Барбара Ърскин
По-силна от времето (11)

9

Брийд седеше на върха, наречен „Тронът на Артур“ и се взираше на юг към хълмовете на Пентланд. В джоба си имаше памучен шал, а в него беше увит гребенът, в който все още стояха заплетени няколко ценни косъма. Къде бяха те, А-дам и неговата Лайза? Тя знаеше, че вече не са заедно, но защо не можеше да се свърже с тях? Силата й отслабваше, а с нея и здравето й. Беше слаба и изтощена, косата й беше сплъстена и без блясък, а очите й — блуждаещи и обградени с черни кръгове.

— Той е там. Някъде на юг.

Но там беше и другият мъж, другият мъж от времето на Адам, чийто ум я преследваше в мрака на сънищата й.

Двама души, които седяха близо до нея на билото се обърнаха и като видяха момичето с обезумял вид, което си говореше самичко, тръгнаха нагоре към скалите на Солсбъри.

— А-дам!

Тя вдигна ръце във въздуха, обърна се срещу северния вятър и извика името му:

— А-дам, къде си?

По бузите й се стичаха сълзи.

— А-дам, мой А-дам, имам нужда от теб!

Бавно се завъртя в кръг, като непрекъснато викаше името му. Но отговор нямаше.

 

 

Понякога тя отиваше да постои в подножието на стълбището, което водеше към квартирата на Адам, просто за да се почувства по-близо до него. Входът беше тъмен, прашен и миризлив, но това нямаше значение. Той беше живял тук. Тя все по-често изпадаше в транс и понякога другият й живот, отвъд камъка, проникваше през воала, който я отделяше от миналото. Те я чакаха, Броихан и последователите му, дебнеха, за да я убият.

Брийд се облегна на сивата стена на сградата и затвори за миг очи. Когато ги отвори, пред нея стоеше млад мъж със загрижено изражение.

— Добре ли сте?

Тя се усмихна изтощено.

— Да, просто съм уморена.

— Виждал съм ви и друг път, нали? Търсите ли някого?

Тя кимна:

— А-дам Крейг. Живееше тук, но сега го няма.

— А-дам Крейг? — младият мъж весело се усмихна. — Страхувам се, че отдавна не живее тук. Брат ми беше в една квартира с него. Така се сдобих с това жилище. Адам сега има кабинет някъде в Англия. Мога да намеря адреса му, ако ви трябва.

— Знаете ли къде е?

Лицето й неузнаваемо се промени. Тя засия от щастие.

— Разбира се. Качете се и ще потърся.

Джими Томсън я поведе нагоре по тясното стълбище и затърси ключа. Стаите бяха мрачни и претъпкани с тежки старинни мебели. Тя не знаеше, че те изобщо не се бяха променили, откакто Адам беше заминал. Джими отиде до бюрото и затърси прашното си тефтерче с адреси. Най-сетне го намери и запрелиства страниците, половината от които бяха изпокъсани.

— Ето го. Сейнт Олбънс. Стана съдружник в частен кабинет, след като се ожени, така че вероятно все още е там. — Той й се усмихна. — Искате ли да ви го запиша?

Брийд поклати глава.

— Няма нужда, ще го запомня.

Тя млъкна и се огледа. Чувстваше, че в стаята все още има вещи на Адам — книга, картина на стената, а на тясната полица над камината… Тя се напрегна и пристъпи към нея.

— Това е на А-дам.

Малкото медно копче за ръкавели беше полускрито зад един свещник.

— Така е — той се чудеше как го е видяла. Трябва да е със зрение на сокол. — Намерих го зад фотьойла, след като той замина. Мислех да му го изпратя, но все не ми остава време.

— Няма значение. Аз ще му го занеса.

Тя вече го беше прибрала в торбата си и се обърна. На вратата спря и го погледна за момент.

— Какво значи „ожени“?

Той се намръщи.

— Какво значи „ожени“? — повтори озадачен. — Ами, да си вземеш съпруга. Да живееш с някого. Има и деца, доколкото знам. Или поне едно, а другото е на път.

— Разбирам.

Лицето й беше помръкнало. Тя го погледа още малко, после изчезна надолу по стълбите и на улицата.

За секунда Джими остана на мястото си, прехапал устни и вперил поглед във вратата. Почувства моментна тревога. Може би не трябваше да й дава адреса. Отиде до вратата и без да разбира защо, завъртя ключа. Това бяха глупости. Освен това вероятно Адам отдавна беше напуснал онзи адрес.

 

 

— Трябва да отида там.

Брийд беше написала адреса със своя прилежен закръглен почерк. Показа го на Катриона, веднага щом тя се прибра.

Катриона почувства внезапно замайване — беше се уморила от своята неканена и твърде зависима от нея гостенка. Замисли се.

— Мисля, че Сейнт Олбънс е някъде близо до Лондон. Защо, за бога, искаш да отидеш там?

— А-дам е там.

Тя би могла да го намери и с помощта на копчето, но така щеше да бъде по-лесно.

— Адам?

Брийд никога не го беше споменавала преди. Катриона се взря в лицето й и видя бързо променящите се чувства — копнеж, гняв, страх, мъка.

— Той някой твой близък ли е?

Брийд кимна.

— Мой приятел.

— Разбирам — Катриона вдигна рамене. — След като вечеряме, ще се опитам да го намеря на картата.

— Сега. Искам да зная сега.

— Защо? Ако искаш да му пишеш…

— Ще отида там.

— Брийд, пътят е много дълъг. Трябва да пътуваш с един влак до Лондон, който е на стотици мили оттук, а после да се прехвърлиш на друг влак. Освен това не можеш да отиваш у някого, без да го предупредиш. Имаш ли телефона му?

Брийд поклати глава. А-дам щеше да знае, че тя идва да го намери.

— Добре, ще се обадим на телефонни услуги и ще попитаме. Щом имаш адреса му, те ще ни дадат номера и можеш да му се обадиш. Лесно е.

Тя се усмихна, взе листчето от Брийд и отиде до телефона.

— Как е презимето му?

— Презиме?

— Второто му име. Трябва да има такова. Адам чий?

— А-дам Крейг. Той е лекар.

— Разбирам — тя изгледа продължително Брийд, после кимна. — Добре, започваме.

Брийд зачака. Тя отдавна беше свикнала с телефона на Катриона и дори един-два пъти беше имала куража да го вдигне, когато беше сама в апартамента. Не виждаше нищо странно в това да говориш с някого, който се намира на много мили оттук. Всъщност това беше просто подобрение на начините, с които тя беше свикнала и които често не бяха толкова ефективни. Това обясняваше защо хората от света на Адам не разбират как нейните хора могат да се свързват със силата на мисълта си. Те просто бяха изобретили по-лесен начин. Само след няколко минути Катриона й подаде слушалката.

Брийд я взе с трепереща ръка и се заслуша в сигнала. Чу се изщракване и в ухото й прозвуча женски глас.

— Ало? Тук е Джейн Крейг, какво обичате?

Брийд се намръщи.

— А-дам — каза тя тихичко. — Искам да говоря с А-дам.

— Съжалявам. Адам в момента е на повикване. Мога ли да ви помогна с нещо? — гласът беше непринуден и дружелюбен. — Пациентка ли сте му?

— Искам да говоря с А-дам.

Тя чу въздишка и почувства едва прикритото нетърпение.

— Съжалявам, ако искате да говорите с него, трябва да се обадите утре. В момента акушира и не зная кога ще се върне.

— Няма го — Брийд внимателно остави слушалката. — Трябва да отида там.

Катриона въздъхна.

— Утре ще разберем кога има влакове. Пътуването е много дълго, Брийд. Ще отнеме цял ден.

— Няма значение. Ще отида. Веднага.

— Не можеш да отидеш сега. Посред нощ няма влакове.

Не знаеше дали е вярно, но трябваше някак да й попречи. Тази фанатична решителност я плашеше.

— Утре ще дойда с теб на гарата, за да съм сигурна, че ще ти дадат подходящ билет и да ти помогна да се качиш на влака — тя нежно сложи ръката си върху тази на Брийд. — Това си е цяло приключение, скъпа моя. Пътят е много дълъг и трябва да сме сигурни, че няма да се объркаш.

Тя срещна погледа на Брийд и за миг се уплаши от откритата омраза, която видя там. После изражението й се промени и тя се отпусна.

— Добре. Утре. Ще отида при А-дам утре.

Тази нощ, докато Катриона лежеше и се опитваше да заспи, чу как момичето рови из всекидневната. Тя тихичко стана от леглото и на пръсти отиде до вратата. Вместо да изненада Брийд и да й поиска сметка, тя тихичко превъртя ключа в ключалката и затисна с гръб вратата, като трепереше от страх.

Катриона закара Брийд на гара „Уейвърли“, плати билета й, даде й пет лири за из път, накъдето и да се беше запътила, и я качи на влака. За миг изпита съчувствие, като видя ужаса, изписан на лицето й при вида на огромния, изпускащ пара локомотив, но когато й помаха от перона и видя как влакът тръгва, усети огромно облекчение.

Едва три дни по-късно тя установи, че е изчезнал сребърният нож за писма, който смяташе, че е забутала между книжата на бюрото си.

 

 

Адам се качи в колата и сложи на седалката до себе си черната си чанта и списъка с посещения, които трябваше да направи. Погледна към него, когато кракът му натисна газта, за да загрее мотора. „А-дам“ — беше казала Джейн. Беше го произнесла точно и звученето на думата го беше изпълнило с опасения. Ако Брийд имаше телефонния му номер, навярно имаше и адреса му. Сега телепатията не й беше нужна. Беше го намерила. Ръцете му лепнеха върху волана и той постоя за миг, облегнал глава на седалката, като дишаше бавно и дълбоко.

— Какво точно каза? — беше попитал Джейн, обзет от паника.

— Просто „Искам да говоря с А-дам“. Казах й да се обади днес.

— Ако се обади, кажи й, че ме няма. Кажи й, че съм заминал.

— Адам! — Джейн се беше изсмяла звънливо.

Тя най-сетне отново беше бременна и това й отиваше. Никога не беше изглеждала толкова весела и спокойна.

— Не мога да го направя. За бога, коя е тя?

Той беше въздъхнал дълбоко.

— Звучи като че ли е била Брийд — беше й казал неохотно. — Тя е единствената, която ме нарича „А-дам“.

Джейн го беше погледнала с разширени от ужас очи.

— О, Адам, скъпи, мислех, че с това е свършено.

Той й беше казал съвсем малко за посещението им с Лайза при Мерин; решен да я пази, несигурен дали ще му повярва.

— Не може да е тя. Пък и дори да е, какво смята да прави? Ти вече си женен. Ти си баща. Мили боже, ти ще бъдеш баща за втори път… Ти си доктор, а не ученик. — Тя беше сложила ръце на раменете му и бързо го беше целунала по бузата. — Не се притеснявай, скъпи. Няма да й позволя да те омагьоса, обещавам. Ако пак се обади, ще й кажа, че си заминал да лекуваш ескимосите. Това добре ли е?

Той се засмя неволно.

— Чудесно е. Отлична идея.

Тогава престана да мисли за нея. Но сега, тази сутрин, изведнъж не беше толкова спокоен. Погледна в огледалцето към тихата улица зад себе си. Беше обляна в слънце. Не се виждаше никой. С въздишка на облекчение той включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Първият му адрес беше на другия край на градчето.

 

 

Във влака, Брийд задряма. Монотонният шум от колелата я успокои. Отначало гледаше през прозореца, удивена от блестящата синева на морето, докато отиваха на юг. Изплаши се, когато шумът на колелата се промени, докато преминаваха по моста Бъруик високо във въздуха. Щом навлязоха в Англия и започнаха да се приближават към Адам, тя отново заспа. Не хапна нищо, нито напусна мястото си. През цялото време купето остана празно. Не мислеше за бъдещето. Нямаше представа как ще намери Адам. Катриона беше говорила за друг влак на друга гара. Сега не можеше да мисли за това — беше я обзела слабост, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тук, във влака, далеч от земята, тъканта на времето изтъняваше и тя с всичка сила се беше вкопчила в реалността, в която се намираше, за да се задържи. Когато влакът пристигна на гара „Кинг’с Крос“, тя вече знаеше, че е загубена. Очите й бяха вперени в една точка, пулсът й почти не се усещаше, а кожата й беше студена като лед. Тя чу шума на гарата, но не помръдна. Гледаше право в очите на чичо си Броихан.

 

 

Патриша огледа всекидневната и доволно кимна. Джейн я беше подредила чудесно. Беше удобна и одухотворена, без да е разхвърляна. Играчките на Кълъм бяха спретнато подредени, а предишния ден тя беше преместила купчината медицински списания в кабинета на Адам. Намести леко една възглавничка и отиде да дръпне пердето с още два сантиметра. Новата къща, разположена в едно от хубавите предградия, имаше по-голяма градина от старата. Беше построена през 20-те години и много се различаваше от предишния им дом, но тя знаеше, че Джейн вече я обича, защото беше тяхна собствена. Патриша се усмихна. Разбира се, не беше елегантна като старата им къща, а и на целия квартал му липсваше чара на старинната архитектура, но все пак си беше тяхна.

Джейн правеше чай в кухнята, а Кълъм спеше. Най-после къщата беше утихнала. Патриша въздъхна. Малкото момче май й идваше в повече тези дни. Може би беше добре да си полегне, преди да се е събудило? Беше жалко, че не може да остане за по-дълго, да помага на Джейн през тези последни месеци, преди бебето да се роди, но наистина беше толкова уморително…

Тя изкачи стълбите, спря да си поеме дъх и се загледа през отворената врата на спалнята на Джейн и Адам. Беше обляна в слънце стая, с красиви картини и елегантни украшения. Тя влезе вътре за малко, огледа се одобрително и кимна. Дъщеря й беше наследила от нея ако не друго, то поне добрия вкус. Веднага щом си го помисли, погледът й падна върху малкото дърво от сребро и емайл на нощната масичка. Бляскавият кристал отразяваше слънчевите лъчи и хвърляше разноцветни отражения върху отсрещната стена. Беше отвратителна дреболия, която изобщо не подхождаше на останалата част от стаята. Тя се намръщи. Подарила им го беше онази ужасна рошава художничка, бившата приятелка на Адам. Патриша отиде до леглото, взе амулета и го погледна. Даже не беше добре изработен.

— Мамо, какво правиш!

Гласът на Джейн от вратата я накара да подскочи.

— Нищо, скъпа. Просто си мислех колко по-добре ще изглежда стаята без това… това нещо до леглото. То просто трябва да се изхвърли.

— Моля те, майко, остави го. Това е талисман за щастие.

Джейн беше изтощена. Патриша беше дошла уж, за да може дъщеря й да си почине. Всъщност й беше създала двойно повече работа. Както сега, когато Джейн с удоволствие би полегнала, докато Кълъм спеше, вместо да носи чай в стаята на майка си.

— Бабини деветини! Не можеш ли да се отървеш от него, скъпа? На някоя разпродажба, например. Сигурна съм, че някой ще го хареса…

— Аз го харесвам, майко. — Джейн остави чашата на тоалетната си масичка и протегна ръка. — Моля те, дай ми го.

— Не бива да бъдеш толкова упорита, скъпа. Сигурна съм, че Адам изобщо няма да забележи…

Патриша се обърна, за да го остави обратно на нощното шкафче, но той изведнъж сякаш се изплъзна от ръцете й. Тя се опита да го хване, но в ръката й остана само кристалът. Малкото дръвче се удари в ръба на шкафчето и падна изкривено върху килима. Няколко от крехките му емайлирани частици се отчупиха.

— Майко! — Джейн го погледна с ужас. — Какво направи?

— Съжалявам, изплъзна ми се.

— О, да, изплъзна се.

Джейн преглътна внезапните сълзи на гняв и изтощение. Коленичи и събра малките парченца, като ги гледаше със съжаление.

— Адам толкова държеше на него.

— Тогава е време да си подобри вкуса.

Гласът на Патриша беше хаплив. Тя изобщо не съжаляваше.

— На твое място бих изхвърлила парчетата, скъпа. Адам никога няма да забележи. А сега мисля да си почина, преди малкият Кълъм да се събуди.

Джейн се загледа след нея невярващо, после сви рамене. Внимателно прибра парчетата в едно чекмедже. Вече беше решила да ги занесе при някой бижутер, за да поправи украшението.

 

 

От психиатричната болница се свързаха с Катриона чрез адреса, намерен в торбата на Брийд. Тя виновно клатеше глава в апартамента си на „Ройъл Съркъс“.

— Беше приятелка на майка ми и аз я взех да живее при мене за малко, след като тя почина. Момичето не е нормално. Да ви призная, малко се страхувах от нея. Зарадвах се, когато си тръгна. Не, не зная името й. Само Брийд. Така се наричаше. Мислех, че е циганка, някъде от север. Но не зная нищо за семейството й и дали си има някого…

Тя погледна към телефонния номер, записан на парче хартия върху бюрото й. Брийд не си беше дала труда да го вземе. Д-р Адам Крейг. Не, няма да им каже името, нито ще спомене за ножа. Нямаше никакво желание да се забърква.

 

 

Лечението по някакъв начин беше увредило паметта й. Вместо спомени в главата й имаше огромни черни дупки. Сега тя седеше в голямата стая за отдих на психиатричната болница пред маса, отрупана с кълбета вълна за плетене. Трябваше да ги подреди, но те сякаш се движеха и трупаха на купчини, които по никакъв начин не искаха да влязат в спретнатите кошнички, в които трябваше да ги опакова. Тя замаяно гледаше яркия десен на завесите и останалите обитатели, седнали по металните столове с увиснали платнени седалки, упоени и сънливи като нея. Синята памучна рокля, корава от непрекъснато пране, не й беше по мярка. Косата й беше без блясък и несресана, прихваната с ластик. Как се беше озовала тука? Не помнеше нищо.

Любезният доктор, който носеше очила с телени рамки и бяла престилка, сякаш искаше да се сприятели с нея, когато имаше време. Тя обичаше да разговаря с него. Беше интелигентен и се отнасяше с нея, сякаш беше привлекателна, образована и нормална. Беше научила тази дума — нормална. Трябва да си нормален, за да излезеш от това място. Но тя не знаеше откъде идва или къде отива и това беше проблем, който не можеше да разреши.

— Ако само знаехме, че има някой, който да те вземе, Брийд, скъпа — той се усмихна и тя както обикновено се загледа омаяна в блестящия златен зъб в ъгъла на устните му. — Но ако си нямаш никого, трябва да сме сигурни, че можеш да се грижиш за себе си, нали?

Тук, в този строго организиран свят, времето минаваше много бързо, но това й беше безразлично. Докторът много се чудеше, че тя няма никаква представа за времето.

Понякога нощем, след като бяха проверили дали е заспала, тя изваждаше пудриерата на Джийни Барън и гледаше в малкото огледалце. Постепенно ръцете й спираха да треперят, отраженията преставаха да танцуват и очите й проникваха отвъд собственото й неясно изображение в безкрайните бездни на мрака. Отначало не виждаше нищо и се чудеше защо прави така, но веднъж забеляза за миг една тъмна фигура и внезапно започна да си спомня. По някакъв начин знаеше, че никой не бива да я вижда, когато прави това. Не трябваше да казва и на доктор Седлър. Усещаше, че ако го направи, той ще бъде разочарован от нея и нещата отново ще се влошат. Така че тя се упражняваше тайно и полека-лека картините ставаха по-ясни.

Отначало Брийд мислеше, че сънува. Тя беше котка. Красива, раирана котка с лъскава козина и с огромни златисти очи. Бродеше на воля през градините, през стени и огради, катереше се по дърветата и увивните растения, за да гледа през хорските прозорци. Но една сутрин, когато се събуди, намери пръст под ноктите си и дълго лежа, прегърнала плоската твърда болнична възглавница, с триумфираща усмивка на устните. Беше намерила Адам. В съня си го видя в градината му. Излезе от храстите в образа на котка и се отри в краката му. Той се наведе, погали я по главата и прекара ръка през меката й, пухкава козина.

Брийд седна в леглото и спусна крака на пода. В шкафчето беше старата й платнена торба. Извади я и бръкна в нея. Скрит в хастара й се намираше собственият й ръждясал нож и другият, по-хубав и по-смъртоносен, който беше откраднала от Катриона. Освен тях торбата съдържаше само кутийката с пудра и няколко лични вещи, включително гребена от костенурка. Тя го извади и се загледа в него. Собствената й коса, макар неподдържана и сплъстена, все още беше катраненочерна. Космите, заплетени в гребена, бяха златисточервени. Увито в кърпичка, на дъното на торбата лежеше малкото копче за ръкавели.

 

 

Джейн изморено се наведе да вземе една от ризите на Адам от кошницата с прането. Слава богу, майка й най-после си беше тръгнала, иначе щеше да стои до нея и да я предупреждава да не се напряга, но без да й предложи помощ, както беше правила всеки ден от посещението си. Беше ясен и студен, ветровит ден. Тя изтърси ризата и гордо огледа крушовото дърво, розовите лехи, пясъчната площадка, която Адам беше направил за Кълъм. Усмихна се доволна, докато се протягаше да защипе ризата на въжето. Тънкият памучен плат веднага се изду и затанцува и тя се протегна, за да му сложи още една щипка.

Котката изникна сякаш изпод земята. Както простираше, Джейн се препъна в топлото космато тяло. Животното впи нокти в рамото й и изчезна. Трябваха й няколко минути, за да преодолее шока, коленичила задъхано върху тревата, свита от страх.

Когато най-после се изправи на крака и се обърна да влезе, усети остра болка в стомаха.

Болката се появи отново през нощта. Тя се събуди със стон и притисна стомаха си. До нея Адам промърмори.

— Джейн? Какво има? Колко е часът?

— Адам!

Беше бременна едва в петия месец, след последното помятане, и сега усещаше как гореща кръв се стича по краката й.

— Адам!

Писъкът й, изпълнен с мъка и ужас, за миг го изправи на крака. Докато се опитваше да я успокои, той не можеше да се освободи от мисълта, че беше изгубила последната възможност да роди.

Вече се зазоряваше, когато тя най-сетне заспа в малката задна спалня, благодарение на огромната доза приспивателно. Адам слезе бавно в новия си кабинет, дръпна пердетата и отвори широко френските прозорци. Ранната пролетна утрин беше свежа и студена, тревата на задната ливада — покрита с роса. Наблизо един кос пееше от сърце на фона на утринния хор от съседните градини. Очите му се напълниха със сълзи. Горкичката Джейн! Горкото бебе! Защо се беше случило така? Прочете толкова книги, за да приложи най-доброто лечение. Консултира се с най-опитните гинеколози. Повери я на грижите на Роджър Коен, който се смяташе за един от най-добрите специалисти и беше автор на многобройни трудове за жените, които не могат да задържат плода в утробата си. Само преди седмица бяха ходили при него на преглед и той ги беше уверил, че всичко е наред. Какво се беше случило?

Той отиде до шкафа зад бюрото си и извади полупразна бутилка уиски. Наля си два пръста в една чаша и я изпи наведнъж. Почувства се много добре и повтори.

Стресна се, когато чу бебешки плач, а после разбра, че звукът идва от един прозорец на горния етаж в съседната къща.

Веднага щом разбра какво става, Адам се обади на Робърт Хардинг. Той дойде заедно със Сара, която въпреки всички протести на Адам настоя да облече недоволния, разплакан Кълъм и да го отведе да спи в тяхната къща. Джейн все още не знаеше, че го няма. Робърт си беше тръгнал едва когато всичко беше приключило. Беше му оказал неоценима помощ.

— Остани с нея, докато е необходимо, приятелю. Не се притеснявай. Аз ще те отменя. Сега тя има нужда от теб.

Адам седна на покритото с кожа канапе до стената и се загледа през отворения прозорец, без да чува птиците. Безмълвно ругаеше бащиния си Бог. Защо беше позволил това да се случи? Защо, когато имаше толкова много нежелани деца на света, беше позволил Джейн да изгуби жадуваното си малко момиченце? Сълзите се търкаляха по бузите му, докато стоеше с чаша между коленете и той остана така, докато навън стана по-светло и топло.

Едва когато свърши бутилката, с мъка се изправи на крака и бавно се изкачи по стълбите, за да я нагледа. Тя лежеше настрани, лицето й беше много бледо, а очите — затворени.

— Джейн? — прошепна той. — Будна ли си?

Тя не помръдна. Адам тежко се отпусна до нея и тъжно я загледа.

— Джейни, скъпа моя, така съжалявам. Опитахме всичко, ти знаеш…

Погледът му падна на нощното шкафче и той се намръщи. Амулетът на Лайза не беше на обичайното си място до лампата. Той огледа стаята. Не беше на тоалетката или на полицата при малките порцеланови украшения. Нямаше го и върху библиотеката, нито на масичката до вратата, където едва предишния следобед Джейн с обич беше сложила малка ваза жълти нарциси.

— Джейн — прошепна той. — Беше настръхнал целият, като че ли слушаше как някой драска с нокти по стъкло. — Скъпа, къде е амулетът на Лайза?

Тя простена и зарови лице още по-дълбоко във възглавницата.

— Джейн!

Той я повика по-силно. Стана и мина от нейната страна на леглото.

— Съжалявам, скъпа, но трябва да знам. Къде е амулетът на Лайза?

— Какво?

Лицето й беше зачервено там, където се беше опирало на възглавницата. Очите й бяха подути и замъглени от приспивателните, които й бяха дали с Робърт.

— Миличка, съжалявам — коленичи до нея и я целуна по бузата. — Само ми кажи къде е и ще те оставя да спиш.

— Лайза? — тя се намръщи. — Къде е Лайза?

— Къде е амулетът й, Джейн? — той повтори въпроса по-силно. — Моля те, трябва да знам.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Адам, бебето!

— Зная, мила, ужасно съжалявам — внезапно той удари с юмруци по покривката на леглото. — Моля те, Джейн, кажи ми къде е.

— Занесох го на поправка. Падна на земята и сребърните клонки се огънаха. Кристалът изпадна…

— Дявол да го вземе! — Адам скочи и се плесна по челото. — Брийд го е направила! Тя е убила бебето! — той изстена. — О, Джейн, защо не ми каза? Защо го изнесе от къщата? Нали ти бях казал колко важно е да стои тук!

— Мама каза, че това са бабини деветини — сега тя плачеше. — Тя го изпусна. Мисля, че го направи нарочно. Никога не го е харесвала. О, Адам — Джейн горчиво ридаеше във възглавниците, — не знаех, че не бива да го изнасям, дори само за да го поправят. Толкова отдавна не си споменавал Брийд. Не може да е била тя. Спънах се случайно в котката. Никой не може да е толкова лош, че да причини това на някого. Моля те, Адам.

Най-после той се обърна към нея, коленичи до леглото и целуна ръката й.

— Съжалявам, скъпа. Не трябваше да те разстройвам така. Разбира се, че не е била тя. Сега трябва да поспиш. Просто не му е било писано да се роди, това е всичко. Пък и ние вече имаме едно прекрасно мъничко момче, така че семейството ни е съвършено.

По-късно в градината той си запали цигара и се загледа в една леха синчец. Видът на малките цветчета го успокои. Те смело устояваха на ледения вятър и суграшицата, които бяха прогонили красотата на пролетната утрин.

А-дам?

Той леко поклати глава и дръпна по-дълбоко от цигарата.

А-дам, къде си?

Изправи се и хвърли поглед наоколо. Стомахът му се сви от ужас. Смачка цигарата и я хвърли на тревата. Дишай бавно и дълбоко. Успокой се и очертай наум кръг около себе си. Представи си, че между теб и момичето има огледало, което връща мислите й обратно. Ако си в кухнята, направи кръг със сол на пода… Чуваше твърдия изговор на Мерин в главата си, виждаше как Лайза внезапно се обръща към него, полуусмихната и го гледа как се бори с неверието си.

— Ах, ти, кучко! — изкрещя той на глас. — Ти, малоумна, отвратителна циганска кучко, с твоите магии и проклятия. Махни се от живота ни, чуваш ли ме?! Махни се!

Обичам те, А-дам!

Сега тя се чуваше по-отдалеч, пресекливо като радиопрограмите при буря.

— Не!

През две къщи една съседка, която режеше бял пирен за вазата в хола, го чу. Тя вдигна очи, но за щастие не разпозна гласа на своя трезвомислещ, елегантен лекар.

Адам се обърна и влезе вкъщи. Затвори френските прозорци, заключи ги и шумно дръпна завесите. После влезе в кухнята и сложи чайника на газовата печка. Ще направи чай на Джейн, а после ще иде да прибере Кълъм, преди тя да е разбрала, че го е изпратил у семейство Хардинг.

Тя седеше на леглото, наметнала халата си.

— По кого викаше?

Усмихна му се едва-едва. Лицето й беше изпито.

— По никого. Опарих се на чайника.

Той внимателно остави подноса.

— О, Адам, трябва да внимаваш. Къде е Кълъм?

Той си пое дълбоко въздух.

— Снощи Сара го взе у тях. Решихме, че така е по-добре. Горкият, много се беше уплашил.

— Разбирам — тя стисна устни. — И кога ще го доведе Сара?

— Тъкмо се канех да отида да го взема. Разбира се, ако искаш. Убеден съм, че те с удоволствие ще го…

— Не! Искам да се върне при нас.

Внезапно тя отново се разплака.

— Добре, скъпа, но ще трябва да те оставя сама — той сложи чаша чай на нощното шкафче до нея. — Хайде, легни си и стой тук на топло. Няма да се бавя и половин час.

Джейн кимна.

— Всичко е наред. Само го доведи, Адам, моля те.

Той излезе от къщата и огледа улицата. Беше пуста както всеки следобед в края на седмицата. Заради студа децата се бяха прибрали да пият чай и да си пишат домашните. Силният вятър огъваше дърветата и храстите в градините, люлееше елегантната табела от лято желязо на съседната къща. Адам потръпна. Отиде до колата си, паркирана плътно до бордюра. Докато търсеше ключовете в джоба си, погледна през рамо.

В далечния край на улицата се беше появила някаква фигура. Той се обърна и се втренчи в нея. Беше жена и сякаш имаше дълга коса. Стисна ключовете толкова силно, че усети как кожата на дланта му се разкъса и потече кръв. За миг му се стори невъзможно да помръдне, после бързо отключи колата и се хвърли вътре. Затвори вратата с трясък и потъна в обичайната миризма на кожа, бензин и застоял цигарен дим. Постави ключа и погледна в шофьорското огледалце. Нямаше никаква следа от нея. Изкара колата на празната улица и натисна газта.

Малко по-надолу по пътя рязко натисна спирачките. Не биваше да оставя Джейн сама. Трябваше да се върне. Треперещ, той се обърна и бавно даде на заден, за да спре още веднъж пред къщата. Какво, в крайна сметка, можеше да му направи Брийд? Беше толкова дребна и слабичка. Не си я спомняше много ясно, но беше сигурен, че не можеше да го нарани. Не и лице в лице. Изключи мотора, излезе от колата с изправени рамене и се обърна към края на улицата, където беше видял жената. Нямаше и следа от нея. Внимателно огледа храстите и градините пред къщите, малкото паркирани коли, широкия, обточен с дървета, тротоар. Нямаше никого. Улицата беше празна. Дали не беше влязла в някоя друга къща?

Той хвърли последен поглед на пътя и отново влезе в колата. Нямаше да отсъства повече от половин час, пък и вратите на къщата бяха заключени.

 

 

В къщата Джейн продължаваше да спи. Тя отчаяно притискаше възглавницата, сякаш в съня се опитваше да забрави болката в сърцето и раната в утробата си. Сънуваше, че Адам стои в градината. Беше тъмно, но през клоните на дърветата струеше лунна светлина. Затова успя да види, че близо до него е застанало някакво животно. Джейн застина. Гледаше съпруга си и искаше да го извика, но се боеше да привлече вниманието към себе си. Може би не го беше видяло. Може би щеше да избяга. Когато звярът се отдалечи малко от храстите, видя, че това е огромна раирана котка с ниско разположени заострени уши. Когато тя се обърна и погледна право към нея, Джейн изведнъж видя, че муцуната й беше окървавена.

— Адам!

Викът заседна в гърлото й. Знаеше, че сънува, но не можеше да се пробуди. Адам, внимавай! Влизай бързо у дома!

Но от гърлото й не излизаше нито звук.

И тогава котката излезе на светло. Отиде до Адам, легна в краката му и замърка. Беше почистила кръвта с меките си сребристи лапи. Той я погледна и се усмихна. Наведе се да я погали и тогава Джейн се събуди. Трепереше неудържимо и й се гадеше. Стана със залитане от леглото и се добра до банята, където коленичи на студения под и повръща дълго време. Когато свърши, беше обляна в пот и цялата трепереше. Приближи се до вратата:

— Адам?

Но, разбира се, той беше излязъл. Отишъл беше да вземе Кълъм от семейство Хардинг. Джейн се уви в халата си, отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето беше залязло. Силен порив на вятъра разлюля клоните на крушата на задната ливада и разпиля купчината миналогодишна шума. Все още разтреперана, тя се облегна за минута на стъклото, за да охлади горещото си чело.

Котката я наблюдаваше, скрита в сянката на стената. Джейн замря от ужас, когато очите й срещнаха неумолимия златист поглед. Известно време те се гледаха, без да помръднат. Котката беше на райета, със снежнобели лапи. По-голяма е от обикновените, помисли си Джейн, докато стоеше хипнотизирана от невероятната омраза, която се излъчваше от съществото. Никоя от тях не помръдваше, но Джейн първа отмести погледа си. Трябваше да я замери с нещо. Това беше ужасното същество, което я беше препънало и причинило помятането. Като се бореше със сълзите си, тя се огледа наоколо за някакъв предмет, който да хвърли навън. Но когато отново погледна натам, котката беше изчезнала.

 

 

— Тя изобщо не се оправя, Лайза.

Адам седеше на бюрото си с телефонна слушалка в ръка, а кафето му бързо изстиваше пред него. Той разсеяно прокара пръсти през косата си.

— Не иска и да чуе Кълъм да остане при семейство Хардинг или при майка й, а той я изтощава до смърт.

Физически Джейн беше все още много слаба, поради събитията през последната седмица, но досега трябваше да се е поправила. Психически сякаш понасяше загубата на бебето много по-добре, отколкото се беше надявал. Беше тъжна и понякога плачеше, но това беше нормално. Утешаваше се с малкото момченце, но й се притесняваше за него. Беше обсебена от мисълта, че нещо ще му се случи; обсебена от мисълта за котката, която я беше нападнала. Не му позволяваше да оставя прозорците отворени. Плашеше се, когато той отвореше френските прозорци в кабинета си и през нощта настояваше да затварят и да спускат завесите навсякъде — нещо, което никога преди не бяха правили. Взеха амулета от поправка и отново го поставиха на мястото му до леглото им.

— Нека Кълъм дойде при мене, Адам — гласът на Лайза беше настойчив. — Знаеш, че ще ми бъде приятно. А и тя няма да има нищо против, нали? Могат да си играят с Джулиет и пак да гледат агънцата. Тук той ще бъде в безопасност, обещавам. Ще се грижа за него.

И ще го пазя от Брийд. Неизказаното изречение увисна във въздуха.

Настъпи продължително мълчание.

— Сигурна ли си? Просто й трябва известно време, за да се възстанови. Мисля, че ще се съгласи Кълъм да дойде у вас.

Той притвори очи с облекчение. При Лайза синът му щеше да бъде далече от къщата и близо до Мерин.

— Ти си съкровище, Лайза. Сигурна ли си, че Фил няма да има нещо против?

Няколко секунди той с усмивка слуша протестите й, после затвори телефона и шумно въздъхна.

Лайза пристигна да вземе Кълъм с чисто нов кабриолет. Пищната й червена коса беше късо подстригана и оформена в модерна прическа, а роклята й — изключително елегантна.

— Лайза, какво е станало с теб?

Адам беше наистина изненадан. Това не беше неговата Лайза, а някаква непозната жена.

Тя изтънчено се засмя:

— Трябва да съм в крак с времето. Моделите ми очакват да изглеждам на ниво — после прозвуча старият й гърлен смях. — Не забравяй, че те не са ме виждали как ходя из къщи. Обикновено аз съм тази, която отива при тях. Рим, Париж. Само да ме видиш! — тя се завъртя, за да разгледат добре дрехата й. — После се връщам в Уелс. Хвърлям това в шкафа и нахлузвам старите панталони и дебелите вълнени пуловери. Рисувам до безкрайност в хамбара, докато не дойде време да изляза и да намеря нова жертва — тя притегли Джулиет и нежно целуна русата й главичка. — Фил и Джули не ми говорят, когато съм такава лъскава. Не ме познавате, нали, миличка?

Тя погали момиченцето по косата и го изпрати да си играе с радостния Кълъм.

Адам се усмихна. Той наблюдаваше лицето на Джейн, която с копнеж гледаше красивата рокля на Лайза. Изведнъж му хрумна нещо. Щеше да я заведе в Париж или в Лондон и да похарчи малко пари за нея. Ядоса се, че не се е сетил по-рано. Идеите винаги идваха от Джейн. Тя организираше почивките им — там, където имаше много пясък и море за Кълъм. Докато лежеше в шезлонга, изтощен от работа, строеше пясъчни замъци или се гмуркаше във вълните с Кълъм, не му беше минало през ум, че на нея може да й е скучно и да мечтае за развлеченията на града. Точно така. Щяха да идат на почивка, докато Кълъм и Джулиет си играят в безопасност по хълмовете по уелската граница. Така навярно щяха да забравят котката с косите очи и защитени от амулета, да оставят неизказаните мисли за Брийд зад себе си. Завинаги.

 

 

В болницата Брийд мълчеше, с очи вперени в безкрайната далечина. Отначало тя се сби с персонала, но тогава те я упоиха и тя напълно изгуби представа за времето. Когато отново им се противопостави, я вързаха и пак забиха иглите в ръцете й. Времето замръзна. Не знаеше, нито се интересуваше дали са минали седмици, месеци или години. Способностите й намаляваха, тя вехнеше като цвете на студа. Но най-накрая се пробуди. Спомените й се върнаха. Съсредоточи се върху Адам и го видя в ума си. Този път щеше да бъде по-внимателна.

Беше го уплашила. Той знаеше, че тя е стреснала жената Джейн и я обвиняваше за смъртта на детето си. Не беше разбрал, че бебето беше хилаво и вече гаснеше в утробата на жената. Ако беше здраво, щеше да се вкопчи в живота. Тя непрекъснато мислеше за това. Ако искаше да унищожи Джейн един ден, трябваше да бъде много по-хитра. Адам не биваше да разбере нищо. Междувременно тя трябваше някак да се сближи с него. Да го накара отново да я обикне. Той не можеше да устои на котката. Между наркотичните сънища в болницата, които се стремяха да уловят духа й и да го приковат, тя се измъкваше от тялото си и посещаваше градината. Беше сигурна, че ще успее да накара Адам да забрави Джейн и хилавото мъртво бебе, че в крайна сметка той ще се обърне към нея за любов и утеха.