколиха. Перивар остави капсулата на пода. Ри избута встрани сестра си и скочи право в обятията на един от тримата шесели.

— Можете ли да й помогнете? — попита Ере, докато се измъкваше от капсулата.

— Ще й дадем успокоителни — отвърна шеселът. — Нищо повече не сме в състояние да направим за момента.

— Трябва спешно да разговарям с някого — продължи Ере. — Емисарски глас. Налага се…

— Тук сме. — Още трима шесели влязоха в помещението откъм коридора и Ере се завтече към онзи от тях, който бе с тъмнокафява козина. Двамата се прегърнаха.

— Кив вече е при Небесните отци, а твоите сестри очакват да се преродят — продължи той. — Чувствам ги. Казаха, че се гордеят с храбрата си сестричка.

— Зная, зная — прошепна Ере, свита под сгъвката на лакътя му.

— Емисари — намеси се Перивар, — Ере твърди, че е било убийство, извършено от Рудолантските витаи.

— Двамата техни Пратеници вече чакат отвън — отвърна зеленикавият шесел. — От тях ще потърсим отговора. — Той погледна към шесела, който държеше Ри, и продължи: — Ере, готова ли си да говориш с гласа на твоето семейство? Витаите ни очакват.

Ере кимна и се спусна на пода. Тя изпъна врат, за да изглежда по-висока.

Зеленият се обърна към хората.

— Витаите твърдят, че Арла Камък им принадлежи. Тя трябва да дойде с нас, за да изясним този въпрос.

Арла преглътна уплашено и се огледа. Нямаше накъде да избяга. Налагаше се да изтърпи това, което я чакаше.

— Аз също мога да свидетелствам заедно с Ере — заяви Перивар.

Зеленият се сгъна, докато очите му се изравниха с тези на Перивар.

— Не ви се разрешава. Ще ви отведат на едно място, където ще чакате заедно със сар ки Малияд.

Арла се стараеше да гледа право напред, докато следваше шесела с обречена физиономия. Кислородната бутилка й тежеше, а маската дразнеше неприятно кожата на лицето й. Най-много от всичко обаче й се искаше да изтърка полепналия по кожата й гел. Ере непрестанно я стрелкаше с поглед и Арла не можеше да определи какво се крие в него. Стигнаха стаята, в която ги очакваха витаите. Единият от тях беше Баск, а другият — познатият й закръглен екземпляр от автобуса. Заради мрежата от стомана и гел, която покриваше кожата им, изглеждаха като затворени в клетка. Видът им пробуди в душата й слабо задоволство.

Баск стоеше съвсем близо до мембраната и очите му засияха, когато зърна Арла.

— Благодаря ви, че доведохте артефакта, сар Гов — поде той. — Витаите ще запомнят помощта, която им оказаха шеселите в процеса на Възвръщането.

— Това още не е решено — възрази Гов. — Съществуват неизяснени въпроси, свързани с предявено към вас обвинение. — Той протегна ръка към Ере. — Доста неща се промениха от срещата с вашата делегация тази сутрин.

— Тази сутрин? — повтори Баск. — Не сме пращали делегация тази сутрин.

— При нас обаче дойде — рече Гов. — Бяха двама витаи с децата си, които помолиха да бъде задържана и предадена Арла Камък. Но след това умря Кившакадене. Ерери твърдят, че е било убийство и че виновниците са Рудолантски витаи. Нашите закони са категорични по този въпрос. При съмнение за престъпна дейност в някоя от страните всякакви бизнесоперации се прекратяват до изясняване на обстоятелствата. Включително и размяната на собственост.

Баск замръзна.

— Никаква витайска делегация не е била пращана — настоя той. — Аз отговарям за тези неща. Ако някой представител на Рудолантските витаи е заплашил живота на друго същество, той, разбира се, трябва да бъде изправен на съд. Ще разследваме случая и ще ви окажем пълна подкрепа. Сега обаче ви молим в знак на добра воля да ни върнете нашата собственост.

Ере свирна пронизително и се вкопчи във втория чифт ръце на Гов.

— Но с какво право предявяват подобни претенции? — възмущаваше се тя. — Твърдят, че някога техните предци живели на онова място. Моите предци също са живели в провинция Си-Тук, ала от триста години тамошните жители категорично възразяват срещу претенциите на моите сънародници да се завърнат там. — Тя се изпъна в цял ръст и се надвеси над витаите. — Аз определих Арла Камък за свой настойник пред свидетели и докато тя не се откаже от мен, нямате право да я отвеждате.

Баск сведе поглед към детето, сетне го премести към шесела.

— Това е въпрос над личните желания…

— Вече не — прекъсна го Гов. — Смъртта на Кившакадене го превърна в лична драма за Ере и нейното семейство. Сега тя е неговият глас. Възможно е, след като се свържем с Емисарския съвет, да получим други инструкции, но дотогава ще изминат часове. Съветвам ви междувременно да подхванете разследването, което твърдите, че ще бъде проведено. А до изясняване на случая Арла Камък ще остане като свободен родител на свободни деца. Ще ви помоля да напуснете посолството.

Баск се обърна и си тръгна, без да сведе глава в знак на уважение. Арла чуваше собственото си мъчително дишане през маската.

Шеселите бяха извърнали очи към нея. Тя пристъпи от крак на крак и понечи да се почеше там, където гелът дразнеше кожата й.

„Опазили ме Безименните, време е да свиквам с това. Откакто напуснах дома, непрестанно разни хора се взират в мен.“

— Какво ще направите, ако реша да си тръгна? — попита тя.

Гов се извъртя към нея.

— Не ние сме тези, които предявяват претенции към вас. Бихте могли да останете, разбира се, след като сте настойник на Ере. Но аз лично ви съветвам да си вървите — особено след като тези убийци знаят, че сте тук.

Ере се приближи към нея.

— Къде ще отидеш, ако те освободя от настойничеството?

— У дома, при семейството ми и моите деца. Витаите и Обединителите са ни обявили война. Трябва да се сражавам за свободата си.

Ере тържествено протегна ръчички.

— В такъв случай чувствай се свободна. Вече не си ми настойник.

Арла се усмихна и коленичи до нея.

— Надявам се, да не е точно така, мъничката ми. — Тя я погали по врата и усети как козината й потрепва. Но в ума си виждаше Малко око, Бурна вода, Град на покрива и Сянка на хълм. Когато се изправи, погледът й бе замъглен.

— Трябва да говоря с Перивар и Аял — рече.

— Разбира се.

Отведоха я в стаята, където бяха задържали хората. Арла почувства облекчение, когато се освободи от досадния гел. Тя повдигна лицевото стъкло на шлема, смъкна маската и разкопча презрамките на кислородните бутилки.

Аял се надигна й и помогна да ги свали. Перивар седеше в едно от креслата, втренчил мрачен поглед в стената.

— Мина добре, нали? — попита Аял. Арла сви рамене.

— В известен смисъл, но трябва да изляза веднага оттук и да открия Ерик Борн.

— Ами успех! — подметна Перивар. — Аду няма представа къде са го отвели витаите. — Той прокара пръсти през косата си.

— Няма да се справя без него — продължи Арла. — Трябва ми кораб, за да се върна в Царството. А когато отида там, той ще убеди Учителите и Знатните да разговарят с мен.

— Вече ти казах — тросна се Перивар. — Не знаем къде е!

— Дори и да знаем — намеси се Аял, — никой няма да ти позволи да припариш до витайския лагер.

— Така ли смятате? — Арла скръсти ръце. — Те ме искат, нали? Няма ли да ме вкарат вътре, ако някой ме предаде?

— Нямаш представа срещу какво се изправяш — поклати глава Перивар.

Арла кипна.

— Не, ти нямаш представа какво знам, Небесни човече! Знам, че партньорът ти е мъртъв, а най-близкият ти приятел е заловен от враговете. Знам също така, че ти си седиш тук и нямаш никакво намерение да предприемеш нещо… Ще оставиш на онези… на онези създания да управляват света, в който ще живеят децата ти! — Тя вдигна и двете си ръце. — Какво ви става бе, хора? Че вие сте по-лоши и от Лишени! Те поне следват заветите на Безименните. А вие правите каквото ви кажат шайка главорези!

За един кратък миг Арла си помисли, че Перивар ще я удари. Беше свил и двете си ръце в юмруци. Аял дори не трепна.

— Нека ти кажа нещо, Лишена — изсъска Перивар. — Участвал съм във войни още когато ти си се напикавала в пелените.

Той отпусна ръце, извърна глава и отново се загледа в стената.

— Добре де — намеси се Аял, — ако наистина захапят примамката, ще помогнеш ли да го измъкнем оттам?

— Готов съм да се изправя и срещу дявола — отвърна Перивар. — След като погубиха мой другар. А какво ще каже Килиан?

Аял се усмихна.

— Той е на космодрума и купува билети за Нова зора. Но първо ще свършим нашата работа.

Перивар я стисна за ръката и кимна на Арла.

— Тръгвай. Ще покажем на витаите срещу какво те са се изправили.