Сара Зетел
Възвръщане (19)

18.
Пост Трийсет и седем, Секция осемнадесет, Девето подразделение, Родната земя, 11:20:19 местно време

„Ето какво Ауноранте Сангх никога няма да разбере. Животът не може да бъде управляван. Който се опита да го стори, ще си счупи ръката.“

 

Откъс от Апокрифа, анонимен автор

— Възложител!

Келат откъсна поглед от мониторите, които следяха резервоара с артефакта. Зад гърба му биотехникът сочеше към една ниша в стената, която допреди малко не съществуваше. От нишата се подаваше металическо същество с форма на рак, но без очи върху корпуса. Напомняше малко на почистващите роботи. То заобиколи резервоара и останалите помощници се отдръпнаха изплашено. Келат пое дъх и пристъпи напред. Съществото миришеше на плът, кръв и земя. То притича в процепа между резервоара и сандъците. Келат преброи десет сгъваеми крачета, които се подаваха от сферичното му лъскаво тяло.

— Някаква промяна в състоянието на артефакта? — Келат въпросително погледна Биотехник Холрош. Металическият рак се приближи до комуникационния терминал, протегна предните си крачета и ги опря в кутията.

— Не, Възложител — отвърна Биотехникът, без да откъсва трескав поглед от рака.

Келат почувства прилив на надежда и същевременно страх. „Дали Джахидх не е спечелил? Дали не е открил ключа към това място?“

Ракът запълзя върху терминала, оставяйки след себе си лъскава следа от гел. Келат поклати глава. Докато не разбере със сигурност какво е постигнал Джахидх, беше длъжен да спазва процедурите. Той вдигна ръка и докосна огърлицата си.

— Необходим ми е Свидетел на Пост трийсет и седем. Незабавно.

— Възложител! — повика го един от Инженерите. Келат извъртя очи. От нишата се подаваше втори метален паяк.

— Изолирайте я — нареди той, без да посочва някого конкретно. „Спазвай процедурите, действай съобразно обстановката — повтаряше си наум. — Това сигурно е работа на Джахидх. Защо този глупак не ме предупреди?“

„Може би защото не е Джахидх?“ — мярна се предателска мисъл.

Новият рак скочи на пода и задраска към аварийния изход, който бе затворен с херметична мембрана.

— Кръв на моите прадеди! — извика някой.

Първият рак разглобяваше кутията на терминала. Предните му крачета се бяха превърнали в свредели и пробиваха отвор в едната страна на кутията. На пода се сипеше ситен метален прашец.

— Не разполагаме със свободни Свидетели — обяви глас в диска на Келат. — В селището е обявено извънредно положение. Скоро ще преда…

„И там е като тук“ — помисли си Келат. Един от помощниците напъха ръце в чисти стерилни ръкавици и посегна към рака върху терминала.

— Недей! — извика Келат, но помощникът вече бе вдигнал малката машинка, която помръдваше безпомощно с крачета във въздуха. Един от Инженерите се опита да я обвие с полимерно фолио.

— Кръв! — изруга Биотехник Холрош и посочи изхода. Вторият рак се бе изкатерил до прага и бе опрял крачета в мембраната.

— Скафандри! — извика Келат и смъкна своя шлем от рафта край стената.

„Джахидх, започваш да прекаляваш…“

Чу се писък. Келат затвори с рязко движение закопчалката на шлема и в същия миг помощникът, който бе вдигнал първия рак, бе обгърнат от издигаща се от пода вълна от синьо-зелен гел.

— Вал! — изкрещя друг помощник и посегна към него. Обвивката от гел потрепери за миг и започна бавно да се спуска към пода. От помощника нямаше и следа.

Келат сграбчи втория помощник и го дръпна назад.

— Слагай си скафандъра! — кресна той. — Всички да си сложат скафандрите. — Върна се при рафта и започна да раздава безразборно скафандри, шлемове и ръкавици. Откъм нишата се подаде трети рак, който се изкатери право върху полимерната мембрана на резервоара, заби краченца в мембраната и я разкъса с неочаквана лекота.

Първият рак бе отворил кутията на терминала и се ровеше вътре. Келат прегледа закопчалките на скафандъра си и включи предавателя на китката. Дори всичко това да бе работа на Джахидх, той бе длъжен да изведе групата си на безопасно място.

— Говори Трийсет и седми пост, имаме извън…

— Пост трийсет и седем, съберете целия наличен състав и се отправете за спешна евакуация към стартова площадка Осемнадесет — дойде незабавният отговор. — При никакви обстоятелства не докосвайте биоартефактите.

— Разбрано. — Завладя го вълна на облекчение. Сега вече можеше да спаси хората. — Тук сме аз, осем помощници, един Биотехник, двама Инженери. — Той предаде набързо имената на всички. Щом приключи премина на връзка с членовете на групата. — Получихме заповед за евакуиране. Площадка Осемнадесет. Движете се бързо. И не пипайте биоартефактите.

Помощниците се уловиха за ръце, както ги бяха учили по време на подготовката, подредиха се в колона и тръгнаха към изхода. Ракът не им обърна никакво внимание. Продължаваше да разкъсва мембраната и през образувалия се отвор със свистене излизаше въздух. Още два рака се появиха от нишата и се изкатериха върху въздушния компресор. Петият рак се присъедини към първия в разчленяването на терминала.

Инженерите сграбчиха личните си терминали и се затичаха към мембраната. Келат забеляза, че Холрош стои неподвижно.

— Евакуация, Холрош — припомни му той.

— Артефактът… — отвърна Биотехникът. — Не можем да го изоставим. — Пръстите му затанцуваха върху пулта на резервоара. — Помогнете ми да го прехвърля в транспортната капсула.

— Друг ще си намерим — опита се да го успокои Келат и в същия миг от нишата излезе още един рак.

— Сигурно и Предците биха казали нещо подобно — подметна през рамо Холрош. — Но аз няма да се откажа! Помагайте, Възложител!

Келат заобиколи от другата страна и улови за дръжките транспортната капсула.

Агрегатите й избръмчаха едва доловимо и тя се понесе плавно към Холрош.

* * *

— Откарват Прекъсната Следа!

— Не трябва да им позволим. Но и не бива да я оставяме там.

Тя е Око. Аз ще я охранявам. Винаги можем да си я върнем. Ще я пазя, както пазя вас.

— Спрете! — нареди нечий глас на витайски.

Келат и Холрош замръзнаха. Гласът идваше откъм стените, тавана и пода.

— Нямате право да я отнасяте — продължи той. Не беше нито мъжки, нито женски глас. — Тя не ви принадлежи.

Ракообразните бяха застинали по местата си като почистващи роботи, които са си свършили работата.

Келат докосна едно копче на ръкава си и включи външния говорител на шлема.

— Кой си ти?

— Ние сме Безименните сили. Това е нашето Царство. Искаме от вас да си тръгнете незабавно и да оставите народа на мира.

— Не — завъртя глава Холрош. — Това е Родната земя. Светът, който са откраднали от нашите Предци.

Келат сведе глава.

— Холрош! — Той посочи пода. Беше покрит със синьо-зеленикав гел, какъвто преди малко бе погълнал помощника. — Остави им я, Холрош. Нареждам ти. Да си вървим.

Холрош също видя блестящия слой, който покриваше пода. Ръцете му бавно се отделиха от дръжките на капсулата. Той закрачи с отпуснати рамене към изхода и Келат го последва. Ракообразните се върнаха към работата си, разглобявайки с бесни темпове останките от витайските машини.

Холрош се промуши през отвора в мембраната. Келат погледна манометъра на ръкава си. В помещението цареше вакуум. Подът все още бе покрит с гел.

— Джахидх? — повика той, опитвайки се да говори спокойно.

— Не — отвърна гласът.

— Значи артефактите… — прошепна Келат. Нямаше друга възможност. Сякаш някой го блъсна в гърдите.

— Светът — рече гласът.

Келат почувства, че малкият пръст на дясната му ръка, същият, който бе израснал наново, понечва да се изправи.

— Това е нашият свят! — възрази той. — Той е дело на нашите Предци и ни принадлежи. Ти също ни принадлежиш.

— Този свят никога не е бил ваш. Изминаха три хиляди години, а вие все не можете да го разберете. Тръгвайте си сега, Ауноранте Сангх, защото иначе никога няма да си заминете. Вървете си.

Келат се обърна и побягна. Срамът го гонеше по петите. Холрош беше прав. Това наистина бе Родната земя. Планетата, която всички те търсеха отдавна. Само че тук ги дебнеше война — войната, подхваната от Предците и оставена на тях да довършат.

Светът обаче им бе наредил да си вървят. Творението на Предците им заповядваше да се махат. Какво можеха да направят? Нима имаха избор?

Как да се борят срещу Родната земя, щом тя не ги иска?

Той се измъкна през отвора и побягна. Съвсем скоро се присъедини към колоната от помощници и различни специалисти. Имаше дори неколцина Свидетели, чиито скафандри блестяха с яркозелени цветове под проливния дъжд. Колоната следваше светещите обозначения, които водеха към изхода. Стигнаха подпряната на скеле стълба и започнаха да се катерят по нея. Келат усещаше, че към подметките му все още е полепнал малко от синкавия гел. Имаше странното чувство, че петите го сърбят, сякаш гелът бе проникнал през подметките, макар че това бе невъзможно — според индикаторите на скафандъра той все още бе херметически изолиран. Ала сърбежът не изчезваше.

 

 

— Кои са новите?

Техните охранители.

— Какво носят?

Разтворители, възпламеняващи препарати, лепила.

— Можем ли да се защитаваме срещу тях?

С лекота.

 

 

Келат подаде глава през външния люк и излезе сред останките от разрушената сграда. Отвъд тях повърхността на Родната земя кипеше от живот. Този път не се виждаха металически ракообразни, които да щъкат напред-назад из почти пълния вакуум. Вместо тях от земята се подаваха кристални пръсти, едри колкото човешко тяло. Три подобни силикатови лиани бяха обгърнали витайски транспортьор и го мачкаха, сякаш бе детска играчка. Дискът на Келат се друсаше от несекващи писъци. Вдигнали оръжия, неколцина охранители в алени скафандри се затичаха срещу пръстите, посипвайки ги с разтворители и лепило. Пръстите обаче продължиха да мачкат машината. Витаите вътре пищяха.

— Не спирайте! Движете се! — нареди им нечий глас от диска.

Келат закрачи отново, втренчил поглед в корпуса на совалката на около стотина метра по-нататък.

Под ръкавицата новоизрасналият му пръст продължаваше да се гърчи в мъчителни спазми.

„Пазете се от собствените си творения, витаи — произнесе един глас в него, сякаш долетял от детството му. — Пазете се от тях.“

„Ние мислихме, че трябва да покорим човешките артефакти. Смятахме, че светът вече е наш. Как да се сражаваме срещу земята, по която стъпваме? Как да й се съпротивляваме, когато ни заповядва да я напуснем? С какво да й се възпротивим?“

Охраната поне се опитваше. Двама от тях изстреляха възпламеняваща ракета от набързо вдигнатия триножник. Ракетата се изви във въздуха и се стовари върху един от кристалните пръсти тъкмо когато посягаше към втори транспортьор. Вдигна се фонтан от искри. Още една ракета уцели пръста и той се разпадна на прах.

По прашната повърхност пробяга вълна. Тя се събра около краката на охранителите, превърна се в силикатов камшик, обгърна ги за миг и ги погълна в недрата си. Нови писъци. Келат машинално чукна с ръка скафандъра. Нямаше начин да ги спре. Охранителите бяха обречени. Щяха да чуват виковете им, докато секнат някъде в дълбините. Щяха да се превърнат в прах, който Безименните сили да използват срещу витаите.

„И сигурно така трябва — помисли си той и кой знае защо, някаква част от него се разсмя. — Те също са творение на! Предците.“

Обувките му бяха покрити с прах. Усещаше го как се прокрадва нагоре, как покрива кожата му, как се опитва да го забави, как му внушава да забави ход, да не се подчинява на заповедите…

Келат се препъна в ръба на стартовата площадка. Корабът ги очакваше, сияещ като небесните двери. Краищата на площадката също бяха покрити с прах, който бавно се разпростираше навътре. Щеше му се да извика, да предупреди всички за пълзящата опасност, но езикът му бе залепнал. Никой от тях не се движеше достатъчно бързо. Бяха доказали, че са неспособни да изпълнят завещанието на Предците, и сега предстоеше да се превърнат в частици от тяхното творение.

От двете страни на шлюза стояха войници на пост. Те отделяха настрани всички, които не можеха да овладеят паниката си. Това беше правилно. Правилно и необходимо. Трябва да се спазват всички процедури — навреме и докрай. Келат продължи да крачи привидно спокоен, както ги бяха учили на тренировките. Не се блъскаше. Не викаше. Влезе вътре, намери една празна седалка и се отпусна в нея. Пръстът му се гърчеше, но не и той. Нямаше друг начин. Той бе витай и Възложител. Държеше под свой контрол целия този побъркал се свят.

Седналият до него Инженер разгъна терминала на облегалката. На екрана се появиха два кораба, които летяха ниско над Стената на Света.

— Сигурно са открили причината за тази лудница — произнесе Инженерът. — Дано бомбите имат някакъв ефект.

— Не — поклати глава Келат. — Вече нищо не можем да направим.

Двата кораба се разлюляха едновременно. Може би прахът бе проникнал в навигационните им компютри. Може би някакъв невидим сигнал бе заглушил уредите им. Те се понесоха право към планинския склон.

— Видя ли? — рече Келат на Инженера в мига, когато двете машини се превърнаха в огнени кълба. — Това е творение на Предците и сега те са част от него.

Келат втренчи поглед пред себе си и скръсти ръце на гърдите. Новоизрасналият пръст продължаваше да пулсира с всеки удар на сърцето. Вече беше решил, че ще поиска да му го махнат веднага щом се прибере у дома.

Отидоха си — рече Умът.

— Но не са достатъчно далече. Все още са в орбита около слънцето. И продължават да ни наблюдават. Налага се да…

Изморени сте. Това е задача за стотици, не за двама. Трябва да си починете.

— Трябва да им наредим да си вървят! Налага се да говорим с тях!

Не разполагам с машини, които да свършат тази работа. Нито с предаватели.

— Разполагаш. Името му е Аду. Би трябвало все още да е в нашия обсег.

Добре. Опитай се да го достигнеш. Ръката се пресегна с цялата си сила. Да, близо си до него.

Гласът отекна от всички високоговорители и дискове в совалката.

— Аз съм Адудориас. Аз съм Гласът на Царството на Безименните сили.

Келат вдигна глава към тавана на помещението. Неусетно отново беше започнал да дърпа смъдящия го пръст.

— Рудолантските витаи са обявени за Ауноранте Сангх — продължи Адудориас. Гласът на Предците. Келат стисна по-здраво пръста и задърпа.

— Ако искате отново да контактувате с Царството и Неговия народ, трябва да го направите миролюбиво и с уважение.

Келат поклати глава.

— А дотогава всеки път, когато Очите ви видят, Ръцете ще ви отстраняват.

Отново се вкопчи в пръста.

— Умът няма да приема вашите мисли. И пак задърпа.

— Вървете си.

След тази реплика нещо изпращя в говорителите, после всички чуха смирения потиснат глас на Модератора:

— Прибираме се, витаи. Отиваме си у дома.

И това беше краят. Келат продължаваше да дърпа пръста и вече усещаше, че сухожилията му са се разтегнали докрай.

Ако имаше късмет и бе достатъчно упорит, може би щеше да успее да го откъсне преди да се скачат с „Великата задача“. Би могъл да нахрани с него гела и прашеца, полепнали по обувките му, и да се надява, че с това ще усмири апетита им. Ще задоволи апетита на Предците. Така поне нямаше да го превърнат в суровина за своите творения.

Щеше да е в безопасност.

Келат задърпа още по-силно.

Сега вече си отидоха. Изтеглят своите спътници и совалки в големите кораби. Прибират всички навигационни въжета.

— Но още не са достатъчно далече.

Подлагаш се на голямо напрежение. Няма да позволя да умреш. Ще се върнеш при мен, когато си починеш. И тогава ще заработим отново. Аз ще чакам.

Умът ги тласна. Ръката и Окото изгубиха концентрация и полетяха настрани.

Камъните изтрополиха на пода и ръката на Ерик падна върху тялото на Арла. Тя самата не можеше да помръдне с ръце, нито да се обърне. Устните й бяха напукани и сухи. Очите й едва премигваха, имаше чувството, че крайниците й са налети с олово. Тя потърси с поглед Ерик. Кожата му бе посивяла.

— Какво стана? — попита той и бавно извъртя глава към нея.

— Ние победихме — отвърна Арла.

След това падна в прегръдките му и двамата се строполиха на пода.

Първото нормално усещане на Арла бе за твърда и неподатлива повърхност, върху която лежеше на дясната си страна. Второто бе за нечия ръка, обгърнала шията й.

Тя отвори очи с усилие.

Намираше се в помещението на Ума. Камъните й се търкаляха на пода на около метър от нея. Тя завъртя очи и се озърна. Сенките продължаваха да се местят зад фееричната мрежа на стената, сякаш я следяха отблизо. Ерик лежеше до нея. Беше в безсъзнание.

Болеше я главата. Измъчваше я глад и жажда. Познаваше това усещане на почти пълно изтощение, което означаваше, че твърде дълго е държала организма си без храна и вода.

Тя изстена и се надигна. Ръката на Ерик се плъзна по тялото й.

— Ерик? — Претърколи се близо до него и веднага почувства топлото му дихание. Сърце беше изчезнал.

Клепачите на Ерик трепнаха. Той размърда устни и протегна ръка към камъка.

— Не — Арла го улови за китката. — Недей, Ерик. Той облиза устни. По тях имаше кръв. — Искам…

— Нищо не искаш — прекъсна го тя. — Трябва да намерим сили да станем и да се махнем оттук.

Той я потърси с очи.

„Безименни сили… Какво ли е чувствал? Аз поне имам известен опит с камъните и въпреки това…“

Ерик отново затвори очи. По бузите му се търкулнаха две сълзи.

— Ерик? — повика го тя. — Ерик, събуди се. Време е да се махаме оттук. Да се качим горе в купола. Може би ще намерим там някакви провизии и вода.

— Не мога… — прошепна той.

— Време е — повтори тя твърдо. Наведе се и пъхна ръце под раменете му. С огромни усилия успя да го накара да седне — Учителю, тази презряна жена ви моли да й помогнете.

Той погледна към търкалящите се на пода камъни.

— Аз съм роб — чу го да казва. — Искам да се върна. Искам да се върна там, където няма да се нуждая от тялото си. Очи, Гарисмитови, ама добре са поработили върху нас, а?

— Не достатъчно. — Арла също погледна към камъните. — Хайде, ставай. — Тя се надигна бавно и с радост установи, че все още може да се държи на краката си.

Ерик я гледаше отдолу.

— Как може да си така спокойна?

— Защото не се боя толкова да изкача онези стълби, колкото да остана тук — обясни му тя. — Можеш ли да станеш?

— Нищо ли не те трогва? — попита той. — Ние сме… ние сме… този свят е…

— Ние сме такива, каквито сме били родени. Ние сме Безименните сили. — Тя отпусна рамене. — Прав беше за онова, което открихме. Но сега… Ерик, моля те — коленете й започнаха да треперят. — Помогни ми да се измъкнем оттук.

Ерик се изправи треперещ и се подпря на рамото й. Двамата закуцукаха към светещата арка. Арла забеляза някакви червени знаци на стената и се загледа в тях.

— Това пък какво е? — попита тя.

Ерик извърна глава.

— Не можеш ли да четеш?

Арла се изкиска.

— Само на езика на Небесните. Ама и ти си един смешник!

Ерик също се засмя.

— Това е съобщение от Сърце. Пише, че е отишъл за помощ.

— Добре. В такъв случай нека се постараем да ни намери.

Двамата излязоха в коридора. Вървяха като пияници, тръгнали да се прибират у дома. Най-сетне стигнаха до първата шахта.

— Как мислиш, ще можеш ли да се изкатериш по стълбата? — попити Арла.

— Не смятам, че ще е необходимо. — Ерик опря ръце на стената. Платформата над главите им започна да се спуска бавно, с едва доловимо скърцане. Когато се изравни с тях, замря неподвижно. Ерик се излегна върху нея, а Арла приседна до него. Някакво отмиращо ехо от връзката й с Ума й помогна да долови как дарбата му посяга към механизма и задвижва платформата. Те се понесоха плавно нагоре, а когато излязоха през първия отвор, платформата продължи да се плъзга хоризонтално. Тя изкачи и втората шахта и спря чак когато се озова сред останките от купола.

Ерик все още лежеше.

— Хайде, Учителю — подкани го тя.

Куполът бе почти напълно разрушен. Всичко вътре бе преобърнато. Платнената облицовка бе разкъсана и краищата й се вееха от топлия вятър. Отново беше ден. Арла пое въздух с пълни гърди и почувства, че главата й се прояснява.

Ерик продължаваше да лежи върху платформата.

Арла се озърна и затършува сред руините. Не след дълго намери пакет със суха храна и кутия с ободряваща течност. Погълна няколко блокчета от пакета, преглътна ги с течността и се върна при платформата.

— Ерик — повика го тя и му подаде едно блокче.

Той се надигна, пое блокчето с разтреперани пръсти и го пъхна в уста. Сдъвка го и отпи от кутията. Почти веднага лицето му придоби ободрен вид.

— Благодаря ти — рече той. След минутка добави: — Ще се умориш ли някога да ме спасяваш?

— Надявам се, че не — засмя се Арла. — Взе да ти става навик.

— Нали? — Той отново надигна кутията. — И защо според теб е така?

— Бих казала, защото господин Учителят губи твърде много време да мисли как трябва да е устроен светът и твърде малко, за да се справя с него такъв, какъвто е.

Той се загледа през разкъсаните стени на купола.

— Мислех, че ще можем да си тръгнем, когато всичко това приключи. Смятах да помоля Обединителите да ни вземат с тях.

Арла не отговори и известно време двамата седяха мълчаливо.

— Всичко все още е там, навън — продължи той. — Царството, законите на Безименните, Учителите, витаите. Цялата Обитаема галактика. Ти все още си Лишена, а и аз Учител. — Той й подаде кутията. — Допий я. Знаеш ли, сестра ти е от другата страна на Стената на Света.

— Ще идем да я приберем. Сега за нея се грижи Умът. — Тя преглътна последните няколко капки. — А след това ще трябва да извадим поименните камъни от Храма, за да видим дали Умът може да установи кому са принадлежали. А като намерим тези хора, ще ги питаме съгласни ли са да бъдат Очи. Смятам да се заема точно с тази работа и Следа сигурно ще се съгласи да ми помага. — Тя го погледна въпросително. — И тъй, Ерик Борн кену Учител кену Господарят Ръка на Морско острие дена Враг на Ауноранте Сангх, ти какво смяташ да правиш? — Тя посочи с ръка разкъсаната стена. — За всичко, което си е все още там, навън?

Този път той потъна в продължително мълчание. Арла чакаше търпеливо. Той бе свел поглед към ръцете си и ги разглеждаше. Трепереха едва забележимо и тя се досети, че вероятно отново му се иска да се пресяга и докосва по заповед на Ума. Тя също изпитваше подобно желание. Част от нея продължаваше да е там и да се радва на свободата и силата.

Ерик я погледна право в очите.

— Когато Сърце се върне, смятам да се прибера с него в Първоград. Родителите ми са от хората, които обичат да се обвързват с властта. Едва ли ще имат нещо против, че синът им е наследник на самия Служител и би могъл да го докаже. После ще ти помогна да си намериш децата. Ще се кача на „Ю-Кенай“ и ще пратя съобщение на Дориас, на Обединителите и на шеселите от Кетран. Ще ни трябват много приятели, Арла, но първо ще трябва да им обясним кои сме ние и кои са витаите. Смяташ ли, че ще бъде достатъчно?

— Достатъчно за едно добро начало — кимна тя. — За себе си какво смяташ да направиш?

— Първо, да се уча от теб. — Той я улови за ръката. — И второ, да свикна с това, което съм. С това, което сме — поправи се Ерик.

Тя положи ръката си върху неговата.

— Това пък е още по-добро начало.

След известно време те излязоха от купола и се изкатериха внимателно върху близкия хълм, право към светлината.