Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- On the Edge of Darkness, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Барбара Ърскин. По-силна от времето
Английска. Първо издание
ИК „Еднорог“, София, 1999
Редактор: Боряна Джанабетска
ISBN: 954-9745-10-4
История
- — Добавяне
7
— Е, какво мислиш?
Лайза махна покривалото от картината и тържествено отстъпи. Адам се опули. Виждаше лицето, плътта, огромните тъмни замислени очи, силните ръце; бурното нещастно минало, но изобщо не можеше да се познае. Тя го наблюдаваше внимателно и той видя как лицето й помръква.
— Не ти харесва.
— Чудесен е, Лайза — опита се да звучи ентусиазирано. — Само че е твърде модерен за мене — сви рамене нещастно. — Наистина ли изглеждам така?
— О, Адам! — тя разочаровано тропна с крак. — Ти си невъзможен. Да, разбира се, че изглеждаш така. В известен смисъл. Това е твоят портрет като лекар, като мъж, това е твоята същност.
— Разбирам — Адам го погледна по-внимателно. Някои от тоновете имаха прозрачен зеленикав оттенък, което според него придаваше на плътта му твърде нездрав вид. — Съжалявам, Лайза. Знаеш какъв невежа съм.
— Наистина е така — тя въздъхна шумно. — Е, и какво да те правя?
— Давай ми уроци по разбиране на изкуството.
Той придоби нещастното, смирено изражение на ученик, което още повече я ядоса.
— Не мисля, че ще си дам труда. На този свят има много хора, които умеят да ценят изкуството. Ти иди да си гледаш птиците или да режеш крака.
Лайза скръсти ръце, обърна се и погледна през прозореца. Дъждът плискаше по стъклото, а рамката вибрираше от силния вятър.
— Върви си. Хайде. Не искам да разговарям с теб.
Адам я гледаше с широко разтворени очи и се опитваше да разбере дали говори сериозно. После изведнъж се отказа. Можеше да използва скъпоценното си време за по-ценни неща, вместо да си играе глупави игрички.
Тя чу затръшването на вратата и се обърна невярващо.
— Адам?
Беше си отишъл.
Лайза въздъхна. Напоследък това се случваше твърде често. Понякога се чудеше дали има нещо, за което и двамата да са на едно мнение.
А-дам?
Вдигна очи, изненадана, забравила кавгата с Адам. Бяха минали месеци, откакто за последен път беше чула гласа в главата си. Беше далечен, търсещ.
— Не!
Запуши уши с ръце.
А-дам? Моля те, помогни ми!
— Махай се!
Лайза се завъртя и огледа ъглите на ателието, като че ли можеше да види притежателя на гласа.
— Не виждаш ли, че си нежелана? Махай се!
— Лайза?
Гласът, който чуваше сега беше силен, мъжки и много обиден. Не беше Адам.
— Надявам се, че не говориш сериозно, сладурче?
— Филип!
Страхът й се замени с вълна от облекчение.
— Влизай!
— Не видях ли твоя млад доктор да тича по пътеката, като че ли го гони глутница дяволи?
Филип Стивънсън, почти двадесет години по-възрастен от Лайза, беше неин преподавател през последните две години. Висок, изключително привлекателен мъж със сребристосива коса и чаровна дяволита усмивка, той беше прицел на желанията на всички студентки от колежа. Лайза знаеше, че поради неговото внимание колежките й я отбягваха и ревнуваха.
— Навярно.
— Любовна свада?
— Можеш и така да го наречеш. Не си хареса портрета.
— Млад невежа.
Той застана пред статива и няколко секунди го разглежда мълчаливо.
— Много добре си го уловила, но навярно не е ласкателен за егото на младия човек. Наистина ли е толкова обсебен?
— Така мисля.
Тя разсеяно сложи ръка на челото си. Гласът още беше в главата й.
Адам, къде си?
Звучеше тъжно. Изгубено.
Филип забеляза изражението й.
— Какво има, сладурче? Ухото ли те боли?
Тя поклати глава.
— Няма да повярваш, ако ти кажа.
— Опитай.
Той все още стоеше със скръстени ръце пред триножника.
— Добре. Какво ще кажеш за това? — изведнъж разбра, че й е дошло до гуша от Адам и неговия дух придружител. — Адам имал приятелка циганка в Пъртшър. И когато дошъл в Единбърг й казал, че тя не може да дойде с него. Така че, представи си, тя му направила магия. Омагьосала го е и ме преследва. Говори в главата ми и ме плаши до смърт.
Гласът й трепереше съвсем леко, но това не се изплъзна от вниманието му. Той обърна гръб на статива и я погледна.
— Надявам се, че това е шега.
— Не.
— О, стига, Лайза, въобразяваш си.
— Ако е така, трябва да ме вземат в лудница.
— Но такива неща не се случват.
— Случват се. Но това няма да продължава. Имам чувството, че ако се сбогувам с Адам, и красивата Брийд ще изчезне.
— А ти искаш ли да се сбогуваш с него? — Филип замислено я изгледа под буйните си вежди. — Ти се влюби в този млад човек от пръв поглед.
Лайза направи гримаса.
— Толкова ли беше явно?
За миг спря поглед върху него. Сравнен с Адам, той изглеждаше солиден, сигурен и спокоен.
— Фил — продължи тя, — има и друго. Нещо ужасно се е случило в къщата на Адам, скоро след като заминал. Икономката на баща му била убита — тя се извърна. — По ужасен начин — наръгана с нож. Не са открили кой го е направил.
Сега тя се взираше в портрета, сякаш можеше да открие отговора в него.
Той изпревари мислите й.
— И ти мислиш, че е била приятелката му?
Лайза сви рамене.
— Тя се опита да ме убие, Фил. Хвърли нож по мен. Адам не вярва. Когато той пристигна, тук нямаше никого, а тя не би могла да излезе от друго място. Не можахме да намерим и ножа, но…
Тя млъкна.
— Лайза — Филип пристъпи напред, хвана я нежно за раменете и я обърна към себе си. — Обадихте ли се в полицията?
Тя поклати глава.
— Защо?
— Нямаше смисъл. Трябваше да повярват само на моите думи. Адам сякаш мислеше, че съм измислила всичко. Но аз не съм. Зная, че не съм.
— А говорила ли си с него, че тя може би е виновна за смъртта на онази жена?
Тя отново поклати глава.
— Лайза, сладурче, ако наистина смяташ, че една напълно откачена млада жена обикаля Шотландия с нож в ръка и убива наляво и надясно, би трябвало да кажеш на някого за това. Трябваше да кажеш на Адам. Трябваше да кажеш на полицията. Трябваше, смятам, да кажеш на мене — още тогава.
Той я привлече към себе си и я прегърна.
За миг тя се скова, после се отпусна. Осъзна, че странният глас в главата й беше изчезнал.
Фил остана още миг така, като гледаше над главата й към портрета и се опитваше да не мърда, да не я притисне по-силно и да я уплаши. После леко я целуна по косата.
— Хайде, момиче. Мисля, че трябва да хапнем нещо. Предлагам да оставим картината, ателието и този нещастен призрак да се оправят сами и да похарчим полагаемите ни се пет шилинга на човек за най-доброто, което можем да намерим в „Аперитива“.
Когато Адам намери бележката от Джейн, с която тя го молеше да се видят в „Норт Бритиш“ на чай, за малко не отказа. Ако беше зает, така и щеше да направи, но имаше два свободни часа, а Лайза му каза, че е твърде заета с рисуване, за да се срещнат за толкова малко време. Засегнат, той телефонира на Джейн от Студентския съюз. Те седнаха един до друг в удобните кресла пред чиния сладки и кифли и кана горещ чай, и Джейн му разказа за връзката си с Роби. Говореха си тихо, както всички други двойки наоколо, смяха се много и той откри с остро чувство на вина от своята нелоялност, че сравнява нежното й внимание и чар с избухливия характер и обсебващия талант на Лайза.
— Роби е прехвърлен в Англия.
Джейн наля чай на Адам и му подаде кифла. Той кимна уморено, едва държеше очите си отворени. Беше учил през по-голямата част от нощта.
— Ужасно е — продължи тя, — че не знам как е. Не знам какво става. Той дори не може да ми каже къде е.
Адам сви рамене съчувствено.
— Защо не си отидеш вкъщи? Сигурно там можеш да помогнеш с нещо, а баща ти може да разбере какво става с Роби.
Тя прехапа устни.
— Понякога ми се иска да го направя. Не помагам с нищо, като уча.
Той се засмя:
— Е, все някой трябва да поддържа нивото, Джейни. Защо да не си ти? Ти си твърде млада и хубава, за да се забъркваш във войната. И без това скоро ще те накарат да кърпиш дрехи или да навиваш бинтове, така че възползвай се от момента!
— Двама от преподавателите ни заминаха. Навярно скоро ще затворят катедрата.
— Значи е време да тръгваш — Адам направи гримаса на съжаление. — Ужасно ще ми липсваш.
— Наистина ли? — Джейн го погледна изпод мигли. — Мислех, че за теб съществува само Лайза.
Той мълчеше. Как можеше да й обясни какво чувства към Лайза? Самият той не беше сигурен. А и да знаеше, помисли си внезапно, би ли искал да каже на Джейн? Ронеше сухата кифла в чинията си, побутваше трохите с ножа. Нямаше масло.
Тя вдигна вежди.
— Е, тя е влюбена в теб — напомни му нежно.
Той кимна.
— Не би било честно да се обвързвам с някого, не и сериозно. Ще имам все по-малко време. Работя непрекъснато, защото ще има нужда от лекари и занапред ще става още по-тежко.
Извинение ли беше това, изведнъж се учуди той. Никой преди не го беше карал да анализира истинските си чувства към Лайза. Обичаше я. Беше омагьосан от нея. Но нещо в него го теглеше назад. Страхуваше ли се, след като беше видял какво бе причинила дълбоката страст на родителите му? Или съвестта му все още беше гузна заради Брийд и нейното отчаяно лице, когато я остави последния път? Не знаеше.
— През лятото отивам в Глазгоу на шестседмична клинична практика. Ако не ме мобилизират веднага щом се дипломирам, вероятно ще отида в Лондон, ще се върна в Глазгоу, или ще ида някъде, където имат нужда от хора. Няма да мога да мисля за женитба или нещо такова.
— Тогава трябва да й кажеш — Джейн посегна и напълни отново чашата му. — Не си честен, Адам — тя му се усмихна тъжно и след миг той също се засмя.
Брийд плесна върху водата с длан и изруга. Къде изчезнаха образите? Къде бяха Адам и жената, червенокосата жена, която рисуваше картини? Не можеше да ги види. Не виждаше нищо. Главата й се въртеше и й беше ужасно студено. Погледна ръцете си. Бяха посинели и трепереха. Бавно пропълзя надалеч от брега на извора и се опита да се изправи. Небето беше почерняло. В ушите си чуваше странно бучене. Някъде чуваше някой да я вика. Разтърси глава. Беше гласът на Броихан. Броихан, който се беше зарекъл да я убие. Но той не трябва да я последва тук. Не и във времето на Адам. Не и в града на Адам. Тя успя да се изправи на крака и се обърна. Ако успееше да намери обратния път до стаята на Маги, всичко щеше да е наред. Имаше храна в чантата си, а винаги можеше да се приюти при Маги срещу храна или бутилка бира, малко джин или в краен случай денатуриран спирт. Старицата беше неприятна и цапната в устата, а стаята й беше мизерна. Миришеше и беше студено, но не толкова студено като през ясните студени нощи на хълма, където вятърът пронизваше костите й и й се струваше, че ще умре. Бавно заслиза към града.
Не усети, че припадна; не почувства как я вдигнаха на носилка. Не знаеше, че я карат в амбулаторията. Духът й обикаляше по хълма, объркан и уплашен, но чуваше само яростните викове на Броихан, носени от вятъра, и ехото от копитата на коня му в черната безкрайност на пространството.
Изтощеният доктор погледна неподвижното тяло в болничното легло и поклати глава.
— Трябва да е в шок. Затоплете я и я наблюдавайте. Това е всичко, което можем да направим? Знае ли някой коя е? Защо няма лична карта?
Той имаше стотици други пациенти, чиито рани бяха видими.
Брийд леко се размърда и главата й неспокойно се раздвижи на възглавницата. През полуотворените си очи виждаше отделението и високия червенокос мъж в бяла престилка. Виждаше другите легла и жените, които лежаха в тях. Някои плачеха тихичко, други бяха тихи и бледи като грубите памучни чаршафи, на които лежаха. Не можеше да реагира. Сякаш между нея и този свят имаше преграда от мъгла, умъртвяваща звука. Сякаш се намираше в някакъв затвор, откъдето зад гърба си виждаше хълма, на който беше домът й. Виждаше как брат й се протяга да я хване за ръката, а зад него последователите на Броихан все повече се приближават.
Когато сестрата я облегна на възглавниците и започна да я храни с лъжица, тя преглъщаше послушно. Не се противеше, когато измиха слабото й тяло и смениха нощницата й; не реагира, когато някой среса косата й или когато свещеникът се помоли за нея на християнския бог. Нищо не можеше да я достигне. В шкафчето до леглото й лежеше недокосната платнената й торба. Не намериха име или адрес в малката кожена кесия, хубавата седефена кутия с пудра нямаше инициали. Малката кама с ръждясало желязно острие предизвика интерес и размишления, но скоро я върнаха в торбата и я забравиха.
— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — Лайза седеше срещу Адам в „Аперитива“ на „Фредерик Стрийт“. Сигурен ли си, че можеш да отделиш време? — в гласа й се усещаше сарказъм.
— Разбира се.
Той й се усмихна, като се опитваше да не мисли за сметката, която щяха да му донесат всеки момент.
Сякаш прочела мислите му, тя пъхна тайно в ръката му една десетшилингова банкнота.
— Хайде, черпя те. Продадох две картини. Когато отидеш в Лондон и се установиш на „Харли Стрийт“, ще ме заведеш в „Риц“. Става ли?
Той кимна с облекчение:
— Става.
Улиците на Морнингсайд бяха пусти и спокойни след оживлението, тълпите и опашките в центъра на града. Къщата, където отиваха, беше сива, солидна, много порядъчна, с красиви тюлени пердета и лехи от рози от двете страни на входната алея. Те влязоха и внимателно затвориха портата, преди бавно да се отправят към предната врата. Една червеношийка пееше на крушовото дърво на моравата и гърлото й трептеше в екстаз от песента.
Жената, която им отвори, беше около четиридесетгодишна, спретнато облечена в комплект плетена блуза и жилетка, с наниз перли на шията и ниски кафяви обувки. Само екзотичните пръстени на ръцете й — с кехлибар, лапис лазули и нефрит подсказваха професията й. Тя ги покани в предната стая, която беше обзаведена с канапе, два фотьойла и ниска масичка. Върху масата имаше нещо, увито в черна покривка. Адам усети как стомахът го присвива от отвращение. Жената имаше кристално кълбо.
— Моля, седнете.
Тя им се усмихна и взе плика, който Лайза плъзна през масата. Очевидно се плащаше предварително. Сложи плика в джоба си, без да го отваря, седна срещу тях и ги огледа с удивително проницателни очи.
— Така. Разбирам, че имате проблем с циганско проклятие.
Лайза кимна.
— Както ви обясних по телефона, госпожо Гардинър, не разбирам какво става. Чувствам я, където и да съм. В колежа, в къщи, в ателието, на пазар. В дома на преподавателя ми… — тя не видя как неодобрително я погледна Адам при тези думи. — Където и да съм, тя ме наблюдава. Тя е в главата ми. Това ме подлудява.
— А вие, господин Крейг? Преследва ли и вас по същия начин?
Очите на жената сякаш проникваха в душата на Адам. Той сви рамене неспокойно.
— Не бих казал. Аз я видях един-два пъти близо до квартирата ми на „Хай Стрийт“. Не разбирам защо преследва Лайза по този начин.
— Е, това е ясно.
Госпожа Гардинър елегантно кръстоса крака и Адам чу шума от търкането на стегнатите й в копринени чорапи бедра.
— Госпожица Вон е роден медиум. За момичето е лесно да влезе в контакт с нея.
— Медиум? — Адам я гледаше изумен.
Лайза направи гримаса.
— Казах ти, че съм ясновидка.
— Очевидно й е трудно да се свърже с вас, господин Крейг, затова се е вкопчила в единствения човек, с когото може да осъществи контакт. Този вид телепатични връзки са много слаби и очевидно връзката не е двустранна. Мога ли да попитам защо не се свържете лично с нея и не я помолите да престане?
— Защото не мога да я открия — отвърна Адам отчаяно. — Когато я забележа, тръгвам към нея, но тя изчезва. Нямам представа къде е отседнала.
Лицето му беше мрачно. Нямаше да им каже, че изобщо не се е опитвал да я намери, че последният човек на света, когото иска да види, е Брийд.
— Лайза ми каза, че можете да се свържете с нея по някакъв начин. Кажете й да се махне. Затова дойдохме при вас.
— Разбира се — госпожа Гардинър се усмихна загадъчно. — Но първо, трябва да ви попитам… — тя си пое дълбоко дъх и изведнъж млъкна, внезапно притеснена. — Господин Крейг, извинете ме, че ви питам това, но трябва да знам. Госпожица Бон казва, че тази млада дама — Брийд — е циганка. Вярно ли е това?
Адам кимна.
— Имате ли нещо нейно? Дала ли ви е нещо за спомен? Някакъв сувенир? Амулет? Нещо, което може на свой ред да сте подарил на госпожица Вон?
Адам затаи дъх. Медальонът. Но как можеше да признае на Лайза, че подаръкът, който й е направил, е от Брийд? Пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Нищо.
— Питам ви, защото ако имате такова нещо, тя може да го използва като връзка помежду ви. Циганите често го правят, за да придобият власт над околните. Би ли могла да ви даде нещо, без да разберете? Например, да го скрие между вещите ви?
Той прехапа устни, осъзнал, че и двете жени го гледат напрегнато и за миг отново се върна на хълма, при палатката край потока.
— Сигурен съм, че нищо не ми е дала.
— Разбирам.
Госпожа Гардинър изглеждаше разочарована. Тя сви рамене и се приведе към масата.
— Е, тогава всичко, което мога да направя, е да се консултирам с моето кълбо.
Тя дръпна черното платно и Адам се вгледа в мътно проблясващия кристал.
Известно време мълча. Адам почувства внезапна паника. Чудеше се дали тя може да види истината. Това чувство беше изместено почти веднага от насмешка над собственото му суеверие, от желание да избухне в смях и той вдигна очи, опитвайки се да улови погледа на Лайза. Но тя се взираше в кълбото така напрегнато, както и г-жа Гардинър. Той шумно издиша и се облегна на канапето със скръстени ръце, отегчен от заниманието на двете жени. Каквото и да правеха, те нямаше да достигнат Брийд.
— А, сега я виждам — госпожа Гардинър беше мълчала толкова дълго, че Адам подскочи. — Хубаво момиче с дълга тъмна коса. Стои до голям блок от сив пясъчник. На него нещо е издълбано. Животни, пречупена светкавица, полумесец. Навярно оттам взема силата си, за да стигне до вас. Навярно сте го докосвали заедно с нея. Вие сам сте създал връзката.
Адам се втренчи в нея и почувства как пребледнява. Навярно Лайза беше казала на жената за това по телефона.
Но той не беше го разказвал на Лайза.
— Да — продължи г-жа Гардинър. Тя сякаш влезе в темпо. — Виждам мъгла около нея. Тя се е изгубила. Семейството й я търси. Има много натрупан гняв около камъка. Виждам опасност. Страх. Чувам ги да викат на някакъв странен език. Не разбирам — ситни капчици пот се появиха на силно напудрената горна устна на жената. — Те ви търсят, господин Крейг — тя внезапно отмести погледа си от кълбото и погледна в очите му. Той видя ужас в очите й. — Те ви търсят. Ще ви търсят докато ви намерят и после ще ви убият.
Стори му се, че ще повърне. Погледна я, осъзнал, че до него Лайза беше спряла да диша. Ръцете на жената трепереха, когато отново се обърна напред и погледна в кристала. Той проследи погледа й, но кристалът сякаш беше почернял. Дъгите и светлините, които танцуваха из кварца, докато слънцето проблясваше през тюлените пердета, бяха угаснали. В стаята притъмняваше.
Тя бавно поклати глава.
— Не мога да видя нищо повече — облегна се и разтри лицето си. — Има още нещо, което трябва да ви кажа. Съжалявам, господин Крейг, но вашата Брийд е мъртва. Може би някога е била циганка, но младата дама, която преследва и двама ви, е мъртва от много дълго време.
— Ти излъга, нали?
Лайза се нахвърли върху него веднага, щом излязоха. Изражението й беше ледено.
— Ти ми даде нещо от нея. Медальонът!
Адам се втренчи в нея.
— Как разбра?
— Искаш да кажеш, като изключим факта, че това е единственият подарък, който някога си ми дал?
Тя видя как бузите му пламнаха и веднага съжали. В крайна сметка той беше безпаричен студент. Но продължи да настоява:
— Защо ми го даде, Адам, защо?
— Исках да ти подаря нещо — каза той плахо. — Нямаше да я видя вече. Беше толкова красив… — млъкна, с ръце в джобовете, загледан в пространството. — Повярва ли й, че Брийд е мъртва?
Лайза замълча за миг.
— Да, повярвах й.
— Чудя се как е умряла. Горката Брийд — той направи няколко стъпки по тихата улица и отново спря. — Беше толкова жизнена.
Лайза го беше последвала.
— Не я съжалявай, Адам. Тя е опасна и зла. Даже и да е призрак, тя е все още тук, за бога. А ти можеш да си вземеш обратно медальона. Веднага. Още днес.
Когато стигнаха ателието, щом влязоха тя отиде до нощната масичка, където лежеше сребърният амулет. Взе го и го подаде на Адам.
— Нямам нужда от такива подаръци, благодаря.
— Лайза…
— Не, Адам — тя стисна устни. — Съжалявам. Никое момиче не иска да разбере, че подаръкът, който е получило, е втора употреба. Нито, че са го лъгали. Да оставим настрани факта, че по твоя вина ме преследва дух. Много те обичам, Адам, и винаги ще те обичам, но всяко нещо си има граници — тя рязко се обърна, за да не види той гневните й сълзи. — Моля те, върви си.
— Лайза, ти се шегуваш. Преживяхме толкова много заедно…
— Точно така! — тя се обърна към него. — Преживяхме много и то беше по вина на Брийд. Оправяй се с нея! Това не е мой проблем!
Андрю Томсън, четвъртокурсник, който възнамеряваше да специализира хирургия, се беше нанесъл в квартирата на Роби. Както всички студенти по медицина, той беше отложил през юли предишната година мобилизацията си. Правото на отлагане зависеше от оценките на студентите. Той и Адам се разбираха добре, но и двамата работеха толкова усилено, че имаха малко време за нещо повече, отколкото някое питие от време на време на „Лоудън Роуд“. Затова беше изненадващо, когато Адам, изтощен от визитации и лекции, намери Андрю да гледа през прозореца на малката всекидневна в квартирата как едно малко, полуголо и треперещо от студ дете, тормози краставо куче. Когато Адам влезе, той се обърна.
— Помислих си, че може би скоро ще се върнеш, Адам — той се поколеба. — Боя се, че имам лоши новини. Става дума за Роби. Свалили са го.
Адам си пое дълбоко дъх. Беше се случило и с други. Но никой от тях не му беше близък. Досега.
— Лошо ли е ранен? — гласът му беше дрезгав.
— Страхувам се, че е мъртъв. Съжалявам, приятелю, наистина съжалявам.
Адам лежа по очи на леглото си дълго след като Андрю си тръгна и стаята потъна в мрак. Умът му беше празен. Не си позволи да си спомня добрите стари времена, нито да мисли за бащата на Роби, за баба му и дядо му, или за Джейн. Това, което виждаше пред себе си, беше младият усмихнат офицер от Кралските военновъздушни сили със синя униформа, която така подхождаше на очите му — възбуден, нетърпелив, приемащ войната като предизвикателство, като игра. Беше оцелял след преместването на юг, беше преживял Битката за Британия[1], беше писал, че си идва в отпуск и ще ги види след две седмици, а ето че вече го нямаше.
Беше съвсем тъмно, когато Андрю отново отвори вратата и прекоси стаята, за да затъмни прозореца, преди да запали светлината.
— Добре ли си?
Адам се претърколи по гръб и закри очи.
— Мисля, че трябва да ида да видя Джейн.
Гласът му беше дрезгав, но не беше плакал. Мъката се беше свила на топка в гърдите му.
Андрю запали цигара и застана с гръб към прозореца.
— Мога да заема колата от моя приятел Джими Грант. Ако искаш, ще те закарам до тях.
Адам стъпи на пода и разтри с длани лицето си.
— Дай ми една цигара. Горката Джейн, как ли ще го преживее?
Колата бавно се движеше по тесните междуселски пътища, сякаш налучкваше пътя в тъмното, докато стигнаха огромните порти, през които се влизаше към старата олющена кула. Роби и Адам често се шегуваха, че Джейн е като Марулка от приказката на Братя Грим, но не вещицата я държи в плен, а злият й чичо. Семейство Кенеди, с които тя живееше, след като напусна университета, й бяха далечни братовчеди и всъщност тя с огромно удоволствие им помагаше в работата във фермата.
Адам остана за миг на предната седалка и се загледа в тъмния корпус на кулата.
— Прилича на декор от „Макбет“.
Андрю кимна.
— Е, аз ще се връщам. Ще се оправиш ли утре обратно?
— Разбира се.
Адам отвори вратата и слезе.
— Пожелай ми късмет.
Той дръпна връвта на звънеца и зачака на студения вятър, а малката кола потъна в тъмнината. Вратата му отвори Джейн.
— Адам?
Тя го придърпа вътре и затвори вратата след него. После избухна в сълзи.
— Не те очаквах — каза му и го поведе към кухнята, единствената топла стая в къщата. — Трябваше да знам, че ще дойдеш. Толкова си мил, Адам. Аз гледам децата. Другите отидоха в Единбърг да гледат мюзикъла в осем и половина в Кралския театър. Ще преспят там и ще се върнат утре. Щяха да останат с мен, но аз предпочетох да бъда сама — тя помълча за миг. — После съжалих. Радвам се, че дойде.
Дълго седяха заедно в кухнята. Джейн поплака още малко, после млъкна, загледана в чашата с какао, което той беше направил, докато тя се люлееше в стария стол до кухненската печка.
— Знаеш ли, Роби искаше да се сгодим — каза тя накрая и го погледна със зачервените си очи.
— Така ли?
Той се изненада от чувството на ревност, което го обхвана и веднага горчиво се засрами.
Тя кимна.
— Аз не исках. Мисля… — гласът й пресекна. — Мисля, че очаквах това да се случи.
Остави чашата си и се наведе да вземе черната котка, която обикаляше около краката й, за да заеме обичайното си място на стола. Погали я.
— Родителите ми не го одобряваха. О, харесваха го много, но не смятаха, че е добра партия за женитба — една сълза потече по бузата й и тя я избърса. — Смешно е, че трябваше да умре в Англия. Той би искал да се беше случило тук, докато отбранява Шотландия.
— Ние всички сме съюзници, Джейн.
Внезапно Адам усети, че му се иска да заплаче. Стана от стола си и я прегърна.
— Радвам се, че не остана инвалид, не би могъл да го преживее. Виждал съм такива ужасни неща, Джейни. Няма да повярваш, ако ти разкажа. Зная, че не е утешително, но си мисля, че ако е трябвало да умре, това е начинът, по който би искал да стане.
Той отпусна главата си на рамото й и изведнъж усети топлината на тялото й до своето и чистия аромат на кожата й.
След известно време Джейн се размърда. Адам беше заспал сгушен в прегръдките й и близо час тя стоя неподвижна, като галеше косата му.
— Адам? — прошепна тя. — Трябва да отида и да видя децата. Ела с мен.
В къщата имаше две деца на четири и пет години. Те обожаваха Джейн, а тя — тях.
Тръгнаха хванати за ръка по хладната вита стълба от кухнята към третия етаж, където двете деца спяха, плътно увити в одеялата си. Погледаха ги минута на светлината на лампата, която тя носеше и тихичко затвориха вратата.
— Ела, Адам.
Той се поколеба, когато тя запали светлината в стаята си.
— Джейни…
— Моля те, Адам, не мога да понеса да остана сама. Просто ме прегърни, това е всичко.
Навън вятърът блъскаше стъклата на тесните високи прозорци и стенеше в комините. Децата, свикнали на необичайните шумове, дълбоко спяха. Както си беше облечен, Адам задряма неспокойно на тясното легло на Джейн. Изведнъж се разсъни и се втренчи в тъмнината към тавана. Тя беше отишла в банята да се преоблече и когато се върна, носеше дълга памучна нощница с висока яка, украсена с бяла английска бродерия. За свой огромен срам той изпита страхотно желание. Овладя се като си представи Роби да лежи някъде далече в дървения си ковчег. Измина дълго време, преди да усети, че тялото й се отпуска в съня. Лежеше заслушан в лекото й равномерно дишане, а вятърът още по-силно свиреше зад прозорците.
Най-накрая заспа в ранните часове на утрото и сънува как заедно с Роби тичат през гората и играят със саморъчно направени лък и стрели, както когато бяха малки. Изведнъж нещо го пробуди. Той се взря в тъмнината и се ослуша. Джейн все още спеше. В къщата не се чуваше никакъв звук, освен тиктакането на стария стенен часовник на стълбите. Затаи дъх, като се чудеше дали да стане и да нагледа децата. Може би семейство Кенеди бяха променили решението си да останат да пренощуват в Единбърг и той беше чул звука от колата им върху чакъла отвън?
Джейн се размърда и той я чу да прошепва нещо насън. Прегърна я покровителствено и усети как гърдите й ритмично се издигат и спадат под одеялата.
А-дам?
Беше отново вятърът в комина. Огънят в огнището беше угаснал. Дребни частици студена пепел бяха полепнали върху камъните. Някъде изскърца дъска. Адам усети, че устата му е пресъхнала.
Къде си, А-дам?
Той спря да диша. Това беше кошмар. Нямаше никого. Вятърът го беше събудил.
Полубудна, Джейн се обърна към него. Тялото й беше удобно отпуснато върху стария матрак.
— Какво има?
— Нищо, спи.
Ръката му все още беше върху гърдите й. Той нежно ги погали през одеялото. Тя не се отдръпна, а със затворени очи се сгуши по-близо до него. В тъмнината устните му докоснаха косата й.
— Джейни? Будна ли си?
Тя не отговори, но ръката й слезе от рамото му към предницата на ризата му и започна да я разкопчава.
— Джейни…
— Шшшт!
Беше топла, отпусната и нежна. Благоуханно убежище от болката. Почти без да се усеща, той събу панталоните си и се пъхна под одеялата, като ги издърпа над главите им. Беше много нежен; разбираше, че се любят, за да споделят мъката си и да не се чувстват самотни. Лекичко погали бедрата й под дългата нощница. Развърза връзките отпред и целуна гърдите й, омаян и привлечен от нейната срамежливост, от съчетанието между нетърпение и колебание.
— Джейн! — зарови глава в гърдите й. — Любов моя!
За миг си помисли, че ще го отблъсне, когато я привлече в прегръдките си и разтвори с крак бедрата й. Беше възбуден и нетърпелив. Роби беше забравен. Децата, които спяха на същия етаж, също бяха забравени. В паметта му остана само гъвкавото, податливо тяло, изтегнато на слънце върху скалите, с възбуждащо разтворени крака. Усмихнатите, прелъстителни очи, засъхналият торф върху меката бяла кожа.
— Брийд!
Ужаси се, че е извикал на глас, когато проникна в Джейн. Твърде късно осъзна какво означава съпротивата, която почувства. Отпусна се задъхан върху гръдта й и зацелува копринената й кожа. Омаломощен от яростния изблик на страст, отначало не забеляза, че тя лежи неподвижно и по бузите й се стичат сълзи.
— Джейн? Джейни? Какво има? — пресегна се и запали нощната лампа.
Тя издърпа одеялата до брадичката си.
— Нищо. Няма нищо.
— Как да няма, Джейни? Божичко, беше ти за първи път.
Тя подсмръкна.
— Винаги има първи път.
— Но аз мислех, че ти и Роби… Божичко!
Той седна на леглото и взе панталоните си.
Облече се с гръб към нея, после запали цигара и отново седна.
— Толкова съжалявам, Джейни!
— Защо? — тя слабо му се усмихна. — Аз го исках.
— Но…
— Роби и аз изчаквахме, Адам. Разбира се, той не искаше. Идеята беше моя. Исках първо да се оженим. Но сега няма да има първа брачна нощ. Ако бяхме се любили, щях да зная какво означава това. Щях да зная какъв е той — тя не можеше да сдържи риданията си. — Щеше да ми остане споменът за това. На него също.
Адам я гледаше объркан. Изпитваше смесени чувства. Нараняваше го цинизмът, с който го беше използвала. Ужасяваше се от силата на болката й, която я беше накарала да действа така непривично. Отвращаваше се от себе си, защото се беше възползвал от нещастието й. Но освен това чувстваше, че е предал и Лайза, макар че тя го беше напуснала; и момичето, което се опитваше да забрави, но чието име беше извикал, докато обладаваше тази нежна руса жена. Той стана и хвърли цигарата си в огнището, където тя припламна за миг в студената пепел. Беше изпълнен с омраза към себе си.
— Адам, недей! — Джейн седна. Очите й бяха зачервени, но беше спокойна. — Ела тук — тя потупа леглото до себе си.
Той се поколеба за миг, после седна до нея. Взе студената й ръка и нежно я стисна.
— Ние и двамата го обичахме, Адам. Нека това не ни отдалечи един от друг. Направихме това за Роби и за себе си. Беше като заклинание срещу болката — тя лекичко се усмихна. — Не се ядосвай! Не е нужно никой да знае какво се случи тази нощ.
Той я гледаше така втренчено, че тя се смути.
— Адам, моля те. Това няма значение.
— Разбира се, че има. За мене има огромно значение.
Тя погали лицето му.
— Бог да те благослови.
Той се отдръпна.
— Недей…
— Адам…
— Съжалявам, Джейн. Това наистина има огромно значение за мене. Нямам навика да спя с всяка срещната жена, особено с приятелките на мъртвите си приятели.
Той отиде до огнището, като се опитваше да овладее гнева си.
А-дам, къде си?
Гласът в главата му беше толкова силен, че вече не можеше да го пренебрегне. Скри лицето си в ръце.
— Не!
Викът му беше толкова измъчен, че Джейн скочи от леглото и изтича при него.
— Адам, Адам! Какво има?
— Няма нищо — той се извърна. — Просто ме заболя глава.
Овладя се с усилие и се обърна към нея.
— Съжалявам, Джейни. Мисля, че и двамата имаме нужда от сън. Ако нямаш нищо против, ще сляза долу и ще спя на канапето. Щом съмне, ще взема мотора на Сам и ще се върна в града. Имам визитация в осем.
Не изчака отговора й. Излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и влезе в студената всекидневна.
Треперещ от студ, седна на перваза на широкия каменен прозорец, дръпна завесите и щорите и се взря в тъмната градина. Някъде далече се чуваше писък на сова, която ловуваше из живия плет. Не можеше да мисли за Джейн, толкова виновен се чувстваше. В мозъка му се въртеше друга тревога. Брийд го беше открила тук, на хълмовете Пентланд, защото в джоба на палтото му беше медальонът, който Лайза му беше върнала. Потисна внезапното си желание да изхвърли проклетото нещо през прозореца в градината. Това щеше да доведе Брийд при Джейн, а той не можеше да го допусне. Изведнъж ужасно му се прииска да си поговори с Лайза, но не беше сигурен дали изобщо ще може да говори с нея отново.
— Ако се чудиш къде е, обърнала съм го с лице към стената — усмихна му се Лайза, когато влезе в ателието й няколко дни по-късно и притеснено се заозърта. — Няма да ти натрапвам работата си, щом толкова те притеснява.
Адам поклати глава.
— Не ми е минало и през ум подобно нещо. Всъщност съм поласкан, че си ме нарисувала. Когато станеш известна, той ще струва милиони лири. Лицето ми ще украсява колекцията на някой богаташ и всички ще казват: „Това е известният доктор Крейг, който е бил такова вдъхновение за художничката.“
Тя се усмихна и го хвана за ръката.
— Радвам се, че най-накрая ти е дошъл умът в главата. Е, какво става?
Адам се поколеба неловко.
— Чу ли за Роби?
Лайза кимна.
— Съжалявам.
Той въздъхна.
— Такава загуба. Всичко е толкова безсмислено.
За миг помълчаха. После той си спомни защо е дошъл.
— Лайза, и аз чух Брийд.
Тя замръзна и се втренчи в него.
— Защото ти върнах медальона ли?
Адам кимна.
— Беше в джоба ми. Бях забравил…
— Трябва да направиш това, което ти каза госпожа Гардинър, Адам. Да се защитиш от нея. Представи си, че си обграден от светлина. Прекръсти се. Носи кристал, за да подсилиш защитата си. Бъди силен. Не й позволявай да почувства, че си уплашен. Не й разрешавай да прониква в ума ти. И непременно се отърви от медальона.
— Вече го направих.
Засрамен и ядосан от собственото си суеверие, преди няколко дни той беше отишъл до Куинфери. Постоя на кея, докато натовариха на ферибота опашката от коли и той запухтя към Форт. После извади сребърния амулет от джоба си. Огледа се дали не го наблюдават и го захвърли колкото можа по-далече в сивкавата разпенена вода. За миг се зачуди дали медальонът изобщо ще потъне, дали няма да чуе в главата си протестен вик или Брийд няма изведнъж да се появи до него, но нищо не се случи. Вълните продължиха да обливат зеленясалите камъни на кея и след като медальонът потъна завинаги.
Той потръпна и погледна към вратата зад себе си, като почти очакваше тя с трясък да се отвори и Брийд да застане на прага. Лайза поклати глава.
— Радвам се, че си го направил. Но не преставай да бъдеш нащрек. Тя има способността да влиза в умовете на хората, Адам. Обсебва сърцата им. Госпожа Гардинър обясни всичко това, ако си слушал, разбира се.
Тя не можа да се въздържи и се разсмя, като гледаше лицето му.
— О, скъпи, пак ли се бунтува презвитерианското момче? Адам, скъпа моя любов, нима не разбираш? Тази твоя Брийд е… е била ясновидка, вещица, ако предпочиташ. Тя има особени способности. Не можеш да се предпазиш, ако не знаеш как. Тя може да те достигне навсякъде и по всяко време — Лайза млъкна, поразена от изражението на лицето му. — Миличък, разбирам, че е успяла — без да крие тревогата в очите си, тя прехапа устни.
— Лайза…
— Не, няма значение. Важното е, че знаеш какво да направиш. Че знаеш как да се спасиш от нея. Тя е била — тя е адепт[2], Адам. Казваш, че е ходила някъде да учи тези неща.
— Не зная какво е научила там. Ставаше дума за рецитиране на поезия и други…
— Другото е било магия.
— Лайза, това са глупости.
— Не, не са! Как можеш да бъдеш толкова сляп! Използвай ума си!
— Използвам го. Аз уча за доктор и вярвам в науката, Лайза, а ти ми казваш, че това момиче е изучавало магия. След малко ще ми кажеш, че може и да лети.
— Тогава защо дойде да ми кажеш, че си чул гласа й?
— Защото — той се поколеба, — защото имам нужда от помощта ти. Не мисля, че Брийд е мъртва. Защо трябва да вярваме на онази жена? Тя е махленска врачка. Никой не би й повярвал.
Лайза пламна от гняв.
— Аз й повярвах!
Той сви рамене.
— Значи си прекалено доверчива, Лайза — бързо продължи: — Мисля, че Брийд използва телепатия или нещо такова.
— Телепатия, а? Че това не е ли магия?
— Не, не е.
Лайза се усмихна.
— Но лекарите не признават и телепатията, нали? Добре. Можеш ли да се предпазиш от телепатично въздействие?
Адам поклати глава.
— Искаш ли да ти покажа как?
— Не искам да участвам във викане на духове с масичка и други такива глупости, Лайза.
Тя стисна устни.
— Добре, тогава няма да се занимаваме с това — замълча за миг. — И какво правеше, когато тя те притесни така?
— Лайза…
— Продължаваш да се измъкваш. Слушай, няма значение. Ние вече не сме заедно, но мислех, че още сме приятели. Жалко, дето Брийд не разбира, че не от мене трябва да ревнува.
Лайза му обърна гръб и отиде до прозореца. Адам изведнъж осъзна, че тя напоследък често прави така, когато той е при нея.
— Лайза, недей. Слушай, трябва да се връщам чак към два. Ела да обядваме заедно.
— Не мисля, че това е добра идея, Адам — настъпи дълго мълчание. — Адам, искам да знаеш, че се срещам с друг човек. Фил Стивънсън — беше се случило толкова постепенно, че тя отначало изобщо не беше забелязала, че започва нова връзка. — Мисля, че си се досетил…
— Ще се омъжиш ли за мен?
Седнал до Джейн на перваза на прозореца, Адам все още държеше букета червени рози. Сам и Елси бяха изчезнали — навярно се занимаваха с децата или усилено работеха в градината зад кулата.
Джейн го погледна с обич.
— Адам, не си длъжен да го правиш.
— Длъжен съм.
Той погледна розите, като че ги виждаше за първи път и ги бутна към нея. Това беше първата му мисъл, когато чу, че Лайза се е сгодила за Филип. Ожени се за Джейн. Покажи на Лайза, че не ти пука.
— Вземи това. Имам и още нещо за теб.
Той бръкна в джоба си за малката кутийка с пръстена, който с мъка беше купил от „Куин Стрийт“. Представляваше малка звезда от рубини върху златна халка.
— Надявам се, че ще ти стане.
Тя се втренчи в него, като преглъщаше сълзите си.
— Адам…
— Обичам те, Джейн. Моля те, омъжи се за мен. Знам, че още не съм завършил, но това скоро ще стане.
Беше забравил предишните си аргументи, че женитбата е невъзможна за него. Изведнъж те сякаш бяха изгубили значение.
— Знам, че няма да изкарвам много, но съм амбициозен и работя здраво — той подсмръкна с неодобрение към самия себе си. — Смятам, че ще печеля добре. Мисля, че мога да убедя баща ти, че ще се грижа за теб. Навярно ако се оженим, след като се дипломирам…
— Да.
— Тогава можем да си потърсим малък апартамент, ако ме приемат в Кралската амбулатория…
— Казах „да“!
Той млъкна насред изречението.
— Какво?
— Съгласих се, Адам. Да, ще се радвам да се омъжа за теб.
— Така ли?
Тя се засмя с удоволствие.
— Още малко и ще си помисля, че си се шегувал.
— О, не, напълно сериозен съм.
Адам пипнешком извади пръстена от малката, облицована с кадифе кутийка. За негово облекчение той й стана.
— О, Джейни, поласкан съм.
Наведе се и я целуна леко по устните.
— Не поласкан, а щастлив и доволен — поправи го тя нежно и твърдо отблъсна малката искрица съжаление, която тлееше в ума й.
Странно беше, че не я забелязаха. Брийд вървеше бързо с наведена глава, до стената на коридора и избягваше очите на хората. Болницата миришеше особено — на смърт, на страх и на още нещо, което тя не можеше да определи. Тук имаше лекари, лечители. Адам също трябваше да е тук някъде. Но къде ли? Коридорите бяха толкова дълги. Чуваше странни шумове — дрънчене на метал, търкалянето на малките колелца по плочите, бързите стъпки на жените, които се грижеха за хората. Те бяха внимателни. Бяха се грижили за нея, но въпреки това, тук не беше място, където можеш да оздравееш. Нямаше тъмни кътчета за призоваване на боговете. Нямаше стаи за дестилация на билки. Нямаше музика. Нямаше спокойствие.
Тя видя, че срещу нея се задават двама младежи и се притисна в стената. Когато вървяха, белите им престилки се разтваряха, а на вратовете им висяха дълги странни тръби с метални краища. Нейният лекар беше притиснал част от своята тръба до гърдите й и я беше сложил в ушите си. Навярно тя беше белег за длъжността им. Те преминаха, без да я забележат, потънали в разговора си. Брийд не знаеше, че единият от тях е Андрю Томсън.
В отделението един лекар объркано гледаше празното й легло.
— Кога разбрахте, че я няма.
— Само преди десетина минути, докторе. Беше като заспала, знаете как изглеждаше.
Разстроената сестра кършеше ръце.
— Изобщо не реагираше. После изведнъж стана и се ослуша, като че чуваше нещо в далечината. Отидох да извикам главната сестра и тя дойде да поговори с нея. Момичето я изслуша. Погледът й вече не блуждаеше. Сестрата поговори много мило с нея и тя като че ли я разбра. После сестра Стандиш дойде и извика главната сестра. Когато дойдох да я нагледам, вече я нямаше. Взела е торбата си, своите дрехи и тези, които и дадоха от болницата. Няма и следа от нея.
Докторът поклати глава и сви рамене.
— Предполагам, че трябва да сме благодарни. Тя освобождава легло, от което се нуждаят други. Погрижете се да го подготвите, сестра. И помолете главната сестра да дойде при мен, когато й е възможно.
Той беше вече забравил странната млада жена с блуждаещи сиви очи. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи.
Когато се умори да обикаля коридорите, Брийд излезе навън, където слънцето колебливо проблясваше. Трябваше да намери пътя към къщата на старата Маги, преди да се мръкне и да намери някаква храна или пиене, за да може да се подслони в миризливата й стая. Тя все още не можеше да се ориентира и да свикне със света край себе си, с блъскащите се тълпи, шумните превозни средства и облечените в униформа мъже.
Непрекъснато усещаше зад гърба си света, от който беше дошла, света, който я преследваше. Той заставаше между нея и всичко останало, разсейваше я, смучеше енергията й. Тя се опитваше да го отблъсне и понякога й се струваше, че е успяла. На открития хълм, под ясното мразовито небе, тя вдишваше дълбоко чистия, прозрачен въздух и чувстваше как част от старата й жизненост и ентусиазъм се връщат. Протягаше ръце над главата си и разтърсваше коса, докато тя започнеше да пращи от енергия. После тичаше по склона, прескачаше тревите, катереше се по оголените скали. Спомняше си за Адам — за сериозните му кафяви очи; за силните му обгорели ръце, които галеха гърдите й; за ленивата му сънена усмивка — и чувстваше отново възбудата ниско в стомаха си, а енергията й рязко се увеличаваше. После изведнъж всичко свършваше. Намираше се отново сред мъглата и се бореше с невидимите демони, които се опитваха да я върнат обратно.
— А-дам…
Брийд отхвърли глава назад и изкрещя в мрака:
— А-дам, къде си? Моля те, почакай ме, обичам те!