Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Edge of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Барбара Ърскин. По-силна от времето

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 1999

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 954-9745-10-4

История

  1. — Добавяне

4

— Адам, къде беше?

Томас Крейг цяла нощ беше претърсвал хълма. Небръснат и изтощен, той спря и тежко се подпря на бастуна си, като се опитваше да успокои дишането си.

— Татко!

Адам седеше на затопления камък, полузаспал, твърде изморен, за да поеме дългия път към свещеническия дом.

— Съжалявам — той скочи на крака, внезапно уплашен. — Аз… — поколеба се за миг — аз се изгубих в мъглата. Помислих, че е по-добре да остана…

— Трябваше да помислиш, преди да тръгнеш!

Изтощението и страхът на Томас бързо преминаха в гняв.

— Глупав, безмозъчен, нахален хлапак! Не ти ли мина през ума, че ще се тревожа за теб? Не помисли ли, че цяла нощ няма да спя и ще те търся?

Вината и самонаказанията, с които той непрестанно се измъчваше, всеки ден отнемаха от силите му.

— Не знаех, че ще забележиш, татко.

Въпреки дръзкия си тон, Адам отстъпи крачка назад.

— Ти… ти си помислил, че няма да забележа?

— Да, татко. От месеци не знаеш дали съм вкъщи или не — Адам успя да събере смелост и да продължи. — Изобщо не ме забелязваш.

Твърдо удържа на погледа на баща си. Над тях един ястреб изкрещя пронизително, докато се изкачваше все по-високо над хълма. Никой от тях двамата не погледна към него.

Една минута измина в тишина, после — още една. Адам не смееше да диша.

Изведнъж раменете на баща му се отпуснаха. Той седна на един камък и хвърли бастуна в краката си. Разтри бузите си с ръце, въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам — потърка очи. — Съжалявам. Ти си прав, разбира се. Държах се непростимо.

Адам мълчаливо седна на няколко метра от него. Очите му бяха втренчени в лицето на баща му. Страхът и яростта изведнъж се превърнаха в съчувствие към този измъчен човек. Съчувствие на възрастен към възрастен.

След известно време Томас вдигна очи.

— Трябва да се прибереш и да хапнеш нещо.

Адам кимна и бавно се изправи. Беше схванат, изморен и изведнъж усети колко е гладен.

 

 

Събуди се от собствените си викове. Зарови лице във възглавницата и се втренчи през прозореца към клонките бръшлян, които танцуваха около рамката, почукваха по стъклото и се люлееха като сиво-зелен поток, разлюлени от острия югоизточен вятър.

Беше изял огромна закуска под зоркото око на Джийни Барън и по нейно нареждане се беше качил в стаята си. Смяташе да полегне за малко и да почете от книгата за пеперудите, но изтощен, объркан и гузен, беше заспал веднага.

Сънят беше ужасяващ. Той плуваше под водата и отначало му беше много приятно. Движеше се с лекота и разглеждаше с широко отворени очи зелените водорасли и бързите кафяви пъстърви в тъмната вода. Изведнъж вещицата се появи пред него. Лицето й беше ужасяващо — беззъбо, с торбички под очите, обсипано с брадавици. Носът й беше широк и месест, а косата й представляваше кълбо от гърчещи се водни змии. Докато напразно се опитваше да отплува надалече, Адам отвори уста и нагълта вода. Давеше се, потъваше, а тя се приближаваше към него и се смееше. Изведнъж това вече не беше вещицата. Беше лицето на Брийд, косата на Брийд, и той отново гледаше голото й тяло и протягаше ръце към гърдите й, макар че се давеше.

Адам седна в леглото и притисна възглавницата към себе си. Още беше задъхан, а за свой ужас и объркване, имаше огромна ерекция. Прехвърли крака през ръба на леглото, изтича до прозореца и го отвори. Показа се навън и пое дълбоко дъх. Остана така, докато дишането му се успокои. Чудеше се дали баща му беше чул. Не знаеше, че на долния етаж, запушил уши, за да не чува измъчените стонове на момчето, Томас седеше на бюрото в кабинета си, а по бузите му се стичаха бавно горещи сълзи.

 

 

Следващият ден беше неделя. Адам не искаше да отиде на черква. Остана на пътеката, докато паството изпълни старото каменно здание, като се чудеше дали да не се скрие между дърветата и да изтича през двора към широката бавна река. Тогава се появиха Джийни и Кен и някак успяха да го накарат да влезе и седне на запазените за тях места.

Адам седеше неподвижен, вперил поглед в снежнобелите ръце на баща си, който стоеше над него на амвона. Момчето трепереше. Ако баща му не можеше да види какво става в душата му, Бог сигурно можеше. Беше изпълнен с ужас. Кожата му лепнеше от вина, ръцете му бяха стиснати между коленете, а косата му настръхваше, когато си мислеше за Брийд, за сънищата и за това, което беше направил. В съзнанието му бавно се промъкваше въпросът дали и майка му беше направила нещо толкова лошо, дали и тя като него щеше да отиде в ада.

Когато се изправиха за химните, той усети, че устата му е пресъхнала и гласът му едва излиза от гърлото. Когато службата свърши, лицето му беше така бледо, че успя да се измъкне под предлог, че има главоболие, без дори наблюдателната Джийни да заподозре нещо.

Непрестанно мислеше за Брийд. Изпитваше смесица от вина, страх и копнеж. Нощем сънуваше похотливи сънища и се отвращаваше от себе си. Отново и отново се връщаше при камъка, но не можеше да намери пътя към селото или колибата. Разочарован и нетърпелив, понякога плачеше на глас, докато обикаляше между дърветата. Но хълмът го очакваше всеки път празен, с изключение на някое стадо сърни, които пасяха на ниския склон. Разстроен, Адам се прибираше у дома за самотната си, нежелана вечеря и студеното легло, където отново я сънуваше. Сутрин засрамено изтриваше предателските петна от пижамата си с носна кърпичка, за да не ги забележи Джийни, когато пере.

 

 

Броихан дълго време седя взрян в жаравата. Изправени до него, Джема и Брийд го бяха наблюдавали как първо потърси съвет от прииждащите облаци, розови и златни в светлината на залязващото слънце; после хвърли на земята плочките с келтски букви, които носеше в торбичка на кръста си и накрая се взря в тъмночервения камък в златен обков, който висеше на врата му. Най-сетне, разчел поличбите, той вдигна глава.

— Брийд!

Двете жени подскочиха. Гартнет вече беше отишъл на лов.

С пръст, на който проблясваше гравиран пръстен с ахат, Броихан повелително направи знак на Брийд да стане.

— Решено е. Ще дойдеш с мен в Крейг Фадрейг. Тръгваме призори.

— Не!

Мъчителният вик на Брийд заглуши звука на потока и припукването на гаснещия огън и се издигна към небето.

Броихан стана на крака. Беше много по-висок от нея и очите му бяха твърди като кремък.

— Подчинявай се, племеннице. Стегни си багажа сега, преди да сме си легнали.

— Мамо — Брийд хвърли умолителен поглед към Джема, но тя отбягна погледа й.

Когато най-после проговори, гласът й трепереше:

— Трябва да направиш това, което казва брат ми, Брийд!

— Няма да отида! — лицето на Брийд сякаш отразяваше цвета на залязващото слънце. — Не можеш да ме принудиш. Аз също имам сила — тя се изправи в цял ръст и погледна Броихан в очите. — Мога да предизвикам буря и да я управлявам. Мога да ловувам с дивите котки и да тичам със сърните. Мога да омагьосам човек.

Брийд бързо отмести очи. Не биваше да го оставя да прочете мислите й, да узнае за Адам.

Броихан я изгледа замислено. В очите му проблесна подигравателен блясък, когато светкавично протегна ръка и я хвана за китката.

— Значи, котенце, мислиш, че можеш да се пребориш с мен — промърмори той. — Такава самоувереност, такава глупост.

С другата си ръка повдигна брадичката й и приближи лицето й към своето, като не откъсваше очи от нейните.

— Кротувай, малка дивачке. Ти си моя и ще ми се подчиняваш.

Той хвана блестящия червен камък и за момент го задържа пред очите й. След малко клепачите й започнаха да се затварят и тя замря.

— Така — Броихан я бутна към майка й. — Сложи я да си легне и опаковай багажа й. Утре на зазоряване ще я взема. Ще язди, докато спи, преметната през седлото като чувал овес, а ако и в Крейг Фадрейг не ми се подчинява, ще й сложа верига на врата като на робиня. — Той насочи пламтящия си поглед към ужасеното лице на Джема. — Няма да допусна неподчинение в семейството ни, сестро. Никога.

 

 

Адам вече беше изгубил надежда, че отново ще види Брийд, когато срещна Гартнет в планината. Той го последва и застана до него, като наблюдаваше как се навежда, взема длето и кляка до камъка, за да гравира някакъв детайл. Видя, че това е виеща се змия — досущ като истинска.

— Трябва да се връщаш — каза му Гартнет, без да го поглежда. И двамата с Джема помнеха малко от английския, на който ги беше учил Адам.

— Защо?

Езикът на Адам се скова от притеснение.

— Не е безопасно. Ще те видят. Брийд беше неразумна.

— Какво толкова лошо има да бъда тук, с вас?

Гартнет го погледна. Загорялото му лице беше покрито с каменен прах, силните му ръце държаха инструментите здраво, но внимателно. Той се наведе напред, духна върху издълбаното и го потърка с палец.

— Баща ти служи на боговете. Затова си намерил пътя.

Адам се намръщи.

— Има само един Бог, Гартнет.

Младият мъж го стрелна с поглед и отново се вглъби в работата си.

— Бог Исус? Неговите последователи, казват, че има само един бог. На него ли служи баща ти?

— Исус, да.

Адам се чувстваше неудобно. Исус и Брийд бяха някак несъвместими.

— Как можеш да вярваш в това, когато си заобиколен от богове? Брийд ми каза, че сте видели Богинята на водопада.

Адам се изчерви до корените на косата си. Дали Брийд беше казала на брат си какво се беше случило между тях?

— Така ни учат, че има само един бог — настоя той.

— И все пак ти знаеш пътя, по който се преминава от вашия свят в нашия.

Гартнет се наведе отново към камъка, съсредоточено прехапал език, и се зае с украсата на ъгъла. Длетото му разпиляваше на прах твърдия камък.

— Никой не ме е учил как да идвам тук — намръщи се Адам. — Сам го открих. Макар че понякога не мога да намеря пътя — не знам защо.

Чувстваше се все по-неудобно.

Гартнет се отпусна на пети и го погледна замислено.

— Така е, защото пътят невинаги е отворен — каза той най-накрая. — Трябва да се тръгне в подходящия момент. Зависи от луната, звездите, северния вятър. Те трябва да са си на мястото — той се усмихна мрачно и рязко смени темата: — Брийд те харесва.

Адам отново се изчерви.

— Аз също я харесвам.

Обърна се и погледна надолу по хълма.

— Къде е тя? — запита той колкото можеше по-небрежно.

— Замина с чичо ни. Той я обучава.

Адам беше обхванат от силно разочарование и страх.

— Надявах се да я видя. Колко време ще стои при него?

— Цели деветнадесет години — каза Гартнет и отново се усмихна. — Но аз ще й кажа, че си идвал — той тръсна глава. — А-дам, не отивай да я търсиш. Тя отиде в Крейг Фадрейг. Не можеш да я намериш. Тя също не бива да те вижда. Забранено е. Броихан щеше да я убие, ако знаеше, че е била с теб. Той не позволява на никого да пътува между нашите светове, както правиш ти. Това е позволено само на посветените. Тя не е за тебе, А-дам — Гартнет се поколеба дали да продължи. — Брийд е опасна. Казвам ти го аз, който я обичам. Не й позволявай да те нарани — той с мъка търсеше точните думи. — Тя е като дива котка. Може да те убие. Ако се срещнете отново, накрая тя ще стане причина за смъртта на всички ни — твоята, моята, на Джема.

— Не разбирам — горчивото разочарование на Адам беше примесено със страх. — Защо да не мога да я видя? Защо да не идвам тук? Защо не е позволено? Обзалагам се, че ти си слизал до селото, където живея.

Гартнет внезапно изсумтя. В очите му заиграха сребърни искри и той съвсем заприлича на сестра си.

— Да, отидох веднъж. Но само на хълма. Нямах твоята смелост и не слязох долу.

— Не може ли поне да отида да видя майка ти? — Адам се бореше с мъката, която се опитваше да го удави. — Искам си раницата.

Гартнет се намръщи, после отстъпчиво кимна.

— Брийд скри нещата ти, когато дойде чичо. Ще ти ги покажа.

Той остави инструментите и изтри ръце. Погледна към платнената чанта, преметната през рамото на Адам, усмихна се и попита дяволито:

— Имаш шоколадова торта?

Адам преглътна сълзите си, усмихна се и кимна.

— Има и за Джема.

Изядоха я край огъня, като я поливаха със слаба бира от пирен от сребърната кана.

— Какво учи Брийд? — попита Адам най-накрая.

Скъпоценната раница лежеше в краката му.

— Поезия и музика, предсказване и гадаене, историята на нашите кланове — отговори Гартнет. — За това са необходими много години.

— Сигурно е умна.

— Умна е, и то много.

Гартнет отново се намръщи. Адам дори не можеше да си представи колко.

— Кога ще се върне у дома?

Джема се усмихна.

— Той е толкова тъжен, че приятелката му я няма — тя сякаш говореше на въздуха над огъня.

Адам почувства, че за пореден път се изчервява.

— Тя няма да се върне при теб, А-дам — каза Гартнет твърдо. — Сега трябва да служи. Вече е голяма. Така е най-добре.

— Но нали ще дойде да ви види?

Адам чувстваше как мъката, която присвиваше стомаха му, обхваща цялото му тяло. Отчаяно поглеждаше ту към единия, ту към другия.

Най-накрая Джема се приведе и като хвърли поглед към Гартнет, усмихнато каза:

— Горкичкият А-дам. Може би тя ще дойде да те види, когато дните станат дълги. Казах на брат ми да я доведе тогава.

И тъй като не видя как Гартнет се намръщи и поклати отрицателно глава, Адам трябваше да се задоволи с това.

 

 

Отначало той не можеше да престане да мисли за нея и да се концентрира върху учението си поне през седмицата. Целите му дни преминаваха в училище, а вечерите — след дългия път към дома — пишеше домашните си. Сега баща му често го чакаше и се опитваше да го забавлява с новини от енорията, с нови книги от Пърт. Един-два пъти двамата ходиха на гости на енориаши, които живееха извън селото.

В края на седмицата Адам се изкачваше при камъка, но всеки път оставаше разочарован. Нито Брийд, нито Гартнет бяха там. Самотен, той сядаше на склона и чувстваше как вятърът разбърква косата му. Книгата за птиците и бинокълът лежаха до него, а тетрадката на коленете му. Всеки път изяждаше самичък тортата, която беше донесъл за Брийд.

 

 

— Е, Брийд, силата ти нараства.

Броихан стоеше зад нея на билото на малък хълм, надвесен над огромното езеро, от което извираше река Нес. Скрит зад една скала, заслушан в мелодичните заклинания, беше наблюдавал как скупчените надвиснали облаци се разпръсват по нейна команда на север и на юг, а черните скали на хълма блестят в лъчите на освободеното слънце.

Брийд се стресна, изгуби концентрация и облаците поеха първоначалния си път. Проблесна светкавица, чу се гръм. Броихан се разсмя:

— Все още мога да те надвия, племеннице, не забравяй!

— Но чувам, че не можеш да надвиеш Колумба.

Брийд отметна дръзко глава и се засмя. Бурята я изпълваше с енергия, чувстваше се силна и непоколебима.

— Той унищожи чудовището, което ти пусна в езерото. Целият двор разказва как едва не те е убил, задето си се държал зле с една от робините си и едва след като си му я отстъпил, той те излекувал с магическия си лечебен камък.

Заваля. Брийд вдигна лицето си, за да се наслади на студените пробождания на дъжда и не забеляза гневното изражение на чичо си.

— Как смееш да ми говориш за Колумба?

— Смея и още как! — отвърна тя дръзко. — Добре ме обучаваш, чичо. Силата ми наистина расте.

И скоро, когато вече знам достатъчно, ще се върна при Адам.

Тя внимателно прикри мислите си и леко се усмихна. Беше сънувала Адам и го беше видяла в кристалното си кълбо. Знаеше, че го е уловила в капана си. Той щеше да я чака цял живот, ако се наложеше.

— Горкото малко котенце. Толкова самоуверено. И толкова глупаво.

Гласът на Броихан беше кадифено мек. Заплахата му я отрезви.

— Никога не се опитвай да ме измамиш, малка Брийд — той протегна ръка към нея и въпреки нежеланието си тя почувства как я притегля. — Ако го направиш, ще трябва да ти покажа могъществото си — усмихна й се Броихан. — Върху твоя брат например, моят пазач. И без това работата му е почти към края си…

— Не би посмял да му навредиш! — изсъска Брийд.

— Напротив. Могъществото ми е неограничено, както ще открие Колумба, когато призова отново чудовището, което сътворих, за да го погълне. — Броихан отново се усмихна. — Внимавай, котенце. Бъди послушна и внимавай.

Той погледна нагоре към наближаващата буря, пусна Брийд и се обърна, като я остави да стои с прилепнали към тялото туника и вълнено наметало. Когато изчезна от погледа й, небето потръпна под нова светкавица, която профуча покрай нея и потъна в кипящите, съскащи води на езерото.

 

 

Най-накрая лятната ваканция дойде. Адам почерня и укрепна. Отново, макар и колебливо, се сприятели с Мики и Юан от селото.

Късно една вечер, когато блестящият лунен диск беше се показал над хълмовете, той се връщаше от игрището зад черковния двор, където с момчетата бяха ритали топка след вечеря. В далечината, върху западния склон на планината, още се виждаше отблясъкът на слънчевите лъчи върху тъмните скали, които блестяха като покрити с розова дамаска. Селото вече беше в сянка. Беше онова тъжно време на деня, което винаги изпълваше Адам с меланхолия. Като подритваше камъните по пътеката, той колебливо се насочи към портата, когато внезапен шепот зад гърба му го закова на място.

— А-дам! Насам! Чакам те!

Ясният шепот накара сърцето му да подскочи от радост.

— Брийд!

— Тук съм. Ела!

Най-после той я видя, приведена зад каменната стена, в сянката на китка рододендрони.

— Чаках те при камъка на Гартнет, но ти не дойде.

Беше по-висока и по-едра от миналата година. Косата й беше сплетена на плитки. Носеше както обикновено туника, но богато избродирана, широка и дълга до глезените. Тънките й ръце бяха украсени със златни гривни.

— Ела!

Брийд сложи пръст на устните си и се усмихна. Беше същата дяволита усмивка, която Адам помнеше, макар че лицето беше по-зряло, а очите — не толкова безгрижни.

Той хвърли поглед на мрачните пусти прозорци на свещеническия дом, мушна се в храстите и се сгуши до нея в тъмнината под лъскавите листа.

Тя притисна устни до бузата му.

— Здравей, А-дам!

— Здравей.

Той се поколеба, объркан от допира на ръцете й до гърдите му.

— Тук ли е баща ти? — Брийд шепнеше и той почувства как косата й докосва лицето му.

— Не зная.

В къщата не се виждаше никаква светлина.

Брийд намери ръката му, сграбчи я и го изправи. Постояха така, загледани в тревата пред тях. После тя леко стисна китката му.

— Ела!

Градинската порта се виждаше от кабинета на баща му. Адам погледна отново към тъмните квадратни прозорци и смелостта го напусна.

— Ела — прошепна той бързо. — Ще заобиколим отзад.

Ръка в ръка те се гмурнаха в сенките на ябълковите дървета и затичаха покрай къщата между стройните редици картофи и лук. Като заобиколи лехите със зеленчуци, Адам я поведе към купчината нацепени дърва, пред стената, която не се виждаше от нито един прозорец, освен от кухненския. Те се покатериха по разхлабените камъни и скочиха върху меката пролетна трева в края на страничната морава.

Когато стигнаха до стръмния склон зад реката и двамата се задъхваха от смях.

— Бързо, бързо, мама има храна.

Косата на Брийд се беше измъкнала от плитките. Високо над тях камъкът още беше осветен от слънцето. Беше странно да стоиш в мрачната долина и да виждаш над себе си отражението на светлината от залеза. Адам спря, погледна нагоре и потръпна.

— Ужасно е, че тук мръква по-рано, отколкото в планината. Винаги ми се иска да съм там горе, където мога да видя как слънцето залязва.

— Ще се качим там, А-дам — тя го изучаваше с наклонена встрани глава. — Пораснал си, А-дам!

— Ти също — отвърна той.

И двамата се усмихнаха. Внезапно Брийд се обърна и затича нагоре. Бърз като светкавица, той я настигна, преди да е направила и десет крачки. Намираха се в обрасла с мъх долчинка, заслонена от сребристи брези. Отдалече се чуваше бълбукането на невидимо поточе.

Тя първа се притисна към него, докосна с устни шията му, разкопча ризата му и я съблече. Започна да гали гърдите му, докато той, останал без дъх, най-сетне притисна тялото й през бродираната дреха. С гърлен смях тя разви пояса си и с леко движение на раменете накара туниката да падне в краката й. Остана гола в прегръдките му и задърпа колана, който пристягаше шортите му.

Този път не бързаха, вкусваха с наслада телата си, изучаваха се с нежни пръсти все по-настоятелно, докато накрая Адам я бутна назад, легна върху нея и проникна с цялото си същество между гъвкавите й бедра.

Когато всичко свърши, те полежаха известно време сънени и доволни. После тя се измъкна изпод него и се изправи. Без да се срамува от голотата си, почисти парченцата мъх и папрат от тялото си и отиде до поточето, което подскачаше по камъните. Взе вода в шепите си, изми се и се обърна:

— Твой ред е, А-дам.

Напълно изтощен, той лежеше по гръб на тревата.

— Не още. Искам да си почина.

— Веднага, А-дам!

Той си спомни този остър тон, но твърде късно. Две шепи ледена вода се изляха върху лицето му.

Успя да я настигне чак при камъка. Като се смееше, той я стисна за раменете и я притисна към плочата.

— Една целувка или няма да те пусна!

— Не, Адам, не тук!

Гласът й беше уплашен.

Сега беше негов ред да настоява.

— Целувка, Брийд, или няма да те пусна.

— Не, А-дам — тя отново се опита да се отскубне. — Не тук. Ще ни видят.

Беше ядосана. Очите й се присвиха и той се учуди от внезапната промяна в изражението й.

— Кой ще ни види? — ръцете му не я пускаха. — Гартнет?

— Богът — отвърна тя предизвикателно.

— О, Брийд! — ядосан, Адам я пусна и отстъпи назад. — Ти мислиш, че навсякъде има богове. Казах ти, че това не е вярно. Има само един Бог.

— Знам — тя отстъпи от плочата и гневно отупа дрехата си. — Така казваш ти. Бог Исус.

Бог Исус беше могъщ. Неговият служител Колумба на няколко пъти беше надхитрил Броихан за негов яд. Но силата на Броихан се беше възстановила… Тя бързо изхвърли мисълта за чичо си от ума си. Не би трябвало да може да проникне в мислите й и да открие Адам. Броихан сам я беше довел на юг да посети майка си, докато той отиде до Абърнети. Щеше да отсъства няколко блажени дни, които тя възнамеряваше да прекара с Адам.

— Във всеки случай за Исус няма значение дали ще се целунем тук. Кръстовете са идолопоклонничество.

Адам беше пъхнал ръце в джобовете си. Лицето му внезапно пламна. Той си спомни църквата, посивялото измъчено лице на баща си на амвона, горящите му очи, вперени в неговите. Потръпна, когато Брийд докосна ръката му.

Къщичката беше празна. Брийд не изглеждаше притеснена от отсъствието на Джема. Напротив, то им позволяваше да бъдат по-дълго време заедно сами. Седнал край огъня, Адам почака тя да му донесе бира от пирен, после я придърпа до себе си.

— Разкажи ми за твоите науки.

Тя поклати глава.

— Забранено е.

— Защо?

Той я гледаше с широко отворени очи.

— Защото е тайна. Не е разрешено да се говори за това.

— Това е глупаво.

Адам се протегна, взе един прът и разбърка огъня. Огнен език изскочи между торфените буци. На един камък встрани стоеше една от железните тенджери на Джема. Изпод капака се носеше познатият сочен мирис на задушено еленово месо.

— Къде е майка ти?

Брийд сви рамене:

— Ще дойде — погледна през рамо и се намръщи. — С Гартнет са някъде наоколо.

Адам проследи погледа й към старите борове. Червената кора на дънерите им сияеше топло под вечерната светлина, но зад тях сенките бяха студени и тъмни. В гората не се виждаше нищо.

Брийд беше станала и се оглеждаше тревожно. Ръцете й мачкаха гънките на полата.

— Нещо не е наред.

Адам, който я наблюдаваше, се почувства също разтревожен.

— Трябва ли да се скрием?

Тя поклати глава, като се опитваше да се съсредоточи, и той замълча.

— Чичо ми — прошепна тя внезапно. — Той е в главата ми. Виждам кръв. Някой е наранен. Гартнет!

Беше бяла като сняг.

Адам не я попита откъде знае, а неспокойно застана зад нея.

— Какво ще правим? — попита той шепнешком.

— Почакай!

Брийд му направи знак да се върне на мястото си, после се обърна към него.

— Оттук! — извика тя и се спусна към дърветата.

Намериха Гартнет да лежи под един от старите борове с глава в скута на майка си. Лицето му беше тебеширенобяло, а очите му — затворени. Ръкавът на туниката му беше подгизнал от кръв.

Джема вдигна глава.

— Брийд?

В гласа й прозвуча отчаяна молба.

Брийд вече беше коленичила до брат си. Ръцете й се движеха покрай тялото му, без да го докосват, като че ли изучаваха раните му.

— Как е той? — Адам коленичи до нея. Той несигурно се усмихна на Джема и срамежливо погали ръката й.

— А-дам. Добро момче — лицето на Джема беше уморено, но тя успя да отвърне на усмивката му.

— Какво се случи?

Джема поклати глава.

— Дървото се пречупи. Гартнет не трябваше да бъде тук.

Тя посочи към падналия клон с изгнил счупен край. До него лежеше брадвата, която Гартнет навярно беше използвал, преди дървото да го бе ударило.

Брийд беше отлепила пропитата с кръв тъкан от раната.

— Бил е Броихан. Направил го е, за да ме накаже — каза тя през стиснатите си устни.

— Броихан? — Джема я погледна потресена.

Брийд вдигна глава. Лицето й беше сурово.

— Броихан. Но сега не е време за това. Ще помогна на Гартнет. Боли го.

Тя погледна към Адам:

— Ще го приспя, докато почистим раната.

Той не я попита как ще го направи.

— Да донеса ли вода?

Брийд кимна.

— Да. Донеси и мъх от дървената кутия под лампата.

— Мъх?

Адам се поколеба, но тя вече режеше ризата на брат си с малкия нож, който носеше в пояса си.

Адам напълни коженото ведро със студена вода от потока и намери мъха в малка кутия под бронзовия свещник в хижата. В кутията имаше още по-малки кутийки с различни мехлеми. Той предпазливо ги подуши и реши да ги вземе със себе си.

Брийд кимна одобрително, когато й занесе находките си. Гартнет лежеше пред нея. Лицето му беше спокойно, очите — затворени. Адам наблюдаваше как с бързи и сръчни пръсти Брийд почисти дълбоката рана на ключицата на Гартнет и я намаза с един от мехлемите, които беше донесъл. След като се убеди, че всичко е наред, тя покри раната с мъх, и с помощта на Адам я бинтова с пояса си.

Вдигна поглед към Адам и му хвърли притеснена, но одобрителна усмивка.

— От теб ще стане добър лечител.

Той се усмихна.

— Искам да стана лекар, когато порасна.

— Лекар?

— Лечител.

Тя кимна.

— Чудесно. Сега Гартнет трябва да се събуди.

Брийд сложи дланта си върху челото на неподвижния младеж и застина със затворени очи.

Адам я наблюдаваше заинтригуван.

— Какво правиш? — попита я той най-накрая.

Тя го погледна изненадано.

— Приспах го, за да не усеща болката. Той чакаше, докато я облекчим. Сега отивам да му кажа, че може да се върне. Болката вече не е толкова силна и е добре да се събуди. Трябва да му приготвим лекарство, за да не хване огън.

— Ние го наричаме треска — поправи я Адам.

Беше впечатлен. Видя как клепачите на младия мъж потрепнаха под ръката на Брийд. Стори му се, че само след секунди Гартнет седна и се огледа уморено. Малко след това те поеха обратно към колибата. Младежът се облягаше на раменете на Брийд и Адам, а Джема избърза напред, за да разпали огъня и да стопли вода.

Изглежда Брийд имаше готови билки за такъв случай. Адам наблюдаваше как тя изнесе от колибата платнена торба и извади от нея куп малки пакетчета. В тях имаше различни прахове, в повечето от които той разпозна сушени билки.

Тя хвърли във врящата вода по шепа от някои и по щипка от другите. Във въздуха се понесе силна горчива миризма. Гартнет улови погледа на Адам и се усмихна сухо.

— Не е като шоколадова торта.

Адам с облекчение се засмя. Щом чувството му за хумор се беше завърнало, той беше започнал да се оправя, независимо от страшната бледност и червения оток, който започна да се издува на скулата му.

За радост на Адам еленовото задушено отново беше сложено на огъня до лекарството на Брийд и благодарение на внезапния здравословен глад на Гартнет, не след дълго те всички топяха в пълните си купи залъците домашен хляб.

— Брийд? — едва след като ръката на сина й беше прикрепена с груба ленена превръзка към гърдите му, Джема се обърна към дъщеря си. — Какво общо има Броихан с това?

Очите й внимателно наблюдаваха лицето на дъщеря й.

Брийд се намръщи.

— Той заплаши, че ще нарани Гартнет.

— Но защо?

— Не ми вярва. Силата ми е твърде голяма.

Джема се взря в нея за миг, после поклати глава.

— Това не е отговор, дъще.

— Не — Брийд изпъчи брадичка. — Имам силата от теб и от баща ми…

— Баща ти е мъртъв! — гласът на Джема беше суров. — Силата му не беше достатъчно голяма, Брийд. Той беше убит от враговете на нашите хора, когато смяташе, че е недосегаем. Нямаше никаква магия. Един вражески меч в тъмното беше достатъчен, за да го убие.

Тя не криеше презрението си. Наведе се и сложи ръка на челото на Гартнет.

— Поставяш всички ни в опасност като се подиграваш с Броихан. Брат ми е най-могъщият друид в тази страна и е по-добре да не забравяш това. Глупаво и самонадеяно е било да го предизвикваш. Освен това постъпваш егоистично. Излагаш живота на това момче на опасност, като го водиш тук, на забранените места.

Адам с мъка следеше разговора, но когато те всички внезапно го погледнаха, той отмести поглед, смутен и изплашен.

— А-дам има своя сила! — отвърна Брийд твърдо. — Той пътува между световете и е лечител…

— Той не е от нашия свят, Брийд — гласът на Джема беше твърд. — Щом се нахраним, трябва да си тръгне, преди да се е върнал Броихан. Трябва да се извиниш на чичо си. Познаваш силата на неговите магии…

— Моите са също толкова силни…

— Недостатъчно силни!

Адам никога преди не беше виждал Джема ядосана. Коленичил до огъня, той наблюдаваше неуверено как двете жени спорят с нарастваща ярост. Тишината беше напрегната.

Затова никой не забеляза как тъмната сянка на Броихан изплува в нощта. Посетителят им пристигна толкова тихо и бързо, че нямаше възможност за бягство. Преди да се усетят, той вече стоеше до тях и Адам успя само да вдигне глава и да срещне яростния поглед на бледосините му очи. Те бяха толкова наблизо, че стомахът му се превърна в ледена буца и ужасът го парализира.

Известно време никой не се обади, после Гартнет остави чашата с бира и мъчително се изправи на крака.

— Привет, чичо — каза той почтително.

Адам не можа да разбере нищо от следващите думи, но жестовете бяха съвсем ясни. Те не обещаваха нищо добро за него и за Брийд.

Пребледнели, Брийд и Джема седяха с наведени очи. Въпреки предишната й дързост, Адам виждаше как ръцете на Брийд, които все още стискаха красивата чаша, треперят. Гласът на мъжа стана по-силен. Той се гневеше все повече и повече.

Гартнет вирна глава. Слабостта му изчезна в потока от ядни думи. Тъмните му блестящи очи срещнаха тези на чичо му и той посочи първо Брийд, после — Адам.

Крясъците спряха така внезапно, че тишината, която последва, изглеждаше неестествена. Ужасен, Адам местеше поглед от единия към другия. Брийд и майка й бяха още по-бледи. Въпреки смелостта си, Гартнет също изглеждаше уплашен. Кръвта на Адам сякаш се беше вледенила. За миг всички останаха неподвижни, после Броихан пристъпи напред. Дълго време той стоя надвесен над Адам и очите му сякаш виждаха през него. Адам се отдръпна. Усещаше как чуждата воля човърка мозъка му като нажежен пирон. Изведнъж всичко свърши. Броихан се изплю на земята пред него, наведе се, хвана Брийд за китката и я изправи на крака. Чашата падна от ръката й. Тя извика и опита да се отскубне, но той я стисна по-здраво и я повлече надалеч от огъня.

Адам гледаше ту към Джема, ту към Гартнет. Никой от тях не трепна. Само очите на Джема се напълниха със сълзи.

— Какво става? — внезапно извика той. — Направете нещо! Не го оставяйте да я отведе!

Гартнет поклати глава и му направи знак да остане на мястото си.

— Той има право.

— Няма право. Какво ще прави с нея?

Адам се изправи ужасен.

— Ще я отведе обратно в Крейг Фадрейг — поклати глава Гартнет. — Това е съдбата й. Повече няма да й позволи да се върне.

— Но той не може да направи това! — Адам беше отчаян. — Не може просто така да го оставите да я вземе.

— Не мога да го спра, А-дам — каза тихо Гартнет. — Така е предопределен животът й. Ти също трябва да си вървиш. Веднага. И повече не се връщай в страната отвъд северния вятър.

— Защо да не идвам? Какво съм ви направил? Защо не ме искате?

В очите на обърканото момче блестяха сълзи.

— Ти живееш на друго място, А-дам — отвъд камъка, отвъд мъглата — погледът на Гартнет беше вперен в отдалечаващите се фигури на Броихан и Брийд. — Никой няма право да ходи там или да идва тук. Моят чичо ме научи как да го правя, за да мога да издялам камъка. Брийд тръгна след мен и научи пътя. Това е тайна, която никой не бива да разкрива. Чичо ми смята, че ние сме ти показали пътя. Аз му обясних, че баща ти е могъщ жрец от вашата страна на камъка и ти си научил пътя от него, но той все още ни се гневи.

— Баща ми не ми е показвал пътя, аз сам го намерих — Адам беше объркан. — Или Брийд ми го показа. Но какво толкова странно има в това? Не разбирам? Защо една пътека в гората трябва да се пази в тайна?

Гартнет се намръщи.

— Никой от страната отвъд северния вятър не бива да ходи там. Нито Броихан, нито Брийд, нито дори аз — той въздъхна. — Казах ти да се пазиш от сестра ми, А-дам. Тя е дъщеря на огъня и нейната сила носи смърт. Забрави я, А-дам. Тя не е част от твоята съдба. Хайде, малки приятелю, ще те изпратя.

Адам поклати глава, смутен и нещастен.

— Не, остани тук. Не бива да се движиш след злополуката. Пък и някой трябва да остане с майка ви — той погледна за миг към Джема.

Тя кимна:

— Върви си, А-дам. Ти ни носиш нещастие, синко.

Усмихна му се тъжно и изчезна в колибата.

Адам измъчено се поколеба.

— Мога ли да дойда пак?

Лицето му гореше от срам.

Гартнет тъжно поклати глава и се обърна към огъня. Надяваше се Адам никога да не узнае колко близо е бил до смъртта този следобед. Единствено неговото красноречие и смелост бяха убедили Броихан, че бащата на Адам е могъщ жрец и бяха спасили гърлото на момчето от острото като бръснач острие, скрито в ръкава на друида.

— Джема?

Гласът на Адам беше дрезгав и нещастен. Той изведнъж си представи майка си, която плаче и се кара с баща му. Винаги ли щеше да носи нещастие на хората, които обичаше?

Тя се появи отново на вратата и протегна ръце към него. Той изтича към нея, а жената го прегърна и целуна по бузата.

— Не, А-дам. Не се връщай никога вече.

Джема смекчи думите си, като го погали нежно по лицето, после се обърна и се прибра.