Барбара Ърскин
По-силна от времето (8)

6

До квартирата се стигаше по извито стълбище между сивите сводести сгради на малка уличка, която пресичаше „Хай Стрийт“. Докато изследваше новото си владение — тясното твърдо легло, празната библиотека и разкривената маса — Адам почувства силен пристъп на клаустрофобия. После изведнъж видя стаята през погледа на Роби — мечтаното място, където беше напълно независим.

Хвърли чантите си на леглото, до което лежеше сандъкът му, вдигна ръце над главата си и поздрави свободата си с екзалтиран вик. Роби се беше похвалил, че се намират само на няколко метра от най-близката кръчма. В ъгъла скелетът Нокс приятелски му се усмихваше — след миг беше издокаран с шапка и шал, а кутията с газовата маска на Адам бе преметната през рамото му.

Преди няколко дни Чембърлейн се беше завърнал от Мюнхен. Войната още веднъж ги беше отминала. По този повод двамата младежи излязоха да пийнат по пинта „Тенантс“. Адам влизаше за първи път в бар.

През следващите няколко месеца те често щяха да се отбиват тук между изтощителните лекции. Роби учеше в стария университет, а Адам — в новата сграда на площад „Тевиот“, където се изучаваха химия, анатомия и дисекция. Той посещаваше също Ботаническата градина и Кралския селскостопански институт заради обучението по ботаника и зоология. След като преодоля първоначалния шок от университетския живот и пълната свобода, далеч от мъртвешката атмосфера на свещеническия дом, той се гмурна в учението като риба във вода. Задълбочено изучаваше всеки предмет и не отделяше много време за почивка. Веднъж седмично прилежно пишеше кратко писмо на баща си.

Най-после отиде да види и майка си.

Тя така се беше променила, че не можа да я познае. Опънатата в кок коса, простите дрехи и изпитото бледо лице бяха изчезнали. Когато колебливо влезе в сладкарницата на „Принсес Стрийт“, където се бяха уговорили да се срещнат, той за миг спря и се огледа. Погледът му подмина енергичната хубава жена с къдрави коси и модерна шапка, която седеше близо до него с каничка чай и чиния сладки пред себе си. Едва когато тя се изправи и протегна ръце към него, той погледна в очите й и откри в тях любов, страх и съчувствие. Вълна от чувства го заля и просълзи.

— Писах ти, Адам. Често ти пишех, скъпи.

Тя открито държеше ръката му върху покривката, и си играеше с пръстите му, сякаш искаше да се убеди, че всички са си на мястото.

— Повярвай ми, баща ти не е виновен, той е добър човек. Сметнал е, че е по-добре да не четеш писмата ми.

Майка му погледна настрани и той видя болката, която проблесна в една сълза върху миглите й.

— Не бях достатъчно добра за него, Адам. Аз съм твърде слаба. Имах нужда от вещи…

За момент тя не можа да продължи и се зае да му налее чай с леко трепереща ръка.

— Задушавах се, Адам. Чувствах, че ще умра.

Той не знаеше какво да каже. Усмихна й се мълчаливо, стисна ръката й и вдигна чашата си.

Сюзън Крейг издуха носа си в бродирана с коприна кърпичка. След миг го погледна и се усмихна. Беше спряла да плаче.

— И така, ще излезе ли добър лекар от теб?

Адам направи гримаса.

— Надявам се.

Отдръпна ръка, за да разбърка захарта в чашата си.

— Ако успея, то ще е благодарение на теб. Помниш ли как посещавахме бедняците от енорията? Мразех да ги гледам как страдат. Исках да им помогна.

Той сведе очи към чашата си и в паметта му внезапно изникна картината на млад мъж, който лежи сред гората. Гартнет и малките ръце на Брийд, които сръчно превързват раната му. Странно, не се беше сещал за нея, откакто беше дошъл в Единбърг.

Погледна отново към майка си. Лицето й беше спокойно.

— Мразех тези посещения. Когато се омъжих, нямах представа какво значи да си съпруга на свещеник.

Тя замълча, без да види разочарованието в очите на сина си.

— Срещнах един човек, Адам. Добър, мил, внимателен и отзивчив мъж.

Адам се напрегна. Не искаше да слуша за това.

— Надявах се, че баща ти ще ми даде развод. Аз бях виновната страна — тя погледна към Адам и отново отмести поглед. — Така можех отново да се омъжа — майка му не смееше да го погледне в очите. — Но, разбира се, той не може да го направи, защото служи на църквата, така че… трябва да се преструвам.

Тя гледаше към ръцете си. Адам неохотно проследи погледа й и видя, че тънката златна халка беше изчезнала. Вместо това тя носеше гравиран сребърен пръстен.

— Съжалявам, Адам. Ще те разбера, ако ме намразиш за това.

В гласа й звучеше молба. Очите й не смееха да срещнат неговите.

Той прехапа устни. Изпитваше гняв, болка, негодувание и дори омраза. Но не към нея, а към неизвестния мъж, който им я беше отнел.

Неспокойно прочисти гърлото си.

— Щастлива ли си с него?

Тя кимна.

Адам отново погледна встрани. Тя беше щастлива! Наистина ли се е чудила какво прави той, представяла ли си е неговата самота, когато замина? Изведнъж усети, че ще се разплаче, като си спомни насмешките на малкия Мики. Момчетата от селото се бяха оказали прави. Беше избягала с друг мъж. Както беше казал баща му, тя беше проститутка.

Той рязко се изправи и каза с грижливо овладян глас:

— Страхувам се, че трябва да тръгвам.

— Адам!

Най-накрая тя го погледна, без да скрива разочарованието си.

— Съжалявам, майко.

Внезапно осъзна, че дори не знае как да я нарича вече. Не и мамо. Никога вече мамо.

— Нали ще се видим пак, Адам? Скоро, нали?

В очите й отново имаше сълзи.

Той сви рамене.

— Навярно.

Не можеше да остане нито секунда повече. Обърна се и като се буташе слепешката в масите, почти изтича на улицата.

 

 

Сега Джийни Барън готвеше по-рядко. Съгласила се беше да остане, след като Адам замина. Нуждите на свещеника бяха скромни, а къщата — съвсем тиха. Работата не й отнемаше много време, а без Адам й беше скучно. Затова тя се зарадва, когато на кухненската врата се почука и видя хубавичкото лице, обградено от дълга, черна коса, да се взира в нея.

— Брийд, момичето ми, колко се радвам да те видя!

Тя се усмихна и покани детето вътре. Но то вече не беше дете. Когато Брийд седна на кухненската маса и я погледна със студените си очи, жената почувства да я полазват тръпки.

— Как си? Сигурно ти е мъчно за Адам, както на всички нас — каза тя бавно.

Обърна тестото и го удари с юмрук.

Брийд я гледаше неумолимо.

— Кажи ми къде е той.

Джийни вдигна глава.

— Той не ти ли каза къде отива?

Обзе я смътна тревога.

— Каза ми, че отива в Единбърг да учи за лекар.

— Да, така е — жената се усмихна, успокоена. — Много е умен нашият Адам.

— Аз също отивам там.

Брийд скръсти ръце. Изражението й не се беше променило.

— Ти ще ми кажеш как.

— Как да стигнеш до Единбърг? Това е доста трудно.

Джийни се опитваше да спечели време. Ако Адам не беше дал на момичето адрес, на който да му пише, сигурно имаше някаква причина.

— Това струва пари, момиче. Ще трябва да вземеш автобуса или влака.

Брийд я гледаше неразбиращо.

— Защо не почакаш, докато Адам се върне у дома за ваканцията? Ще си дойде, преди да си усетила. Освен това не ни е писал къде е отседнал.

Надяваше се, че Бог ще й прости лъжата.

— Единбърг е много голям, момиче. По-голям, отколкото можеш да си представиш. Никога няма да го намериш.

— Ще попитам. Хората ще знаят къде е училището за лечители. Ти ще ми дадеш пари.

Джийни поклати глава.

— Не, Брийд. Съжалявам, но не мога да си позволя да давам пари назаем. Ще трябва сама да припечелиш.

— Ще взема твоите.

Брийд беше видяла чантата на Джийни на масичката. Бутна назад стола си и посегна към нея.

— Не!

Джийни грабна чантата си и я изцапа с брашно.

— Няма да стане, госпожице! От самото начало си знаех, че не си стока. Махай се оттук веднага или ще извикам свещеника! Ако искаш да идеш в Единбърг, върви, но те предупреждавам, че няма да намериш Адам. Ако той искаше да знаеш къде е, щеше да ти каже. Така че това е краят, разбираш ли?

За миг в стаята настъпи тишина. Очите на Брийд бяха твърди като кремък и сега Джийни наистина се уплаши. Преглътна с мъка. Свещеникът не беше в кабинета си и тя не знаеше къде е. Може би беше на посещение някъде из енорията, или в черквата. Изправи рамене. Това беше само едно слабичко малко момиче. От какво се страхуваше?

Тя прочете смъртната си присъда в очите на Брийд, само секунда, преди момичето да извади ножа. Опита се да избяга, но беше твърде късно. Острото полирано оръжие я улучи между плешките, преди да е направила и крачка. Бавно се свлече на пода, като притискаше чантата към гърдите си, а кръвта й бавно се просмукваше през бледосинята й жилетка. Единственият звук, който издаде, беше лека въздишка.

Брийд стоеше неподвижно, учудена от невероятния прилив на енергия и възбудата, която я заля. Без да променя изражението си, тя изтръгна чантата от ръката на Джийни, отвори я и изсипа съдържанието й на пода. Разгледа предметите с интерес. Имаше малка седефена кутийка с пудра, която майката на Адам беше подарила на готвачката, щом разбра, че свещеникът няма да й позволи да я използва. Гребен, носна кърпичка, малък бележник, кесия и портмоне. Тя не обърна внимание на портмонето, в което имаше голяма банкнота от пет лири, защото не знаеше, че това са пари. Взе пудриерата и я огледа. Натисна малкото лостче отстрани и изохка от изумление, когато видя огледалото от вътрешната страна на капака. За миг се втренчи в образа си, онемяла от учудване, после бързо я скри в дрехата си. Взе кесията. В нея имаше девет шилинга, три шестпенсови монети, четири пенита и половин пени. Надяваше се, че ще й стигнат до Единбърг.

 

 

Адам срещна Лайза, когато тя дойде да рисува в залата за дисекция. Дисекцията го очароваше. Беше щателна и деликатна работа, а мускулите, кожата и органите, които разкриваше, бяха по-красиви от всичко, което някога беше виждал. Младежите от неговия клас се шегуваха и оплакваха от миризмата на формалин, за да прикрият неудобството си от това, което правеха. Само Адам беше като омагьосан. Те го смятаха за луд или за зубрач. Само Лайза го прецени вярно. Тя пристигна една сутрин с голяма папка под мишница. Ярките дрехи и дългият й огненочервен шал контрастираха с мрачните стени и безличните престилки на младежите.

Тя им се усмихна с огромните си кехлибарени очи и отхвърли назад дългата си кестенява коса.

— Имаш ли нещо против да нарисувам твоя труп?

Вече беше поставила триножника си точно зад Адам. Преподавателят подчертано гледаше в другата посока.

— Обещавам да не ти преча.

Адам беше смутен. Женската зала за дисекции беше от другата страна на коридора. Изненадата му се превърна в раздразнение. Сигурно беше подкупила някои от служителите или от лекторите, за да влезе. Освен това го разсейваше. Колегите му, които и без това никога не оставаха сериозни, се държаха пред нея още по-глупаво от друг път. Но тя беше сериозна като него, когато, съсредоточено смръщена, остреше моливите си и рисуваше до най-малка подробност лицевите структури под кожата.

Тя беше тази, която предложи на Адам да пият чай след заниманието.

— Отнасяш се към работата си много по-сериозно от другите момчета — Лайза мрачно му се усмихна. — Хирург ли смяташ да станеш?

В думите й се усещаше лек акцент, привлекателен и жив. Той не можа да го определи.

Адам сви рамене.

— Винаги съм смятал, че ще стана практикуващ лекар, за да лекувам хората. Когато си хирург, те винаги спят. Или поне се надяваш да е така.

Той леко се усмихна. Само за няколко месеца свободен живот беше пораснал много.

Лайза отвърна унесено:

— Жалко, имаш прекрасни ръце.

Тя се пресегна през масата, взе ръката му, обърна я с дланта нагоре и я заразглежда с присвити очи.

— Линията на живота ти е много дълга — проследи я с пръст. — И виж ти, в живота ти ще има три жени — погледна го крадешком и се засмя: — Щастливки!

Сконфузен, той отдръпна ръката си, почувствал как кръвта нахлува в страните му.

— Къде си се научила да гледаш на ръка?

Баща му би припаднал, ако го чуеше.

— От майка ми. Рисуването пък е от баща ми.

Лайза придърпа захарницата към себе си и започна да рови с лъжицата из захарта.

— Уча за портретистка, но искам да разбера как е устроено цялото тяло. Колкото и да наблюдаваш цветовете, структурата и отсенките на кожата, ако не познаваш мускулатурата и костите под нея, лицето няма да изглежда живо.

Тя замълча и сянка премина през лицето и.

— Все още е трудно за жените, знаеш ли? Вдигнаха страшна олелия, когато разбраха, че искам да дойда и да рисувам трупа ти тази сутрин.

— Така ли? — Адам започваше да се поддава на очарованието й. — Навярно са помислили, че ще ни разсейваш — той се усмихна. — Както и стана. Защо не отиде при жените?

Тя се засмя:

— Опитах. Там бяха още по-стриктни. Не пускаха никакви външни лица. Освен това тебе не те разсейвах. Ти беше най-сериозният.

— Мисля, че аз изобщо съм си сериозен — той сви рамене неодобрително. — Но имам един-двама приятели, които с всички сили се стараят да ме поправят.

— Чудесно. Нека им помогна. Искаш ли да видиш ателието ми?

Той кимна с глава. Чувстваше се много щастлив.

Лайза повече не се появи в залата за дисекции, но се уговориха да й отиде на гости следващата събота.

Денят преди това получи писмо, в което баща му съобщаваше за смъртта на Джийни Барън.

„Полицията не можа да открие мотив. Чантата й беше разсипана, но негодникът не е взел портмонето й. Липсват само кесията и пудрата й, доколкото можахме да преценим с Кен. Оръжието не е открито. Никой не е видял или чул нищо. Аз бях в кабинета си…“

Тревогите на свещеника се лееха на още един лист, но Адам беше спрял да чете. Той плачеше като дете.

Едва не се отказа да отиде у Лайза, но не можеше да се свърже с нея, пък и беше доволен да се измъкне от стаята си. Изненадата и гневът на Роби, който също познаваше Джийни от малък, не го утешиха; нито можеше да използва неговия начин да се справя с мъката — да излезе и да се напие до козирката.

Ателието се намираше на стар таван, който гледаше към водите на река Лийт. Адам изкачи тясното тъмно стълбище и почука на вратата, напълно неподготвен за това, което го очакваше. Огромната стая, където Лайза живееше и работеше, беше изпълнена със светлина от двата френски прозореца. Три четвърти от помещението заемаше ателието, чиито голи дъски бяха изцапани с боя. На един статив стоеше покрита с платно картина, а на друг — недовършен портрет на старец. Огромната маса за хранене едва се виждаше изпод боите, моливите, палитрите, ножовете и четката. Върху една чиния в ъгъла Адам забеляза покрит със зелена плесен сандвич, който го накара да потръпне.

За разлика от ателието, кътчето, в което живееше Лайза, съвсем не беше спартански обзаведено. Сгъваемото легло беше покрито с алена покривка. Наоколо бяха разхвърляни възглавнички, копринени викториански шалове, ярки парцалени килимчета; имаше и стара закачалка за шапки, на която висяха дългите й цигански поли, ризите и елечетата. От другата страна имаше малък газов котлон и голяма очукана емайлирана мивка.

— Ето това е домът ми! — тя разтвори ръце. — Какво ще кажеш?

Адам не можеше и дума да отрони. Той никога не беше виждал такова място, нито беше срещал човек като Лайза. Беше заинтригуван, очарован и потресен до дъното на презвитерианската си душа. Тя го нахрани с топли препечени филийки, намазани с масло и сладко, огромни резени ронливо сирене и силен чай. Показа му картините си, които също го изненадаха. Те бяха смели и живи, пресъздаваха моделите напълно реалистично; затова му се сториха грозни и той се чувстваше неудобно да ги гледа. Все пак правилно прецени, че навярно са много добри. С филия, от която се стичаше сладко, той безмълвно разглеждаше платната й. Имаше и пейзажи — релефни и изпълнени с настроение, — но той хареса най-много портретите.

Лайза погледна през рамото му към мрачната картина на скалисти планини с накъсани заплашителни облаци над тях.

— Това е Уелс. Аз съм оттам. Или поне наполовина. Баща ми беше италианец, но никога не съм го виждала.

Нави грамофона.

— Обичаш ли музиката? Аз я обожавам. Особено оперната — тя извади една плоча от книжната й опаковка и я сложи на поставката. — Слушай!

Адам никога не беше чувал нещо толкова силно, чувствено, пронизващо и необуздано. Чувстваше как кръвта му кипи и го заливат неизпитвани досега чувства. После музиката стана по-тиха и тъжна и обсебен от нея, за свое огромно объркване, той усети, че се просълзява. Не можеше да спре сълзите си и бързо се обърна към прозореца, който гледаше през лъкатушещата река към скупчените сгради на отсрещния бряг.

Лайза беше видяла, че той плаче. Тя тихичко го последва и го хвана за ръката.

— Какво има, Адам? Какво се е случило?

Той й разказа всичко. За Джийни и свещеническия дом, за баща си и за майка си. За мъжа, с когото тя живееше в грях, но който я беше направил толкова щастлива.

Лайза беше трогната. Тя тихичко притисна главата му към рамото си, сякаш беше дете, и го остави да се наплаче. Плочата свърши и тихичко засъска, в очакване да вдигнат иглата. Те не й обърнаха внимание. Той почувства как го изпълват спокойствие и сигурност, как болката му бавно заглъхва. Когато най-накрая Лайза се отдръпна, сълзите му бяха изчезнали, а с тях — и притеснението му.

Тя сложи друга плоча. Този път беше Шопен и те я изслушаха замислени, седнали един до друг, но без да се докосват, докато светлината в небето бавно помръкваше. По-късно отидоха да хапнат пай и картофено пюре в една кръчма на „Лийт Уок“. Смяха се, бъбриха и тя му разказа за своето семейство — за ексцентричната си майка; за сърдечните и обичани баба и дядо, които живееха във ферма; но не можа да му каже нищо за екзотичния си баща. Накрая той я изпрати, преди да вземе трамвая обратно към „Хай Стрийт“. На път за квартирата си, Адам осъзна, че е влюбен.

 

 

В края на краищата парите не потрябваха на Брийд, за да стигне до Единбърг. Както си вървеше на юг по пътя от Питънрос под обилния дъжд, една кола спря до нея.

— Да те закарам ли донякъде?

На волана седеше жена.

Оставиха я на „Принсес Стрийт“ по мрак. Загледана в тълпите, колите и трамваите, тя бавно се въртеше — уплашена и изгубена.

— А-дам?

Шепнеше името му, за да заглуши крясъците на вестникарчето, което рекламираше вечерното издание на вестника от будката на ъгъла.

— А-дам, къде си?

Трябваше да намери някое тихо място, където да използва магическото си изкуство, за да го открие. Докато той носеше нейния сребърен медальон, нямаше да има никакви проблеми.

 

 

Адам не се прибра за Коледа у дома. Той и Роби стегнаха раниците си и заедно с един състудент се отправиха към Нюкасъл за зимната ваканция. Там изпиха много бира и се разходиха по Адриановата стена^[1], като обсъждаха възможността от война.

Когато се върна в Единбърг, Адам започна да се среща с Лайза колкото можеше по-често, въпреки че и двамата работеха усилено. Тя беше напълно отдадена на изкуството си и както той разбра, то стоеше на първо място в живота й. Това беше добре, тъй като и собствената му кариера не му оставяше много време за общуване. За неудоволствие на Роби, той прекарваше все повече и повече време в учене, като си позволяваше само кратък отдих.

Все пак отдели една вечер за Лайза. Беше рожденият й ден. Както обикновено, нямаше пари и дълго време се измъчва от въпроса какво да й подари. Случайността му помогна да реши проблема. Както ровеше из кутиите в разхвърляната си стая, между книгите и бележките си, той намери стара кутия от цигари. Разтърси я с надежда и вътре в нея нещо издрънча. Медальонът на Брийд беше изпаднал от хартията, в която го беше увил и лежеше на дланта му — потъмнял, но много красив. Той се вгледа в сложните, преплетени фигури и тънките брънки на веригата и за миг се почувства неудобно от идеята си. Но почти веднага се отърси от вината. Брийд никога нямаше да узнае. Той се съмняваше дали изобщо щеше да я види някога, пък и й беше дал ясно да разбере, че мъжете не носят такива неща. Красотата и изящната изработка на медальона щяха да допаднат на Лайза. Той се усмихна и започна да го лъска.

Лайза разглежда подаръка си дълго време. Най-накрая погледна Адам и се усмихна.

— Чудесен е — каза тя. — Благодаря ти.

Наведе се и го целуна по устните, после окачи медальона на шията си.

На следващия ден, след като обядваха набързо между две лекции, на Адам се стори, че вижда Брийд. Хванати за ръка, той и Лайза вървяха по „Монд“ покрай Националната галерия. Лайза носеше медальона върху блузата си. Изведнъж Адам погледна през улицата към замъка отсреща. Група хора вървяха бързо по тротоара и се смееха. Някои от тях бяха младежи в униформа. Пътят беше оживен и той не можеше да ги види ясно, но една фигура, която бавно ги следваше, привлече вниманието му.

Изненадан, той спря. Тъмната коса, бялата кожа, походката, извивката на главата…

— Какво има, Адам? Какво става? — Лайза го хвана за ръката. — Блед си като платно. Какво се е случило?

— Нищо.

Той си пое дълбоко дъх, изненадан от дълбочината на чувствата си.

— Просто ми се стори, че видях някого, когото познавам. Но това е невъзможно.

— Сигурен ли си?

Лайза се взря в очите му и той отмести поглед. Защо ли понякога имаше чувството, че тя чете мислите му?

— Нищо ми няма.

Тротоарът беше пуст. Тълпата беше избързала напред. Колите бавно се спускаха по хълма и вече не можеше да вижда фигурата, която и да беше тя.

Тази нощ Адам сънува Брийд. Любиха се, а после тя се опита да го удави в омагьосания вир. Той се събуди с вик и дълго лежа облян в пот, като очакваше Роби да влезе, ругаейки, че го е събудил. Но Роби, който преди месец се беше записал в Кралските военновъздушни сили, не беше вкъщи. Той се намираше на три мили оттам, заспал в обятията на медицинската сестра, с която Адам го беше запознал едва предишния ден.

През останалата част от нощта Адам лежа, загледан в тавана. Когато видя, че оскъдната бледа зора се промъква през прозореца, стана уморено и започна да се бръсне с хладка вода.

Същия ден той видя за първи път човек да умира. Беше на посещение на свой състудент със счупен крак, паднал по извитото стълбище към квартирата си, след няколко половинки бира. В същото отделение лежеше и един младеж, докаран в амбулаторията след инцидент във фабриката, където работел. Беше попаднал в необезопасена машина и кракът му беше отрязан малко под таза. Когато си тръгваше, Адам спря за миг да погледне бледото му лице върху бялата възглавница и в този миг младият мъж отвори очи и го погледна. Почувствал болката, ужаса и самотата в ясносиния му поглед, Адам се приближи и нежно сложи ръка на рамото му. Само след минути осъзна, че младежът е мъртъв. За негово учудване още дълго време, след като животът беше излетял от тялото, очите останаха ясни. Той стоеше, вперил поглед в трупа, неспособен да осъзнае това, на което беше станал свидетел. В този момент сестрата, която придружаваше доктора и групата студенти третокурсници, се обърна и го видя. Докосна ръката му:

— Добре ли сте?

Имаше хубава усмивка.

— Беше много мило от ваша страна да поседите с него.

С хладен професионализъм тя издърпа чаршафа над трупа.

— Хайде, тръгвайте сега, младежо, и забравете това, което видяхте.

— Видях го как умря.

Седнал на пода в студиото на Лайза, обгърнал краката си и подпрял брадичка на коленете си, Адам още се опитваше да осъзнае това, което беше видял.

— И все пак цяла минута не забелязах никаква разлика. Беше пребледнял, но такъв си беше и преди да умре. Просто спря да диша и това беше всичко.

Лайза дойде да седне до него. Слушаха Моцарт.

— Може би духът му е бил още там. Не е искал да си отиде — тя се усмихна. — Правилно си постъпил, че си останал при него. Сигурно е ужасно да умреш сам.

Той поклати глава.

— Винаги съм си мислил, че като доктор ще спасявам живота на хората. Появявам се героично и върша чудеса. Не се сещах за онези, които не можем да спасим.

Няколко минути те мълчаха.

— Войната наближава, Лайза. Ще продължа да уча, защото ще има нужда от лекари. Роби ще бъде в Кралските военновъздушни сили. А ти какво ще правиш?

Тя сви рамене.

— Искам да продължа да рисувам. Това е моят живот. Не искам да правя нищо друго — тя замълча. — Предполагам, че семейството ми ще иска да се върна и да помагам във фермата.

— Обратно в Уелс?

Тя кимна.

— Все още нищо не се е случило, Адам. Може би ще ни се размине. Може би Хитлер ще размисли — Лайза яростно разтърси глава. — Съжалявам, не мога да понеса мисълта как той се намесва в живота на всички ни. Искам всичко да си остане такова, каквото е. Искам да рисувам залези, цветя и щастие. Не мога да мисля за войната. Не искам да мисля за нея.

Адам се усмихна мрачно.

— Нямаме избор. Тя се носи във въздуха. Пък и — той кимна през рамо към претрупания й триножник — ти никога не си рисувала залези, цветя и щастие. Не знаеш как.

Тя избухна в смях.

— Навярно имаш право.

Те се любиха за първи път след един концерт в „Ъшър Хол“. Докато вървяха по притъмнелите улици той обви с ръка раменете й и я привлече към себе си.

— Лайза…

Тя сложи пръст на устните му и нежно го целуна. Изкачиха стълбите до ателието и тя го поведе в нежния мрак към леглото си.

Прекараха лятото заедно и когато новият семестър започна, бяха неразделни. Лайза по нищо не приличаше на Брийд. Любовта й излъчваше топлина. Въпреки сприхавия й понякога нрав, той се чувстваше спокоен, сигурен и желан. Всички мисли за свещеническия дом и нещастието му изчезнаха. Беше открил някого, на когото можеше да довери всичките си страхове и надежди.

Всички страхове, освен един.

Той отново видя Брийд един четвъртък в началото на учебната година на Южния мост и този път беше сигурен, че е тя.

Като остави Лайза в трамвая, той хукна заедно с още трима медици на лекцията си по физика. Носеше купчина учебници, а бялата му престилка беше преметната през рамото. Младежите се смееха и говореха на висок глас, промъкваха се между коли и трамваи, привели глави, за да се скрият от студения немилостив дъжд. Той отметна мократа коса от очите си, погледна нагоре и я видя да го гледа от другия тротоар.

— А-дам…

Видя устните й да оформят думата, но движението беше натоварено, улицата — пълна с хора и когато отново погледна натам, нямаше никого.

Не се гордееше с това, което направи после. Вместо да пресече и да я потърси, той се втурна с всички сили след приятелите си към стария Университет.

Като връчи картата си на прислужника, Адам стигна до мястото си в учебната зала и откри, че ръцете му треперят. Втренчи се яростно в тях и ги стисна в юмруци. Какво му ставаше? Защо се беше уплашил така? Дали защото тя му беше припомнила свещеническия дом и нещата, които искаше да забрави? Или се чувстваше виновен, че толкова лесно я беше изоставил и забравил? Твърде голямо съвпадение би било Брийд да е в Единбърг. Навярно му се беше привидяла. Успокоен, той се облегна и заслуша с внимание професора.

 

 

Лайза се отдръпна от платното и захапа дръжката на четката си. Погледна часовника си и се усмихна. Беше време да спре.

В този миг на вратата се почука. С Адам възнамеряваха да отидат с велосипеди до Кралската ботаническа градина и да си направят пикник под топлото есенно слънце. Велосипедите бяха нова идея. Взеха ги назаем от нейни приятели, които си бяха купили „Морган“-триколка.

— Влез, не е заключено.

Тя почистваше четката в буркан с терпентин и не се обърна.

— Ей сега идвам, Адам. Тази сутрин работих достатъчно. Какво ще кажеш?

Обърна се, посочи платното и замръзна. На вратата стоеше непозната млада жена с дълга черна коса.

— Съжалявам — Лайза се намръщи озадачено. — Помислих ви за някой друг.

— Помисли, че съм А-дам.

Момичето влезе в ателието и затвори вратата зад себе си. Носеше дълга до глезените червеникавокафява рокля и меко вълнено палто. На рамото й висеше платнена торба. Очите й бяха студени като стомана.

— Коя сте вие?

Лайза остави четката и парцала. Кожата на тила й беше настръхнала. Нещо у тази странна млада жена я караше да се чувства неудобно. Тя се приближи към масата и тайно посегна зад себе си към ножа, с който почистваше палитрата си.

— Няма значение коя съм.

Гласът беше странно безизразен.

— Напротив, има. Вие сте в моя дом. Бих желала да знам какво искате.

— Ти си приятелката на А-дам.

Макар че говореше спокойно, гласът й беше изпълнен с омраза.

Пръстите на Лайза намериха това, което търсеха и тя скришом стисна ножа. Отново отстъпи, като остави масата между себе си и посетителката, молейки се Адам да се появи. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Да, аз съм негова приятелка — каза тя предпазливо. — Ако го търсите, той скоро ще дойде.

Младата жена не се огледа. Очите й бяха приковани върху лицето на Лайза.

— Аз нямам нужда от теб — каза тя спокойно. — Адам няма нужда от теб.

Докато говореше, бръкна в торбата си.

Лайза ахна. Видя в ръката й да проблясва острие. Още преди да осъзнае, че това е нож, тя инстинктивно се скри зад масата и в същия момент чу веселия вик на Адам в подножието на стълбите.

— Адам! — изкрещя Лайза. — Адам, внимавай!

Той я намери да хлипа все още на колене, здраво стиснала ножа с пръсти, изцапани с жълта боя.

— Лайза, Лайза, какво има? Какво се е случило?

Адам коленичи до нея.

— Кажи ми, какво има?

— Къде е тя?

Все още разтреперана, Лайза успя да се изправи.

— За бога, Адам, коя е тя?

Тя неспокойно се огледа. Ателието беше пусто.

— Коя? Какво? Какво стана?

— Тази жена! Това момиче! Трябва да си я видял!

Без да забелязва жълтата боя по ръката си, тя отметна коса от лицето си и изцапа челото си.

— Тя се опита да ме убие.

Адам затвори очи и дълбоко си пое дъх. Защо ли веднага си помисли за Брийд?

— Опиши ми я — каза той.

Заведе я до леглото и нежно я накара да седне. После отиде до вратата и погледна надолу по стълбите. Докато се изкачваше в тъмното, доволен, че се е скрил от пронизващия вятър, край него беше притичала котка. Успя да забележи само тъмния силует, свирепите зелени очи, чу драскането на ноктите й по излъсканите стъпала и тя изчезна.

— Няма друг изход оттук, нали?

Лайза поклати глава.

— Не.

— Тогава тя трябва да е още тук.

Той бавно обиколи ателието, като претърсваше всеки ъгъл, всеки шкаф, всяка сянка. Нямаше никого.

— Беше ниска, с тъмна коса и дълга тъмночервена рокля. Говореше със смешен чужд акцент.

Брийд.

Адам седна до нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че се е опитала да те убие?

— Извади нож и го хвърли по мен.

— Сигурна ли си, Лайза? — гласът му беше нежен. — Къде е ножът? Къде е тя? Не виждам как е могла да излезе оттук, без да я видя.

Той осъзна, че мисли за очите на котката, която изтича покрай него надолу по стълбите.

— Да не би да искаш да кажеш, че си измислям? — Лайза го погледна гневно. — За бога, Адам, мога да разбера кога някой се опитва да ме убие!

— Тогава трябва да извикаме полиция.

Ръцете му трепереха и той ги пъхна в джобовете си.

— Разбира се, че трябва да извикаме полицията. Наоколо обикаля потенциална убийца. Потърси ей там. Ножът трябва да е паднал. Видях я да го мята по мене и се хвърлих на пода. Не е имала време да го вземе.

Но не намериха никакъв нож. Търсиха го половин час, като прегледаха всеки сантиметър от ателието.

— Е, коя е тя?

Лайза беше почистила боята и се чувстваше по-спокойна.

Адам сви рамене. За момент се почуди дали да не отрече подозренията си, но Лайза го познаваше твърде добре. Тя вече беше прочела ужаса в очите му. Той седна на канапето и бръкна в джоба си за цигарите. Медальонът на Брийд, който беше подарил на Лайза, лежеше на малката масичка под лампата. От мястото си той виждаше мекия блясък на среброто.

— Напомня ми за Брийд, едно момиче, с което се срещах известно време — каза той най-накрая. Не смееше да я погледне в очите. — През ваканцията обикаляхме заедно хълмовете. Брат й беше… е каменоделец. Работи страхотно. Мисля — той се поколеба, — мисля, че семейството има доста екзотичен произход. Много са особени — тонът му придаде неприятно звучене на думата. — Брийд е много избухлива. Случвало се е да ме нападне.

Той се изсмя неспокойно.

— И какво прави тя в Единбърг?

— Сигурно ме е последвала — Адам поклати глава. — Казах й, че всичко свърши. Ние израснахме заедно, това е всичко. Тя отиваше в колеж на север, а аз дойдох тук. Нямахме бъдеще. Никакво бъдеще — той замълча за миг, после продължи: — Но на нея не й хареса. Искаше да дойде с мене. Казах й „Не“. Никога не съм очаквал, че ще ме последва.

— Виждал ли си я преди в Единбърг?

Той поклати глава, но тя видя притеснението в очите му.

— Адам?

— Преди няколко дни ми се стори, че я видях отдалече. Но когато погледнах отново, там нямаше никого.

Той безпомощно сви рамене.

— Явно я бива да изчезва.

— Да — кимна той. — Да, бива я.

— И способна ли е да се опита да убие някого?

С нещастно изражение той се взираше в пода.

— Мисля, че е способна — каза най-накрая.

В края на краищата те не се обадиха в полицията. Нямаше смисъл.

 

 

Сюзън Крейг седеше в ъгъла на чайната, с гръб към стената.

След първата им среща Адам я беше виждал само още веднъж.

— Съжалявам, нямам много време — той седна срещу нея. — В момента имаме много за учене.

— Разбира се, скъпи. Толкова се гордея с теб.

Тя вече беше поръчала чая. Наля в две чаши и бутна едната към него.

— Адам, трябва да ти кажа нещо.

Беше се свила неудобно на ръба на стола.

— Аз… Ние… Моят приятел и аз решихме да заминем — говореше бързо, без да го гледа. — За Америка.

Адам се втренчи в нея.

Тя се изчерви от неудобство.

— Там никой не ни познава. Можем да започнем отначало, а пък и наближава война и всичко…

Гласът й заглъхна и тя заби поглед в чашата си.

Известно време Адам мълча. В главата му се смесваха различни чувства — яд, загуба, презрение — какъв беше този мъж, който напускаше страната си, когато й предстоеше война?

— Адам? — тя го гледаше тревожно.

Той се насили да се усмихне.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи, майко.

Какво повече можеше да каже?

 

 

Два дни по-късно Чембърлейн обяви, че Хитлер не е отговорил на ултиматума му и Британия е във война. Няколко седмици след това Роби, вече в Кралските военновъздушни сили, беше мобилизиран. Независимо дали това беше негово решение или на правителството на Нейно Величество, вълнението му, че заменя изучаването на латинската и гръцка цивилизации с патрулиране в облаците като член на Единбъргската бойна помощна ескадрила, беше неподправено. За да отпразнува, той покани своята нова приятелка Джейн, на излет до Крамънд Ин. Адам и Лайза отидоха с тях.

Джейн Смит-Нюлънд беше студентка по класически езици и литература в курса на Роби. Той беше очарован от нея. Тя беше висока и слаба, с огромни кафяви очи и гъста мека коса с цвят на мед, сплетена на ученическа плитка. Беше англичанка. Баща й заемаше висок чин в армията, а майка й живееше с по-малкия й брат Едуард, още ученик, край Лондон. Адам, който беше свикнал с обичайните лекомислени приятелки на Роби, я виждаше за първи път и остана очарован от произношението й, произхода й и комбинацията от сдържаност и самоувереност, характерна за богаташите. Тя имаше хубави дрехи и бижута, както и собствена кола — един стар „Уолси Хорнет“, купен от родителите й — немислима екстравагантност за безпаричния студент по медицина. Но въпреки че приличаше на глезена богаташка дъщеричка, тя сериозно се интересуваше от латинския, гръцкия и историята на древните цивилизации. Затова беше дошла в университета, вместо да бъде представена в лондонското общество, каквито бяха намеренията на майка й и баща й. Тя се различаваше от всички хора, които Адам познаваше и той не можеше да свали очи от нея.

Докато се промъкваха с угасени фарове по тесните пътища към Крамънд, на задната седалка Лайза потърси ръката на Адам.

— Тук поне не може да ни последва — пошепна тя в шума на мотора.

Беше убедена, че Брийд я преследва. Адам не беше толкова сигурен. Не беше видял и следа от нея и не разбираше защо тя ще следи Лайза. Ако искаше да го види, защо не намери квартирата му и не се изправи лично срещу него? Ако ги беше следила, със сигурност знаеше къде живее той. Отначало тази мисъл го изпълваше със страх, но много скоро престана да се тревожи и си каза, че Лайза си е измислила цялата случка.

— Кой не може да ви последва тука?

Джейн погледна в шофьорското огледало и срещна погледа на Адам в мрака. Очевидно слухът й беше много остър.

— Просто една бивша приятелка на Адам — бързо каза Лайза. — Не иска да го остави на мира.

— Нашият Адам е търсен мъж — подсмихна се Роби. — Само с бой може да се отърве от жените.

— Стига глупости, Роб.

Адам усети как лицето му порозовява. Погледна към Лайза и поклати глава. Не искаше да говори за Брийд. Не искаше Роби да разбере, че тя може би го е последвала в Единбърг.

Но Джейн не искаше да сменят темата.

— Кой би помислил, че силният мълчалив Адам Крейг има цял харем приятелки. Трябва да внимаваш да не го загубиш, Лайза.

Думите увиснаха за миг в тишината, докато Джейн смени скоростите и зави по „Крамънд Роуд“. Роби се намеси в негова защита. Красив в своята униформа, той седеше обърнат настрани, прегръщаше Джейн и галеше шията й.

— Надявам се, че не искаш да станеш една от тези дами, Джейн. Това няма да ми хареса. Зная, че докторите са неустоими, но със сигурност не могат да се сравнят с момчетата от ВВС.

— И дума да не става — разсмя се тя. — Стига да не чуя, че някоя пищна дама от женския корпус те е прелъстила.

На задната седалка ръката на Лайза леко стисна пръстите на Адам. Те се спогледаха в тъмнината.

— Роби да бъде прелъстен! — обади се Адам. — Как можеш изобщо да си представиш подобно нещо.

Той се наведе и лекичко тупна приятеля си по рамото.

— Нашият Роби няма време за такива волности. В края на краищата той е решил самичък да спечели войната, нали, приятелю?

На предната седалка Роби се усмихна. Погледна под око към Джейн и скромно сви рамене.

 

 

На 16 октомври немски бомбардировачи прелетяха ниско над река Форт и 602-ра и 603-та ескадрила бяха призовани да се включат във военните действия. Войната на Роби започна.

 

 

Брийд не беше очаквала, че ще стане така.

Пътуването до Единбърг беше лесно. Водена от шестото си чувство, беше намерила Лайза сравнително бързо. После, необяснимо как, я беше загубила. Умът й беше замаян и замъглен. Тя скиташе, изгубена из града, с празен поглед, уплашена, без да знае къде да отиде и какво да прави. Понякога, когато заспиваше в някой вход или си намереше скривалище, тя отиваше мислено на хълма, където кръстът на Гартнет бележеше прохода към нейния свят. Но Броихан беше наблизо и уплашена, тя отново се връщаше там, където беше сгушила бедното си измръзнало тяло далече от чужди погледи. Докато обикаляше из големия град, тя откри много места, където тъканта на времето беше тънка. Когато се промъкна в развалините на абатството на „Холируд“ и почувства студенината на мъглата, тя разбра, че това е едно от тях. Друг проход беше огромната катедрала на „Хай Стрийт“, където спеше, незабелязана в сенките. Дълбоко под основите на църквата имаше светилище, където, ако искаше, би могла да призове богинята.

Но тя не беше готова за болката и объркването, които я обсебиха. Времето не съществуваше в тишината на нейните сънища, защото тя беше родена да прониква през него. Носеше този ген още от майчината си утроба, а и първите й учители бяха добри. Забелязали бързо естествените й дарби, те я бяха учили, без предпазливост и без да бъде посветена. Не бяха преценили, че без дълги години на обучение, тази способност може да е опасна. Не бяха помислили, че умът на тази жена може да превъзмогне естествените ограничения на философските учения и да се устреми към звездите. Те не помнеха, че желанията на нетърпеливата млада плът понякога са по-силни от търсенето на философския камък или от заплахата от възмездие за нарушаването на абсолютните закони. Когато Броихан видя опасността и осъзна заплахата, беше твърде късно и Брийд, която не знаеше, че извън границите на времето слънцата са разделени от огромни пространства мрак, беше изгубена. Не усещаше, че въздухът, който диша през двадесети век не е същият; нито че тялото, което защитава духа й, е подложено на напрежение и неудобства, за които не е и сънувала. Свита на кълбо, в агония, тя най-сетне намери спокойствие в съня в затворената градина на един единбъргски площад. Когато се събуди, в главата й имаше само една мисъл и тя беше да намери Адам — и то бързо. Щеше отново да използва древното си изкуство и да го открие чрез жената, която носеше сребърния медальон.

 

 

„Не!“

Лайза започна да рита, като се бореше с омотаните около тялото й одеяла. Над главата си чуваше монотонното бръмчене на мотори. Понякога самолети на „Луфтвафе“ отиваха на разузнаване към кралските военноморски части в Росит, понякога летяха към Глазгоу. Времената бяха ужасни. Тя си пое дълбоко дъх и като протегна треперещата си ръка към тоалетната масичка за цигарите и кибрита, благодари на Бога, че засега Единбърг оставаше невредим. Едва когато седна в леглото с пепелник на коленете, се запита какво я беше пробудило.

Разтърка очи и широко се прозя. В подсъзнанието й се криеше нещо неприятно и то нямаше нищо общо с шума на самолетните витла и мисълта за смъртоносния товар, който щяха да хвърлят в мрака на шотландската нощ. Тя се облегна на възглавничките и дълбоко всмукна от цигарата.

А-дам!

Думата в главата й прозвуча с особен чужд акцент. Акцент, който прекрасно си спомняше. Очите й се разтвориха широко и тя се взря в тъмните сенки на ателието. Със затъмнените прозорци и без светлина, в стаята не се виждаше нищо, освен огънчето на цигарата й. Звукът беше прозвучал в ума й, но сякаш идваше отвън. Тя бързо угаси цигарата, стъпи на пода и замря в очакване. Боботенето на моторите беше заглъхнало. Не се чуваше нищо, освен тихото свирене на вятъра в комина на печката.

Сетивата й бяха напрегнати.

Сега го усещаше по-ясно, чуждото съзнание, което ровеше в ума й като пирон и притискаше повърхността на мозъка й.

А-дам?

— Не, кучко!

Лайза се измъкна от леглото и яростно разтърси глава. Блъсна се в един стол и изруга на глас, като търкаше пищяла си.

— Не, няма да го намериш чрез мен! Ще те надхитря, момиченце! Но каква гадна вещица си все пак!

Тя разтри с длани слепоочията си, колкото можеше по-силно.

Запали лампата и газовия котлон, сложи чайника и с удоволствие се заслуша в дружелюбното съскане на пламъка. Стаята беше много студена. Дръпна аления шал от леглото и го наметна на раменете си, треперейки. Отново усещаше проникването в мозъка си: сякаш острието на малко желязно ножче се опитваше да изрови тайните от ума й.

— Но защо аз? Какво искаш от мен?

Осъзна, че се върти из студиото, сякаш се опитва да избяга от ужаса в главата си.

— Ти трябва да знаеш къде е. Какво искаш от мене?

Това се случваше за трети път и беше ужасно. Сякаш чуваше някой да чука в далечината. Отначало не беше страшно, дори не дразнеше. После ставаше по-настоятелно и тялото й бавно започваше да реагира. Устата й пресъхваше, стомахът й се свиваше, кожата на тила й настръхваше. Дробовете й сякаш бяха сковани в лед и тя се задушаваше, като че ли чуждата воля бавно изстискваше живота от тялото й.

Не можеше да издържа повече. Празната сграда беше твърде тиха, отекващото ателие — твърде самотно. Тя захвърли халата си и грабна пуловер, яке и чифт вълнени панталони. След две минути беше вън от зданието и тичаше по пътеката, отделена от реката само с ръждясал стар парапет, към града.

 

 

Адам се събуди от силно тропане по вратата. С мъка отвори очи, взе ръчния си часовник, но не можа да види нищо. Стаята беше затъмнена и нямаше представа колко е часът. Щракна електрическия ключ и тръгна към вратата.

— Пусни ме да вляза! Онази кучка, твоята приятелка, ме преследва. Използва някаква окултна техника, за да влезе в мозъка ми. Адам, трябва да направиш нещо.

Лайза се промуши покрай него и седна на леглото му. Цялата трепереше.

Той погледна към тъмното стълбище зад нея, затвори вратата и превъртя ключа.

— Какво се е случило?

На светлината на единствената крушка на тавана, беше видял, че е четири и половина през нощта. Прекара пръсти през косата си. Беше преглеждал бележките си по физиология до един часа и имаше чувството, че в главата му е пълна каша.

— Как се озова тук, Лайза?

— Тичах — зъбите й тракаха. — Знам, че постъпих глупаво. Не исках да я водя при теб, но се уплаших. Тя беше в ателието. В главата ми. Тя е луда, Адам, напълно луда.

Той седна до нея и я прегърна.

— Кажи ми какво стана. Бавно.

Нямаше много за казване. Как може да се обясни интуицията? Или проникването в мозъка, което напомня на пронизване с нож?

— Кога я видя за последен път?

Вече по-спокойна, Лайза се изправи. Издърпа едно от одеялата на Адам от леглото и се загърна в него. Още беше с палто и ръкавици.

Той разбра намека и отиде да запали малката газова печка.

— Не съм. Или поне не явно. Мисля, че я видях два пъти на улицата, после ти каза, че си я видяла в ателието. И оттогава нищо — погледна я, както беше клекнал пред печката. — Тя знае странни неща — предполагам ще ги наречеш окултни — каза ми, че това учи. Но то е характерно за циганите, нали? Магия, ясновидство.

— Аз също съм ясновидка, Адам — Лайза говореше толкова тихо, че в първия момент той не разбра какво казва. — Затова може да се свърже с мен. Затова разбирам какво става.

Той се втренчи в нея.

— Ти се шегуваш! Това е лудост! Това е светотатство!

— А, синът на свещеника се обажда! Знаех, че ще реагираш така, ако ти кажа — в гласа й прозвуча горчивина. — За бога, Адам, мислех, че вече си разбрал какво тесногръдо и ограничено възпитание си получил. Това, че хората не се побират в тесните рамки, определени от баща ти, не означава, че са грешници!

— Не, разбира се — той се изчерви. — Не исках да кажа това…

— Точно това искаше да кажеш.

— Лайза… — той се изправи, отиде до нея и взе ръката й. — Нека не се караме, моля те. Каквото и да мислиш за мене и миналото ми, не го оставяй да застане между нас — той замислено хапеше вътрешната част на бузата си. Погледна я. — Не мисля, че Брийд е зла. Или поне не беше. Но тя има различни ценности от нас. И от теб, и от мен. Ако иска нещо… — Адам млъкна, сви рамене, после дълбоко въздъхна. — Все още не мога да разбера как се е озовала тук. Тя не знае нищо за начина, по който живеем, за нашия век…

Той рязко замълча.

— Нашия век?

Лайза го гледаше втренчено.

Той се изсмя извинително.

— Зная, че звучи ужасно, но понякога…

Млъкна и тишината ги заобиколи.

— Понякога? — попита тя най-накрая.

— Понякога си представях, че когато преминем покрай големия камък на хълма, където се срещахме, се връщаме в миналото. Нейният свят беше толкова различен. Тя говореше за крал Бруд и свети Колумба, като че ли бяха живи. И начинът й на живот беше толкова примитивен в някои отношения. А после, когато се връщах вкъщи, аз го осмислях. Тя живееше в едно село на калайджии, а някои от тях живеят както преди стотици години. Семейството й бяха пътуващи занаятчии и… — той отново спря. За малко щеше да каже „жреци“. — Научих я да говори английски. Никога не успях да разбера какъв език говореше тя. Стори ми се, че не беше уелски. Не зная на какъв език говорят калайджиите помежду си. Навярно на цигански. Тя учеше много бързо. Майка й и брат й смятаха, че е изключително умна — той поклати глава. Седна на бюрото си и скри глава в ръцете си. — Искаше да дойде с мене в Единбърг. Мислеше, че е застрашена от семейството си, защото желае да смени начина им на живот с моя. Но нашето време заедно беше изтекло. Вече беше в колеж, някъде на север. Не можех да я взема тук. Исках тя да завърши.

И беше започнала да ме плаши. Не посмя да го каже на глас.

— Бяхте ли любовници?

Лайза го погледна изнурена. Очите й бяха обградени с тъмни кръгове от изтощение.

Той кимна.

— И тя беше… е още влюбена в теб?

Той сви рамене, после отново кимна.

— Мисля, че е възможно.

— Но защо не идва при теб?

Адам нещастно поклати глава.

— Сигурен съм, че знае къде съм.

— Тогава защо продължава да идва при мен?

— Не знам, Лайза, но много бих искал да знам.

 

 

Отново на хълма, Брийд се чудеше защо й е толкова трудно да проникне в ума на Адам. Навярно защото баща му беше жрец, той беше научил техники, които да го предпазват от нея. Лайза беше лесна. Беше чувствителна, открита и за най-лекия опит. Е, поне имаше откъде да започне. Брийд се загледа в студената тъмна вода на кладенеца, едно от местата, където времето беше изтъняло, и поклати глава озадачена. Картините, които в началото бяха толкова ясни и светли, сега се замъглиха и умът й беше уморен. Отпусна се на пети и потри очи, като трепереше в студеното утро. Над нея върхът, наречен „Тронът на Артур“ се издигаше на фона на кристалното зелено небе, а долу в града, движението започваше да се засилва. Тя хвърли поглед към облаците. Когато за първи път видя самолети, те я изпълниха с ужас. Подредени в ято като гъските, които идват от морето през зимата, те все повече доближаваха и моторите им гърмяха в ушите й. Тя падна по очи в тревата и заплака, запушила уши с ръце. Но полека свикна с тях. Те сякаш никога не спираха. Нямаше как да знае какви разрушения предизвикваха в промишленото сърце на Шотландия, където хвърляха бомбите си.

Понякога Брийд спеше на открито, увита в откраднати одеяла, а понякога — на пода в къщата на Маги, с която се беше сприятелила на една пейка в парка. Дрехите и храната крадеше — беше станала специалистка по укриването с помощта на магия. Не знаеше, нито я интересуваше, че е била забелязана и определена като умствено увредена, но безобидна. Докато войната продължаваше, имаше много други по-тревожни неща, от млада хубава жена с празни очи, която обикаля улиците на Единбърг, понякога близо до Дийн Вилидж, понякога в Грасмаркет, и непрестанно търси някого, който не идва.

Тя опита още веднъж, взряна в мътните води.

А-дам, А-дам, къде си?

Но него го нямаше. На другия край на Единбърг, в амбулаторията, Адам, вече третокурсник, се взираше в един мъж с откъсната от шрапнел ръка и се бореше с желанието си да повърне.