Барбара Ърскин
По-силна от времето (20)

18

Леглото беше твърдо и студено. Брийд се размърда, за да се намести по-удобно и посегна към възглавницата си. Напипа груб лен и сухи стръкове пирен, които одраскаха лицето й.

— Значи вече си будна — езикът беше напевен и познат. — Моята малка пътешественичка се завърна. Къде беше, котенце? Ще ми кажеш ли?

Искаше отново да заспи. Гласът беше непознат, заплашителен, идваше от друго време и от друго място…

Броихан…

Очите й рязко се отвориха и тя се изправи, замаяна от съня.

А-дам…

Къде беше той? Защо не искаше вече да бъде с нея? Какво беше направила, за да го ядоса?

Брийд усети горчиво-сладката миризма на огъня и месото, което се печеше на него. Устата й внезапно се изпълни със слюнка. Колко дълго беше спала? Беше ли пътувала във времето, както я беше научил Броихан? Където и да беше ходила, беше гладна и схваната. Опита се да спусне крака от леглото, но внезапно спря, обзета от страх. Около глезените й имаше вериги. Тя огледа сенките из стаята и го видя да седи до вратата. Той й се усмихна и очите му светнаха като разтопено сребро сред бръчките на лицето му.

— Не! — тя разтърси глава със съжаление.

— Ти злоупотреби със силата си, Брийд. Не спази клетвата си небето да се срути върху ти и вълните да те залеят, ако предадеш доверието, което имахме в тебе — той бавно се изправи. — Ти си осъдена и сега ще трябва да платиш за предателството си.

Тя тихичко извика от страх, хвърли се обратно на леглото и издърпа грубата възглавница върху лицето си, като си наложи да се махне. Не беше нужно да търси място, където завесата е по-тънка. Където и да погледнеше, тъканта беше прозрачна. Когато Броихан се приближи и погледна, тя вече беше отпътувала. Тялото й беше неподвижно, очите — безизразни, зениците — увеличени и неподвижни. Той се усмихна. Щеше да продължи да я поддържа жива, да й дава мляко и вино, да пъха в гърлото й малки късчета месо, да разтрива лицето и ръцете й, да обръща тялото й, за да го запази живо. Някой ден душата й щеше да се завърне и тогава можеше да я предаде на боговете; но преди това той щеше да я последва в другия свят, където живееше А-дам, за да разбере какво я беше запленило там.

 

 

Лайза въздъхна. Вдигна още една полупразна бутилка и клатейки глава със съжаление, я изля в мивката. Адам не се размърда. Понякога сънят му беше твърде дълбок, за да сънува или дори да похърква. Той лежеше, сякаш беше мъртъв и единственото, което тя можеше да направи, беше да сложи възглавница под главата му и да го завие с одеяло.

Знаеше, че е време да се прибере вкъщи. За какво стоеше тук? Когато беше трезвен, Адам беше очарователен както винаги, нежен, весел, сподавил мъката. Той се опитваше да я развлича и показваше обичта си по сдържания старомоден начин, който винаги я беше привличал у него. Тогава й се струваше, че би могла да го убеди, че може би има бъдеще за тях двамата, ако отиде с нея в Уелс, където да го храни и глези, да го накара да се откаже от пиенето. Те се разхождаха заедно в парка, ходеха до улица „Фишпуул“ или до абатството. Понякога слушаха репетициите на хора, или звуците на органа, които долитаха изпод старинния покрив. После се връщаха и той сядаше да си говори с нея, докато тя готвеше. Понякога се смееха и си припомняха отминалите дни в Единбърг и тя отлагаше отварянето на бутилката вино колкото се може повече. Но той се дразнеше, ако тя се забави твърде много и ставаше все по-нервен. Понякога виното беше достатъчно. Друг път то беше само началото.

Лайза усети кога Брийд се върна. Беше успяла да го заведе на горния етаж, преди да заспи и го беше сложила на леглото и събула обувките му. Като го покри с одеялото, се обърна и замря. В стаята се усещаше някакво присъствие, самият въздух сякаш неуловимо се беше променил. Чувствителна към такива неща, тя усети как космите по ръцете й предупредително настръхват.

Огледа се. Стаята беше съвсем тиха. Адам лежеше отпуснат на леглото, с отворена уста. Промърмори нещо, облиза се и се обърна. Ръката му закачи лампата на нощното шкафче, която падна с трясък, крушката се пръсна с гръм и стаята потъна в мрак.

Лайза затаи дъх. Очите й постепенно свикнаха с тънката ивица светлина, която влизаше под вратата от площадката. Тя предпазливо отстъпи заднишком до вратата. През цялото време усещаше, че в стаята има още някой, затаил дъх като нея.

Когато стигна до вратата, тя я отвори и с облекчение излезе навън. Погледна назад. Имаше ли някаква сянка до леглото? Не беше сигурна.

— Пази се, Адам — прошепна Лайза. — Бог да те благослови.

После тихо и внимателно затвори вратата.

Долу тя включи телевизора в кухнята и сложи чайника на печката. Но колкото и шум да вдигаше, докато изваждаше чашка и чинийка и докато миеше съдовете, усещаше, че се ослушва в тишината на горния етаж. Тази нощ спа на канапето във всекидневната със запалена лампа. Призори стана и един час се разхожда по измитите от дъжда улици, преди да се върне във все още тихата къща.

Изчака да стане обяд и се качи горе. Адам все още спеше и доколкото можеше да прецени, всичко си беше така, както го беше оставила. На възглавницата нямаше следи от друга глава, чаршафите не излъчваха аромат на жена, но тя не беше съвсем сигурна. Кой ли беше вдигнал сините цветя, разпилени под счупената лампа, и ги беше сложил обратно в малката ваза? Навярно беше Адам.

Около пет следобед Лайза се обади на Бет.

— Как вървят нещата в Дивия Запад?

Стори й се, че дочува далечна музика.

— Чудесно — гласът на Бет беше възбуден. — Гил е тука и днес обикаляхме и правихме снимки. Той иска да направя някои рисунки с мастило, а в книгата ще има около шестдесет големи акварела плюс един от тях за корицата — тя звучеше като замаяна от щастие. — Довечера мислим да отидем с колата до Брекън и да хапнем, а утре можем да отидем до Среден Уелс за някоя съвсем дива гледка.

Лайза чу смях и неясен коментар от другата страна. Усмихна се замислено.

— Бъди разумна, Бет. Помни, каквото и да ти казва, той е женен — каза тя сурово. — Не искам да те наранят, миличка.

— Разбира се, ще помня! Гил никога няма да ме нарани. А как е дядо? — гласът на Бет се промени, в него се прокрадна някаква официалност.

— Боя се, че не е много добре.

— Ох, Лайза — Бет прозвуча истински натъжена. — Какво ще правиш?

— Не знам. Не мога да остана тук завинаги, колкото и да ти се иска! — тя се разсмя на не много убедителното възмущение на момичето. — О, ще остана още няколко дни, но не мисля, че има смисъл. Той явно не иска да остави пиенето, не иска да се върне с мене и изглежда не се интересува от работата си. Доколкото разбрах, Робърт не би имал нищо против, ако Адам изобщо не се появи повече в кабинета. И, нека бъдем честни, време му е да се пенсионира. Честно казано, и аз не знам какво да правя. Не мога да стоя тук и да го дундуркам.

— Нито пък аз бих го позволил — гласът на вратата накара Лайза виновно да подскочи.

— Трябва да свършвам, Бет. Внимавай, миличка — тя затвори и се обърна. — Значи най-после стана.

Адам изглеждаше ужасно.

— Съжалявам, Лайза — потри уморено лицето си. — Това е за последен път, обещавам ти.

Той не спомена нищо за Брийд.

Лошото беше, че както обикновено, тя му повярва.

 

 

Още три дни те се разхождаха и говориха. Той се хранеше с нейните гозби и цветът на лицето му стана по-здрав. Веднъж се любиха на канапето във всекидневната — бавно и нежно, сякаш се връщаха в миналото; мечтателно сближаване, което ги накара почти да се разплачат.

— Адам, искам да се върнеш с мен — Лайза лежеше в прегръдките му и нежно галеше гърдите му, с глава, опряна на рамото му. — Скъпи, можем да бъдем щастливи в Уелс.

Той лекичко я притисна.

— Не, не можем. Няма да стане, Лайза. Ако мислехме, че може да се получи, щяхме да се оженим още преди години — той се усмихна със съжаление. — Обичам те. Мисля, че винаги съм те обичал. Но ти и аз сме напълно различни. Пък и ако дойда при тебе, Брийд ще ни последва, и Бет също ще бъде в опасност. Не можем да рискуваме това някога да се случи. Не мисли за това, любов моя. Мечтите и спомените ще ни бъдат достатъчни.

Тази нощ Адам отново се напи до смърт и Брийд пак се появи. Лайза не разбра кое се случи по-напред.

Тя седеше на малката тоалетна масичка, която беше импровизирала от бюрото на Кълъм и едно огледало, донесено от тавана. Отдавна не се беше любила и сега гледаше отражението си и се чудеше дали приятната топлина, която чувстваше отвътре, си личи на лицето й. Не се чувстваше виновна пред Фил. Беше сигурна, че той би я разбрал.

Викът на Адам я стресна и тя скочи на крака. Четката й за коса падна с трясък върху масата.

— Кучка! Кръвожадна зла кучка! Махни се от къщата ми, чуваш ли ме?

С разтуптяно сърце, Лайза изтича долу и влезе в кабинета му.

— Адам, какво става?

Брийд стоеше до него и протягаше ръце. Едната от тях кървеше.

А-дам, обичам те.

Изглеждаше много красива, с разпуснатата си коса, меката си карирана рокля в зелено, виолетово, кафяво и златисто, която падаше до босите й крака, със сребърната огърлица на шията си.

А-дам, какво става?

Очите й бяха впити в неговите и тя сякаш изобщо не забелязваше Лайза на вратата.

— Вън от тук! — Адам леко се олюляваше. Той взе тежкия мраморен пепелник от бюрото си. — Ако не се махнеш от тука, ще те убия веднъж завинаги, мръсна кучко!

— Той говори сериозно — каза Лайза от вратата. — Трябва да си идеш. Не разбираш ли? Вече нямаш власт над него — тя влезе в стаята с разтуптяно от страх сърце. — Направи каквото ти казва. Остави го на мира.

Брийд се обърна. Погледна Лайза, сякаш я виждаше за първи път. Очите й се присвиха.

— Ти — тя произнесе думата с такава омраза, че Лайза изтръпна. — Показах ти какво ще се случи, ако се доближиш до моя А-дам. Твоят мъж умря.

Лайза усети, че се вледенява.

— Ще убия и теб! — очите й сякаш я хипнотизираха и Лайза откри, че не може да отмести погледа си. — Ще убия и теб, и детето на детето на А-дам. Тогава А-дам ще остане само мой!

Зад нея Адам вдигна пепелника.

— Кучка! — сякаш не можеше да намери друга дума.

Когато замахна към нея, Брийд се отмести и пепелникът я удари по слепоочието. Тя се завъртя, заплю го и изведнъж скочи към гърлото му.

— Адам!

Викът на Лайза секна, когато Адам грабна бутилката от уиски, която стоеше на пода до бюрото му. Той замахна към мястото, където преди секунда стоеше Брийд, но намери само празно пространство. Бутилката се разби на хиляди парчета върху мраморната полица и падна в празната камина.

Хлипаща от шок и страх, Лайза се огледа.

— Къде е тя?

— Убих ли я?

Адам залитна назад и се подпря на бюрото. Дишаше тежко.

— Не знам. Не мисля — краката на Лайза се подкосиха и тя се свлече на канапето до прозореца. — Мили боже, откъде се взе?

— От ада, откъде.

— А къде отиде? — очите й страхливо оглеждаха стаята.

— Пак там — Адам започна да се смее. — Не е ли красива? Видя ли я? С дългата си коса, огромните очи, с хитростите и изкушенията!

Изведнъж той се разплака. Протегна жално ръце към Лайза. Тя се изправи трепереща, отиде при него и притисна главата му до гърдите си.

— Призна, че е убила Фил — прошепна тя.

— Чух я.

— И Кълъм, и Джули.

— Да.

— И заплаши, че ще убие мене и детето на твоето дете. Говореше за Бет, Адам.

Настъпи дълго мълчание.

— Адам, трябва да си тръгна. Разбираш, нали? — Лайза нежно хвана ръката му. — Не мисля, че има смисъл да стоя тук.

Той кимна.

— Права си. Трябва да заминеш. Аз ще се оправя.

— Сигурен ли си?

Той кимна отсечено.

— Нещо повече, не искам никога повече да идваш тук, Лайза. С тази къща е свършено. Ще я продам. И без това вече няма какво да ме задържа тука. Не мисли, че не знам какво мисли за мене Робърт Хардинг. Той наистина ще се зарадва, ако напусна кабинета.

— Къде ще отидеш?

Нямаше смисъл да отрича казаното от него.

— Не знам. Може би ще попътувам малко, за да видя света.

Няколко минути тя остана неподвижна, като го гледаше тъжно. Той беше замислен и по лицето му се четеше такава мъка, че Лайза изпита физическа болка.

— Адам… — не знаеше какво да му каже.

Той се насили да се усмихне.

— В края на краищата всичко ще се оправи. Ще се справя. Не забравяй, че преживях голям шок, Лайза.

— Знам. Слушай, трябва да се върна при Бет, но ще идвам да те виждам често.

— Няма смисъл. Аз няма да съм тук.

— Ще видим. Ако не тука, някъде другаде. Ще идвам да те виждам, където и да си. Колкото по-екзотично е мястото, толкова по-добре. Познаваш ме, аз обичам да пътувам. Ако се заселиш в Таити, Тибет или Тихуана — със сигурност ще дойда.

Този път усмивката му беше по-сполучлива.

— Страхувам се, че звучиш като не особено добра естрадна песен.

Тя също се засмя. Час по-късно, след една силна и отчаяна прегръдка, Лайза си замина.

 

 

Брийд беше идвала и преди в овощната градина и тогава някой беше стрелял по нея.

Тя разтърси глава, когато кръвта се стече в очите й. Онази жена, Джейн, беше умряла. Сега щеше да премахне и другата. Тези жени бяха превърнали живота на Адам в затвор и го бяха отнели от нея. Сега имаше и трета. Детето на детето на Адам.

Премина бавно през градината. Не усещаше, че едва се държи на краката си. Беше тъмно и тревата беше мокра. Промъкваше се незабелязано, скрита в сенките на дърветата. После прескочи портата и прекоси покрития с чакъл двор с тихи стъпки. В ъгъла му, до лендроувъра на Бет, беше паркирана голяма лъскава кола. Брийд я погледна за миг, после продължи. Трябваше да намери детето и да го убие.

 

 

В къщата Бет беше коленичила пред огъня във всекидневната с вилица за препичане на хляб в ръка. На чинията до нея имаше купчина препечени филийки от нейния домашен хляб. Гил ги мажеше с мекото жълто масло. И двамата се смееха.

— Сигурна съм, че това е достатъчно. И двамата сме достатъчно дебели!

Тя отхвърли дългата коса от очите си. Лицето й беше сгорещено и лъснало от пот заради огъня.

Гил непрекъснато гледаше към дълбокото деколте на пуловера й, което разкриваше вдлъбнатината между гърдите й.

— Права си. Ако изядем всичко това, няма да ни остане никаква енергия — отвърна той и остави ножа.

Беше едър, привлекателен мъж със среден ръст и квадратно лице, заобиколено от мека златисторуса коса. Буйните му руси вежди и мигли ограждаха очи с цвят на метличина.

— Енергия за какво?

Опитът й да пококетничи се проваляше от маслото, с което бе намазан носът й.

— За да гледаме снимки — каза той твърдо. После се наведе и взе вилицата от ръката й. — Достатъчно, миличка — наведе се пак и близна края на носа й. — Колко вкусно!

— Гил, ами жена ти? — каза Бет безпомощно, като че ли знаеше, че е безсмислено.

Думите се бяха превърнали в нещо като мантра, която тя непрекъснато повтаряше, за да се откъсне от мислите си. Но и тя вече не помагаше. Мислите й бяха напълно и непрестанно заети с него.

Той се усмихна.

— Вече ти казах. Идина и аз имаме свободен брак. Тя не се интересува от мене, щом я оставям да прави, каквото иска в Лондон — Гил сви пръста си като кука, пъхна го в деколтето на пуловера и я притегли към себе си, за да целуне мазните й устни. — Чудесна си на вкус.

— И дебела.

— Не си дебела, Бет. Ти си закръглена. Това е прекрасно. Не разбирам какво намират мъжете в кльощавите манекенки. Обичам жените, които запълват ръцете ми.

Той я бутна върху килимчето пред огъня и отново я целуна.

Внезапно под вратата нахлу ледено течение. Пламъците се издигнаха до комина, а пепелта в камината се разхвърча.

— Какво, за бога, беше това? — Бет извърна глава, за да погледне към огъня. — Да не би някъде да има отворен прозорец?

— И да има, аз няма да отида да го търся — Гил отмести косата от лицето й нежно и целуна клепачите й един по един. — Отвън започва буря, а тука е толкова уютно. Е, ще ядеш ли тази филийка?

Той взе едно парче и го поднесе към устата й.

Тя се наведе напред и отхапа мъничко.

— Страхотно!

— Угоявам те за собствено удоволствие — Гил захапа останалата част от филийката.

— Звучи отвратително декадентски. Не казвай на Лайза. Тя е модерна жена.

— Лайза е великолепна. Явно това се предава в семейството. Може да бъдеш феминистка, скъпа моя, стига това да не те кара да отслабнеш или да носиш дочени гащеризони — той се отдръпна и отхапа една по-голяма хапка от филията. — Това е разкошно.

Бет се намръщи. Вниманието й изведнъж беше привлечено от огъня.

— Отнякъде става страхотно течение. По-добре да отида и да видя дали някой прозорец не се е отворил. Не искам да се откъсне от пантите. Чуй само как се огъват дърветата отвън — тя скочи с лекота на крака и му се усмихна. — Недей да изяждаш всичкия хляб, докато ме няма.

Бет отвори вратата на всекидневната и надникна в тъмния коридор. Беше студено. Затвори вратата зад себе си, за да не изстине всекидневната, и тръгна по чорапи по плочките.

Кухнята беше ледена. Вратата към двора беше отворена и се удряше в стената. Тя пристъпи по мокрия под и известно време се бори с нея, преди да успее да я затвори и да пусне резето. Краката и косата й подгизнаха. Внезапната тишина в кухнята беше почти толкова стряскаща, колкото и гневът на вятъра.

— Бет, добре ли си? — Гил я беше последвал. — Какво има?

Тя се обърна към него в мига, когато котката скочи от шкафа. Бет изпищя и падна назад, трескаво вдигнала ръце, за да запази лицето си от острите нокти.

— Гил — болезненият й вик премина в ридание, а после затихна, когато тя се срина на пода.

Гил се опита да ритне котката, но не улучи. Грабна тигана и замахна към нея. Котката нададе вой и се шмугна край него в тъмния коридор.

— Бет, Бет, скъпа моя, добре ли си? — той коленичи до нея и нежно отдръпна ръцете от лицето й. — Мили боже, добре ли са очите ти? Бет, можеш ли да виждаш?

Тя го гледаше мълчаливо, парализирана от ужас, после бавно се опита да седне.

— Мисля, че да. Добре съм. Лицето ми… — Бет се втренчи в покритите си с кръв ръце.

— Това са просто драскотини. Ти по чудо се обърна, когато тя скочи. Беше се насочила към лицето ти, но не улучи. Поне не съвсем — той нежно отдръпна косата от лицето й, както беше направил пред огнището и видя дълбоката рана, която минаваше през слепоочието и стигаше чак до челюстта й. — Можеш ли да седнеш на стола, за да виждам по-добре? Имате ли домашна аптечка? Може би трябва да те закарам в болница?

Когато най-сетне я настани пред огнището, бинтована и намазана с мехлем, и й даде да глътне две хапчета против шока, Гил взе ръжена и тръгна да търси котката.

Не откри нито следа от нея.

— Не мога да разбера какво става. Претърсих всяко ъгълче — той седна до нея на канапето и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Шокът започваше да преминава. — Как се чувстваш?

— Добре — Бет се усмихна неуверено. — Надявам се, че това няма да заличи хубостта ми — тя се изсмя иронично. — Нищо не разбирам. Обикновено котките ме обичат.

— Това не беше обикновена котка. Видях я ясно. Беше доста по-голяма. Беше дива котка, от онези, които се срещат в Шотландия. Не знаех, че ги има и в Уелс — Гил се наведе и хвана ръцете й. — Колкото до красотата ти — той я целуна по носа, — нищо не е в състояние да я помрачи — взря се отблизо в нея. — Мисля, че твоите хомеопатични церове са свършили работа. Вече не кърви. След два дни няма да си спомняш, че си имала драскотина. Жалко! — той се усмихна дяволито. — Тя ти придава доста екстравагантен вид.

Бет се усмихна слабо, после потръпна.

— Къде може да е тя, Гил? Страх ме е. Сигурно се е скрила някъде в къщата.

— Претърсих навсякъде. Трябва да е избягала през вратата…

— Не би могла. Нападна ме, след като бях затворила вратата — тя трепереща се сви в ъгъла на канапето. — През целия си живот съм се чувствала спокойна тук, а сега…

— И сега продължаваш да се чувстваш така. Слушай, каквото и да е било, вече го няма — Гил се замисли за миг. — Знаеш ли, защо не помолиш любезните си съседи от Брин Глас да доведат няколко от онези свирепи овчарски кучета и да проверят къщата? Те ще я намерят, ако е още тук, нали?

Бет нетърпеливо се изправи.

— Това е гениална идея! Веднага ще позвъня на Джени — на вратата тя внезапно спря. — Ще дойдеш ли с мене?

Той я последва.

Двадесет минути по-късно Джени пристигна в стария камион с две колита и един ритрийвър.

— Том, Дай и Бърти ще я намерят, ако е още тука — каза тя бодро, докато кучетата обикаляха около нея. — Какво по дяволите се е случило?

Те й обясниха и тя се намръщи.

— Това е необичайно. Спомням си, че бедничката госпожа Крейг също беше нападната тука от дива котка преди години. Беше много лошо наранена. Котката беше влязла през прозореца на спалнята. Трябва да питаш баба си. Беше страшно. Мисля, че после тя я застреля. Бях много впечатлена, но доктор Крейг страшно се ядоса. Чудя се дали някоя двойка от тези големи котки не е избягала отнякъде и се крие тука? Да пусна ли кучетата в къщата?

— Да, моля. Ще я потърсят ли?

— Бърти ще го направи, а другите ще го последват. Бърти, търси! — нареди тя. Той погледна към ръката й и с възбуден лай се втурна в къщата. Джени въздъхна. — Толкова е припрян. Никога не чака да разбере какво точно трябва да търси.

Бет се разсмя.

— Влез, Джени. Ела да пийнеш чаша чай или нещо друго, докато чакаме.

— Мисля, че трябва да вървим с тях, скъпа. Вярата ти в доброто им държание е трогателно наивна — Джени весело се засмя. — Може би по-късно ще изпия чаша чай.

Кучетата не намериха нищо. Лудата обиколка около къщата и тичането из таванските помещения не предизвикаха нищо по-тревожно от облак прах. После Бърти внезапно спря пред спалнята на Бет. Вдигна муцуна и козината на гърба му щръкна. Останалите две кучета чакаха зад него.

— О, боже.

Бет погледна към Гил. Той носеше ръжена. Наведе се и отвори вратата. Кучетата се поколебаха.

— Търсете — каза тихичко Джени.

Бърти се обърна и я погледна жално. После седна.

— Стойте тук.

Гил стисна здраво ръжена и тихичко отиде до вратата.

— Не виждам нищо — прошепна той и пристъпи още по-напред.

— Леглото ми — изкрещя внезапно Бет. — Вижте леглото ми!

Гласът й сякаш освободи кучетата от магията и те се втурнаха в стаята. Струпаха се около леглото и започнаха да душат, но нито едно от тях не посмя да се приближи. Джени забеляза, че опашките им бяха свити между краката. Почувства страх. Кучетата й не се бояха от никакви животни. Тримата внимателно влязоха в стаята и погледнаха към леглото. Красивата покривка от съшити парченца беше разкъсана на парцали.

— Вижте — Бет вдигна останките. Чаршафите и одеялата отдолу бяха също разкъсани. — Но защо? — прошепна тя.

— Мисля, че е излязла през този прозорец — забеляза внезапно Гил. Кукичката, която го придържаше отворен, се беше разхлабила и той се беше затворил от вятъра. — Виждате ли? Съборила е цветята, когато е изскачала навън. — Той потърка дръжката на прозореца и погледна ръката си. — Кръв и черни косми.

После затвори добре прозореца и го заключи.

— Е, сега поне знаем, че наистина си е отишла — Гил се усмихна на Джени. — С ваше позволение ще почерпим с бисквити безстрашното трио — той хвърли поглед към Бет. — Идваш ли долу?

Тя не можеше да откъсне поглед от леглото си.

— Като си помисля, че можеше да направи това и с лицето ми.

— По-добре да отидеш до амбулаторията, за да прегледат драскотините, миличка — Джени се протегна и отметна назад косата на Бет. — Имала си голям късмет.

— Бяхме толкова щастливи, вечерта беше прекрасна и изведнъж се случи това… — Бет внезапно потрепери. — Като зла поличба, изплувала от мрака.

В кухнята Джени щракна с пръсти към кучетата и те легнаха под масата.

— Слушайте, имам едно предложение. Ако съм на ваше място не бих тревожила баба ти. Имам чувството, че тя много ще се уплаши и може би ще реши, че не бива повече да те оставя сама — тя погледна Гил под око. — Струва ми се, че ти не би искала това.

Бет лекичко я тупна по рамото и успя да се усмихне.

— Не намекваш нищо, нали, лельо Джени?

— Не, разбира се. Просто си помислих, че баба ти си има достатъчно тревоги.

— Да, така е — Бет се замисли за миг. — Напълно си права.

— Значи сме гроб?

Бет кимна.

— Гроб сме.

Тя отново неволно потръпна, когато погледна през прозореца. Някъде навън в мрака се криеше опасно животно. Припомни си разкъсаната покривка на леглото. Защо го беше направило? Защо от всички стаи в къщата беше избрало нейната? И защо беше унищожило леглото й?

 

 

След като Джени и кучетата си заминаха, Бет и Гил се върнаха във всекидневната. Купчината хляб лежеше недокосната на камината. Огънят беше покрит с пепел. Бет погледна към Гил.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случи.

Той поклати глава.

— Нито пък аз — наведе се, за да хвърли в огъня дърва и я прегърна. — Бедното ми момиче, иска ми се да отидеш на лекар.

— Вече ти казах, че не искам. Няма нужда — тя се наведе към него. — Колко дълго можеш да останеш, Гил?

— Не зная — той сви рамене. — Трябва да се върна, за да работя върху ръкописа.

— Моля те, остани, докато Лайза се прибере.

Той нежно погали бузата й.

— Бих останал завинаги, ако можех.

Гил беше отишъл в кухнята за бутилка вино и две чаши, когато телефонът иззвъня.

Бет беше с него.

— Навярно е Лайза.

Тя вдигна слушалката и се обърна да гледа как той отваря бутилката.

— Трябва да говоря с Гил — гласът от другия край беше женски и леденостуден.

Тя мълчаливо му подаде слушалката.

По време на последвалия разговор, тонът му ставаше все по-раздразнителен. Бет го наблюдаваше от кухненската маса със свито сърце.

— Доколкото разбрах, това беше Идина — каза тя, когато той най-накрая затвори.

Гласът й беше дрезгав от страх. Беше разбрала за какво става дума.

— Бет — той беше пребледнял.

— Няма да отидеш — тя почувства как сълзите напират в нея като прилив. — Не още! Не и преди Лайза да се върне. Ти ми обеща!

— Скъпа Бет, трябва да тръгна. Тя заплашва, че ще се отрови.

— Не можеш да го направиш. Не можеш да ме оставиш сама! Няма да ти го позволя! Тя няма да го направи!

— Бет! — Гил застана пред нея. — Знаеш, че не бих тръгнал, ако не беше важно.

— И аз съм важна!

— Да, така е. Ти си най-важното нещо в живота ми. Но Идина има нужда от мене — той въздъхна. — Правила го е и друг път, Бет.

— Но аз имам нужда от теб, Гил! Ами ако котката се върне? Ако отново ме нападне? — тя го гледаше, внезапно обхваната от ужас. — Няма да тръгнеш веднага, нали?

Гласът й премина в паника, когато видя, че той започна да събира разхвърляния си багаж. Изведнъж се спря и отиде до нея с разтревожено лице. Никога не му се беше налагало да взема толкова трудно решение.

— Моля те, скъпа Бет, не го прави още по-тежко за мене. Нямам избор. Трябва да те оставя, но ти ще бъдеш в безопасност. Ще доведа Джени и кучетата. Те ще се върнат, ако ги помоля. Дръж всички врати и прозорци заключени до сутринта. Ще ти се обадя, веднага щом пристигна там, обещавам. Разбери, не мога да оставя Идина сама, когато е в това състояние. Ако е увлечена по някой мъж, не й пука. Но той я е зарязал — Гил тъжно поклати глава. — Знам, че това е изнудване, но аз съм неин съпруг, Бет. Нося отговорност. И все още съм много привързан към нея — той сви рамене и леко докосна нараненото й лице. — Ти си силна, Бет. Ти си от онези, които оцеляват. Затова те обичам. Ти имаш своето изкуство. Идина си няма нищо. Обещавам ти, че ще се върна. Ще оправя някак нещата с нея и ще се върна.

— Ти ме обичаш, но все още си много привързан към нея — повтори Бет. — И вълкът да е сит, и агнето — цяло!

Седнала неподвижно на кухненската маса, наблюдаваше как той бавно и методично събра багажа си и го отнесе в колата.

— Гил, моля те! — най-сетне тя излезе при него, застана безпомощно до колата и отново се разплака.

— Не мога, Бет — той сложи и другия куфар в багажника и го затвори. Търпението му беше на изчерпване. — Ще отида да повикам Джени…

— Не си прави труда! — Бет изтича вътре. Мъката и страхът й внезапно се превърнаха в гняв. — Не си взел всичко, знаеш ли? Мисля, че е по-добре да вземеш и това!

Тя невиждащо се понесе из стаята, като събираше всичките им внимателно направени бележки, снимки и скици, списъка със заглавията, темите и главите. Събра ги накуп и ги хвърли към него в калния двор, разтърсена от гняв и мъка.

Гил се втренчи в тях, потресен от постъпката й, после вдигна очи към нея, обхванат от сляпа ярост.

— Държиш се като глезено дете, Бет! — извика той. После въздъхна. — Може би е по-добре, че го разбрах сега, преди да е станало твърде късно — гневно се качи в колата, обърна и излезе от двора, като мина през една от най-хубавите й скици.

Тя гледаше невярващо след него, забравила напълно за котката, докато шумът от мотора заглъхна в далечината. Защо беше сглупила така? Та нали знаеше за Идина. Знаеше какво е положението още преди да покани Гил тука. Но той също се беше държал неразумно.

Едва, когато дъждът отново заваля на едри бавни капки, инстинктът й за самосъхранение се обади. Намери фенерче и обиколи двора, като решително събра всички хартии накуп и ги хвърли върху кухненската маса, преди да тръшне вратата и да пусне резето. После се върна във всекидневната, хвърли се на канапето и заплака.

 

 

Беше тъмно, когато Лайза най-после изкачи стръмнината и спря на двора. Видя само колата на Бет и се учуди дали не са излезли някъде. Но в кухнята светеше и когато натисна задната врата, установи, че е заключена.

— Бет? Гил?

Бет отвори вратата и се хвърли на врата на Лайза.

— Той си замина!

Беше плакала толкова дълго, че лицето й беше подпухнало, а очите — зачервени.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Нещо такова — Бет подсмръкна. — Беше толкова хубаво. Работехме над книгата. Правехме снимки, аз скицирах. Имахме големи планове. Той щеше да остане до следващата седмица. После се обади жена му.

Очите й отново се насълзиха и тя бръкна в джоба на джинсите си за кърпичка.

Лайза въздъхна. Хвана Бет за ръката и влезе с нея във всекидневната. Беше почти тъмно. Само в ъгъла гореше една настолна лампа. Бет беше седяла на възглавничка пред огъня. Лайза запали още няколко лампи и хвърли една цепеница в камината.

— Казах ти да не забравяш, че той е женен — каза тя строго.

— Той каза, че имат споразумение.

— О, боже — Лайза вдигна поглед към небето. — Миличка, никога не вярвай на мъж, който ти казва, че има споразумение със съпругата си, както и на този, който ти казва, че тя не го разбира. Това обикновено означава, че го разбира твърде добре. И какво стана? Предполагам, че го е привикала обратно.

Бет кимна.

— Заплаши, че ще се самоубие, ако той не се прибере.

— Разбирам.

— И аз хвърлих по него всичките си скици — тя избухна отново в сълзи.

— О, Бет — Лайза се облегна на възглавничките и затвори очи. — Какво да правя с теб!

— Съжалявам.

Бет изглеждаше толкова малка и беззащитна, седнала на възглавничката, обвила ръце около коленете си, със стичащи се по бузите й сълзи, че на Лайза се прииска да заплаче заедно с нея.

— Ще му се обадя сутринта — каза тя твърдо.

— Не!

— Бет, това е служебен ангажимент. Свързан е с много пари и договор. Не можеш просто да викаш, да плачеш и да му хвърляш бележките си. И двамата трябва да се държите като възрастни хора — Лайза се опита да говори по-сурово, отколкото й се искаше. — Ако аз не му се обадя, ти трябва да го направиш. В тази работа няма място за примадони, нито пък този негодник може да си позволи да те съблазнява. И двамата трябва да се научите да бъдете професионалисти. И за в бъдеще запомни, че не бива да спиш с бизнес партньорите си.

— А ти как спиш с Микеле?

— Това е друго.

— И как така?

— Така. Повярвай ми, Бет, различно е най-малкото затова, че той не беше женен. Освен това той не беше единственият ми източник на доходи, моята първа и най-важна работа, която да ми даде възможност да завържа връзки и да получа препоръки за още много поръчки.

Тя внезапно се намръщи, когато Бет вдигна глава и се взря в огъня.

— Какво за бога си направила с лицето си?

— Нищо — Бет бързо скри лице в ръцете си.

— Покажи ми! — Лайза се смъкна от канапето и коленичи до нея. — Божичко, Бет, какво се е случило? Да не би той…

— Не, разбира се. Как можа да си го помислиш?

— Тогава какво е било? — ужасът, който изпита, пролича в гласа й. — Кажи ми, Бет.

— Беше котка — промърмори тя в коленете си.

— О, не! — Лайза поклати глава. — О, господи, моля те, не отново!

Тя мълчаливо се отпусна отново на канапето.

Значи фактът, че беше оставила Адам, не беше достатъчен за Брийд. Тя все пак беше дошла в Уелс. Може би беше само предупреждение или нейното отмъщение не беше приключило? Кълъм, Джули, Фил, Джейн. В живота на Адам бяха останали само двама души. Тя и Бет, детето на детето на Адам…

Лайза потрепери.

Вечерта провери всички врати и прозорци и претърси цялата къща, след като Бет си легна. Преди да се отпусне изморено в собственото си легло, отключи шкафа, в който се намираше пушката на Фил и я подпря до леглото си. Под възглавницата си постави кухненския нож и спа, без да угаси светлината.

В девет и десет се обади Робърт Кейси.

— Какво става, Лайза? Гил казва, че не може да работи с внучката ти.

— Разбира се, че може — или щеше да може, ако си държеше панталоните закопчани — отвърна остро Лайза. Беше спала неспокойно и се чувстваше отвратително. — Кажи му да се държи като професионалист. Бет е разстроена. Не може да си играе така с нея. Това е непочтено. Просто му кажи да стои надалече от нея. Те са свършили всичко, което е необходимо на този етап.

Тя бе прегледала бележките и рисунките. Беше впечатлена от професионализма, с който бяха направени, въпреки калните следи и някоя и друга скъсана скица.

— Всичко ще се оправи. Те ще се успокоят.

— Бих искал да споделя твоя оптимизъм.

— Имай ми доверие — усмихна се Лайза.

През нощта я беше споходила една идея и тя се чувстваше странно развълнувана. Измина дълго време, преди отсреща да вдигнат телефона.

— Pronto^[1]?

— Микеле? Обажда се Лайза — тя затаи дъх. — Може ли Бет и аз да ти дойдем на гости?

 

 

Терасата беше такава, каквато я помнеше. Ронливият бял камък, обрасъл с ухаеща мащерка и риган, се сливаше с хълма. Като че старинният замък беше изникнал от самото сърце на планината. Лайза доволно въздъхна и погледна Микеле в очите.

— Ти си чудесен.

— Откога се опитвам да те убедя в това — той се усмихна. — Кога ще ми кажеш истината?

— Истината? — тя се протегна от ниския стол и вдигна чашата с вино.

— Да.

Той беше висок мъж, с гъста, напълно побеляла коса. По загорялото му лице имаше нови бръчки и очите му бяха малко изсветлели, но иначе не се беше променил. Тя все още изпитваше болезнено физическо желание всеки път, когато го погледнеше. Казваше си, че е смешно на тази възраст да желае толкова някой мъж. Но въпреки това непрекъснато й се искаше да се протегне и да погали косъмчетата на загорялата му ръка, която почиваше на масата до нея. Микеле се усмихна.

— Да, знам, че си дошла, за да отделиш Бет от някакъв неподходящ мъж, да й позволиш да се отпусне и възстанови и как точно се изрази… — той цъкна с език. — Но не мисля, че това е истинската причина. Познавам моята Лайза. Тя не може да бъде уплашена, особено от някакъв си досаден писател. Че нали не я е страх от мене!

Тя се разсмя.

— Наблюдателен, както винаги.

— И така, каква е истината?

— Микеле, щях да ти кажа истината, ако смятах, че има и най-малка вероятност да ми повярваш. Но не смятам, че това ще стане.

Тя виждаше как Бет се разхожда в градините под тях.

Светлата й сламена шапка се мяркаше нагоре-надолу между дърветата, после спря. Съзря белотата на скицника й и разбра, че поне за известно време тя е намерила спокойствие.

— Защо не опиташ? — гласът му беше суров.

— Добре. Ще ти кажа. Страхувам се за Бет и за себе си.

Той я изслуша, без да я прекъсва. Веднъж се наведе, за да напълни чашата й и отново се облегна. Не можеше да види очите му зад тъмните очила.

Когато най-сетне свърши, той остана мълчалив за миг. После бавно се наведе напред и се облегна с лакти на масата.

— Ходила ли си някога за съвет при свещеник?

Тя поклати глава.

— Адам не би го направил. Нито пък аз.

— Ами твоят приятел Мерин?

— Не зная къде е — тя се поколеба. — Вярваш ли ми?

— Защо не? Живял съм достатъчно, за да видя много странни неща. Пък и в края на краищата — той се усмихна, — нали това е накарало моята красива Лайза да се върне при мене!

— Ласкател.

Той прие забележката с леко кимване, после отново се наведе към нея.

— Разказът ти много ме заинтригува. В някои отношения това е прекрасна история. Младо момиче, увлечено от любовта си, преследва през годините един мъж. Можем само да му завиждаме за такава всеотдайност.

— Това е лудост, Микеле. Едностранчива, налудничава мания — гласът на Лайза беше остър. — Знаеш ли колко хора е убила?

Той сви рамене.

— О, аз не казвам, че не е опасна — графът замълча замислен. — Откъде си сигурна, че няма да те последва в Италия?

— Не съм сигурна. Надявам се, че няма да го направи.

— И все още не си казала на Бет защо я е нападнала котката.

— Не, не искам да я плаша. Аз бях на осемнадесет години, когато Брийд за първи път се опита да ме убие, Микеле. Не мога да повярвам! Тя ме преследва почти половин столетие!

— Но не те е убила. Или е имала някаква причина да те остави да живееш, или ти си защитена и тя не може да те нарани. Кое от двете? — той махна очилата си и я прониза с поглед.

— Трябва да разберем това. Важно е. Все още ли обичаш Адам? — постара се гласът му да прозвучи равнодушно.

Тя се усмихна.

— В известен смисъл винаги ще го обичам.

— Но недостатъчно, за да живееш с него.

— Не. Ние сме твърде различни. Никога не бихме могли да живеем заедно.

— Чудя се дали това не е причината. Тя знае, че не представляваш заплаха. От друга страна ти смяташ, че е убила съпруга ти и дъщеря ти. За да те накаже ли? Или има друга причина?

— Не.

Тя отмести поглед, за да скрие внезапните си сълзи.

— Лайза — той нежно хвана ръката й.

— Съжалявам — тя подсмръкна. — Ще ми налееш ли още вино? — протегна му чашата си с трепереща ръка. — Значи ми вярваш?

— Нали ти казах.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност?

Настъпи тишина.

— Така мисля. В края на краищата защо ще ви преследва, когато нейният Адам е изцяло на нейно разположение? Нали тя иска само това? — той дълго време мълча, после бавно я привлече към себе си. — Лайза, мисля, че е време да се оженим.

За миг тя се напрегна, после бавно се отпусна. Вдигна очи, още пълни със сълзи.

— Сериозно ли говориш?

Прегръдката му се затегна.

— Разбира се, carissima^[2]. През целия си живот не съм бил толкова сериозен.

Тя лекичко въздъхна.

— Тук ще се чувствам спокойна.

— Тук ще бъдеш в безопасност — той я отдалечи от себе си и се усмихна. — Няма да те ограничавам, Лайза. Няма да те карам да спреш да рисуваш. Предлагам ти само любовта си. Моля те, просто помисли за това.

 

 

А-дам…

Гласът й отслабваше.

А-дам?

Тя безконечно претърсваше стаите, но те бяха празни. Мебелите ги нямаше. По пода имаше само прах. Тихичко се изкачи по стълбите и отново обиколи всички стаи. Тази, която беше споделяла с Адам и другата, в която той беше живял със съпругата си; дори стаята на момчето беше празна и по стените нямаше никакви плакати, картини или книги.

А-дам? Имам нужда от теб.

Без Адам, който да я задържи, силата й отслабваше. Скоро трябваше да се върне в планините, където лежеше спящото й тяло, уловено в капана на друго време. Вече нямаше никаква връзка с него и не можеше да го намери. Нямаше сили за нищо, освен безкрайно да обикаля из празната къща в Сейнт Олбънс, където тазгодишните рози цъфтяха, без някой да се грижи за тях. Новите обитатели скоро щяха да се нанесат. Те планираха да направят големи промени. Щяха да съборят стените, да сменят рамките на прозорците, да превърнат гаража в игрална зала, да ремонтират тавана. В градината щеше да дойде булдозер, да изкопае езерце, да изкорени старата круша и розите. Не ги интересуваше, че две жени бяха умрели в къщата. Не бяха суеверни и през ум не им мина, че тук може да има призраци.

Брийд ги наблюдаваше през прозореца как обикалят градината и обсъждат на висок глас какво ще направят с любимите цветни лехи на Адам. Дори да бяха видели котката, която се гушеше в храстите, те не биха се стреснали. Едно добро напръскване с препарат щеше да я прогони.

Е, Брийд, будна ли си?

Гласът на Броихан достигна до нея отдалече, заглушен сякаш от морска мъгла.

Време е да се върнеш при нас, Брийд. Времето ти за пътешествия изтече. Ето, и брат ти те чака.

— Гартнет? — тя отвори очи. — Гартнет, и ти ли си тук?

Къде се намираше? Тротоарът беше мокър и студен. Някой се беше надвесил над нея.

— Това е някакво хипи. Вероятно е натъпкана с наркотици.

Жената с прозрачен дъждобран и пазарска количка сви презрително нос и отмина. Следващият минувач й хвърли няколко пенита, които издрънчаха на тротоара и останаха разпилени около нея. Тя плачеше.

— Гартнет?

— Какво казва? Май е на някакъв чужд език. Най-добре да повикаме полицията.

Те идваха и си отиваха. Никой не направи нищо. Когато стана студено и тъмно, тя се сви в сенките и се помоли котешкото й тяло да се върне, за да може да се скрие, да ловува и да се подслони някъде.

Брийд, няма смисъл да се криеш повече. Върни се!

Чувстваше как я притегля към себе си. Веригата се впиваше здраво в глезена й и тя изстена от страх. Адам щеше да я спаси, ако знаеше. Къде беше той? Защо беше напуснал къщата? Защо всичко се беше променило?

Брийд, ти не спази законите на друидите. Не се подчини на боговете. Те са разгневени, Брийд. Смяташе, че си твърде умна. Използва даровете им, за да задоволиш страстта си. Сега трябва да се явиш пред тях и да изкупиш вината си.

Стани. Размърдай се, отдалечи се от тези хора. Тя знаеше как постъпват досадно загрижените хора. Водят те в лудница, където те заключват, карат те да носиш грозни дрехи и да ядеш ужасна храна. Държат те там, за да не виждаш слънцето или луната, да не можеш да се къпеш в меките кафеникави води на планинските потоци или в горещата баня в къщата на Адам. Вместо това те затварят като робиня. Тя усещаше около глезена си веригата на Броихан, която я държеше и й пречеше да избяга. Когато се върнеше в леглото си в неговата колиба, щеше да умре от ръката му като жертва за боговете, разгневени от нейното поведение. Нямаше къде да отиде. Никой не се интересуваше от нея. Трябваше да стане. Трябваше да тръгне.

Не беше сигурна как успя да стигне до овощната градина. В един миг беше на мократа улица в Сейнт Олбънс, а в следващия — стоеше, облегната на покритата с лишеи порта, а пръстите й бяха замръзнали от студ. Къщата беше тъмна. Тя се намръщи. Зелената й рокля беше мокра и тънка. Трепереше силно. Затвори очи за миг и се опита да си представи, че има топла котешка козина, да почувства как гледа през присвити котешки очи, как се ослушва с наострени уши. Пръстите пуснаха портата и се опитаха да се свият в лапи, но нищо не се случи. Само парче от старото дърво се откърти под нокътя й. Стресната от болката тя погледна и видя капка кръв. Набра малко мъх и го уви около пръста си, после бавно тръгна към къщата.

Внимателно я обиколи и надникна през прозорците. Вече знаеше, че вътре няма никого. В гаража имаше две коли, но беше заключен с катинар. Наблизо нямаше никого. Адам със сигурност не беше тук. Нито беше идвал скоро.

Тя се сви в един от старите хамбари, уви се с чували и се заслуша в шума на дъжда по плочите на покрива. Тук Броихан не можеше да я намери. Нито досадните хора от Сейнт Олбънс, които искаха да я отведат някъде и да й дадат супа. Тук щеше да си почине до сутринта, а после щеше да продължи търсенето. Все някак щеше да открие отново своя Адам, дори ако това й отнемеше цяла вечност.