Барбара Ърскин
По-силна от времето (18)

16

Лайза сложи увития в хартия кръст внимателно в малката кутия и я прибра в най-горното чекмедже на тоалетната си масичка под чифт нови чорапи. Зад нея Фил спеше. Беше се увил като пашкул в одеялата и чаршафите. Усмихната, тя се съблече, сложи ризата, с която спеше и отиде до леглото.

— Фил! — искаше да го събуди само колкото да изтегли част от завивките. — Отмести се. Пусни ме да си легна.

Той изръмжа и се завъртя, като дръпна и чаршафите със себе си.

— Фил! — тя хвана одеялото и го дръпна.

Той отвори едно око.

— К’во има? — думите му бяха почти неразбираеми от съня.

— Пусни ме под одеялото.

За миг помисли, че отново е заспал, после с ново изръмжаване той се преобърна и й направи място.

— Божичко, жено, колко си студена! — сега беше съвсем буден. — Къде по дяволите беше?

— Танцувах на лунната светлина!

Лайза се примъкна плътно до него, за да се стопли.

— Олеле! — той я прегърна. — Защо тогава облече това ужасно фланелено нещо. Хайде, събличай го!

— Не — полузасмяна, тя се отдръпна. — Фил, късно е, а и двамата сме уморени.

— Късно е, а и двамата сме съвсем будни — той зарови лице в гърдите й. — Ммм, миришеш на свежо, диво и мразовито. Следващия път, когато отидеш да танцуваш на лунна светлина, ме извикай и ще отидем заедно.

Дълго лежа будна, след като той заспа. Тялото и беше отпуснато и задоволено. От време на време очите й се насочваха в тъмнината към черния силует на тоалетната масичка. Можеше да се закълне, че от горното чекмедже проникваше червеникаво сияние. Усмихната на собствената си глупост, остави мислите й да се понесат към Адам. Чудеше се къде е той сега, дали е с Джейн или с Брийд. Усещаше, че второто е по-вероятно и това я накара да се намръщи. Ако нейният съпруг беше прелъстен от онзи демон, тя щеше да се бори за него.

На другата сутрин Лайза позвъни на Джейн веднага, щом Фил изчезна в ателието. До нея Бет се опитваше да облече плюшеното зайче с пуловера на малката си кукла. След половин час Лайза щеше да я откара надолу по хълма до детската градина, а после щеше да отиде до пощата в Хей.

Телефонът дълго звъня. Лайза се намръщи. Затвори и отиде до масата, за да допие кафето си. Напоследък Адам обикновено тръгваше за работа малко преди девет, защото стигаше за пет минути с колата до амбулаторията. Джейн не излизаше, освен да напазарува и то доста по-късно. Пък и Лайза знаеше, че напоследък тя все повече си стои у дома.

Допи чашата и отново вдигна слушалката. Този път изчака цели пет минути, но отговор нямаше. Погледна ръчния си часовник и видя, че трябва да тръгва с Бет. Вместо това взе телефонния указател и потърси номера на Адам в кабинета му. Отсреща веднага вдигнаха телефона.

— Бих искала да говоря с доктор Крейг. Обажда се Лайза Стивънсън.

— Боя се, че доктор Крейг е зает с пациент — гласът беше делови. — Бихте ли искала да говорите с доктор Хардинг?

Лайза се канеше да откаже, но промени решението си. Свързаха я веднага.

— Съжалявам, че те безпокоя, Робърт, но не мога да се свържа с Джейн Крейг от няколко дни. У тях никой не отговаря и малко се притеснявам. Как са нещата там, знаеш ли?

Той за миг замълча.

— Не си ли говорила с Адам?

— Зает е — отговори тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Разбирам — той се поколеба. — Мисля, че Джейн беше тук преди няколко дни и доколкото знам, тогава всичко беше наред. Всъщност Адам изглежда много изморен. Честно казано, струва ми се, че е под голямо напрежение.

Те се познаваха достатъчно отдавна, за да й има доверие, а след като Джули и Кълъм бяха загинали, Робърт се беше превърнал в опора и за двете семейства. Въпреки това, сега звучеше сдържано.

Тя обаче беше пряма.

— Нещо не е наред, Робърт. Може би се е случила някаква беда. Ще направиш ли нещо за мене? Ще потърсиш ли Джейн по някое време днес, дори и само по телефона. Наистина се притеснявам за нея — тя се поколеба. — И, Робърт, моля те не казвай на Адам, че съм се обаждала.

Джейн й се обади по обяд.

— Робърт Хардинг ми позвъни — беше потисната, обикновено приятният й глас сега беше безизразен. — Каза, че си се притеснявала за мене.

— Никой не вдигаше телефона.

— Бях взела приспивателно. Напоследък не мога да спя. Робърт ми го предписа.

— Не ми е казал.

— Разбира се, нали съм му пациентка — Джейн иронично се засмя. — Тъй като причината за моите проблеми е съпругът ми, навярно е решил да бъде дискретен — тя въздъхна. — Не се притеснявай за мене, Лайза.

— Знаеш, че не мога да не се притеснявам. Слушай… — Лайза замълча. — Има ли някой при теб?

— Не. Кой очакваш да е тук? — настъпи моментна тишина. — О, жената котка ли? Не, тя никога не е тука, когато Адам е на работа. Предполагам, че се връща в геената, от която излиза, за да си почине до залез-слънце.

— Джейн — Лайза се намръщи. — Слушай, изпратих ти нещо по пощата. Друг амулет. Направих го специално за тебе. Ходих да се видя с Мерин. Той е отново тук и знае всичко. Каза, че ако направя това за тебе, ще те предпазва. Тя няма да може да те докосне. Трябва да го носиш през цялото време със себе си. През цялото време, Джейн. И трябва да се пазиш. Помниш ли как те учихме преди?

— Но не успяхме, нали? Какъв е смисълът да съм в безопасност, щом тя ми отне съпруга?

— После ще се заемем и с Адам — Лайза се намръщи раздразнено. — Хайде, Джейн. Трябва да помогнеш. Заедно можем да се отървем от нея, сигурна съм. Слушай, ще дойдеш ли скоро насам? Бет иска да види баба си Джейн.

От другата страна се чу хлипане.

— Бих искала, Лайза, но не мога да го оставя. Тя сякаш му изпива кръвта. Той се топи пред очите ми, но не иска да ме послуша. Не мога вече да разговарям с него.

— Тогава недей.

— Може би ще послуша теб, Лайза. Той винаги те е уважавал.

Настъпи тишина.

— Знаеш, че не иска да ме вижда, Джейн. Последния път, когато дойдох, ми даде ясно да го разбера.

— Мисля, че ще те види, ако си без Бет. Боли го, когато мисли за нея. Той все още си представя Кълъм като малко момче и не може да приеме идеята, че той е баща й. Моля те, Лайза, ела!

Лайза прехапа устни.

— Ще поговоря с Фил. Той работи в момента и може да не иска да му оставя Бет.

Кожата й настръхна при мисълта да се върне в онази студена, негостоприемна къща със заключени врати, от която лъхаше мъка, за да кръстоса шпаги с Брийд.

 

 

— Мога да се справя за два дни — поклати глава Фил. — И то само, ако много настояваш. Никак не ми харесва мисълта, че ще отидеш в онази лудница.

— На мене също, но какво мога да направя? Трябва да им помогна — Лайза прибираше пуловерите си в пътната си чанта. — Сигурен ли си, че ще се справите без мен?

Той внезапно се усмихна.

— Разбира се, генерале! Бет ще ме гледа. Ако завали сняг ще се грижим един за друг и ще се пързаляме на подноса за чай всеки ден. Но не мога да остана по-дълго време без теб, Лайза — той я прегърна и целуна, внезапно станал сериозен. — Трябва да работя, щом моята известна и богата жена е решила да си почине от своите също тъй известни клиенти и вместо това да препаше кухненската престилка. Моите картини не струват толкова скъпо, колкото твоите, любима.

За миг тя се притисна към него.

— Може би, но са много по-добри. Ужасното, когато рисуваш портрети е, че винаги се чудиш дали моделът не плаща заради своята суетност, а не заради дарбата ти.

— И скромна на всичкото отгоре. Какво повече би могъл да желае един мъж? — той я целуна по главата. — Бъди внимателна, любов моя.

В гласа му се усещаше тревога.

— Обещавам.

Докато караше на изток, тя мислеше за обещанието си. По пътя беше отишла до къщата на Мерин, но той беше излязъл и не се виждаше наоколо. Това я изпълни с тревога. Имаше нужда от съвета и благословията му. Без тях се чувстваше уязвима.

Този път пред къщата в Сейнт Олбънс нямаше кола, когато сви в тихата уличка. Предната градина беше поддържана, къщата изглеждаше съвсем нормално. Всички завеси бяха вдигнати, прозорците блестяха на силното зимно слънце. Тя натисна звънеца и зачака, сгушена заради пронизващия източен вятър.

Отговор нямаше. Позвъни отново и погледна часовника си. Джейн я очакваше, пък и беше пристигнала навреме. Някой… Джейн трябваше да е тук, за да я посрещне. Тя позвъни за трети път и се канеше да заобиколи къщата, когато видя нечие лице на прозореца на горния етаж.

— Джейн! — помаха с ръка. — Отвори ми!

Лицето се вгледа за миг в нея, после внезапно изчезна от погледа й. Лайза се обърна към вратата.

— Съжалявам, бях заспала.

Джейн беше още по халат, косата й беше сплъстена и отдавна немита, а лицето — набръчкано.

Лайза се намръщи.

— Е, все пак най-накрая ме чу — гласът й прозвуча по-рязко, отколкото искаше, но отчаянието на Джейн я трогна. — Хайде, облечи се и ми направи чаша кафе.

Предполагаше, че Джейн има по-голяма нужда от кафе, но това поне беше причина да се размърда. Половин час по-късно те седяха в кабинета. Френските прозорци бяха отворени към малката тераса и свежият въздух раздвижваше завесите, премахвайки мириса на застоял тютюнев дим.

— Съжалявам, че е толкова разхвърляно.

Въпреки голямата чаша черно кафе в ръката си, Джейн изглеждаше полузаспала. Под пуловера си носеше кръста от калина, окачен на тънка златна верижка.

— Нямате ли вече чистачка?

Лайза оглеждаше стаята. Дори бюрото на Адам беше покрито с прах.

Джейн сви рамене и поклати глава.

— Не сме наемали, откакто госпожа Фрийлинг ни напусна. Никоя нямаше да остане след убийството, а и сега, когато Кълъм го няма…

Гласът й увисна във въздуха.

— Ти реши да останеш в тази къща, Джейн — опита се да я ободри Лайза. — Щом си взела такова решение, трябва да го направиш както трябва. Не може да спреш да чистиш заради това, което се е случило, Джейни.

— Знам — Джейн стисна с две ръце чашата си и отпусна рамене. — Аз съм виновна за всичко.

— За нищо не си виновна! — Лайза беше възмутена до дъното на душата си. — За бога, нищо не се е случило по твоя вина!

— Адам казва, че е така. Ако не съм била разглезила толкова Кълъм…

— Не искам и да чуя! Негодник! Къде е Адам?

— На работа.

— И как успява да работи в това състояние? Едва ли може да излекува някого.

Джейн сви рамене:

— Пациентите му го обожават, каквото и да прави.

— Но ще престанат, ако започне да ги убива — търпението на Лайза се изчерпваше. — Хайде, Джейн, стегни се! Да се опитаме да почистим това място и да сготвим нещо за Адам. Ще говоря с него, след като се нахраним — тя млъкна. — Разбирам, че мадам не е тука през деня?

Джейн поклати глава:

— Изчезва, щом той излезе.

— Изчезва?

— Никога не съм я видяла да излиза през вратата — Джейн невесело се засмя. — Предполагам, че се дематериализира или излита през комина на метлата си. Но ще бъде тук, когато Адам се прибере. Ще го чака в спалнята.

Лайза внимателно я наблюдаваше. Нетърпението й беше отстъпило място на искрено съчувствие. Не можеше да си представи как би се чувствала на мястото на Джейн. Едно е някоя жена да отнеме съпруга ти, но съвсем друго — да го направи някакъв си призрак. Отчаяно поклати глава, остави чашата си и стана.

— Хайде да оправим къщата!

— За два часа? — Джейн дори не помръдна.

— За два часа можем да свършим доста работа.

 

 

Когато Адам превъртя ключа си в ключалката, всекидневната беше почистена и разтребена. На масата имаше свежи цветя, а Лайза бъркаше тенджерата с говеждото на печката. Дори беше пуснала една от любимите плочи на Адам — концертът за цигулка на Елгар. Джейн се беше преоблякла, косата й беше измита и сресана, лицето — гримирано.

Двете жени седяха във всекидневната, когато чуха входната врата да се отваря. Лайза окуражително се усмихна на Джейн и кимна.

— Адам! — извика Джейн. — Влез да пиеш едно шери с нас. Имаме гостенка.

Адам се появи на вратата, все още стиснал черното си куфарче. При вида на Лайза лицето му помръкна.

— Не си спомням да сме те канили.

Той остави с трясък куфарчето на пода.

— Не — преди Джейн да успее да каже нещо, Лайза пристъпи и го целуна по бузата, потресена от измореното му изпито лице. — Минавах от тук и реших да се отбия.

— Не ти ли мина през ума, че ние не искаме да те видим?

Той се хвърли на канапето и взе чашата шери, която Джейн му подаде.

— Нито за миг. Нито ми хрумна, че ти си станал кисел, груб и негостоприемен — отвърна тя остро. — За щастие съпругата ти те отсрамва.

— Лайза ни приготви вечеря — каза Джейн отбранително. — Наистина беше много мило от нейна страна, след целия път, който е изминала.

— Трябвало е да сготви, ако е гладна. Не си спомням ти да си готвила напоследък.

Той изпразни чашата си на един дъх, отиде и си наля втора.

— Нямаше за кого да готвя — отвърна му гневно Джейн. — Ти беше твърде зает горе, за да слезеш да вечеряш.

— Нека не се караме — Лайза застана между тях. — Защо просто не седнем да вечеряме спокойно?

Той погледна към Джейн, която с наклонена глава сякаш се ослушваше да чуе нещо на горния етаж. Лайза стисна малко по-здраво чашата си и самоуверено се усмихна на Адам.

— Хайде, елате в кухнята. Задушеното трябва да е вече готово.

Адам остави чашата си.

— Ще отида горе да се измия.

— Не! — извика Джейн разтревожено. — Не отивай горе! — тя погледна към него, после към Лайза. — Ще е жалко, ако яденето изстине — добави изчервена.

След един напрегнат миг мълчание Адам сви рамене.

— Добре, нека направо да ядем.

Той излезе пръв от стаята и мина през коридора, без да поглежда към стълбите. Джейн и Лайза погледнаха нагоре, преди да влязат в кухнята. Помръдна ли нещо там? Не знаеха, но тръпки ги полазиха, когато погледите им се спряха върху тъмната площадка на втория етаж.

Седнаха и Джейн вдигна капака на тенджерата. Облак ароматна пара се понесе из кухнята.

— Мирише чудесно — усмихна се благодарно на Лайза. — Нали, Адам?

Адам кимна. Подпря лакти на масата и наведе глава. Изглеждаше изтощен до смърт.

Джейн сипа в една чиния месо, моркови и гъби с тъмен сос, добави лъжица картофено пюре и я постави пред него.

— Това ще те накара да се почувстваш по-добре — каза тя тихичко. — Ще станеш нов човек.

— Нещо, което без съмнение много искаш да се случи — облегна се назад Адам.

— Знаеш, че тя не искаше да каже това — намеси се твърдо Лайза. — Хайде, яжте и двамата. Не съм готвила на вятъра!

Тя опита задушеното и започна бавно да дъвче, вперила очи в чинията. За миг помисли, че Адам ще стане и ще си тръгне, без дори да опита месото, но най-накрая той взе вилицата. Поигра си с храната няколко минути, после поднесе пълната вилица към устата си. Лайза въздъхна от облекчение. Задушеното явно му хареса и той взе още.

Трясъкът от горния етаж ги накара да се втренчат в тавана.

— Не отивай! — вилицата на Джейн изтрака в чинията. — Моля те, Адам, не се качвай горе.

Той се намръщи, загледан в тавана.

— Нещо трябва да е паднало…

— Няма значение, Адам. Продължавай да ядеш.

Лайза му се усмихна колкото можеше по-убедително. Надяваше се, че никой не забелязва как кожата й е настръхнала от ужас. С мъка си наложи да продължи да се храни.

— В старите къщи винаги има странни шумове, особено от гредите, които се свиват и разширяват…

— Това не е стара къща.

Гласът на Джейн отново беше странно безизразен. Тя беше оставила ножа и вилицата си и Лайза видя, че ръцете й треперят.

А-дам!

И тримата чуха далечния вик. Джейн запуши ушите си с ръце.

— Не отивай, моля те, не отивай.

Молбата й прозвуча като ридание, но Адам вече буташе стола си назад.

— Адам! — Лайза стана и се наведе над него. — Не си и помисляй да отиваш там! Ако го направиш, значи си глупак.

— Махни се от пътя ми, Лайза!

Той я отблъсна и се изправи.

— Адам, помисли какво правиш! — тя го хвана за ръката. — Защити се, бори се с нея, спомни си каква е тя.

— И каква е тя? — той внезапно се обърна към нея и тя отстъпи, изненадана от внезапната му злоба. — Ще ти кажа каква е. Красива, топла и любвеобилна жена, която много ме обича; която ми съчувства, че съм изгубил единствения си син и разбира какво преживявам, докато другите мислят само за себе си! Ето такава е тя!

— Адам, това не е честно! — извика Джейн. — Знаеш това.

— А и не е вярно — добави Лайза. — Тя дори не е истинска, Адам!

— Не е ли? — той се усмихна странно. — Повярвай ми, тя е съвсем истинска.

— Ако е истинска защо не слезе долу и не вечеря с нас? — Лайза се опитваше да говори спокойно. Отдръпна се от Адам. — Хайде, извикай я. Покани я да дойде и да яде с нас.

— Не бъди глупава!

— Защо да е глупаво? Не виждам защо да не може да го направи. Хайде, извикай я. — Тя вирна брадичка предизвикателно. — В крайна сметка всички ние я познаваме, нали?

Той се отдръпна от масата.

— Моля те, махни се от пътя ми, Лайза.

— Адам! — Джейн притича и го хвана за ръката.

Той се освободи.

— Повярвайте ми, не бихте искали да дойде при вас.

— Напротив, Адам — Лайза отново застана пред него. — Искаме да я видим и да говорим с нея. Искаме да я попитаме какво прави тук, защо разбива едно щастливо семейство. Искаме да знаем — тя присви очи — какво е правила насред пътя в дъжда пред колата с моята дъщеря и твоя син!

— Не! — изкрещя Адам. — Това не е истина! Ти си глупачка и нищо не разбираш! Не е била Брийд!

— Не е ли била тя? — Лайза беше твърда. — Тогава я попитай.

— Няма нужда да я питам. Тя никога не би направила нещо, за да ме нарани. Тя е добра, красива и внимателна.

— Глупости! Тя е истинска харпия! Не, Адам, стой тук! — тя го хвана, когато се опита да тръгне към вратата. — Помисли! За бога, събуди се!

Той я изблъска от пътя си.

— Иди си, Лайза. Тук не си добре дошла! — Адам отиде с няколко крачки до вратата и я отвори. — Месиш се в неща, които не разбираш.

Той излезе в коридора, тръшна вратата след себе си и те чуха как тича нагоре по стълбите.

Джейн се хвърли обратно на стола си и избухна в сълзи.

— Виждаш ли? Какво да правя? Тя го е омагьосала.

— Отивам след него.

— Не! — гласът на Джейн се извиси в писък. — Не можеш да го направиш! Тя е опасна, Лайза. Убивала е хора!

— Мен няма да убие! — Лайза кипеше от гняв. — Ти остани тука.

Тя отвори вратата, без да си дава време да мисли, изкачи стълбите и спря пред гостната стая. Очакваше, че се е заключил, но щом докосна дръжката, вратата с лекота се отвори. Адам стоеше до леглото с наполовина съблечена риза, а Брийд, напълно гола, го прегръщаше през врата. Те и двамата се обърнаха, когато Лайза застана на вратата. Брийд се усмихна. Не се опита да се прикрие, нито се отдръпна от Адам.

— Вън! — Адам сложи ръцете си на хълбоците на Брийд и я придърпа към себе си. Извърна очи от Лайза. — Излизай, освен ако не си станала воайор на тези години?

Думите му бяха умишлено жестоки. Той зарови лице в косата на Брийд и я притисна още по-силно към себе си.

— Идиот такъв! — Лайза не можеше да повярва на очите си. — Не се ли срамуваш? Не ти ли е останала капка разум?

— Не.

Той се усмихваше на Брийд и Лайза можеше да се закълне, че я чува как мърка като доволна котка.

— Горката Джейн! — гласът на Лайза издаваше отвращението й.

— Да, горката Джейн. Остави ни на мира, Лайза.

Той дори не поглеждаше към нея, все още заровил лице в буйната дълга коса.

Изведнъж Лайза усети, че не може да издържи повече. Обърна се и изскочи от стаята, като тръшна вратата колкото можеше по-силно. Тичешком прекоси площадката и влезе в банята. Едва успя да стигне до нея, когато й прилоша. Пусна студената вода и наплиска лицето и ръцете си. Трепереше като лист.

— Лайза? — чу гласа на Джейн, плахо викаща от подножието на стълбите. — Лайза, добре ли си?

— Добре съм — успя да отговори. — Идвам.

Издуха носа си с парче тоалетна хартия, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Откъм гостната не се чуваше никакъв звук. Изтича надолу по стълбите, мина покрай Джейн в коридора и влезе обратно в кухнята.

— Би ли ми направила малко кафе?

Хвърли се на един стол.

— Какво стана?

Лицето на Джейн беше пребледняло, но ръцете й не трепереха, когато взе чайника и го напълни с вода от чешмата.

— Тя е там вътре с него.

— Знаехме това отпреди — гласът на Джейн беше напълно равен.

— Тя наистина е с него — Лайза погледна нагоре и отметна косата от челото си. — Съжалявам, Джейн. Не бях разбрала. Мислех… — млъкна и поклати глава. — Не зная какво точно мислех.

— Те правят секс — каза Джейн равнодушно. — Чувам ги всяка нощ. Защо мислиш, че пия приспивателни? Той не я изпуска от ръцете си, напълно е обсебен. Не яде, не спи много — тя се изсмя горчиво. — Той просто се прибира, качва се горе и я чука. А Робърт Хардинг ме пита какво става с мен.

— Хайде да се махнем веднага. Върни се в Пен-и-Форд. Не можеш да останеш тук.

— Трябва да остана. Това е моят дом. Няма къде другаде да отида. Откакто мама се премести в старческия дом, не мога да ида и при нея.

— Ти не би и искала! Но това не е дом, Джейн, това е затвор. Знаеш, че при нас винаги ще се чувстваш у дома си. Остави го. За бога, как можеш да му разрешаваш да те унижава така? — Лайза се изправи. — Хайде, вземи си някои неща. Ще тръгнем веднага. Ще се кача да си взема чантата.

Джейн поклати глава.

— Нямам достатъчно сили, за да се боря повече, Лайза.

— Но аз имам. Няма да си тръгна без тебе.

Чувстваше, че кипи от яд и възмущение. Обърна се, изтича отново в коридора и се качи по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж.

Джейн я беше настанила в старата спалня на Кълъм, тъй като гостната беше заета. Тя отвори вратата и отново усети силна болка, както първия път, когато влезе тук. Вещите му толкова много й напомняха за него. Куфарът й беше на леглото. Не беше разопаковала багажа си. Грабна палтото си и се обърна към вратата. Там стоеше Адам, облечен в халат. Косата му беше разрошена, а лицето му — пламнало от гняв.

— Какво правиш тук?

— Събирам си багажа. Заминавам.

— Нямаш работа в тази стая.

— Както виждаш, няма и да остана.

— Ти уби сина ми.

— Глупости! Ако някой го е убил, това е Брийд! Хайде, попитай я какво е направила.

— Не смей да казваш подобно нещо! — лицето му беше разкривено от гняв. — Махни се от къщата ми, Лайза и никога не се връщай обратно. Да не си посмяла да стъпиш в стаята на сина ми отново. Ти и твоята дъщеря го убихте. Ако не бяхте вие, той щеше да бъде още жив.

— Знаеш, че това не е истина, Адам! — изкрещя тя. — Кълъм обичаше Джули. Аз също изгубих дъщеря си. Бет изгуби родителите си. Не разбираш ли какво се е случило? Никой друг не е виновен, освен жената, която е изскочила пред тях на онзи мокър път. Това е работа на Брийд, а ти й позволяваш да дойде тук и да те съблазнява. Отърви се от нея, Адам! Отпрати я! Тя е самото зло. Тя е чудовище.

Някаква сянка помръдна на площадката зад Адам. Лайза отстъпи назад.

— Не й позволявай да се приближава до мен, Адам! Не отговарям какво може да й се случи.

Беше забелязала големия крив нож на стената на стаята, любим трофей на Кълъм от Индия. С две крачки отиде до него и го взе в ръка. Обърна се, като размахваше острото като бръснач оръжие пред себе си.

— Накарай я да се махне, Адам.

От сенките се чу злобно животинско ръмжене. Адам се усмихна.

— Не ставай глупава, Лайза. Не можеш да я убиеш. Джейн се опита и не успя.

— Аз ще успея — заплашително размаха ножа пред себе си. — Накарай я да се махне.

Тя не я виждаше, но подушваше животински страх и похот във въздуха, а после отново чу ниското ръмжене от вратата зад Адам.

— Ти си иди, Лайза — Адам не се държеше нормално и за миг тя се почуди дали не ходи насън или не е в някакъв хипнотичен транс. — Не те искаме тук.

— Адам! — гласът й беше остър. — Това съм аз, Лайза.

— Зная коя си — той отново се усмихна странно. — Натрапница. Не те искаме тука, не разбираш ли?

Той направи знак зад себе си и Брийд се намести в прегръдката му, висока, слаба и красива, с разпиляна по раменете тъмна коса. Беше се увила в чаршаф.

Суровите й сиви очи срещнаха предизвикателно погледа на Лайза.

— Защо искаш да ми отнемеш А-дам? — гласът й беше нисък и музикален. — Ти си имаш друг мъж. — Тя отпусна за миг глава на рамото на Адам. — Той винаги е обичал мен.

— Не, Брийд — Лайза с мъка овладя гласа си. — Ти не си тази, която обича. Той обича съпругата си. Обичаше сина си. Защо направи това със сина му, Брийд?

— Лайза! — гневният вик на Адам я прекъсна.

— Не, остави я да отговори, Адам. Какво направи със сина му?

— А-дам няма син. Той обича само мене.

— Но имаше, не си ли спомняш? Син, снаха и малка внучка в една кола…

— Не си спомням. Не е важно — Брийд облиза устни и се притисна прелъстително към него. Протегна се и го погали по лицето. — Накарай я да си тръгне, А-дам.

— Моля те, Лайза — гласът на Адам беше съвсем тих.

— Ако не си отидеш и не ни оставиш на мира, ще взема твоя мъж.

Очите на Брийд се присвиха като на котка, когато за секунда погледна към Лайза от прегръдките на Адам. Беше усетила присъствието на кръста от калина веднага, щом Джейн го сложи. Той обгръщаше жената с огън и я пазеше. Тази жена също беше защитена от светлината. Но тя беше уязвима по друг начин.

— Ако се опиташ да ми вземеш Адам, аз ще ти взема Фил.

Лайза изтръпна. Сиянието на защитата й отслабна.

— Не ме заплашвай — тя млъкна. — Откъде знаеш името на съпруга ми?

— Аз зная всичко — погледът й, прикован в очите на Лайза не трепваше. — Тръгвай.

— Няма да си тръгна без Адам. Искам да дойде с мен.

— Тогава ти си глупачка — Брийд презрително я огледа от главата до петите. — Ще те прокълна и ще те накарам да страдаш. Няма да ти позволя да вземеш моя А-дам.

— Лайза, предупредих те — Адам обгърна по-здраво раменете на Брийд. — Недей да й противоречиш.

— Тогава, за бога, вразуми се!

Брийд поклати глава.

— Тя няма да те послуша, мой А-дам — вдигна ръка и я насочи към Лайза. — Проклинам те, жено на Адам, да изгубиш мъжа, когото обичаш, както ти ме прокле да изгубя моя.

Лайза залитна назад. Усети как леден отровен въздух внезапно се завихри около въображаемия й щит.

— Добре. Ще си тръгна. Но няма да изляза от тази стая, докато не се махнете — за свой ужас тя установи, че трепери като лист. Погледна към Адам, който още стоеше на вратата. — Хайде, закарай я обратно в стаята си и аз ще си тръгна.

Отчаяно се опита да изправи рамене. Не трябваше да й показва, че се страхува. Не трябваше да я остави да разбере колко много я е уплашила.

Брийд се усмихваше тържествуващо. Сякаш без да помръдва, тя се измъкна от прегръдката на Адам и прекоси коридора.

— Ела, А-дам!

Адам я последва до вратата на гостната. Там се обърна.

— Не се връщай никога вече!

— Няма, но нека развали проклятието — устата на Лайза беше пресъхнала.

— Твърде късно е. Проклятието остава.

— Адам…

Но Адам беше влязъл в стаята.

Лайза остана още миг, след като той затвори вратата, неспособна да помръдне. Буквално беше замръзнала на мястото си.

— Господ да те пази, Адам — прошепна тя. — Господ да пази всички ни!

 

 

— Не мога да го оставя — отбранително поклати глава Джейн. — Нещо ужасно ще се случи, ако си отида.

— Нещо ужасно ще се случи, ако останеш — Лайза вече беше преметнала чантата си през рамо. — Ще те чакам в колата — тя отиде до вратата. — Говоря сериозно, Джейн. Няма да остана в тази къща и минута повече. Имаш десет минути.

Навън вече беше тъмно. Мина по късата алея покрай колата на Адам и излезе през вратата. Там, на тихата улица, отключи стария „Триумф“, хвърли чантата си на задната седалка и се качи. Все още трепереше. Погледна часовника си.

Завесите на горния етаж не бяха плътно спуснати и между бледосините кретонени пердета се процеждаше светлина. Не се виждаше никакво движение. Погледна отново часовника си. Бяха изминали само две минути. Искаше да тръгне. Искаше да бъде вкъщи с Фил и Бет, далече от тази ужасна къща и нейната дяволска обитателка. Още една минута. О, господи, запази ги! Не позволявай нищо лошо да се случи на Фил или Бет!

Хайде, Джейн! Хайде!

Тя затвори очи и започна да брои тихичко. След двадесет и пет спря и отново отвори очи. Погледна към прозореца със сините завеси. Светлината беше угаснала.

Джейн, къде си?

Прехапа устни. Трябваше ли да влезе и още веднъж да се опита да я убеди? Но тя беше опитала. Беше направила всичко възможно.

Изминаха още пет минути. Оставаха само две до тръгването. Сложи ръка на ключа за запалването и впери очи в часовника си, като гледаше как отброява всяка секунда върху светещия циферблат.

Вратата оставаше затворена. Джейн нямаше да дойде. С въздишка Лайза запали мотора.

 

 

С две спирания за черно кафе в крайпътни кафенета за шофьори на камиони, тя успя да стигне в къщи за по-малко от четири часа. Когато зави по дългата тясна алея, намали скоростта, включи на първа и сви по стръмнината към фермата. За нейна изненада всички прозорци светеха. Изпълнена с лоши предчувствия, тя спря в двора, изключи мотора и остана за минута неподвижна, заслушана как шумът заглъхва в студения въздух. После, схваната и изтощена, излезе от колата и се отправи към къщата.

Вратата на кухнята се отвори и се появи една жена. Разтревоженото й лице ясно се виждаше.

— Джени? Какво правиш тук? — Лайза усети как стомахът й се присвива от ужас при вида на съседката. — Къде е Фил?

Джени сви рамене.

— Помислих, че той се връща. Тръгна преди два часа. Обади се Хари Евънс от Брин Глас. Каза, че някакви ученици се изгубили в планината. Събирали група за издирване. Фил ми се обади да дойда да стоя с Бет и тръгна — тя сви рамене. — Обадих се преди час на Елъри да разбера дали има някакви новини, но тя ми каза, че не знае нищо за никакви деца, а Хари си е в леглото. О, Лайза, скъпа, не зная какво да мисля. Не зная дали това е някаква шега или нещо друго. Не знаех какво да направя. Не можех да оставя Бет. Не знаех дали трябва да позвъня на полицията.

Лайза беше застинала на място. Цялото й тяло беше изтръпнало. Загледа се в мрака зад хамбарите, към огромния планински склон, който лежеше заспал под звездите.

Брийд.

— Да се обадя ли в полицията? — внезапно осъзна, че Джени все още говореше.

— Не знам. Да, мисля, че трябва — постепенно я обземаше паника. — Ще вляза и ще поговоря с Елъри. Кога се обадиха на Фил?

Трепереше толкова силно, че едва вдигна телефона. Този път се обади Хари.

— Странна шега, Лайза. Чудя се дали не е разбрал добре или не е сънувал? — дълбокият му глас беше успокояващ. — Слушай, ако се появи тук, ще ти се обадя. Може би е по-добре да поговориш с полицията, просто в случай, че е закъсал по пътя. Тука горе е заледено. Не се притеснявай, сигурно всеки момент ще си дойде.

От полицията бяха учтиви, спокойни и не смятаха да предприемат нищо засега. Лайза тресна телефона.

— Няма да направят нищо. Не ги интересува. Не бил тръгнал толкова отдавна. Че колко време трябва да мине? — тя се обърна към вратата. — Моля те, Джени, ще останеш ли още малко? Ще отида да го потърся.

— Сигурна ли си? Искаш ли да повикам Кен?

— Не — Лайза поклати глава, нахлузи гумените ботуши и облече якето си. — Не, аз ще го намеря. Трябва да е тръгнал по планинския път. Може да се е отбил при Мерин, а той няма телефон, а може и да е тръгнал през дефилето към Хей.

Или се е подхлъзнал по пътя и е паднал в някоя от многобройните пропасти.

Колата беше още топла и приятна. Тя блъсна вратата, запали мотора и обърна.

Къщата на Мерин бе пуста. Лайза постоя в градината отвън, загледана безпомощно в пристройката, където той държеше колата си. Беше празна. Коминът беше студен, а всекидневната, в която надникна през прозореца, имаше вид на необитаема.

— О, Мерин!

Застанала отвън, избухна в сълзи като разочаровано дете. Беше разчитала на него за утеха, съвет и сила.

— Фил!

Гласът й отекна надалече под звездите и се изгуби от другата страна на планината. Нямаше отговор.

Тя караше бавно. Фаровете й осветяваха завоите и дупките по пътя. Чакълената настилка беше заледена и върху гладкия лед, забеляза следите от друга кола, минала преди нея.

— Фил?

Лайза натисна леко спирачките и усети как колелата занасят, а фаровете й осветиха дузина диви коне, застанали с гръб към вятъра. Дългите им сплъстени гриви бяха покрити с кал и те я наблюдаваха да преминава с безизразни очи.

Моторът на колата се задави и Лайза уплашено погледна към скалата на резервоара. Показваше, че е пълен до една четвърт. Наближаваше върха. Там имаше разширение, където можеше да спре и да огледа осветената от луната околност.

Застанала до колата, тя виждаше как пътят се вие като сребърна панделка нагоре по хълма, докъдето стигаше погледът и само тук-там изчезваше зад някоя скала. Като се мъчеше да бъде спокойна, Лайза бавно и внимателно огледа всеки сантиметър от пейзажа като се ядосваше, че не се е сетила да вземе бинокъла от закачалката до задната врата.

Тук горе беше светло почти като през деня. Зад нея, в гънките на долината, където дърветата се сгъстяваха от двете страни на потока, беше тъмно като в рог. Някъде там долу се носеше вик на сова, а в далечината от време на време проблейваха овце, затворени в кошарите в подножието на планината. Звукът се издигаше по склона към огромните черни скали, до които лете стигаха стадата, а сега бяха убежище само на орлите.

Ниско ръмжене някъде в сенките на скалите, близо до разширението на пътя, я накара да се обърне. Очите й отчаяно се опитваха да проникнат в мрака. Сърцето й биеше шумно в гърдите. Тя се завъртя около себе си, като се опитваше да установи откъде дойде звукът, но не чу нищо повече, освен звънтенето на тишината. Внимателно тръгна към отворената врата на колата и изведнъж я видя. Котката стоеше пред нея — едра, с тигрови шарки. Ушите й бяха големи и разположени ниско върху широката извивка на челото. Очите й изглеждаха червени на лунната светлина, а свитите й бърни оголваха зъбите. Лайза се обърна и се мушна в колата, като заключи колкото можа по-бързо. Като дишаше тежко, погледна в огледалото, после се обърна към котката. Тя беше изчезнала, но за секунда й се стори, че вижда фигурата на жена в сянката на скалите.

— Кучка!

Лайза запали мотора, обърна колата с треперещи ръце и насочи фаровете към мястото, където беше видяла силуета. Там нямаше нищо, освен малко трънливо дърво, с извито и приведено от вятъра стъбло.

Премина бавно през хребета на хълма, където пътят минаваше по твърдите скали, между калта, поръбените с лед локви и разпръснатите туфи прещип, а после внимателно се спусна по завоите към линията на дърветата. Точно тук забеляза следите от подхлъзване, които водеха надолу към едно малко дере. Спря колата и задъхано се помоли, преди да си наложи да отвори вратата и да излезе навън.

Наоколо цареше тишина.

Лайза пресече заледения път, като непрестанно се хлъзгаше и заслиза през тревата по почти вертикалния склон към мястото, където един малък поток с ромон се спускаше към гората.

Старият „Лендроувър“ на Фил беше потопен с покрива надолу в потока. Отначало тя не можа да го види, защото се сливаше със сенките в малката долина. После забеляза познатите очертания на автомобила, необичайни поради неговото положение.

— Фил? — гласът й едва се чу в кънтящата планинска тишина. — Фил, добре ли си?

Знаеше, че не е. Беше го разбрала от момента, когато беше тръгнала от къщи, но се беше надявала, че греши. Все пак отвори с мъка вратата и се протегна към ръката му, опита се да намери пулса на леденостудената китка, да нагласи по-удобно ожуленото му, уморено лице. Извади одеялото и го покри с него така нежно, сякаш беше заспало дете, после седна на замръзналата трева до лендроувъра и заплака.

 

 

Три часа по-късно я откри един фермер, който се връщаше в Кепъл-и-Фин в ранните часове на утринта, след среща с приятел в Глазбъри. Пътят му беше препречен от колата на Лайза, която стоеше в средата на шосето с отворена врата и вече гаснещи фарове.

 

 

Едва усетила, че в съня си се е измъкнала от топлото легло на Адам и за малко е вървяла по заледен планински път, Брийд притисна леденото си тяло до неговото и чу как той шумно въздъхна от удоволствие. Затворила очи, тя се отдаде на щастието да вдъхва мириса на кожата му и да вкусва солта по нея с върха на езика си. Той изстена насън и рязко се извърна настрани. Взе възглавницата си и я сложи под главата си. Седна, ядосана, че е отблъсната. Очите й се присвиха в тъмнината. Тя се хранеше с неговата сила. Ако той не я допускаше до себе си, не би могла да остане при него. Без него беше загубена. Огледа се в мрака и изведнъж усети промъкващите се сенки. Бяха съвсем близо. Броихан не се беше предал и я причакваше на границата на времето.

 

 

Нито Джейн, нито Адам дойдоха на погребението. Когато Лайза им се обади, Джейн изрази съболезнованията си, но беше доста сдържана.

Адам изобщо не пожела да говори с нея.