Сара Зетел
Възвръщане (3)

2.
Оцветеният каньон, Царството на Безименните сили, след здрач

А тогава из Царството ходели Безименните сили и са общували помежду си. Те дали име на Стените и Стените се изпълнили със сила. Безименните заговорили на хората и всеки, когото назовали, станал Истински и заел мястото си в Царството.

 

От „Словата на Безименните сили“

Преведено от Ръце към Небето за всички, които вярват

— Прекъсната следа дена Разкъсани облаци, не го прави!

Следа се опитваше да не обръща внимание на разтревожения шепот на Чаши. Тя не отделяше поглед от мрака, сред който се криеха стените на град Теснопът. Духаше силен вятър и прогонваше от бузите й последните остатъци от топлина, която бе насъбрала край огъня. За късмет тази нощ не валеше дъжд и тя можеше да остане навън, без да се страхува, че ще измръзне. Зад гърба й плющяха платнените навеси и покривалата на палатките. Чуваха се бебешки рев и могъщо хъркане, което вероятно идеше откъм Жълти камъни.

Никой не се бе събудил, когато тя изпълзя отвън. Никой, освен Празни чаши.

— Толкова отдавна я няма! — Следа се загърна зиморничаво в пончото. — Смятам да ида там и да видя какво е станало с нея.

Чаши въздъхна и приклекна до нея.

— Тя няма да ти благодари, ако го направиш. Не искаше никой да й се меси и ясно ни даде да го разберем. Следа, остави я, където и да е сега.

— Не. Трябва да разбера какво са направили Небесните хора със сестра ми. Никой не може да ме спре, дори майка ми.

Бебето отново заплака, чуха се женски гласове, които се опитваха да го успокоят.

— Следа… — Чаши опря ръка на чело той, — помислила ли си какво ще правиш? Утре ще ни трябваш за прибирането на добитъка. Обещаха ми две рула плат и три нови гърнета, ако успеем…

Следа завъртя глава.

— Чаши, тъпа си като вол! Небесните са тук. Опитват се да завъртят главата на крал Сребрина. Само Безименните знаят защо. Трябва да разберем истинската причина.

— Като че ли това може да промени нещо! — Чаши зарови ръка в земята и я вдигна. — Погледни само. Живеем в кал. Управляват ни Безименните, разни еретици, а сега и Небесните.

— Не си ли чувала онази легенда? След като Служителят преместил Царството, дарените със сила започнали да избиват обикновени хорица, както и когато им скимне и тогава Безименните позволили на Човеците да въстанат срещу Учителите?

— Следа — въздъхна Чаши, — ако ще ме учиш на история, не сега му е времето.

— Какво правите по това време отвън, малки глупачки? — трепкащите светлини на огъня озариха лицето на Клон в Реката, която надничаше от една от палатките. Я се прибирайте веднага!

Чаши изстена.

— Ако сестра ти имаше поне капчица мозък — прошепна тя, — нямаше да изостави семейството си в лапите на тази проклетница Клон.

Следа зашлеви Чаши през лицето преди още да осъзнае какво прави.

— Вземи си думите обратно инак, кълна се, ще сготвя червата ти за закуска!

Притиснала с ръка зачервената си буза, Чаши се извърна и изтича в палатката. Следа я последва неохотно. Долавяше неизказаното задоволство на Клон така, както усещаше свистящия край ушите си вятър.

Сведе глава, промуши се в палатката и се върна при разхвърляната си и изстинала постеля.

„Виж само какво послушно момиче съм! — помисли си тя, докато се завиваше. — Винаги правя каквото ми кажат… А ми казаха да открия сестра си.“

 

 

Спомени за болка се преследваха из главата на Арла. Иглите, които оставяха татуирани белези върху ръцете й, бяха с нагорещени върхове. Павета стържеха голите й колене, докато пълзеше край градските порти. Челюстта я болеше от продължително стискане. Първото раждане едва не я разкъса наполовина.

Постепенно Арла започна да осъзнава, че болката не е само спомен. Тя се разгаряше в празния й стомах, блъскаше в главата й, ровичкаше из ставите й. Вкус на застояла жлъчка и нагорещен метал беше легнал на езика й.

Спомени. Небесната жена с нейните странни зелени очи, които ставаха червени на дневна светлина. „И аз съм чувала тези ваши легенди. Зная и историята на твоя род. Моите сънародници се опитват да открият начин да поставят Учителите на мястото им. Ти би могла да ни помогнеш. Но първо трябва да се разделиш с татуировките. Всичко, което искаме от теб, е да си вземеш камъните и да дойдеш да разговаряш с нас отвъд Стените на Света.“

„Тя не е Позорна кръв. Инак щях да го зная. Няма начин да не го разбера…“

Отведоха я нагоре из един от сенчестите каньони до една бяла сграда под върха, която наподобяваше гигантска гъба, окъпана с постоянна светлина. Посрещнаха я хора с бледа гола кожа, каквито не бе виждала дотогава, но се опитваше да не издаде страха си.

Безстрастни очи я оглеждаха, Говореха й разни неща, а тя се съгласяваше с всичко. Забиха игла в ръката й, сетне настъпи тъмнина. Когато се пробуди, беше заобиколена от плешиви бърборещи деца, а от камъните й нямаше и следа.

Страхът, пробуден от тези спомени, я притискаше да не отваря очи, докато се осланя на останалите си сетива. Лежеше на една страна, но под главата и рамото й имаше нещо меко. Въздухът бе влажен и сух, като в Храмовете. Не миришеше на нищо. Някъде отдалеч долиташе тих равномерен звук. Ръцете й бяха изтеглени назад, пристегнати в китките.

„Проклет да е! Завързал ме е.“ Последното напълно прогони страха й и тя отвори очи. Първото, което видя, бе лицето на надвесения над нея учител Ръка. В черните му очи блещукаха гневни пламъчета.

Съзнанието й се изпълни с усещането за липса.

— Къде са ми камъните? — рече прегракнало тя, сякаш някой й бе сипал пясък в гърлото.

— У мен — отвърна Ерик. „О, слава на Безименните!“

Арла извъртя глава и се огледа. Бежови стени и бежов под. Ъгловати бели мебели, някои със стъклени страни.

— Успяхме да се скрием от гологлавите деца, нали? — попита тя, докато се озърташе.

— Поне за известно време — отвърна не много уверено Учителят Ръка.

— Къде сме сега?

— На моя кораб.

— Кораб? — думата й бе непозната.

— Едно средство, с което се преодолява Стената на Света — обясни той със стиснати зъби. — Какво искаха от теб Рудолантските витаи?

— Теб какво те интересува?

Учителят Ръка се надвеси над нея.

— Не те съветвам да се заяждаш с мен, Лишена. — Той стисна юмрук и обърна щръкналите кокалчета към нея — първият жест, когато се призоваваше проклятието на Безименните сили.

Арла сгърчи устни.

— Закъсня. Вече ме прокълнаха. Дванайсет пъти, от самия Първоучител.

Веждите му се събраха в озадачено изражение.

— И какво толкова направи да си спечелиш вниманието на самия Първоучител?

— Нищо особено. — Арла зарея поглед към тавана. Беше осеян със светещи квадрати, далеч по-ярки от фитилените лампи. — Тази презряна жена тъкмо бе влязла в Теснопът, когато проклятието се стовари върху целия град.

Това явно го стресна.

— Сядай! — нареди той.

— Както заповядате, Ваша светлост, тази презряна жена се подчинява незабавно. — Тя се надигна бавно въпреки протестите на изтощените й мускули. От усилието на челото й изби пот. Зави й се свят, но все пак успя да се подпре на ръце.

Сега вече можеше да огледа по-добре помещението. Обемистите бели предмети изглежда бяха за сядане. Плоскостите с крака бяха маси, до една от тях седеше Учителят Ръка. В стената зад него вляво имаше отвор, отдясно бе покрита със стъклени правоъгълници. До правоъгълниците бе поставено меко кресло.

Едва сега си спомни, че бе видяла още нещо, преди да припадне. Нещо безформено, огромно и…

Тя разтърси глава в опит да си събере мислите.

— Къде е другият?

— Другият какво? — Учителят Ръка отново я погледна намръщено.

— Другият човек. Твоят приятел, помощник или както там го наричаше преди…

„Преди да се спусне мракът. Преди да припадна.“

— За Кам ли говориш? — Той се подсмихна. — Не мисля, че ти е дошло време да се срещаш с него. Да започнем отначало. Защо ме нападна?

Арла повдигна рамене.

— Тази презряна жена реши, че след като повече не може да е от полза, Учителят Ръка ще я изостави.

За нейна изненада Ерик изглеждаше натъжен. Може би не беше чак такъв надут глупак, за какъвто го бе взела отначало.

„Не бързай да омекваш към него — повтаряше си тя. — Все още не знаеш какво става, а и държи камъните.“

— Как се озова в… онази стая? — попита Учителят.

Тя го огледа преценяващо. Да имаше достатъчно сила да се бие, можеше да го изрита в главата и да потърси пътя навън. Стига, разбира се, онзи Кам, който се спотайва някъде наблизо, да не й попречи. Ако не беше толкова замаяна и жадна…

„Престани да хленчиш и измисли някакво обяснение, което да му се стори достоверно.“

— Тръгнах след теб, Учителю — рече Арла.

— Какво? — подскочи той.

— Когато Ваша светлост изчезна, из Първоград плъзнаха какви ли не слухове. Че са те заловили и отвлекли, че по-големият ти брат те е убил, за да спаси семейството ти от позор, че Учителят Огън в Мрака те е хванал с жена си…

— И къде точно в Царството на Безименните чу всички тези неща? — изрева Учителят Ръка.

— Малко са нещата, които не достигат до Лишените — тя сгърчи устни. — Ето защо тази презряна жена реши сама да тръгне да дири истината. И успя.

Той разглеждаше лишените си от татуировки ръце, сетне и нейните. Имаше измъчен вид, сякаш си бе спомнил нещо особено неприятно.

— Ще бъде ли Ваша светлост така любезен да даде на тази презряна жена да пие вода?

— Можеш да престанеш да дрънкаш по този начин веднага щом пожелаеш. — Учителят Ръка се изправи. — Чуй ме внимателно, Арла. Учителят Ръка е мъртъв. Няма го, разбираш ли? Аз се казвам Ерик Борн.

„Ерик Борн“ прекоси помещението с накуцване. Протегна ръка и тропна с пръсти върху някаква мозайка на стената. До ръката му се появи отвор, в който имаше чаша с вода.

Въпреки че се сдържаше, Арла зяпна от почуда. На устните на Учителя трепна подигравателна усмивка.

„Следи ме как реагирам — помисли си тя. — Стегни се, момиче.“

Протегна ръка, като се стараеше да не издаде страха си, взе чашата и я гаврътна. Едва сега осъзна колко е била жадна.

— Благодаря — рече смирено. Той върна чашата в отвора.

— Какво направиха с теб Рудолантските витаи, след като те затвориха в онази стая?

— Ами… държаха ме там и това е. От време на време някой от тях влизаше, слагаше някаква метална кутия на масата и бърбореше нечленоразделно. Може би се опитваха да разговарят с мен, но май всичките са луди. По едно време помислих, че съм попаднала в плен при Ауноранте Сангх. А след това… след това реших, че ще прекарам остатъка от живота си в тази проклета стая. Но после се появи ти. Мога ли да хапна нещо?

Учителят… Ерик Борн издаде клокочещ звук, сякаш се опитваше да си сдържи смеха.

— Нямаш ни най-малка представа в какво си се забъркала, нали? Няма значение. Най-добре ще е да те нахраня. — Той се потърка по брадичката. — Но първо искам да ти покажа нещо.

— Какво? — подновен страх скова сърцето й, когато Ерик се приближи към отсрещната стена.

— Къде се намираш всъщност — той положи длан на гладката повърхност.

Стената изчезна. На нейно място остана само безформен мрак, набразден от разноцветни светлинки. Простираше се нагоре, надолу, встрани — навсякъде. Очите й се стрелкаха трескаво, търсейки някакъв край, граница, нещо, каквото и да било, което да притежава очертания или смисъл, но нямаше нищо подобно. Само тази черна зейнала паст, която я поглъщаше.

Тя изпищя. Хвърли се назад и се сви на топка, притиснала колене към челото си, а коремът й се стягаше от конвулсии. Някой й говореше, произнасяше името й, викаше я, но тя не можеше да вдигне глава. Мракът я поглъщаше като бездна. Нямаше край.

Нямаше край.

— Арла Родена от Черната стена! — Една ръка я дръпна за яката. Ръбът на дрехата се впи болезнено в шията й. — Погледни нагоре, проклета Лишена! — Учителят Ръка я зашлеви през лицето. — Вдигни глава! Гледай!

През завесата от сълзи тя видя, че стената се е върнала на мястото си.

— Ка… какво… — тялото й трепереше като тънко стъбло на силен вятър.

Ерик скръсти ръце.

— Това е пространството между световете. Няма никаква Черна стена, нито „арласи“ в нея. Съществуват много други светове, обитавани от хора, като тези в Царството на Безименните сили. Ние летим между тези светове, както насекомите прелитат от едно растение на друго. Разбираш ли какво ти казвам?

Арла не разбираше, но кимна. По-късно щеше да обмисли чутото. По-важното сега бе да слуша.

Тя се помъчи да овладее треперенето си, но не успя.

— Защо ми показваш това? „Поне спрях да заеквам!“

— За да не храниш разни идеи да ме нападнеш отново. Тя си представи какво би било да е изоставена сама сред това безкрайно „пространство“. Прехапа устни, унизена от неспособността да овладее страха си. Беше далеч по-страшно, отколкото да бъде завързана.

— Обърни се! — нареди Ерик.

Арла се извъртя и вдигна ръце. Усети, че я развързват.

Дръпна се още докато платненото парче, с което я бе завързал, висеше на китките й. Протегна крака към Ерик и той преряза черните ленти около глезените й. Арла не сваляше поглед от него, докато масажираше китките си. Ерик също я наблюдаваше внимателно, докато отстъпваше назад към стената с ножица в ръка.

— Как се научи да го понасяш? — попита тя. — Онова… което е отвън.

Той сви рамене.

— Просто привикнах. Не е трудно. Първо изчезва треперенето. Останалото идва с времето. Така… нали искаше да ядеш?

Той изтропа с пръсти по мозайката. Появи се друг отвор. От него извади два пакета със странна форма. Разкъса опаковката, направи нова дупка в стената и ги пусна вътре.

Когато се върна при нея, носеше две чинии.

— Знам, че не ти прилича на храна — обясни той, — но е точно това.

Върху чинията бе положена плочка с размери на човешка длан. Беше топла и ухаеше ароматно. Тя отхапа единия й край. Имаше вкус на горчиви ядки. Дояде я и я преглътна с няколко глътки вода.

„И по-лоши неща съм яла, благословени да са Безименните сили.“

— Кажи ми сега какво толкова се случи в Теснопът, че му се стовари проклятието? — поде той отново разговор.

Тя преглътна и последните остатъци от плочката.

— Градът отказа да се предаде по време на обсадата.

— На каква обсада?

В първия миг си помисли, че той си е изгубил ума.

— Ух, вярно, че те няма от много време. Около пет години след като изчезна Небесните обявиха, че ще ни оказват поддръжка, ако получат онова, което… което искат. Кралят Слънце заяви, че ще ги направи почетни посланици при двора, за да могат да му предявят своята петиция. Учителите не спираха да повтарят, че Небесните хора са пратеници на Ауноранте Сангх. В Първоград, естествено, се вслушаха в гласа на Първоучителя и така се образуваха два враждуващи лагера. Всички грабнаха оръжия. Оттогава войната не секва, а върху Теснопът се стовари проклятието. — Тя говореше на пресекулки, докато отпиваше от чашата. Едва сега си спомни за Малко око, Лъч през Покрива и слабичката Прекъсната следа. Какво ли бе станало с тях?

Тя остави чашата. Ерик Борн разглеждаше голите й ръце.

— Благодаря ти, че ме нахрани — бавно произнесе тя. — Чуй ме сега, Ерик Борн кену Учителю Ръка кену Господарю Ръка на Морско острие дена Враг на Ауноранте Сангх. Не ме искаш с теб, нито аз държа да съм тук. Отведи ме до някой град на Небесните, а оттам и сама ще се оправя. Ще намеря начин да ти платя за пътуването и задето ти нараних гърба.

Той се изсмя дрезгаво, но сетне я погледна със сериозно изражение.

— Камък в Стената, Арла Родена от Черната стена — произнесе Ерик с равен глас, — ти не би могла да си намериш и краката в град на Небесните, дори ако някой ти ги показва. — Той поклати глава. — Толкова неща ти показах, а ти нищо не си разбрала.

— Не си много сигурен.

— Какво те кара да мислиш така? — той втренчи поглед в нея.

— Това, че прибра поименните ми камъни. И че скри ножицата, с която ме освободи одеве.

— Просто не вярвам, че си наясно какво точно става. Освен това видях калъфите за ножове на ръцете ти. — Той кимна с брадичка.

Арла скръсти ръце, за да скрие празните калъфи.

— А питаш защо крия от теб остри предмети. — Той се изправи. — Ела с мен. Ще ти покажа къде ще спиш.

— Както заповяда Учителят.

Ерик заобиколи масата. Докосна един квадрат и в стената се появи отвор колкото врата. Помещението от другата страна бе съвсем малко и недостатъчно, за да заслужи названието „стая“. Беше по-скоро ниша с тясна койка, прикрепена към отсрещната стена. Това сигурно бе „леглото“. Почти цялата стена бе разчертана на линии. В единия ъгъл имаше ниско столче с дупка в седалката.

— Две неща — рече Ерик. — Първо — светлината. — Докосваш тук — той й показа бял квадрат на стената — веднъж за пускане, втори път — за спиране. И второ — той посочи стола, — когато искаш да кажеш „здрасти“ на храсталаците, ще го правиш там. Натискаш тази плочка — той чукна една сребърна плоча, — когато си приключила.

— Легло, светлини, храсти — кимна тя.

— Камъните.

Тя се извъртя. Ерик й подаваше черния вързоп, който бе направила.

— Благодаря ти — въздъхна тя и ги взе. Този път го каза искрено.

— Спи, докато се събудиш. — Ерик излезе и затвори вратата зад себе си.

„Може би тогава, Учителю Ръка, ще зная какво да мисля за теб. Може би тогава ще зная.“

Арла седна на леглото и известно време само разглеждаше камъните в шепата си.

„Къде ги отнасяш, мамо?“ — попита я в спомените й Малко око.

„Ще ги взема с мен, за да научат повече за Небесните хора. Скоро мама и камъните ще се върнат.“

„Да ме пазят Безименните! — въздъхна тя. — И да пазят дъщеричката ми.“

Споменът за Малко око пробуди у нея мъката по дома. Небесните искаха да сложат ръка на Царството. Сребрина от облаците, Еретичният крал на Теснопът, бе свързала техния път към властта със своя. Ако Арла можеше да разбере какво се крие зад тайните на Небесните, ако можеше да донесе нови познания в Царството, най-малкото щеше да помогне на семейството си да оцелее в тези размирни времена. Поне… тя позволи спотаената дълбоко в съзнанието й надежда да изплува. Поне би могла да се спазари с господарите от Теснопът да измъкнат семейството й от калта и да ги обявят за принадлежащи към някоя по-висша каста. Такива неща са се случвали и преди, имаше го в легендите и сказанията.

Тя дръпна възела. Вързопът се разтвори и камъните засияха с отразена от тавана светлина. Не изглеждаха дори надраскани от грубите й действия. Всъщност тя отдавна знаеше, че нищо не може да им стори. Перфектни и прекрасни, те очакваха да поиска от тях каквото й е нужно.

Повечето Лишени живееха с надеждата, че някой ден децата им ще се сдобият с дарбата на силата. Това бе единственият начин да се измъкнат от дъното и да се издигнат до висшия ранг на Учителите. Арла погали с длан гладката хладна повърхност на камъните. Според Учителите Безименните сили създали Кралете за да управляват, Знатните — да прилагат законите, Необвързаните — да пътуват и търгуват, Крепостните — да се трудят и поправят, а Лишените — за да служат на всички. Проявена дарба бе в състояние да издигне което и да било дете и това бе знак, че всички са били назовани от Безименните и очите на Служителя следят всекиго.

Типично за присъщата им арогантност обаче те бяха забравили, че в Царството има още един вид хора.

Тя погледна към вратата.

„Не. Не тук. Не сега. Той може да се появи всеки момент. Ще трябва да почакам. Щом стигнах дотук, значи мога да си го позволя.“

Учуди се, че е в състояние да разсъждава въпреки дългия и тежък ден. А и камъните й придаваха допълнителна сила и усещане за спокойствие.

„Имам си Учител… Ерик Борн. Това е добре. Всеки път, когато се справя с нещо, това ще го изненадва, ще го кара да промени мнението си за мен. А това е важно. Да го обърквам постоянно може би е дори по-силно оръжие, отколкото моите ножове. Въпросът обаче е дали този Учител е като останалите — дали е защитник на Човеците.“

Тя си спомни неочаквания си изблик на радост, когато той бе произнесъл приветствената фраза на Учителите към техните послушници. Ръката й неволно стисна шала, върху който лежаха камъните. Време беше да ги прибере в кожената кесия.

Стъпка по стъпка. Първо да свикне с това, което я обкръжава. Този „кораб“ явно бе създаден от Небесните. Небесните не са от Царството на Безименните, значи нямат свои надарени и този кораб е предназначен за употреба от обикновени хора. Ако е така, всеки може да се научи да го използва.

„Доста време ще мине, преди да узная повечко за Небесните и да разбера какво искат от Царството. В момента не мога да направя нищо. Поне бих могла да опитам да открия този Кам.“

Арла окачи кесията на колана си и се приближи до вратата. Отдясно, на височината на раменете й, имаше бял правоъгълник като онзи от другата страна на стената. Арла го докосна с пръст и вратата се отмести встрани.

Голямата стая тънеше в мрак. Слаба светлинка вдясно привлече погледа й.

Дъхът й секна. Панорамният прозорец беше отворен. Пустошта с нейните безброй ярки точици зееше срещу нея. Коленете й се подгънаха. Този път успя да вдигне ръце и да закрие очите си преди да запищи неистово.

„Проклет да е! Дано тупне с главата напред в Лифските тресавища, дано цопне в мътните води на Мъртво море! Опазили ме Безименните сили! А си мислех, че съм го надхитрила. Мислех си, че ще ме остави да се скитам на воля наоколо — само защото е надут аристократ, а аз съм една никому ненужна Лишена.“

Тя започна да се смее. Ниският дрезгав звук изхвърча от гърлото й, раменете й се разтърсиха, а от очите й бликнаха сълзи.

— Арла Родена от Черната стена, ти си една тъпа Лишена! Дори камъните няма да съумеят да те променят. Разбери го веднъж завинаги. Не зная какво си мислиш за Учителя Ерик Борн, но той със сигурност не е глупак. — Тя вдигна ръка и избърса сълзите от очите си.

„Но какъв е всъщност?“

Тя приседна на леглото, наметна се с пончото и се зае да си развързва гетите. Бяха омотани с дълги кръстосани върви като на сандали.

„Дано в това място има баня. Сигурно воня.“ Тя смъкна калъфите за ножове и ги хвърли на леглото. Замисли се дали да си свали колана, сетне се отказа. Отпусна се на леглото и придърпа пончото върху себе си. Пресегна се и натисна белия квадрат. В стаята се възцари тъмнина. Скоро същото стана и в ума й.

 

 

В своята каюта Ерик също си бе свалил дрехите. Той пристъпи под ултразвуковия душ и остави на невидимите вълни да освежат кожата му. Обаче нищо не можеше да разсее тревогите му.

„Война! — Сърцето му туптеше. — Война заради Небесните. Дали е стигнала до Първоград? Кой подкрепя Теснопът?… Не ме интересува! Не ми пука!“

Чист, но все така напрегнат, той облече чиста риза и панталони и се настани зад терминала. Нагласи връзката само на звуково приемане. Когато включи компютъра, екранът остана сив.

— Готов за въвеждане — произнесе машинен глас.

Ерик облиза устни. Това щеше да е доста рисковано. До момента нямаше никакви признаци витаите да го преследват, но това не означаваше, че не го търсят. Всяка емисия бе застрашена да бъде засечена и проследена. Но да се носи слепешката из пространството, без да знае къде трябва да отиде и какво го чака, беше не по-малко рисковано.

— Скитнико — произнесе той на езика на Царството, — аз съм Учителят Ръка. Кажи на Дориас, че имам нужда от него.

Облегна се назад и зачака. Шестнайсети май бе на светлинни години и се отдалечаваше с всяка секунда. Ерик скръсти ръце и нетърпеливо затропа с пръсти, стараейки се да прогони всякакви неспокойни мисли. Дориас бе направил опит да го предупреди. Това означаваше, че има поне известна представа за правилата на играта. И малкото щеше да е по-добре от пълното неведение.

Най-сетне терминалът издаде нисък мелодичен звук.

— Връзката е осъществена. Ерик се надигна.

— Дориас?

Екранът не трепна, но от високоговорителя се чу нисък вибриращ глас.

— Ерик? Къде се загуби? Идваш ли вече?

— Дориас, почакай малко. Никъде не „идвам“, защото витаите са се побъркали. Получих само първата част от съобщението ти на станция Харон. Какво всъщност става?

Настъпи продължителна тишина.

— Ерик, къде си?

— На „Ю-Кенай“ — отвърна Ерик и в гласа му се долови отчаяние. — В полет.

— Радвам се да го чуя — отвърна със сериозен тон Дориас. — Какво се случи между теб и витаите?

— Опитаха се да ме задържат.

— Жената при тях ли е още?

Ерик едва не подскочи.

— Откъде знаеш за нея? Дориас въздъхна.

— Дълга история, Ерик. Трябва да знам — още ли държат жената?

— Не — отвърна Ерик. — При мен е.

— Това е добре. Налага се час по-скоро да я доведеш при нас. Витаите ни я отмъкнаха, след като нападнаха нашия кораб по пътя към Шестнайсети май.

— Какво? Обединителите да не са слизали в Царството?

— Ерик, чуй ме…

— В Царството има война — извика Ерик. — Разпалили са я неколцина Небесни…

— Ерик…

— А сега се оказва, че са твоите работодатели.

— Аз се опитвам да я спра, Ерик!

Той млъкна, стиснал юмруци. Дориас се възползва от настъпилата тишина.

— Рудолантските витаи наблюдават Царството от години.

Не можахме да открием причината. Ето защо Обединителите пратиха група, която да установи контакт с местните, с Човеците, и да им предложи да се присъединят към Семейството преди витаите да сложат ръка на света им. Но настъпиха някои усложнения…

— Какви усложнения? — не се сдържа Ерик.

— Госпожа Председателката поиска доброволци да докарат на Шестнайсети май тази жена, но по обратния път витаите нападнаха кораба и я отвлякоха… още не знаем защо.

— Дориас — рече с привидно спокоен глас Ерик, — не си играй с мен.

— Ерик, послушай ме. Имаш покана да дойдеш при нас. Но решението е само твое. Обединителите са готови да те наемат и да предложат убежище на жената…

— Камък в Стената дена Арла Родена от Черната стена.

— Виж, ако витаите са намислили да завземат Царството, единственото ти спасение е да се съюзиш с Обединителите и не се опитвай да ме уверяваш, че не ти пука. И двамата знаем, че такива неща не се изхвърлят от сърцето.

Ерик не отговори.

— Довери ми се — продължи Дориас. — Както аз на теб.

— Добре, поемам към вас — кимна след кратко размишление Ерик. — Ще бъда там след около трийсет часа.

— Благодаря ти — отвърна Дориас и Ерик прекъсна връзката.

— Вярвам ти, Дориас — произнесе Ерик към празния екран, сякаш говореше на цялата вселена. — Но как да повярвам на фанатиците, с които си се съюзил? Те я искат точно толкова безцеремонно, колкото и витаите, а аз не мога да им я дам, докато не разбера какво точно става.

Той се наведе напред и втренчи поглед в босите си крака. Изведнъж пред очите му изникна сцена отпреди много години. Две мъртви тела с разкривени от болка и шок лица. Седем години го деляха от онзи миг, но в спомените му той се бе запечатил до най-малката подробност. Надигна се с разтуптяно сърце и закрачи из стаята, шепнейки отдавна забравени молитви.

Беше помогнал на Юл Ган Перивар да скрие телата, докато Дориас изръсваше от електронната памет на кораба всичко, което можеше да им бъде от полза. Тримата бяха избягали с „Ю-Кенай“ — тогава той бе просто една совалка към по-голям кораб, чиито притежатели от Царството бяха загинали при опит да го задържат за себе си.

„Това им беше грешката. Законите на Безименните не могат да ме държат в подчинение. Какво ги накара да мислят, че две човешки същества ще успеят?“ Той се опита да пробуди някогашната си гордост, но беше твърде уморен. Превключи компютъра на интерком и въведе няколко разпореждания до Кам, след това отвори нов канал до един свят на име Кетран.

Перивар охотно щеше да помогне на Арла да се скрие от витаите. Ако не заради приятелство, то защото Ерик можеше да му причини достатъчно ядове.

„Кога ли ще си намеря приятели, които да ми помагат просто защото го искат? А не защото ги държа с някакви козове. Кога ли?“

Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. И да се надява, че е поне с един ход преди витаите.

Вратата на малката каюта се отмести. Арла спря на прага със застинало от ужас изражение, което бързо се смени с облекчение щом забеляза, че преградата на панорамната стена е спусната.

„Очи Гарисмитови! Снощи сама си е отворила вратата! А онези надути аристократи от Царството смятат Лишените за безнадеждно глупави.

И какво от това, Учителю Ръка? Теб какво те засяга? Ти не си вече един от тях.“

Снощи, когато най-сетне заспа, сънува Стените. Разрушеният каньон, където Безименните сили бяха спорили за названието „камък“. Терасираният склон, откъдето Служителят Гарисмит бе бдял за появата на Ауноранте Сангх. Червената скала, където се бе провела първата битка между Безименните сили и Ауноранте Сангх. Стари места, свети места и той все още помнеше молебствията, които се произнасяха на всяко от тях.

Също както помнеше указите за Кралете, Знатните, Необвързаните, Крепостните и Лишените. Което му напомни за „неговата“ Лишена. Изглежда бе открила къде си държи дрехите, защото бе облякла синия му пуловер и черни шорти.

„Кой би помислил, че една Лишена може да има толкова хубави крака?… Я стига, Ерик!“

Все още носеше кожения си колан с кесията и шала на главата. Ерик я подкани да влезе.

— Виждам, че се справяш. Това е добър признак. Май вече знам как да ти помогна.

— Така ли? — Тя го погледна учудено.

— Да, измислих го. Но първо закуси. — Той побутна чинията към нея и й поднесе чаша с димяща напитка.

Тя седна.

— Кам не яде ли? Вече втори път се храним без него.

Ерик едва се сдържа да не се разсмее.

— Ти май не схващаш. Както и да е. Помни, че сама заговори на тази тема. — Той се извърна към вратата. — Ей, Кам! Ела тук!

Очите й се стрелнаха към вратата. Кам влезе с гладки механични движения. Приличаше на подвижна глинена статуя с шафраново наметало. Поне така го бе оприличил Ерик, когато го видя за пръв път.

Арла се отдръпна назад, колкото й позволяваше креслото. Ерик не можа да сдържи усмивката си.

„Нищо няма да постигна, ако я ядосам.“

— Това е човешко копие. Още една машина на Небесните. Тя управлява кораба, следвайки моите заповеди. Наричам я Кам.

— Аха! — Тя видимо се отпусна.

— Връщай се на мостика, Кам — нареди Ерик. Веднага щом Кам се скри от погледите им тя отново се настани удобно на масата. Изглежда схващаше бързо.

— Разговарях с един приятел. Той смята, че ще успее да ти намери добро местенце.

— Какво местенце? — Тя отпи от чая.

— Има ли значение?

— Ни най-малко. Просто искам да знам какво ме чака.

Тя облиза крайчеца на устните си. Ерик се опитваше да я разглежда крадешком. Маниерите й не бяха кой знае колко по-впечатляващи от представите й за хигиената.

„Престани, Ерик! Никой не я е учил на тези неща.“

Удивително, колко бързо се връщаше старото надменно отношение! А бяха изминали години оттогава.

— Бих ти казал, ако можех, но все още не съм сигурен. Моят приятел Перивар бе един от хората, които ме взеха от Царството. Той ми помогна да привикна с големия свят. Разчитам да помогне и на теб. Може да не е кой знае какъв лукс, но по-важното е там да си в безопасност.

— Каза ли му, че съм Лишена?

Ерик поклати глава.

— По широкия свят никой не прави такива разлики. Нито пък ги интересува. Тук сме отвъд законите на Безименните сили.

Тя кимна и сведе поглед към чашата с чай. За миг присви очи, сетне отново сръбна.

— Но първо да се погрижим за някои неща — обяви Ерик.

Тя го погледна мълчаливо.

— Трябва да запомниш едно — никога не казвай откъде си дошла.

— Защо?

Ерик се поколеба, докато обмисляше най-подходящото обяснение.

— В своята арогантност или поради мекушавост — така и не можах да определя точно причината — според някои от Небесните съществуват светове и техни обитатели, които не могат да възприемат широкия свят, без да пострадат. Затова са измислили закони, които забраняват да се контактува с тези светове. Никаква търговия, никакви срещи дори.

Арла изсумтя.

— Значи аз съм Лишена от Лишен свят. Ще ми се кралят на Теснопът да знае това!

— Да — засмя се Ерик. — Всъщност аз съм се срещал с краля Слънце. Той наистина заслужава да го знае.

Арла поклати глава.

— Слънце след Бурята вече не е на престола. Сега крал е внучката му Сребрина от Облаците. Вече от две или три години ни управлява. — На езика на Царството имаше само една дума за върховен управител и това бе „крал“ — независимо дали бе мъж или жена. Всеки от двайсет и деветте градове държави си имаше свой монарх. — Стана по време на обсадата — додаде тя.

При споменаването на войната Ерик отново се вцепени, преглътна мъчително и се опита да възстанови прекъснатата нишка на мисълта си.

— Но не всички Небесни се отнасят по този начин към… Лишените светове. Някои нахълтват там в търсене на особени дарби и познание. Съществува една група Съглашение за Обединение, която се опитва да приобщи тези изолирани светове към това, което нарича Човешкото семейство. По-важното за теб и мен е, че има и Небесни, според които отвеждането на хора от такъв свят е престъпление и те трябва да бъдат върнати обратно.

— Аз още не съм готова да се върна — заяви равнодушно Арла.

Арик поклати глава.

— Опитай се да ме разбереш. Ти си отвъд Стените на Света и може никога да не се върнеш.

Чувствата се меняха толкова бързо в изражението й, че Ерик не беше в състояние да ги определи.

— Сама тръгнах. Ще се върна, когато аз реша, че съм готова. — Тя повдигна леко рамене. — А дотогава не желая да разговарям повече за мястото, където съм се родила.

Ерик потърка ръце.

„Остави я. Нека вярва в каквото й хареса, стига това да я успокоява. Скоро ще научи, че светът е съвсем различен.“

— Добре. Остана да свършим още една работа.

— И каква е тя?

— Да те научим да гледаш към мястото без стени, без да припадаш.

Тя бавно стисна юмруци.

— Аха.

— Царството на Безименните сили — обясни Ерик, — е единственото място, където има Стени на Света. Всички други светове са открити. Не мога да те отведа при Перивар преди да се научиш да излизаш навън.

Тя се поколеба, загледана в стиснатите си юмруци.

— Какво трябва да направя?

— Първо — да ми позволиш да те вържа.

— Защо? — този път поне гласът й остана спокоен.

— За да не пострадаме и двамата, когато вдигна… преградата.

— Добре — примирено рече тя.

— Ще започнем веднага.

След като й завърза ръцете и краката, той я настани в креслото. Извади от чекмеджето на аптечката чиста кърпа и я пъхна в устата й.

— За да не си прехапеш езика — беше обяснението.

Стиснала кърпата със зъби и изцъклила очи, Арла следеше втренчено движението му из каютата. Той протегна ръка към пулта и натисна едно копче.

Панорамната стена се включи. Безкрайността ги обгърна и Арла мигом бе завладяна от мъчителни конвулсии. Ръцете и краката й се бореха с въжетата. Ако не беше кърпата в устата сигурно щеше да закрещи. Тя замижа и удари главата си в подплатената облегалка на креслото. Ерик потръпна и извърна очи. Същевременно беше доволен, задето не бе направил опит да я удържи. Сигурно щеше да му се измъкне с цената на няколко строшени кости.

Постепенно тя се отпусна и дишането й започна да се успокоява.

— Арла Родена от Черната стена — вдигни очи!

Беше твърде изтощена да се противи. Очите й обходиха бавно панорамната стена. На няколко пъти в гърлото й отново се надигаха конвулсии, но този път тя самата успяваше да ги овладее. Без да изключва стената, Ерик се наведе и преряза въжетата. След това я улови за ръката и й помогна да се изправи. Тя не се дръпна, напротив, изглежда бе благодарна за подкрепата му.

— В леглото — рече й той и отвори вратата на нейната каюта. — Постарай се да поспиш. Мисля, че го преодоля. След тази сцена планетарният хоризонт ще ти се стори детска игра.

Тя се строполи върху матрака и закри очите си с ръка. По китките й имаше виолетови драскотини от борбата с въжетата.

За миг го заля вълна на състрадание. Той разтвори широко пътя пред своята дарба и й позволи да изплува на повърхността. След това протегна ръка.

Тя трепна, когато я докосна, но не се дръпна настрани. Невидимите пипала откриха наранената й плът и нежно я обгърнаха. Това бе по-трудно, отколкото да счупи бравата. Тялото й бе започнало оздравителния процес, но той се постара да го ускори, като внимаваше да не наруши баланса. Една погрешна стъпка би предизвикала инфекция или дори нещо по-лошо. Погледът му се замъгли, сърцето заблъска в гърдите.

Но вече го беше сторил. После я пусна.

Арла потърка гладките си, напълно оздравели китки.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. — Ерик поглъщаше въздуха като удавник. — Ще те помоля само да не разказваш никому за това. Небесните имат странно отношение към знахарите.

— Думичка няма да излезе от мен.

Той се усмихна.

— Спи сега. — Сетне излезе от каютата.

Отвън се отпусна върху дивана. Целият се тресеше — както винаги след подобно усилие.

„Какво става с мен? Очи Гарисмитови, сега не е моментът за такива неща! — Той се блъсна с юмрук по крака. — Трябва да я разкарам. Още сега. Добре че Перивар се съгласи да я вземе. Първо да се освободя от нея, а сетне ще измисля какво да правя нататък.“

Но в главата му все още цареше бъркотия. Изникна образът на лейди Пламък и той отново остана поразен от смълчаната й красота в мига, когато му бе отворила вратата, за да помогне на болния й съпруг. Той почувства докосването на устните й, видя светлината, която струеше от очите й.

Спомни си писъците, кръвта и мъката при раждането на тяхното дете. На едничкия им син, когото сетне зарови със собствените си, надарени със спотаена сила ръце. Защото така изискваше Законът. Така Безименните бяха определили незнайно кога. Заченатите и родени в грях трябва да бъдат унищожени. Произходът на кръвта им става съмнителен и може да бъде свързан с Ауноранте Сангх. Детето беше обречено да умре и Ерик бе спазил повеленото от Словата, но лейди Пламък го прокле за стореното.

А ето че сега там имаше война. Може би вече бушуваше в Първоград. Може би не. Дали беше заради присъствието на Небесните? Ако е така, какво става с лейди Пламък? Нали всички знаеха, че е имала връзка с него, а после Ерик бе избягал при Небесните…

Може тази война да е за добро. Може би Еретиците и Небесните ще премахнат властта на Словата над Царството. И тогава би могъл да се върне, да потърси лейди Пламък…

Ерик знаеше, че се самозаблуждава. Десет години живот и хилядите светлинни години пътуване не бяха достатъчни, за да изтрият у него спомена за Словата. Колкото и да се стараеше, някаква частица от него винаги щеше да определя Царството като едничкия му дом и щеше да пробужда ненавист към онези, които го бяха прокудили оттам.

„Не ме е грижа! Не ме е грижа! — повтаряше си той, заровил лицето си в шепи. — Сега трябва да мисля за Рудолантските витаи, а не за… за Царството и неговата война. Това е тяхна война, заради техните закони. Не е моя. Отдавна вече не е моя. Не и този път.“

Измина доста време преди да събере сили и да вдигне глава. Зарея взор през панорамния прозорец, а в душата му ечаха писъци на жени.