Барбара Ърскин
По-силна от времето (16)

14

— Трябваше да накараш Адам да дойде с теб.

Лайза и Джейн бяха останали сами до гроба под проливния дъжд. Зиналата яма, в която лежаха двата ковчега, се губеше под грамадата хризантеми и парички, примесени с лилии и рози.

— Никога няма да си прости, че не е дошъл — добави Лайза.

— Не мога да го разбера — Джейн неудържимо хлипаше. — Държи се като луд.

Обезумял от гняв и мъка, Адам се беше заклел да няма повече нищо общо с Лайза, Фил или невръстното дете, по чудо измъкнато от смачканата развалина, където бяха загинали двамата му млади родители. Гневът му към Джули се беше прехвърлил върху майка й.

Филип ги очакваше под близките тисове, заслонил с огромния си чадър бебето. Бет гледаше с широко отворени очи ярките цветове на чадъра и дъждовните капки, които увисваха като диаманти от ръба му, неподозираща за трагедията, с която започваше животът й. До тях майката на Джейн, облечена изцяло в черно, тежко се облягаше на бастуна си и подсмърчаше в мократа си кърпичка.

Останалите опечалени, скупчени под покритата врата на черковния двор, подгонени от дъжда, се пръснаха към паркираните си коли на тясната алея пред малката планинска черква. Миналото лято в пристъп на романтична меланхолия, предизвикана от четене на Кийтс^[1], Джули беше казала на майка си, че иска да бъде погребана тук. Кълъм, доколкото Джейн знаеше, никога не беше мислил, че може да умре. Но тя беше сигурна, че би искал да бъде до своята Джули и колкото се може по-далече от баща си.

Адам беше отказал да дойде на погребението. Не искаше дори да говори за него. Когато полицията донесе малката Бет на Джейн, той изобщо не пожела да погледне детето и на другата сутрин й каза да се отърве от него, сякаш бебето беше нежелан домашен любимец. Лайза пристигна от Уелс само за четири часа. Беше ясно, че Бет ще остане при нея. Джейн също тръгна с тях.

— Ако не бяха се скарали! — Джейн не преставаше да хлипа. — Ако се бях върнала, преди да тръгнат!

— Не трябва да се обвиняваш — Лайза я прегърна през раменете. Казваше тези думи поне за шести път през последните няколко часа. — Джейни, знаеш, че дори да беше там, нищо нямаше да се промени. Знаеш колко упорит е Адам, а Кълъм беше също като него — за миг тя спря и се загледа в ковчезите, неспособна да говори от мъка. — Така е било писано по някаква причина — въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Лайза, скъпа. Джейни.

Фил незабелязано се беше приближил до тях. Чадърът му на червени и бели райета неуместно ярко се открояваше на фона на мрачните кафяви и зелени цветове на черковния двор, сгушен в пазвите на мрачната, забулена в мъгли планина.

— Хайде да тръгваме. На малката Бет и на Патриша им е студено. Да се връщаме във фермата!

Джейн поклати глава.

— Не искам да го оставя — сълзите се стичаха по лицето й.

— Тук е толкова студено и самотно.

— Мястото е прекрасно, Джейни, любов моя. Един ден ще се радваш, че той почива тук — Фил й подаде бебето и ги заслони с чадъра. — Ето, вземи малката си внучка. Тя иска да отиде вкъщи на топло. Това не е подходящо място за нея.

Той нежно изведе трите жени от гробището по тясната алея към вратата, където беше останала само тяхната кола. Зад тях двамата гробари дискретно се промъкнаха към гроба и посегнаха към лопатите си.

 

 

В Сейнт Олбънс Адам седеше неподвижно на бюрото си. Откакто Джейн беше заминала, не беше се мил и бръснал. Ставаше само от време на време да си направи чаша чай или бавно се качваше в спалнята на горния етаж, за да полегне, вперил поглед в тавана. Не можеше да заспи. Робърт наминаваше всеки ден, като избягваше стаята, където беше убита жена му. Сутринта в деня на погребението той дойде и му приготви закуска. След като му благодари с почти обидно безразличие, Адам я остави недокосната.

От полицията идваха два пъти. Първия път му съобщиха, че според един от свидетелите, секунди преди катастрофата някаква жена изскочила пред колата на сина му. Втория път му казаха, че не могат да намерят жената, но се надяват тя да се обади. Сержантът, който дойде да поговори с него в кабинета му, неудобно поставил шлема на коленете си, се надяваше, че новините ще смекчат мъката му.

— Изглежда, че синът ви й е спасил живота — каза той. — Постъпил е много смело.

— Постъпил е глупаво — Адам безизразно гледаше пред себе си.

— Но въпреки това смело — настоя твърдо полицаят и се изправи. — Ако научим още нещо, ще ви уведомя, доктор Крейг.

След като изпрати мъжа до вратата, Адам остана дълго време в коридора с блуждаещ поглед, после бавно се обърна и отиде в кухнята. Отвори задната врата, излезе в мократа, студена градина и тръгна по тревата.

А-дам…

Тя го чакаше до розите.

— Брийд?

Замаян от безсънието и скръбта, той я остави да го заведе в къщата и се качи с нея по стълбите. В спалнята се отпусна изтощен на леглото. Най-накрая успя да затвори очи, без дори да обръща внимание на тежестта в леглото до себе си, на ръката, която нежно галеше косата му, на леките целувки по лицето си, и потъна в дълбока забрава.

 

 

Джейн разтърси глава и затвори телефона.

— Той все още не отговаря.

— Остави го — Лайза пъхна в ръката й чаша горещ чай. — И двете знаем, че има моменти, когато Адам иска да остане сам. Не се притеснявай, ще се оправи.

Вътрешно тя се съмняваше в това. Гневът и мъката на Адам я бяха разтърсили, както и яростта, с която беше отблъснал нея и бебето, собствената си внучка. Джейн не беше там, когато разговаря с Адам. Гневът му беше като отрова, лицето му почервеня, вените на врата му застрашително пулсираха. Ако той не бил срещнал Лайза, нейното дете нямало да убие сина му. Беше абсурдно и жестоко. За първи път тя видя у Адам неумолимостта на баща му и си спомни разказите му за упорството, с което свещеникът се бе прекланял пред своя безкомпромисен бог и обърнал гръб на жената, която обичал.

Когато се увери, че малката Бет е заспала, Лайза нахлузи едно яке и отиде до вратата на овощната градина. Мръкваше се. Въздухът беше изпълнен със сладкото ухание на мокри треви, листа и планинска мащерка. След като откараха Патриша обратно в Съри, а останалите гости се разотидоха, къщата беше утихнала. Джейн лежеше на канапето във всекидневната със затворени очи, а Фил се беше оттеглил в кухнята, обзет от внезапно желание да я почисти. Тя познаваше този признак. Неспособен да преодолее мъката си, той щеше да работи цяла нощ, за да може най-накрая умората да притъпи болката му. Щеше да измие чиниите, после да почисти къщата, а щом усетеше, че вече може да остане сам, щеше да се затвори в ателието си и да остане там дни наред. Тя беше по-различна. В такива моменти не можеше да стои затворена. Намираше утеха в природата, разчиташе на планините и необятното небе да я успокоят и да й помогнат да изясни проблемите си.

Отново започна да ръми. Тя се заслуша в трополенето на дъждовните капки по листата. Странно, но сега се чувстваше по-близка с Адам, отколкото когато и да било през тяхната връзка. Искаше й се да беше дошъл на погребението. Ако беше негова съпруга, щеше да настоява, щеше да го принуди да излезе от онази ужасна празна къща, където беше извършено убийство и да го накара да дойде и да види как погребват сина му. Така щеше да бъде принуден да прегърне внучката си и да позволи омайната й усмивка да стопи всичкия лед в сърцето му.

Тя потрепери като си представи как Адам седи в кабинета си и се взира в бюрото. Изведнъж се напрегна. Във въображението си виждаше с него и Брийд, онази Брийд, която помнеше твърде добре — млада, с буйна коса, красива. Тя беше го прегърнала и го целуваше по врата. Изведнъж се закова на място, като котка, подушила неприятел, обърна се и сякаш погледна право в очите на Лайза. За секунда видя в погледа й омраза и тържество, после картината изчезна и пред нея отново се стелеше само дъждът.

Лайза постоя така още няколко минути, после се обърна и бързо тръгна към къщата.

Когато влезе, Джейн все още седеше пред огъня във всекидневната.

— Не ми ли каза, че катастрофата била предизвикана от жена, която изскочила пред тях на пътя? — попита Лайза рязко. Коленичи пред димящите цепеници и протегна ръце към топлината им.

Джейн кимна.

— Тя не се е обадила досега — отговори, без да отваря очи.

Лайза си пое дълбоко дъх, после замълча. Нямаше смисъл да казва на Джейн, че според нея Брийд е убила децата им, безогледно и жестоко, за да стигне до Адам. Това звучеше като последен стадий на параноя. Пък и Брийд не беше останала сама с Адам. Тя и Джейн бяха все още живи. А също и малката Бет.

— Обади се пак на Адам — Лайза се разположи на килимчето пред камината и обви коленете си с ръце. — Виж дали не можеш да го убедиш да дойде. Не ми се иска да го оставяме сам.

— Няма да дойде — поклати глава Джейн. — Знаеш, че няма. Не би могъл да го понесе. По-добре му е сам.

— Никой не се чувства по-добре сам в такива моменти, Джейн — прошепна Лайза. — Искаш ли аз да му се обадя?

Другата жена отвори очи.

— Смяташ, че можеш да го убедиш, когато аз не мога? Мислиш, че можеш да го накараш да дойде, нали? — тя тъжно се усмихна. — Може би си права. Може би ти трябваше да се омъжиш за него, не зная. Сега вече няма значение, нали? — Джейн бавно се изправи на крака. — Обади му се, ако искаш, нямам нищо против.

Без да каже нищо повече, тя излезе в коридора. Лайза, която остана неподвижна до огъня, чу влаченето на краката й, докато се качваше по стълбите, а после затръшването на вратата на спалнята.

Дълго време тя не помръдна, после взе телефона и избра номера.

В къщата сякаш нямаше никой. Накрая Лайза се отказа и внимателно затвори. Чудеше се дали картината, която внезапно се мярна в ума й — Адам, който лежи гол в леглото си с тъмнокоса глава, облегната на гърдите му, — е истина или просто израз на най-лошите й опасения.

 

 

Две седмици по-късно Лайза откара Джейн обратно в Сейнт Олбънс. Малката Бет лежеше в преносимата си люлка на задната седалка, когато спряха пред къщата.

— По-добре влез първа — обърна се Лайза към Джейн. — Увери се, че мога да вляза с Бет.

— Разбира се, че можеш — Джейн отвори вратата. — Какви са тия глупости! Няма да има нищо против да я види.

През изминалите две седмици те само два пъти говориха с Адам. Отчаяна, че не се обажда, веднъж Джейн успя да го намери в амбулаторията, а втория път Лайза го изненада късно вечерта, когато се беше върнал от нощно повикване. По различни причини и двете се обезпокоиха от равния му безчувствен глас и настояването, Джейн още да не се прибира.

Лайза надникна през прозореца, докато Джейн вървеше по алеята и търсеше в чантата си ключовете. Денят беше ясен и студен. Развяна от вятъра, косата обгръщаше лицето й като бледозлатист ореол, така привлекателен някога за Адам.

Лайза я видя да пъха ключа в ключалката. Вратата не се отвори. Джейн я побутна, завъртя ключа отново, после го извади и опита пак. Опита втори ключ, после отново пробва с първия. Най-накрая отвори пощенската кутия и извика през отвора.

Лайза хвърли поглед към задната седалка. Бет спеше дълбоко. Тя излезе навън и затича по алеята.

— Какво има?

— Мисля, че е пуснал резето.

— Не можеш ли да минеш отзад?

Джейн се намръщи. Погледна към съседната къща, после кимна.

— Почакай тук. Ще видя дали мога да вляза през кухнята.

— Искаш ли да дойда с теб?

За миг Джейн се поколеба, после поклати глава.

— Не, чакай тука. Ако вляза, ще дойда да ти отворя — тя погледна към колата. — Не можем да я оставим сама, Лайза.

Алеята минаваше между гаражите на двете къщи, покрай кофата за боклук и черната дъсчена ограда и водеше до мъничка порта, през която се влизаше в градината. Джейн мина през нея. Френските прозорци в кабинета на Адам бяха затворени, но вратата на кухнята беше открехната и тя тръгна към нея разтревожена.

Къщата беше много тиха. Затаила дъх, влезе на пръсти и спря. Не личеше някой да е живял тук напоследък. Не се виждаха мръсни чинии, нито храна. Печката беше студена и масата беше покрита с фин слой прах.

Чувстваше, че все пак вътре има някой. Някой, който не биваше да е там. Тя се ослуша напрегнато, после бавно се промъкна към вратата. Коридорът беше празен. Знаеше, че трябва да се обърне и да избяга, да извика Лайза или полицията, но не можеше. Някъде в далечината чуваше ударите на часовника. Събра цялата си смелост, отиде на пръсти до кабинета на Адам и отвори вратата. Стаята беше празна. На бюрото стоеше недокосната чаша чай с вкиснат потъмнял каймак на повърхността. Джейн предпазливо надникна във всички стаи на долния етаж и стигна до стълбите. Нищо не се помръдваше. Сякаш някой на горния етаж на свой ред се вслушваше в нейните движения.

— Адам! — прошепна тя.

Бавно започна да се изкачва.

Леко натисна бравата на спалнята. Завесите бяха полуспуснати и стаята тънеше в полумрак. Въздухът се раздвижи откъм леглото, толкова леко, че тя се чудеше дали наистина го е усетила.

Адам спеше дълбоко. Под провисналия чаршаф той беше съвсем гол.

— Адам? Адам! — Джейн пристъпи и го разтърси за рамото. — Адам! Събуди се!

Той не помръдна.

— Адам! — изкрещя тя уплашено.

 

 

Навън Лайза потръпна. Погледна зад себе си към празната улица и после като Джейн се наведе и надникна през пощенската кутия. Коридорът беше тъмен, но върху килимчето се виждаше купчина писма. Въздухът беше прашен и застоял. Къщата беше много тиха. Тя затвори кутията и отново се изправи, вдишвайки дълбоко студения въздух. В далечината видя червен пощенски микробус да завива зад ъгъла. Той мина покрай нея бавно и спря четири врати по-надолу. Пощальонът излезе с пакет в ръка, мина по алеята и натисна звънеца. След като весело поговори с този, който отвори вратата, отново се качи в колата. След по-малко от минута изчезна и пътят отново опустя. Внезапно Лайза се почувства невероятно сама. Погледна часовника си. Джейн беше влязла в къщата едва преди няколко минути, а й се струваше, че бяха минали часове.

Стори й се, че чува плач и изтича обратно, но видя, че Бет все още спи дълбоко. Искаше й се да заключи колата, но Джейн беше взела ключовете със себе си, а не смееше да натисне всички бутони. Заключи три от тях и остави един, в случай че й се наложи да влезе при Бет. Върна се по алеята, отново надникна през прореза за писмата и извика тихичко:

— Джейн! Адам? Там ли сте?

Джейн трябваше вече да е вътре. Ако не беше успяла да влезе, сигурно щеше да се върне веднага. Лайза погледна отново часовника си, взе решение и изтича към съседската градина, накъдето беше изчезнала приятелката й. На ъгъла спря още веднъж и погледна за последен път колата със спящото бебе. После отново тръгна по влажната тясна пътека.

— Джейн? Къде си, Джейн?

Лайза изтича по стълбите от мократа морава към терасата и бутна кухненската врата.

— Джейн, къде си?

Нямаше никой и тя изтича в коридора. Предната врата беше още заключена. Отвори я, за да се проветри. Колата си стоеше на мястото и доколкото можеше да види, наоколо нямаше никого. Постоя минута, разкъсвана между желанието да се увери, че Бет е добре и да намери Джейн.

— Джейн! — този път извика с цяло гърло. — Джейн, къде си?

Кабинетът на Адам беше празен, както и всекидневната.

Тя се огледа и излезе отново в коридора, после със свито от притеснение гърло, затича по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж.

— Джейн!

Блъсна вратата на спалнята и с един поглед обхвана цялата сцена.

— Джейн, добре ли е той? Какво му има?

Сложи ръце на раменете на Джейн.

— Не зная — гласът на Джейн беше странно безизразен, а лицето — мъртвешки бледо. — Не мога да го събудя.

Лайза я побутна към вратата.

— Обади се бързо на Робърт — тя отиде до леглото и сложи ръка на челото на Адам. — Адам? Адам, чуваш ли ме?

Моля те, Господи, дано не се е отровил! Беше топъл и отпуснат. Когато вдигна един от клепачите му, очите му изглеждаха нормални. На нощното шкафче не се виждаха шишенца от лекарства. Взе ръката му и я разтри.

— Адам, хайде събуди се! Адам! — вдигна очи, когато Джейн застана на вратата. — Свърза ли се?

Джейн кимна.

— След колко време ще е тук?

— Няма да е дълго. Ще дойде направо от амбулаторията. Взел ли е… нали не е взел нищо? — Джейн силно трепереше. — Няма да понеса да ги изгубя и двамата, Лайза.

— Няма да го изгубиш. Мисля, че ще се оправи.

Лайза все още разтриваше ръката на Адам. Издърпа покривката на леглото и го зави. После отиде до прозореца и се загледа надолу, осъзнавайки с ужас, че напълно е забравила за бебето.

— Слез долу, Джейн, и донеси Бет. Трябваше да я оставя сама. Аз ще остана при Адам — гласът й звучеше по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше. — Моля те! Не исках да я оставя навън, но не посмях да я внеса, докато не разбера какво става тук.

Джейн се поколеба, после бавно излезе от стаята. От прозореца Лайза я видя да отива до колата.

Лайза се обърна към тялото на леглото и отново сложи ръка на челото му.

— Адам! — каза тя рязко. — Адам, можеш ли да ме чуеш? Брийд беше ли тук с теб?

Надяваше се, че Джейн не е забелязала ясните червени следи по шията му, малките остри белези от женски зъби на рамото, или драскотините по гърдите му. Робърт, без съмнение, щеше да ги види.

Той пристигна малко по-късно и тя почака долу, докато Джейн го заведе в спалнята. Когато Джейн се върна, беше пуснала плоча с ноктюрните на Шопен и палеше камината.

— Той се пробужда — приятелката й се стовари на стола. — Робърт не смята, че е нещо сериозно. Просто е много изтощен. Сега измерва кръвното му налягане, за да бъде съвсем сигурен.

Лайза се отпусна на колене с буца въглища в ръка и попита направо:

— Къде е талисманът, който ви подарих?

Джейн беше объркана.

— До леглото ми или в шкафа. Защо? Той вече не действа, казах ти. Има ли значение?

Намръщена, тя отиде и погледна в преносимата люлка. Бет се размърда и отвори огромните си сини очи. После размаха ръце и започна да хленчи.

— Не знам дали има значение, но мога да го занеса обратно на Мерин. Ще го накарам да го види, когато се върне. Трябва да направим нещо, за да сте и двамата в безопасност.

— Мислиш ли, че и Брийд е била тук? — Джейн се наведе и взе Бет от люлката й. — Какво представлява тя, Лайза? — изплака внезапно. — Призрак ли е? Или някакъв демон? — тя притисна бебето към себе си. — Защо не ни остави на мира?

 

 

С времето ставаше все по-лесно. Той се обръщаше към нея, когато беше самотен, а често се чувстваше самотен. Тя беше наблюдавала как отпрати Лайза и бебето, как опакова нещата си и се премести от спалнята — където бяха жена му и глупавият, счупен амулет, който нямаше повече сила от детска играчка, в стаята за гости. Стаята на сина му беше заключена. Нито той, нито Джейн влизаха вече в нея.

Джейн плачеше всяка нощ в самотното си легло, беше отслабнала, бледа и нервна. Понякога, докато Адам беше на работа, тя се обаждаше във фермата в Уелс, за да размени гузно няколко думи с Лайза, а по-късно и с Бет, когато тя се научи да говори. Малкото момиче знаеше, че има баба в Сейнт Олбънс, но не си я спомняше. Брийд не й обръщаше внимание. В момента съпругата на Адам не я интересуваше.

Беше се научила как да го измъчва; как да се крие, когато той се качи след мълчаливата вечеря с Джейн; как да го изчака, докато смени костюма си с халата или да го изненада, докато е още гол. Тя се изтягаше на леглото и разпиляваше тъмната си коса върху възглавницата. Понякога беше облечена в дългата си зелена туника, понякога — гола. Плъзваше се под чаршафите, галеше го и го целуваше, докато, стенещ от угризения и възбуда едновременно, той оставяше книгата и се подчиняваше на желанията й. Веднъж — два пъти тя го взе със себе си, вън от тялото му, в света на сънищата, където можеше да лети, скача и тича гол из пирена. Той се държеше за ръката й, преди сплетените им тела да паднат на тревата до вира, където се бяха любили за първи път.

Джейн лежеше сама в бившата им обща спалня и понякога го чуваше да вика насън. Отначало мислеше, че е от мъка и плачеше с него, но после разбра, че е от удоволствие; без да знае, че е достигнал до екстаза против волята си. Тогава започна да заравя лице във възглавницата, за да пресуши отчаяните си сълзи.

Веднъж тя се опита да си го върне.

Приготви любимото му ястие, облече роклята, която той най-много харесваше, парфюмира китките и шията си. Лицето му светна, когато я видя.

— Изглеждаш по-добре, Джейн — каза Адам. — Много се радвам.

Изяде храната, ако не с удоволствие, то с повече желание от обикновено и отговори на въпросите й за работата и Робърт, както и на плахото й предложение да помислят къде да отидат на почивка следващата година. Той я слушаше, кимаше, усмихваше й се и за миг тя почувства надежда. Избягваше да му говори за Лайза и Бет, защото знаеше, че това ще го ядоса и отблъсне. Вместо това се съсредоточи върху бъдещето, когато двамата щяха да тръгнат на път, без да се обръщат назад.

Този път, когато Джейн разтреби масата, Адам остана на мястото си и разговаряше с нея, докато тя сложи чайника на печката. Когато кокетно извади кутия бонбони, той си взе един, усмихна се и докосна ръката й. Възбудата й растеше, тя стисна рамото му и си позволи да прокара пръсти по врата му. За миг той замръзна, после се отпусна и й се усмихна. Взе ръката й.

— През последните две години не ти помагах никак, Джейн. Съжалявам.

Тя отвърна на усмивката му.

— Няма значение. Важното е, че сега сме заедно.

За миг помисли, че ще я целуне и сърцето й подскочи от радост, но той само стисна ръката й и се облегна назад.

— Какво става с чая?

— Готов е — Джейн прикри разочарованието си, обърна се и се зае да запари чая. — Ще излезем ли после? — попита, без да го поглежда. — Вечерта е прекрасна. Можем да отидем до манастира или да се разходим в парка.

— Това е чудесна идея — тонът му беше уклончив.

— Заповядай — тя му подаде чашата и седна до него. — Можем да изпием по нещо в градината. Какво би искал да правиш?

— Просто да поседя тук мъничко и да се наслаждавам на чая си.

Джейн усети, че Адам става неспокоен. Самата тя започваше да се чувства неудобно. Не трябваше да го притиска, но така копнееше той да се обърне, да я прегърне и да я люби. Остави чашата си и отиде до него.

— Адам…

— Почакай! Чу ли нещо? — той внезапно се изправи. — Слушай!

— Нищо не се чува — тя усети, че е уплашена. Сърцето й се сви, докато се ослушваше. — Защо трябва да има нещо? Хайде, нека излезем — Джейн се изправи и го хвана за ръката. — Моля те, Адам.

Но нещо наистина се чуваше през отворения прозорец. Шум от драскане, внезапно шумолене на бръшлян и най-накрая заплашително ниско ръмжене.

— Адам, моля те! Нека да вървим!

— Това е просто някаква котка.

— Не е просто котка! — гласът й се извиси в писък. — Знаеш, че не е само котка! Адам, моля те, изслушай ме! Не може да се оставяш да прави това с теб! Не бива!

Тя се бе вкопчила в него, когато той се изправи и приближи към прозореца.

За миг котката остана на прозореца, със свити уши и червени от ярост очи, после леко скочи в стаята, размахвайки заплашително опашка.

— Адам! — Джейн се отдръпна назад. — Адам, не й позволявай да ме нарани!

— Иди си, Джейни. Моля те, иди си — той сложи нежно ръка на главата на животното, което веднага го погледна и се притисна в краката му.

Джейн отстъпи с ридание назад.

— Адам, моля те!

— Върви, Джейн!

Гласът му беше дрезгав. За секунда той се поколеба, погледна я, после бавно се обърна и тръгна към вратата заедно с котката. След миг вратата се затвори след тях.

Джейн се отпусна на стола с мокро от сълзи лице. Седя там, докато се стъмни. Тогава най-сетне посегна към телефона и се обади на Лайза.

 

 

Лайза погледна часовника си. Както обикновено, влакът имаше закъснение. Тя стоеше на перона в Нюпорт вече часове. Беше изпила две чаши от ужасното кафе, което сервираха по гарите и изчела вестника от край до край. Обаждането на Джейн предишната нощ беше толкова истерично и отчаяно, че Лайза едва не й предложи да се качи в колата и да отиде направо в Сейнт Олбънс. Но разумът й надделя, заедно с факта, че малката Бет, вече тригодишна, имаше треска и не можеше да отиде на детска градина. Тази сутрин се чувстваше по-добре и се съгласи да остане с дядо Фил, ако й позволи да рисува в ателието му. Лайза беше сигурна, че обожаващият дядо съвсем не е толкова против, колкото показва.

Мислеше да посрещне бързия влак от Падингтън и да заведе Джейн на обяд в някое заведение по пътя към фермата, за да разбере какво точно се беше случило.

Най-накрая влакът пристигна и когато видя разстроеното лице на Джейн, която влачеше малкото си куфарче, сякаш тежи десет тона, сърцето я заболя. Джейн изглеждаше ужасно зле и ужасно нещастна. Лайза взе куфара от ръката й и я поведе към колата. После се включи в сутрешното движение на Нюпорт и се отправи към планинския път.

— Кажи ми какво се е случило — погледна тя жената до себе си.

Джейн сви рамене.

— Брийд е с него всяка нощ. Той се премести в стаята за гости с нея.

Лайза прехапа устни, като се опитваше да прикрие изненадата си.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна — гласът на Джейн беше горчив. — Той е омагьосан.

Лайза натисна спирачката и смени скоростите, когато зави по „Абъргавени Роуд“.

— Знае ли той къде си?

— Не. Забранил ми е да се виждам с теб, Фил или малката Бет. Дори не трябва да му говоря за вас. Все още те обвинява за смъртта на Кълъм. Той е разстроен, ожесточен и мисля, че полудява — изведнъж тя отново избухна в сълзи. — Лайза, струва ми се, че и аз полудявам. Не зная какво да правя!

Лайза докосна за миг ръцете на Джейн, които лежаха стиснати в скута й.

— Ще спрем за малко и ще те почерпя едно питие. После, като се нахраниш, ще отидем у дома. Ще останеш с нас, колкото искаш, за да опознаеш внучката си и да изхвърлиш този глупав мъж от главата си. Не полудяваш, Джейн. Струва ми се, че той е полудял, но ще се справим с това.

Тя още беше намръщена, когато стигна до тесния вход на боядисаната в бяло кръчма на пътя. Знаеше, че вътре ще намерят дискретно обслужване, буен огън и вкусна, домашно приготвена храна. Не искаше Джейн да види Бет, преди да е изплакала всичките си сълзи.

 

 

Няколко дни по-късно Лайза спря пред входа на семейство Крейг в Сейнт Олбънс. Вътре светеше и роувърът на Адам беше паркиран на алеята. Беше изтощена. Докато колата гълташе многобройните мили през Англия, първоначалният й гняв и възмущение от егоизма на Адам бяха намалели и сега тя се чувстваше неудобно.

Пое си дълбоко дъх и излезе от колата. Няколко секунди натиска звънеца, преди да остави ехото да замлъкне. Никой не отваряше.

Зимната трева не беше подрязана и розите на Адам, неговата радост и гордост, представляваха плетеница от неподкастрени клонки и мъртви цветове. Вратата на кухнята беше отворена.

Лайза влезе вътре и се огледа. В мивката имаше неизмити чинии. Чайникът беше леко топъл на пипане. От кофата за отпадъци се носеше лека миризма. Отиде на пръсти до вратата, отвори я внимателно и се ослуша.

— Адам?

Гласът й звучеше кухо и притеснено, когато стъпи на стълбите и погледна нагоре. Тишината в къщата внезапно се беше променила. Сега тя беше напрегната, сякаш някой или нещо на свой ред се ослушваше. Лайза потръпна. Искаше й се да беше успяла да се види с Мерин, преди да се върне в Хертфордшър, но него го нямаше от много дълго време.

— Адам! — този път гласът й беше по-силен. — Къде си? Аз съм Лайза. За бога, идвам отдалече. Най-малкото, което можеш да направиш, е да отвориш вратата.

Отново тишина. После й се стори, че чува шум на горния етаж.

— Адам! — без да мисли, тя стъпи на първото стъпало и погледна нагоре. — Адам? Добре ли си?

Най-горе се спря и се огледа. Вратата към спалнята на Адам и Джейн беше отворена. Беше пуста, както беше очаквала. Леглата бяха педантично оправени, тоалетката — празна, а завесите — наполовина дръпнати, сякаш още беше светло.

— Адам!

Тя излезе в коридора и без да поглежда към стаята на Кълъм, се насочи към гостната. Почука силно на вратата.

— Адам!

Тишината зад вратата беше осезаема.

— Адам, знам, че си вътре!

Натисна дръжката. Вратата се отвори и тя погледна вътре.

Адам лежеше на леглото, покрил с ръка очите си. Беше напълно облечен, но ризата му беше разкопчана.

— Адам! — гласът й беше изпълнен със страх. — Адам, добре ли си?

Отиде бързо до леглото и го погледна. Ризата му беше разкъсана. Виждаше две от копчетата да лежат на килима и малките дупчици в памука, откъдето се бяха откъснали. Гърдите му бяха изподрани.

— Адам! — тя грабна китката му и потърси пулса.

Той дишаше нормално, но когато го разтърси, не реагира. Очите му оставаха затворени, главата му — отпусната на една страна върху възглавницата.

— Адам, добре ли си? — тя седна до него на леглото. — Аз съм, Лайза.

Внезапно той отвори очи, погледа я няколко секунди, после бавно седна и спусна крака от леглото. Разтърка лицето си. Чак тогава сякаш я видя за първи път.

— За бога, Адам, какво става с теб? — тя стана и го погледна отвисоко. — Чукам и викам от часове.

— Лайза! — гласът му беше дрезгав. — Канил ли съм те да дойдеш?

Не звучеше гостоприемно. Беше объркан.

— Не, разбира се, че не си ме поканил, но трябва да поговорим. Тази кавга продължи прекалено дълго. Това е абсурдно.

Той бързо се възстановяваше.

— Не мисля така. Дъщеря ти е отговорна за смъртта на Кълъм…

— Това са глупости, Адам, и ти го знаеш! — нахвърли му се Лайза. — Какво ти става? Знаеш толкова добре, колкото и аз, че бяха влюбени, бяха щастливи и имаха всичко, за което да живеят — гласът й секна и тя ядосано избърса с юмрук сълзите си. — Слушай, не съм дошла тук да говорим за децата. Дойдох да поговорим за Джейн и за Брийд.

Адам пребледня.

— Няма за какво да говорим. Жена ми избяга, а какво правя аз и кои са ми приятелите не е твоя работа.

— Значи сега Брийд ти е приятелка, така ли? Всичките ти приятели ли са психопати, убийци и призраци?

Лицето на Адам внезапно стана тъмночервено и той се изправи.

— Вън! — посочи й вратата.

— Не. Току-що пристигнах. Може би успяваш да тероризираш съпругата си, но не можеш да тормозиш мен, Адам Крейг. Ти полудяваш, не разбираш ли? — тя скръсти ръце на гърдите си и нападателно вирна брадичка. — И къде е тя? Или още си въобразяваме, че не е реална?

— О, тя е съвсем истинска — усмихна се Адам.

— Поне доколкото да те одраска, сигурно — тя погледна многозначително към гърдите му.

Той погледна надолу и прикри драскотините с ръка.

— Работих в градината.

— Не мисля така. По-вероятно си имал гостенка в леглото си.

— Престани, Лайза. Просто си иди. Съжалявам, че си пътувала напразно, но нямаш работа тука. Иди си у дома.

— Няма да си отида, докато не проговориш разумно. Ще слезем долу и ще обсъдим това.

— Няма какво да обсъждаме.

— Мисля, че има. Харесва ли ти или не, сега имаме малка внучка, която ще порасне, изненадана защо роднините и не си говорят. Ще я оставиш ли да мисли, че дядо й е луд?

— Върви си, Лайза — гласът му внезапно беше станал съвсем тих.

— Не и докато не кажа това, за което съм дошла. Тази история продължи достатъчно дълго.

— Лайза, нямаме какво да си кажем. Моля те, напусни къщата ми.

Той се обърна, съблече разкъсаната си риза и посегна към пуловера на стола. Тя видя, че гърбът му също беше покрит с тънки драскотини. Изведнъж й се повдигна.

— Адам, моля те, ела долу.

— Хайде, тръгвай си.

Лайза го видя да поглежда към вратата зад нея и почувства тръпки да пролазват по гърба й.

— Първо ще говоря с теб.

— Няма да стане. Моля те, иди си.

От площадката на стълбите се чу слаб звук и сърцето й подскочи от внезапен ужас. Лайза се обърна. На вратата стоеше Брийд. Блестящата тъмна коса обграждаше лицето й, очите й имаха цвета на старо сребро. Носеше дълга синя рокля, която стигаше почти до пода. Краката й бяха боси.

А-дам, накарай я да си отиде.

Въпреки че не я видя да проговаря, Лайза чу ясно думите й в главата си.

— Моля те, Лайза, тръгни си с добро.

Но Брийд стоеше на вратата.

Лайза сви юмруци. Защитата. Помни психическата защита, на която те научи Мерин.

— Дойдох тук, за да говоря с теб, Адам. Моля те, накарай приятелката си да се махне, докато свършим.

— Тръгвай си, Лайза!

— Не и преди да сме свършили — надяваше се, че изглежда посмела, отколкото се чувстваше. Пое си дъх, пристъпи към Адам и сложи ръката си върху неговата. — Отпрати я.

— Не мога.

— Да, можеш — тя вирна брадичка. — Накарай я да си тръгне!

Брийд се приближи, сякаш се носеше във въздуха. В един момент беше на вратата, а в следващия — само на метър от нея. Лайза видя малкия нож, стиснат в ръката й.

— Адам, ще я оставиш ли да ме намушка? — тя отчаяно се опитваше да контролира гласа си, да отхвърли вълните на ужас, които я заливаха.

— Брийд, моля те! — гласът на Адам изведнъж прозвуча твърдо. — Искам да се махнеш. Само за пет минути. После можеш да се върнеш. Иначе Адам ще се ядоса.

За първи път той погледна към момичето и Лайза я видя да пребледнява. За момент сякаш стана прозрачна, после се обърна и излезе.

— Ти си глупачка, Лайза. Аз не мога да й заповядвам. Можеше да те убие.

— Но не го направи — Лайза си пое дълбоко дъх. — Какво, по дяволите, става тука? Тя тук ли живее вече?

— Лайза, чуй ме — Адам сякаш си беше върнал самообладанието. Без да обръща внимание на въпросите й, той събра сили и поде: — Твърде много неща ни разделят вече. Затова не искам да те виждам тук или където и да е. Ако съпругата ми е с тебе, можеш да отведеш и нея. Това е всичко, което имам да кажа. Сега, моля те, върви си, преди Брийд да се върне или не отговарям какво може да стане.

— Адам…

— Говоря сериозно, Лайза.

— Ти си полудял.

Тя внезапно осъзна, че това е истина. Очите му бяха блуждаещи и диви. Сякаш някой друг говореше с неговия глас. Внезапно уплашена, тя се отдръпна от него.

— Адам — опита за последен път. — Моля те, ела с мене. Нека поне да поговорим в градината — ако успееше да го изкара от къщата, може би той щеше да дойде на себе си. — Просто ме изслушай за няколко минути.

— Тръгвай.

Адам още веднъж я погледна враждебно и отиде до прозореца. Когато тя погледна към вратата, видя, че Брийд стои там с нож в ръка.

— Добре — прехапа устни. — Ще си тръгна. Повикай телохранителката си.

Брийд се усмихна. Приближи към него и Лайза почувства студеното трептене на въздуха, когато се размина с нея. С тържествуваща усмивка Брийд сложи ръката си на гърдите на Адам и го притегли към себе си. Главата й едва стигаше под брадичката му. Той обгърна раменете й и погледна към Лайза над тъмнокосата глава.

— Тръгвай!

— Тръгвам.

Лайза отново почувства пристъп на гадене. Без да ги погледне повече, тя се обърна и затича надолу по стълбите. Излезе от предната врата, изтича по алеята и се качи в колата. Там сложи глава върху волана, трепереща като лист. Зад нея някой дръпна завесите на горния етаж. Сега през тях не проникваше светлина.

 

 

— Джейн, трябва да останеш. Не можеш да се върнеш при него — Лайза сложи ръце на раменете й. — Говоря сериозно. Там няма да си в безопасност. Той се е побъркал.

— Трябва да се върна. Това е моят дом. Той е моят съпруг.

Джейн рязко седна. Тя спеше, когато Лайза се прибра вкъщи рано сутринта, но звукът от колата я беше пробудил от лекия й неспокоен сън. Явно нито Филип, нито Бет я бяха чули.

Джейн разпали огъня и се сви на канапето.

— Няма да позволя на тази… тази… — за миг не можа да намери думата — тази харпия да ми открадне съпруга. Че тя дори не е истинска!

— Достатъчно е истинска — Лайза обви с ръце чашата горещ чай и се отпусна на една възглавничка пред огъня. — И не е нужно да ти казвам колко е опасна.

— Да не би да искаш никога повече да не се прибера вкъщи? Да й оставя Адам? Да й оставя всичко?

Загледана в огъня, Лайза не отговори веднага.

— Не, нямам предвид това. Просто трябва да измислим нещо. Трябва да знаем какво правим. Тя е опасна, Джейни. Тук поне си в безопасност.

— Така ли? — Джейн сложи една възглавничка на коленете си и отбранително я прегърна. — Спомням си, че никой от нас не беше в безопасност тука. Бях в същата спалня, в която съм сега, когато тя ме нападна и ми остави тези белези.

Тя посочи към рамото си.

Лайза замълча.

— Как ми се иска Мерин да беше тук! — каза тя най-накрая. — Той ни помогна предишния път.

— Къде е той?

Лайза сви рамене.

— Казват, че е заминал за Шотландия. Къщата е заключена. Правил го е и преди — изчезва за дълго, после се появява, като че ли никога не е заминавал. Тогава нямаше значение. Беше тук, когато имах нужда от него — очите й внезапно се изпълниха със сълзи. — Той дори не знае, че Джули е мъртва.

— Съжалявам, Лайза.

Лайза поклати глава.

— Не ми обръщай внимание. Просто съм изтощена.

— А аз се държа като пълна егоистка като те карам да говориш с мен, когато си карала десет часа, без да спираш, и то за да ми помогнеш — Джейн стана решително. — Слушай, лягай си. Ще поговорим сутринта — тя се наведе, прегърна Лайза и внезапно я притисна. — Ти си истинска приятелка. Не бива да позволяваме на Адам да ни раздели.

— Няма — Лайза уморено се изправи. — Ще намерим начин да победим Брийд, Джейн, обещавам ти. Все някак ще ти върнем Адам.