Барбара Ърскин
По-силна от времето (12)

10

Посещенията при Лайза, Фил и Джулиет станаха редовни. Вече десет години те прекарваха при тях всяко лято. Понякога Адам също идваше, понякога Кълъм отиваше сам с влака, но най-често Джейн качваше сина си в колата и те заедно тръгваха на запад.

Адам обичаше да остава сам вкъщи. Без Джейн тук беше спокойно. Можеше да се отпусне, да изпуши някоя лула в повече, да отиде до кръчмата, без съпругата му да го гледа с укор. А когато тя се върнеше, оставила сина си в Уелс за лятната ваканция, отиваха заедно на почивка. Точно през лятото, когато другите заминаха и го оставиха сам, той се осмели да пусне котката в къщата.

За Кълъм и Джейн пътуването през Англия беше същинско приключение. Никой от тях не би си го признал, но понякога Адам ги притесняваше. Той беше прекалено строг и имаше големи амбиции за Кълъм. С всяка изминала година го караше да заляга все повече в училище.

— Един ден ще станеш лекар като мене, синко — казваше той усмихнат и Кълъм кимаше в знак на съгласие.

Отначало това беше шега между двамата. Никой не знаеше, нито се интересуваше какви са дарбите на Кълъм, това нямаше значение. Момчето беше умно, резултатите от изпитите му винаги бяха добри. Но полека-лека нещата станаха сериозни. Натискът постепенно се увеличи и стана твърде силен. Майка му смяташе, че по този въпрос Адам често пъти изобщо не взима под внимание истинските чувства на Кълъм, а момчето не смее да наложи собственото си мнение, тъй като знае колко разочарован ще бъде баща му. Тя се опита да говори с него за това, но той й се усмихна по свойствения си чаровен начин, отхвърли косата от очите си и каза:

— Не се притеснявай, мамче. Няма да му позволя да ме кара да правя нещо, което не искам.

Тя трябваше да се задоволи с този отговор, убедена, че ще усети, ако той наистина се чувства нещастен. Кълъм не приличаше на Адам и доколкото можеше да прецени, не приличаше и на нея. Донякъде напомняше за баща й, починал преди четири години, но откъде идваха спокойната му увереност и естественото му държание, тя не можеше да разбере.

Повече не беше забременявала. Когато месеците преминаха в години, тя спря да се надява на чудото, което би могло да даде на Кълъм братче или сестричка и насочи цялото си внимание към него.

 

 

Това лято, когато Кълъм трябваше да реши какво ще учи по-нататък, тя реши, че трябва да си поговорят сериозно.

Да говори с него насаме се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. От първия момент, когато пристигнаха в Пен–и-Форд, той и Джулиет бяха неразделни. Бяха намерили два ръждясали велосипеда в хамбара на един съсед, и след като ги смазаха и поправиха, безспирно ги караха из градчето Хей или нагоре по хълмовете.

— Кълъм? — Джейн сложи ръка на кормилото, когато двамата прибраха пакетите със сандвичи в кошничката на велосипеда на Джулиет. — Изобщо не мога да те видя тази ваканция.

Бяха изминали вече две от шестте седмици, които щяха да прекарат тука.

— О, мамо! — на лицето му се появи усмивката, на която тя никога не можеше да устои. — Нали ме виждаш всеки ден през учебната година! Сега съм във ваканция. Ще бъда с Джули само за няколко седмици…

Тя сви рамене и отстъпи.

— Добре. Но нека поговорим тази вечер, моля те!

Той се намръщи.

— Нещо случило ли се е?

— Не, нищо не се е случило. Просто искам да обсъдим нещо.

Далече от баща ти. Далече от дома. Трябваше ли да му го каже направо? Усмихна се.

— Хайде, тръгвайте. Приятен ден и до довечера!

— Но, лельо Джейн, довечера ще ходим на забава.

Джулиет отхвърли златистата си коса на раменете. Носеше бледосиня риза и тесни джинси.

— Ще отидете, Джули. Чух, че баща ти ще ви закара с колата — Джейн успя да се въздържи и да не въздъхне. — Всичко, което искам, е половин час с Кълъм, после е изцяло твой.

Тя гледаше как карат по стръмния склон и чуваше веселия им смях дълго след като завиха и изчезнаха от очите й зад зелените храсти.

Джейн тръгна бавно обратно към къщата и се облегна за миг на вратата на овощната градина. Дали част от мъката й не се дължеше на ревност? Те бяха толкова свободни, днешните деца. Когато беше на тяхната възраст, над всички беше надвиснала заплахата от бъдеща война. Е, това не я беше спряло да ходи на забави. Изглежда детството на Адам беше най-самотно и нещастно. Той не говореше много за него, но в разказите му винаги присъстваха мрачният свещенически дом и суровият строг баща.

Малко над седемдесетгодишен, той все още живееше сам в къщата си. След смъртта на своята икономка, не беше наемал никой да се грижи за него. Те не го бяха посещавали нито веднъж през всичките години, когато бяха женени, въпреки молбите на Джейн и желанието на Кълъм да види бащиния си дом и да се запознае с дядо си. След сватбата бяха видели стареца само веднъж, когато беше дошъл на юг, за да присъства на кръщенето на внука си. Беше останал една нощ. Сдържаното и мрачно държание не му помогна да намери общ език с гостите на тържеството и той скоро беше помолил Адам да го закара на гарата. Баща и син почти не бяха говорили по пътя. Стиснаха си ръце на перона и Адам дори не изчака да види как баща му се качва на влака.

— За какво си се замислила?

Джейн подскочи стреснато. Лайза беше излязла на слънце и застанала до нея.

— Бях далеч от тук.

— Да не се тревожиш за мъжа си?

— Не — Джейн се усмихна. — Слава богу, няма защо. Мислех за Кълъм.

— На мене ми изглежда наред.

— Така е, но понякога се чудя дали Адам не е твърде строг с него. Знаеш ли, странно е. Той мрази баща си, задето е толкова суров, но много прилича на него.

— Така ли? — очите на Лайза проблеснаха. — Значи много се е променил.

Джейн се намръщи. Тя все още не обичаше да си спомня, че Лайза и Адам някога са били заедно.

— Само в някои отношения. Адам твърдо е решил да прави Кълъм лекар.

— А той не иска ли?

— Там е работата, че не знам. Дълбоко в себе си имам чувството, че се съгласява, само за да достави удоволствие на баща си. Струва ми се, че му се иска нещо съвсем друго, но не зная какво е. Той не споделя с мен плановете си за бъдещето.

— Кълъм е още толкова млад, Джейн. Трябва ли да решава отсега?

— Знаеш, че трябва да избере какво ще учи занапред.

Джейн ядосано тръсна глава. Не обичаше да се проявява като мърморана.

Лайза се разсмя.

— Изчакай да мине ваканцията! Остави децата още малко да се позабавляват, без да мислят за бъдещето.

Заблуден порив на бриза се спусна по тъмния склон на планината в градината и раздвижи листата на дърветата. Лайза потръпна.

— Ела да пием по чаша кафе. После ще намерим Фил и ще разберем дали иска да дойде в Брекън с нас.

 

 

Кълъм и Джулиет бяха скрили велосипедите си в орловата папрат близо до пътя и се изкачваха пеша по хълма. Сандвичите бяха в торбата, преметната през рамото на Кълъм. Горещото слънце напичаше главите им, докато вървяха и те инстинктивно се насочиха към отдалечените дървета, зад които тясна долина прорязваше хълма, а между стръмните й брегове ромонеше студен планински поток.

— Какво иска майка ти? — попита Джулиет, която подтичваше до него като нетърпеливо дете.

Той сви рамене и погледна напред.

— Притеснява се, както обикновено. Решила е, че всъщност не искам да стана лекар и се съгласявам само, за да зарадвам татко.

— Така ли е наистина?

Тя се обърна към него и сините й като метличина очи, блеснаха на слънцето.

Той отново сви рамене.

— Не зная. Може би. Все трябва да стана нещо.

— Не те ли интересува какъв ще станеш?

— Предполагам, че е важно, но сега не искам да мисля за това. Татко е винаги толкова сериозен. Никога не си почива. Би могъл да намери време да дойде тук поне за седмица през лятото, нали? Ама не, той предпочита да си стои сам вкъщи. Толкова го е грижа за нас.

Той подритна ядосано един камък от тясната пътека в планинската трева.

— Той много те обича, Кълъм — за момент, почувствала болката му, тя стана сериозна. — Не това е причината да не идва. Предполагам, че трябва да работи много, защото е лекар. Те май нямат много почивки и свободни дни. Нашият лекар в Хей си е винаги там. Струва ми се, че никъде не пътува. Басирам се, че и чичо Адам би предпочел да е тук, ако можеше.

— Може би — Кълъм се нацупи. — Тогава може би не е добре да стана лекар. Не искам да работя през цялото време, без да имам и ден почивка. Това не е забавно.

— Не, не е! — тя го хвана за ръката. — Хайде! Стига сериозни разговори! Забрави баща си! Забрави за всичко! Ще се надбягваме до потока, а после ще си изядем сандвичите на сянка.

Любимото им местенце беше до малък вир под един водопад, където кафеникавата вода беше доста дълбока. Скалите наоколо бяха покрити със затоплен от слънцето мъх и те седяха върху тях, потопили крака в ледената вода.

— Ще плуваш ли? — попита Джулиет, докато гледаха отражението си във водата.

Той кимна.

— А ти?

Тя се усмихна.

— Най-добрият начин да ми се отвори апетит.

Под джинсите и ризата тя носеше малък син найлонов сутиен и гащички от същата материя. Бледото й тяло контрастираше с почернелите ръце и лице.

Кълъм се усмихна.

— Бикините ти ми харесват.

— Не са бикини!

— Доста приличат.

Той предвидливо си беше сложил бански под джинсите. Внимателно се плъзна във водата и потрепери от студ.

— Хайде, идвай!

Джули му се усмихна кокетно.

— Нали няма да ме пръскаш?

— Само малко — очите му с дълги тъмни мигли бяха също като на баща му. — И то, ако се забавиш повече от две минути, преди да влезеш!

С два удара Кълъм преплува малкия вир и краката му почти веднага намериха скалистото дъно. Като пазеше равновесие върху хлъзгавите водорасли, той се изправи и се обърна към нея.

— Започвам да броя. Едно!

— Не! — тя изписка и потопи пръстче във водата.

— Две!

— Толкова е студено!

— Три!

Той потопи ръката си във водата и я сви в шепа.

— Не, Кълъм, недей! Идвам!

Джули внимателно се спусна по обраслия с мъх камък. Студената вода я остави без дъх, когато се потопи и заплува към него.

— Браво! — очите му блестяха. — Знаеш ли, че като се намокри сутиенът ти става прозрачен?

Тя скри гърдите си с ръце.

— Кълъм, ти си чудовище!

— По-добре го свали. Хайде де! — той посегна и оправи един кичур от дългата й коса. — Какво има? Никой няма да те види.

— Ти ще ме видиш.

Възмущението й не беше много убедително.

— И преди съм те виждал гола.

— Кога?

Сега вече звучеше истински обидена.

— Хиляди пъти. Във ваната като бебе.

— Къпеха ни заедно, така че и аз съм те виждала.

— На пясъчната площадка зад хамбара.

— Бях само на три годинки.

— Когато влязох в банята миналото лято и ти си лакираше ноктите на краката.

— Добре де, добре! — Джулиет беше аленочервена. — Но сега няма да го сваля.

Тя падна по гръб във водата, размаха крака нагоре-надолу и го изпръска с вода.

— Не! — той със смях се гмурна към пръстите на краката й. — Ако искам, ще ти го съблека.

— Не бивааааа!

Гласът й се изви в писък, опита се да намери дъното и не успя. Когато се показа над водата, видя, че Кълъм я гледа загрижено.

— Добре ли си? Съжалявам.

Прегърна я през раменете. Докато тя кашляше и плюеше вода, пръстите му леко се промъкваха към закопчалката на сутиена й. Когато Джулиет го усети какво прави, беше много късно. С триумфиращ вик той изтръгна сутиена изпод ръцете й и го размаха на подходящо разстояние от нея.

За миг тя се смути, после се разсмя. Протегна ръце над главата си и изви тяло назад, като изпъчи към него малките си мокри гърди, после бавно посегна към гащичките си и започна да ги смъква.

— Хайде, продължаваме! Щом аз го направих, и ти трябва да го направиш.

— Аз?

За миг той се поколеба.

— Хайде де!

Вече гола, тя продължаваше да се смее.

С рязко движение той се измъкна от банските си, завъртя ги около главата си и ги захвърли на скалите. После заплува към нея, като я гледаше в очите. Привлече я нежно към себе си и телата им се докоснаха. Студената им кожа сякаш пламна, когато устните им се докоснаха. Безмълвно се изкатериха на брега и там той я привлече върху тревата като непрекъснато я целуваше, а ръцете му галеха раменете и гърдите й.

Сенките от далечната страна на вира се раздвижиха. Една женска фигура сякаш за миг се надвеси над водата и изчезна.

Половин час по-късно те седяха един до друг на чакъла, който заобикаляше вира. Беше им студено, телата им бяха настръхнали от мразовитата вода и те се притискаха един към друг, за да се стоплят, но никой не искаше да отиде и да донесе дрехите. Кълъм обви ръце около тялото й и зарови лице в мократа й коса. Зъбите му тракаха.

— Беше фантастично.

Тя кимна.

— Знаех си, че ще бъде.

— Знаеше?

Той се отдръпна леко, за да вижда лицето й.

— Често съм мислила за това. А ти?

Кълъм се засмя.

— Ами, май че да. Мислил съм.

— Писано е било да бъдем заедно. Винаги съм знаела, че ще се омъжа за теб.

Той я прегърна.

— Аз също.

За миг замълча, загледан в дълбоката вода на вира, набраздявана само от струйката вода, която се стичаше по черните скали на открития склон над тях.

— Но понякога си мисля за теб като за моя сестра.

Джули се изкикоти.

— Кръвосмешение. Това е още по-порочно.

— Харесва ли ти да бъдеш порочна?

Тя внезапно се отдръпна.

— Трябва ли да питаш? — сложи ръка над очите си и въздъхна дълбоко с животинско задоволство. — Разбира се, не трябва да казваме на старите. Това ще бъде наша тайна, докато не си вземеш изпитите. Ще можеш ли всеки път да чакаш ваканцията?

Той погледна тялото й. Бледата й кожа беше настръхнала от студ, а устните й бяха посинели. Внезапно се разсмя.

— Мога да почакам. Но ако хванеш пневмония и умреш, няма да има никаква ваканция. Хайде да се облечем и да потичаме, за да се стоплим. Не забравяй, че има още много време до края на тази ваканция, за да мислим отсега за следващите.

 

 

Джейн наблюдаваше сина си, докато вървяха заедно през градината. Той вече се беше преоблякъл за забавата и тя огледа с одобрение слабата му висока фигура в чисти джинси и бяла риза. Нещо у него се беше променило. Изглеждаше по-уверен и по-зрял, отколкото го мислеше.

— Не искам да развалям ваканцията ти като се тревожа непрекъснато — внезапно тя се почувства нервна и неубедителна. — Просто исках да поговорим няколко минути за бъдещето ти и после да забравим за това, докато се приберем.

Изведнъж осъзна, че той вече беше висок колкото нея, дори малко по-висок.

Кълъм я гледаше, сякаш разговорът го забавляваше.

— Става дума за изпитите ти, Кълъм — продължи тя. — Не искам да се чувстваш, като че баща ти те принуждава да правиш нещо против волята си. Той винаги е толкова амбициозен, когато става дума за тебе. Понякога ми се струва, че не знае какво прави. Той се съобразява само с това, което иска…

Тя млъкна, когато Кълъм я прегърна.

— Мамче, няма да му позволя да ме забърка в нещо, което не желая — той я дари с усмивката, която винаги караше коленете й да омекват от любов и желание да го защити. — Повярвай ми, не съм толкова слаб характер. Избрах естествените науки, защото засега искам да се занимавам с медицина. Но не мисля, че ще стана практикуващ лекар като татко. Предпочитам да се занимавам с научни изследвания или да специализирам нещо, но засега съм сигурен в избора си. Не се притеснявай! Забавлявай се с Лайза през лятото и ни остави с Джули да се махнем от главите ви, да изследваме планините и да ходим по забави, така че през септември всички да се хванем на работа с нови сили.

Кълъм леко я целуна по бузата и се обърна.

Тя го гледаше как прекосява с дълги скокове овощната градина, виждаше отдалече блестящата коса на Джулиет, която се появи иззад къщата. Лайза вече беше запалила колата, за да ги откара долу в градчето. Джейн бавно поклати глава. Той се беше държал прекрасно. Би трябвало да се гордее с него. Защо тогава се чувстваше толкова неловко?

 

 

Адам с въздишка затвори тетрадките и дневника и се облегна на кожения си стол с висока облегалка. Кабинетът му беше доста прашен и въздухът беше застоял. Бяха минали две седмици, откакто Джейн и Кълъм заминаха и първоначалната му гузна еуфория, че къщата е само на негово разположение, беше изместена от чувство на досада, което не му беше присъщо. Наведе се, опря лакти върху чистата попивателна хартия и подпря чело с пръсти, като масажираше слепоочията си.

В най-горното чекмедже на бюрото му беше пъхнато писмото от баща му. Томас Крейг пишеше само веднъж в годината, на рождения ден на Адам, като винаги прилагаше банкнота от 10 шилинга, за да си купи нещо сина му. Адам често си мислеше, че това е доста неподходящ подарък от един добре осигурен възрастен мъж за друг, който вече е над четиридесетгодишен. Отношенията им бяха безлични и отчуждени, както обикновено. Подаръкът на Томас за внука му беше същият. Десет шилинга за всеки рожден ден и нищо за Коледа.

Затова се изненада безкрайно, когато същата сутрин получи писмо. Цял ден го беше носил в джоба си, защото не искаше да го отвори. Една част от съзнанието му подозираше какво е съдържанието. Най-накрая, преди да допълни записките си, както правеше педантично всяка вечер, той беше извадил белия плик от джоба си и дълго го беше гледал. Почеркът на баща му беше твърд, както обикновено, но съдържанието, както и предполагаше, сочеше известна слабост.

„Реших, че ще е най-добре да ти кажа новините, веднага щом ги узнах. Имам рак, който не може да се оперира. Няма нужда ти или Джейн да се занимавате с мен. Делата ми са в ред. Завещанието ми, което те прави единствен наследник, е оставено в адвокатска кантора «Джеймс и Доналдсън» в Пърт. Бог да благослови теб, съпругата ти, и Кълъм.

Твой любящ баща Томас Крейг“

Беше прочел писмото два пъти, а после го беше пъхнал в чекмеджето и се беше върнал към работата си, без да знае какво изпитва всъщност.

Сега, два часа по-късно, затворил книгите си, той се замисли. Трябваше ли да отиде в Шотландия? Мозъкът му отказваше да работи. Баща му не казваше какъв рак има или колко е напреднал, нито как възнамерява да се лекува. Дали ще остане в свещеническия дом или ще се пенсионира? В писмото имаше толкова недоизказани неща. Той ядосано въздъхна и с мъка се овладя. Какво му ставаше? Ядосваше се на баща си, че е болен и че ще умре? Че макар и непреднамерено в писмото си го молеше за малко внимание? Нима и той беше толкова безчувствен? Изведнъж му се прииска Джейн да е с него. Тя щеше да знае какво трябва да се направи. Щеше да го прегърне майчински и да го накара да се почувства обичан, спокоен и силен. Достатъчно силен, за да се справи с всичко, което животът изпречи на пътя му, включително и с баща си.

Той отново въздъхна, протегна се и притегли телефона към себе си. Изведнъж чу леко подраскване по прозореца. Остави слушалката, завъртя стола и се обърна усмихнат към градината.

— А, ето те и теб, котенце. Мислех, че си ме изоставила.

Стана, отиде до френските прозорци и ги отвори. Сивата котка се промъкна край него, отърка се в краката му и скочи на един стол. Той се усмихна:

— Е, коте, къде беше?

Котката обикновено идваше, когато Джейн я нямаше. Сякаш усещаше нейната неприязън и никога не се показваше, когато тя беше тук. На няколко пъти, откакто бяха женени, той нерешително беше попитал дали не могат да си вземат котка или куче. Още си спомняше с любов кутрето, което като момче беше гледал за толкова кратко време, а после беше дал на Джийни. Но Джейн не се беше съгласила.

Наведе се и нежно докосна главата на котката. Тя погледна към него, вдигна се на задни крака, докосна с предните си лапи гърдите му и отри главата под брадата му. Той усмихнато я взе на ръце.

— И така, миличка, кажи ми какво да направя със стария си баща? Трябва ли да отида в Питънрос?

Той отново отиде до прозореца и се загледа навън. Котката замръзна, сякаш го слушаше.

— Не съм ходил в Шотландия от толкова дълго време — продължи той тихичко. — Исках да забравя всичко. Черквата, къщата. Но предполагам, че все някой ден трябва да отида. Може би това е правилното решение — да се изправя срещу кошмарите си.

Той галеше котката по топлия копринен гръб. Тя започна лекичко да мърка.

— Предполагам, че и моите приятели психиатри биха ми препоръчали да постъпя така. Да се потопя в миналото и да разбера какви скрити травми са останали в живота ми. Подозирам, че доктор Фройд би могъл да каже много за отношенията с родителите ми.

Ръката му стигна до ушите на котката и той нежно ги почеса. После се наведе и я целуна по главата.

— Хайде, по-добре е да се обадя на моята Джейни. Хей, защо го направи?

Той внезапно пусна котката, защото тя посегна към лицето му с острите си като бръснач нокти. Когато докосна бузата си, пръстите му се изцапаха с кръв.

— Ти, малка проклетнице! Вън! Бързо изчезвай! Щях да ти дам мляко след разговора!

Той се обърна и яростно се опита да попие кръвта с носната си кърпичка, но тя покапа върху колосаната яка на раираната му риза.

— Дявол да го вземе!

Адам бързо излезе от кабинета и изтича на горния етаж, като се опитваше да спре кръвта, преди окончателно да съсипе ризата му. Бързо я съблече, хвърли я в мивката и пусна студената вода. Когато си сложи пластир, преоблече се в домашна риза и пуловер и си наля едно чисто уиски, навън вече притъмняваше. Той се върна отново в кабинета си и за миг се загледа през отворените френски прозорци към градината, като вдишваше дълбоко нощния мирис на дървета и рози. После отиде до бюрото и вдигна телефона.

 

 

Джейн спря на пустата улица и изключи мотора. Беше схваната и изтощена от дългото каране и за миг остана на мястото си, загледана в къщата. Прозорците бяха тъмни. След като Адам й се обади преди два дни, тя дълго и усилено мисли, докато вземе решение.

— Не мога да го оставя да иде сам в Шотландия. Мога ли да оставя Кълъм при теб, Лайза!

— Разбира се! — Лайза я прегърна. — Знаеш, че не е необходимо изобщо да питаш. Остави го за колкото време искаш, дори за цялата ваканция. Знам, че децата обичат да са заедно. Разбират се добре, пък и друг път се е случвало. Добре ще бъде с Адам да останете за малко сами.

Тя на два пъти беше звъняла у дома, за да му съобщи решението си да тръгне с него, но той беше на посещения при пациенти, така че накрая беше решила да го изненада. Тръгна през нощта, за да избегне натовареното движение и пристигна вкъщи около 4:30 сутринта. Излезе бавно от колата и вдъхна сладкия мирис на цъфналите градини, така различен от студения свеж въздух на уелските хълмове. После извади багажа си, тръшна вратата и я заключи. Тръгна по пътеката и бръкна в джоба на якето си за ключовете.

Къщата беше абсолютно тъмна и тя протегна ръка към електрическия ключ, докато тихичко затваряше вратата след себе си.

Стъпалата заскърцаха под тежестта й, когато тръгна нагоре. Вратата на спалнята беше отворена. Тя влезе и посегна към малката лампа върху високия скрин, точно до вратата. Адам дълбоко спеше, но когато очите й привикнаха със светлината, тя осъзна, че на възглавницата до него има и друга глава. Беше жена, чиято дълга коса се бе разпиляла върху чаршафа.

— Адам!

Стреснат от ужасения й писък, той се изправи в леглото, все още полузаспал.

Джейн се хвана за облегалката на стола до себе си. Трепереше като лист. В леглото нямаше никаква жена.

— Защо, за бога, трябваше да ме стреснеш по този начин!

Адам стъпи на пода и посегна за халата си. Беше гол. Когато тя спеше в съседното легло, никога не го беше виждала да си ляга така. Бяха си купили отделни легла, след помятането на Джейн, когато за известно време нейната болка, нервност и мъка го бяха отчуждили. Тя често съжаляваше, че не върнаха обратно старото двойно легло. Наблюдаваше го как се облича и завързва колана около кръста си.

На бузата му имаше прясна червена драскотина, а косата му беше разрошена като на Кълъм.

— Какво, за бога, правиш тук посред нощ? Случило ли се е нещо?

— Мислех да те изненадам — тя събу обувките си. — Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш. Не исках да те оставя да ходиш сам в Шотландия.

— Разбира се, че се радвам да те видя.

Той я прегърна и целуна по бузата. Мислено благодареше на бога, че не е разбрала как полузаспал беше пуснал котката в леглото си, без да знае как е попаднала в къщата и дали няма отново да го нападне. Докосването на меката й козина, когато се плъзна под чаршафа и се сви до слабините му, беше възбуждащо. Джейн никога нямаше да узнае и за невероятния еротичен сън, от който го беше събудила. Беше сънувал Брийд.

 

 

Брийд рязко се изправи в леглото. Тялото й беше студено и трепереше. А-дам. Беше успяла да се добере до леглото му. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, като се опитваше да укроти биенето на сърцето си. В спалнята около нея другите жени спяха. Чуваше дишането, стоновете и риданията им. Беше се върнала в тялото си твърде бързо и това я беше разтърсило силно. Седна, отхвърли косата от лицето си и тъжно обгърна коленете си с ръце. Беше толкова хубаво! Точно както си го спомняше. Когато я приемаше така, тя можеше да преодолее странните еманации от амулета до леглото му, който толкова дълго не я беше допускал в къщата му. Той я беше прегърнал, погалил по гърба и нежно й беше говорил, докато се гушеха в тъмнината под чаршафа.

Точно тогава онази кучка се беше върнала. Не Лайза със златисточервеникавата коса, а другата — Джейн. Жената, чиято коса имаше цвета на есенна трева, която миришеше на сапун като персонала в болницата, майката на сина му. Тя погледна към тавана и ръцете й се свиха като котешки лапи. Тази жена не можеше да направи А-дам щастлив. Тя не го обичаше. Беше заминала без него, беше го оставила самичък в онази грозна, студена и неуютна къща.

Понякога само от любопитство тя навестяваше Лайза. Още я мразеше и проверяваше дали тя представлява някаква заплаха за плановете й. Но Лайза беше силна, много по-силна от А-дам. Пък и повечето време тя беше защитена от ослепително силово поле, което я отблъскваше и изтощаваше, затова Брийд се оттегли. Не си струваше да губи толкова много енергия, за да проникне зад щита. Беше си обещала, че някой ден ще се разплати с Лайза, задето й беше отнела А-дам. Но не сега. Сега предпочиташе да се съсредоточи върху самия А-дам. Ако усетеше, че Лайза е забравила да се обгради със защитното си поле, тя се взираше в нея от мрака и се забавляваше да я заплашва безмълвно. Понякога замислено шпионираше детето на А-дам и момичето, което вече беше негова любима.

Вратата в другия край на спалното помещение се отвори и тя видя светлина от фенерче да преминава през тъжното пространство между леглата. Тихичко се смъкна под одеялата и затвори очи. Ако те намерят будна, слагат игла в ръката ти и те карат да спиш много дълго време. А после се събуждаш объркана и с пресъхнала уста. Не си сънувала, не си пътувала, дори не си отпочинала. Така, без да разбереш, дните се превръщат в седмици, месеци и години. Тя отдавна се беше научила да се преструва на заспала през повечето време в този чужд свят, който я беше уловил в капана си.

Стъпките бавно приближаваха през отделението. Чуваше подрънкването на ключовете, закачени на колана на жената, усещаше неприятния й дъх. Потръпна и стисна още по-здраво очите си. В това странно място сестрите се бояха от нея. Не я харесваха. Тя също не ги харесваше. Но точно тази, Дебора Уилкинс, мразеше най-много. Тя усещаше, че Брийд не е като другите, че духът й не може да бъде сломен напълно и вбесена от това, жестоко я тормозеше.

Стъпките спряха до леглото й и жената се приближи. Брийд затаи дъх. За момент настъпи тишина, после сестра Уилкинс се обърна и продължи проверката си.

Следващият ден беше един от онези, когато Брийд ходеше в кабинета на доктор Фърнес и разговаряше с него, докато пиеха чай. Тя харесваше мъжа, който управляваше това място, и му вярваше. Беше умен и внимателен. Тя нямаше нищо против да си записва нещата, които му казва. Постепенно, когато доверието й в него се засили и самотата й стана непоносима, тя започна да споделя все повече неща.

— И така, скъпа Брийд, пътува ли отново снощи?

Доктор Фърнес й се усмихна, докато отваряше вече дебелото й болнично досие. Радваше се, че тя укрепна психически, след като ефектът от лекарствата премина. Ето една пациентка, която откликваше добре на психотерапевтичните методи.

Тя плахо кимна.

— Ходих да видя А-дам в неговата къща.

— Това е доктор Крейг, нали?

Той отново прелисти страниците, изписани четливо с черно мастило.

Тя пак кимна:

— Жената още я нямаше и аз отидох при него. В леглото му. Той много ми се зарадва. Но после…

Брийд поклати глава със съжаление. Известно време мълчаливо отпиваше от чая си, после взе парчето шоколадова торта, което беше донесъл за нея. Той се усмихна снизходително, когато тя лакомо впи зъби в него. Изминаха няколко дълги минути, преди да реши да я подсети.

— Какво стана после?

— Жена му Джейн се върна. Беше през нощта и ние спяхме. Тя влезе в къщата, качи се тихо по стълбите и ме завари там.

— Разбирам — той се намръщи. — И какво каза, когато те намери в леглото със съпруга си?

— Никак не й хареса. Изпищя.

— А, ти какво направи?

— Изскочих от стаята и се върнах тук в леглото.

— Колко време смяташ, че те е нямало?

Брийд отново отхапа от тортата и сви рамене.

— Тук и там времето не е едно и също. Когато се събудих, сестрата с конското лице влезе в стаята. Дойде при мене с фенерчето си и аз се престорих на заспала.

Известно време тя мълчаливо дъвчеше.

— Ти ли я накара да провери дали съм тук?

Той се усмихна.

— Тревожа се за теб, миличка. Понякога си мисля дали нещо няма да ти се случи, когато пътуваш.

— Ако нещо се случи, аз се връщам обратно в леглото. Нишката ми е здрава.

Докторът кимна.

— Решихме, че това е твоята астрална нишка, нали? — той си отбеляза нещо. — Много бих искал да те видя, когато пътуваш. Не познавам никой, който може да го прави и да го обясни.

— Защо? — тя се намръщи. — Много е лесно. Особено когато там, където си, не ти харесва. Така можеш да избягаш. Тук не ми харесва. — Той беше разтърсен от мъката, която прочете в погледа й. — Искам да отида да живея в къщата на А-дам. Зная, че той би искал това.

Доктор Фърнес премълча, че дори и да съществува, неговият колега едва ли би искал да бъде посещаван от тази красива, буйна и напълно луда жена.

— Разкажи ми още нещо за къщата на доктор Крейг, скъпа. Интересно ми е.

Той взе отново писалката си. В папката имаше адреса на доктор Адам Крейг. Щеше да му бъде интересно да види човека и къщата, която тази странна млада жена твърдеше, че посещава в сънищата си. Искаше да го попита дали познава тъмнокосата похотлива красавица, която след повече от десет години, прекарани в лудница в северен Лондон, продължаваше да изглежда двадесетинагодишна.

Веднъж я беше запитал защо не иска да си отиде вкъщи. Тя мълча дълго време, после поклати глава.

— Ако се върна, те ще ме убият.

— Ще те убият? Но защо?

— Защото избягах. Защото дойдох тук, във вашия свят. Заради А-дам.

— Твоето семейство цигани ли са?

Беше я питал и преди, но тя сякаш не разбираше думата.

— Казах ти вече, аз съм от Хората отвъд северния вятър.

Той отново го записа и огради фразата с писалката си. Звучеше налудничаво, романтично и неясно. Точно като самата нея. Беше споменал тези думи вкъщи и за негово учудване синът му, който изучаваше хуманитарни науки, беше реагирал веднага.

— Така Херодот е наричал келтите.

Докторът бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади един атлас, който беше заел от дъщеря си.

— Знаеш ли как да се ориентираш по карта? — попита я небрежно.

Брийд сви рамене.

Той отвори на картата на Великобритания и я побутна към нея.

— Виждаш ли? Англия, Шотландия и Уелс. Каза ми, че си била в Единбърг — той го посочи на картата. — Ето тук, виждаш ли?

Тя погледна неразбиращо и поклати глава.

— Катриона ми показа една карта, но на нея нямаше Крейг Фадрейг. Видях Абърнети, където понякога ходеше чичо ми и селото, където живееше А-дам.

— Значи си живяла в Шотландия? Там ли си родена?

Брийд колебливо кимна.

— И казваш, че си скитала из планините.

— Тя отново кимна.

— И си ходила в колеж?

— Като А-дам, да.

Той поклати глава.

— Но къде са родителите ти, Брийд? Брат ти? Чичо ти? Защо не те търсят?

— Не искам да ме намерят. Броихан ще ме убие.

Понякога го виждаше да крещи. Все още се опитваше да я хване, но не можеше да проникне през странния воал, който ги разделяше като стъклото на болничните прозорци. Викаше я да отиде при него. Беше престъпила свещените закони, забраната за преминаване в друг свят и трябваше да понесе наказанието си — смърт. Тя се наведе и затвори атласа.

— Защо не ми позволите да отида при А-дам? Защо трябва да стоя тук? Това място не ми харесва.

— Знам, Брийд. Но е много трудно.

В досието й пишеше, че са я намерили да се скита из Лондон. Имаше няколко реда за живота й в Единбърг — как е била приета в Кралската амбулатория, после — в клиниката в Морнингсайд и това беше всичко.

Той затвори папката.

— Трябва да тръгвам, скъпа Брийд. Ще поговорим отново. Но искам да бъдеш послушна. Виковете и заплахите към сестрите не помагат, нали знаеш. Ако искаш да си тръгнеш оттук, трябва да ни докажеш, че можеш да се държиш както трябва и да се грижиш за себе си.

По-късно тя излезе в градината. Там се чувстваше спокойна. Другите пациенти сякаш не обичаха дърветата и цветята. Сети се, че трябва да разкаже на доктор Фърнес за прекрасната градина на А-дам.

 

 

Едва в последния момент Айвър Фърнес осъзна, че при пътуването си за сватбата на братовчеда в Харпендън ще мине през Сейнт Олбънс, съвсем близо до улицата, където живееше доктор Адам Крейг. Знаеше наизуст адреса, който беше открил в медицинския указател. Къщата в тихото предградие, с цъфтяща градина и цветно стъкло на предната врата, му беше описана живо и с любов от Брийд.

— Трябва да се отбия на едно място. Само за малко — каза той на изненаданото си семейство, когато се отклони от главния път.

Къщата беше там. Черешовото дърво, вече без цветове, с израснали през лятото зелени листа. Стъкленото пано на вратата, изобразяващо бяла лилия в стил ар нуво. Всичко беше точно, както тя го беше описала. Разбира се, това нищо не доказваше. Може би беше идвала тук и преди — като дете или момиче. Може би беше виждала снимки.

Той остави семейството си в колата и позвъни на вратата. Една съседка му каза, че доктор и госпожа Крейг са в Шотландия.

 

 

— Казах ти да не идваш.

Томас Крейг отвори предната врата и им прегради пътя към мрачния коридор. Къщата зад него миришеше слабо на лекарства.

— Трябваше да видя как си, татко — Адам устоя на внезапното детинско желание да се обърне и да избяга. — Джейн и аз бяхме разтревожени от писмото ти.

— Няма причина. Всичко е наред.

Старецът леко вдигна брадичка и се намръщи. После неочаквано омекна и отстъпи назад.

— Е, щом вече сте тук, най-добре ще е да влезете.

Къщата беше подредена и блестеше от чистота. Единствената стая, която си личеше, че е обитавана, беше кабинетът.

— Помислих, че отново ще ни изгони — прошепна Джейн, докато стояха и се оглеждаха в студената кухня. — И почти съжалявам, че не го направи. В хотела щяхме да се чувстваме по-добре, отколкото в тази морга.

Адам сви рамене.

— Тук е умряла Джийни.

Той се огледа, сякаш очакваше да види кървави следи по пода. Гласът му пресекна и Джейн нежно сложи ръка на рамото му.

— Няма смисъл да мислиш за това — тя въздъхна, посегна за чайника и се огледа. — Печката не е запалена. Има ли тук електрически котлон или нещо такова? Не мога да си представя защо баща ти е останал да живее самичък тука.

Томас се появи на вратата.

— В килера има готварска печка.

За първи път на светлината на слънчевите лъчи, които проникваха през прозорците, Адам забеляза колко сиво и изтощено е лицето на баща му.

— Никога не паля кухненската печка — той отиде до задната врата и я отвори, за да влиза повече светлина. — Останах тук, млада госпожо, защото това е моят дом и моята енория. Къде другаде можех да отида? Пък и бягството ми нямаше да върне госпожа Барън обратно.

Той наблюдаваше как Джейн сложи чайника на печката до шкафа за месо.

— Колко дълго ще останете?

Джейн лекичко му се усмихна.

— Само колкото желаеш, татко. Просто искахме да се убедим, че си добре.

Той се намръщи.

— Както виждате, добре съм — и се обърна към вратата. — Когато направите чая, донесете го в кабинета ми и ще си поговорим, преди да си тръгнете.

Джейн тихичко цъкна с език.

— Мисля, че това трябва да се смята за постижение, нали?

Адам взе подноса и последва съпругата си по коридора към бащиния си кабинет.

— Мислех да останем с Джейн за една нощ, татко — каза той, докато оставяше подноса на бюрото. — Не може да няма място в тази голяма къща. Няма да те притесняваме. Искаме да те заведем на вечеря в хотела. Какво мислиш?

Той им предостави бившата си спалня. Беше студена, безлична, с празни шкафове и свободна тоалетна масичка. Сега Томас спеше в старата стая на Адам. Не можаха да го убедят да отиде с тях в хотела и седнаха сами в ресторанта. Поръчаха си студена сьомга, пресни картофи и грах, заедно с бутилка много хубаво и скъпо вино.

— Сигурно е странно да се върнеш тук след толкова много време.

Джейн наблюдаваше лицето на съпруга си, докато той гледаше през прозореца към завоя на широката бавна река в края на моравата.

— Какво казваш? — Адам с усилие се отърси от мислите си и кимна. — Така е. Трябваше да вземем Кълъм.

Тя също си беше мислила за това, но вече беше твърде късно.

— Е, ще ме заведеш ли да видя твоя любим камък със странните изображения? Много ми се иска да го видя — тя посегна към бутилката и доля чашите. — Ще отидем, нали, Адам?

Той поклати глава нерешително.

— Не знам. Доста далече е. В онези дни бях млад и здрав.

— Ще си направим пикник. Едва ли ще липсваме на баща ти, ако отсъстваме за няколко часа. Всъщност той е истински стар саможивец. Откога е болен, каза ли ти?

— Не е отдавна. Едното от чекмеджетата на бюрото му и шкафчето в банята са пълни с обезболяващи, и то силни. Горкият татко. Никога не съм мислил, че това ще се случи с него.

Те тръгнаха от къщата късно сутринта, когато Томас вдървено се запъти към черквата. Адам носеше през рамо чанта с храна и бутилка бяло вино, купено предишната вечер от хотелския бар. Той я поведе през реката, после нагоре по стръмната пътека под надвисналите дървета и шубраци. Само след няколко минути се задъха.

— Сигурен съм, че едно време тази пътека не беше толкова стръмна.

Джейн се засмя.

— Е, не съжаляваш ли, че не се записа с мене в отбора по скуош? — тя изтича няколко стъпки пред него и отново забави ход. — Толкова е красиво, Адам. Какво ли щастие е да живееш тук?

— Когато бях малък не го чувствах по този начин. Бях много нещастен, когато майка ми ни напусна.

Те спряха и се загледаха в стръмното дефиле, където реката преминаваше през многобройни стъпаловидни водопади и студените им пръски искряха с цветовете на дъгата под лъчите на слънцето, прокраднали се през дърветата. Ревът на водата беше оглушителен.

— Ела от тук.

Вече отпочинал, той отново тръгна пред нея по пътеката, като на места с мъка се промушваше под бледозелените увивни растения, които висяха от дърветата като парцаливи завеси. Когато стигнаха на открития склон, той отново спря задъхан.

— Ето го там горе. Виждаш ли?

Джейн проследи с очи ръката му и видя на върха на билото плочата, очертана на фона на небето.

— Наистина е внушителен.

Когато го достигнаха, и двамата се бяха задъхали. Адам хвърли чантата на земята, наведе се и докосна пръстите на краката си със стон.

— Ужасно се схванах. Господи, съвсем не ме бива вече. Е, какво мислиш?

— Странен е — Джейн отиде до него и проследи фигурите с върха на пръста си. — Казваш, че е на стотици години?

— Повече от хиляда — усмихна се той. — Древните пикти били магьосници, друиди и какво ли не още. Това разпалваше въображението ми. А и мястото сякаш е обитавано от призраци. Когато бях малък, на върха на този хълм винаги имаше мъгла. Бях самотно и чувствително момче, готово да повярва във всичко. После срещнах Брийд и…

Той млъкна и се загледа към долината.

— И? — подкани го Джейн.

— И когато я следвах, сякаш преминавах в друг свят. Беше необикновено приключение, в което аз бях героят.

Той седна на една открита скала недалеч от нея и продължи, загледан в далечината.

— Много ми беше тежко, когато я оставих и отидох в Единбърг.

Отново замълча. Опитваше се с всички сили да прогони образа на Брийд от ума си. Това беше прелъстителен, еротичен образ, свързан със сънищата му; свързан по някакъв начин и с красивата дива котка, която беше опитомил; образ, който едновременно го привличаше и плашеше.

Дълго и мълчаливо наблюдаваха един сокол, който кръжеше над тях. Изведнъж той сви криле и се спусна зад склона, а те останаха сами в горещата тишина. Зад тях билото на планината сияеше в цветовете на пирена.

— Кажи ми какво означават тези знаци.

Тя отново беше станала и докосваше камъка с ръка.

Не докосвай този камък.

За миг той помисли, че е проговорил на глас, но тя не помръдна. Ръката й все още галеше очертанията на издълбаните символи — пречупеното копие, полумесеца, змията, огледалото.

— Завет за потомците.

— И какво се казва в него?

— Че това е много специално място.

Зад тях мъглата бавно се издигаше от долината.

 

 

Облегната на вратата към овощната градина, Лайза гледаше в полумрака прилепите, които прелитаха над ябълковите дървета. Въздъхна доволно. От мястото си виждаше светлините в хамбара на Филип. Беше вечерял с нея и децата набързо и после отново беше изчезнал. На лицето му беше изписано онова особено съсредоточено изражение, което означаваше, че макар и тялом да е с тях, духът му още витае пред огромното платно на абстрактния пейзаж, върху който работеше в момента. След вечеря мълчаливо и почти незабелязано се беше измъкнал и навярно щеше да рисува цяла нощ и да пропълзи в леглото на зазоряване. А може би щеше все още да рисува на сутринта, когато тя му занесе чаша кафе в хамбара. Той рисуваше с такова настървение, че понякога я плашеше. Когато тактично му беше предложила да намали темпото, защото има пред себе си много време, той беше поклатил глава:

— Не мога, твърде много време загубих. Всички години, през които преподавах, трябваше да рисувам. Не мога да рисувам по-бавно, Лайза, имам още толкова много работа, а времето ми е толкова малко.

Нейната последна работа беше завършена и изпратена в Париж преди шест седмици и в момента тя не работеше върху нищо. Студиото беше почистено, боите и чистите платна — прилежно прибрани. Бръкна в джоба на блузата си за цигарите, запали една и вдъхна ароматния тютюнев дим в хладния нощен въздух. Това бяха най-приятните мигове — когато идеята за следващия портрет още зрееше у нея. Разбира се, през цялото време правеше скици и рисуваше малки акварели. Но големите официални портрети, опитите й да улови и извади на показ душата на някой мъж или жена, трябваше да бъдат обмисляни и изграждани понякога с месеци. Тя беше щастлива, защото можеше да избира хората, които да рисува. Четеше за тях, после разговаряше с тях и когато беше готова, започваше предварителните скици.

Изневиделица подухна лек бриз, зашепна в клоните на ябълковите дървета и разроши тревите. Беше почти тъмно, но очите й различаваха очертанията на ниските хълмове в далечния край на долината. От време на време проблясваха светлините на кола, която следваше завоите на пътя край реката или се спускаше по някоя от многобройните алеи, пресичащи околността.

Изведнъж тя потръпна, хвърли цигарата си и я угаси с крак. След вечеря децата бяха отишли на разходка из полята зад къщата. Лайза се облегна на покритата е мъх порта и се опита да различи силуетите им на фона на тъмния склон или да чуе гласовете им. Някъде в далечината извика сова.

Замаяна, тя тръгна обратно към къщата, но внезапно спря по средата на пътя. Щеше да отиде за малко в студиото. Беше почти готова да започне да рисува. С някаква част от съзнанието си вече беше избрала модела си, или както казваше Джулиет — жертвата. Беше възрастна френска поетеса — жена, надарена с познание и мъдрост. Въпреки набръчканото си, белязано от годините лице, тя беше изумително красива и притежаваше най-проницателните и красиви очи, които Лайза някога беше виждала.

С внезапна решителност тя се упъти към ателието и протегна ръка към вратата, която за нейно учудване се оказа отворена. Поколеба се. Съмняваше се, че я е оставила така. Обикновено я заключваше, но може би сега, когато не рисуваше, обичайната й концентрация я беше напуснала. Или пък Филип беше идвал за нещо. Той често безсрамно й задигаше най-скъпите бои или скицници, тъй като страстта, с която работеше, изцяло го владееше.

Тя бутна вратата и пристъпи в мрака. Части от покрива на хамбара бяха заместени със стъкло, за да има достатъчно светлина. Дори нощем, помещението не беше съвсем тъмно. Лайза се огледа, посегна към електрическия ключ и изведнъж дочу приглушено кикотене. Замръзна с наострени уши. За миг настъпи тишина, после отново дочу шепот от далечния ъгъл на ателието, където се намираше старият й диван, покрит с пъстра покривка. Внезапно разбрала какво става, тя рязко натисна ключа и помещението се обля в ярка светлина.

Кълъм и Джулиет лежаха голи на дивана. До тях на пода имаше полупразна бутилка бяло вино, а до нея — друга, празна. За миг никой от тях не помръдна, после и двамата скочиха. Джулиет грабна покривката и се уви с нея. Кълъм припряно откри джинсите си, облече ги с гръб към Лайза и дръпна ципа. Когато се обърна, лицето му беше алено.

— Лельо Лайза, всичко ще ти обясня.

— Благодаря ти, Кълъм, но не мисля, че има какво да се обяснява.

Първоначалният заслепяващ гняв, че са осквернили работното й място, бързо беше изместен от поток други чувства: тъга, че децата вече са пораснали; съчувствие към притеснението им, което говореше повече от всякакви думи; ужас от реакцията на Филип; страх от мисълта как ще обясни случилото се на Адам и Джейн и неистово желание да се разсмее на патетичните им, уплашени лица.

— Нали няма да кажеш на татко? — молбата на Кълъм, който посягаше към ризата си, прекъсна препускащите й мисли. — Моля те, той ще ме убие.

Тя поклати глава.

— Няма да направи подобно нещо, Кълъм — Лайза си пое дълбоко дъх и отново извади цигарите си. — Мисля, че е добре да ми дадете малко вино, докато помисля какво би трябвало да направя.

Мислите се надпреварваха в главата й.

И аз съм била млада.

По дяволите, любила съм се на същото това канапе с баща му!

Да, но те са още деца.

Ами ако тя забременее?

Ще се справим.

Винаги сме се справяли.

— Майче!

Някак, без да губи достойнството си, Джулиет беше успяла да си нахлузи бикините и огромната мъжка риза, която носеше напоследък. Наля на майка си чаша вино, а после една и на себе си. Като изключим блестящите й очи и леко порозовелите бузи, което според Лайза се дължеше повече на ласките на Кълъм, отколкото на виното, тя беше напълно спокойна.

— Съжалявам, не трябваше да го правим в ателието ти — тя безпогрешно беше осъзнала най-същественото и едновременно най-незначителното в случилото се. — Не се притеснявай за нас, внимавахме. Пък и ние ще се оженим. — Усмихна се блажено. — Не трябва да казваш на татко или на родителите на Кълъм, защото те няма да разберат. Но ти ни разбираш, нали?

Страхотна обработка, помисли си Лайза. Отпи от виното си, усещайки, че умът й е абсолютно празен.

— Трябва да реша какво да правя — каза най-накрая. — Трябва да помисля.

Лицето на Джулиет се озари от усмивка. Майка й винаги казваше така, когато се канеше да отстъпи, но трябваше да запази достойнството си. Тя целуна Лайза по косата.

— Ти си страхотна. Знаех, че ще разбереш. Леля Джейн ще има да мърмори — тя хвана ръката на Кълъм и го притегли към себе си. — Но знам, че чичо Адам ще разбере. Ти и той сте били гаджета, нали?

Очите й заблестяха още по-силно.

— Джули, откъде ти дойде наум?

Лайза се чудеше дали не се е изчервила. Изведнъж й се прииска да не беше включвала осветлението, то така безжалостно разкриваше всичко.

— Кълъм и аз винаги сме мислили, че е така. Много сме си говорили за това, нали, Къл? Мислехме, че заради това сме почти брат и сестра и това ни харесваше, когато бяхме малки. Но сега звучи като кръвосмешение.

Лайза си наля още вино. Пиеше твърде бързо.

— Така че и ние сме гаджета. Това е прекрасно. Сякаш кръгът се затваря, особено ако Къл отиде в Единбърг да учи медицина като чичо Адам.

Някакво течение се промъкна през отворената врата и Лайза усети как кожата й настръхва.

— Джули…

— Стига, мамо, не бъди толкова старомодна! Всичко е прекрасно!

Момичето отпи още една глътка от чашата и затанцува наоколо. Полите на ризата не скриваха почти нищо от дългите й крака.

В хамбара нямаше никакви сенки. Всяко ъгълче, всяка от дъбовите греди на тавана ясно се открояваха. Лайза се огледа. Дали споменаването на Адам не беше причина за това? Или уханието на любов, виното и топлата лятна нощ…

Внезапно гласът на Мерин прозвуча в ушите й. Тя ще продължи да те преследва, Лайза. Набелязала те е и все още те дебне там, в мрака. Боя се, че според нея ти си й го отнела, а не мисля, че е от момичетата, които прощават подобно нещо. Пази се. Не я оставяй да те хване неподготвена. Колкото и години да минат, колкото и неща да се случат, никога не се обръщай с гръб към сенките. Някой ден тя отново ще те намери.

— Да се прибираме — Лайза остави чашата. — Облечи се, Джули, преди баща ти да те е видял. Бързо! Искам да затворя ателието. Вижте колко нощни пеперуди влизат.

Не им позволявай да разберат, че си уплашена. Не позволявай и на нея да разбере, че си уплашена. Помни защитния кръг и обгради с него тези деца, които толкова много обичаш. Тя не би ги наранила — не и сина на Адам, но все пак ги защити.

Тя чувстваше очите, които ги наблюдаваха, дори знаеше откъде. Извърна се към вратата, очаквайки да види тъмната коса, дивите сиви очи и ръката с проблясващо острие. Нямаше никого. Навън совата отново се обаждаше, а нощта беше тиха. Чак когато излязоха навън и тя се обърна да угаси лампите и да затвори вратата, усети как копринена козина лекичко се отърка в голия й крак.