Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Edge of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Барбара Ърскин. По-силна от времето

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 1999

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 954-9745-10-4

История

  1. — Добавяне

12

— Съжалявам, господин полицай, не мога да ви помогна — Адам стоеше зад бюрото си със скръстени ръце. — Както ви казах, онази Брийд, която познавах преди войната, беше моя връстница — той замълча, осъзнал, че полицаят разглежда посивяващата му коса, умореното му лице и очилата за четене върху бележника. — Не би могла да е същата.

— А сигурен ли сте, че не сте я виждал?

Инспектор Томас смяташе, че връзката с доктор Адам Крейг е от значение за този случай. Вече беше говорил с госпожа Крейг и според него тя също премълчаваше нещо.

Адам поклати глава.

— Единственото, което ми идва наум, както казах и на доктор Фърнес, е, тази Брийд да е дъщеря на моята позната. Но мога да ви уверя, че тя не е тук.

Той избягваше погледа на инспектора.

— Доктор Крейг, струва ми се, че не ми казвате всичко — въздъхна Томас. — Сигурен съм, че не бихте укривали такъв опасен престъпник. Разпространихме обръщение към гражданите да не се опитват да я задържат, ако я видят.

— Ако я видя, обещавам да ви се обадя.

Адам си пое дълбоко дъх и се изправи, като се надяваше, че полицаят ще си тръгне. Говореха вече цели два часа.

Инспектор Томас дълго време изучаваше лицето му. Най-накрая се надигна с въздишка.

— Много добре, докторе. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите още нещо. Може да се наложи отново да си поговоря с вас, но междувременно бъдете внимателен. Доктор Фърнес е убеден, че тя ще се отправи насам.

Адам изчака черната кола без отличителни знаци да тръгне, преди да се обади на Айвър Фърнес.

— Вие показахте ли им записките си? Имам предвид, за котката.

— Учуден съм, че ме питате за това.

Всички бележки, които си беше водил за Брийд, лежаха в куфарчето пред Айвър. Не искаше да ги остави в картотеката в болницата. Те бяха предпазени от закона за лекарската тайна. Пък и цялата му обществена кариера би била свършена, ако някога се разчуеше, че е повярвал на историите й за влизането в чуждо тяло и пътешествията във времето.

— Слушайте, приятелю, все пак бъдете внимателен. Тя изглежда има много способности и е опасна. В това няма съмнение.

— Сигурен ли сте — Адам гледаше към градината и очакваше всеки миг да види котката, — че не знаете къде се намира?

— Напълно — Айвър затвори шумно куфарчето си. — Изчезнала е.

 

 

Дълго време, след като уби Дебора Уилкинс преливаше от екзалтация. Тържествуването й, че се е отървала от властната жена, която жестоко я тормозеше и приливът на енергия от пролятата кръв бяха позволили да избяга от болницата — успя да стане невидима и мина спокойно през портите, когато ги отвориха за някакъв микробус. Единственото, което взе със себе си, беше торбата. В нея все още се намираха ножът за писма, гребенът, пудрата и копчето за ръкавели на Адам. Тя вървя дълго време, уверена, че когато хората започнат да я виждат, ще я разпознаят по грозната рокля. Трябваше да намери други дрехи и това се оказа лесно. Видя едно отрупано въже за простиране, разлюляно от вятъра. В къщата нямаше никого, градината беше хубава и поддържана. Тя си избра рокля, копринена фуста, бельо и два вълнени пуловера. Единият облече, а другия преметна през рамо. Зарови синята рокля и грубото болнично бельо в купчина тор в градината. После произнесе благодарствена молитва, благослови собственика и излезе през вратата. Никой не я видя, а за кражбата беше съобщено едва на следващия ден, когато Брийд вече беше далече.

В болницата ядът и разочарованието я поддържаха, но щом първоначалното облекчение и възбуда утихнаха, силите й се стопиха. На два пъти спря да си почине и втория път почувства странно бучене в мозъка, което я изпълни със страх. Изправи се на крака, залитайки. Трябваше да намери място, където да се подкрепи, където да се пребори с демоните, които я преследваха, подбуждани от Броихан. Вече нямаше да позволи това да се случи на обществено място. Най-после беше научила този урок. Когато непознати те видят в транс, те те отвеждат в болницата. Ако там не разберат какво ти се е случило и не могат да намерят семейството ти, адреса или хора, които те познават, те смятат за луд. Колегите на Адам имаха примитивно отношение към човешкия мозък. Не разбираха начина, по който стават нещата. Смятаха магията за измислица, въпреки че според нея Айвър Фърнес беше започнал да й вярва.

Беше й мъчно, че трябваше да го напусне. Мъжът й беше харесал, защото бе внимателен и се опитваше да я разбере. С него се беше чувствала спокойна. Но Дебора Уилкинс бе развалила всичко с постоянната си грубост, а през последния ден с гнева и заплахата да бие инжекция на Брийд и отново да я приспи. Тя леко присви очи при този спомен, но той вече избледняваше. Тази жена не беше от значение, също както на времето Джийни Барън, и тя нямаше да им окаже уважението да ги помни.

Брийд с мъка зави зад ъгъла и видя един спрял автобус. Надникна и видя, че е празен. Облегнати на една стена, шофьорът и кондукторът пушеха и се припичаха на приятното пролетно слънце, докато чакаха да стане време за тръгване. Тя се качи по стълбите и седна най-отпред. Там отново изчезна за чуждите очи с помощта на едно от по-простичките умения, които беше усвоила в Крейг Фадрейг. Когато автобусът се напълни и шофьорът седна на мястото си, се почувства спокойна. Предните седалки, които обикновено се запълваха най-напред, в този случай не бяха предпочетени и никой не я обезпокои. Когато стана и тръгна да слиза, кондукторът все още не й беше поискал пари за билет. Ако бяха попитали някой от другите пътници, те навярно смътно биха си спомнили една жена, която седеше отпред, но не биха могли нито да я опишат, нито да кажат къде е слязла.

Тя реши да слезе, когато автобусът напусна оживените улици на града и се насочи към едно село, на десет мили северно от Лондон. Докато стоеше на стълбите, автобусът спря на пуста спирка. Тя скочи долу и той веднага тръгна, а шофьорът се чудеше защо си е дал труда да спре, след като на спирката нямаше никого и никой не беше позвънил.

Брийд се огледа за миг, после се насочи към една порта, която водеше към полето. Тревата се простираше пред нея във вечерната светлина и тя вървеше по-леко, щастлива, че е избягала от потискащите я улици. Черно-белите крави, които пасяха в полето, не й обърнаха внимание, докато преминаваше между тях. Само една-две вдигнаха глави към леката, полупрозрачна фигура, която премина покрай тях.

За да излезе от ливадата, тя трябваше да пресече малък прелез. Застудя и скоро щеше да мръкне. Брийд не се боеше от студа. Ако се наложеше, щеше да се сгуши при кравите. Те щяха да я стоплят и да разберат защо има нужда от тях. Но тя търсеше не само топлина. Имаше нужда от място, където да мисли и медитира на спокойствие. Трябваше да засили връзката си със света, където искаше да остане и да се отърве от преследването на Броихан.

Намери подслон в малка колиба, построена от децата през лятото под разперените клони на вековен дъб. Постоя за миг мълчаливо, докато изучаваше дървото, поемаше неговата енергия и го молеше за сила и помощ. После удовлетворена се вмъкна в колибата. Купчина сухи листа лежеше разхвърляна на пода. Навярно децата бяха играли с нея, а след това беше подслонявала малките горски животинки. Все пак с нея можеше да се стопли. Имаше още стара тенджера, счупен стол и чайник.

Тя взе вода от поилката на кравите и запали огъня с лекота, като удари няколко пъти един камък с ръждясал пирон. Столът й послужи за гориво. Разстла шумата за през нощта и събра корени и треви за супа. В болницата, където получаваше всичко наготово, не беше имала възможност да прави такива неща и сега изпита огромно удоволствие. Затоплена от бульона, скрита в сянката на надвисналите клони, тя седна до малкия огън и се приготви да се прибере у дома.

 

 

Както и предполагаше, Броихан не беше там. Нямаше време да се учудва, нито да почувства, че и мъжът от времето на Адам също търси чичо й. Зад затворените си клепачи тя търсеше пътищата в ума си и когато ги намери, се гмурна дълбоко в себе си, за да стигне до онзи склон в Шотландия, където преди толкова много години беше избягала от своето време заради любовта на един ученик от двадесети век.

Колибата беше изоставена. Нямаше и следа от майка й, или от Гартнет, по камъните нямаше издълбано ново съобщение. Тя дълго време стоя до големия камък с кръста, взряна в планинския склон. Усещаше как вятърът развява косата й, вдъхваше студения ароматен дъх на старите борове. В ума си тихичко викаше майка си, уплашена да не я чуе Броихан.

Никой не дойде. Хълмовете наоколо бяха потънали в тишина.

Объркана, тя сложи ръце на камъка, като се опитваше да почувства силата му. Но енергията му беше изтекла. Земята спеше. Така тя се оказа пленница у дома си, сред хълмовете на Шотландия.

В малката горичка в Хертфордшър огънят догоря и угасна. Чайникът падна настрани в пепелта и почти веднага няколко листа го скриха от поглед. Някога хората бяха идвали тука да наблюдават как язовците излизат от леговищата си и се спускат по пътеката към полето. Но това беше отдавна, а сега гората беше изоставена.

 

 

Джейн съсредоточено се взираше в купата с овесени ядки пред себе си. Тишината на масата се нарушаваше само от песента на дрозда, която долиташе през отворения прозорец на трапезарията. Адам шумно прелистваше „Таймс“. Джейн погледна към Кълъм, който току-що с отчаяние беше отворил и захвърлил до чинията си картичката с пожелания за успех от семейство Хардинг. Не беше ял нищо, а пиеше втора чаша кафе. До него на масата лежеше отворен учебник по математика. Този път Адам не му беше напомнил колко е вредно да се чете по време на ядене. Джейн напразно му беше предлагала яйца, препечена филия и кифли с мед. Пребледнял, той яростно беше избухнал, че ако го накара да яде, ще повърне в чинията си.

Адам най-накрая затвори вестника и с въздишка го сгъна. Погледна сина си и направи гримаса.

— Е, приятел, ще тръгваме ли?

Беше обещал да го кара до училище, докато има изпити, за да не се притеснява, че може да изпусне автобуса.

Кълъм кимна. Стана, поколеба се и изхвръкна през вратата.

— Горкичкият — поклати глава баща му. — Никога не съм го виждал толкова притеснен.

— Няма страшно. Доктор Пасмор каза, че всичко ще бъде наред.

Джейн тъкмо стана и започна да прибира чиниите, когато телефонът иззвъня. Адам отиде да го вдигне от кабинета си. Две минути по-късно отново се появи.

— Джули търси Кълъм. Предполагам, че иска да му пожелае успех. Щеше ми се да го беше оставила на мира поне за тези две седмици.

Той отиде да повика сина си от тоалетната, където Кълъм стоеше и се чудеше дали да повърне. Като го видя как се спусна към кабинета, Адам поклати глава. Навъсено взе вестника и започна да го сгъва, за да го прибере в куфарчето си, макар че едва ли щеше да има време да го прегледа през деня. Джейн, която също искаше да го прочете, се дразнеше, че трябва да изчака, докато се прибере.

— Хайде, Кълъм! — извика той през рамо.

Когато Кълъм се появи, изглеждаше потресен.

— Какво има? — попита Джейн, когато видя лицето му. — Какво се е случило?

— Джули…

Кълъм се хвърли в един стол и закри лицето си с ръце.

— Какво е станало с Джули?

Джейн погледна към съпруга си.

Кълъм поклати глава и с мъка си наложи да погледне баща си.

— Бременна е.

— Какво?

Изненадата на Адам беше очевидна.

Ръцете на момчето трепереха.

— Джули е бременна.

— И реши точно днес да ти го каже? Половин час, преди да започнат най-важните изпити в живота ти? — попита недоверчиво баща му.

— Забравила е за изпитите ми, татко. Не й е минало през ума — Кълъм нещастно разтърка очи. — О, по дяволите, по дяволите, по дяволите!

Всеки миг щеше да се разплаче.

Джейн погледна към Адам. После си пое дълбоко дъх, приближи се до Кълъм и го прегърна през раменете.

— Както казваш, по дяволите! — каза тя твърдо и в нейните уста думите прозвучаха много по-шокиращо. — Но днес не е моментът да се тревожим за това. Иди на училище, Кълъм, и се съсредоточи върху изпитите. Това е най-важното в момента — тя леко го стисна, когато той отвори уста да възрази. — Да, така е. Джули може да почака. Лайза знае ли? По-късно ще поговоря с нея. Моля те, скъпи. Не позволявай това да те провали. Каквото и да се случи, каквото и да решите с Джули, трябва да си вземеш изпитите. Не мисли за нея сега. Зная, че е трудно, даже невъзможно, но все ще измислим нещо. Много се радвам, че ни каза.

Знаеше, че той не беше имал намерение да го прави. Беше се изтървал, без да иска и тя безмълвно благодари на бога за това.

— Хайде, миличък, събери си нещата. Адам, готова ли е колата?

Те и двамата седяха като гръмнати и тя трябваше да ги накара да се размърдат.

Когато Кълъм стана и излезе от стаята, тя улови Адам за ръката.

— Да не си посмял да му се караш по пътя към училище, чуваш ли ме? Каквото и да си мислиш! Не си го изкарвай на него!

Адам поклати глава.

— Не съм чак такъв идиот, Джейн — той неочаквано разроши косата й и уморено я прегърна. — Тази хубостница! Знаех си, че не е за него. Каква глупачка само! И да му се обади точно днес! Какви егоисти могат да бъдат хората!

— Ще позвъня на Лайза и ще измислим нещо — тя се наведе и го целуна. — Хайде, закарай го на училище. И го направи така, че да се чувства уверен в себе си.

Когато най-после тръгнаха, тя приседна до неразтребената маса и си наля кафе. Пиеше го на бавни глътки и гледаше през прозореца към моравата. Дроздът беше спрял да пее. Сега, кацнал на любимото си място върху големия камък до лехата с рози, се мъчеше да изяде един охлюв. Тя инстинктивно затвори очи, когато той непоколебимо проби черупката, за да стигне до мекото тяло в нея.

Разбира се, и дума не можеше да става за аборт. В края на краищата децата вече бяха обявили намерението си да се оженят. Не беше кой знае какво нещастие. Ако Кълъм се дипломираше успешно, можеше да отиде в университета, както беше предвидено, а Джули щеше да отиде с него. Това не беше най-доброто решение, но Адам и Филип можеха да поемат разходите им. Тя отпи от кафето. Не разбираше защо изобщо случилото се трябва да представлява проблем. Освен за Адам.

Уморено се изправи и отиде в кабинета. Седна на въртящия се стол на Адам, придърпа телефона и набра номера във фермата. Лайза се обади на третото позвъняване, което значеше, че е била в кухнята. Семейство Стивънсън не си бяха дали труд да слагат апарати в другите стаи.

— Каза ли ви Кълъм? — гласът й звучеше доста весело.

— Каза ни. Как е тя?

— Повръща.

— Горкичката Джули! — Джейн не успя напълно да скрие студенината в гласа си.

Лайза я долови.

— Джейн, зная какво изпитваш. Ние се чувстваме по същия начин. Но все пак те бяха решили да се оженят. Зная, че са млади, но в днешни дни май всички правят така.

— Проблемът не е в това, Лайза — Джейн си пое дъх, за да се успокои. — Просто днес са първите изпити по математика на Кълъм. Джули му се обади пет минути, преди да тръгне. Той тръгна за училище в състояние на пълен шок. Не смяташ ли, че би могла да избере по-подходящо време?

За миг настъпи тишина.

— Божичко, Джейн, наистина съжалявам. Кажи му да не се тревожи. Всичко ще се оправи по някакъв начин. А тази вечер ще говоря с Адам — настъпи кратка пауза. — Басирам се, че е вдигнал врява.

Джейн не намери за нужно да отговаря.

— Така си и мислех. Той смята, че Джули не е достатъчно интелектуална за скъпоценния му син, нали? Аз ще се оправя с него. Моля те, кажи на Кълъм, че ужасно съжалявам за изпитите. Не се сетих, че са започнали. Пожелай му страхотен късмет от всички нас и му кажи, че стискаме палци.

Джейн се върна при масата за закуска и взе чашата си. Разсеяно посегна към вестника, който в бързината Адам беше забравил до чинията си. Разгъна го, прегледа първата страница и го разтвори, за да потърси новините. Статията беше толкова кратка, че Адам вероятно я беше пропуснал, докато преглеждаше вестника набързо. Тя също я видя случайно.

„Издирването на избягалата душевноболна пациентка, известна само с името Брийд и заподозряна в убийството на Уилкинс, вчера попадна на следа около Лондон, където жена, с описание близко до нейното, е била забелязана в близост до Сейнт Олбънс. Сестра Дебора Уилкинс беше намерена преди три месеца, пронизана в сърцето, на територията на клиника в Северен Лондон, където Брийд е била на лечение от няколко години. Психиатърът доктор Айвър Фърнес повтори предупреждението си към гражданите да избягват контакти с пациентката.“

Джейн осъзна, че е затаила дъх. Сигурно беше съвпадение. Навярно изобщо не е била тя. Загледа се в градината и очите й машинално се спряха на камъка. Дроздът беше отлетял, а единствените следи от охлюва бяха купчина прозрачни парченца от черупката му.

Адам още не беше прегледал първия си пациент, когато тя му се обади.

— Навреме ли стигнахте в училище?

Едва беше устояла на желанието да заключи градинската врата.

— Стигнахме доста по-рано. Мисля, че се почувства по-добре, когато видя приятелите си.

Адам седеше на бюрото си, вперил поглед в пространството.

— И ти не му се кара, нали?

— Разбира се, че не съм — гласът му звучеше раздразнително.

— Говорих с Лайза.

— И какво мисли тя по въпроса?

— Същото като нас. Макар да ми се струва, че донякъде е доволна.

— Доволна? — гласът на Адам издаваше пълно недоумение. — За бога, от какво може да бъде доволна?

— Тя ще ти се обади тази вечер.

За първи път Джейн се радваше, че ще водят един от тайните си разговори, които я караха да се чувства излишна и ревнива. Точно в този не би искала да участва.

— Слушай, Адам — тя изведнъж промени темата. — Не зная дали си видял във вестника сутринта, но полицията мисли, че Брийд е била забелязана тук наблизо.

Той помълча, после лаконично попита:

— Какво?

— Съжалявам, Адам, помислих, че е по-добре да те предупредя. Изненадана съм, че от полицията не са позвънили — гласът му й се беше сторил уплашен. — Внимавай, скъпи — тя стискаше слушалката, като че ли животът й зависеше от това.

— Ти също. По-добре заключи прозорците, Джейни.

Амулетът, смачкан и счупен, все още стоеше на масичката между леглата им. Госпожа Фрийлинг на два пъти го беше местила и веднъж предложи да го изхвърлят, но Джейн упорито го връщаше на мястото му. Сега чистачката го забърсваше и го слагаше обратно, като се опитваше да го прикрие зад лампата, сякаш самото му присъствие в тази съвършена стая я обиждаше. След като затвори френските прозорци, Джейн се качи горе и седна на леглото. Взе талисмана в ръце. Не беше сигурна защо все още вярваше в него. Беше глупаво и суеверно да смята, че малкото смачкано парче сребро и емайл ще я опази от Брийд. Но също така глупаво и суеверно беше да смята, че Брийд може да влезе в къщата, а тя беше влязла. Няколко минути Джейн седя, загледана в украшението, после внимателно го остави обратно, този път така, че да се вижда.

 

 

— Как мина изпитът?

Веднага щом се прибра с автобуса, Кълъм беше отишъл до хладилника, за да се подкрепи с огромен резен сирене.

— Мисля, че не мина зле. Запънах се на едно-две места. Нищо сериозно. — Той взе шишето с портокалов сок и си наля една чаша. — Най-добре да ида и да почна да уча за следващия.

— Почакай малко, Кълъм — Джейн му прегради пътя. — Мисля, че трябва да поговорим за Джули.

Той вдигна рамене.

— Какво има да говорим? Предполагам, че ще трябва да се оженим.

— Не звучиш много ентусиазирано — тя се опита гласът й да звучи естествено. — Не беше толкова отдавна, когато се караше с баща си, за да се ожениш колкото се може по-скоро?

Кълъм избухна:

— Знам и все още искам да се оженя за нея. Просто исках малко да си поживея, преди да се установим.

— И тя е забременяла, след като си й казал всичко това?

— Не, разбира се. Не би го направила нарочно. Това щеше да е изнудване. Джули никога не би постъпила така. Не, случило се е през онзи уикенд, когато избягах. Помниш ли, след като се скарахме с татко? — Кълъм дълбоко въздъхна.

— Надявам се, не смяташ, че вината е на баща ти.

— Не.

— Значи не искаш да се ожениш — гласът й беше равен.

Той сви рамене.

— Трябва да го направя. Не мога да я изоставя.

— Не, разбира се.

— Няма да е толкова лошо — в гласа му прозвуча надежда. — С нея е много забавно. Обичам я. Ще си намеря някаква работа…

— Не — Джейн скръсти ръце. — Не, няма нужда да го правиш. Трябва да отидеш в университета, Кълъм. Ние ще намерим пари. Ще ви наемем малък апартамент в Единбърг. Не се притеснявай за това.

 

 

Изминаха седмици, а за Брийд не се чу нищо повече. След първите няколко дни Джейн отново започна да оставя прозорците отворени. С Адам не бяха обсъждали повече този проблем — неговите чувства бяха съвсем лични, както и разговорът, който беше провел с Лайза същия ден. Пък и Джейн искаше да мисли за Брийд колкото се може по-малко. Във всеки случай вниманието им беше напълно заето с Кълъм и Джулиет.

Кълъм беше взел изпитите си, но нищо не беше в състояние да го убеди да постъпи в университета същата есен.

— Много хора си почиват една година, татко — беше казал след тихата сватба в църквата на Хей през юли.

Адам с неодобрение беше огледал сватбения костюм на сина си и явно бременната си снаха и се беше оттеглил в далечния край на кухнята, където набързо удари две големи уискита.

— Но не и ако ще учат медицина, Кълъм — отговори той през стиснати устни. — Не и ако искаш да направиш кариера. Предстои ти да учиш поне пет години, а може и повече, ако решиш да специализираш.

— Още една причина да си почине и да се забавлява — Джули стисна ръката на Адам. — Недей да бъдеш такъв мърморко, чичо Адам.

Адам почувства как го обзема ярост. Това хубаво и глупаво дете толкова лесно беше отклонило сина му от призванието. Защо Кълъм не беше силен като него? Все пак той беше изоставил Брийд, за да отиде да учи.

Мисълта за Брийд го накара да се ядоса още повече. Къде беше онази дете жена, която толкова приличаше на неговата Брийд? Защо не бяха чули нищо за нея? Наистина ли беше убила сестрата и избягала или я бяха нарочили за жертва? След съобщението, че са я видели близо до Сейнт Олбънс, никой нищо не беше чул за нея. Беше се стопила във въздуха, както и котката. Не я беше виждал от месеци и трябваше да си признае, че му липсваше. Божичко, как му липсваше! При тази мисъл въздухът около него се раздвижи, но той не забеляза.

— За какво мислиш?

Лайза стоеше пред него, особено красива в синята си рокля, към която в църквата беше носила голяма сламена шапка.

— Какво каза?

— Попитах за какво мислиш, но всъщност знам: защо това проклето дете прелъсти Кълъм и му попречи да направи кариера? Така е, нали?

Той колебливо се усмихна.

— Нещо такова.

— Е, не го е направила само тя. Трябва да е било взаимно. Пък и не вярвам, че ще му пречи, защото изключително много се гордее с него.

— Въпреки че му попречи да получи оценките, които му бяха необходими?

— Стига, Адам! — тя се ядоса. — Не знаеш дали иначе щеше да ги изкара. Пък и той се представи много добре и получи мястото си в медицинския институт. За бога, престани да бъдеш такъв стар мърморко! Ами че, това е то — изкикоти се тя, — просто остаряваш!

 

 

— Остарявам ли? — попита Адам по-късно, докато седеше пред огледалото на таванската спалня.

— Разбира се, че не — Джейн вече си беше легнала. Носеше бяла памучна нощница с английска бродерия, както през първата им брачна нощ и когато Адам я погледна, тя внезапно му се стори неземно красива.

— Какво има? Защо ме гледаш така? — усмихна му се тя.

— Божичко, жено, луд съм по тебе!

Отдавна не беше я любил, отдавна не беше го привличала изобщо и сега изведнъж го обзе силно желание. Отиде и седна до нея. Бавно развърза панделката, която придържаше предницата на нощницата затворена.

— Мисля, че пийнах малко повече.

— Защо мислиш така? Защото изведнъж си спомни, че имаш съпруга? — тя сложи ръце на раменете му и го придърпа към себе си, за да го целуне. — Те ще бъдат щастливи, Адам. Ще видиш.

Той поклати глава и сложи пръст на устните й.

— Нека не говорим повече за тях. Те избраха пътя си и трябва да го следват.

Господи, с всеки изминат ден, все повече звуча като баща си, помисли си внезапно. Не му стана приятно. Притегли я по-близо до себе си.

— Не само младите могат да бъдат щастливи — прошепна той.

В желанието му се прокрадваше угризение.

— Сега ще имаме повече време за себе си. Защо не заминем някъде, само ти и аз?

Той свали нощницата от раменете й. Гърдите й бяха още твърди, коремът — плосък. Целуна едното зърно и лекичко го захапа. Чу как тя тихичко изстена от удоволствие. Бързо я повали върху възглавниците. Ръцете му се мъчеха с ципа на панталоните, докато тя милваше лицето, косата и раменете му. Разкопча ризата му и го погали по гърдите.

— О, Адам! — шепотът й го възбуждаше все повече. — Да, да, моля те!

Изръмжаването от прозореца зад тях беше много тихо, но и двамата го чуха и замръзнаха. Известно време никой от тях не помръдна, после Адам много бавно се изправи и се обърна. Отначало не видя нищо. Стаята беше тъмна, с изключение на засенчената лампа на масата в ъгъла. На тавана беше толкова топло, че бяха оставили прозореца широко отворен, за да уловят и най-лекия полъх на вятъра в топлата уханна нощ. Две нощни пеперуди замаяно се въртяха около лампата, нищо друго в стаята не помръдваше. Притаил дъх, той се взираше в мрака, осъзнавайки, че зад него Джейн трескаво се опитва да се облече, без да привлича внимание.

Много бавно Адам се изправи. Вдигна панталоните си, закопча ги и направи крачка встрани от леглото. Сладостното ухание на нощта изпълваше стаята. Над хълма се сипеше блясъкът на изгряващата луна. Зад него Джейн се сгуши напрегнато във възглавниците. Стаята беше неестествено тиха. Сякаш всички нощни шумове бяха замрели. Совата беше отлетяла в съседната долина, а младите гости, които останаха да спят в големия хамбар на Лайза, най-после бяха утихнали. Дебелите каменни стени заглушаваха хъркането им.

— Адам? — прошепна Джейн почти беззвучно.

Той й направи знак да мълчи и направи още една стъпка към вратата. Посегна към електрическия ключ и в този миг гърленото ръмжене се чу някъде много наблизо в стаята.

— Господи! — Джейн придърпа чаршафите и одеялата до брадичката си. — Какво е това?

Адам рязко включи осветлението, обърна се с гръб към вратата и започна да оглежда стаята, обляна в розово от малката лампа, висяща от гредата. Легло. Шкаф. Тръстиков стол, красив тъкан килим върху широките дъбови дъски и малка масичка с викторианско огледало, която служеше за тоалетка. Куфарите им, разтворени на пода. Този на Джейн — подреден, с опрян на стената капак. Неговият — разтворен докрай, с висящи навън дрехи и обувки. Котката лежеше сред дрехите му и го наблюдаваше с блестящите си златисти очи.

— Адам, това е тя! — приглушеният вик на Джейн замлъкна след ядосания му жест.

— Не можем да сме сигурни. Помисли! — прошепна той. — Може да е дошла от покрива? Или през къщата? Може да е на Лайза.

Той внезапно осъзна, че трепери като лист.

— Разбира се, че не е на Лайза — шепотът на Джейн премина в истеричен вик. — Не я ли познаваш? Това е тя.

— Ако е така, Джейн, тя не е реална.

Той се насили да пристъпи една крачка по-близо към котката. Тя лежеше неподвижно. Само крайчето на опашката й започна почти незабележимо да се движи наляво-надясно.

— Това е проекция на нейното въображение.

— На нейното или на нашето?

Джейн се свря в най-отдалечения край на леглото и притисна към гърдите си възглавницата. Котката не й обръщаше внимание. Очите й бяха приковани върху лицето на Адам.

— На мен ми изглежда съвсем истинска — гласът й трепереше.

— Брийд! — обърна се Адам колебливо към животното. — Брийд, ти ли си това? Моля те, покажи се, за да поговорим.

Зад него Джейн сподави пристъп истеричен смях във възглавницата.

— Това вече надминава всичко. Брийд! — тя имитираше гласа му. — Покажи се, миличка! Повече ми харесваш с дълга черна коса.

Котката бавно обърна глава и се втренчи в нея. Джейн бързо се скри зад възглавниците.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — обърна се Адам към нея. — За бога, Джейн, не бъди толкова глупава! Хайде, писе — той клекна и протегна ръка към котката. — Хайде, ела и ми поговори.

Котката отиде до него, замърка и отри глава в ръката му.

— Това е просто една котка, Джейн. Заблудила се е в планината. — Той въздъхна с облекчение и се разсмя. — Колко сме глупави! Знаеш ли, наистина ме изплаши! Помислих, че тя може да се превръща в котка! Тогава и аз ще трябва да ида в кукувичарника!

Той почеса котката зад ушите, наведе се и я взе в ръце.

— Не я носи при мен!

Джейн стана от леглото и отиде до прозореца. Взря се в тъмнината.

— Мисля, че е скочила от онези керемиди. Виж, не е толкова далече. Пусни я навън и нека да поспим — гласът й беше напрегнат и уплашен.

— Не мога да я оставя тук, Джейн. Много е високо.

Той отиде до нея и погледна навън. Котката се раздвижи в ръцете му и скочи на леглото.

Адам се разсмя:

— Знае къде е топлото местенце.

— Обзалагам се, че знае — прошепна тя. — Адам, моля те, махни я.

— Но тя нищо лошо не прави.

— Махни я оттук! Или ще отида да спя някъде другаде.

Той въздъхна.

— Добре, успокой се. Ще я занеса долу и ще я пусна през кухнята.

Наведе се да я вземе, но тя беше твърде бърза. Със съскане се промуши под ръката му и скочи към гърлото на Джейн, която с писък се отдръпна към стената, като отчаяно се опитваше да се прикрие. Адам се опита да сграбчи котката, но в ръката му остана само шепа козина.

Вратата зад тях се отвори и Лайза застана на прага. Зад нея надничаше Филип.

— Какво за бога…

Те замълчаха, когато погледнаха в стаята.

— Боже мили, какво се е случило?

Филип изпревари жена си и влезе пръв. Джейн беше коленичила в ъгъла и бялата й нощница беше покрита с кръв. Хлипаше истерично.

— Джейн? Джейн, какво стана? Божичко, Адам, какво се е случило?

Лайза грабна покривката на леглото и я наметна на раменете на другата жена. Джейн не спираше да трепери.

— Беше котка.

Замаян, Адам не можеше да мръдне.

— Котка? — Филип огледа стаята и го погледна.

— Не беше просто котка — изпищя Джейн. — Беше онази проклета Брийд!

Лайза погледна Адам. Лицето й беше пребледняло.

— Къде отиде?

Адам сви рамене.

— Предполагам, че е излязла през прозореца. Не зная.

— Елате и двамата долу! — Лайза помогна на Джейн да се изправи. — Фил, затвори прозореца! — тя измъкна Джейн от стаята. — Ела! Всичко е наред. Сега ще почистя тези драскотини. Носиш ли чантата си, Адам? Лягайте си — тя изведнъж осъзна, че още две врати са се отворили и уплашените гости надничат навън. — Няма нищо страшно. Някаква котка беше влязла в къщата. Но сега всичко е наред.

Половин час по-късно, превързана и облечена в едно от ярките памучни кимона на Лайза, Джейн седеше и пиеше топло мляко на масата в кухнята заедно с останалите трима. Лицето й все още беше много бледо.

— Навярно е била дива котка — каза най-накрая Фил. — Зная, че вие тримата сте обсебени от мисълта за тази жена, а и старият Мерин ви е наплашил, но това са бабини деветини! За бога! Говорите за вещици, зли духове и какво ли още не! Не, не и не! Не вярвам в такива глупости! Съжалявам, че проклетото нещо е влязло през прозореца ви, затова утре ще взема пушката и ще огледам около хамбарите. Не може да оставим животното да напада хора. Макар че никога не съм виждал дива котка тука, дори мислех, че в тази част на страната изобщо ги няма.

— Няма ги — Лайза потрепери. — Дошло й е твърде много. Ние всички бяхме тук и празнувахме. Искала е да бъде с Адам.

— Страхотно! Това значи, че аз съм следващата в списъка й — Джейн обгърна рамене с ръцете си, сякаш да се предпази. — Както и всеки, който застане между нея и Адам.

— Но горката сестра Уилкинс не го е направила.

— Напротив. Опитала се е да я спре да не избяга.

— Мисля, че Брийд е две жени.

Лайза стана и отиде да вземе чайника. Наля малко топла вода в чашата си, за да затопли млякото, докато мислеше върху онова, което й беше казал Мерин.

— Едната от тях е истинската, която може да бъде затворена в болница. А тази е другата, която тя си представя. Всички ние можем да си представяме най-различни неща, но тя е имала възможността толкова много да се упражнява, че умее да превърне представата в реалност. Може да си представи, че е някъде и да се появи там.

— И да се превърне в котка? — Фил я погледна със съжаление.

— Защо не?

— Защото звучи шантаво, жено, затова.

Фил отиде до шкафа, наведе се и извади бутилка бренди.

— Иска ли някой капка от това в млякото си? Аз със сигурност имам нужда — той наля малко в чашата на Адам, а после — и в своята. — Поне децата не се събудиха. Това беше важен ден за тях и щеше да бъде ужасно, ако го бяхме развалили. Сега предлагам всички да си легнем и да забравим случилото се. Готов съм да се обзаложа, че повече няма да видим това животно. А ако се появи пак, ще го застрелям.

 

 

— Лельо Джейн? — по-късно същата сутрин Джули седеше върху копата сено в двора на фермата. — Ще ме научиш ли да плета?

Джейн учудено я погледна, после избухна в смях.

— Мислех, че за младите хора плетенето е пълна досада!

Джулиет се усмихна.

— Искам да оплета някои неща за бебето.

— Разбира се.

Джейн изпита внезапен прилив на обич към снаха си. Въпреки издутия й корем под дългия пуловер, тя изглеждаше толкова крехка на ярката слънчева светлина. Джейн се протегна и стисна ръката й.

— Разбира се, че ще те науча. Ще ми бъде много приятно.

Тази сутрин се чувстваше по-добре. Грозните драскотини бяха скрити под меката памучна риза и в ярката светлина на деня й беше трудно да си представи, че снощното нападение е истина. Верен на обещанието си, Филип претърси всички външни сгради с пушка в ръка, въпреки възраженията на Лайза. След като един час напразно дири следите на котката, той се отказа.

— Когато се върнете от медения си месец, ще ви навестя за няколко дни и ще те науча. Макар че майка ти сигурно също може.

Джулиет поклати глава.

— Попитах я. Кълне се, че не може. Все едно, тя е левачка и никога няма да може да ме научи, защото прави всичко обратно. — Тя се разсмя, после отново погледна към Джейн. — Нали се радваш за нас, лельо Джейн? Ще се чувствам ужасно, ако не е така.

— Разбира се, миличка.

— И не се сърдиш, че ще заминем, когато бебето се роди?

Кълъм им беше съобщил това само преди два дни. Щом бебето се родеше и той вземеше шофьорска книжка, те щяха да си купят микробус на старо и да тръгнат на изток из Европа.

— Не казвай още на татко. Аз ще го направя, когато му дойде времето.

Не беше нужно Кълъм да повтаря молбата си. Тя нямаше смелостта да каже на Адам и никога нямаше да я има. Този път той трябваше сам да се изправи срещу баща си.

— Да си призная честно, имам нещо против — Джейн отново стисна ръката й. — Моят първи внук ми е много скъп. Не мога да понеса мисълта, че няма да видя как той расте.

— Или тя.

— Или тя.

— Ще я видиш — Джулиет се наведе и я целуна по бузата. — Ще ви изпращаме снимки от всички места и няма да се бавим много. Щом се върнем, години наред няма да имаме възможността да пътуваме. Не ни отнемайте това единствено приключение, лельо Джейн, моля те.

Джейн усети, че се усмихва, независимо от главоболието си. Как наистина можеше да им попречи да заминат? Те щяха да бъдат свободни, без други отговорности, освен бебето; без правила, работа и благоприличие. Свободни от всички онези неща, с които тя и Адам толкова внимателно се бяха обградили с годините, че се бяха превърнали в копия на неговия баща и нейната майка, въпреки огромните им усилия да го избягнат. Тя потрепери.

Джулиет седеше на слънце със затворени очи, като закръглено малко животинче, здраво обгърнала с ръце големия си корем. Меденият им месец започваше довечера. Щяха да отидат в къщата на Мерин, която той им беше отстъпил за една седмица. Джейн не знаеше къде ще отиде самият той. Лайза не й каза нищо конкретно, но тя смяташе, че ще се разхожда из хълмовете, за да даде на двамата младежи възможност да прекарат малко време на спокойствие. Тя не се беше срещала с Мерин, но Лайза често говореше за него. Изглежда го приемаше донякъде като заместник на баща си, като странен духовен учител.

Джейн отново потръпна и уплашено се огледа. Дворът беше топъл и тих. Нямаше причина да й е студено. Но това не беше физическо усещане. Изведнъж изпита чувството, че някой я наблюдава. Отново се огледа, този път по-внимателно. Кожата й настръхна от лошо предчувствие. Котката? Фил се закле, че е проверил навсякъде, но тя лесно би могла да се скрие из храстите, във високата трева, в някоя от селскостопанските постройки.

— Джули — каза тя тихичко.

Джули сякаш не я чу. Седеше, отметнала глава, и със затворени очи се наслаждаваше на слънцето.

— Джули, да влезем вътре.

Бяха на стотина метра от къщата. Кухненската врата беше полуотворена. Лайза беше вътре и бъбреше с някои от гостите. Фил и Адам бяха отишли с колата надолу по хълма по техни си, мъжки работи, а синът й, изтощен от вълненията на сватбения си ден, все още спеше.

— Джули! — гласът й беше остър. — Моля те, трябва да влезем.

— Защо? — Джулиет отвори очи. — Защо за бога? Какво се е случило?

Джейн поклати глава.

— Не съм сигурна, че има нещо, миличка. Просто искам да вляза за малко в къщата. Моля те!

— Не ти ли е добре?

Джули се приведе към нея, но все още не ставаше.

— Ще ти обясня, когато влезем.

Джейн бавно се изправи. По някаква причина не искаше да я видят, че тича. Не искаше тя — или то — да знае, че е уплашена и най-вече да го кара да ги преследва.

— Ела, бързо.

Тя сграбчи китката на момичето и рязко го изправи на крака.

Джулиет се отказа да спори и я последва през двора. Раменете на Джейн бяха приведени, като че ли всеки момент очакваше нещо да скочи на гърба й. Чувстваше как кожата й настръхва от страх, а ръката й лепнеше в ръката на Джулиет. Почти бяха стигнали, когато чу тревожното кудкудякане на кокошките наблизо.

— Навярно е лисица, лельо Джейн. Ще отида да видя — спря се Джули.

— Не! — Джейн отново хвана ръката й. — Не, моля те. Ела вътре. Ще помоля някой друг да иде да нагледа кокошките.

Джули я погледна накриво, но се подчини и след секунди те бяха в кухнята. Джейн затвори вратата и се облегна на нея, изведнъж осъзнала, че трепери като листо.

Лайза пълнеше чайника на мивката.

— Другите отидоха на разходка в планината — каза тя през рамо и се обърна. — Какво има? Какво се е случило? — попита рязко.

— Тя е там — Джейн си пое дълбоко дъх и седна на масата. — В двора.

— Мили боже! — Лайза пребледня. — Сигурна ли си?

— Какво има навън? — Джули ги гледаше, внезапно уплашена.

— Дива котка, миличка — Лайза даде знак на Джейн да не казва истината, каквато и да е тя. — Снощи беше влязла в къщата и нападна леля ти Джейн. Беше ужасно. Бедното същество сигурно е слязло от планината и се е изгубило.

— Дива котка? Искате да кажете истинска дива котка, а не една от нашите?

— Истинска дива котка — каза Лайза сухо.

— Лельо Джейн — обърна се Джули съчувствено към нея, — много ли те заболя?

Джейн кимна.

— Вече съм добре. Просто не исках отново да се изправям срещу нея, пък и се притеснявах за тебе.

— Веднага, щом мъжете се върнат, ще ги накараме да огледат. Дотогава мисля, че и двете трябва да стоите вътре.

Лайза отиде до прозореца и с трясък го затвори.

— Ами останалите, които са на разходка? — намръщи се разтревожено Джулиет.

— Няма страшно. Те са четирима, пък и едва ли ще ги нападне посред бял ден на хълма. Мисля, че по някаква причина обикаля около къщата.

— Навярно е гладна. Защо не оставим навън малко котешка храна? — Джулиет стана и тръгна към шкафа.

— Не! — извикаха едновременно Джейн и Лайза.

За нейно учудване те явно намериха идеята й за смешна.

— Не, скъпа. Няма да я храним. Не искам да я окуражавам да броди тук — каза най-накрая Лайза. — Нека просто останем вътре и почакаме. Мъжете няма да се забавят много.

Когато колата спря в двора, Лайза излезе от къщата и се затича към тях.

— Джейн смята, че пак я е видяла в двора.

Тя се обърна и огледа отворените врати на навеса, високата трева в ъглите му и покрай стените. Имаше стотици места, където котката би могла да се скрие.

— Навярно трябва да я потърся — каза бавно Адам. — Тя няма да ме нарани.

— Почакай, ще взема пушката.

Филип затвори вратата на колата и тръгна към къщата.

— Не — поклати глава Адам. — Не можеш да я застреляш. Оставете я на мене и влезте вътре.

Той изчака да влязат и да затворят вратата зад себе си и бавно се обърна. Отиде до вратата на овощната градина. Застана с ръце в джобовете, висок и слаб, с посивяла коса и обгоряло от уелското слънце лице.

— Брийд — гласът му беше остър. — Ти ли си? — облегна се на вратата и въздъхна. — Хайде, Брийд. Ако си ти, покажи се и нека поговорим. Веднага.

Не получи отговор, но внезапно усети как потръпва в тишината.

 

 

Брийд се събуди, когато слънцето се издигна над планините и се огледа. Сърцето й замря. Беше се надявала, че насън силата й ще се върне и ще се събуди отново във времето на Адам. Но това не се беше случило. Разбра, че трябва да възвърне силите си — с храна и сън в старата лятна къща до потока, с продължително учене и медитация — под светлината на слънцето и звездите. Беше трудно, защото усещаше, че Броихан броди наоколо. Когато я наближеше, тя се превръщаше в планинска котка, промъкваше се с безшумните си лапи през пирена, сгушваше се в деретата, криеше се от погледа му по високите борове и се взираше надолу през грапавите червеникави клони с тънки иглички. Понякога той се появяваше като човек, понякога приемаше друг образ. Ту беше елен, гордо вдигнал рога; ту орел, кръжащ над камъка и оглеждащ земята с острия си поглед, който би видял и скрита мравка. Веднъж — два пъти, сякаш разпознал я, той дойде като мъжки котарак с лъскава козина и я призова под дърветата, като душеше усърдно, за да проследи мириса на женската.

Но всеки път тя успяваше да се скрие и чакаше, докато той си отиде. Тогава най-сетне тя успя да открие при коя смяна на лунните фази силата се връща в камъка — това, което показваха и символите, издълбани от брат й. Тя сложи ръцете си върху фигурите и усети прилив на енергия, с която можеше да отиде където иска, а тя искаше да отиде при Адам.

Така се озова отново седнала под дъба. Дървото се беше раззеленило, земята под него — покрита с висока трева, а хълма пред нея се простираше в светлината на залеза към долината на Уай. За миг тя остана неподвижна, после се протегна и осъзна, че е донесла със себе си тялото на котка. Усмихна се вътрешно. Това нямаше значение. Като котка беше по-лесно да се придвижва незабелязано, да прониква в къщите и в леглата, да намери Адам, който сигурно беше дошъл най-после да види своята Лайза. Когато скочи от оградата на двора върху ниския покрив на старата каменна къща и с лекота се покатери по обраслите с мъх каменни плочи, тя вече знаеше къде спи той. Но не беше очаквала да го намери с Джейн.

 

 

Адам отвори вратата, влезе в овощната градина и бавно тръгна надолу по стръмната пътека между старите ябълкови дървета. Тук, в сянката, беше по-хладно и въздухът беше изпълнен с аромата на диви рози. Чуваше шумоленето на ветреца в тревата и вика на гълъб в далечината. Не знаеше дали очаква да срещне жена или котка. Вече не беше сигурен в нищо.

Замисли се за последния си разговор с Айвър Фърнес. Разказите му за Брийд — ако това беше Брийд — бяха го разтревожили. Той беше описал как тя често изпадала в дълбок транс и как бил сигурен, че сама го предизвиква. По време на транса тя напускала тялото си и по желание можела да приема форми, видими за другите. Той разпита Адам подробно за къщата му, като сравняваше отговорите му със записките си.

Проблемът беше, че никой от тях не беше сигурен, дали някога тя не е посещавала къщата, допусната от Джейн, Кълъм, госпожа Фрийлинг или някоя от сестрите в кабинета — възможностите бяха безкрайни. Съществуваше и възможността да използва телепатия, за да им внуши мисълта, че са видели котка или самата нея. Адам не беше намерил сили да спомене за странните еротични сънища, които беше сънувал няколкото пъти, когато пусна котката да спи при него в отсъствието на Джейн. Сега му се прииска да е бил по-откровен с доктор Фърнес. Той му беше харесал. Въпреки невероятните си хипотези, беше интелигентен и надарен практикуващ лекар, с когото отново би искал да поговори. Може би, когато се върнеха в Сейнт Олбънс щеше да му се обади и да се види с него.

Той спря изведнъж, усетил движение под дърветата в далечината. Присви очи, за да вижда по-добре, преодоля ирационалния пристъп на страх, който го обхвана и бавно тръгна в тази посока. Не виждаше нищо, но от дясната му страна един кос излетя изпод дървото с тревожен писък и той чу пронизителното цвърчене на орехчето, което също беше обезпокоено. Кожата му настръхна тревожно, докато се движеше, вече по-предпазливо, по посока на шума.

А-дам!

Беше изминало много време, откакто беше чул този жаловит глас в главата си. Стисна юмруци в джобовете си и се насили да продължи през високата трева, защото беше изоставил пътеката.

А-дам…

Спря. Не можеше да я види. Светлината под чепатите стари дървета, преплетени с бръшлян, беше слаба. Тя можеше да е навсякъде. Той внезапно осъзна, че вече не търси котката, а се вглежда в сенките за слаба млада жена с дълга тъмна коса.

Направи още няколко крачки и спря. Сега вече я виждаше. Не повече от сянка зад дърветата.

— Брийд — гласът му стържеше. — Брийд, ти ли си?

Той се намръщи, взрян в сянката на едно старо дърво в другия край на овощната градина. Беше по-голямо от останалите, а тревата около него беше по-ниска.

— Брийд?

Вече не я виждаше. Това, което беше помислил за женска фигура, беше само игра на светлината, в полюшваните от ветреца ябълкови клони.

Зад него вратата изскърца. Джейн замря за миг, с ръка на топлото, покрито с лишеи дърво. Тя внимателно наблюдаваше съпруга си. Беше спрял в шарената сянка и се оглеждаше, сякаш се опитваше да види нещо в далечината. Тя проследи погледа му и бавно започна да се придвижва напред. В ръката си стискаше пушката на Филип.

Сандалите й не вдигаха почти никакъв шум по пътеката, полата й докосваше тревите едва-едва. Адам не я чу. Той направи още няколко крачки напред и отново спря. Усещаше, че там има нещо, което не може да види. Птиците бяха спрели да пеят и той чу още веднъж тревожния вик на коса от храстите. Дали той го беше разтревожил, или беше видял нещо друго в сенките до живия плет? Вървеше бавно, а зад него Джейн скъсяваше разстоянието. Когато го видя да спира отново, тя вдигна пушката. Адам не чу как я зареди. Сега вече я виждаше. Женска фигура, застанала под старото дърво.

— Брийд?

Едва ли би могла да го чуе. Гласът му едва излезе от гърлото, но тя се обърна и той видя лицето й за миг, преди нещо да избухне оглушително вдясно от него.

Чу се писък. За момент Адам не разбра какво се е случило. После се обърна и видя съпругата си да стои зад него.

— Улучих я! — тя истерично се смееше. — Улучих я. Проклетият звяр си го получи!

В ръцете й дулото на пушката още димеше.

Адам замря за миг, парализиран от изненада, после се обърна и затича към дърветата.

— Брийд!

Спря на мястото, където беше видял фигурата и започна неспокойно да се оглежда.

— Брийд!

На мъха под дървото имаше кръв. Той коленичи и я докосна с пръст.

Обърна се към Джейн, която го беше последвала, с пушка в ръка, готова да стреля отново.

— Внимавай, ако само съм я ранила, може да е опасна — извика тя и спря до него. — Къде ли е отишла?

Адам вдигна поглед към нея:

— Как можа да стреляш по човек, за бога!

— Човек ли? — Джейн отново се разсмя. — Не ставай глупав, беше котка. Опасна дива котка, Адам. Съжалявам, не исках да я убивам, но тя ме нападна. Можеше да ме убие. Беше опасна, Адам!

— Това беше жена — все още коленичил, той се огледа с невиждащи очи. — Аз я видях.

Джейн погледна към него с безизразно лице.

— Не беше тя, Адам. Видях я съвсем ясно. Беше котка. Трябва да е избягала в храстите — тя изучаваше живия плет. — Трябва да бъдем внимателни. Когато са ранени, те стават още по-свирепи — наведе дулото на пушката и сложи ръка на рамото му. — Знаеш, че не бих стреляла по човек, Адам. Въображението ти те е подвело.

Той се изправи, като продължаваше да оглежда наоколо.

— Сигурна ли си? — обърна се изведнъж към нея. — Сигурна ли си, че нямаше да я застреляш? Ти винаги си ме ревнувала от нея!

— Адам! — Джейн го погледна изумена.

Но той се беше обърнал и с бързи крачки се отдалечаваше към къщата.