Сара Зетел
Възвръщане (12)

11.
Царството на Безименните сили, късен следобед

„Ауноранте Сангх ще се завърне, но знайте, че тогава ще се появят и Безименните сили.“

 

От „Словата на Безименните сили“, преведено от Ръце към Небето за всички, които вярват

Джей легна по корем и втренчи поглед между полюшващите се треви към градските порти на Теснопът. Вместо обичайното сборище от товарни инспектори, край портите на пост стояха четирима войници в бежово-изумрудените наметала на Първоград и претърсваха всички коли.

„Значи Сребрина е свалена.“ Джей сниши глава и избърса калта от лицето си. На два пъти бе валял проливен дъжд, откакто се бяха разделили с Кор, и макар че между пороите се показваше слънце, дрехите му оставаха подгизнали. Бяха полепнали върху кожата му като влажно одеяло.

Той погледна през рамо към пътя отзад. Опашката от коли и пътници се виеше докъдето му стигаше погледът. Покрай пътя се разхождаха допълнителни военни патрули. Сигурно имаха заповед да го търсят. Небесният съветник на краля бе достатъчно популярна личност, за да предизвика интереса на новите господари в Теснопът.

За един кратък миг трябваше да се пребори с изкушението да зареже града и да се върне обратно при Кор в Лифските тресавища. Но вече се свечеряваше, а той не разполагаше нито със сухи дрехи, нито с достатъчно припаси, за да се подкрепи по пътя. Дори да стигне там и Кор да му намери друга Лишена, как ще я накара да направи онова, което иска? Макар че по принцип от Лишените се очакваше пълно послушание, опитът от контактите му с тях показваше, че в действителност това невинаги е така. Нещата по-често опираха до приятелско убеждаване.

Освен това трябваше да се съобразява и със самата Кор. Джей въздъхна. Напоследък решителността й се пропукваше. Ако продължеше да се колебае всеки път дали постъпва правилно, нищо чудно да направи някоя глупост. Оставаше му да се надява, че ще може да се справи със семейството на Камък в Стената без помощта на Кор.

„Няма как. Ще вляза в града поне за да си набавя припаси. Ако трябва — ще прося или ще се бия за тях. Мога да потърся хората на Сребрина или дори някой състрадателен Необвързан…“

Той се загърна по-плътно в наметалото, надигна се и се отправи към градските стени.

Макар и солидно построени, стените на Теснопът бяха пробити на много места за отходни канали и канавки за оттичане на дъждовната вода. По склона се стичаха мътни ручеи, из които Джей трябваше да гази до колене, докато се добере до някоя от канавките. За негова радост по стените не се мяркаха никакви войници. Може би на първоградци не им достигаха бойци за постовете. Ако Сребрина беше на свобода и се спотайваше някъде из града, тя все още представляваше някаква сила.

Последната мисъл като че ли му донесе известно спокойствие, докато пълзеше навътре в канавката.

Всъщност преживяването не беше толкова неприятно, колкото очакваше. Когато се измъкна от другия край, оказа се, че е почти толкова мокър и кален, колкото в началото. В този вид не се различаваше от останалата част на градското население, дръзнало да излезе из калните улици. Той се смеси внимателно с тълпата, като се оглеждаше крадешком.

Всъщност хората изглежда не бързаха за никъде. Повечето от тях се бяха скупчили на групички от по няколко души и също като него се озъртаха предпазливо, а по лицата им се четеше тревога и очакване.

Чу се тропот на копита по калдъръма. От една от уличките се показа отряд войници в бежово-изумрудени униформи, яхнали биволи. Джей се остави тълпата да го притисне назад към стената.

Кална топка профуча във въздуха и се озова върху лицето на един от ездачите. Войникът кресна нещо и извъртя добичето, дирейки нападателя в тълпата. После сграбчи някого напосоки и го вдигна нагоре, сипейки заплахи. Джей си запробива път към ъгъла на улицата. Откъм тълпата полетяха още топки, придружени от гневни викове. Войникът пусна своята жертва и размаха секира във въздуха. Джей най-сетне се добра до ъгъла и се затича нагоре по опустялата уличка. Врявата зад него бързо нарастваше. Когато се обърна, той видя само стена от човешки гърбове и вдигнати към небето юмруци. Някой изпищя. Отекна звън на метал. Джей продължи да се отдалечава от шума.

Погълна го мрак.

Изведнъж светът се превърна в локви от оранжево-златиста светлина. Джей се препъна върху едно изпъкнало паве. Отзад подухна смразяващ вятър и той потрепери. Температурата се снижаваше рязко. Когато вдигна поглед нагоре, откри, че небето е почерняло. Задаваше се поредната порция леден дъжд. Трябваше час по-скоро да си намери убежище. Той се огледа, заслепен от вятъра и първите пръски, за да се ориентира в коя част на града се намира.

Но когато свърна зад следващия ъгъл, окъпа го ярка светлина.

— Спри! Кажи си името!

Джей примижа срещу светлината и едва успя да различи пред себе си мрачния масив на запречилата улицата барикада. Фигура в черни дрехи, почти сливаща се с мрака, бе насочила към него алебарда в готовност да го промуши, ако не каже онова, което се очаква.

Джей преглътна уплашено и едва се сдържа да не подхване на глас Четвъртата молитва.

— Това е Вестителят! — отекна друг глас. След няколко напрегнати секунди позна, че говори Сърце на Морско острие.

Откъм барикадата се чу тропот. Кръг от светлина озари един участък, който бавно се отместваше назад. Щом се отвори достатъчно място Джей се шмугна вътре.

Зад барикадата започваше лабиринт от улички, из които щъкаха неясни сенки. По покривите бяха разположени часовои.

— Вестителю! — Сърце излезе от мрака и положи ръка на рамото му. — Надявах се да намериш пътя до нас.

— Благодаря ти. Дано кралят споделя чувствата ти.

— Виж това не зная. — Сърце поклати глава. — Държи ме до себе си заради дарбата ми, но не ще и да помисли да ме направи свой съветник.

— Трябва да се срещна с нея колкото може по-скоро. Но не бих отказал преди това да хапна нещо.

Сърце кимна.

— Последвай ме…

— Очи Гарисмитови! — извика някой в тъмнината. — О, опазили ме Безименните сили!

Озари ги яркобяло сияние, притискайки сенките им към калдъръма. Джей вдигна глава нагоре. Светът бе окъпан в чиста светлина. Огромна сияеща сфера се спускаше над потъналия в тъмнина град. Падаща звезда се носеше право към центъра на града, следвайки сребристата линия на спуснатото навигационно въже.

Още щом я зърна, Джей вече знаеше какво има в сферата.

„О, не! Не сега! Не съм готов за това!“

Викове, крясъци, плач, възторжени възгласи се носеха отвсякъде.

— Безименните! Безименните сили се завърнаха!

Трябваше му минутка, за да осъзнае смисъла на това, което чуваше. Разбира се! Звездите бяха очите на Безименните, а ето че сега една от тях падаше към центъра на града. Естествено бе да си помислят, че са Безименните.

Обединителите бяха кацнали под прикритието на нощта на соленото крайбрежие на Мъртво море. Сигурно контрабандистите действаха по подобен начин. Какъв смисъл имаше да тревожат и да плашат туземците? Но витаите търсеха друг ефект. Те искаха да всяват ужас. Искаха да покажат силата, която представляват.

Много умно, няма що! — прошепна той. — Спускате се като богове, о, скромни витаи, които не искате нищо друго, освен да вземете тази планета за себе си.

Сърце падна на колене право в калта.

— Безименните! Безименните се завърнаха! — Той покри лицето си с длани и изстена.

— Не! — Джей се наведе и го задърпа. — Това не са Безименните! Тези ги познавам! Познавам ги!

Сърце смъкна ръце от лицето си и го погледна с внезапно блеснала надежда.

Над рамото му Джей виждаше сферата, която изпускаше пламъци от долния си край. Скоро пламъците угаснаха и изведнъж върху сферата се показаха три човешки фигури.

Джей бе готов да заложи шест години от живота си, че едната е Възложител Авир. Според Карил тя от години жадувала за този миг.

— Ела — той сграбчи Сърце за рамото. — Покажи ми къде криете краля.

Сърце се люшна напред и Джей го последва. С крайчеца на окото си забеляза, че капитанът на кралската охрана се е хвърлил по корем на земята. Около него бяха налягали войници, вдигнали молитвено ръце. Непознат с дрехи на Необвързан измъкна нож и го опря в гърлото си. Джей отмести поглед, за да не види какво ще стане нататък.

Сърце го отведе на една тясна уличка, в дъното на която имаше триетажна къща. При вратата ги посрещна изплашен часовой. Нечия ръка го сграбчи и го издърпа вътре. Миг по-късно Джей се озова лице в лице с втрещения от ужас Пазач на Ключовете.

— Какво става, Небесни човече? — попита го той с глас, в който се долавяше надигаща се истерия. — Кажи ми какво става!

— Нашествие, Пазачо. — Джей го сграбчи за ръцете. — Това са Небесни, като мен. Само се преструват на Безименните!

В очите на Пазача се мярна проблясък на разум.

— Ела да го кажеш на Нейно Величество! — Той го дръпна за китката и двамата се озоваха в двора, където Сребрина, коленичила в една кална локва, бе втренчила уплашен поглед в сферата.

— Ваше Величество! — заговори Пазачът. — Ваше Величество, Вестителят на Небесните твърди, че това не са Безименните. Казва, че ги познавал.

Крал Сребрина се извърна и го погледна. Подухна вятър и развя черната й коса. Джей не знаеше какво да прави. Точно сега тя му трябваше в напълно ясно съзнание.

Той коленичи до нея.

— Крал Сребрина, тези същества се наричат Рудолантски витаи. Те са само една от многото раси на Небесните хора. Чувате ли ме, Ваше Величество?

Погледът й бавно се фокусира върху лицето му.

— Сигурен ли си, Небесни? Джей кимна.

— Познавам ги, Ваше Величество. Живял съм сред тях. Не мога да ги сбъркам.

— Небесни човече — просъска тя, — досега се вслушвах в съветите ти и какво постигнах? Взеха ми града, избиха хората ми. Нямат чет мъртъвците, които положихме на клади. Кажи ми бързо защо да не те виня за това поредно нещастие? — Тя се изправи, едва сдържайки гнева си, и Джей изведнъж осъзна, че това момиче е всъщност силен и опасен войник.

— Ваше Величество — той склони глава в знак на почитание, — ако не искате Човеците да бъдат превърнати до един в Лишени, трябва час по-скоро да намерим начин да пробудим силата, която Безименните — истинските Безименни — са оставили в недрата на Царството. Тъкмо тя привлича Небесните тук. Те искат да я откраднат за себе си. — Той многозначително погледна към сферата.

— Да не искаш да кажеш, че знаеш как мога да направя това? — По лицето й личеше, че се надява той да знае отговора.

— Зная — отвърна Джей, макар дълбоко в себе си да се бунтуваше срещу играта, която започваше. Дори в сегашното си незавидно положение Сребрина все още можеше да го унищожи. Той имаше нужда от нея. — Ваше Величество, трябва да спечелим време!

— Защо?

— За да открия силата, стаена от истинските Безименни. Ключовете за властта над този свят са скрити някъде зад стените на вашия град. Дайте ми само няколко дни и Небесните ще бъдат прах в краката ви!

Гневът й се уталожваше постепенно и тя отново се превърна в изплашено момиче.

— Добре, Небесни. Вземи каквото ти трябва. Ако искаш, ще ти дам цял отряд. Иди да намериш силата. И без това сега нямам полза от теб. — Тя погледна към сияещата сфера. — Предупреждавам те обаче, че ако не ми поднесеш победата с тези твои бледи ръчички, скрий се както можеш, защото горко ти, ако те намеря! — Тя се облегна на стената и закри очите си с длан. Пазителят на Ключовете положи ръка на рамото й. Джей кимна. Чувстваше се отвратително и се отдалечи забързано.

Докато вървеше по тъмните криви улички, се опита да състави някакъв план, но главата му кънтеше от виковете и писъците на жителите на града. Към тях вероятно се бе присъединил и гласът на онази, която все още вярваше, че е крал.

Лу дръпна одеялото върху треперещото тяло на Следа. Тя се вкопчи в него, сякаш се опитваше да го разкъса на парчета. Очите й бяха облещени в тавана, макар че всичко, което се виждаше там, бе сивият полимерен купол. И нищо, което да предизвика тези тридневни бълнувания и хленч. Веднъж Лу опря ухо до устните й, за да различи някоя позната дума, но дискът долавяше само нечленоразделни звуци.

Лу се тръшна в креслото и отпусна машинално ръце върху пулта. След това го избута настрани отчаяно.

„Няма смисъл да опитвам отново. Рано е още.“

Не беше получил отговор на нито едно от повикванията до Джей и Кор. От известно време в главата му се прокрадваше мисълта, че може би никога повече няма да ги види.

Вятърът отвън пак се усилваше. Следа сякаш го чу и започна да стене в отговор. Сигурно пак щеше да започне да се мята. Тази мисъл внезапно пробуди негодуванието му.

„Всичко така се обърка! Аз съм инженер, работата ми е да се занимавам със системите. Не мога да наглеждам някаква побъркана туземка… нито да търпя тези… органични чудовища.“ Той се огледа.

Какъвто и процес да бе пробудила Следа в подземията, засега не беше преустановен. Лу обаче нямаше смелост да слезе и да провери лично как се развиват събитията. Беше монтирал долу три камери и знаеше, че цялата информация се събира в компютъра.

Изведнъж му се дощя да е като Кор. Тя беше специалистът по органични системи и знаеше как да се сприятелява и да взема решения при извънредни обстоятелства. Лу разбираше само от жици, кабели и прогнозируемо поведение на машините.

„Да можех да се върна у дома! — мина му през ума. — Да измъкна всички оттук и заедно да идем някъде, където всичко е просто и ясно. Само още един ден — обеща си той. Само още един ден и се отказвам. Ще пусна сигнална ракета и нека някой дойде да ме прибере.“

Още един ден, най-много два, и тогава ще повярва, че наистина е останал сам в това забравено от всички място. Не повече от два дни.