Сара Зетел
Възвръщане (14)

13.
Първи пост, Първо подразделение, Родната земя, 11:15:25 местно време

„Ти предостави изпълнението на тази задача в моите ръце. Аз няма да се проваля. Ти отправи погледа ми към онези широти. Няма да го отклоня встрани. Ще пазя Потеклото си чисто и неопетнено и това ще ме отведе у дома.“

 

Откъс от Първата молитва на Рудолантските витаи

— … персонал за щателно изследване на подземията, преди да започнем с изолацията на стените… — Гласът на Историк Мазейр в диска едва се долавяше на фона на общата шумотевица.

Възложител Авир изтръгна поредните две омазнени лампи от гнездата им в сводестите стени на „Храма“ и ги отнесе навън, където ги запокити с отвращение в зейналата паст на раздробяващата машина.

— Нещо друго? — Тя се огледа, споходена от мимолетно задоволство, докато машината превръщаше лампите в молекули.

Първоначалният план изглеждаше съвсем разумен. Инженерите трябваше да издигнат фиброоптични подпори, а след това да ги покрият с изолационен материал. На по-късен етап щяха да бъдат заменени с плоскости от подсилена стомана и полимери.

Но за момента под тавана и край стените жужаха работливи летящи машинки, които стържеха мазилката и заличаваха следите от нанесените преди векове слоеве от бои, изобразяващи нощно небе. Наклоненият на една страна под — за да осигурява оттичане на водата — щеше да бъде подпълнен и изолиран по краищата, преди да бъде облицован със силикатова мазилка. След това щяха да нагласят рамките на вратите и едва накрая да ги монтират, за да заглушат поне малко врявата и шума, които идваха отвън, където чакаха артефактите.

Когато групата й пристигна в Храма, завариха вътре неколцина изплашени телекинетици, които почти веднага избягаха. Изследователският отряд на Ивали, който отговаряше за издирването на артефакти, твърдеше, че не ги е забелязал из околностите. Нищо чудно, след като се знаеше, че част от града е преградена с барикади, зад които се спотайват няколко хиляди души. Сигурно телекинетиците бяха отишли при тях.

Тя се надяваше някой ден да забрави как изглеждаха артефактите, когато за първи път слезе от транспортния кораб. Очите им бяха разширени от ужас, лицата — бледи и измъчени. Много паднаха на колене или се проснаха по корем в калта и произнасяха несвързани звуци на език, в който от време на време изникваше по някоя дума на Предците.

Дори сега ги чуваше как обикалят зад паянтовите стени на тази окаяна постройка. Чуваше откъслечни песни и викове, тропот на крака. Машини с объркани програми, които чакаха от нея да ги оправи. Ивали се бе похвалил, че организирал част от тях в нещо като отряд по охрана, но в него сигурно имаше повече дупки, отколкото в стените на Храма.

— Ще ми трябват още трима помощници за Осемнайсета секция… — чу се друг глас в диска.

Осемнайсета секция бе „Високата къща“, както я наричаха местните по някаква неразгадаема причина. От подземието й тръгваха най-малко осем тунела, в които работеха няколко групи.

— Повикване от комуникационна линия 23А — уведоми я почти веднага дискът.

Тя се изправи пред портативния терминал и побутна встрани неудобното столче, което бяха поставили там. На екрана се появи Келат, заел тържествена поза, каквато се изискваше според статута му. Зад него се виждаха извитите стени на подземията. Неколцина помощник-инженери се бяха скупчили около издатина в стената и следяха показателите на няколко монитора, като от време на време сочеха нещо с пръсти. Келат най-сетне я забеляза и й се поклони церемониално.

— Добро утро и също добър ви ден, Възложител — поздрави Авир. — Как вървят нещата при вас?

Келат се извърна едва забележимо, за да покаже кипящата активност зад него. Сега вече Авир успя да забележи, че вътре в издатината има нещо, което пулсира и притиска звездообразните си пипала към стената.

— Бавно и с доста спорове между комитетите. Тук долу е пълно с органични артефакти, но все още не сме в състояние да определим предназначението им и връзките между тях. А при вас как е?

Авир също се огледа. Нал разтоварваше снаряжение, един от помощниците настройваше почистващ робот и над всичко това кънтеше глъчката на артефактите зад стените.

— С добра бързина, Келат, но не съвсем гладко. Обединителите изглежда са се намесили в политическата борба малко преди ние да пристигнем. Имало е гражданска война между враждуващите фракции. Но въпреки това действаме съобразно плана. Някакви действия от страна на Обединителите? — попита тя колкото да поддържа разговора.

— Отправиха официален протест, подкрепени от няколко приятелски правителства. Но досега нищо сериозно. Изглежда търсят повод да забавят изтеглянето на своите хора. — Келат повдигна рамене. — Успяхте ли да откриете базата им?

— Не — отвърна Авир. — Вероятно поддържат комуникационно мълчание, а все още не разполагаме с достатъчно гъста мрежа от сателити. Пък и този постоянен облачен слой… — Тя млъкна. Келат го знаеше не по-зле от нея. В момента не разполагаха с необходимото оборудване, за да извършат детайлно сканиране на всички заселени райони на Родната земя. — Затова пък издадохме нареждане на някои от съвзелите се артефакти да започнат издирване на „Небесните хора“ и да ни ги доведат веднага. Кога ще бъдете готови за приемането на артефакти за изследване и класифициране? — добави тя.

Келат отново погледна през рамо, сякаш за да провери какво правят помощниците му.

— Трябва ни още време — призна той. — Предците са ни оставили доста гатанки за решаване. Можем ли все пак да ви помогнем с нещо?

В душата на Авир се бореха гордостта и прагматизмът.

— Не и за момента, струва ми се. Съветът издаде заповед да запазим колкото може повече артефакти във функционално състояние, за да успеем да възстановим социалната им структура. Когато централизираме контрола, ще можем по-добре да координираме усилията си.

Келат се огледа крадешком, за да провери дали някой не ги подслушва.

— Авир, как се чувстваш като божество?

— Бих предпочела да си остана Възложител, Келат.

— Ясно. — В гласа му се долови неподправена симпатия. — Ще оставя тази линия отворена за връзка. — Той се пресегна и изключи екрана.

Шум от гласове и стъпки я накара да се обърне. Един от Биотехниците водеше вътре група артефакти. Авир забеляза, че всичките бяха женски и повечето от тях носеха в ръцете си малки. Най-отзад вървеше Ивали и разперваше ръце, сякаш подканяше артефактите да побързат.

— Всичко е наред — съобщи той с напевния си глас. — Чака ни доста работа.

Въпреки успокоителните му думи по лицата на артефактите се четеше страх.

„Как е възможно да обречеш собствената си раса на подобно жалко съществуване? — помисли си Авир, споходена от внезапен гняв към Ауноранте Сангх. — Живот без ясна цел и определен ред? Когато дори не познаваш онези, на които служиш? Още по-добре. Ние сме тук, за да ги върнем към нормално функциониране. Веднага щом разберем как Предците са устроили този свят, ще можем да им възвърнем отреденото място и тогава страховете им ще изчезнат.“

Това поне изглеждаше относително справедливо. И по силите им. Ивали и няколко помощници поведоха артефактите към сектора за анализ, където Нал и хората му още разтоварваха машините.

Един от подрастващите артефакти се спъна в някакъв кабел и падна. Възрастен артефакт с измършавяло тяло му подаде ръка. Стоящият зад него Биотехник наблюдаваше цялата сцена със застинало на лицето отвращение.

— Биотехник — повика го тя. Артефактът я чу, обърна се и се поклони до земята. Биотехникът го заобиколи и пристъпи към нея.

— Да, Възложител? — в гласа му се долавяше нетърпение. Авир го игнорира.

— Веднага щом приключите със замерванията, вземането на проби и класифицирането, отведете артефактите в подземията. Трябва да им осигурим храна и топли дрехи, докато комитетът изработи съответна стратегия на сепарация.

— Тук ли ще ги държим? — попита със свъсено изражение Биотехникът.

Авир усети, че гневът й се надига.

— Говорите с очевидно неуважение за творения на Предците, Биотехник. Искате ли да обясните поведението си пред някого от Свидетелите?

Гласът й бе твърде висок и силен. Биотехникът по-скоро се шокира от неочакваната й реакция, отколкото от думите й. Въпреки това той побърза почтително да сведе глава.

— Думите ми не бяха обмислени, Възложител.

„Моите също“ — призна пред себе си Авир. Тя погледна към Помощниците, но те изглеждаха погълнати от задълженията си. Дори да напрягаха слух да уловят всяка нейна дума, нямаше как да го разбере.

„Не трябва да позволявам на чувствата да ме контролират — рече си тя. — Намирам се на Родната земя. Участвам пряко в процеса на Възвръщане. Това е величествен момент. Трябва да се радвам, а не да влизам в дребнави заяждания. Само че никога не съм предполагала, че ще бъде толкова…“

— Небесни човече! — долетя глас отвън.

Авир извърна глава към отвора на вратата. Песните и виковете на артефактите бяха утихнали.

— Аз ще изляза — рече Ивали.

— Не. Сега всички ние сме Пратеници на Предците. Ще видя какво става отвън, а ти успокой артефактите.

Ивали се поколеба за миг, но изглежда долови решителността в тона й.

— Сядайте, сядайте — обърна се той към артефактите. — Сега сте под закрилата на Безименните. Кой може да ви стори нещо тук?

Артефактите го послушаха. Те приседнаха край стената, стиснали малките си в ръце. Зад тях машината, която пълнеше резервоара с анализиращ гел, започна тихичко да бръмчи. Скоро щяха да пристъпят към работа.

— Небесни!

Авир откъсна поглед от артефактите, придаде си самоуверен вид и отмести одеялото, което закриваше отвора.

Нова група артефакти изпълваха пространството пред грубо издяланите каменни стълби. За разлика от предишната тълпа тези изглеждаха подредени в стройни редици. Всичките носеха очукани каски на главите си. В центъра на групата стоеше дребничък женски артефакт с червени татуировки върху лицето.

Авир я позна почти веднага според сведенията в инструктажа. Това най-вероятно бе самият крал Сребрина в Облаците, водачът на местната социална група.

— Виж как излизат, когато ги повикаш! — рече Сребрина с доволен тон. — Защото знаят какви са. Небесни!

Но дори от мястото, където стоеше, Авир ясно различаваше страха, изписан на лицето й.

— Нима се съмняваш, че сме Безименните? — попита тя на висок глас. — Ти си съвсем сама, крал Сребрина. Храмовете и Учителите са с нас.

— Учителите са глупци! — извика Сребрина в Облаците. — Винаги са били! Вие не сте нищо повече от Небесни хора с вашите фокуси и лъжи. Теснопът все още ми принадлежи, Небесни човече! Ако не го напуснете доброволно, ще ви изтикам отвъд Стените на Света — право в устата на Ауноранте Сангх! Давам ви срок до следващия изгрев-слънце!

Приели думите й за завършек на разговора, останалите артефакти започнаха бавно да отстъпват назад. Никой не се опита да ги спре и те се изгубиха между близките сгради.

„Трябваше да оставя Ивали да се справи с това — помисли си Авир с огорчение. — Нямам опит да общувам с артефакти. Никой от нас няма подобен опит.“

Останалите артефакти я наблюдаваха с ококорените си очи. Сигурно чакаха да направи някое чудо, за да докаже, че наистина е дъщеря на Предците. Само дето тя не разполагаше с чудеса.

Внезапно споходена от гняв, тя изгледа насядалите покрай стената артефакти. Даваше си сметка, че не може да ги вини за невежеството им, но тази мисъл не й помогна да се успокои.

Дискът й изписука.

— Възложител — чу гласа на Ивали, — търсят ви от Възвръщателния комитет.

Авир докосна лекичко диска, за да потвърди, че е приела съобщението, и се прибра зад чергилото. Приближи се към комуникационния пулт под втренчения поглед на Ивали.

— Позволете да ви представя името си, Възложител — рече говорещият отсреща, загърнат в черна туника. Авир изведнъж осъзна колко смачкани са дрехите й. — Аз съм Възложител Синлийх Лефур от Първото ядро и Старши Възложител във Възвръщателния комитет. Имаме новини, които са важни за работата ви. — Неговият спокоен равен глас изведнъж й повлия успокояващо. — Биотехник Уару току-що призна, че е Империалист, и ни съобщи местонахождението на базата на Обединителите, която се намира във вашия район. Един от техните сътрудници е Джахидх от „Великата задача“. Цели четири години той е предавал информация за Родната земя на своите съратници.

„Кръв и пепел! — ахна Авир. — ЧЕТИРИ ГОДИНИ един Империалист е предавал информация от Родната земя?“

— Къде е той сега? — попита тя дрезгаво. — Известно ли ни е това?

— Ето какви са заповедите за вас, Възложител Авир — продължи Лефур. — Трябва да се запознаете с находките на Обединителите. Не бива да губите сили и време в преследване на Джахидх.

— Но как бих могла…

— Искаме да остане на свобода и да продължи изследванията си — прекъсна я Лефур. — Той е допринесъл много за опознаването на артефактите. Ще продължава да работи в същата насока, докато вярва, че не е разкрит от нас. Разберете, Възложител, за момента най-важно е Възвръщането. Не бива да губим темпо заради недостига на специалисти на планетата.

„Нито да даваме да се разбере, че сме допуснали тук долу да работи Империалист, при това цели четири години.“

— Обещавам това да бъде моя работа — отвърна тя с необходимата увереност в гласа.

Докато се изправи, изображението на Лефур беше изчезнало от екрана. Умът й вече работеше на нови обороти. Ще са й необходими още транспортни средства от Комитета и допълнителна охрана. Базата на Обединителите трябва да бъде изучена и класифицирана детайлно. Ще й трябва и допълнителен персонал веднага щом открият базата.

 

 

Джей погледна крадешком към Сърце на Морско острие. Учителят клечеше пред огъня, втренчил поглед в пламъците, но според израза на лицето му виждаше там нещо друго. Полъхна хладен вятър и Джей неволно потрепери. Сърце сигурно водеше много важен разговор в главата си, но точно сега му трябваше, за да му помогне да се справи с Лишената, в случай че Кор се провали.

— Жена ми беше във Високата къща, когато те са се спуснали, Вестителю — произнесе неочаквано Сърце. — Какво ще направят с нея?

— Нищо, Сърце. Тя е твърде ценна за тях. Вие всички сте ценни. Точно това ги бави.

„А също и гордостта на крал Сребрина.“

— Аз много държа на нея, Вестителю. — Сърце взе един въглен и го запокити в огъня. — Боя се обаче, че тя е твърде невъздържана. Ако си изпусне нервите…

— Познавам тези хора, Сърце — направи опит да го успокои Джей. — Те са търпеливи по природа. Не бързат, обичат да действат по план… — Дискът му изписука.

— Джей, довлечи си задника тук — просъска гласът на Кор. — Май ще си изям боя.

„Кръв и…“

Джей скочи и повдигна чергилото на палатката. Отвън бе черна нощ. В лицето го блъсна леден вятър. Единствената светлина идеше от четирите огъня на часовоите. Около един от тях се бяха събрали няколко фигури. Джей се затича натам.

— Аз ще говоря с нея! — извика, когато наближаваше. Джей влетя в малкия осветен кръг и видя Кор на колене да крие лицето си с ръце. Един от войниците, със знаци на Необвързан на ръцете, бе вдигнал обкованата си с метал тояга над главата й.

— Какво, слава на Безименните, означава това? — попита Кор, след като Джей дръпна войника настрани. — Нашествие?

— Едва ли. Рано или късно витаите трябваше да си покажат носовете. — Той я поведе обратно.

— Това и аз го знам. Дори ни предупредиха. Започнали са да прибират Лишените.

— Значи си открила роднините на Камък в Стената?

— Да, намерих ги. — Кор протегна ръце към огъня. — Мислех, че отиваш при крал Сребрина да ти даде разрешително писмо, а не армия. — Тя кимна към войниците около огъня.

— Кор… — поде ядосано Джей, — необходима ни е защита, в случай че се натъкнем на войски на Първо град. Те преминаха на страната на витаите.

Кор разглеждаше огъня между пръстите си.

— Кор — Джей се приближи към нея, — къде са Лишените?

— Не зная. Пратих ги да се скрият.

— Какво? — Сърцето му подскочи.

— Казах им да си вземат багажа и да бягат накъдето им видят очите. — И да не ми казват къде са отишли.

— Кор, витаите прибират всички Лишени! Те знаят нещо. Трябва да ги намерим…

— Трябва да се махаме оттук, ето какво трябва! — прекъсна го тя невъздържано. — Да се махнем и да оставим тези хора на мира.

— Те не са хора.

Кор дори не трепна.

— Не смятам, че биха се съгласили с теб.

Джей си пое въздух, опитвайки да се овладее. Чувстваше, че е на предела на силите си.

— Кор — поде отново, надявайки се, че го слуша, — не разсъждаваш трезво. Ако витаите разберат как функционира това място, ще могат да управляват цялата Обитаема галактика.

— А ако разбере Семейството, тогава какво? — Тя поклати глава. — Не. Каквото и да се случи от тук нататък, никой няма да ги остави на мира. Единственото, което могат да направят, е да бягат и да се бият срещу всички нас. — Гласът й се снижи до шепот. — Като имам предвид процента на вродените аномалии, едва ли им остават повече от четири поколения съществуване. Но поне няма да ги изживеят в робство.

Джей имаше чувството, че светът под него се е разклатил из основи.

— Тогава защо, по дяволите, дойде тук? — извика той. — Защо не остана при твоите Лишени?

— За да те попитам готов ли си да си тръгнеш. Не исках двамата с Лу да останете тук и да объркате още повече нещата. — Зелените й очи издаваха искреност и леко смущение. — Държах да ви кажа, че съм готова да ви откарам и двамата от този свят, но ако останете и продължите работа, лишавате се от своя пилот и тогава най-добре да си пазите гърбовете.

— И наистина не знаеш къде са Лишените? — попита той с хладен тон.

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

Джей замахна. Юмрукът му попадна в гърлото й и тя тупна назад. Чу я, че се задавя, сграби я за раменете и я преобърна по корем. След това стъпи с всичка сила на гърба й. Тя извъртя ръка и се опита да го одере. Джей продължи да натиска лицето й в калта, докато престана да се дърпа и съпротивлява. След време се изправи. Очакваше, че ще трепери, но не беше така. Беше съвършено спокоен. Кор не беше нищо повече от неясна сянка. По-късно щеше да повика войниците да хвърлят тялото й в тресавищата.

Джей измъкна диска иззад ухото си и го пъхна в процепа на огърлицата. След това зачака.

— Джахидх? Трябва да побързаш — чу се гласът на Келат.

— Необходимо ми е сателитно сканиране на района в радиус двайсет километра от мястото, откъдето излъчвам в момента. — Джей продължи да гледа към тялото на Кор. Не помръдваше. — Роднините на Камък в Стената са избягали. Трябва да узная къде са.

— Няма да е лесно — отвърна Келат. — Но ще се постарая.

Келат затвори линията и Джей извади диска от огърлицата. И тогава неочаквано започна да си подсвирква. Ще трябва да каже на Сърце. Да му съобщи, че те всички са били предадени. Налага се, ако иска да му помагат. И да продължават напред към набелязаната цел.

Защото сега вече не им оставаше нищо друго.

Четири часа след смрачаване транспортният кораб най-сетне се приземи. Облечени в херметически затворени скафандри, Авир, Ивали и Нал отидоха да го посрещнат. Тъмнината и студът бяха прогонили всички артефакти от улиците.

Отвън транспортният кораб наподобяваше правоъгълна машина с израстъци, които да се залавят за всякаква повърхност. Когато се приближиха, в корпуса му се появи врата и през отвора бликна ярка светлина. Долната част на вратата се спусна като платформа и опря в земята. Авир първа пристъпи нагоре по платформата.

Влязоха вътре, вратата се затвори и очите на Авир постепенно привикнаха със светлината. Това беше стандартен транспортен кораб: пулт за управление в предната част, седалки за дузина пътници в центъра, комуникационни терминали отзад и шкафове покрай стените. Осем от местата бяха заети от членове на щурмовия отряд, мъже и жени с кафява или розова кожа, всичките гологлави като Пратеници. Водачът им се надигна веднага щом Авир и останалите се озоваха на борда, но изчака тя да свикне със светлината.

Представи се като Началник на охраната Панеир от Стотното ядро. Авир прие името му с кимване. Все още не смееше да се довери на гласа си. Беше прекалено хубаво да си зад звукоизолиращите стени и да дишаш пречистен въздух, вместо да търпиш вонята и глъчката отвън.

Панеир не бе от онези, които си губеха времето. Той прие мълчанието й за знак, че могат да продължат, и се върна при таблото. Шумът на двигателите се усили до едва поносим вой.

Авир избра най-далечната седалка от редицата. Ивали и Нал се настаниха до нея. Корабът се разтърси и се издигна под несекващия дъжд и ледения вятър.

Полетът не мина спокойно. Транспортният кораб подскачаше и се тресеше и въпреки че почти нищо не се виждаше през илюминаторите, Авир усети нарастващо безпокойство. Нал се бе надвесил над терминала в облегалката, а Ивали бе зареял невиждащ поглед напред.

Авир можеше да го разбере. И тримата не бяха подготвени за онова, което предстоеше. От тях се очакваше да се приземят и да вдигнат първата работна станция на повърхността.

Панеир наклони кораба наляво и всички машинално извиха тела в обратната посока. Авир имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. На монитора пред Панеир се появи блед сияещ купол, който постепенно се увеличаваше. Скоро след това корабът се приземи и вратата се отвори. Първи изскочиха членовете на охранителния отряд и се втурнаха към входа на купола. Авир, Нал и Ивали ги последваха, без да знаят какво трябва да правят.

— Ей! — чу се изплашен вик откъм купола.

Авир подаде глава през отвора, но не видя нищо друго, освен разхвърляни сандъци и гърба на Панеир. В изпънатата си ръка Панеир държеше пистолет. Срещу него бе застинал брадат мъж, вдигнал в едната си ръка фенер, а в другата — колан с инструменти. В огъня зад него догаряха останките на празен сандък. В краката му, загърнат в одеяло, лежеше женски артефакт, втренчил поглед в тавана. Устните на артефакта се движеха, но не се чуваше никакъв звук.

Забравила, че трябва да се държи на положение, Авир изтича при артефакта и коленичи до него. Тя свали едната си ръкавица и докосна челото му. Беше влажно и настръхнало. Очите на артефакта бяха изцъклени, загледани в нещо, което не беше в стаята. Нал коленичи до него и го докосна. Измери пулса и температурата с опитните си ръце.

— Какво правите тук? — обърна се Авир към непознатия.

— Трудно е да се обясни. В името на галактическите сили, кои сте вие?

Вместо отговор Ивали си свали шлема. Мъжът видя голата му глава и се отдръпна назад стреснато.

— Витаи! — рече дрезгаво той. — Джей…

— Скоро ще те разпитаме за него. — Авир се изправи. — Но първо ни обясни какво се е случило с този артефакт?

Обединителят се озърна, сякаш не знаеше за какво става въпрос.

— Прекъсната следа? — рече той. — Аз…

Той плъзна поглед към въоръжените охранители, после го отмести към вратата. Авир се зачуди дали не смята да направи опит да им избяга. Надяваше се да не опитва. Лесно щяха да го уцелят с упойваща стреличка, но щяха да изгубят време. А сега им беше нужна всякаква възможна информация.

Но той само въздъхна тежко и отпусна костеливите си рамене.

— Май ще е най-добре да ви покажа — рече и кимна към капака на пода.

— Да видим — отвърна Авир. — Биотехник — нареди той на висок глас, — погрижете се за артефакта. Стабилизирайте състоянието й доколкото можете.

— Ще бъде изпълнено — потвърди Нал и се зае за работа. Първи по въжената стълба се спусна Панеир.

— Чисто! — извика той след миг.

— Тръгвай! — нареди Авир на Обединителя.

Той въздъхна отново, пристегна колана с инструментите на кръста си и се спусна ловко надолу, сякаш го бе правил през целия си живот. Авир му завидя на умението, докато на свой ред слизаше по нестабилната стълба.

Долу започваше коридор, озарен от няколко реда бели светлини. Авир реши да разгледа отблизо обитаваните от сенки стъкленици. Тя се наклони към една от мътните полупрозрачни стени и опря длан на хладната й повърхност. Известно време разглежда мътните очертания, които плуваха вътре, без да следват някаква определена посока. Стори й се, че вижда вена, прокарана от Предците през субстанцията на този свят, из която все още плуваше хранителна течност.

Ивали и шестима от охранителите се бяха спуснали по стълбата след нея. Панеир ги изчака да се съберат и даде знак на Обединителя да ги води.

Коридорът беше сводест и се спускаше с чупки надолу. Скоро стигнаха до още един отвор, за ръба на който бе закачена следващата въжена стълба. Под нея навлязоха във втори коридор и преминаха през ярко осветена арка. Авир се озърташе тревожно. Непрестанно й се струваше, че я следват зловещи сенки.

Отвъд арката започваше подземна камера. Авир плъзна поглед по обикновените предмети — празни маси, захабени кресла, — спря го на стелажите с камъни, след това огледа стените и тавана. Огромни, подобни на капиляри тръби бяха прилепени към някои от стените, заобиколени от възлести образувания, напомнящи нервни окончания. Ципите им бяха достатъчно тънки, за да види стичащата се вътре гъста, подобна на сироп течност. Тя се придвижваше на равномерни пулсации, сякаш изтласквана от невидимо сърце.

Авир не се усъмни нито за миг. Намираше се във вътрешността на жив организъм.

— Какви са размерите на това място? — попита тя задъхано.

— Нямам представа — отвърна Обединителят. — Досега съм картографирал над десет квадратни километра тунели. Без особена полза. Половината от израстъците по стените се появиха едва след като ги осветявахме по-дълго от двайсет и четири часа. Но най-интересното е долу. — Той кимна към следващата арка.

— Ивали, ти ще останеш да огледаш тук — нареди Авир и забърза към арката. Двама от помощниците се присъединиха към нея.

Тя осъзнаваше, че позволява да я отвлекат от основната й задача. Изследователската дейност можеше да почака, докато получи допълнителен персонал, но тя просто не можеше да сдържи любопитството си. Нямаше никаква светлина, освен тази, която идваше зад гърбовете им. Коридорът отпред се извиваше плавно. Отнякъде бликна ярка червена светлина и се отрази от гладките стени. Блясъците следваха един след друг. Авир ускори крачка. Смътно долавяше стъпките на следващите я помощници.

Тя сви зад завоя и светлината я заслепи. Авир замаяно сведе поглед. Нов ярък изблик озари краката й и се отрази в обувките й. Миг по-късно лицевото й стъкло започна да потъмнява и светлината стана поносима.

Едва сега Авир вдигна бавно глава. Стоеше на метър от неравния отвор към огромна подземна кухина. Коридорът се отваряше в близост до тавана й, а отсрещната стена се губеше в сумрак. Тъмнината бе прорязана от познатите й вече подобни на вени разклонения. Те изпълваха кухината и й придаваха вид на огромно леговище на паяк. Сребристите нишки се пресичаха под различни ъгли като в някакво геометрично видение. Не един, а хиляди паяци в продължение на десетки хиляди години биха изплели подобно нещо. По хода на нишките пробягваха рубинени светлинки като бързо менящи се пулсации. Някои от тях се преследваха, други премигваха самотно.

Авир забеляза, че срещу нея през ръба на пещерата е издигната платформа, очевидно предназначена за движение сред тази гигантска мрежа. Върху стените, озарени от честите отблясъци, изникваха още тераси. Истински сложен комплекс, необятна мрежа от светлина, из която са се придвижвали хора… или артефакти. Но с каква цел?

Авир изведнъж осъзна, че неусетно е започнала да шепне словата на Втората молитва. Тя затвори уста, но очите й продължаваха да се стрелкат, следвайки червените импулси, които пронизваха кухината. Сърцето й биеше лудо. Всичко това беше прекалено — твърде голямо и непонятно. Тя се извърна бавно и си проправи път между двамата вцепенени помощници. Рубинената светлина продължаваше да озарява на пулсации коридора, пробуждайки необясними страхове в душата й. Не се затича, но си даде сметка, че едва овладява забързаната си походка.

Намираха се в кух свят. Гигантска подземна кухина с вени и нерви и кой знае какво още. Нещо, което живееше. Знаеше го с абсолютна сигурност. Беше живо, досущ като артефактите, които щъкаха по повърхността на планетата, забравили своето предназначение.

Авир въздъхна от облекчение, когато прекоси прага на първата арка.

Обединителят я посрещна с надменна усмивка.

— Каква гледка, а? И знаете ли какво — тези светлини? Не бяха там предишния път, когато слязохме. Появиха се едва когато доведохме в горната зала Прекъсната следа.

Авир направи безуспешен опит да си събере мислите.

— Да чуя какво точно сте направили — нареди тя.

Примирил се със статута си на военнопленник, Обединителят й разказа как са издирили роднините на Камък в Стената, после довели Прекъсната следа в „контролната зала“ и я накарали да положи ръце върху една от сферите. Описа й как първо се включили светлините в подземието, а сетне и в кухината и как от първия момент артефактът лежал в състояние, подобно на кома.

Авир не усещаше колко са студени страните й, докато не почувства как по тях се надига огънят на гнева.

— Даваш ли си сметка какво сте направили! — извика тя. — Безмозъчни животни такива! — Тя неволно стисна юмруци. — Играли сте си с едно творение на Предците, без дори да се опитате да го опознаете. Без да извършите предварителен оглед и анализ! Нима смятахте, че можете просто така…

— Трябваше да бързаме — прекъсна я той. — Имахме сведения, че възнамерявате да се появите тук, макар да не знаехме причината.

Малко по малко Авир започна да овладява гнева си. Всичко това бе неприемливо и необяснимо. Обединителите щяха да бъдат подложени на разпит, изправени пред комисия, може би дори съдени. Трябваше незабавно да уведоми Възвръщателния комитет за тези открития. Да се извършат измервания на човешките артефакти — на всичките, и то веднага. Дори на онези, които бяха в лапите на Империалистите. Да се докарат свежи подкрепления от изследователски групи.

Но нямаше време. Вече беше прекалено късно. Надпреварата бе започнала без тях и сега не им оставаше друго, освен да тичат, за да догонят останалите.

„Аз съм дете на своя народ. Няма да позволя творението на Предците да попадне в ръцете на Империалистите. Няма да позволя!

Сега вече започва истинската работа.“