Барбара Ърскин
По-силна от времето (17)

15

Мерин стоеше в сянката на дърветата и гледаше към камъка. Решението да дойде тук беше взел високо в Андите, където въздухът беше прозрачен и преградите между световете изтъняваха. Огледа се и кимна доволно. Беше дошъл навреме в Шотландия. Високите върхове в далечината, ослепително бели на фона на ясносиньото небе, бяха покрити с пресен сняг, а въздухът скърцаше от енергия. Той замислено зачака, приковал очи в змията, която успя да различи под блестящия лед върху плочата. Броихан беше наблизо. Чувстваше стаената енергия, ума, яростта и разочарованието му; чувстваше колко опасен е този човек.

Чакаше неподвижно, обгърнал се с тъмнина, оставил тишината на планините да проникне в него. Наблизо една катеричка седеше и гризеше люспите на шишарка, без да забелязва неподвижния мъж в сянката на дърветата. Изведнъж тя застина. Остана напълно неподвижна за миг, после пусна шишарката и хукна към високите клонки, като кашляше тревожно. Зад нея остана диря от мънички следи и загладен сняг там, където опашката й го беше докоснала. Мерин се напрегна. Броихан беше наблизо и знаеше, че той е тук. Усещаше подозрението му, чувстваше колко е ядосан.

Неусетно отмести очи към огледалото, издълбано в камъка. Дали то не беше ключът към умението на Брийд да пътува във времето?

В далечината отекна гръм и той се намръщи. Небето беше безоблачно. После разбра. Броихан беше използвал моментното му разсейване и го предупреждаваше. Той се усмихна на себе си, излезе от сянката на дърветата и се приближи до камъка.

— Едно на нула за теб, приятелю — прошепна. — Трябва да се науча да бъда нащрек. С теб човек непрекъснато трябва да внимава…

Мерин…

Той замръзна. Гласът идваше отдалече, но не от миналото, а от дома. Някой в Уелс имаше нужда от него. Лайза.

 

 

Сгушена в леглото си, наслаждаваща се на топлината под одеялата, Лайза се протегна и се усмихна. Навън беше мразовито, въздухът беше студен и гъст като мляко. След минута щеше да стане, да се изкъпе и облече, а после щеше да направи закуска за себе си и Джейн. Погледна малкия часовник до леглото. Минаваше десет, но след дългото каране предишния ден и разговорите до късно през нощта, беше решила да си почине както трябва. Отново се сгуши в леглото, загледана в яркосиньото небе над дърветата. Фил несъмнено беше станал много по-рано и навярно вече се беше уединил в ателието си. Тя беше се постарала да не го събуди, когато най-накрая на зазоряване си легна, но той навярно беше разбрал колко късно се е прибрала.

Сигурно беше завел Бет на училище, преди да започне да работи. Тази седмица беше негов ред. След като я вземеше на обяд, навярно щеше да остане в ателието си до мрак, а те трябваше да се погрижат за нея, докато решат какво ще правят по-нататък. Тя затвори очи, за да се съсредоточи по-добре върху това, което им предстоеше. Адам явно беше омагьосан. Беше се държал като обсебен — изобщо не приличаше на обичайното си разумно Аз. Но всяка магия можеше да бъде развалена.

Десет минути по-късно тя разбра, че не може повече да се излежава. Напрежението и притесненията й се бяха завърнали. Стана и пусна водата във ваната — водата щеше да отмие изтощението, което, измъкнала се от леглото, почувства с пълна сила.

Чак когато слезе тичешком в кухнята и отвори задната врата, тя забеляза, че колата на Джейн вече не е в двора. За миг замръзна, после изтича обратно горе.

— Джейн?

Почука на вратата на гостната и я отвори. Багажът на Джейн липсваше.

Когато нахлу в ателието, Фил стоеше пред триножника си, потънал в мисли. До него будилникът, нагласен да му припомни кога трябва да вземе Бет от училище, шумно тиктакаше на пейката.

— Фил? Къде е Джейн?

Той замислено се обърна към нея. Измина известно време, преди да вникне във въпроса й.

— Не зная, защо?

— Заминала си е. Колата и багажът й ги няма.

— Навярно си е отишла в къщи.

— Не трябваше да го прави, Фил. Видях я снощи, не — тази сутрин, само преди няколко часа. Разговаряхме. Тя не може да се върне при Адам, все още не.

Фил се приближи и я прегърна.

— И защо? Какво стана вчера? Помислих си, че не е нещо хубаво, щом се връщаш веднага.

Лайза му разказа и той я изслуша, без да я прекъсва. Едва когато свърши, я попита:

— Разказа ли на Джейн за това?

Тя кимна.

Той поклати глава.

— Не е трябвало да се връща при него. Може би не е отишла там. Сигурна ли си, че не е оставила бележка?

Тя не беше се сетила за това, но колкото и внимателно да претърси къщата, не откри нищо. Вече си беше легнала, когато телефонът иззвъня. Грабна халата си и изтича долу в студената кухня. Бет отдавна спеше. От Филип нямаше и следа. Навярно все още беше в ателието си.

— Съжалявам, че избягах така — по гласа й разбра, че Джейн плаче. — Лежах будна часове наред и си мислих за това, което ми разказа. Разбрах, че няма да мога да заспя, затова станах и тръгнах. Исках да говоря с него.

Настъпи продължителна тишина.

— Какво има, Джейни? Какво се случи?

— Помислих, че ако го хвана в амбулаторията, ще мога да говоря с него, без тя да е там. Мислех, че ще мога да го убедя да мисли разумно. Но нищо не стана. Той не искаше да слуша. Държа се грубо с мене пред сестрата. Излезе и си тръгна, а когато аз се прибрах, той вече беше на горния етаж и вратата на стаята му беше заключена. Ще ми се да не се бях връщала.

— О, Джейни, много съжалявам.

Лайза потрепери. Опъна телефонния шнур докрай, за да запали лампата на тоалетката. Навън валеше. Чуваше как дъждовните капки почукват по прозореца.

— Той е горе с нея — Джейн тихичко изхлипа. — Лайза, той вече не ме иска.

— Върни се, Джейни! Ела при нас! Ние имаме нужда от теб — топлината в гласа на Лайза беше искрена. — Слушай, не оставай там.

Щеше да каже, че не е безопасно, но премълча. Какъв смисъл имаше да плаши Джейн още повече?

— Може би ще тръгна сутринта.

— Джейн, трябва да го направиш.

— Не мога да тръгна, без да опитам още веднъж — гласът й заглъхна, сякаш се беше извърнала от слушалката. — Почакай, чувам стъпки. Мисля, че той слиза. Ще ти се обадя отново утре.

— Джейн, не затваряй…

Но беше твърде късно. Тя беше затворила.

Лайза остана за миг, загледана в слушалката в ръката си, после бавно затвори. Опитваше се да си представи какво става на другия край на жицата.

 

 

— Адам! — Джейн се усмихна с облекчение. — Добре ли си?

Той мълчаливо я гледа в продължение на цяла минута и тя изведнъж разбра, че не може да я фокусира. Погледът му минаваше през нея, сякаш беше прозрачна.

— Адам! — повтори по-настоятелно. — Чуваш ли ме?

Той приличаше на сомнамбул.

— Адам! — тя предпазливо пристъпи и сложи ръката си върху неговата. — Адам, скъпи, чуваш ли ме?

Погледна към вратата зад него. Къщата беше много тиха. Чуваше се само воят на вятъра в клоните на крушата пред прозореца.

— Адам, нека отидем в кухнята, там е по-топло.

Той я последва послушно. Джейн тихичко затвори вратата и я заключи. После затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Така. Защо не седнеш, докато стопля вода за чай?

Тя се приближи до мивката, като го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Адам все още се взираше в пространството като лунатик.

Когато включи чайника, тя седна до него на кухненската маса и взе ръката му. Беше леденостудена. Разтри я лекичко и му се усмихна.

— Да запалим ли огъня в другата стая? Толкова е студено, че сигурно ще завали сняг. Снощи във фермата имаше скреж.

Прехапа устни. Не трябваше да споменава за фермата. Но навярно ако заговореше за посещението на Лайза, щеше да предизвика някаква реакция у него.

— Адам, Лайза беше много разстроена от това, което се е случило тук снощи.

Той мълчеше. Очите му все още бяха втренчени право напред.

— Ужасно е, че си я накарал да измине целия този път обратно. Беше изтощена.

Внезапно осъзна, че той вече я слуша. Погледът му се беше фокусирал, вниманието — изострило. Въздъхна с облекчение.

— Адам, трябва да поговорим за това, което става. Не съм сигурна, че разбирам…

Тя млъкна, когато той рязко стана и събори стола зад себе си.

— Брийд?

Очите му бяха вперени във вратата.

Джейн пребледня и също погледна нататък. Дръжката лекичко се движеше нагоре-надолу.

— Адам, не й позволявай да влезе! Трябва да поговорим.

Тя го хвана за ръката, но той я отблъсна.

— Брийд? Ти ли си?

С няколко бързи крачки той прекоси стаята, отключи и я отвори. Антрето беше празно.

Джейн застана зад масата.

— Тя ли е?

Адам се взря към стълбите.

— Не отивай, Адам! — Джейн беше уплашена. — Не се качвай горе.

Адам поклати глава.

— Трябва, Джейн. Ако не ти харесва, иди си.

— Но това е моят дом, Адам — внезапно страхът й премина в гняв. — Няма да си отида! Кълъм беше и мой син, Адам! Аз също страдам. Ти не си единственият. Но аз приемам фактите. Не се отдавам на фантазии и разврат. Ако някой трябва да си отиде, това си ти! Ти си луд! Хайде, излизай!

Сега тя крещеше с предрезгавял от виковете глас.

Адам се обърна и излезе в антрето.

— Прави каквото искаш.

Гласът му внезапно беше изгубил силата си. Той бавно се заизкачва по стълбите.

Джейн прекара нощта заключена в кухнята. На другата сутрин почака, докато чуе Адам да се раздвижва, и застана зад вратата с ръка на ключа. Той щеше да дойде на закуска. Тогава щеше да го пусне и да заключи вратата зад него.

Но той не дойде. Слезе по стълбите, премина през антрето и се отдалечи към външната врата. Чу да я отваря и почувства течението под кухненската врата. Малко по-късно откъм алеята долетя шум от запалване на кола.

Тя остана на мястото си, затаила дъх. Къщата беше съвсем тиха.

Трябваше й половин час, за да събере смелост и да погледне в антрето. Беше тъмно. Мрачната влажна утрин пропускаше съвсем малко светлина през прозорчето до входната врата, а кабинетът и всекидневната бяха затворени. Сърцето биеше в ушите й, когато на пръсти отиде до подножието на стъпалата и погледна нагоре. Гневният й изблик от предишната вечер беше преминал. Сега в ума й бързо се сменяха самосъжаление, страх и презрение, докато стоеше свита до масата в студената кухня. От време на време затопляше, като включваше електрическата фурна и оставяше вратата й отворена. Изпитваше някакво извратено удоволствие от това, защото знаеше колко ядосан ще бъде Адам, ако научи как пилее топлината и парите му.

Отвори една по една всички врати на долния етаж и надникна в стаите. Всички бяха празни. Чак тогава намери смелост да се качи горе.

От много седмици насам за първи път влизаше в стаята на Кълъм. Веднъж месечно почистваше праха и чистеше с прахосмукачката. После сядаше на леглото и си поплакваше. Докосваше вещите му и се опитваше да се реши какво да направи с тях, за да не превръща стаята в светилище. После издухваше носа си и излизаше, благодарна, че може да забрави за този проблем още известно време. Сега се огледа. Никой не беше влизал тук, беше сигурна. Всичко си стоеше, както го беше оставила. Нямаше кой да влезе тука, освен Адам. Госпожа Фрийлинг ги беше напуснала след убийството. Каза им, че е твърде уплашена, за да остане в къщата и те не бяха наели никого на нейно място. Сега вече нямаше нужда от това. Двамата с Адам имаха нужда от много малко и тя се справяше с домакинската работа без усилие.

После влезе в спалнята им — стаята, където сега спеше сама. Беше празна, а леглата — спретнато оправени. Очите й автоматично спряха на нощното шкафче и тя изведнъж замръзна. Счупеният амулет, който беше поставила за всеки случай на мястото му, беше изчезнал.

— Не!

Тя знаеше, че той вече не действа и че е безсмислено да разчита на него, но това беше единственото, за което можеше да се хване. Трескаво изтича до шкафчето и погледна между леглата. Коленичи, надигна покривките, погледна под възглавниците, а после претърси цялата стая. Нямаше и следа от него.

— О, Господи, моля те, нека го намеря!

Тя започна да търси отново, отваряше чекмеджетата и шкафовете, погледна в банята и стаята на Кълъм. В паниката си не усети мъка, докато хвърляше на пода футболните му обувки и бухалката за крикет от дъното на шкафовете, където не беше поглеждала месеци наред. Но не намери нищо. Едва тогава се осмели да отиде до вратата на гостната и сложи ухо на ключалката. Вътре цареше пълна тишина. Пое си дълбоко дъх, хвана дръжката и я завъртя.

В стаята цареше хаос. Леглото беше неоправено и миришеше на спарено, чаршафите се търкаляха по земята. Купчина неизпрани дрехи на Адам лежаха провиснали от стола, а на възглавницата имаше следи от засъхнала кръв.

Джейн почувства, че й прилошава. Във въздуха се носеше миризма на див звяр, която накара косата й да настръхне, но нямаше и следа от Брийд или някаква котка.

Изведнъж видя талисмана. Лежеше на пода, полускрит от висящия чаршаф. С въздишка на облекчение се наведе да го вземе и изведнъж изохка от ужас. Той беше изкривен и смачкан до неузнаваемост. Останалите клончета бяха счупени, малките парчета цветен емайл — смачкани сякаш с чук, а кристалът беше изчезнал. Внимателно събра счупените парчета и ги загледа с премрежен от сълзи поглед. Каква полза имаше вече от него? Обърна се, излезе от стаята и затвори вратата. Отиде в своята стая, седна на леглото и сложи парчетата на чистата покривка. Беше ясно, че талисманът е бил унищожен умишлено.

— О, Адам — Джейн усети, че хлипа на глас. — Какво си й позволил да направи с теб?

Измина много време, преди да се овладее и да стане. Половин час по-късно тя стоеше в приемната му.

— Съжалявам, госпожо Крейг — лицето на Дорийн Чеймбърз, новата сестра, изразяваше смесица от тревога и объркване. — Доктор Крейг казва, че е много зает и не може да ви види.

И двете огледаха празната стая. Последният пациент си беше тръгнал преди минути.

— Разбирам — Джейн изправи рамене. — Дорийн, ще бъдете ли така мила да влезете за малко във вътрешната стая. Не искам да ви причинявам неприятности.

Тя се засмя само с устни, което направи Дорийн още по-нервна.

— Не мога, госпожо Крейг.

— Мисля, че е добре да го направиш, ако държиш на работата си.

Джейн се учуди на твърдостта, с която се противопостави на жената. В миналото сестрите в амбулаторията я изпълваха с ужас.

За момент Дорийн се поколеба, после сви рамене и влезе в другата стая.

Джейн отиде до вратата на Адам и я отвори, без да почука.

— Искам да говоря с теб.

Той стоеше до бюрото и прибираше документи в куфарчето си. Погледна я стреснат и за миг решителността й се изпари. Лицето му беше изтощено и болнаво, очите му — зачервени от безсъние.

— Няма да позволя да ме правят на глупачка в собствената ми къща — тя затвори вратата зад себе си, за да не ги слуша Дорийн, която навярно се беше върнала на мястото си. — Ако искаш да живееш с друга жена, поне си намери истинска — изсъска тя. — Или иди в Шотландия и живей там с Брийд в нейната колиба от кал, каменен кръг или където и да живее тя, но никога повече — млъкна и си пое дълбоко дъх, — никога повече не я води отново в нашата къща.

— Аз не я водя, Джейни — гласът му беше уморен. Той остави куфарчето на бюрото, отпусна се в стола си и затвори изтощено очи. — Никога не съм я викал тук. Тя идва сама.

— Тогава кажи й да си отиде.

— Смяташ ли, че не съм опитвал?

— Преди това се беше отървал от нея.

— Като изчезнах. Това ли искаш да направя отново? Не мога да избягам от нея, Джейн. Знаеш го така добре, както и аз. По някакъв начин тя може да ме намери. Спомняш ли си, че дойде в Уелс? Намери ни и в Сейнт Олбънс. Ще ме намери, където и да отида.

— Тя не идва тук.

— Защото знае, че тук работя. Тя уважава лечителската професия. Знае, че ще се ядосам, ако застане между мене и работата ми.

— Но не се ядосваш, когато застава между теб и съпругата ти?

— Това е различно.

— И как по-точно? — гласът и беше леден.

Той вдигна очи и тя прочете отчаяние в тях.

— Заради Кълъм. Кълъм стои между нас, Джейн. Не знам защо. Не искам да бъде така, но това е истината. Ти и аз не биваше да сме живи още. Ти стоиш срещу мен и ми напомняш за него. — Той скри лицето си в ръце и за свой ужас тя видя по пръстите му да се стичат сълзи.

Неспособна да проговори, Джейн го гледаше, после бавно отстъпи към вратата.

— Никога ли не ти е хрумвало, че аз също съм отчаяна и самотна?

Той сви рамене.

— Изглежда ти успяваш да се справиш.

— Само изглежда, Адам. Забравяш, че аз изгубих и двама ви. Кълъм умря при злополука, не го е направил нарочно. Но ти сам направи своя избор. И което е по-важно — тя се поколеба, уплашена — изглежда се радваш на прекрасна връзка с жената, която уби сина ти.

Настъпи дълга тишина. Сега беше ред на Адам да се втренчи в нея невярващо.

— Не говори така! — думите сякаш го задавяха. — Не казвай подобно нещо! Как можеш, Джейн!

— Това е истината. Никога ли не си се питал коя е била загадъчната жена, изскочила пред колата — жената, която е изчезнала и никога не беше открита?

— Не е била Брийд! — гласът му беше дрезгав от страст.

— Така ли? — Джейн се бореше със сълзите си. — Е, няма смисъл да я питаме, нали? Несъмнено, наред с другите си таланти, тя е и блестяща лъжкиня. Адам, как можеш да я защитаваш? Знаеш, че е убийца!

— Не, не знам! — той вече викаше. — С мен тя е мила, нежна и сладка. Знае как да достави удоволствие на един мъж. Тя може да ме утешава, да премахва главоболието ми, да ме отпусне и да слуша, когато й говоря.

— А аз не мога ли да правя тези неща? — гласът й беше пълен с болка. — Адам, това съм аз, Джейн. Помниш ли ме? — тя се загледа в него. — Явно не ме помниш. Явно, годините, които ти посветих, са изгубени, щом предпочиташ да не съм била с теб.

— Не, Джейн, не говори така — внезапно той я погледна. — Обичам те, Джейни.

— Но явно не достатъчно — беше наранена. — Ще те помоля само за едно, Адам. Моля те не го прави в къщата ни. Помоли я да отидете, където и да е другаде, само не в къщата ми.

Тя излезе с невиждащи очи, без да поглежда към Дорийн. Едва, когато стигна колата, позволи на гордостта си да се излее в сълзи. Измина доста време, преди да запали мотора и да излезе от паркинга.

От прозореца на кабинета си Адам я гледаше как си отива.

 

 

— Остави го, Джейн. — Лайза стоеше до телефона в кухнята и се взираше в леещия се дъжд. — Моля те, просто го остави. Ела при нас — докато говореше тя гризеше нокътя си и усещаше цялото си тяло напрегнато от тревога. — Може да не е завинаги, само докато той се оправи. Заради самата тебе, Джейн.

Но знаеше, че Джейн няма да я послуша. Представи си я, затворена в тъмната и бездушна къща. Как се заключва всяка нощ в самотната си спалня, докато Адам се забавлява с… С какво? Сукуба^[1]? Призрак? Вещица?

— Пак ли беше Джейн? — Фил беше влязъл и отърсваше дъжда от раменете си като куче. — Не зная защо продължаваш да й се обаждаш, Лайза. Тя е зряла жена. Трябва сама да реши. Може би е мазохистка и обича онзи негодник да я унижава — той пусна чешмата и започна да мие ръцете си. — Къде е Бет?

— Играе си в съседната стая — Лайза вдигна рамене. — Сигурна съм, че за нея е опасно да остане там, Фил. Брийд е убийца.

Вратата се отвори и се появи Бет, която буташе кукленска количка с малко плюшено зайче в нея. Лайза се наведе, вдигна я и я целуна.

— Мислех, че ще иска да бъде тук с Бет.

— Лайза…

Фил седна на масата и придърпа купчината неразпечатани писма към себе си. Малкият червен пощенски микробус минаваше през фермата едва по обяд.

— Лайза, минавало ли ти е някога през ум, че не е хубаво да привличаме вниманието към себе си? Помниш ли, когато онази котка ги последва тука? Нито сме я виждали, нито чували, откакто те се върнаха в Сейнт Олбънс. Не искаме да излагаме себе си — той се поколеба, после погали косата на малкото момиченце — или малката Бет на опасност.

Лайза срещна погледа му над главата на детето.

— Мислиш ли, че тя ще нарани Бет?

Той сви рамене.

— Просто остави телефона на мира, скъпа. Джейн знае къде сме. Знае, че за нея винаги има място тука и знае къде да се обади, ако е в беда. Остави нещата да се развиват сами.

Той обгърна и двете в мечешката си прегръдка, което накара Бет да изпищи от удоволствие.

 

 

Два дни по-късно, когато се връщаше от пазар в Хей, Лайза реши да мине по обиколния път. Колата беше натоварена с провизии, а няколко книги от любимата й книжарница бяха скрити под тях. Ако Фил ги видеше, щеше да й се присмее, че къщата скоро ще се срути, ако продължава да купува толкова книги. Беше купила малко вино, вестници и с Бет на задната седалка, пое нагоре по хълма. Пътят, който се изкачваше през гори и поля, извеждаше след няколко мили в планината, където небето надвисваше над меката зеленина и сивите скали, сред които пасяха понита и овце. В края на тесния път, който водеше до къщата на Мерин, тя спря колата и помисли за миг.

— В къщи — Бет сложи малката си ръчичка на рамото й. — Хайде, вкъщи, бабо Лайза.

Лайза се усмихна.

— Ей сегичка. Просто искам да видя дали Мерин се е прибрал.

Не беше сигурна защо реши, че трябва да завие по пътя. Не се виждаше дим от комина иззад дърветата, нито по тревата имаше пресни следи от гуми, но тя внезапно изпита непреодолимо желание да провери. Излезе от колата, отвори тежката стара порта и зави по пътя.

Вратата беше отворена и на един прозорец се виждаше огромна саксия със здравец. Мерин пишеше на старата маса от бор в средата на стаята, когато тя и Бет надникнаха през вратата.

— Значи това е малката.

Той целуна Лайза и се наведе да се ръкува с Бет.

— Знаеш ли какво стана с Джули и Кълъм?

Лайза изведнъж усети, че очите й са пълни със сълзи. Лицето му беше още по-загоряло, отколкото го помнеше, а блестящите му сини очи бяха по-ясни от всякога. Тя се чудеше както всеки път, когато го видеше, на колко ли е години и както обикновено реши, че е някъде между петдесет и стогодишен. Мерин седна на столчето пред огнището и хвърли няколко цепеници в огъня. Бет, която гризеше ябълка, застана зад него. Той не се обърна, сякаш тя беше малко животинче, което има нужда от време, за да преодолее първоначалната си уплаха, преди да се отпусне и сприятели с него.

Мерин не обърна внимание на втория въпрос на Лайза, а се съсредоточи върху първия.

— Има причина, поради която се случват тези неща, Лайза — каза той, като се взираше в огъня. — Може би ти е трудно да го понесеш и още по-трудно да го разбереш, но не бива вечно да тъгуваш. Ще ги видиш отново, нали знаеш?

Лайза лекичко подсмръкна и кимна.

— Предполагам, че е така.

Той се обърна и проницателно се взря в нея.

— Предполагаш?

— Трудно е. Все още много ми липсва.

— Бъди силна, Лайза — гласът му прозвуча сурово. — Е, какво направихте с тази жена — Брийд?

— Значи мислиш, че тя е жена?

Той мрачно се усмихна.

— О, да, жена е.

— Тя е счупила талисмана. Или е бил Адам. Джейн е взела парчетата, но не мисли, че той още действа.

— Значи не действа. Талисманът има определена сила. Трябва да й направиш друг.

— Аз ли?

Той кимна.

— За разлика от теб, Джейн не разбира с какво си имаме работа. Мисля, че Брийд е могъща и добре обучена черна магьосница. Тя не е учила за такава, но усещанията й са били променени от страстта и от страха й от мъжа, който я преследва. Тя е изгубила способността да преценява и почтеността си. Трябва да се бориш с нея със собствените й средства, в противен случай тя ще победи.

— Какво да правя? Филип се страхува, че тя ще насочи вниманието си насам.

Без да изпуска от поглед лицето му, тя кимна към малкото момиченце, което още стоеше зад него.

Мерин лекичко протегна ръка към детето. То му позволи да го прегърне, облегна се на ръката му и засмука палеца си.

Той замислено кимна.

— Има право да се притеснява, но мисля, че засега няма нужда да се бои за Бет. Казваш, че Адам се е отказал от детето? Тогава тя не представлява опасност за Брийд, защото не й съперничи за чувствата или вниманието му. Ти ще прецениш по-добре, но мисля, че за момента няма причини за безпокойство.

Той погледна към Бет и тя отговори на усмивката му с целувка и му предложи да си отхапе от ябълката й.

— Добре. Трябва ли да направя нов талисман и да го занеса на Джейн?

Лайза се съсредоточи върху това, което казваше, като се опитваше да забрави, че Джули и Кълъм бяха прекарали медения си месец в тази къща — две седмици от техния толкова кратък съвместен живот.

Той кимна.

— Вземи калиново дърво, вържи го като кръст с червен конец и го зареди със защитна сила. Това е символ, който Брийд ще познае и ще уважава.

— Как да го заредя със сила? — поклати глава Лайза.

Той се разсмя на глас.

— С част от ума си се чудиш дали старецът най-накрая не се е чалнал? За магии и проклятия ли говорим? Мъдрец ли е той, вещер ли е или луд?

— Знаеш, че не си мисля това — Лайза беше възмутена. — Иначе нямаше да дойда при тебе за помощ. Просто се чудя дали мога да го направя. Не съм обучавана на тези неща. Предполагам, че Брийд ги е научила от някой велик окултист. Тя може да се превръща в котка, Мерин!

Той срещна очите й без изненада.

— Но въпреки това все още няма причина да се страхуваш. Спокойствие, сила и вяра в защитната сила е всичко, което е необходимо. Ако Джейн е християнка, тогава Христос ще я пази. Но и ти ще й помогнеш. Ще ти кажа какво да направиш.

 

 

Тя изчака Фил да заспи и захърка, преди да нагледа Бет и да се промъкне на долния етаж. Сложи гумените си ботуши, които стояха до задната врата. Част от ума й беше объркана и скептична. Друга част беше уплашена, а трета — невероятно възбудена и вдъхновена.

Беше видяла дървото по светло. То се намираше малко встрани от другите, зад овощната градина, в полето над склона, който се спускаше към ливадите около Уай. В тишината чуваше водата, която падаше от водопадите във влажните, обрасли с мъх сенки под дърветата. Тук горе, на открито, лунната светлина беше силна. Тревата беше покрита с бял скреж.

Лайза бръкна дълбоко в джобовете си и напипа ножа. Беше един от бабините й сребърни ножове за плодове, малък, блестящ и невероятно остър. Идеалният нож за извършване на магически ритуал. Отвори тихичко вратата на градината и тръгна под огромните стари ябълкови дървета, като нервно се вглеждаше в сенките. Досега не й беше хрумнало, че Брийд може да усети какво прави, но в мрака и тишината на нощта, тя почувства малкия, но настойчив червей на страха да се прокрадва в ума й. Погледна зад себе си към къщата. Беше съвсем тъмна. Фил беше рисувал до късно и когато се прибра, набързо изгълта доматената супа от консерва, която си приготви сам, и си легна. Тя нямаше нищо против. Знаеше какво е да те нападне творческото вдъхновение. Тогава мразеше да спира и за миг да рисува. Това продължаваше часове наред, докато от умора не можеше да държи четката. Намръщи се. Отдавна не беше рисувала. Когато отглеждаш малко дете, не ти остава много време.

Обърна гръб на къщата и отново се загледа в дърветата. Нощта беше толкова тиха, че можеше да чуе как падат листата. Дори нощните шумове сякаш бяха изчезнали. Не се чуваше повей на вятър, нито звук от счупени вейки в долината, когато някое малко животинче си проправяше път из храстите, нито далечния крясък на бухал, тръгнал на лов.

Тя тихичко затвори вратата след себе си и тръгна през градината. Всичките й сетива бяха изострени. Чувстваше как скрежът втвърдява мъха по северната страна на дънерите, надушваше миризмата на лишей и ледени кристалчета. Чуваше скърцането на замръзналата трева под краката си.

 

 

На шест графства разстояние оттам, в Хертфордшър, Брийд, заспала в прегръдките на Адам, се размърда под лунната светлина, която влизаше през прозореца.

Лайза се пребори със страха си и продължи напред твърдо, като се ослушваше внимателно. Беше абсолютно тихо. Стигна до вратата в далечния край на градината и започна да се прехвърля през нея. Усещаше как петите на гумените й ботуши се пързалят по замръзналите пречки. Когато скочи долу, тя спря и притаи дъх. Докъдето стигаше погледът й беше пусто. Овцете вече бяха прибрани в зимните кошари на по-ниските ливади, закътани от ветровете. Вече виждаше самотната калина, малък изящен силует в лунната светлина. Тънките й клончета хвърляха мрежа от сенки като паяжина върху заскрежената земя.

— Поискай разрешение — беше й казал Мерин. — Обясни й защо имаш нужда от помощ. Отрежи клончетата със свещен ритуал.

Тя преглътна и тръгна през тревата, като се чувстваше много уязвима извън заслона на градината. Тук, на хълма, можеха да я видят от петдесет мили разстояние, като малка тъмна фигура върху заскрежения склон. Зад нея оставаше низ от тъмни стъпки. Отпред земята блещукаше. Лайза погледна към луната, която висеше над хълма пред нея и дори с невъоръжено око можа ясно да различи нейните планини и долини. Почувства силата й.

На два-три метра от дървото се спря и извади ножа. Острието проблесна на лунната светлина и й се стори, че калината потръпна.

— Обясни й — беше казал Мерин. — Обясни й защо ти е необходима силата и защитата й и я помоли да ти помогне. Ако просто отчупиш клонче или вейка от злоба или невежество, та дори и при необходимост, дървото изпада в шок. Тогава то отдръпва енергията си. Ти искаш да ти позволи да вземеш малко от силата й, затова трябва да й обясниш и да поискаш разрешение. Както и да благодариш след това.

— Моля те — Лайза отхвърли съмненията си и се приближи с още няколко стъпки. — Моля те, дай ми две малки вейки, за да направя кръст. Нужен е, за да защити приятелката ми. Не искам да те боли. Моля те за жизнената енергия и силата ти — гласът й звучеше тъничко в нощната тишина. Тя млъкна и се зачуди как ще разбере дали дървото се е съгласило. — Моля те, мога ли да дойда и да взема клонките?

Лайза пристъпи още напред. Ако се протегнеше, вече можеше да докосне дървото.

Отговор нямаше.

Като стискаше ножа, тя забеляза, че той блести на лунната светлина като скалпел на хирург.

— Няма да те боли, много е остър. Моля те, дай ми някакъв знак!

Мерин не й беше казал, че трябва да каже това, но усещаше, че е правилно.

Зачака вперила поглед в клонките.

Една сянка се отдели от края на гората и се понесе ниско над полето към нея. Тя я наблюдаваше, затаила дъх. Част от нея знаеше, че това е кукумявка, но някъде в дълбините на съзнанието си, отвъд разума, където бяха заровени познанията за митичните традиции на душата, тя знаеше, че това е знакът, който чака. Кукумявката кацна на калината и се втренчи в нея. За миг Лайза не посмя да помръдне, притеснена да не я подплаши, после бавно вдигна ножа. Хвана със студените си пръсти върха на един клон и отряза две малки вейки от него. Пусна ножа в джоба си и извади чилето червени копринени конци за бродерия, останали също от баба й. Беше й трудно да завърже на възел коприната с измръзналите си пръсти на слабата светлина на луната, но най-накрая се справи и вдигна в ръка малкия кръст към кукумявката, която я наблюдаваше с неотклонен интерес и без никакъв страх.

— Благодаря ти — каза Лайза на глас. — Този амулет ще защити и приятелката ми Джейн, защото ти я дари с твоята сила, любов и защита.

Вдигна кръста към кукумявката. Птицата не помръдна.

Не беше сигурна какво трябва да направи сега, затова се доближи и докосна дървото.

— Много съм ти благодарна — каза тя меко. — Мога ли да дойда и да поговоря с тебе отново на светло?

Отговор нямаше и тя бавно се обърна.

— Не мога да повярвам, че казах това!

Скептичните думи се изплъзнаха от устата й, без да иска. Зад нея кукумявката се издигна на безшумните си криле и отлетя към долината. Когато Лайза отново се обърна да погледне към калината, от птицата нямаше и следа.

Тя пусна кръста в джоба си и тръгна към вратата на градината, която изглеждаше тъмна след блясъка на замръзналите поля. Внезапно отново почувства увереност.

 

 

Брийд седна в леглото. Завесите бяха дръпнати само наполовина и тя виждаше луната високо над тъмния покрив на отсрещната къща. Намръщи се. Нещо я беше събудило. Във въздуха витаеше опасност — сякаш нощта леко потрепери. Погледна към Адам. Той изстена и се обърна с гръб към лунната светлина, после зарови лице във възглавницата. Брийд се измъкна от леглото, отиде до прозореца и дълго се взира навън. Косата й се спускаше по голите рамене, докато се ослушваше в мрака.

 

 

Стиснала кръста, Лайза премина покрай заспалите ябълкови дървета. Чуваше как скрежът скрипти под ботушите й. Сега не се криеше, вниманието й беше насочено към къщата и топлината на кухнята, която я очакваше. Не забеляза очите на котката, които я наблюдаваха от сенките, не чу безшумните й стъпки.

— Брийд, върни се в леглото!

Съненият глас на Адам стигна до нея точно, когато показваше нокти. Тя погледна през рамо, объркана. Чувстваше първичната сила, която се излъчваше от джоба на жената, макар и ненасочена към нея. Духът на калината е червен и жизнен, досега тя го беше смятала за съюзник. Можеше да се пребори с него, но вече беше разконцентрирана, раздвоена. След миг тя изчезна от обляната в лунна светлина градина и се върна в спалнята на тихата, оградена от дървета градска уличка. Около нея лунната светлина помръкна и Адам се надигна на лакът.

— Брийд! Върни се в леглото! Ще изстинеш там. Защо си отворила прозореца?

Говореше като раздразнителен старец. За миг тя погледна обратно към блестящата от скреж градина, после сви рамене и се мушна между чаршафите. Той изстена от удоволствие, когато притисна студеното си тяло до горещата му плът.

До вратата Лайза спря и се озърна. За част от секундата беше усетила някакво раздвижване в сенките, беше доловила животинския дъх на излязла на лов котка. Стисна кръста по-здраво и го притисна към гърдите си.

— Махай се, Брийд! — прошепна тя. — Тук няма място за теб. Върви там, откъдето си дошла!

Отговор нямаше. В леглото на Адам Брийд прокара нокти по гърдите му и той примигна, когато тънка струйка кръв бликна от кожата над сърцето му.

— Кучка!

Тя се изсмя тихо и гърлено. По-късно щеше да се разправи с жената.