Барбара Ърскин
По-силна от времето (5)

3

— А-дам?

Ръката върху рамото му беше лека като пухче на магарешки бодил. Той стреснато се изправи.

— Брийд!

Беше началото на Великденската ваканция и десет безгрижни дни се простираха пред него. Адам се беше връщал няколко пъти през есента, но от Брийд и Гартнет нямаше и следа. Макар че внимателно беше търсил бедната колиба и селото, не успя да ги намери. Разочарован, той дълго се беше ровил из картите и книгите в библиотеката, но безуспешно. Когато снегът покри планините, той най-после се отказа и за радост на баща си се съсредоточи върху учебниците.

Вече не се надяваше, че ще получи вест от майка си. Не пресрещаше пощальона на стълбите, не надничаше през перилата с разтуптяно сърце, когато на вратата се почукаше.

Понякога нощем плачеше за нея тайно, скрил глава под възглавницата, за да заглуши риданията си. Баща му никога не я споменаваше, а той не смееше да го пита за нея. Не знаеше, че бяха пристигнали четири писма. Посланията до съпруга, в които тя го молеше за прошка и разбиране, изпълнени с любовта на самотната, уплашена и отчаяна жена към сина й, лежаха неразпечатани в кошчето за боклук. Далеч на юг, тя вече се съмняваше, че някога отново ще види Адам. Веднъж се осмели да дойде с автобуса и се скри зад един плет, като се надяваше да го види. Но страхът да не я забележи някой от селото, или още по-лошо — съпругът й, беше твърде голям и обляна в сълзи, тя взе следващия автобус до Пърт и отпътува с влака на юг. Не знаеше, че този ден Адам беше на хълма, потънал в мечтите си.

Джийни Барън не знаеше повече от Адам. Сърцето я болеше, когато видеше пребледнялото лице и зачервените му очи сутрин. Когато училището започна, той изминаваше с велосипеда си още по тъмно петте мили до автобусната спирка в Дъркелд, откъдето вземаше автобуса за Пърт. Велосипеда скриваше зад един плет. Връщаше се пак по тъмно, вечеряше и се прибираше в стаята си. Когато заваля снегът, оставаше през седмицата в Пърт при братовчедката на Джийни, Ела.

— Брийд — той радостно се усмихна. — Мислех, че вече няма да те видя.

След като избяга от селото, се беше изплашил за нея. Споменът за високия, ядосан мъж и блестящото острие на ножа му го преследваха в най-черните му кошмари.

— А-дам, сладкиш?

Тя седна до него, взе раницата и с надежда я отвори. В нея бяха книгата му за птиците, бинокълът, тетрадката и една ябълка.

Той сви рамене:

— Съжалявам, няма сладкиш.

— Няма сладкиш, съжалявам — повтори тя.

— Вземи ябълката!

Тя я гледаше с подозрение.

— Не си ли виждала ябълка?

Адам отчаяно поклати глава, взе ябълката и я захапа.

Брийд се разсмя, кимна и последва примера му, като разкри малките си бели зъби. И тя като него беше станала по-висока през изминалите месеци.

— Ябълка хубаво — кимна му.

— Брийд, защо онзи мъж се ядоса толкова, когато дойдох във вашето село? Кой беше той?

Адам се опита да зададе въпроса с жестове.

Тя го погледна и за момент той помисли, че го е разбрала. Проблясъкът в очите й, внезапното стягане на раменете я издадоха, но тя поклати глава, усмихна се и повтори:

— Ябълка хубаво.

Разочарован, той сви рамене. После изведнъж му хрумна нещо.

— Ще те науча на още английски. Така ще можем да разговаряме.

Уроците продължиха през цялото лято. С раница, препълнена с маслени сладкиши, кифлички или шоколадова торта, които Брийд веднага хареса, той пристигаше при нея през дългите вечери в края на седмицата и през ваканцията. Повечето време те стояха на южните склонове на хълма и никога не се опитаха да слязат в селото. Той беше продължил да я разпитва за онзи мъж, но тя винаги променяше темата. Все пак имаше нещо, което му беше напълно ясно: който и да беше той, Брийд много се боеше от него. Няколко пъти посетиха колибата, където майка й живееше през лятото, така че Гартнет да бъде близо до камъка. Изглежда каменоделството беше основното му занимание. През зимата той работеше в работилницата си и имаше помощници, но в работата му по този камък имаше нещо особено, затова трябваше да го обработва на място. Понякога те седяха и с часове го наблюдаваха, а той се присъединяваше към езиковите уроци, докато работеше.

Брийд учеше много бързо и беше приказлива, затова не след дълго можеше да се разбира със своя приятел. От печалните си оценки по латински и френски в училище Адам беше открил, че езиците не са неговата стихия. Езикът му се връзваше на възли около думите, на които Брийд го учеше. Беше запомнил само няколко от тях, макар че му харесваше как тя се смее до сълзи, когато се опитва да ги каже. Нейната дарба обаче я спасяваше от въпросите му и най-накрая той се отказа да я разпитва за селото и хората в него. Предполагаше, че циганите са тайнствени по природа и се задоволи с това обяснение.

Когато разбра, че шоколадовата торта се харесва на момчето, Джийни Барън започна да я прави по-често. Опалени от слънцето, Брийд и Адам си правеха пикници край потока, в чиито води се спасяваха от неумолимата горещина. Адам не се и опита да види момчетата, които някога му бяха приятели. Нито знаеше, нито се интересуваше дали още го избягват. Рядко виждаше и баща си, който все по-често отсъстваше от дома. Ако знаеше, че Томас прекарва все повече време в агонизиращи молитви, заключен в църквата, може би щеше да изпита частица съчувствие; може би щеше да почувства объркването, самотата и смущението на баща си, но той изобщо не си позволяваше да мисли за него. Имаше само трима възрастни на този свят, на които вярваше — Доналд Фъргюсън, един от преподавателите му в училище; Джийни Барън и майката на Брийд, Джема.

— А-дам, днес отидем да гледаме орлите.

Брийд обожаваше книгата за птиците. Разлистваше страниците и му казваше имената на много от тях на своя език, но той никога не успяваше да ги запомни. За негово учудване тя не можеше да пише, затова я учеше и на това. Окуражаваше я, когато неумело хващаше моливите; похвали я, когато изненадващо се оказа, че рисува добре.

Орлите имаха гнездо на склона на Бен Деарг. За да стигнат дотам, трябваше да се катерят няколко часа по стръмните скали и през пирена, преди да стигнат стръмното дере, което минаваше от изток на запад през високото бърдо. По средата му, в подножието на една скала, поток от кафеникава вода падаше от пет-шест метра височина в кръгло езерце, преди да продължи пътя си надолу по планинския скат. Когато доближиха ръба на скалата, няколко сърни стреснато погледнаха към тях и застинаха за миг, преди светкавично да изчезнат от погледа им.

Адам се усмихна на Брийд. Както винаги тя беше облечена в проста туника, боядисана в нежно синьо-зелено, пристегната в кръста с кожен пояс, в който беше запасан нож. На краката си имаше сандали, стегнати около глезените с дълги, подобни на панделки връзки. Дългата й коса беше пристегната със сребърна халка.

— Изплашихме ги!

Брийд кимна. Беше стигнала първа до езерцето и сега спря да го почака. Адам коленичи над водата и наплиска сгорещеното си лице.

— Тук можем да поплуваме — отново й се усмихна той. — Достатъчно дълбоко е, погледни!

Тя го погледна със съмнение, после отмести поглед към водата.

— Тук не е позволено да се плува.

— Защо? Нали газихме в потока? Не е чак толкова страшно, ще ти покажа.

Преди да успее да го спре, Адам свали ризата и шортите си и се хвърли в мътната вода. Беше много по-дълбоко, отколкото очакваше и леденостудено. Преплува няколко метра под водата, достигна отвесната каменна стена в края, обърна се и излезе на повърхността задъхан.

— А-дам! — Брийд беше коленичила на ръба на езерцето и изглеждаше много ядосана. Протегна ръце към него. — Излизай! Не трябва да плуваш тук!

— Защо не?

Той отметна мократа коса от очите си и заплува през вира към нея.

— Хей, какво има?

Тя го дръпна за ръката.

— Излизай! Излез веднага!

— Но какво става, Брийд? Какво ти е? — Адам излезе от водата и седна до нея. — От какво се страхуваш?

— А-дам! Богинята на вира! Ти не й заплати! — прошепна ядосано Брийд.

— Богинята? — той се втренчи учудено в нея. — За какво говориш?

— Богинята, която живее във вира и се грижи за него.

За момент Адам беше озадачен, после се досети.

— Искаш да кажеш, нещо като вещица или дух? Брийд, нали не вярваш в подобни глупости? Това е грях, в Библията го пише.

Брийд закима с глава, сякаш не го разбираше. После отиде до раницата, която лежеше в сянката на една скала и извади тортата. Разгъна хартията и внимателно разряза парчето на три части.

— Това е за А-дам. Това е за Брийд. А това е за богинята — посочи тя подред парчетата.

Взе третото, отиде до ръба на вира и внимателно се изкатери по хлъзгавите от водни пръски скали възможно най-близо до водопада. Там натроши тортата между пръстите си и бавно я пусна във водата, като припяваше тихичко някакви думи.

Когато свърши, остана неподвижна за миг, сякаш се взираше дали дарът й е бил приет.

— Брийд! — Адам беше ужасен.

С рязко движение тя му направи знак да замълчи, все още вперила поглед във водата. После посочи нещо и Адам видя как една малка сянка премина и изчезна във водата.

— Това беше пъстърва — каза той възмутен.

Брийд поклати глава. После внезапно плесна с ръце и се засмя:

— Пъстървата е пратеник на богинята — извика тя и скочи обратно на брега. — Богинята е доволна. Сега можем да плуваме.

И Брийд започна да развързва сандалите си.

Под туниката си не носеше нищо. Тялото й беше много бяло в сравнение със загорелите ръце и крака. Тя застина за миг на скалата, после скочи във водата с плясък и извика от удоволствие.

Затаил дъх, Адам не смееше да помръдне. Беше виждал малките сестрички на приятелите си без дрехи, когато майките им ги къпеха пред огъня. В такива случаи винаги извръщаше поглед, като избягваше най-вече смущаващо разголената гънка между крачетата им. Той все още възнамеряваше да стане лекар, но никога преди не беше виждал голо момиче или жена. Сега за миг успя да зърне малките гърди и тъмния кичур между краката, предизвикателната извивка на бедрата и ханша на това младо женско тяло.

Досега не беше мислил на колко години е Брийд. Смяташе, че е приблизително на неговата възраст. Но тя му беше приятелка и той никога не беше я сравнявал с кикотещите се момичета от Питънрос или Дъркелд. Сега, за огромно негово неудобство, тялото му реагираше на голотата й.

Той стоеше притеснен, докато водата се стичаше в локвички около краката му. Брийд отметна назад косата си, която се беше измъкнала от халката, и го пръсна с вода.

— Ела, А-дам! — извика тя. — Хубаво!

Той се усмихна неуверено, втренчил поглед в гърдите й под водата. Тъмни кичури коса бяха залепнали върху бледата й кожа.

— Ела!

Внезапно Брийд осъзна въздействието си върху него и усмивката й стана предизвикателна. Поглади с ръце тялото си, като спря за миг пръсти върху настръхналите зърна на гърдите си, преди да ги спусне върху бедрата.

— А-дам, ела!

Гласът й беше по-плътен и странно властен. Той се поколеба само за миг.

Студената вода го накара да се осъзнае. Като пръскаше наоколо, Адам се отправи към далечния край на вира, плъзна се покрай момичето и се гмурна под самия водопад. Шумът беше оглушителен. Ледената вълна го обгърна, откъсна го от света и го зашемети. Той застана вертикално във водата точно под водопада и вдигна лице, усещайки силата на водата над него. Тя го задушаваше и задавяше. Рязко наведе глава и излезе на повърхността, като отчаяно се опитваше да си поеме дъх.

Брийд доплува до него изплашена.

— А-дам? Добре ли си?

Тя докосна рамото му със студените си пръсти.

Адам усети стегнатото й голо бедро до своето под водата. Дръпна се като ужилен и бързо доплува до брега. Измъкна се и легна по гръб на скалите, дишайки тежко.

Брийд веднага дойде при него.

— А-дам?

Коленичи над него. Водата се стичаше по гърдите й.

— А-дам, какво има? Влезе ли водата в тебе?

Загрижено сложи едната си ръка на рамото, а другата — на корема му.

— Горкичкият А-дам. Отишъл си под водопада. Само богинята може да ходи там. Сега тя ти е ядосана.

Той отвори очи и задъхано прошепна:

— Няма никаква богиня, Брийд. Грешно е да казваш това. Ще отидеш в ада, ако вярваш в такива неща.

— Ада?

Тя беше коленичила до него и дългите мокри коси скриваха гърдите й.

— Ада, подземното царство, преизподнята — гласът на Адам звучеше все по-отчаяно. — Брийд, ти си чувала за нашия Бог, нали? За Исус?

— О, Исус — Брийд се усмихна. — Кълъмкил^[1] говореше за Исус. На Броихан никак не му хареса. Но Бруд, кралят, харесва Исус.

— Кралят?

Адам се намръщи при този водопад от непознати имена. Слънцето грееше в очите му, както беше легнал на напечения камък, и Брийд беше само тъмен силует над него.

— Искаш да кажеш крал Джордж?

— Крал Бруд — каза тя твърдо. — Богинята те наказа, А-дам. Тя накара водата да влезе в тебе. Трябва да й дадеш подарък. Да се извиниш.

— Няма да се извинявам на някакъв езически дух! — каза той разгорещено.

Опита се да седне, но Брийд го отблъсна назад с изненадваща сила.

— А-дам, извини се или ще умреш.

Беше научила думата, когато намериха един елен с пречупен врат в подножието на хълма. За негова изненада, тя се беше разплакала, докато ръцете й галеха червеникавокафявата козина на главата му в скута й. Но в този момент изобщо не изглеждаше крехка.

— Тя не може да ме убие — тръпки полазиха по кожата му.

Брийд кимна утвърдително, а лицето й се разкриви от такава ярост, че за миг той се изплаши.

— Може. Аз служа на богинята и зная. Аз ще те убия, ако тя ми заповяда. Тя е много ядосана, защото ти отиде на нейното тайно място. Трябва да й дадеш своето парче от тортата.

Адам с ужас се втренчи в нея:

— Няма да го направя!

— Дай й парчето от тортата, защото ще те убие…

— Брийд! Ти си луда!

Докато го казваше за миг се зачуди дали не е истина. Беше го уплашила. Никога не бе виждал очите й да проблясват така безпощадно. Едно парче торта едва ли щеше да успокои духа на водата, даже и да съществуваше, а той, разбира се, не съществуваше. Отново се опита да седне и този път тя му позволи. Изправи се грациозно и застана пред него.

— А-дам, моля! Дай й подарък! — гласът й беше придобил ново, по-дълбоко звучене. — Каквото и да е. Дай й часовника си.

Брийд никога преди не беше виждала часовник и беше очарована от него.

— Не, няма — Адам се опита да се усмихне. — Предпочитам да й дам тортата.

— Тогава й я дай.

Гласът й звучеше непреклонно, но тя сплете ръце умолително. Той с мъка откъсна поглед от гърдите й.

— Добре, щом така искаш. Ще й я хвърля.

— Не я хвърляй, А-дам. Дай я на богинята! — беше неумолима тя.

— Брийд…

— Дай й я, Адам, или ще й позволя да те убие!

Властният й глас го накара да я погледне със страхопочитание. За миг Брийд се беше превърнала от прелъстителна жена дете в разгневена фурия, а сега внезапно му заговори с авторитета на неговите учители. Стреснат и объркан, той клекна и покорно бръкна в раницата. Извади останалите парчета торта, взе едното и отиде до вира. Тя наблюдаваше мълчаливо как Адам се изкачи до мястото, където беше стояла, тържествено натроши тортата и я остави да падне измежду пръстите му във водата.

— Ето, доволна ли си?

Чувстваше се измамен, с нетърпение беше очаквал да си хапне торта. Изпитваше вина и страх. Заради Брийд беше принесъл жертва на някакъв езически цигански бог и по този начин беше застрашил безсмъртието на душата си. Седна на камъните на брега на вира, обви ръце около тъничките си пищяли и подпря брадичка на коленете си.

Тя го погледна.

— А-дам?

Гневът в гласа й се беше стопил и сега говореше меко и нежно, колебливо.

— А-дам? Защо се сърди?

— Не се сърдя.

Той не я поглеждаше.

— Богиня щастлива сега. Яде торта.

Адам леко се извърна и й обърна гръб. Дочу лека въздишка, после — тихото шумолене на хартията и се огледа.

— А-дам яде торта на Брийд.

И тя му подаде последното парче торта.

— Не го искам!

Ядосан, той отново се обърна.

— Моля, А-дам.

Гласът й звучеше толкова тъжно, че изведнъж му дожаля. Погледна я.

— Тогава ще си взема малко — каза той, сякаш й правеше услуга.

Протегна се и отчупи крайчето на парчето, което лежеше в хартията между дланите й.

— Ще си го разделим!

Брийд се усмихна, седна на скалата до него и разчупи останалото парче на две. После натъпка своята част в устата си и я изяде с удоволствие. Слънчевата светлина играеше върху кожата й, затопляше я и изглаждаше настръхналите места, където вятърът я беше докоснал със студените си пръсти. Адам отмести поглед и се съсредоточи колкото можеше върху тортата в устата си — притискаше меката й сладост със зъби, смучеше маслените трохи.

— Хубаво?

Брийд му се усмихна. Изсъхналите крайчета на косата й стърчаха около раменете й.

— Хубаво — кимна Адам.

Легна по гръб на скалата и заслони с ръка очите си от слънцето.

— Ако искаме да видим орлите, е по-добре да се облечем и да тръгваме.

Въпреки това, което каза, не му се ставаше; искаше да остане завинаги тук с това красиво голо момиче.

Тя седеше и се взираше над водата, потънала в мислите си. Най-накрая каза:

— Утре видим орлите.

Трудно я беше научил какво е утре, както и вчера.

— Днес стоим тука и плуваме.

Той кимна сънливо.

— Добре.

Сега тя го наблюдаваше с лека усмивка. Беше почернял от слънцето и белезите от каиша по гърба му бяха избледнели. Беше стройно момче, слабо и красиво. Раменете му вече бяха почнали да се разширяват. Изведнъж Брийд се наведе към него и сложи ръка на гърдите му. Той се вцепени, когато тя възбуждащо прокара пръсти по зърната им и продължи надолу към корема му.

— А-дам?

Гласът й беше нежен. Брийд леко отдръпна ръката от очите му и той стреснато се взря в лицето й, само на няколко сантиметра от неговото. Тя се усмихваше, а ръцете й продължаваха лекичко да галят раменете, гърдите и стомаха му.

Адам я стисна за китката:

— Брийд, недей!

— А-дам — прошепна тя и се освободи. — А-дам, затвори очи!

За миг той потъна в сребристите дълбини на очите й.

Трябваше да помръдне, трябваше да стане и да си отиде в къщи. За миг пред очите му проблесна разгневеното лице на баща му и страхът го прониза. Но повече от всичко на света му се искаше да остане там, където беше.

— А-дам, затвори очи! — прошепна Брийд отново.

Усмихна се и сложи пръст на устните му. Сивите й очи потъмняха, станаха дълбоки и загадъчни. Неспособен да помръдне, той затвори очи и затаи дъх.

Целувката й беше лека като пух върху устните му. Имаше вкус на студена планинска вода и шоколад. Вълна от невероятно удоволствие заля цялото му тяло.

— Хубаво, А-дам? — попита тя тихичко.

Сега ръцете й докосваха гърдите му и играеха със зърната им. Зави му се свят. Не знаеше върху какво да се съсредоточи — върху целувката, гърдите или другите части от тялото си. Тя легна върху него и студената й чиста кожа възпламени неговата. Ръцете й се спуснаха по тялото му и внимателно задърпаха гащетата му. Адам отвори уста да възрази и усети как езикът й възбуждащо играе между зъбите му. Не можеше да я отблъсне. Вече не можеше да се владее. Със стон придърпа лицето й, отвърна на целувките й и я обърна, за да проникне между разтворените й бедра.

— Брийд! — изстена той безсилно.

Ръцете му бяха на гърдите й и тя се задъха, когато той започна все по-силно да ги мачка.

— Брийд!

Екстазът, който го прониза в мига, когато се сля с нея, го остави изтощен и задъхан. Известно време тя лежа неподвижно, загледана в блестящата синева на небето. После с едно бързо движение се измъкна изпод тялото му и грациозно се изправи. Загледа се замислено в него и докато той сънено гледаше в очите й, за миг го обзе страх. Силата, която се излъчваше от нея, беше почти осезаема.

— Това беше добре, А-дам. Хубаво. Сега А-дам мой. Завинаги.

Погледите им сякаш никога нямаше да се разделят и страхът на Адам започна да се превръща в паника. Пулсът му се ускори, дробовете му не можеха да си поемат дъх. След това всичко отмина. Брийд отмести очи и се засмя.

— А–дам уморен.

С два скока тя стигна до вира и се гмурна.

Адам затвори очи. Сърцето му биеше оглушително и се чувстваше напълно изтощен.

Дъжд от ледена вода върху лицето му го накара да се изправи.

— А-дам спи!

Смехът й беше дяволит. Беше застанала над него и ръцете й още бяха събрани в шепи. Залязващото слънце я обграждаше в блестящ ореол от златисточервено и за първи път той усети колко много време беше изминало. Бавно седна, а тя се отпусна на колене до него.

— А-дам щастлив?

Чувстваше жизнеността и възбудата й, но и още нещо — необуздано и необяснимо застрашително.

Не можеше да отрони и дума, затова само кимна.

Тя се надвеси над него развеселена и посегна към раницата.

— Брийд гладна — извади тетрадката, книгата за птиците, бинокъла и тъжно поклати глава. — Няма торта.

Той се разсмя и най-накрая магията беше развалена.

— Не, няма торта. Ти я хвърли във водата.

Адам скочи на крака, изтича до вира и се хвърли в студената чиста вода, която заличи напрежението и самопрезрението, което се прокрадваше в душата му. Той преплува вира по дължина колкото можеше по-бързо и когато се отправи обратно, видя, че Брийд се е облякла и вдигнала косата си на тила със сребърната халка. Когато стигна брега, от страстна и изискваща жена тя се беше превърнала в гладно дете.

— Отидем при мама. Даде нас питки.

Адам кимна.

— По-добре да побързаме. Притъмнява.

Сега, когато тя беше напълно облечена, страхът му намаля, но го измъчваха срам и притеснение. Не искаше Брийд да го гледа гол. Щеше му се да се обърне, когато излиза от водата, но тя стоеше, без да помръдне.

— Побързай, А-дам.

— Идвам.

Ядосан, той започна да се измъква от водата. Но Брийд вече не го гледаше. Очите й бяха отправени към далечното било, където мъглата се събираше между дърветата.

— Побързай, Адам — повтори тя. — Тръгваме.

 

 

Той нямаше намерение да остава цяла нощ. Беше решил да намери пътя към вкъщи в тъмнината, но огнището на майка й беше топло, а беше и уморен. На няколко пъти задряма, облегнат на грапавата стена на колибата, и най-накрая заспа. Брийд се усмихна на майка си, вдигна рамене и се засмя. Завиха го и го оставиха да спи. После се свиха на леглото си от пирен, покрито с вълна, обърнаха се с гръб към вратата и заспаха дълбоко.

Адам се събуди внезапно. Колибата беше студена, огънят тлееше, камъкът зад гърба му беше мокър от кондензираната влага. Въпреки че беше схванат и се чувстваше неудобно, остана неподвижен и се вслуша в абсолютната тишина. Брийд и майка й все още спяха, но нещо го беше събудило. Внимателно отметна вълненото одеяло, с което го бяха завили и се изправи. Отиде до вратата, дръпна кожената завеса и излезе в студената бяла мъгла на зората.

Отиде на пръсти до потока, коленичи и плискаше лицето си с вода, когато чу зад гърба си дрънчене на метал в камък. Обърна се, отметна коса и хвърли поглед наоколо. Миг по-късно няколко сиви фигури се появиха в периферията на зрението му и той различи двама мъже, които водеха конете си към колибата. Обхванат от внезапен страх, замръзна на мястото си. Единият от тях със сигурност беше Гартнет. Адам за малко не извика, когато разпозна в другия високия слаб мъж, който беше го заплашил с нож в селото на Брийд. Огледа се отчаяно за някакво скривалище, но единственото му прикритие беше мъглата.

— Брийд? Майко? Будни ли сте?

Гласът на Гартнет проехтя смущаващо силно в тишината. Въпреки че не можеше да говори техния език, Адам беше научил достатъчно, за да следи разговора.

— Имаме гост.

Не можеше да види колибата, но след малко дочу шум от стъпки и объркания глас на майката на Брийд, която поздравяваше новодошлия с почти същите думи, с които някога беше посрещнала и Адам.

— Благородни братко, добре дошъл в нашия дом. Седни. Сега ще донеса храна.

Адам знаеше думата брат. Намръщи се. Дали я използваха винаги като обръщение или наистина този мъж беше чичо на Брийд? Ако беше така, защо за бога, не му беше казала?

— Броихан дойде да види как върви работата ми, майко — гласът на Гартнет беше както винаги ясен и силен. — Къде е сестра ми?

— Сега ще дойде. Носи питки и бира за нашия гост.

Адам си представи ужаса им, догадките какво е щяло да се случи, ако той беше още там и облекчението, че си е тръгнал.

Трябваше да върви. Всеки миг мъглата можеше да изчезне, отнесена от утринния вятър или стопена от слънцето. Той видя силуета на Гартнет, който отиваше да завърже конете за бора, който наричаха „Наблюдателницата“.

Адам внимателно се изправи. Пристъпи върху гъстата трева, избуяла около реката. Ако можеше да стигне заслона на дърветата, щеше да се скрие в клисурата, преди да се съмне окончателно.

Направи още една крачка и замръзна. Силният, дълбок глас прозвуча толкова отблизо, сякаш мъжът беше до него.

— Кралят все още забавлява християните в Крейг Фадрейг. Нареди да сложим кръстове из кралството за възхвала на бог Исус. Смята, че Колумба може да ме победи.

— Тогава той със сигурност греши, чичо.

Гласът на Гартнет се чуваше откъслечно. За миг мъглата изтъня и Адам видя двамата мъже, застанали пред колибата. Когато видя Броихан да се обръща, той си пожела да е невидим.

— Разбира се, че греши. Призовах бурите да съборят дърветата около него, да потопят лодката му, да убият коня му — Броихан си пое дъх през зъби. — Той смята, че неговият бог може да се пребори с моя, а кралят, в името на гостоприемството, ме моли да не се намесвам. Така да бъде. Но само засега. В мига, когато напусне кралския дом, ще го смачкам като муха.

Той плесна с длан по бедрото си и Адам стреснат подскочи. Ако помръднеше още малко, мъжът щеше да го види.

Нов облак мъгла ги обгърна, не по-плътен от сянка в зараждащата се светлина. Но за Адам беше достатъчен. Той бързо се отправи към дърветата, като не смееше да диша. На пътя му се изпречи храсталак от прещип и той с облекчение се сви зад него. Гласовете достигаха чак дотук.

— Трябва да издълбаеш кръст на гърба на свещения камък, Гартнет. Покажи ми скицата си и ще ти обясня. Няма да навреди, а ще достави удоволствие на краля и неговите посетители. По-късно, когато разцепя планините със силата на гнева си, ще им докажем, че нашите богове са по-силни. Малката Брийд ще ми помогне.

Той протегна ръка и докосна бузата й.

От скривалището си Адам можеше да я види. Затаи дъх и кожата му настръхна, когато видя ръката на мъжа да гали лицето й с дългите си криви пръсти. Тя държеше една от сребърните чинии, които Гартнет беше гравирал за майка си и предлагаше нещо от нея на госта. Той го взе и го поднесе към устата си. За миг Адам остана втренчен в безмълвната картина пред себе си, после мъглата се сгъсти и не можеше да види нищо повече. Без да се колебае, той побягна към дърветата, шмугна се между тях и заизкачва хълма колкото можеше по-бързо.

Първите слънчеви лъчи докосваха камъка. Останал без дъх, Адам изведнъж се сети, че е забравил раницата с безценните си книги и бинокъла. Изруга, но знаеше, че ще трябва да почака. Брийд щеше да се погрижи за тях. Докато заобикаляше камъка, почувства как слънцето затопля раменете му. Спря и прокара пръст по гравюрите. Това беше неговият камък. От едната страна бяха изрисувани странните символи и фигури на древните пикти, а от другата — украсеният келтски кръст. Нямаше и следа от новоиздялания камък на Гартнет, на който все още нямаше кръст.

 

 

Веднага щом я видя, Брийд скри раницата под завивките на леглото и спокойно огледа вътрешността на колибата за други следи от Адам. Чичо й веднага би ги забелязал. Зрението му превъзхождаше това на обикновените смъртни. Молеше се с всички сили Адам да си е отишъл, не просто да се е скрил в мъглата, а да е напуснал земите им.

Знаеше, че чичо й подозира нещо. Той не се доверяваше на Гартнет и това личеше по честите му посещения. Гартнет беше твърде млад. Длъжността на каменоделец и пазител на Вратата беше свещена и изискваше продължително обучение, също като за жрец или бард. Тя се предаваше по наследство и Гартнет я пое, когато баща им почина преди две години. За да я изпълнява, човек трябваше да има способността да преминава от едно време в друго и смелостта да го прави. Това беше забранено за всички, освен за посветените, но понякога хората преминаваха през Вратата, без да усетят — както Адам.

Още първия път, когато го беше видяла, Брийд разбра, че Адам идва отвъд Вратата. Странните му дрехи и език го доказваха. Внимателно беше наблюдавала как изминава пътя, който беше смъртоносен за всички, освен за малкото, които го познаваха. Беше се убедила, че той е човек, а не дух или призрак, макар и твърде млад, за да е посветен. Хареса го още първия път, когато го видя, а сега го направи свой завинаги. Лека усмивка тайно докосна устните й за миг и изчезна. Каквато и да беше неговата сила, тя щеше да я притежава.

— Брийд!

Нетърпеливият вик отвън я накара да подскочи. Като се огледа още веднъж набързо, тя излезе в мъглата под строгия поглед на чичо си.

— Изглеждаш уплашена, дете — той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. — Не се бой!

Сложи ръка под брадичката и повдигна лицето й. Тя отмести поглед, когато срещна очите му, притеснена, че ще открие новопридобитата й женственост, която още пулсираше във вените й с енергията от мъжкото докосване. Почувства как очите му проникват до дъното на душата й, но след миг той отвърна поглед и се обърна към сестра си.

— Тя съвсем ще подивее тук, Джема — гласът му беше рязък. — Ако ще служи на свещено място, има много да учи.

Ръката му бавно, почти прелъстително, погали бузата на Брийд.

Тя се отдръпна от докосването му и изправи гръб.

— Искам да следвам Пътя на Словото, чичо.

Погледна го спокойно. Страхът й беше изместен от студена решителност.

— Вече научих много неща от Друст, барда в Абърнети. Съгласи се да ме научи на всичко, което знае.

Видя как лицето на чичо й почервеня и веднага съжали за храбрите си думи.

— Как се осмеляваш да предопределяш живота си! — изрева той.

Брийд не отстъпваше.

— Това е мое право, чичо, ако съм надарена с памет и слово.

Имаше това право като дъщеря на две древни фамилии от бардове, едната, от които — майчината й — беше с кралско потекло. Самият Броихан, чичо й, беше настойник на краля и Върховен друид.

Настъпи дълга тишина. Джема стоеше на входа с кана в ръка. Тя се канеше да налее отново бира на брат си, но застина със затаен дъх, вперила очи в лицето му.

— Вие ли я научихте на това?

Броихан погледна първо Джема, а после — Гартнет.

Брат й отговори пръв.

— Ако това е нейното призвание, чичо, навярно боговете са й го пратили. Без тяхна помощ тя не би имала способностите да се учи от Друст — каза Гартнет с гордост и достойнство.

Брийд прикри тържествуващата си усмивка. Искаше й се да го прегърне, но не помръдна от мястото си.

Чичо й рязко се извърна. Отиде до един от пъновете, сложени за сядане близо до огъня, уви се плътно с наметалото си и седна.

— Рецитирай — нареди й той.

Брийд си пое дъх и погледна към Гартнет. Той мрачно кимна. Своенравието, упоритостта и вродената властност на сестра му, се укротяваха само в присъствието на чичо им.

Тя пристъпи напред. Отначало беше прекалено нервна, за да говори, после по чудо се успокои. Изправи гръб, вдигна глава и започна.

Учителят й се беше постарал. През дългите зимни вечери край огъня, той беше забелязал Брийд сред слушателите си. Познавайки нейния произход и ум, неуморно беше повтарял дългите стихотворения и легенди, докато тя ги научи без грешка. Както знаеше и Адам, паметта на Брийд беше изключителна. Тя заслужаваше да бъде обучавана от бардовете.

Най-накрая Броихан вдигна ръка и кимна.

— Наистина езикът ти трябва да е благословен от Богинята. Това е хубаво. Ще продължиш да учиш.

Погледна я за миг и ясно видя нейната зараждаща се сила, дивата й необуздана връзка с Богинята. Намръщи се за миг и сянка премина през лицето му. Тази упоритост и праволинейност трябваше да бъдат внимателно направлявани, докато настъпи подходящият момент.

Отново се обърна към сестра си.

— И двете ти деца са надарени, Джема, това е много хубаво. Веднага щом този Колумба се завърне на запад, откъдето е дошъл, ще трябва да прогоним бог Исус от страната. Те ще ми помогнат да го направя.

Така щеше да я използва. И да я укроти.

Кралската й кръв ще пречисти земята, осквернена от пратениците на бога Исус.