Сара Зетел
Възвръщане (8)

7.
Родна земя, 08:19:19 часа локално време

„Няма никакво значение дали ще познаеш врага, когато го видиш, по-важното е да си сигурен, че ще се бориш с него, когато го познаеш.“

 

От „Словата на Безименните сили“, преведено от Ръце към Небето за всички, които вярват.

Възложител Келат сведе поглед към ръцете си и сви новоизрасналия пръст. Той се усмихна и почувства, че гърдите му се повдигат. Никога досега не бе вярвал, че ще си възвърне ампутирания пръст. Всъщност никога не бе вярвал, че ще стъпи на Родната земя.

Той се огледа. Със сигурност не си бе представял, че ще изглежда така.

Наложи се херметично да изолират сградата — ако четири стени, слепени с цимент и полимерни платна за покрив, можеха да се нарекат сграда — и да инсталират вътре микрозавод за преработка на атмосферата. Задължените и Инженерите работеха с еднакво усърдие и целият процес отне само няколко часа. Вътре цареше разруха. Находките бяха сравнително добре съхранени, но пострадали от вакуума, праха и радиацията. Течността от механизмите се бе изпарила преди векове, маркучите се бяха сгърчили и превърнали в неразгадаем безпорядък.

Толкова много бе изгубено. Или откраднато.

Но и много бе останало, припомни си той. И имаше още много да се свърши. Разредената атмосфера отвън едва предаваше грохота на земекопните машини. Инженерите разравяха внимателно района около основата на стълба, който Байел бе открил. Проучванията им бяха показали, че той е част от мрежа, която се разпростираше… навсякъде. Келат си позволи една тънка усмивка, когато видя стреснатото изражение на Инженера.

Той погледна към почти скритите в мъгла планини далеч на хоризонта. Жалко, че Джахидх не им бе пратил още информация за артефакта, който бе намерил. Ако теорията им беше вярна, вече бяха сложили ръка и на двете половини от наследството на Предците — човешкия продукт и машините. Но докато не ги съчетаят, нямаше да могат да придобият поне известна представа за начина на работа на Предците.

Това, което безпокоеше Келат, бе липсата на интерфейс между двете системи. Вярно, откриха пултове за управление и датчици, както и други прибори за вход и изход на информация, които бяха напълно понятни както за Историците, така и за Инженерите, но нямаше нищо, което да оправдае огромните усилия по създаването на човешки артефакти. Келат не можеше да повярва, че не са били сътворени с конкретно предназначение, особено като се имаше предвид цената, която създателите им е трябвало да заплатят.

— Възложител? — към него се приближи един от заместниците. — Имате съобщение от подкомисията по възвръщане на артефактите.

Келат се върна при портативния комуникационен център и се настани на един от свободните столове. Срам го бе да признае дори пред себе си, но чакаше с нетърпение деня, когато условията ще станат малко по-цивилизовани.

Екранът блесна след първото докосване и се появи лицето на Карил.

Келат се озърна. В помещението нямаше нито един Свидетел. Всички бяха заети да наблюдават историческите събития отвън и той отправи мислена благодарност към провидението.

— Какво ново? — попита.

— „Великата задача“ е преместен на орбита около Кетранската колония — докладва Карил. — Открихме Камък в Небето там, в един от техните цехове за генно инженерство.

„Произведение на Предците в ръцете на чужденци!“ Келат се ужаси. Надяваше се да не си проличи. Карил бе доста впечатлителна натура.

— Какво знаем за местонахождението й?

— Комитетът на Баск среща сериозни затруднения в набирането на информация. Поиска разрешение да подкупи някои високопоставени чиновници от колонията, за да се добере до нея. На Кетран обаче царят враждебни спрямо витаите отношения. Възможно е дори да се стигне до ситуация, в която да ни принудят да напуснем колонията. При такъв развой на събитията връщането ни там ще е възможно чак след петнайсет години.

Келат почувства сърбеж в новоизрасналия пръст.

— Няма ли някакъв начин да се доберем до нея преди да се случи това?

— Парал проучи придвижването на обекта. Изглежда, освен Амаярските градини, единственият й контакт е бил с една фирма, която е собственост на шесели.

Келат се замисли.

— Означава ли това, че ако търсеният обект се почувства застрашен, ще избяга отново?

— Най-вероятно.

— В такъв случай е ясно какво трябва да правим. Ще я принудим да побегне. Имаме ли наши хора на Кетран?

— Неколцина — отвърна Карил. — Бих могъл да им пратя Парал за координатор.

— Чудесен избор. Парал ще направи необходимото. Но гледай да му стане ясно — в никакъв случай не бива да се престарава.

— А какво ще правим с Ерик Борн?

— Видели са го на Шестнайсети май, но корабът му е напуснал орбита преди да бъдат взети необходимите мерки за неговото залавяне. Баск обаче е заложил капаните си в мрежата и сега чакаме.

Шумът на земекопните машини прерасна във вой и Келат взе внезапно решение.

— Карил, ако се наложи да избираш, женският артефакт е с приоритетно значение.

— Разбрано, Възложител.

— И следващия път остави на мен да те потърся. Тук Свидетелите нямат фиксирани позиции. Може да попаднеш в неудобен момент.

— Ясно. — Тя кимна и прекъсна връзката.

Още известно време Келат остана загледан в тъмния екран. Пръстът не само го сърбеше, но и се свиваше конвулсивно.

Лоша работа, рече си той. Имаше твърде много фактори извън техния контрол. Но какво можеше да се направи? Империалистите бяха твърдо решени да следват докрай избрания път. А и след откриването на шеселите Обединителите бързо набираха сили и позиции в Обитаемата галактика. Витаите бяха заплашени да изгубят и малкото, което бяха постигнали. Налагаше се да управляват открито и със здрава ръка. Артефактите и Родната земя бяха ключовете към успеха на Империалистите. Трябваше час по-скоро да бъдат събрани и анализирани.

Келат сведе глава и започна да рецитира всичките шест молитви.

Друго не му оставаше.

 

 

Станция Абассид бе толкова нова, че дори витаите още не бяха успели да се организират там. В доковете не се виждаха кораби с изрисувани на опашките комети, а секторът, отреден за витаи, тепърва щеше да бъде построен.

Но те вече присъстваха. Ерик се наведе към монитора и втренчи поглед в сияещата повърхност на станцията. Там вътре витаите вече оглеждаха, преценяваха, надзираваха, крояха планове.

Полетът от Шестнайсети май до станцията продължи 172 часа. Още шест часа „Ю-Кенай“ вися на магнитни клампи, без да предприема никакви действия. Дори да бяха забелязали нещо подозрително в поведението на кораба, витаите не вдигнаха никакъв шум. Ерик погледна към таблото. Не беше получил нито един сигнал след първоначалния поздрав.

Той положи и двете си ръце върху пулта.

„Какво чакаш, Учителю? Разрешение от Безименните? Или от Рудолантските витаи?“

По време на полета бе уредил малка доставка на микрочипове и апаратура. Едва ли щеше да пристигне на станцията през следващите четирийсет и осем часа. В момента Аду свързваше корабния компютър с мрежата на станцията, тъй че вестта за пристигането на пакета щеше да дойде оттам.

Рудолантските витаи също бяха свързани към тази мрежа.

— Време е да поплуваме — прошепна той и се надигна.

— Какво ще искаш от мен? — попита Аду. Ерик го погледна стреснато.

— Извинявай. Все забравям, че не си моят андроид. Той никога не би задал подобен въпрос.

— Разбирам. — Аду изкриви устните на андроида в подобие на усмивка. — И все пак какво мога да направя за теб?

— Да чакаш — отвърна Ерик. — Когато потече информацията, прехвърляй я в хранилището. Тъй като няма да мога да я пресея цялата, очаквам ти да свършиш тази работа. Търси препратки за МГ49суб1 или за Царството на Безименните сили, Ерик Борн и Камък в Стената. И не изключвай нашите защитни програми. Освен това подготви резервен план за прехвърляне на информацията до Перивар, в случай че с нас стане нещо непредвидено. — Аду го наблюдаваше с равнодушно изражение. — Той е спец по комуникациите. Дори витаите да ни наблюдават, ще успее да прати съобщение на Дориас, без да го засекат.

— Мислиш ли… че нещо може да се случи? — В гласа на Аду почти се долавяше детински страх.

— Едва ли, но предпочитам да играя на сигурно.

— И това разбирам. — Андроидът извърна глава и се захвана за работа, а Ерик се премести в каюткомпанията. Вече разполагаше с отворена линия към станцията, която очакваше само неговия сигнал. Той седна пред пулта и го загледа, събирайки кураж да започне. Ако не се получи… ако сбърка някъде…

 

„Безименните следят това, с което съм се захванал — формулата за концентрация неусетно изплува в съзнанието му и в първия миг той се изненада, но после продължи нататък. — Техните слова ми дават сила. Превръщат делата ми в истина, която не може да бъде отречена. Служителят следи това, с което съм се захванал. Очите му виждат напред по пътя, по който ще поема. Той е верен и не може да бъде отречен.“

Той приближи креслото към пулта и положи ръце върху него. Веднъж бе слушал спор между Перивар и Таса Ад, докато се опитваха да намерят обяснение на неговата дарба. Накрая стигнаха до заключението, че е свързана с „резониращи полета, които въздействат върху квантовото пространство“. Кесса от своя страна заяви: „Не е нормално, но щом върши работа, на кого му пука?“

Кесса винаги имаше директен подход към нещата.

Ерик не можеше да чете мисли — нито човешки, нито компютърни, но дарбата му помагаше да „усеща“ както механичните, така и логическите вериги. Успееше ли веднъж да проникне в тях, единственият начин да бъде предпазена системата от него бе да се изключи захранването. Или да го убият.

Гладката полимерна повърхност на пулта беше хлъзгава от потта по дланите му. Той затвори очи.

„Това, което върша, е правилно. И никой не може да ми попречи.

Никой не може да ме спре.“

Той освободи дарбата си и тя се прехвърли през ръцете му право в пулта. Позната територия, тук знаеше всяка извивка. С минимално усилие невидимите пръсти на неговата сила се увериха, че отворът на портала между пулта и разкритата линия е с необходимата форма. След това продължиха надолу по канала, източвайки съзнанието му като развиващо се въже.

Не беше никак трудно да се намери отвореният терминал на станцията. Почти го привлече към себе си, засмуквайки като фуния съзнанието му надолу към разклоняващите се на отсрещния край линии. Ерик се придвижваше бавно, опипвайки търпеливо отворените линии, докато открие най-подходящата. Не задействаше нищо. Нищо не променяше. Само докосваше стените и запомняше.

Засега всичко, на което се натъкваше, бяха стандартни линии, портали и терминали. Информационният поток го повлече и Ерик се остави на течението. Силата му се разклони, после още веднъж и още веднъж, докато най-сетне откри главната разпределителна станция. Ерик изследва пътищата, които излизаха от нея, и неволно докосна едно място, което накара кожата му да настръхне.

Спря се над аномалията и се зае да я изучава внимателно. Първо установи, че става въпрос за отворен портал. Информацията течеше през него с постоянен поток като вода през бент, но формата на портала бе неопределена. Тя се менеше постоянно под нежните му докосвания. Той извика още пръсти, съсредоточи силата си за по-дълбоко сондиране и ги прокара по хода на информационния поток.

От другата страна нямаше нищо.

Ерик почувства безформен вакуум, част от съзнанието му се разтвори там и започна да пропада, да губи връзка с него. Нямаше нищо, за което да се хване и задържи, никакви пътища или портали — само тази бездна.

„Отиде твърде далеч! Спри. Върни се!“

„Не мога!“

Дарбата му се блъсна в невидима преграда й замря. Ерик постепенно се съвзе, достатъчно, за да раздвижи невидимите си пръсти отново и да потърси някаква форма в това ново пространство. Подобно на порталите то поддаваше при най-малкия натиск. Напомняше му за нещо друго, нещо, което бе докосвал отдавна. Приличаше на… на живо тяло.

Тази мисъл толкова го стресна, че той едва не изгуби връзката. А трябваше да е по-внимателен. Сега вече не боравеше със силикат, а със синапси и биохимични модератори. Остави пръстите си да се разпрострат и да обхванат колкото се може повече от това ново пространство, опитвайки се да определи какви са теченията и вълненията на тази непозната среда. Постепенно му хрумна едно възможно обяснение. Намираше се в нещо като филтър, чиято цел бе да организира, подрежда и пренасочва. Вратите, направени от неврони, не бяха подредени в линия, като силикатните, а следваха строго определен модел. Ерик повдигна пръсти от повърхността и се запрокрадва пипнешком, мъчейки се да определи мащабите на тази система. Нямаше никакъв начин да я разгледа, единственото, на което можеше да разчита, бе въображението. Мисленият му взор му показваше паяжина от синапси, разпростряла се като мрежа от неврони. Ала дарбата му помогна да открие отвори в мрежата. Канали към други места, които се отваряха и затваряха в зависимост от нуждите на системата.

Ерик насочи силата си към едно определено място, изучавайки пусковите механизми и отговорите на движещите се около него сигнали. Истинските му ръце вече изтръпваха от вцепенението, левият му крак се сви от болезнена крампа. Постара се да не им обръща внимание. Нямаше как. Трябваше да се съсредоточи и да разбере всичко, което докосваше.

Тръпките постепенно утихнаха. Ерик вече не чувстваше истинските си ръце. Но това не го безпокоеше. По-важното бе, че бе изучил командите, които отваряха синапсите. Беше открил мястото, където се фабрикуват, и знаеше как става това и кои канали отваря всяка от тях. Беше разбрал системата. Може би не всичко, но достатъчно.

Той позволи на един от пръстите си да се източи навътре в отворения канал, за да види докъде стига.

Отново започна да пада. Стисна зъби и овладя паниката си. Когато се приземи повторно, повърхността бе твърда и неподатлива. Силикатни канали, обикновени портали и прекъсвачи, чакащи да бъдат използвани.

Сега, когато бе определил основните принципи на системата, не му трябваше много време, за да разбере тънкостите. Съществуваха толкова много начини за съхраняване на информация и за нейното изтегляне. Особено когато ставаше въпрос за витаите, при които всичко бе изрядно и педантично подредено, като безброй малки пакети от данни по рафтове в магазин.

Ерик се върна обратно при податливия органичен слой. Намери нервите, които му трябваха, и ги притисна дотолкова, че да се подчинят на командите, които им задаваше. Последва тези команди надолу през силициевия слой. На няколко места пред тях се изпречваха затворени портали. Тук се намесваше дарбата му, която отваряше порталите и позволяваше свободния преход на потоците от информация в две посоки. А когато приключи с тази задача, неговата дарба изви обратно и се прибра по същите тези пътища на борда на „Ю-Кенай“. Обратно при него.

Ръцете на Ерик се плъзнаха надолу по пулта и увиснаха край тялото му. Нямаше сили да ги повдигне. Целият трепереше и мъчително си поемаше въздух на пресекулки. Туптенето на сърцето разтърсваше цялото му тяло.

„Опазили ме Безименните сили! Никога досега не е било толкова тежко.“

Той отвори уста да повика Аду, но се отказа. Не можеше да прокара нито звук през стиснатото си гърло. Главата му увисна назад.

„Само минутка и ще се оправя — рече си той. — Само минутка.“ Измина доста време, не знаеше колко. Постепенно се съвземаше, първо успя да възстанови дишането, а сетне потта върху челото и шията му засъхна. Не без усилие се пресегна към пулта и натисна едно копче, поръчвайки си студена вода от машината в стената. Отпи няколко глътки, но стомахът му се разбунтува. Изчака малко, докато се почувства по-добре, после пи отново.

— Аду! — провикна се чак сега. — Получаваш ли нещо?

— Доста неща — дойде незабавният отговор. — В момента обработвам информацията. Сортирам най-скорошните препратки и веднага щом приключа ще ги прехвърля на твоя монитор.

— Чудесно! Чудесно!

 

 

Ерик се надигна, олюлявайки се несигурно. Поръча си три хранителни блокчета, преди гладът му да се поуталожи. Преоблече се в чисти дрехи и отново се върна в креслото. Клепачите му бяха натежали, но сега не бе време да спи.

Първо да се увери, че са открили това, което им трябва. На екрана премигна надписът „Получена информация“. Той натисна копчето за преглед и се облегна назад, насилвайки се да отвори очи. На екрана се появи запис на някакво събрание. Въпреки изтощението Ерик се понадигна. Имаше централен подиум, заобиколен от седалки на няколко нива.

Мяркаха се голи глави и неизменните алени мантии на витаи. Но те бяха малцинство, защото в залата имаше над сто мъже и жени в роби с всякакви възможни цветови нюанси и с всички оттенъци на кожата от плътно черно до светлорозово. Имаше плешиви, буйнобради и старателно фризирани.

Лъщяха метални накити и скъпоценни камъни. Някои от присъстващите бяха осакатени — без пръсти, уши, дори… Ерик трепна, когато зърна един мъж със зейнала черна кухина на мястото на едното око. Над главата на всеки сияеше призрачна златиста корона.

„Това са холограми — досети се той. — Събрание на холограми.“

До централната платформа се появи отвор, през който се показаха петима, загърнати в черни туники — единствените присъстващи в своя физически облик. Зад тях вървяха други петима, облечени в зелени дрехи и съоръжени с нагласена пред дясното око камера. Процесията се подреди на подиума с лице към редиците от холограми, като носещите зелени туники застанаха зад облечените в черно.

— Обявявам за открита поредната сесия на Възвръщателния комитет — произнесе един от мъжете с черни туники. — Поради спешността на въпросите разреших присъствие в нематериална форма, както и прехвърляне на информация от предишните събрания до всички заинтересовани. Някакви възражения?

Последва тишина.

След мъжа заговори жена с квадратна челюст, която стоеше точно срещу Ерик.

— Три особено важни въпроса трябва да бъдат обсъдени незабавно. Първият е предложението за противодействие на нарасналата активност на Обединителите във връзка със статута на Родната земя, която среща подкрепа от много правителства в Обитаемата галактика. „Родната земя? — Ерик се намръщи. — Не знаех, че витаите имат дом.“

— Втората тема засяга процедурата за залавяне и контрол над артефактите от Родната земя.

„Нищо не разбирам. Дали пък няма смущения в записа? Или преводът е лош?“

— Третата е свързана с процеса на изграждане на обитаеми зони за основната група витайски емигранти.

Сега заговори мъжът вляво от нея.

— Историк Маселин от „Закрилнически глас“ ще представи първото предложение.

Тълпата от холограми избледня и остана само една гологлава фигура в аметистова туника на третия ред.

— Все още не разполагаме с реалистичен модел на начин по който Ауноранте Сангх е заграбил Родната земя…

— Аду! — извика Ерик и натисна стопа.

— Какво? — чу се гласът на андроида.

— Откъде получи този запис? Струва ми се, че е объркан по осемдесет и осем различни начина. — Той забоде пръст в пулта.

— Записът е съвсем точен.

— Не може да бъде!

— Защо? — Аду се показа на вратата. Ерик погледна към трепкащия екран.

— Защото — рече той и преглътна — „Ауноранте Сангх“ е термин, използван в Царството, а не от витаите. Сигурно е станала грешка при превода…

Той изведнъж си спомни стреснатата реакция на Баск, когато използва същия термин. Побиха го тръпки. Страх от онова, което следваше.

„Те смятаха, че ще могат да разговарят с Арла и без чужда помощ. Откъде им хрумна подобна идея?“

— Аду — заговори той отново с дрезгав глас, — искам да потърсиш всички места, където се споменава този „Ауноранте Сангх“.

— Ясно — андроидът се обърна, но спря на прага. — Добре ли си?

Ерик не отговори, потънал в креслото. „Какво ми стана? Отдавна зарязах всичко това. Напуснах онзи свят…“

Той разглеждаше гладката кафява кожа на ръцете си.

„Да, напуснах го. Но не съм забравил нищо. И непрестанно се връщам. При първия признак за неприятности се завръщам там, откъдето съм започнал.“

Той поклати глава.

„О, Безименни сили и Матю Гарисмит, нека този път греша! Нека всичко да е едно голямо недоразумение и нищо повече!“

— … записано изявлението на Биотехник Уару от „Великата задача“. Продължавайте, Техник.

Ерик повдигна очи към екрана. Там млад мъж в червена туника се изправяше след дълбок поклон. На масата до него седяха мъж и жена — и двамата облечени в черно. Мъжът бе положил ръка върху масата — имаше само четири пръста.

— Възложител Авир, Възложител Келат, въведох данните от ДНК-теста на Ерик Борн в инфобанката, но според заключението…

Ерик се вцепени. Уару, мъжът с виолетовата туника, се облегна на масата, върху която изплува холографско изображение на две спираловидни вериги.

— Това е реконструкция на ДНК-молекулата на Ерик Борн. Сравнена с наличните данни, тя е с около една трета по-къса отколкото при всяка друга раса от Еволюционното начало. Този факт, както и липсата на незаето пространство, са доказателства за изкуствения й произход и обясняват неговите необичайни способности. Но дори в тази относително кратка формула неговите създатели — Уару направи многозначителна пауза, — са оставили не по-малко от триста нуклеотидни последователности, които са уникални и се срещат само при Рудолантските витаи.

Авир се надигна бавно.

— Трябва много да внимавате какво казвате, Биотехник — гласът й видимо трепереше.

— Бъдете сигурна, че внимавам, Възложител — отвърна с непоклатима увереност Уару. — Предците на Ерик Борн със сигурност са били създадени въз основа на ДНК на витаи. Което означава, че неговият роден свят е лелеяната Родна земя, същата, която ние толкова дълго търсихме. Лично аз не се съмнявам нито за миг, че той е Ауноранте Сангх.

„Не!“

— Необходимо е потвърждение…

„Безименните пратили своя Служител, който намерил начин да премести света…“ — беше казала Рос.

— … с по-задълбочени изследвания… „Странно място, нали? Самотна планета на орбита.“

— Мисля, че все още е рано за поздравления… „Не е нормално, но щом върши работа…“

— Не! — извика Ерик.

Това беше невъзможно. Царството да е било преместено! И да не са съществували някога Безименни сили, които обикаляли света и създали Човеците! И които пратили своя Служител, за да открие как да премести планета… Ерик разглеждаше със замътен поглед загърнатите в разноцветни туники фигури в голата сребриста зала.

— Ако обаче всичко това е истина, Биотехник — продължаваше мъжът с черната туника, — вашето име ще бъде запомнено и ще се споменава при всяка служба на всеки от корабите. Вие и Баск ще ни отведете у дома.

„Нима Словата са само лъжи в устите на онези, които искат да ни държат в подчинение? Нима не е имало Безименни? Не, това е невъзможно! Защото ако не е така… Ако ги е имало, тогава аз сгреших. Аз минах Стените на Света и показах пътя на ви… на Ауноранте Сангх към Царството.

Трябва да изчезвам оттук.“

— Аду! — провикна се той към мостика. — Налага се да напуснем това място. Час по-скоро, където и да е! Не ме интересува дали ще нарушиш разпоредбите. Само ме измъкни!

— Не мога!

— Какво? — Ерик се надигна и тръгна с олюляване по коридора.

— Корабът е поставен под карантина.

— Под карантина? — повтори Ерик, сякаш не схващаше смисъла на думата.

— Стандартна предпазна мярка, вградена в хардуера и софтуера за космически трафик, в случай на заразяване с компютърен или биологичен вирус. Докато карантината е активна, не мога да управлявам механичните приспособления, с които корабът се задържа на док.

Значи бяха решили да го спипат тук и сега. Очаквали са да им падне в клопката, да щракне капанът. „Няма да им се дам!“

„И как ще ги спра? Едва се държа на краката си.“

— Няма да им се дам — повтори той през стиснати зъби. — Аду, намери начин да преодолееш карантината.

— Ще е необходимо…

— Зная. Направи каквото е нужно. Изключи маяка и затвори шлюза. И прати съобщение до Перивар.

Ерик се върна в каюткомпанията.

Сега не беше време за колебания. Намираше се под обсада. Всяка секунда беше ценна, после ще мисли за повредите по кораба и глобите, които трябва да плати. Той изтича при вратата на каюткомпанията и я затвори. Затвори и другите две врати.

„Нека се поизпотят…“

Вдигна люка на пода, който водеше към машинното, и се спусна долу.

„Нека ме търсят…“

В машинното цареше стерилна чистота, а светлините грееха ярко. По-голямата част от помещението бе заета от овалния керамичен кожух на двигателя, накичен с датчици, монитори и предупредителни надписи. От горния му край стърчеше сноп от охладителни тръби, които изчезваха в тавана. Всеки, който иска да го залови, ще трябва да се докопа до него с голи ръце. А приближи ли се достатъчно… Ерик сви пръсти. Все още му бе останала малко сила. Малко, но достатъчно. Витаите са дребосъци. Нещастни, бледи, слабосилни създания!

„Витаите са Ауноранте Сангх, с каквито и други имена да се представят пред останалите. А аз ги отведох в Царството на Сили Безименни, как можех да зная? Как можех да зная?“

Сам ги бе завел до храмовете и кралете. При семейството си. При лейди Пламък.

Стените на машинното бяха дебели, натъпкани с изолация. Тук не се чуваше никакъв шум. Той вдигна ръка и задейства диска преводач и да се свърже с мостика, сетне се отказа. Витаите биха могли да го засекат по сигнала. Ерик се притисна в ъгъла. Имаше само един вход към машинното — ако дойдат за него, ще трябва да минат оттам. Все пак разполагаше с някакво предимство.

„Аз съм Учителят Ръка. Аз съм дена Враг на Ауноранте Сангх. Когато се изправят срещу мен, ще го научат. И никога няма да го забравят.“

Откъм вратата долетя шум. Чу се тропот, сетне люкът се отмести. Появиха се чифт ботуши, следвани от човешка фигура в ален скафандър, която се спусна на пода. Ерик зърна отражението си в огледалното лицево стъкло, докато влезлият се отместваше, за да стори място на партньора си. Той се облегна на стената. И двамата гледаха към него — разбра по лицевите стъкла. Бяха въоръжени с пневматични пистолети, които стискаха с дебелите си ръкавици. Стреличките бяха упойващи или може би отровни, ако са решили, че нямат полза от него.

— Не ме е страх от вас. Презирам ви. Изправям се срещу вас както слънцето се изправя срещу Черната стена. — Всеки Учител знаеше тази формула при физическа заплаха. Втълпяваха им от малки, че Ауноранте Сангх може да се завърне всеки момент, може би дори още преди да се явят Безименните. Той вдигна бавно ръце и ги извърна така, че дланите му да се отразяват в стъклата им.

„Безименни, дайте ми сила да се сражавам с тях! Дайте ми сила да защитя името, с което сте ме дарили!“

Първият от влезлите вдигна пистолета и стреля. Стрелата изсвистя във въздуха към ръката, която Ерик бе предложил за мишена. Той освободи дарбата си и усещането бе сякаш някой стиска сърцето му в шепа. Стреличката докосна ръката му и падна на пода. „Трябва да се държа! Не бива да им показвам какво ми струва това. Аз съм техен враг. Не бива да познават слабостите ми. Побързай, Аду!“

Вторият стреля. После първият стреля отново. Стреличките изтропаха на пода, а Ерик дишаше на пресекулки. Сигурно знаеха. Защо да не знаят? Още един залп и край!

Той изпищя като побъркан и се хвърли към по-близкия от двамата. Ръцете и краката му сякаш бяха напълнени с вода, но дори сега бе по-тежък от витая. Двамата се строполиха едновременно на пода и при падането витаят отпусна ръката с пистолета. Ерик се пресегна и го издърпа от пръстите му, опря дулото в гърдите му и натисна спусъка. От такова разстояние нямаше начин да пропусне.

Противникът се отпусна безжизнено на земята и Ерик се огледа, ала от втория нямаше и следа. После шумът на двигателите утихна. Вторият витай се показа иззад керамичния кожух.

Ерик стреля и се претърколи. Витаят също стреля и се строполи с щръкнала от ръката стреличка. Ерик усети ужилване по рамото — стреличката се бе забила там. Ръцете и краката му се парализираха, миг по-късно го напусна и зрението и той потъна в забрава.

 

 

Витаите изнесоха внимателно транспортната капсула през шлюза. Аду седеше като вцепенен пред пулта, поглъщайки информацията за състоянието на „Ю-Кенай“ през очите на Кам. Карантината беше свалена, но не по негово нареждане. Витаите бяха изпратили доклад, че източникът на заразата е бил изолиран. Станцията бе отменила всички забрани.

Въздушният шлюз се затвори със звук на нахлуващ във вакуумирана консерва въздух. Аду продължаваше да седи неподвижно. Ерик Борн вече не беше на борда. Нямаше кой да му каже какво да прави. Той отвори всички налични инструкции за подобни ситуации и ги прегледа внимателно. Нищо, което да му е от полза. Никакви съвети за действие, ако витаите отнесат Ерик със себе си.

Няколко светлини върху пулта примигнаха и на монитора се появи съобщение. „Ю-Кенай“ вече имаше нов статут. Корабът не беше притежание на Ерик Борн, а бе изоставен съд, „спасен“ от Рудолантските витаи.

Корабът и неговото съдържание. Аду задържа поглед върху последната фраза. Отнасяше се за него.

Беше получил стриктни инструкции по отношение на витаите. Никакви контакти с тях, освен под пряко наблюдение на Ерик Борн.

Аду се раздвижи отново. Карантината бе вдигната и корабът се задържаше на док само от стандартните крепежни средства. Аду вече бе отворил линия до охранителната програма. С няколко бързи команди той преодоля заповедта за задържане. Магнитните клампи се отделиха от стената на дока и корабът бавно легна на дрейф, отдалечавайки се от станцията. Аду задейства онази част от Кам, която бе останала в съзнанието му, и й нареди да изчисли параметрите на предстоящия полет. Като предпазна мярка обаче постави бариера между инструкциите на Кам и възможността за намеса от страна на станцията. И наистина след малко на пулта заблещукаха тревожни сигнали. Витаите бяха забелязали неговата двойна игра. Сигналите задействаха поредица от забрани, но Аду стоеше като непробиваема стена между тях и нарежданията на Кам. Корабът продължаваше да следва необезпокояван зададения вектор на отдалечаване. На осем километра от станцията Кам запали еднофазовия двигател и корабът се стрелна към черната пустош на космоса с максимално ускорение.

Никакъв кораб не направи опит да се приближи към тях, но Аду бе сигурен, че витаите ще го проследят. Той активира друга част от програмата на Кам, който постепенно увеличи тягата до включването на трифазовия двигател. Малко по-късно „Ю-Кенай“ преодоля светлинната бариера.

На такова разстояние от станцията забраните на витаите вече не важаха и Аду можеше да се отпусне назад. Остави на Кам достатъчно контрол, за да следи движението на кораба, и потъна в размишления. Беше пратил специално съобщение на Перивар, но предпочиташе да следва инструкциите, които му бе дал Дориас. Въпреки всичко не можеше да прогони от съзнанието си картината на лежащия в капсулата Ерик, докато го изнасяха от кораба.