Барбара Ърскин
По-силна от времето (22)

20

Къщата беше празна. Застанал на ветровития уелски хълм, Мерин се огледа, изненадан. Знаеше, че имат нужда от него. Беше чул гласове, които го викаха. Беше сигурен, че Бет е в опасност, но къде беше тя? Остана за миг, загледан към долината, изпъстрена със светлини и сенки, заслушан в далечния крясък на мишелова, който кръжеше високо в небето. В далечината, зад ливадите около Уай, стръмният склон се издигаше на фона на следобедното небе. Беше мъгливо. От север идваше дъжд. Идваше и още нещо. Глас от мрака.

Той се качи обратно в колата и остана неподвижен за миг. На седалката до него купчината стари книги, подбрани от библиотеката му, съдържаха цялата информация, която му беше необходима. Една от тях, стар викториански пътеводител, лежеше отворена. Той я погледна и се намръщи. После изведнъж разбра какво трябва да направи. Бързо пое надолу по пътя, зави зад ъгъла и сви по следващата алея надолу, между високите храсти, някои от които се срещаха над пътя и образуваха тесен тунел. Дългите му силни пръсти стискаха здраво кормилото, докато колата се плъзгаше по чакъла и шистите към реката и моста Глазбъри.

Черквата беше отворена и Мерин влезе в мрачния студен неф. В ръката си държеше стария пътеводител, отбелязал с пръст страницата, която описваше кръста на св. Мейлинг в Брин-ир-Хид, около който, според легендите, феите танцували в навечерието на лятното слънцестоене. Той спря и погледна гравюрата, която показваше кръста. Разбира се, на него нямаше символи на пиктите и посочената дата беше около 650 г. сл.Хр., сто години след св. Колумба, но св. Мейлинг е бил пикт по произход. Беше ли наследил тайните знания на пиктите? Дали в е знаел тайните места в околността на своето закътано уелско абатство, където тъканта на времето е тънка и човек може да се приближи към Бога?

Кръстът беше там, в западната част на черковния кораб. Беше огромен, сив и тежък, но му липсваха величието и силата, които е излъчвал под открито небе. Сега, като повечето древни камъни, красотата и историческото му значение го бяха направили ценен. За да бъде опазен от вандалите и времето, той беше прибран на закрито, но това беше унищожило силата му, беше прекъснало връзката му със земята и го беше превърнало в безличен експонат за любопитните туристи, които го зяпаха, отминаваха и забравяха.

Мерин приближи до него, като мислеше за камъка на Броихан на хълмовете на Шотландия. Онзи камък беше все още жива част от околността, свързана със земните енергии. Той притежаваше собствена сила, както и онази, която издълбаните върху него фигури му бяха придали. Мерин вдигна ръце и сложи длани върху огромния камък за минута, за да почувства дали нещо беше останало от неговата сила. Беше студен и грапав, укротен от неподвижната, спокойна атмосфера на черквата, но някъде дълбоко под дланите му се усещаше леко пулсиране. Доволно кимна. Тишината в черквата изведнъж стана напрегната. Не се чуваше никакъв шум от селото отвън, нито от шосето зад храстите, където превозните средства препускаха между Херфорд и Брекън из широката долина на Уай. Мерин лекичко прокара пръсти по каменната повърхност на кръста. Да, сега отново го почувства. Беше пробудил камъка от съня му. Той се усмихна и изпразни ума си от всичко, освен от усещането. В продължение на няколко секунди пулсацията сякаш се усилваше, после чу зад себе си вратата на черквата да се отваря. Гневно отстъпи назад. С отварянето на вратата шумът, светлината и движението отново нахлуха вътре. Странната неземна тишина беше изчезнала.

Той зачака, търпеливо скръстил ръце, докато посетителите се размотаваха наоколо, заровили глави в пътеводителя; гледаха към тавана и прозорците и шумно разговаряха помежду си. После дойдоха и застанаха до него пред кръста, като разглеждаха стария боядисан в зелено ръчен плуг, който кой знае защо беше поставен между пейките. Напрежението беше изчезнало. Ако беше искал да осъществи контакт с камъка или неговите създатели, беше пропуснал момента. С лека, учтива усмивка, той се обърна и излезе от черквата.

Навън спря и пое дълбоко студения въздух.

Почака десет минути, за да види дали ще излязат от черквата и ще си тръгнат, но от тях нямаше и следа. После още една кола спря и от нея слязоха три стари дами. Той изруга наум и се упъти към собствената си кола. Докато беше в черквата, навън беше паднала мъгла. Беше влажно, тъмно и студено, но той трябваше да намери място, заредено с енергия. Спря за миг да погледне картата си, като си припомняше къде се намира пътеката, после излезе на пътя.

Близо до стария хамбар видя стрелката, която сочеше през прелеза нагоре по пътя. Огледа полето, което се простираше надалеч в мъглата. Тук-таме в далечината се виждаше мъгливият силует на някое самотно дърво. Мястото беше пусто.

Ставаше все по-студено и влажно. Дъждът се стичаше в яката му; той потрепери, докато минаваше през прелеза и внезапно се замисли дали постъпва разумно. Все пак не беше вече млад, а това, което се канеше да предприеме, беше безкрайно опасно. Застана на място, огледа се, ослуша се. Беше прав. Някъде наблизо имаше проход към миналото.

Той решително продължи напред, пъхнал ръце в джобовете си, с очи, вперени в калната пътека. Зад него мъглата се спусна, разнесе се, после отново се спусна. От шосето не се чуваше нито звук. Само вятърът и тишината отекваха в съзнанието му. Сега беше много близо. Чувстваше привличането на земята. Спря и се отпусна, за да почувства енергията, която трептеше под краката му. Кръстът беше някъде наоколо, на билото на малък хълм, забит в плетеница от вени, в които пулсираше жизнената сила на вековете. Оттук можеше да намери Броихан и Брийд, Бет, Лайза и Адам Крейг и ако беше необходимо, да се отправи към самото сърце на Шотландия.

 

 

Бет и Гил се наслаждаваха на вечерята в трапезарията на „Лох Дуб“, когато Дейв се появи на вратата.

— Бет? Извинявайте, че ви прекъсвам — на масата между ножовете, вилиците и чиниите с вкусна розова сьомга бяха разхвърляни бележки и скици. — Търсят те на телефона. Познаваш ли някой си Кен Макларън?

Бет се изправи.

— Това е свещеникът. Божичко, какво ли се е случило?

Тя последва Дейв и той я покани в офиса си.

— Говори от тука, за да не се качваш догоре.

Гил се появи и застана до вратата, когато тя взе слушалката.

— Госпожице Крейг? Мислех, че трябва да знаете. Дядо ви се върна. Видях го този следобед, точно след като заминахте — Кен се поколеба. — Изглеждаше много разтревожен, потиснат и ядосан. Зная, че искам твърде много от вас, но си мисля, че може би ще е добре, ако можете да дойдете.

— Сега? Тази вечер? — адреналинът изпълни вените й. Тя погледна към Гил пребледняла. Той тревожно я наблюдаваше. — Не знам дали мога да направя нещо. Аз едва го познавам и не мисля, че ще бъда от полза.

— Моля ви, Бет. Мисля, че някой трябва да поговори с него, а мен няма да послуша.

Тя беше сграбчила молива и трескаво рисуваше малки кръгчета и спирали по чистия бележник на Дейв.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Просто елате и поговорете с него. Уверете го, че някой мисли за него. Предупредете го, че това, което прави, е опасно. Моля ви. — В гласа на другия край на жицата се усещаше спокойната увереност на човек, който е свикнал да получава това, което иска.

— Какво можех да кажа? — тя затвори телефона и погледна нещастно Гил.

— Можеше да откажеш — той се намръщи. — Ако тръгнеш, ще дойда с теб.

— Звучи глупаво, но съм уплашена.

— Не е нужно да ходиш, Бет — Гил сложи ръце на раменете й. — Наистина не е нужно. Просто се обади на Макларън и му кажи, че не можеш да отидеш. Или аз ще го направя. Той се възползва от чувствата ти и това не е честно.

— Но той е прав. Дядо е съвсем сам. Навярно е уплашен. Той никога не би се върнал в Уелс, ако нямаше нужда от помощ.

Гил въздъхна.

— Тогава обади се отново на Лайза. Навярно вече се е прибрала. Тя е тази, която трябва да говори с него, не ти.

Бет се поколеба. Идеята й харесваше. Но после поклати глава:

— Не, тя е много далече. Какво би могла да направи? Ако някой трябва да отиде, по-добре да съм аз. Не знаем дали изобщо нещо се е случило. Може би просто е объркан. Или болен.

Или призовава някакъв демон в самотната си къща в планината…

Двадесет минути по-късно те тръгнаха. Дейв им направи термос с кафе и пакет сандвичи с говеждо, масло и горчица на прах.

— Вместо вечеря. Не мога да оставя гостите ми да умират от глад. Репутацията ми ще пострада — той подаде на Бет ключовете от поршето и попита: — Колко уиски изпи преди вечеря?

Тя се усмихна убедително.

— Не толкова много, че да ме хванат, Дейв, честно. Нищо ми няма. Колата ти няма да пострада.

Той сви рамене.

— Надявам се. Не искам да изгубя последния спомен от светския живот.

— Няма страшно.

Тя караше бързо, но внимателно по тъмните лъкатушещи пътища и усещаше, че седящият до нея Гил е необичайно мълчалив. Фаровете прорязваха околността при всеки завой и осветяваха пирена, орловата папрат, скалите и водата с неумолимите си лъчи. Минаваха миля след миля, без да срещнат друга кола и най-после завиха по шосе А-9.

— Почти стигнахме — тя се осмели да го погледне.

— Карай по-бавно. За никъде не бързаме.

— Колкото по-бързо стигнем там, толкова по-бързо ще можем да се върнем.

Кокалчетата на пръстите й върху волана бяха побелели. Тя сви на изток. Върху стъклото се посипаха дъждовни капки и Бет осъзна, че луната беше изчезнала зад черните облаци.

— Колко е часът?

— Минава девет. Макларън ще дойде ли там?

Тя кимна, с очи приковани в острите завои. Лиственици и борове се издигаха по стръмните склонове от двете страни на асфалта. Когато колата започна да се изкачва по пътя към Шилинг Хауз, светлините на фаровете се насочиха към небето.

Колата на свещеника не се виждаше никъде. Бет паркира до синьото пежо на Адам и изключи мотора. В къщата не се виждаха светлини.

Гил се взря през мокрото стъкло.

— Сигурна ли си, че добре си го разбрала? Може би е трябвало да отидем в къщата му.

Тя поклати глава. Стомахът я присвиваше от тревога. Сграбчи дръжката на вратата, излезе и задиша дълбоко студения свеж въздух.

— Не, той каза в Шилинг Хауз. Да заобиколим отзад.

Бет се поколеба и Гил я последва. Прегърна я и целуна косата й.

— Всичко е наред. Макларън навярно е тръгнал насам. Предполагам, че не е очаквал да стигнем толкова бързо — той стисна ръката й и уверено я поведе край къщата.

От кухненските прозорци се лееше светлина и те почти веднага видяха Адам да стои на кухненската маса, загледан в нещо пред себе си. Бет погледна към Гил.

— Да почукам ли?

Той кимна.

Адам вдигна очи, стреснат от звука, после бавно приближи вратата и я отвори.

— Ето те и теб, момиче, Кен ми каза, че си тука — той не се усмихваше. — По-добре да влезеш. И ти също, момко — погледна към Гил. — Глупаци такива.

— Искахме да се убедим, че си добре — каза Бет тихо, когато Адам затвори вратата зад тях. Тя огледа нервно кухнята. Изглеждаше почти както я бяха оставили по-рано, но този път на печката имаше чайник, а Адам беше поставил чаша и буркан нескафе на масата между книгите.

— Добре съм — каза той, като не сваляше поглед от тях.

— Дойдохме вчера, защото се безпокоях за тебе. Вратата не беше заключена и изглеждаше, че те няма от известно време.

Тя изведнъж осъзна, че чинията със засъхнала храна беше изчезнала от дъската за изцеждане на съдове. Предположи, че Кен Макларън я е изхвърлил, преди да си тръгне.

— И вие решихте да се намесите — той говореше кротко. — Бет, скъпа, имах много сериозна причина да не искам да дойдеш тук. Не съм толкова стар и изкуфял, че да не мога да се грижа за себе си. Напълно с ума си съм. Опитвах се да те предпазя — Адам въздъхна дълбоко. — Но щом вече си тука, предполагам, че трябва да ви разкажа цялата история — взе буркана с кафето и откачи от куките на шкафа още две чаши. — Изпратих Кен да се прибере. Той ме предупреди, че ви се е обадил. Много приятен млад мъж, но не знае защо съм тук. По-добре да не го замесваме.

— Да не го замесваме в какво, докторе? — обади се най-сетне Гил.

Адам вдигна вежди и го погледна. В очите му проблесна лукава искрица, докато разбъркваше кафето си.

— Доктор Джекил или доктор Франкенщайн? Разбирам какво си мислите, младежо — как ви беше името? Не, аз не създавам чудовища — той замръзна с капеща върху масата лъжица и за миг се взря в пространството. — Или може би правя точно това. Кой знае?

Обърна се и ги поведе към всекидневната, където седна на канапето. Бет хвърли поглед на Гил и го последва. Гил взе двете останали чаши.

Тримата седяха минута-две мълчаливо, осветявани от мекия блясък на настолната лампа в ъгъла. Навън вятърът се беше усилил и се чуваше как дъждовните капки удрят стъклото.

Адам се изправи и погледна към Бет.

— Предполагам, че Лайза не ти е разказвала много за мене — започна той бавно. — Пък и защо ли? Аз никога не съм се държал като истински дядо.

Бет вдигна рамене.

— Разказвала ми е това-онова.

Той бавно кимна.

— Казвала ли ти е за Брийд?

Бет погледна към Гил.

— Не си спомням — каза тя внимателно.

Адам въздъхна. Мълча дълго, преди да започне разказа си. В стаята не се чуваше нищо, освен шума на вятъра, който стенеше около стрехите на стария покрив и тихият, монотонен глас на разказвача.

— Когато моята Джейн умря, аз проклех Брийд. Изпратих я обратно в ада, от който беше дошла. Тя уби твоя баща, моят Кълъм… — гласът му пресекна и той погледна встрани, после скри очите си с ръка. Пое си дълбоко дъх и продължи. — Тя уби Фил Стивънсън. Уби и майка ти.

Бет го гледаше, онемяла от ужас, с очи приковани в лицето му. Беше се вледенила.

Когато свърши разказа си, Адам се изправи. Отиде до прозореца и се втренчи навън в тъмнината.

— Обърнах й гръб. Не исках да чуя молбите й. Проклинах я отново и отново — той млъкна, загледан в отражението си в тъмното стъкло. — Отидох в Америка и дълго обикалях. Пиех много.

Бет гледаше невиждащо към наполовина пълната бутилка уиски в ъгъла на бюрото.

— После отидох на юг. Бях в Бразилия, в Перу, в Боливия. Мислех, че мога да я забравя, но тя беше с мен, в главата ми. Където и да идех, чувах как ме вика. А-дам! Тя ме молеше да я допусна в живота си. Иначе Броихан щеше да я убие.

Той отново млъкна. Гил и Бет мълчаливо го наблюдаваха.

— Един ден ме прибраха от улиците на Ла Пас. Не си спомням какво съм правил там. Бяха ме били и обрали, но все още бях жив. Един шотландски свещеник ме приюти. — Той сухо се изсмя. — Католически свещеник. Баща ми с цялото си презвитерианско тесногръдие без съмнение се е обърнал в гроба, но човекът беше истински християнин. Той ми показа какво означава християнството. Беше изпълнен със състрадание, опрощение и любов. Когато се възстанових, работих няколко години за него в мисията. В някои отношения все още не разбирах кой съм. Знаех името си. Пазех си паспорта. Оказа се, че съм го носил в пояс под дрехите си и крадците не го бяха намерили. Но това беше всичко, което знаех. От посолството се опитаха да намерят семейството и адреса ми, но разбира се, аз бях продал къщата и нямах семейство.

Без да забелязва болката по лицето на Бет, той продължи. Очите му бяха втренчени в някаква далечна точка.

— Тогава Брийд се появи отново. Започнах пак да чувам гласа й, все по-силно. Броихан беше съвсем наблизо и тя беше уплашена до смърт. Знаех, че трябва да се върна. Отец Джон ми даде пари назаем, за да долетя обратно в Англия — той отново млъкна. — Когато пристигнах в Англия, паметта ми започна да се връща малко по малко. Открих някои приятели. Открих Робърт Хардинг, бившия ми партньор. Открих адвоката и банката си. Оказа се, че имам много пари. Изпратих на отец Джон парите за билета, и други — за мисията. Помотах се малко, без да знам къде да отида. Не можех да прогоня Брийд от ума си. Още я чувах да ме вика и да ме моли. Затова се върнах в Шотландия — настъпи дълга тишина. После той продължи. — Бях забравил толкова много неща… Полека-лека всичко се върна в паметта ми. Смъртта. Убийствата. Но каквото и да беше извършила, колкото и да бях ядосан, започнах да разбирам, че го беше направила от любов към мене. Тя идваше от друг свят, където хората мислеха по различен начин. Не разбираше колко зла и отмъстителна е била — млъкна, сякаш обмисляше нещо, после поклати глава. — Трябва да й простя. Така постъпват християните. Трябва да я освободя, да я спася от Броихан. Но не мога да я намеря.

Върна се при стола до горящата печка и седна.

— Когато бях млад и за първи път срещнах Брийд, тя беше най-вълнуващото нещо в живота ми. Екзотична. Красива. Мислех, че е калайджийка. Така наричахме циганите в Шотландия. Но тя, разбира се, не беше.

Адам затвори очи и отпусна глава на облегалката на стола. Бет съсредоточено го изучаваше. Имаше мъжествено, силно лице. Загарът му изпъкваше на фона на буйната бяла коса. Беше висок и слаб, а ръцете му, които стискаха облегалките на стола бяха повече ръце на работник, отколкото на доктор.

— Аз все още я желая, Бет — видът му беше измъчен. — Независимо от всичко, което е направила, аз все още съм обсебен от нея. Опитвам се да я извикам обратно, но не получавам отговор.

— Какво е тя? — Бет шепнеше.

Той сви рамене.

— Броихан бил главният друид и настойник на крал Бруд. Той е човекът, който се противопоставил на св. Колумба, който дошъл от Айона, за да покръсти пиктите. По всичко личи, че е бил могъщ магьосник.

Бет погледна към Гил. Той се беше намръщил.

— Искате да кажете, че този Броихан е някакъв призрак? Че той преследва Брийд, а тя преследва вас? — попита той накрая.

— А коя е Брийд? — намеси се Бет тихичко.

— Брийд е дъщеря на сестрата на Броихан — Адам не отваряше очите си.

— Значи — Гил внимателно подбираше думите си, — Брийд също е призрак?

— Не! — Адам се изправи и в очите му проблесна гняв. — Не, тя не е призрак. Как би могла да е призрак?

Те се спогледаха.

— Тогава коя е тя? — настоя Гил.

— Тя е пиктска принцеса, обучена за бард и жрица. Обучавала се е в техните училища. Обучението трае деветнадесет години, но тя го прекъсна — той млъкна и за миг се замисли. — Тя наруши свещените клетви. Избяга след мене и Броихан я прокле — Адам гледаше в пространството, сякаш четеше фактите от някакъв списък в ума си. — Прочетох много книги, за да открия всичко това. Дрехите й бяха толкова екзотични, езикът — тъй странен. Когато бях дете, смятах, че е циганка и дълго време мислех така. Дива, великолепна циганка. Но тя беше много повече от това. Тя имаше сила и знания. Опасна сила и още по-опасни знания.

Гил погледна към Бет и направи гримаса. Сложи показалец на слепоочието си и го завъртя. Бет се намръщи. И тя се беше зачудила дали дядо й е нормален. Прочисти гърлото си.

— Да не би да искаш да кажеш, че тези хора и онова училище все още съществуват?

— Всичко съществува още, Бет. В паралелните на нашия свят светове. Помниш ли „Четири Квартета“^[1]? Онзи прекрасен цитат за времето? Трябва да го потърсиш.

Тя прехапа устни и сви рамене.

— И Брийд може да пътува между тези паралелни светове?

Той кимна, все още втренчен в далечината.

— Мисля, че е била предопределена да бъде бард. Има феноменална памет. Но беше надарена и с други способности. Научи се да се преобразява. Фърнес забеляза това. Не можеше да повярва.

— Фърнес? — Гил най-после взе кафето си и погледна към Бет.

— Фърнес беше психиатърът, който се грижеше за нея, когато беше болна — Адам внезапно се обърна с лице към него. — Мислиш, че съм луд, нали? Не те обвинявам. Защо трябва да ми вярваш? Направо не е за вярване. Тя можеше да се превръща в котка — той стана и известно време се разхожда напред-назад. — Всичко това го има в книгите — посочи към масата. — Изучаваш животното и медитираш върху него; после изпадаш в транс, напускаш тялото си и се сливаш с него. Можеш да се превърнеш, в каквото пожелаеш — орел, кон, сьомга, змия. Какво има, момиче?

Той внезапно забеляза пепелявото лице на внучката си и чу как тя рязко си пое дъх.

Бет прехапа устни.

— В Пен-и-Форд ме нападна котка. Съседката ми каза, че някога баба Джейн също била нападната… — гласът й заглъхна.

Адам мълчеше. После разтърси глава.

— Защо не мога да я намеря? — гласът му беше тревожен.

— Нали не мислиш наистина, че това е била тя? — Гил не можеше да повярва.

Бет се намръщи. Беше наполовина уплашена, наполовина скептична като него.

— Ти като че ли си изучавал това преобразяване — тя се опита да говори спокойно, осъзнала, че е на прага на истерията. — Опитвал ли си го, дядо?

Той поклати глава.

— Още не съм се научил да се съсредоточавам достатъчно. Техниката ми не е добра. Но трябва да се науча. Трябва да я намеря. Да се убедя, че вината не е била нейна, че тя е била принудена от онзи звяр Броихан. Че вече не представлява опасност за Лайза или за тебе, Бет. Имам нужда от нея и трябва да се убедя в това.

— А ако Броихан те дебне? — Бет не знаеше накъде да погледне. Не можеше да повярва, че води подобен разговор.

Той погледна към нея натъжено.

— Мислиш, че е много смешно, нали, Бет? Попитай баба си. Тя ще ти разкаже. Напъни малкия си, стандартен мозък и използвай въображението си, ако не можеш да използваш разума. Учуден съм, че тя те е отгледала, а не притежаваш никаква интуиция.

Бет погледна встрани, наранена от презрението в гласа му.

— Аз не страдам от предубеждения — каза тя отбранително. — Просто никога преди не съм смятала, че тези неща са верни.

— Чувала ли си за Айнщайн?

— Разбира се, аз…

— Чувала ли си за квантовата механика?

— Не разбирам…

— Не разбираш. Но това не значи, че не съществува. Един от недостатъците на съвремието е, че само сравнението с вече известни неща може да бъде категорично доказателство, че нещо съществува. Разбира се, моята професия е особено зависима от този недостатък и аз бях обучен в емпиричната наука — той отново седна. — Но ние направихме грешката да пренебрегнем всичко, което не можем да обясним със собствените си критерии и да отречем всички феномени, които не се поддават на така наречените научни експерименти и доказателства. Това е толкова самонадеяно — Адам се наведе и удари с юмрук по масата. — Радвам се, че полека-лека нещата се променят — той отново посочи към книгите и списанията, разхвърляни по масата. — Ако ги прегледате, ще откриете невероятна смесица от наука и шарлатанство. Надеждите на Новото хилядолетие, проникновението — какви ли не боклуци, но и истински вдъхновяваща експериментална наука, най-после съчетана с философия и наблюдение на нещата, които нямат рационално обяснение — той замълча за момент, после бавно продължи, сякаш говореше на дете. — Видях жена, живяла по времето на св. Колумба, тоест през шести век след Христа — от плът и кръв като тебе — той кимна към Гил, който с мъка се опитваше да скрие недоверието си. — Говорих с нея, докосвах я, любих я. Не съм луд, нито халюцинирам, както явно си мислиш, млади момко. И не съм, както смята нашият общ приятел Кен Макларън, продал душата си на дявола — Адам изведнъж стана. — Днес бях в университетската библиотека в Единбърг и много се уморих. Искам да си легна. Така че, ако вие двамата ме извините, бих искал да си тръгнете. Не виждам причини да идвате отново. Не обичам да ме вземат на подбив.

Веднага щом се качиха в колата, Гил продължително изсвири с уста и удари с ръка по таблото.

— Луд за връзване!

Бет лекичко се усмихна, донякъде съгласна с него, но все пак уплашена.

— Иска ми се да бях сигурна.

— Да не би да му вярваш?

Тя сви рамене.

— Нека не говорим за това сега — притвори очи, после посегна към дръжката на вратата. — Слушай, изтощена съм, ще караш ли вместо мен?

— Разбира се — той се протегна и докосна бузата й. За миг те се погледнаха в тъмнината и Гил, завладян от любов и желание да я защитава, се наведе и леко я целуна по устните. — Съжалявам, Бет. Всъщност изобщо не е смешно, нали? Старецът навярно е опасен за самия себе си. Хайде! Ще карам до хотела — той излезе от колата и заобиколи отзад.

Бет остана за миг неподвижна. Притеснението й за Адам внезапно беше изместено от целувката на Гил. Тя затвори очи и тихичко се сгуши в топлия мрак на колата. После колебливо протегна ръка към дръжката, отвори вратата и излезе в студения вятър. Светлините в къщата зад тях вече бяха угаснали. Нощта беше много тиха.

Бет потръпна.

— Горкият дядо!

Ръмженето, което долетя от рододендроните зад нея беше толкова тихо, че тя се зачуди дали не си въобразява. Спря с ръка на дръжката, косата й настръхна и по гърба й предупредително полазиха тръпки.

— Гил!

Той беше обиколил от нейната страна на колата и стоеше наблизо.

— Какво има?

Тя усещаше топлината и сигурността му.

— Чуй! — тя затаи дъх. — Божичко! Слушай!

— Бет, не трябва да вярваш в тези измислици — Гил обгърна раменете й и я притисна към себе си. — Това е просто вятърът. Хайде, влизай вътре. Да тръгваме, преди отново да завали.

Този път ръмженето беше по-силно и той също го чу. Двамата замръзнаха от ужас.

— О, боже, Гил! Това е тя!

Той преглътна, вперил поглед в мрака.

— Влизай бързо вътре — прошепна и я бутна обратно на шофьорското място. — И затвори вратата.

— Ами ти?

— Аз ще мина от другата страна. Всичко е наред. Просто някакво животно. Навярно язовец или таралеж, нещо такова — той леко затвори вратата след нея и се обърна към храстите. Не виждаше нищо. Вятърът се беше усилил внезапно и единственото, което чуваше, беше трептенето на дърветата и тревата, люлеенето на тежките листа на рододендрона.

С гръб към колата, той тръгна отново към другата врата.

Бет се наведе напред и я открехна.

— Влизай вътре, Гил!

Той се взираше в тъмнината, почувствал се нелепо уязвим, докато се промъкваше покрай задницата на поршето. Там имаше нещо. Усещаше как го наблюдава. Каквото и да беше изревало, то беше много по-голямо от таралеж. Пот се стичаше по челото му, когато достигна задната част на колата.

Хвърли се към вратата в мига, в който звярът скочи. Видя очите и зъбите му, усети миризмата на дъха му, преди да се хвърли вътре с главата напред и да се просне на седалката, наполовина в скута на Бет.

— Затвори вратата! За бога, затвори вратата! — той прибра краката си със стон. Ръката му гореше.

Бет се протегна през него и отчаяно задърпа дръжката.

— Кракът ти ми пречи! Дръпни го навътре! Не мога да затворя!

Тя видя през стъклото, само на сантиметри от лицето си, светещите очи на животното и почувства омразата му. После то изчезна.

— Гил! — тя трепереше като лист, докато той се опитваше да се изправи. — Добре ли си?

Гил се намести на седалката, като придържаше лакътя си. Пръстите му лепнеха от кръв.

— Тръгвай! Карай, Бет! — той целият трепереше. — Беше котка, видях я. Да бягаме от тука!

Тя запали мотора, включи на скорост и пое по пътя. Колата се закашля.

— О, боже!

— Успокой се — той си пое дълбоко дъх. — Не може да влезе в колата. Просто карай бавно. Да се махаме от тук…

— Ами дядо?

— Дядо ти ли? Той може да се погрижи за себе си. Не чу ли, че дори е спал с това изчадие! — Гил изстена от болка, когато колата се раздруса и пое напред. — Просто ни измъкни от тука, миличка. Моля те.

 

 

В тишината на своята спартанска спалня Адам погледна през прозореца в тъмнината. Угаси светлините и се качи горе веднага, щом неканените му гости изчезнаха. След няколко минути напълно беше забравил за тях. Отвори прозореца и се наведе навън, опрял лакти на студения камък. Вдъхна мекия нощен въздух, изпълнен с аромата на пирен, планинска мащерка и мокра земя. Прозорецът му от задната страна на къщата гледаше през малката градинка, с наскоро прекопаните розови лехи, към склона на хълма. Отвъд билото, което се очертаваше на фона на звездите, се намираше камъкът на Гартнет, обгърнат от енергията на своите загадъчни символи.

Той влезе с въздишка в стаята, дръпна един стол и седна, загледан в нощта. Беше твърде изморен за ритуала — тази вечер просто щеше да сънува, да се отпусне по вятъра на въображението си, докато, ако има късмет, сънят го приласкае и изтрие спомените за смъртта и страха. Да му останат само онези за красотата, сребристосивите очи, засмяната алена уста и тъмната копринена коса.